Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cathedral, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Гларус

Източник: http://bezmonitor.com

Първо издание, Издателство „Делакорт“ София

История

  1. — Корекция

Глава 17

Патрик Бърк разположи постове до всяка от вратите на катедралата, като ги предупреди, че са минирани. После заобиколи отново и излезе отпред, където се спря до паркирана патрулка.

— Направиха ли вече опит да се свържат? Патрулиращият полицай поклати глава:

— Не, сър. Какво става там вътре?

— Вътре има въоръжени, затова трябва да продължите да изтласквате хората назад. Кажете на дежурния офицер да организира сформирането на кордон.

— Да, сър.

Патрулката потегли по вече почти празния булевард. Бърк отново се изкачи по стъпалата и видя офицер Бети Фостър, коленичила в леда до коня си. Тя вдигна очи към него:

— Още ли си тук? — Отново извърна поглед към коня. — Трябва да прибера седлото. — Разкопча каиша. — Какво, за Бога, става там вътре? — започна да издърпва седлото. — За малко да ме убият.

Той се наведе да й помогне да издърпат седлото, но то отказваше да помръдне.

— Остави го тук.

— Не мога. Това е собственост на полицията.

— Навсякъде по Пето има разхвърляна собственост на полицията — той пусна седлото и вдигна глава към камбанарията. — Скоро в тези кули ще има хора, ако вече не са там. Ще си прибереш това по-късно, когато си платят за коня.

Тя се изправи:

— Бедният Комисар. Говоря и за двамата.

— Какво искаш да кажеш?

— Полицейски комисар Дуайър почина от инфаркт на трибуните.

— Боже Господи! — Бърк дочу шум от кулата с камбанарията над тях и дръпна Бети в нишата на предната врата: — Там горе има някой.

— Тук ли ще останеш?

— Докато нещата се оправят. Тя го погледна:

— Смел човек ли сте, лейтенант Бърк?

— Не. Просто глупав.

— Така си и знаех — тя се засмя. — Божичко, помислих си че ще припадна, когато видях онази монахиня. Тя май изобщо не е монахиня…

— Най-вероятно не е.

— Когато я видях с пистолет, насочен…

— Справи се добре.

— Мислиш ли? Е, може и да си прав. — Замълча и се огледа. — Дежурството ми ще продължи още дълго. Трябва да се върна на улица „Верик“ и да се кача на нещо друго.

— Да се качиш ли? — фантастичен еротичен образ мина през ума му. — А, да. Върви до стената. Не знам дали онези в кулата търсят сини мишени, но е по-добре да предположим, че е така.

Тя се поколеба:

— До скоро. — Подаде се навън от нишата и тръгна, залепила гръб в стената. Обърна се назад и подвикна: — Не се върнах само за седлото. Исках да проверя дали си добре.

Бърк я гледа, докато зави зад ъгъла на катедралата. До тази сутрин нито Бети Фостър, нито той биха удостоили другия с поглед. Сега обаче около тях и с тях се случваха разни неща — бъркотия, миризма на барут, коне — бяха силни стимуланти, мощни афродизиаци. Погледна часовника си. Това затишие нямаше да продължи много дълго.

Мегън Фицджералд се изкачи в камбанарията и спря задъхана, като оглеждаше студеното помещение и се взираше в слабата светлина, хвърлена от единствената крушка. Видя устройството на Флин за заглушаване на радиочестотите върху носещата греда. От нея висяха три огромни камбани, всяка от които с въртящо се колело и висящ ремък. Поривите на студения мартенски вятър влизаха през осемте двойки медни вентилационни отвори в осмоъгълната камбанария. Шумът от полицейски рупори и сирени достигаше в тази стая на кулата, която се намираше на височината на осемнайсететажна сграда.

Мегън дръпна желязната пожарникарска брадвичка от ръката на Рори Дивейн, обърна се рязко и замахна към един от вентилационните отвори. Капакът му се разкъса и пропусна светлините на града. Мълинс се зае да развива капаците на останалите седем двойки отвори, като ги изтръгваше от каменните им гнезда. През това време Дивейн, коленичил на пода, свързваше полевия телефон.

Мегън се обърна към Мълинс, застанал до отвора над Пето авеню.

— Не забравяй, Мълинс. Трябва да докладваш за всичко необичайно. Дръж очите си отворени за хеликоптери. Никаква стрелба без заповед.

Мълинс погледна към центъра „Рокфелер“. На прозорците срещу него се бяха струпали хора. На по-ниските покриви имаше някои, които сочеха разбитите вентилационни отвори. Мощен полицейски прожектор светна на улицата и белият му лъч описа кръг. Спря се върху отвора, зад който беше застанал Мълинс. Той се дръпна назад и затвори очи.

— Ще ми се да угася онова нещо. Мегън кимна:

— Можеш да оправиш тази работа.

Мълинс се надвеси през отвора и погледна през оптичния прибор на пушката. Видя движещи се фигури в периферията на прожектора. Затаи дъх, прицели се добре и натисна спусъка. Ехото от изстрела експлодира в камбанарията и Мълинс видя червения трасиращ куршум да описва дъга надолу към кръстовището. Лъчът на прожектора промени цвета си от бял на червен и после внезапно угасна. В стаята се чу кухо пропукване, последвано от викове. Мълинс се прикри зад каменната стена и издуха носа си в кърпичка:

— Много е студено тук.

Дивейн седна на пода и завъртя ръчката на полевия телефон.

— Ало, вие на тавана, обаждаме се от камбанарията, чувате ли ме?

Гласът на Джийн Кеърни долетя ясно в слушалката:

— Чувам те, камбанария. Какъв беше този шум?

Дивейн отговори:

— Мълинс угаси един прожектор. Няма проблем. Роджър, остани в режим на готовност за проверка на връзката с балкона. Ало, балкона, чувате ли камбанарията и тавана?

Гласът на Джон Хики долетя по линията:

— Чувам ви и двамата. Връзката е установена. Кой, по дяволите, ви позволи да стреляте по прожектора?

Мегън изтръгна слушалката от ръцете на Дивейн. — Аз.

В гласа на Хики се долови остър сарказъм и раздразнение:

— О, Мегън! Това беше риторичен въпрос, моето момиче. Знаех отговора му. Опичай си акъла тази нощ!

Мегън пусна слушалката на пода и погледна Дивейн:

— Слез на балкона и прекарай кабел до южната кула. После развий вентилационните отвори и заеми там поста си.

Дивейн вдигна макарата с телефонния кабел и брадвата и слезе от камбанарията.

Мегън обходи един по един всички отвори. Стените на катедралата бяха окъпани в синя луминесцентна светлина от градинските прожектори. На север масивната петдесет и един етажна Олимпик Тауър отразяваше очертанията на катедралата в стъклените си стени. На фона на черното небе се виждаха осветените прозорци на „Уолдорф-Астория“, а на изток се издигаше другата кула на катедралата и скриваше част от изгледа към „Сакс“. Там имаше полицаи, които триеха с ръце раменете и бедрата си, за да се стоплят. На всички околни улици продължаваха да изтласкват човешките множества от пресечка до пресечка и опразненият район около катедралата непрекъснато увеличаваше размерите си.

Мегън се обърна назад към Мълинс, който духаше в шепите си. Младото му лице бе почервеняло от студ, а устните му бяха станали синкави. Тя тръгна към отвора на стълбището в средата на пода:

— Бъди нащрек!

Той я гледаше да изчезва надолу по стъпалата и внезапно се почувства самотен. Кучка! Не беше много по-възрастна от него, но движенията и гласът й бяха като на по-стара жена. Всичко в нея, освен лицето и тялото й, бе загубило младостта си.

Мълинс огледа самотния си наблюдателен пост, после отново надникна към Пето авеню. Разви едно знаме, омотано около кръста му, и го върза в краищата на вентилационния отвор. После го пусна да се развие и да падне отстрани покрай стената на кулата. То се развя от вятъра и запърха в стените от сив мрамор. Прожекторите в градините отдолу го осветиха красиво.

Репортерите и гражданите, които все още се намираха по улиците и покривите в района, нададоха възклицания. От няколко гърла се изтръгнаха насърчителни възгласи, други изръкопляскаха. Не липсваха и освирквания.

Мълинс послуша тази смес от реакции и се дръпна назад в кулата. Изтри студените ледени капки от лицето си. С учудване и страхопочитание мислеше за положението си — намираше се в камбанарията на катедралата „Свети Патрик“, с пушка в ръка! После си спомни за по-голямата си сестра Пег, вдовица с три деца. Сега тя се разхождаше в затворническия двор в Арма. Спомни си и нощта, в която нейният съпруг Бари Колинс бе убит, докато участваше в опита да отвлекат сестрата на Морийн Малоун от затворническата камионетка, в която се предполагаше, че се намира. Припомни си и тяхната майка, която се грижеше за децата на Пег дни наред, докато тя изчезваше нанякъде с грубовати мъже в тъмни палта. Мълинс си спомни нощта, когато излезе на улиците в Белфаст, за да открие Брайън Флин и неговите фениани, и как майка му беше плакала и изричала след него проклятия. Но най-силно от всичко помнеше бомбите и престрелките, разтърсвали нощите над Белфаст от най-ранните му детски години. Връщайки се назад, не виждаше друг път, който не би го довел дотук, или друго подобно място.

Патрик Бърк погледна нагоре. От един разбит вентилационен отвор висеше зелено знаме, украсено със златна ирландска арфа, и той успя да различи над него мъж с пушка. Бърк се обърна и видя на кръстовището полицаи, които изтегляха счупения подвижен прожектор. Хората бяха станали по-благоразумни и съдействаха на полицията, явно стигнали до заключението, че човек, който може да улучи такъв прожектор от двеста ярда, може също така лесно да улучи и тях. Бърк се скри в нишата на вратата под кулата и каза на поста, който беше поставил там:

— Известно време само ще стоим тук. Оня тип горе все още произвежда адреналин.

— Познато ми е това чувство.

Бърк надзърна от нишата към стъпалата. Зелената пътека сега бе побеляла от суграшицата. Навсякъде по тротоарите и улицата се въргаляха зелени карамфили, пластмасови шапки и хартиени помпони. На кръстовището на Петдесета улица лежеше на една страна захвърлен от оранжистите огромен барабан. Вятърът отнасяше бавно на юг черни бомбета и яркооранжеви шарфове. Телевизионни оператори предпазливо заснемаха всичко от сградата на център „Рокфелер“. Бърк си представи как щеше да изглежда то по телевизията. Приближаване и кадри в едър план на отломките. Бомбе, което се претъркулва по заледената улица. Дълбокият вибриращ глас на говорителя: „Днес вековната война между англичани и ирландци се пренесе на Пето авеню…“ Ирландците винаги разиграват интересни спектакли.

Брайън Флин се облегна на парапета на балкона и посочи малката ризница от другата страна на покритата галерия. Каза на Хики:

— Понеже не виждаме външната врата на архиепископската ризница или вратата на асансьора, теоретически е възможно полицията да се справи с алармите и мините. Тогава трябва да очакваме нахлуване на полицаи именно през онази малка ризница.

Лиъри, който изглежда можеше да чува на далечни разстояния, извика от отдалечения край на балкона:

— А ако си подадат главите от покритата галерия, аз ще стрелям.

Хики извика към него:

— Благодаря, господин Лиъри знаем, че ще го направите. — Попита тихо Флин: — Боже всемогъщи, откъде изрови това чудовище? Човек не може спокойно да си почеше задника.

Флин отвърна тихо:

— Да, има отлично зрение и слух.

— Американец ли е?

— Наполовина е ирландец. Снайперист, морски пехотинец, участвал е във Виетнам.

— Знае ли защо е тук? Знае ли поне къде, по дяволите, се намира?

— Знае, че се намира на височинен пост и наблюдава зона за свободен обстрел. Това е всичко, което знае и което го интересува. Добре му се плаща за услугата. Той е единственият сред нас, освен теб и мен, който няма роднини в някой британски затвор. Тук не ми е нужен човек, който има емоционална връзка с нас. Той ще убива, когато му наредя. Ще убие всеки от нас, когото аз посоча, и ако ни нападнат и надвият, ще убие всеки оцелял от нас, ако все още е в състояние да го направи. Той е ангелът на Смъртта, Черният жътвар, последната инстанция.

— Другите знаят ли за това?

— Не.

Хики се засмя. Половината му зъби липсваха:

— Подценил съм те, Брайън.

— Да, подцени ме. Да видим по-нататък. Архиепископската ризница е проблем, но е само един от многото…

— Трябваше да доведеш повече хора.

Флин изрече леко ядосан:

— Имам много помощници отвън, ала според теб колко могат да се намерят от тях, които да са съгласни да дойдат тук, за да умрат?

На лицето на стареца се появи хладен поглед:

— В понеделник, на Великден през 1916 година, в Дъблин имаше много храбри мъже и жени. Повече, отколкото обсадените сгради можеха да поберат. — Очите му се приковаха някъде под тях в тихата катедрала: — Тогава не липсваха доброволци. И вяра! Колко силно вярвахме всички тогава! През ранните дни на Първата световна, беше известно време преди Великденския бунт, брат ми бе в британската армия. Тогава там имаше много ирландски момчета. И сега има. Чувал ли си за ангелите на Мон? Не? Брат ми Боб бил в Британския експедиционен корпус във Франция и били почти пред унищожение, защото германските сили многократно ги надвишавали. Тогава на едно място, наречено Мон, се появили рой небесни ангели, които застанали между тях и германците. Разбира се, германците побягнали назад в объркване. Всички вестници писаха за това. И хората вярваха на тази история, Брайън. Те вярваха, че британската армия е благословена и Бог е изпратил ангелите си, за да се намесят на нейна страна в битката срещу врага. Брайън го погледна:

— Прилича на масова халюцинация на отчаяни хора. Когато започнем да виждаме ангели тук, ще знаем, че сме победени и… — Той млъкна внезапно и впери внимателен поглед в Хики под мътната светлина. За миг си представи, че се намира в абатство Уайтхорн и слуша историите на стария свещеник.

— Какво ти става, момче?

— Нищо. Предполагам, че човек не трябва да се съмнява в намесата на свръхестественото. Ще ти разкажа за това утре.

Хики се засмя:

— Ако утре си жив, за да го разкажеш, тогава ще ти повярвам.

Флин се насили да се усмихне:

— Може да ти го разкажа на едно по-различно място.

— Тогава със сигурност ще ти повярвам.

Мегън Фицджералд се приближи зад гърба на Джордж Съливан, който поставяше последните мини на вратата към южния неф.

— Свърши ли?

Той рязко се обърна:

— По дяволите, Мегън! Не трябва да правиш това, когато работя с експлозиви.

Тя погледна Съливан, който изглеждаше великолепно в килта на гайдар от оркестъра „Емърълд Съсайъти“.

— Вземи си нещата и ела с мен. Донеси и гайдата.

Заведе го до малка врата в ъгъла на нефа и се изкачиха по спираловидно каменно стълбище, което излизаше в дългата тройна аркада от южната страна.

Прът с висящо на него американско знаме висеше отгоре, точно срещу папското знаме на другата галерия. Мегън се обърна наляво към балкона на хора, където Флин и Хики бяха погълнати от плановете, като двама генерали в навечерието на битка. Намираше за твърде странен факта, дето двама толкова различни мъже се разбираха така добре. Не бе одобрила идеята да доведат Джон Хики в последния момент. Но останалите смятаха, че се нуждаят от един стар герой, с когото да се отъждествят. Беше една истинска връзка с 1916-та. Сякаш присъствието му можеше да ги превърне в нещо по-различно от това, което всъщност бяха — изметът на обществото.

Тя не виждаше необходимост да черпи от миналото. За нея светът беше приел форма през 1973, когато за първи път видя жертви от бомбени атентати в центъра на Белфаст, докато се връщаше от училище. И придоби смисъл и цел, когато брат й Томи бе ранен и заловен при опита да се освободи Шийла Малоун. Далечното минало не съществуваше, както и близкото бъдеще. Собствените й лични спомени бяха цялата история, от която се интересуваше.

Гледаше Флин да посочва и жестикулира. Не изглеждаше много по-различен от стареца до него. И все пак, някога беше различен. За Томи Фицджералд Брайън Флин бе всичко, което един мъж трябваше да бъде, и тя беше израснала, виждайки създаването на легендата Брайън Флин през очите на по-големия си брат. После дойде залавянето на Флин и освобождаването му, което бе най-малкото странно. После разривът с ИРА, създаването на новата фенианска армия, присъединяването на по-малкия й брат Педар и нея към тази армия и най-накрая, неизбежната им връзка. Тя не беше разочарована от него като любовник, а като революционер, който имаше недостатъци. Той щеше да се поколебае, преди да разруши тази катедрала, но тя ще се погрижи вземането на това решение да остане извън неговия контрол.

От далечния край на галерията се чу викът на Съливан:

— Гледката е великолепна. Как е храната?

Мегън се обърна към него:

— Ако не изпитваш угризения да се нахраниш с кръв, тя е хубава и в изобилие.

Съливан погледна през окуляра на пушката си:

— Не бъди толкова жестока, Мегън.

Вдигна пушката и я фокусира върху Аби Боулънд, забелязвайки разтворената блуза. Тя вдигна ръка и му помаха. Той също й махна:

— Толкова близо и все пак толкова далече.

— Кротко, Джордж — каза нетърпеливо Мегън: — Онази работа няма да ти трябва скоро за друго, освен да пикаеш.

Погледна го внимателно. Джордж Съливан не се плашеше лесно от нея. Притежаваше онази комбинация от непукизъм и самодоволство, която вървеше заедно с боравенето с експлозиви. Божи дар, бе нарекъл това той. Може и да е така.

— Сигурен ли си, че Хики знае как да инсталира бомбите?

Съливан вдигна гайдата си и започна да я надува. След малко вдигна глава:

— Да, много е добър. Техниката му е от Втората световна, но върши работа. И най-важното, не му липсва кураж.

— Интересувам се дали може, не дали се страхува. Аз ще му асистирам.

— Браво на теб. Не е зле да си наблизо, ако нещо се обърка. Няма да усетиш нищо. А тук ще бъдем ние, нещастните копелета, които бавно ще бъдат премазани от падащите камъни. Представи си го, Мегън. Като в мита за Самсон и Далила… Храмът бавно се срутва върху главите ни, тонове камък се разтърсват и рухват… Някой трябваше да се сети да донесе камера.

— Следващия път. Добре, Джордж, северният неф е твоето бойно поле, ако нахлуят вътре. Но ако тръгнат с бронирана кола през този вход, Боулънд ще се наведе от покрива на северната галерия и ще изстреля ракета право насам. Същото си длъжен да направиш и ти, ако нахълтат от южния вход. Ще се покривате взаимно.

— Ами ако някой от нас е мъртъв?

Тогава другите двама, Галахър и Феръл, ще си разделят сектора на убития.

— Ами ако всички сме мъртви?

— Тогава няма да има значение, нали, Джордж? Освен това винаги може да се разчита на Лиъри. Лиъри е безсмъртен, нали знаеш?

— Чувал съм — той вдигна гайдата към устата си.

— Можеш ли да свириш „Върни се в Ирландия“? Той кимна, докато надуваше.

— Тогава изсвири ни я, Джордж.

Той си пое дълбоко въздух:

— Както се казва, Мегън, не си платила на гайдаря, значи не можеш да поръчваш музиката. Ще изсвиря „Пътуващият музикант“ и съм сигурен, че ще ти хареса. Хайде сега, остави ме сам.

Мегън го погледна, врътна се рязко и излезе през вратичката, която водеше надолу към спираловидното стълбище.

Съливан приключи с надуването на гайдата, изсвири няколко ноти към стената отзад и направи необходимата настройка. После се подпря с корем на каменния парапет и засвири. Завладяващата мелодия достигна до всеки ъгъл на катедралата и отекна в камъка. Недобра акустика за орган или хор, помисли Съливан, но великолепна за гайда. Звучеше като старите келтски бойни песни, ехтящи през скалистите долини на Антрим. Гайдите са били измислени, за да отекват в камъка, каза си той. Сега, когато бе чул своята гайда тук, можеше да препоръча използването й вместо орган в Ирландия. Никога не беше звучала толкова красиво.

Видя как Аби Боулънд се надвеси над парапета отсреща, за да го гледа, и свири за нея. После се обърна на изток и свири за съпругата си в затвора Арма. Накрая се обърна към стената зад гърба си и тихичко засвири за себе си.