Нелсън Демил
Катедралата (3)

Глава 3

Пътят ги изведе до малка долина без дървета между два хълма. Луната осветяваше бялата каменна сграда и й придаваше призрачен вид на фона на мъглата. Приближиха се предпазливо до нея и застанаха под току-що напъпил явор. Малко овално гробище, оградено с ниски зелени храсти, се простираше покрай стената на абатството. Флин се промуши през живия плет и помогна на Морийн да влезе в гробището.

Църковният двор беше запуснат и пълзящи растения увиваха надгробните плочи. Белите цветове на поветицата, която бе дала името на абатството, предзнаменование за добър или лош късмет според различните суеверия, гъсто покриваха тясната пътечка. Малка странична порта във високата каменна стена водеше в манастирската обител. Флин я бутна и огледа тихия двор.

— Седни на тази пейка. Ще потърся спалнята на братята.

Тя седна, без да продума, и оброни глава на гърдите му. Когато отново отвори очи, видя Флин и един свещеник надвесени над нея.

— Морийн, това е отец Донели.

Тя се опита да фокусира погледа си върху застаряващия свещеник, слабичък мъж с бледо лице.

— Здравейте, отче.

Той взе ръката й, а с другата я прихвана под мишница. Сякаш беше недвусмислена демонстрация на връзката между тях. Той беше пастирът, а тя бе неговото агне. Готово. Ролята на всеки от тях беше издълбана в камък още преди две хилядолетия.

— Върви с мен — подкани я той. — Дръж се за ръката ми.

Тримата прекосиха обителта и минаха под сводестата врата на многоъгълна сграда. Морийн разпозна традиционното разположение на залата на катедралния съвет, мястото, където се съвещаваха монасите. За миг си помисли, че ще се изправи пред събранието им, но видя на светлината на една настолна лампа, че стаята бе празна. Отец Донели спря внезапно и се обърна:

— Имаме лечебница, но се страхувам, че трябва да ви настаня в скривалището, в случай че полицията и войниците дойдат да ви търсят.

Флин не отговори.

— Можете да ми се доверите.

Флин не се доверяваше на никого, но ако бъдеше предаден, поне военният съвет нямаше да го счита за толкова глупав да се довери на един свещеник.

— Къде е това скривалище? Мисля, че нямаме много време.

Отецът ги поведе по някакъв коридор, после отвори вратата в дъното. Сивотата на утрото влизаше през прозорец от рисувано стъкло, разливайки светлина, която по-скоро можеше да се почувства, отколкото да бъде видяна. Едничка обречена свещица догаряше в червена стъкленица и Флин разбра — намират се в малката църква на манастира.

Свещеникът запали свещ на стенната поставка и я откачи.

— Следвайте ме към олтара. Стъпвайте внимателно. Флин огледа църквата и не видя, нито чу, нещо в сенките да сигнализира за опасност. Забеляза, че липсва потискащата миризма на тамян и восък. Въздухът в църквата миришеше като този отвън. Свещеникът му бе казал, че абатството е изоставено. Отец Донели очевидно не беше игумен, а изпълняваше ролята на пазач, макар да не изглеждаше точно типа свещеник, който епископ би заточил на такова място. Не изглеждаше и като тип, готов да укрива членове на временната ИРА просто заради тръпката от цялата работа. Отецът излезе отново от мрака със свещ в ръка.

— Насам.

Поведе ги към полуотворена врата от извито ковано желязо в задната част на олтара.

— Това е мястото, което използваме. — Погледна двамата бегълци, за да види защо не пристъпват към нея. — Криптата — добави той, сякаш да поясни.

— Знам какво е. Всеки знае, че под светилището на олтара има крипта.

— Да — кимна отец Донели. — Първото място, което проверяват. Елате с мен.

Флин надзърна надолу към каменните стъпала. Свещ в кехлибарено стъкло, вероятно поддържана винаги горяща, осветяваше стена и под от бял варовик.

— Защо до тази нощ не съм чувал, че това абатство е място, където човек може да е в безопасност?

Свещеникът отговори с тих равен глас:

— Защото до тази нощ не сте имали нужда от него. Типичните дрънканици на свещениците, помисли Флин. Обърна се към Морийн. Тя погледна стълбището, после отеца. Инстинктите й се бунтуваха срещу влизането в криптата. Все пак отговорът беше да стори това, за което настояваше свещеникът. Пристъпи към стълбите и слезе, Флин погледна отеца и прекрачи прага. Отец Донели ги поведе покрай стената от варовик и гробниците на покойните абати на Уайтхорн. Спря и отвори бронзовата врата на една от гробниците, върху която пишеше: „Саймъс Кейхил“. Вдигна свещта и влезе в нея. В средата на помещението, върху каменен постамент, лежеше дървен ковчег.

Отец Донели подаде свещта на Флин и повдигна капака на ковчега. Вътре имаше тяло, увито в тежък покров. Ленът бе покрит със зелена плесен.

— От клечки и слама е — каза той. Бръкна в ковчега и освободи скрития механизъм. Дъното на ковчега се отдели от едната страна и хлътна надолу заедно с фалшивата мумия, закрепена за него. — Да, да. Твърде мелодраматично за век като нашия, но когато е замислено, е било необходимо и доста разпространено. Вървете. Слизайте. Има стълбище. Видяхте ли го? Тръгнете по тунела в дъното, той води до една стая. Ето свещта, за да виждате къде вървите. В стаята има още свещи.

Флин се прехвърли над постамента, премятайки краката си странишком. Ходилата му напипаха горното стъпало и той застана в ковчега. Противна миризма на разложение лъхаше от тъмната дупка. Погледна въпросително отец Донели.

— Това е входът към ада, момчето ми. Не бой се, там долу ще намериш приятели.

Флин се опита да се засмее на шегата, обаче неволна тръпка полази по гърба му.

— Предполагам, трябва да ти благодарим.

— И аз мисля, че трябва. Но сега побързайте. Искам, когато пристигнат, да закусвам в трапезарията.

Флин слезе две-три стъпала надолу, отец Донели помогна на Морийн да се прехвърли през постамента и ковчега на първото стъпало. С една ръка Флин я прихвана, а с другата държеше свещта. Тя гледаше да не докосва увитата мумия, докато се спускаше. Отец Донели вдигна дъното на ковчега, после затвори капака и напусна гробницата, захлопвайки зад себе си бронзовата врата.

Флин държеше напред свещта и следваше тесния, колкото да мине човек, тунел с дължина около петдесет ярда. Зад гърба си стискаше ръката на Морийн. Влезе в едно уширение и тръгна покрай стената отдясно. Откри свещи в стенни свещници, разположени на неравни интервали по неизмазаните стени от неодялан камък. Запали ги един по един, обикаляйки цялата стая. Въздухът беше леден и от устата му излизаше пара. Огледа бавно цялото помещение.

— Странно място.

Морийн се уви в сиво одеало, което откри, и седна на ниско столче.

— Ти какво очакваше, Брайън, зала за танци?

— Виждам, че се чувстваш по-добре.

— Чувствам се ужасно.

Той обходи периметъра на шестстенната стая. На една от стените имаше голям келтски кръст, а под кръста — малък сандък на дървена поставка. Флин постави ръката си по прашния капак, ала не го отвори. Обърна се към Морийн:

— Вярваш ли му?

— Той е свещеник.

— Свещениците не са по-различни от останалите хора.

— Разбира се, че са различни.

— Ще видим. — Едва сега почувства умората, срещу която така дълго се беше борил, и се отпусна на влажния под. Подпря се на стената до сандъка, с лице към стълбището.

— Ако осъмнем в Лонг Кеш?

— Аз ще съм виновна. Нали така? Сега заспивай. Флин се унесе в дълбок и разпокъсан, подобен на припадък сън. Веднъж отвори очи, за да види Морийн, увита в одеалото и легнала на земята до него. Събуди се втори път, когато чу дъното на ковчега да пада и да се удря в стената на тунела. Скочи и застана до входа на помещението. В струята светлина, нахлула от криптата, се виждаше да виси дъното на ковчега и гротескното подобие на мъртвец, залепено за него като гущер на стена.

Появи се тялото на човек: черни обувки, черен панталон, свещеническата якичка, после лицето на отец Донели. Носеше поднос за чай високо над главата си, докато слизаше по стъпалата.

— Бяха тук и си отидоха.

Флин премина тунела и пое подноса, който свещеникът му подаде. Отец Донели затвори ковчега и заедно влязоха в скривалището, Флин остави подноса на малка дървена маса.

Отецът огледа стаята така, както домакин оглежда гостна. Загледа се в спящата Морийн, после се извърна към Флин:

— Значи си взривил бронирана кола, а? Много дръзко, бих казал.

Флин не му отговори.

— Е, както и да е. Проследили са те до фермата на Маклоулин горе на пътя. Добри лоялни североирландци са тези Маклоулин. Твърди презвитерианци. Семейството се преселило от Шотландия, дошли с армията на Кромуел. Още триста години, и ще започнат да смятат Ирландия за своя родина. Как е момичето?

Флин коленичи до нея.

— Спи — докосна челото й. — Има температура.

— Заедно с чая и бекона има таблетки пеницилин и военен комплект превързочни материали — той извади малка бутилка от джоба си. — И малко „Дънфис“, ако имате нужда.

Флин пое бутилката:

— Едва ли някога съм изпитвал по-голяма нужда от това.

Разви капачката и отпи голяма глътка. Отец Донели придърпа двете столчета до масата и седна:

— Да я оставим да поспи. Ще пия чай с теб.

Флин седна и загледа как свещеникът извършва всички старателни действия на човек, отнасящ се сериозно към храната и пиенето.

— Кои бяха тук?

— Британци и полицаи от Ълстър. Както обикновено, полицаите искаха да преобърнат всичко, но някакъв британски офицер ги възпря. Някой си майор Мартин. Чувал си за него, нали? Доста е известен. Както и да е. Всички изиграхме ролите си отлично.

— Радвам се, че сте прекарали добре. Съжалявам само, че трябваше да събудя всички толкова рано.

— Знаеш ли, синко, имам чувството, че всеки участник в тази война тайничко се възхищава на противника си. Тръпката май не е чак толкова неприятна.

Флин погледна свещеника. Ето поне един човек, който казва истината.

— Можем ли да се измъкнем от тук? — попита той и отпи от горещия чай.

— Ще трябва да почакате, докато се махнат от стените и плетищата. Гледат с бинокли, нали знаеш? Поне два дни. Ще тръгнете през нощта, разбира се. — Свещеникът неочаквано се засмя: — Ах, господин…

— Кохаран.

— Който и да си. Кога ще спре всичко това?

— Когато британците си тръгнат и шестте северни графства се обединят с двайсет и шестте южни.

Свещеникът остави чашата си:

— Не е вярно, момчето ми. Истинското желание на ИРА, най-тайното тъмно желание на католиците, независимо, че всички говорим как ще живеем в мир след обединението, е да депортират всички протестанти в Англия, Шотландия и Уелс. Да изпратят обратно семейство Маклоулин в страна, която не са виждали от триста години.

— Това са пълни глупости. Свещеникът повдигна рамене:

— Лично мен това не ме интересува. Искам само ти да надникнеш в сърцето си.

Флин се наведе над масата:

— А ти защо си забъркан в това? Католическото духовенство никога не е подкрепяло ирландските бунтове срещу британците. Защо рискуваш да бъдеш вкаран в затвора?

Отец Донели се взря в дъното на чашата си, после вдигна очи:

— Не се меся в никое от нещата, които имат такова значение за теб. Не ме интересува твоята политика или дори политиката на църквата. Единствената ми роля тук е да осигурявам убежище. Малък рай в една полудяла страна.

— Убежище за всекиго? Дори за убиец като мен? За протестантите? За британските войници?

— За всеки, който ме помоли — той се изправи. — Някога в този манастир е живяло братство от петдесет монаси. Сега съм само аз. — Млъкна и погледна Флин.

Това абатство има ограничено бъдеще, господин Кохаран, но много богато минало.

— Като теб и мен, отче. Но, надявам се, не като страната ни.

Сякаш без да го е чул, свещеникът продължи:

— Тази стая някога е била подземие за провизии на древен келтски Бруидеански дом. Знаеш ли какво означава това?

— Мисля, че да.

— Къщата на заложниците, така са я наричали. Конструкция с шест стени там, където се пресичат шест пътя. Случайно, а може би не, залите на катедралните съвети са по традиция многостени, а тази зала, през която минахме, е построена върху нейните основи. — Той махна нагоре с ръка: — Тук, в Бруидеанския дом, пътник или беглец, е можел да намери подслон срещу студа и тъмния път, защитен от традицията и кралския закон. В крайна сметка древните келти не са били чак такива варвари — той погледна Флин. — Разбираш ли, дошъл си точно където трябва.

— И ти пое върху себе си отговорността да комбинираш малко езически обичаи с християнското милосърдие.

Свещеникът се усмихна:

— Ирландският католицизъм винаги е бил смесица от езичество и християнство. Ранните християни, особено след Свети Патрик, строяли църквите си върху свети друидски места, като това. Подозирам, че ранните християни са изгорили този Бруидеански дом, после са издигнали върху неговата основа една груба църква. Все още се виждат обгорелите камъни в основата. После викингите разрушили първия манастир, пък следващият е бил разрушен от английската армия, когато минал Кромуел. Това е последното абатство, издигнато тук. Протестантските плантации завзели цялата плодородна земя на Ирландия, ала католиците задържали повечето хубави църковни места. — Свещеникът дълго гледа Флин, после тихо предложи: — Не е зле да събудим момичето, преди да е изстинал чаят.

Флин се изправи и отиде до Морийн. Коленичи до нея и я побутна:

— Ела да пиеш чай.

Тя отвори очи. Той каза:

— Дръж се за мен — изправи се и я заведе до своя стол. — Как се чувстваш?

Тя огледа осветената със свещи стая.

— По-добре.

Флин й наля чай, отец Донели извади една таблетка:

— Изпий това.

Тя сложи хапчето в уста и отпи от чая.

— Идваха ли британците? Свещеникът докосна челото й.

— Дойдоха и си заминаха. След няколко дни ще можете да си тръгнете.

Погледна го. Той така спокойно приемаше какви са в действителност и какво бяха сторили. Почувства се порочна. Винаги, когато хора извън движението откриеха какъв живот води, се чувстваше не горда, а засрамена — а нямаше причина да е така.

— Можете ли да ни помогнете?

— Правя го, мила. Изпий си чая.

— Не, искам да кажа дали ще ни помогнете да се измъкнем оттук?

Свещеникът кимна:

— Разбирам. Да, стига да искате. Не е чак толкова трудно.

Флин изглежда загуби търпение.

— Отче, избери друго време да спасяваш човешки души. Имам нужда от сън. Благодаря за всичко.

— Няма защо.

— Можеш ли да ни направиш още една услуга? Ще ти дам един телефонен номер. Обади се и съобщи на този, който ти отговори, къде сме. Предай им, Брайън и Морийн се нуждаят от помощ. И ми кажи какво са отговорили.

— Ще използвам някой телефон в селото, защото този може би се подслушва.

Флин се усмихна:

— Ако съм ти се сторил малко рязък…

— Не се тревожи.

Той повтори номера, обърна се и изчезна в тесния тунел, Флин взе бутилката „Дънфис“ от масата и сипа малко в чашата на Морийн. Тя поклати отрицателно глава:

— Не може с пеницилина, Брайън. Погледна я.

— Май не се разбираме.

— Боя се, че си прав. Флин кимна:

— Е, добре, дай да видим раната.

Тя се изправи бавно, вдигна влажния пуловер над главата си, после го пусна на стола, Флин усети, че изпитва болка и разкопча окървавения й сутиен, ала не предложи да й помогне. Взе свещта от масата и огледа раната — дълбок разрез вървеше от външната страна на дясната гърда до ямката на мишницата. Един инч по-наляво и можеше да е мъртва.

— Само драскотина…

— Знам.

— Важното е, че няма нужда да се търси лекар. Раната отново бе почнала да кърви от движенията при събличането и той забеляза, беше кървила и засъхвала вече няколко пъти.

— Ще те заболи малко.

Превърза я, докато тя стоеше с вдигната ръка.

— Легни и се завий с одеалото.

Легна. Гледаше го на трепкащата светлина на свещите. Беше измръзнала и мокра, тресеше я. Цялата страна я болеше, гадеше й се от поетата храна, но бе ужасно жадна.

— Живеем като зверове, ближем си раните, откъснати от света и от…

— За Бога? Не се поддавай на тези долнопробни папистки глупости, Морийн! Присъедини се към английската църква, тогава ще имаш своя Бог и своята почтеност. Ще седиш на чай в женските организации за съдействие и ще се оплакваш от поредното безчинство на ИРА.

Тя затвори очи и по бузите й се застичаха сълзи.

Когато видя, че вече е заспала, взе чашата с „Дънфис“ и я пресуши. После започна да обикаля подземието. Изследва отново стените и видя следите от пожара. Колко пъти е било подпалвано това място? Кое го е направило свято и за друидите, и за християните? Какъв дух витаеше, тук, под него, в сърцето на земята? Взе свещ, отиде до сандъка и го разгледа. След малко протегна ръка и отвори капака.

Вътре имаше парчета варовик с дребни келтски надписи и няколко къса неизвестно какъв метал — бронз или ръждясало желязо. Дръпна някои от тях настрани и откри голям овален пръстен, покрит с патина. Сложи го на безименния си пръст. Беше голям, но стоеше добре на пръста му. Имаше украшение, подобно на герб, и през потъмнялата повърхност успя да различи келтски писмена около грубо оформено брадато лице.

Потърка го с пръсти и изтри част от наслоената мръсотия. Грубоватото лице го погледна като дете, което предават във властта на страшен човек. Почувства замайване, краката му омекнаха и се прегънаха. Чу как се блъсна в пода. После изгуби съзнание.