Нелсън Демил
Катедралата (41)

Глава 41

Шрьодер влезе през двойната врата на вътрешния офис.

— Я виж кой се е върнал. Обади ли се на Флин?

— Не бих го направил без теб, Берт. По-добре ли се чувстваш?

Шрьодер заобиколи бюрото.

— Моля те, стани от стола ми.

Бърк освободи мястото. Докато се настаняваше, Шрьодер го погледна.

— Можеш ли да занесеш телевизор?

— Защо той не поиска телевизор веднага? Шрьодер се замисли, Флин не беше обикновеният случай от учебниците в много отношения. Дребни неща, като например, че не поиска веднага телевизор… и други такива, които се натрупваха… Лангли се обади:

— Държи фенианите в изолация. Тяхната единствена реалност е Брайън Флин. След пресконференцията ще разбие телевизора или ще го сложи някъде, където само той и Хики ще могат да го гледат, за да се информират.

Шрьодер кимна.

— Никога не съм можел да разбера, дали тази работа с телевизорите е част от проблема, или част от решението му. Но когато поискат, ние им даваме. — Той се обади на оператора. — Свържи ме с вътрешния телефон. — Подаде слушалката на Бърк, включи високоговорителите и се облегна назад с крака върху бюрото. — В ефир си, лейтенант. Един глас изгърмя от говорителите:

— Тук е Флин.

— Бърк.

— Слушай, лейтенант. Направи ми услугата да останеш в тоя проклет енорийски дом поне до зори. Не искаш ли да видиш как катедралата ще хвръкне във въздуха? Да не забравите да облепите с тиксо всички прозорци. И не стойте под полилеите.

Бърк знаеше, повече от двеста души в катедралния комплекс слушаха, всяка дума се записва и предава във Вашингтон и Лондон, Флин също го знаеше и разиграваше това за ефект.

— Какво мога да направя за теб?

— Не трябва ли да ме питаш първо за заложниците?

— Ти съобщи, че са добре.

— Но оттогава мина известно време.

— Добре, как са сега?

— Без промяна. Освен, че госпожица Малоун се поразходи из подземието. Но вече е тук. Изглежда ми малко изморена. Нали си е умница, откри вратичка към коридора, където е асансьорът за стаята на младоженците — той направи пауза, после продължи: — Обаче не пипайте отвора, защото е миниран с достатъчно пластичен експлозив, за да ви хвръкнат главите.

Бърк погледна Шрьодер, който вече — беше на другия телефон и говореше с един от лейтенантите на Белини.

— Разбрах.

— Добре. И също така можеш да си сигурен, че всеки друг вход, който намерите, също ще бъде миниран. Мога да те уверя, цялото подземие е осеяно с мини. Може и да ме подозираш в лъжа или че блъфирам, но не е много разумно да го проверявате. Кажи го и на хората от корпуса за бързо реагиране.

— Ще го направя, Флин продължи: — Сега ми трябва телевизора. Донеси го на обичайното място. След петнайсет минути.

Бърк погледна Шрьодер и скри с ръка микрофона. Шрьодер рече:

— Има телевизор на долния етаж в канцеларията на счетоводителите. Но трябва да поискаш нещо от него в замяна. Помоли да говориш с някой от заложниците.

Бърк каза в слушалката:

— Искам преди това да говоря с отец Мърфи.

— О, твоят приятел. Не трябваше да признаваш, че имаш приятел тук.

— Не ми е приятел. Той е моят изповедник.

Флин се изсмя високо.

— Извинявай, досмеша ме. Като в оня виц, нали знаеш: „Това не е дама, това е жена ми“.

Шрьодер потисна една усмивка. Бърк изглеждаше ядосан.

— Свържи ме с него.

Гласът на Флин стана сериозен.

— Не ми поставяй условия, Бърк.

— Няма да донеса телевизор, докато не говоря със свещеника.

Шрьодер въртеше възбудено глава:

— Стига! — прошепна той. — Не го притискай! Бърк продължи:

— Имаме да проведем един малък разговор, нали, Флин? Известно време Флин не отговори, после каза:

— Ще доведа Мърфи при вратата. Ще се видим на неутрална територия. Петнайсет… не, четиринайсет минути. И недей закъснява! — Той затвори.

Шрьодер погледна Бърк:

— Какъв диалог водите там долу, по дяволите? Сякаш не го е чул, Бърк се свърза отново с вътрешния телефон:

— Флин?

Гласът на Флин дойде леко изненадан:

— Какво има?

Флин усети тялото си да трепери от гняв.

— Ново правило, Флин. Не затваряй, докато не съм свършил! Ясен ли съм? — и тресна слушалката.

Шрьодер скочи:

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? Не научи ли нищо досега?

— Я се разкарай! — Той изтри с носна кърпа челото си. Шрьодер настоя:

— Не ти харесва да бъдеш от страната, която получава шамарите, а? Накърнява самолюбието ти? Тези копелета ме нарекоха с всевъзможни епитети тази вечер. Да си ме чул да…

— Добре. Имаш право. Съжалявам. Шрьодер повтори предишния си въпрос:

— За какво си говорите там долу?

Бърк поклати глава. Беше изморен и започваше да му писва. Знаеше, че щом той прави грешки от умора, то и с другите се случва същото.

Телефонът иззвъня. Шрьодер го вдигна и му подаде слушалката:

— Твоята тайна служба на „Пълийс Плаца“.

Бърк изключи всички високоговорители и занесе телефона настрани от бюрото.

— Луиз?

Дежурният сержант отговори:

— Нямаме нищо за Тери О’Нийл. Даниел Морган, трийсет и пет годишен, натурализиран американец. Роден в Ландъндери. Баща, протестант от Уелс. Майка, ирландска католичка. Вероятно още се намира в затвора Арма. Ще проверим при британците…

— Не проверявай нищо при тях, или при ЦРУ, или при ФБР, докато не получиш разрешение от мен или инспектор Лангли.

— Добре — тя продължи: — Направили сме досие на Морган, защото е бил арестуван при демонстрация пред сградата на Обединените нации през 1979-а. Глобен и освободен. Адрес на западната Двайсет и трета. Съмнявам се още да живее там. Нали? — Тя дочете документа, оформен при ареста, после каза: — Размножих го за нашите хора и за детективите. Ще изпратя копие и на теб. Още нямаме нищо за Стилуей Бърк затвори и се обърна към Лангли:

— Сега да занеса този телевизор. Шрьодер попита:

— За какво беше всичко? Лангли го погледна.

— Опитваме се да направим някакъв пробив, за да облекчим твоята задача и тази на Белини.

— Така ли? То е най-малкото, което можете да направите, след като оплескахте предварителното разузнаване.

Бърк се обади:

— Ако не бяхме го оплескали, нямаше да получиш възможността да преговаряш за живота на архиепископа на Ню Йорк и за спасяването на катедралата „Свети Патрик“.

— Благодаря. Страшно съм ви задължен.

Бърк го погледна внимателно и остана с впечатлението, че беше донякъде искрен.

Морийн излезе от тоалетната в стаята за младоженци и отиде до тоалетката. Горните й дрехи бяха преметнати на един стол отстрани, а пред огледалото имаше комплект с превързочни материали. Седна и го отвори.

Джийн Кеърни стоеше отстрани с пистолет в ръка и я наблюдаваше. След малко се изкашля и започна предпазливо:

— Знаеш ли… Все още говорят за теб в Движението. Морийн с безразличие потупваше коленете си с тампон, напоен в йод. Без да вдигне глава, попита спокойно:

— Говорят ли?

— Да, разказват истории за подвизите, които сте извършили с Брайън Флин, преди да ни измениш. Морийн я погледна. Беше го казала искрено, без враждебност или злоба. Просто предаваше факт, за който бе научила от чужди разкази — като историята на Юда. Из „Евангелието на ИРА“. Морийн погледна посинелите пръсти и устни на младата жена.

— Студено ли е горе? Тя кимна:

— Ужасно студено. Това за мен е възможност да се постопля и да почина, така че не бързай!

Морийн забеляза тресчици от дърво по дрехите на Кеърни:

— На дърводелци ли сте се правили? Кеърни извърна очи.

Морийн стана и вдигна полата си от стола.

— Не го правете, Джийн. Когато дойде моментът, ти и Артър, нали се казваше Артър, не трябва да правите, което са ви заповядали.

— Не си го и помисляй! Ние сме лоялни, не като тебе. Морийн се обърна и погледна в огледалото образа си и този на Джийн Кеърни отзад. Искаше да каже нещо на младата жена, обаче нямаше какво да се каже на човек, който вече бе извършил светотатство и вероятно скоро щеше да извърши и убийство. Джийн Кеърни щеше неизбежно да намери собствения си път за бягство, или да умре твърде млада.

На вратата се почука и някой я открехна леко. Флин подаде глава и очите му се спряха върху Морийн. После погледна настрана.

— Извинявай, мислех, че сте свършили. Морийн вдигна полата си, взе блузата и я нахлузи, Флин влезе в стаята и се огледа. Насочи вниманието си към марлите и йода.

— Историята има склонността да се повтаря, нали? Морийн закопчаваше блузата си.

— Как може да е иначе, щом продължаваме да правим същите грешки?

Флин се усмихна:

— Някой ден ще се поправим.

— Едва ли.

Той освободи с жест Джийн Кеърни и тя тръгна неохотно, с разочарование, изписано на лицето й. Морийн се настани пред тоалетката и прекара гребен през косите си. Флин я наблюдава мълчаливо известно време.

— Искам да говоря с теб.

— Слушам те.

— В параклиса.

— Тук сме съвсем сами.

— Е… да. Прекалено сами. Хората ще почнат да приказват. Не мога да допусна да се компрометирам, нито пък ти…

Тя се засмя и стана:

— За какво ще приказват хората? Вярно, Брайън, забравих… тук, в катедралата, в стаята на младоженците… Все още сте толкова пълни с предразсъдъци към секса католици. — Тя се приближи до него. — Добре. Аз съм готова. Да вървим.

Той хвана раменете й и я завъртя към себе си. Тя поклати глава:

— Не, Брайън. Прекалено е късно.

Стори й се, че видя на лицето му отчаяние… почти уплаха. Той попита:

— Защо жените винаги казват така? Никога не е прекалено късно. В тези неща няма цикли или сезони.

— Има. Сега за нас е зима. И няма да настъпи пролет, докато сме живи. Той я дръпна към себе си и я целуна. Преди тя да успее да реагира, беше излязъл.

Няколко секунди тя остана да стърчи неподвижно в средата на стаята. После ръката й бавно се вдигна и пръстите й докоснаха устните. Поклати глава:

— Глупак. Нещастен глупак.

Отец Мърфи седеше на скамейка в светилището с превръзка на дясната челюст. Кардиналът бе до него. На същата скамейка лежеше, обърнат настрани, Харолд Бакстър. Голите му гърди бяха увити с бинт. Дълга ивица засъхнала кръв минаваше през гърба му. На гърдите му имаше едно по-малко червено петно. Върху лицето му се виждаше резултатът от ударите на Педар Фицджералд. От ритника на Мегън едното му око беше отекло и почти затворено.

Морийн прекоси светилището и клекна до двамата ранени мъже. Размениха тихи поздрави.

— Хики ме излъга, че си мъртъв, и че отец Мърфи също умира — прошепна на Бакстър тя.

Бакстър поклати глава:

— Този човек изобщо не е с всичкия си.

Той се огледа, Флин, Хики и Мегън Фицджералд не се виждаха никъде. Това кой знае защо му действаше по-зле, отколкото ако бяха пред очите му. Чувстваше, че започва да губи кураж и знаеше, че другите изпитват същото. Продължи:

— Ако не можем да избягаме… Трябва да обсъдим какви възможности за оцеляване имаме тук вътре. Да им излезем насреща и да не им позволяваме да ни разделят и изолират. Да се опитаме да разберем що за хора са нашите похитители.

Морийн помисли малко:

— Трудно е да разбереш тези хора. Никога не съм разбирала Брайън Флин, не съм имала представа какво го кара да продължава. — Тя направи пауза: — След всичките тези години… си мислех, че ще науча как е умрял или как е рухнал психически, както става с толкова много от тях. Или, че е заминал за Испания, както правят други, но той продължава… сякаш е безсмъртен, измъчен от живота, неспособен да умре, да остави меча, който вече се е превърнал в бреме… Господи, почти изпитвам жал към него.

Чувстваше се донякъде неудобно от признанията си за Брайън Флин — сякаш го предаваше. Кардиналът се приведе над тримата:

— В кулата научих, че Брайън Флин изповядва някаква странна вяра. Той е романтик, човек, който живее в мрачното минало. Идеята за кървавото жертвоприношение, което може би ще се окаже изходът от тази ситуация, често се повтаря в ирландските митове, легенди и история. Тези хора са обградени от аурата на обречеността така, както аурата на крайната победа е вплетена в британската и американската душа. — Кардиналът помисли, после продължи: — Той наистина вярва, че е превъплъщение на Фин Макмейл — погледна Морийн. — Все още много те обича.

Морийн поруменя:

— Това няма да го спре да ме убие.

— Той ще посегне на теб, само ако разбере, че не чувстваш нищо към него — отговори кардиналът.

Тя си спомни сцената в стаята за младоженци.

— И какво се очаква от мен? Да играя според очакванията му?

Отец Мърфи се намеси:

— Всички ще трябва да го правим, ако искаме да оцелеем. Да му покажем, че се интересуваме от неговата личност… Мисля, че поне някои от нас наистина правят това. Загрижен съм за душата му.

Бакстър кимна бавно:

— Знаеш ли, всъщност нищо няма да ни струва да сме учтиви… освен малко самоуважение. — Той се усмихна и добави: — И когато всички се успокоят, можем да направим друг опит.

Морийн кимна бързо:

— Имам желание за това. Кардиналът не повярва на ушите си:

— На вас двамата не ви ли стигна?

— Не — отговори тя. Бакстър рече:

— Ако Флин беше единственият ни проблем, бих се примирил. Но когато погледна в очите на Джон Хики и Мегън Фицджералд… Морийн и аз вече разговаряхме и реших, че не искам утрешните вестници да говорят за моята екзекуция и мъченичество. Искам заглавията да гласят: „Загинал при опит за бягство“. Кардиналът подметна кисело:

— Може да е „Глупав опит за бягство… малко преди да бъде освободен“.

Бакстър контрира:

— Престанах да вярвам в споразумение чрез преговори. То свежда възможностите ми за избор до една.

— Почти съм сигурна, Хики иска да убие всички ни и да разруши този храм — вметна Морийн.

Бакстър се поизправи с известно затруднение.

— Има още един начин да се измъкнем оттук… и всички можем да го направим… трябва да го направим, защото е последният ни шанс.

След кратка вътрешна борба отец Мърфи каза:

— Аз идвам с вас — и погледна кардинала. Кардиналът поклати отрицателно глава:

— Беше цяло чудо, дето не ни убиха всички последния път. Продължавам да настоявам, че…

Морийн бръкна в джоба си и извади малко бяло парче.

— Някой от вас знае ли какво е това? Не, разбира се, не знаете. Това е пластичен експлозив. Както и подозирахме, точно него са свалили долу Хики и Мегън. Поставено е поне около една от колоните. Не знам още колко колони има там и колко от тях са облепени, но знам, че два куфара от това вещество, поставено както трябва, са достатъчни да съборят покрива. — Тя заби очи в кардинала, който бе пребледнял. — И не виждам дистанционен детонатор и жица тук горе. Затова допускам, че всичко е свързано с часовников механизъм. Но за колко часа е настроен? — Огледа тримата мъже. — Поне един от нас трябва да се измъкне оттук и да предупреди хората отвън.

Брайън Флин отиде бавно до мястото за даване на причастие и попита заплашително:

— Пак ли заговорничите? Ваше високопреосвещенство, моля ви да си стоите на вашия издигнат трон.

Ранените господа не се нуждаят от вашата утеха. Достатъчно им е да знаят, че са още живи. Госпожице Малоун, мога ли да поговоря с вас при олтара на Дева Мария?

Морийн се изправи и усети цялото си тяло вдървено. Отиде без да бърза до страничните стъпала, мина в покритата вътрешна галерия и стигна до олтара на Дева Мария.

Брайън застана зад нея и посочи една скамейка в дъното. Тя седна. Остана прав до нея и огледа тихия параклис. Беше различно от всичко останало в катедралата. Архитектурата бе много по-елегантна и изтънчена. Мраморните стени бяха в по-мек нюанс, а издължените прозорци бяха оцветени предимно в наситени кобалтовосини нюанси. Вдигна очи към прозорците вдясно от входа. Едно лице, което му заприлича на Карл Маркс, го гледаше от единия прозорец и наистина, фигурата носеше червено знаме в едната си ръка и чук в другата, с който замахваше към кръста върху някаква църква.

— Май не изглеждаш чак такъв демон, ако образът ти е нарисуван на прозореца в някоя църква. Като обява в някоя поща в рая: „Издирва се за ерес“. — Той посочи нататък. — Карл Маркс. Не е ли странно?

Тя погледна портрета.

— Ще ти се да беше, Брайън Флин, нали? Той се засмя.

— Четеш в черната ми душа, Морийн. — Обърна се към олтара, сгушен в извития край на параклиса. — Боже, колко пари се харчат за построяването на такива места.

— По-добре да се дадат за оръжия, така ли мислиш? Погледна я.

— Не бъди рязка с мен, Морийн.

— Съжалявам.

— Наистина ли?

Тя се поколеба, после отговори:

— Да.

Той се усмихна. Очите му зашариха нагоре, покрай статуята на Девата върху олтара до прозореца на апсидата.

— Първата светлина на утрото ще влезе през този прозорец. Надявам се вече да не сме тук, за да я видим.

Обърна се рязко към него.

— Ти няма да изгориш тази църква и няма да убиеш невинни заложници. Затова спри да говориш като човек, който може да го направи. Той сложи ръката си на рамото й и тя се плъзна настрани. Седна до нея и каза:

— Значи има някаква огромна грешка, щом съм оставил впечатлението, че блъфирам.

— Може би мисля така, защото те познавам. Успя да заблудиш всички останали.

— Но аз не заблуждавам и не блъфирам.

— Би ли застрелял мен?

— Да… и после ще застрелям себе си, разбира се.

— Колко романтично!

— Звучи ужасно, нали?

— Ти чуваш ли се какво говориш?

— Да… Всъщност, исках да говоря с теб отново, обаче се случиха толкова неща… Но сега имаме малко време. Първо трябва да ми обещаеш, че няма да бягаш отново.

— Добре.

Той я погледна.

— Говоря сериозно. Следващия път ще те убият.

— И какво от това? По-добре така, отколкото да бъда застреляна в гръб от теб.

— Не говори така. Не мисля, че ще се стигне до там.

— Но не си много сигурен.

— Зависи от неща, които вече са извън моя контрол. Тогава не трябваше да поставяш на карта моя живот и живота на всички останали. Защо смяташ, че хората отвън ще бъдат разумни и загрижени за нас, ако ти не си?

— Нямат друг избор.

— Освен да бъдат разумни и състрадателни? Виждам, че си развил вяра към човечеството. Ако хората се държаха по този начин, никой от нас нямаше сега да е тук.

— Заприлича на спора, който не довършихме преди четири години. — Загледа се през прозореца, а после се обърна към нея: — Ще дойдеш ли с мен, когато си тръгнем оттук?

Тя го погледна в очите.

— Когато си тръгнеш оттук, ще идеш в затвора или в гробището. Не, благодаря.

— Върви по дяволите! Ще си тръгна от тук свободен и жив, както влязох. Отговори на въпроса ми.

— А какво ще стане с бедната Мегън? Ще разбиеш любещото й сърце, Брайън.

— Млъкни — той стисна ръката й здраво. — Нуждая се от теб, Морийн.

Тя не отговори. Той продължи:

— Готов съм да се оттегля. Наистина. Веднага, щом тази работа приключи. Научих много неща.

— Например?

— Разбрах какво е важно за мен. Виж какво, ти напусна, когато се почувства готова. Сега аз правя същото. Съжалявам, че не бях готов тогава, когато ти беше.

— И двамата не вярваме на нито една дума. „Веднъж влязъл, оставаш докрай“. Ти и всички останали постоянно го запращахте в лицето ми години наред. Сега ти го връщам. „Веднъж влязъл…“

— Спри! — той я дръпна към себе си. — В този момент вярвам, че ще изляза. Защо не можеш да вярваш заедно с мен?

Внезапно се почувства отпаднала и постави ръката си върху неговата. В гласа й прозвуча безнадеждност.

— Дори и да беше възможно, съществуват хора, които имат други планове за твоето оттегляне, Брайън, и те не включват къщичка край морето в Кери. — Тя се отпусна на рамото му. — Ами аз? Все още ИРА ме търси. Човек не може да прави нещата, които сме правили, и да очаква след това да живее щастливо. Кога за последен път си чувал тропане на вратата, без да подскочи сърцето ти? Мислиш ли, че можеш да обявиш оттеглянето си като някой уважаван държавник и да седнеш да пишеш мемоари? Оставил си кървава диря по цяла Ирландия, Брайън Флин. И има хора, ирландци и британци, които търсят отплата.

— Все има някъде място, където да отидем.

— Не на тази планета. Светът е малък, както много от нашите хора са открили с течение на времето. Помисли как ще изглежда животът ни заедно. Никой от нас няма да може да излезе, за да купи пакет чай, без да се запита дали не се виждаме за последно. Всяко писмо в пощенската кутия може да избухне в лицето ти. А какво ще стане… Ако имаме деца? Помисли малко за това.

Той не отговори. Тя поклати бавно глава:

— Не искам да живея така. Достатъчно ми е да се тревожа за себе си. Чувствам голямо облекчение, че няма за кого друг да се тревожа. Нито за теб, нито за Шийла… защо трябва да идвам с теб и да се притеснявам кога ще те убият? Защо и ти да се тревожиш кога ще ме открият?

Той се втренчи в пода между краката си, после вдигна поглед към олтара.

— Но… ти би желала… искам да кажа, ако беше възможно…

Тя затвори очи.

— Някога исках. Предполагам, все още искам. Ала съдбата ни е отредила друго.

Той се изправи рязко и тръгна по пътеката.

— Е, щом поне би искала… приятно ми е да го знам, Морийн. Ще добавя името на Шийла в списъка.

— Не очаквай нищо в замяна.

— Не очаквам. Хайде да се връщаме.

— Имаш ли нещо против да постоя тук?

— Аз, не. Но… тук не си в безопасност. Мегън…

— Божичко, Брайън, говориш за нея сякаш е бясно куче, дебнещо да убие овцата, която се е отделила от стадото.

— Тя е малко… отмъстителна.

— Отмъстителна? Какво съм й сторила?

— Тя… тя те обвинява донякъде за залавянето на брат й. Знам, че е глупаво, но тя е…

— Кръвожадна? Как си се забъркал с тази дивачка? В това ли се превръща младостта на Ирландия?

Флин погледна към входа на параклиса.

— Може би. Единственото, което познават, е войната, единственото, което Мегън познава от дете. Някогашните танци и пикници са се превърнали в баналност. Тези млади хора дори не си спомнят как изглеждаше Белфаст преди. Затова не можеш да ги виниш.

Нали разбираш? Тя се изправи.

— При нея има нещо повече от военна психоза. Ти и аз… Брайън, нашите души не са мъртви, нали?

— Ние си спомняме живота отпреди.

Морийн си спомни за Джийн Кеърни. Представи си и лицата на останалите.

— Ние започнахме, помниш ли?

— Не. Другата страна го започна.

— Какво значение има? Дълго след като всичко приключи, нашата страна ще има в наследство деца, превърнати в убийци, и деца, треперещи в тъмните ъгли. Ние го създаваме и ще трябва да мине едно поколение, за да бъде забравено.

Той завъртя глава:

— Боя се, няма да е достатъчно. Ирландците не забравят нищо за едно поколение. Те го записват и го препрочитат, и го разказват край огнището. Ти, аз и Мегън сме продукт на случилото се далеч преди сегашните беди. Кръвопролитията, извършени от Кромуел, сякаш са станали преди седмица, големият глад сякаш е бил вчера, въстанието и гражданската война са започнали тази сутрин. Попитай Джон Хики. Той ще ти каже.

Тя въздъхна дълбоко.

— Ще ми се да не беше толкова прав за тези неща.

— Ще ми се ти да не беше толкова права за нас. Хайде! Тя тръгна с него и двамата излязоха от тихия параклис.