Нелсън Демил
Катедралата (14)

Глава 14

Морийн Малоун усети някой да я потупва по рамото. Обърна се и видя мъж, който държеше пред лицето й значка.

— Бюро на специалните служби, госпожице Малоун.

Част от тълпата започва да се насочва насам. Трябва да ви приберем в катедралата. Вас също, господин Бакстър. Моля, последвайте ни!

Бакстър погледна хората долу на улицата. Видя редицата от полицаи, застанали рамо до рамо покрай бордюра.

— Мисля, че засега тук сме в безопасност.

Мъжът отговори:

— Сър, трябва да се махнете оттук, заради безопасността на другите хора на стъпалата. Моля ви…

— Да, да, разбирам. Е, госпожице Малоун, мисля, че той има право.

Морийн и Бакстър се обърнаха и изкачиха стъпалата. Морийн виждаше червените дрехи на кардинала, който вървеше пред тях. От двете му страни крачеха цивилни полицаи.

Други хора от специалните служби бяха обградили монсеньор, останалите свещеници и духовни лица. Очите им непрестанно шареха из тълпата. Двама от специалните служби забелязаха, че непознати хора отвеждат кардинала, Малоун и Бакстър в катедралата и тръгнаха след тях, разблъсквайки хората пред портала. Двама свещеници на най-горните стъпала ги последваха и двамата полицаи почувстваха как нещо твърдо беше опряно в гърбовете им.

— Не мърдайте или ще ви надупчим гърбовете — рече тихо единият от свещениците.

Полицаите от подвижния щаб бяха загубили радиовръзка, когато започнаха смущенията в ефира, но продължаваха да докладват по телефоните. Без предупреждение, от Петдесет и пета улица се появи линейка, която сви рязко и се удари странично във фургона. Той отскочи напред и кабелите, които го свързваха с уличния стълб, се скъсаха. Двамата мъже в линейката се измъкнаха от нея и моментално изчезнаха в претъпканото фоайе на Олимпик Тауър. Морийн Малоун, Харолд Бакстър и кардинала вървяха редом по централната пътека в пълната с хора катедрала. Двама мъже ги следваха. Други двама водеха отпред. Морийн видя, че свещеникът на амвона беше отец Мърфи, а до мястото за даване на причастие бе коленичил друг свещеник. Когато приближи до него, й се стори, че открива нещо познато в лицето му.

Кардиналът се обърна и огледа пътеката назад, после попита придружителите си:

— Къде е монсеньор Даунс? Защо другите не са с нас?

— Ще ни настигнат. Не спирайте, Ваше високопреосвещенство.

Отец Мърфи се опита да продължи литургията, ала отново бе прекъснат от сирените и виковете отвън. Той вдигна глава над хилядите богомолци, седнали на скамейките и по пътеките, и очите му съзряха движещо се яркочервено петно в средата на централната пътека. Закова поглед върху твърде тревожната гледка. Кардиналът вървеше към олтара заедно с Малоун и Бакстър, ескортирани от няколко човека от специалните служби. Мисълта, че отвън става нещо, което може да помрачи този светъл ден, дълбоко го разстрои. Той забрави до коя част на литургията беше стигнал и извика рязко:

— Службата свърши. Вървете в мир — и веднага добави бързо: — Не, чакайте. Останете, докато разберем какво става. Останете по местата си, моля.

Отец Мърфи се обърна и видя свещеника, който досега коленичеше до мястото за причастие, да стои на най-горното стъпало на амвона. Позна високия свещеник с тъмнозелените очи. Незнайно защо, не се изненада, че го вижда. Изкашля се и каза:

— Да?

Брайън Флин измъкна пистолет от черното си расо и го насочи срещу него:

— Дръпни се назад!

Мърфи пое въздух:

— Кой си ти, за Бога?

— Аз съм новият архиепископ.

Флин избута Мърфи в дъното на амвона и взе микрофона. Погледа приближаването на кардинала към олтара, после се обърна към богомолците, които все още стояха на пейките:

— Дами и господа, мога ли да помоля за вашето внимание… — Гласът му се понесе премерен и ритмичен.

Морийн Малоун спря рязко на площадката на няколко фута от олтара. Взря се в амвона, прикована от високата тъмна фигура в мрака. Мъжът зад нея я смушка да върви. Тя се обърна бавно:

— Кои сте вие?

— Не сме полицаи, мога да те уверя. — Нюйоркското произношение беше изчезнало, заменено от лек ирландски акцент. — Продължавай да вървиш! Ти също, Бакстър. И вие, Ваше високопреосвещенство.

Един от мъжете отпред отвори вратата в мраморната ограда на олтара и се обърна:

— Заповядайте, моля.

Патрик Бърк, яхнал неудобно коня, гледаше над главите на хората. Две пресечки по-нататък виждаше всеобщото объркване, много по-голямо от това около тях. Витрините на „Картие“ и „Гучи“ бяха разбити, както и повечето витрини от двете страни на булеварда. Униформени полицаи стояха пред тях, но очевидно нямаше опити да се правят обири. Виждаше се само тази смес от бой и пируване, която ирландците наричат „панаир“. Бърк вече виждаше катедралата и стана очевидно, че това, което бе сложило началото на цялата бъркотия, беше започнало там.

Множеството в непосредствена близост бе съставено от ветерани, които стояха на място, подаваха си бутилки и пееха. Духов оркестър свиреше „На изток, на запад“, подкрепен от ентусиазиран хор. Жената-полицай пришпори коня.

Между двете пресечки преди катедралата, стълпотворението нарасна и конят вдигна предните си крака. До краката на ездачите се притискаха човешки тела. Конят се дръпна напред.

— Продължавай! Избутай ги! — викаше Бърк. Жената изкрещя:

— Много са на гъсто!

Тя дръпна поводите и конят се изправи. Тълпата се разпръсна и се вмъкнаха в изпразненото пространство. После продължи да повтаря тази маневра.

Бърк почувства присвиването на стомаха си и задържа дъх.

— Браво! Отлично! Добре се справяш.

— Докъде трябва да стигна?

— Когато Комисар коленичи на мястото за причастие, ще ти кажа.

Брайън Флин изчака, докато кардиналът и останалите влязоха в олтара, после изрече в микрофона:

— Дами и господа, избухна малък пожар в подземието. Моля, запазете спокойствие. Трябва бързо да напуснете сградата, като използвате и предните врати.

Някой сред паството нададе вик и няколко души, пръснати сред хората в цялата катедрала, закрещяха:

— Пожар! Пожар! Бягайте!

Пейките бързо се опразниха и пътеките се изпълниха с народ. Хората се блъскаха към изходите. Поставките за свещи бяха съборени и паднаха с дрънчене на земята. Първата вълна от хора изпълни вестибюлите, задръсти вратите и се изля на стъпалата. Зрителите там внезапно се оказаха притиснати от пороя, сипещ се от вратите, и бяха пометени през тротоара до загражденията, оттам през полицейския кордон сред беснеещата тълпа на Пето авеню.

Монсеньор Даунс се опита да устои на прилива и да влезе в катедралата, но се намери на улицата, притиснат между някаква дебелана и един намръщен полицай.

Двамата мними свещеници, опрели пистолети в гърбовете на полицаите от спецслужбите, се смесиха с тълпата, която напусна катедралата, и изчезнаха.

Изненаданите ченгета се опитаха отново да влязат вътре, но множеството ги отнесе на булеварда.

Полицейските мотори бяха прекатурени, а покривите на полицейските коли бяха покрити с хора, които се страхуваха да не бъдат смазани. Редиците на участниците в парада бяха разкъсани и погълнати от човешкия водовъртеж. Полицаите се опитваха да отцепят района на масовите безредици, ала без радиовръзка действията им бяха некоординирани и безрезултатни.

Телевизионните новинарски екипи продължиха да излъчват от мястото на събитията, докато нарастващата суматоха ги погълна.

Инспектор Филип Лангли погледна от командирския хеликоптер на Нюйоркското полицейско управление. Обърна се към заместник-комисаря на полицията Рурк и се опита да надвика шума на перките.

— Мисля, че парадът за деня на Свети Патрик свърши.

Заместник-комисарят също погледна надолу невероятната сцена. Движението в най-натоварения час беше спряло в продължение на мили, а улиците и тротоарите бяха покрити с море от хора чак до Трийсет и четвърта на юг и Седемдесет и втора на запад. В този час в центъра на града се намираха почти един милион души. Никой от тях нямаше да се прибере навреме за вечеря.

— Колко много нещастни хора има там долу, Филип.

Лангли запали цигара:

— Тази нощ ще си подам оставката.

Заместник-комисарят го погледна.

— Надявам се да успееш тази нощ да намериш някой, който да я приеме. — Той отново огледа улиците: — Почти всички висши офицери са някъде там, лишени от комуникация и отрязани от подчинените си. Това е най-лошото.

— Мисля, че най-лошото тепърва предстои — поклати глава Лангли.

На кръстовището на Петдесета улица Бърк видя как натикаха в една патрулка някакви мъже с оранжеви шарфове. Бърк си спомни ирландската поговорка: „Ако си търсиш публика, започни бой“. Тези оранжисти бяха привлекли публика и той знаеше защо. Знаеше също, че не бяха никакви оранжисти, а „временни“ от Бостън, наети да отклонят вниманието — тъпи ирландци с много смелост и малко ум.

Докато подканяше коня да върви, жената се обърна и попита:

— Какви са онези с оранжевите шалове?

— Дълга история. Карай напред. Почти стигнахме…

Брайън Флин слезе от амвона и се изправи пред Морийн Малоун.

— Мина страшно много време, Морийн. Тя го погледна и отговори равно:

— Не чак толкова, Брайън.

Той се усмихна:

— Получи ли цветята ми?

— Пуснах ги в тоалетната.

— Сложила си едно на ревера си. Лицето й почервеня:

— Значи все пак дойде в Америка, Брайън.

— Да. Но както виждаш, аз диктувам условията.

Обърна се да огледа катедралата. Последните богомолци се бутаха в главното преддверие и се опитваха да се измъкнат през големите бронзови врати. Двама фениани, Артър Нолти, преоблечен като свещеник, и Франк Галахър, преоблечен като церемониалмайстор, стояха зад тях и ги подкарваха като стадо към вратите, но те започнаха да се връщат назад. Всички останали врати бяха затворени и залостени. Флин погледна часовника си — всичкото това отнемаше повече време, отколкото бе очаквал. Обърна се към Морийн.

— Да, аз диктувам условията. Видя ли какво направих? След половин час цяла Америка ще види и чуе за това. Ще им покажем едно добро ирландско представление. Ще бъде по-добро, отколкото в дъблинския „Аби Тиътър“.

Морийн видя в очите му познатия блясък на тържество, но имаше и един нов, непознат за нея страх. Като малко момче, помисли си тя, което е откраднало нещо от магазина и знае, че много скоро ще трябва да отговаря за това.

— Това няма да ти се размине безнаказано.

Той се усмихна и страхът изчезна от очите му:

— Ще видим.

Двама от фенианите, които се бяха представяли за полицаи, заобиколиха олтара и се спуснаха по стъпалата, водещи към ризницата. От отворения свод в лявата стена на ризницата се разнесоха стъпки. Приближаваха откъм коридора, който водеше към жилището на енорийските свещеници. От подобен отвор в отсрещната стена, водещ към резиденцията на кардинала, долитаха развълнувани гласове. Изведнъж в ризницата нахлуха едновременно от двете страни свещеници и униформени полицаи.

Двамата фениани издърпаха плъзгащите се врати от двете страни на стената и те се срещнаха с остър металически звук. Хората в ризницата вдигнаха глави нагоре към стълбището. Един униформен сержант извика:

— Хей, отворете вратите! — и се приближи до стъпалата.

Фенианите промушиха желязна верига през металните орнаменти на вратите и извадиха катинар.

Сержантът извади пистолет. Друг полицай дойде зад него и направи същото.

Фенианите, без да им обръщат внимание, събраха двата края на веригата и заключиха катинара. Единият от тях ги погледна, усмихна се и вдигна ръка за поздрав:

— Съжалявам, момчета, ще се наложи да заобиколите. Двамата фениани изчезнаха нагоре по стъпалата.

Единият, Педар Фицджералд, седна близо до вратата на криптата, откъдето можеше да наблюдава вратите.

Другият, Иймън Феръл, заобиколи да влезе в олтара и кимна на Флин.

Едва сега Флин се обърна към Бакстър:

— Сър Харолд Бакстър?

— Точно така.

Флин впери поглед в него:

— С най-голямо удоволствие бих ви убил.

Бакстър отговори, без да набляга на думите:

— Типове като вас биха изпитали удоволствие да убият всекиго.

Флин се обърна и огледа катедралата:

— Ваше високопреосвещенство — той се поклони и не стана ясно дали се подиграва или говори сериозно: — Казвам се Фин Макмейл, водач на новата фенианска армия. Този храм сега е мой. Той е моя Бруидеански дом. Познат ли ви е този термин? Моето свято убежище.

Кардиналът сякаш не го чу. Рязко попита:

— Има ли пожар в катедралата?

— Това зависи до голяма степен от събитията в следващите няколко минути.

Кардиналът впери строг поглед в него. Никой от двамата не се огъна. Най-сетне кардиналът каза:

— Излезте оттук. Напуснете, докато това все още е възможно.

— Не мога. И не искам да го направя.

Той вдигна очи към балкона на хора над централния вход, където с пушка в ръка, облечен като войник от колониалната армия, стоеше изправен Джак Лиъри. Погледът му се снижи до вратите. В преддверието все още се тълпяха хора, шум и светлина проникваха отвън. Той се обърна към отец Мърфи, който бе застанал до него.

— Отче, вие можете да си тръгнете. Тичайте по пътеката, преди да са затворили вратата.

Преднамерено бавно отец Мърфи отиде и застана до кардинала:

— Ще си тръгнем двамата.

— Сега като размислих, реших, че може да ни потрябвате по-късно. — Флин отново се обърна към Морийн и отиде до нея. Тихо изрече: — Знаеше, че ще се случи, нали? Дори преди да получиш цветята.

— Знаех.

— Хубаво. Все още се познаваме добре, нали? Общувахме въпреки времето и разстоянията, нали, Морийн?

Тя кимна.

Млада жена, облечена като монахиня, застана до парапета на олтара. В ръцете си държеше голям пистолет. Старец с брада, който до този момент очевидно беше дрямал на първата скамейка, се надигна, протегна се и застана зад нея. Всички гледаха как двамата се изкачиха по стъпалата към светилището на олтара. Старецът кимна на пленниците и заговори с ясен жив глас:

— Ваше високопреосвещенство, отец Мърфи, госпожице Малоун и сър Харолд. Аз съм Джон Хики и нося фантастичния псевдоним Дърмът, в съответствие с езическия мотив, предложен от нашия водач Фин Макмейл. — Той направи превзет поклон пред Флин. — Аз съм поет, учен, воин и патриот, каквито са били първите фениани. Може би сте чували за мен. — Той се огледа и по очите на четиримата пленници разбра, че знаят кой е. — Не, не съм умрял, както можете да се уверите. Но бих се обзаложил, че до следващото утро ще съм мъртъв. Мъртъв сред развалините на тази задушаваща катедрала. Тя ще бъде великолепна погребална клада, подобаваща на човек от моя ранг. О, недейте да сте толкова мрачен, Ваше високопреосвещенство. Има изход, ако всички от нас проявят благоразумие. — Той се обърна към младата жена до него: — Мога ли да ви представя нашата Грения, или, понеже тя предпочита истинското си име, Мегън Фицджералд.

Мегън Фицджералд не каза нищо, обаче огледа едно по едно лицата на заложниците. Очите й се спряха за по-дълго на Морийн и я обходиха от глава до пети. Морийн отвърна на погледа на младата жена. Знаеше, че ще има и жена. С Флин винаги беше така. Беше от този тип мъже, които се нуждаеха жена да стои до тях и да ги гледа. Това подсилваше смелостта му така, както алкохолът го правеше с други мъже. Морийн попиваше с очи чертите на лицето й: високи скули, лунички, уста, която изглежда бе вечно застинала в присмех, очи, които биха могли да са прелестни, ако тя не беше това, което е. Прекалено е млада и едва ли ще има възможност да остарее в компанията на Брайън Флин. В нея Морийн видя себе си преди десет години.

Мегън Фицджералд отиде до нея, небрежно размахала пистолета в лявата си ръка, и доближи устата си до ухото й:

— Нали знаеш, че ми трябва само повод да те убия?

— Надявам се да намеря кураж да ти го дам. Тогава ще видим дали твоят ще бъде достатъчен.

Тялото на Мегън видимо се напрегна. След малко тя се завъртя и огледа олтара, отправяйки студени погледи към всеки един от присъстващите. Забеляза неодобрението в очите на Флин. То я накара да се обърне и да излезе от олтара. Видяха я да се отправя по централната пътека към вратата. Известно време погледът на Флин я проследи, после се насочи отвъд нея към вестибюла. Дверите на храма все още стояха отворени. Не беше очаквал такова голямо стълпотворение. Ако скоро не успеят да затворят и залостят вратите, полицията ще проникне със сила и ще започне стрелба. Докато гледаше, Мегън мина във вестибюла и вдигна пистолета си. Видя димът да излиза от обърнатата нагоре цев и чу изстрелът да отеква в огромната църква, отразен и препращан от сводовете и страничните олтари. Хората в преддверието се развикаха и гърбовете им се отдалечиха, тъй като усетиха нови сили и по-непосредствена причина да избутат другите, които задръстваха стъпалата отвън. Флин видя как Мегън насочи пистолета си хоризонтално срещу отвора. Нолти и Галахър заобиколиха от двете страни и всеки зае позиция зад двете крила на вратата, като избутваха с тях последните бягащи богомолци. Мегън се отпусна на едно коляно и стисна здраво оръжието с двете си ръце.

Патрик Бърк извика на жената пред него:

— Давай нагоре! Изкачи стъпалата!

Бети Фостър смушка коня и започнаха да се изкачват от мястото, където стълбището извиваше към Петдесет и първа. Тръгнаха по диагонал през тълпата към централния вход.

Бърк видя последните богомолци да изскачат през вратите и конят се мушна в празното място между тях и дверите. Жената срита хълбоците на коня:

— Давай, Комисар! Нагоре! Нагоре!

Бърк измъкна служебния си пистолет и изкрещя:

— Извади си патлака и влизай!

Бети хвана юздите с една ръка. С другата извади пистолет.

На няколко ярда започнаха да се затварят големите церемониални врати от бронз — всяка от тях широка шестнайсет фута, висока колкото двуетажна къща и тежка десет хиляди фунта. Бърк разбра, че невидими хора зад тях ги бутат. Видя се големият, слабо осветен вестибюл и някаква коленичила монахиня точно насреща. Зад гърба й на стотици метри се простираше огромната празна катедрала. През гората от колони до издигнатото светилище на олтара Бърк съзря да стоят някакви хора. Върху белия мрамор се открояваше яркочервена фигура.

Вратите вече бяха наполовина затворени, а главата на коня беше на един ярд от процепа. Бърк разбра, че ще успеят. И тогава…

За части от секундата образът на коленичилата монахиня изпълни съзнанието му и очите му отново я фокусираха. От протегнатата й ръка видя да изскача пламъче, после чу силен отекващ звук, последван от остър пукот.

Предните крака на коня се огънаха и животното се преметна напред. Бърк зърна за миг отхвръкналото тяло на Бети Фостър, после усети как самият той полита напред. Лицето му удари гранитното стъпало на един фут от вратите. Изпълзя през малкия процеп, но бронзовите врати се затръшнаха пред лицето му. Той чу, по-силно от всичкия друг шум около себе си, звукът от лостовете, които влизаха в пода.

Обърна се по гръб и седна. Извърна се към жената-полицай, която лежеше на стъпалата с окървавено чело. Тя бавно се надигна. Бърк стана и и подаде ръката си, но тя се изправи без помощта му и се наведе над коня си. На гърдите на комисар кървеше малка рана. Кървава пяна излизаше от устата му и капеше на земята, където се събираше в малка димяща локвичка. Конят се опита да се изправи, но падна тромаво настрани. Бети Фостър стреля в главата му. Постави ръка пред ноздрите, за да провери дали е мъртъв. Прибра пистолета си в кобура, погледна Бърк, а после коня. Бавно слезе по стъпалата и потъна сред зяпащата тълпа.

Бърк се загледа към Пето. Въртящите се буркани на полицейските коли хвърляха редуващи се червени и бели отблясъци върху царящия хаос. На моменти, сред общата шумотевица, Бърк чуваше чупенето на прозорец, изпищяването на свирка или пронизителен писък.

Той се обърна и впери очи в катедралата. На една от бронзовите врати видя залепено парче картон с изписани на ръка букви. Приближи се и го прочете в угасващата светлина:

ТАЗИ КАТЕДРАЛА Е ПОД КОНТРОЛА НА ИРЛАНДСКАТА ФЕНИАНСКА АРМИЯ.

Беше подписано:

ФИН МАКМЕЙЛ.