Нелсън Демил
Катедралата (8)

Глава 8

Морийн Малоун остави чашата с чай и зашари с поглед из хотелската трапезария.

— Би ли желала нещо друго? — усмихна й се през масата Маргарет Сингър, секретар на Амнести Интърнешънъл.

— Не, благодаря — тя едва не добави „госпожо“, но се възпря навреме. Три години, прекарани като революционер, не можеха да променят вроденото почтително отношение.

До Маргарет Сингър седеше Малкълм Хъл, също от Амнести. А от другата страна на кръглата маса беше мъж, представен само като Питър. Той бе облегнал гръб на стената и наблюдаваше главния вход на трапезарията. Не ядеше, нито се усмихваше. Пиеше само неподсладено кафе. Морийн познаваше добре този тип мъже.

Петият човек на масата беше пристигнал по-късно и доста неочаквано: сър Харолд Бакстър, генерален консул на Великобритания. Бе дошъл, както обясни прямо, да разчупи леда, за да не изпитват неудобство, когато се срещнат на стълбите пред катедралата. Тези британци, каза си на ум Морийн, толкова цивилизовани, учтиви и практични. Да ти се доповръща. Сър Харолд си наля кафе в чашата и се усмихна:

— Ще останете ли тук известно време?

Тя се насили да погледне в ясните му сиви очи. Не изглеждаше на повече от четирийсет, но косата му сивееше на слепоочията. Не можеше да се отрече, привлекателен е.

— Смятам довечера да си тръгна за Белфаст. Той продължаваше да се усмихва.

— Не намирам идеята за много добра. По-добре Лондон, или дори Дъблин.

Тя посрещна думите му с усмивка. Превод: „След днешния ден онези в Белфаст със сигурност ще те убият“. Не смяташе, че него лично го интересува дали ИРА ще я ликвидира, но неговото правителство явно бе решило — тя може да им бъде полезна. Гласът й стана хладен:

— Когато гладът уби милион и половина ирландци, той разпръсна още толкова по целия англоговорящ свят. Между тези ирландци винаги има и по някой от ИРА. Ако трябва да умра от куршум, предпочитам това да се случи в Белфаст, а не някъде другаде. Известно време никой не проговори, после сър Харолд каза:

— Със сигурност надценявате силата на тези хора извън Ълстър. Даже на юг правителството в Дъблин ги е обявило извън закона…

— Правителството в Дъблин, сър Харолд, е шайка британски лакеи. — Така. Сега вече наистина разчупи леда, помисли си Морийн. — Единствената надежда на католиците от шестте графства, или, както ги наричате, Ълстър, остава Ирландската републиканска армия. Не Лондон, Дъблин или Вашингтон. Северна Ирландия се нуждае от алтернатива на ИРА, затова мястото ми е в Северна Ирландия.

Очите на сър Харолд придобиха уморен вид. До гуша му бе дошло от този проблем, но се чувстваше длъжен да отговори.

— И вие ли сте алтернативата?

— Аз търся алтернатива на изтребването на невинни граждани.

Харолд Бакстър сложи на лицето си своя най-леден поглед.

— А на британските войници? Кажете ми защо католиците в Ълстър искат да се обединят с народ, управляван от британски лакеи?

Отговорът й беше също толкова бърз, колкото неговия. И двамата бяха научили урока си:

— Смятам, че един народ би предпочел да бъде управляван от собствените си некомпетентни политици, отколкото от чужди, също толкова некомпетентни.

Бакстър се облегна назад и събра дланите си:

— Моля ви да не забравяте, че две трети от населението в Ълстър е протестантско и счита не Лондон, а Дъблин за чужда столица.

Лицето на Морийн почервеня.

— Тази тълпа от фанатици, размахали библията като оръжие, не признава вярност към нищо друго, освен парите. Ще ви отхвърлят на момента, ако сметнат, че могат да се справят с католиците сами. Всеки път, когато пеят „Боже, пази кралицата“ в глупавите си оранжистки ложи, си намигват един на друг. Смятат, че англичаните са декаденти, а ирландските католици — мързеливи пияници. Убедени са, че тъкмо те са избраните. И лукаво ви мамят, че са ваши верни поданици. — Усети, че е повишила тон, и си пое дълбоко въздух. После фиксира Бакстър с поглед, също толкова студен, колкото неговия. — Английската кръв и парите на короната поддържат кретането на индустрията в Белфаст. Не се ли чувствате като глупаци, сър Харолд?

Харолд Бакстър остави салфетката си на масата.

— Правителството на Нейно Величество не би оставило един милион поданици, верни или не, в Ълстър, така както не би оставило и тези в Корнуол или Съри, госпожице. — Той се изправи: — Ако това ни прави да изглеждаме глупаци, така да е. Извинете ме.

Обърна се и тръгна към вратата. Морийн погледна след него, после към своите домакини.

— Съжалявам. Не трябваше да влизам в спор с него. Маргарет Сингър се усмихна:

— Всичко е наред. Но бих те посъветвала да не спориш за политика с другата страна. Ако кажем на руснаците, че са глупаци и после се опитаме да освободим съветски евреин от лагерите, не бихме имали особено голям шанс.

Хъл кимна в знак на съгласие.

— Ти няма да се съгласиш, но аз мога да те уверя, че британците са сред най-справедливите хора в този объркан свят. Ако искаш да ги накараш да освободят затворниците, трябва да се обърнеш именно към това им чувство за справедливост. Скъсала си с ИРА, за да поемеш този път.

Маргарет Сингър добави:

— Ние всички имаме своите демони, с които трябва да се преборим, и го правим. — Направи пауза. — Те държат ключа за лагерите.

Морийн прие мълчаливо лекия упрек. На този свят е безкрайно по-трудно да се оправяш с добрите хора, отколкото с лошите.

— Благодаря за закуската. Извинете ме.

Тя се изправи. Един пиколо се приближи към масата.

— Госпожица Малоун? Тя кимна бавно.

— За вас, госпожице — той държеше малък букет зелени карамфили. — Ще ги поставя в хубава ваза в стаята ви. Има картичка, мога да ви я дам сега, ако искате.

Тя се загледа в малкия бежов плик, после го пое. Не беше надписан. Погледна въпросително Сингър и Хъл. Те поклатиха отрицателно глави. Тя счупи печата на плика.

Морийн се върна назад в мислите си, преди пет години в Лондон. Тя и Шийла се бяха укривали в една сигурна къща, в ирландския квартал на Ийст Енд. Мисията им беше секретна и само военният съвет на временната ИРА знаеше къде се намират. Една сутрин на вратата позвъни цветар и остави букет от английска лавандула и попадийно семе. Ирландката, чиято беше къщата, се бе качила в тяхната стая и беше хвърлила цветята на леглото.

— Секретна мисия, а? Какви глупаци сте вие всички — скастри ги тя и се изплю на пода.

С Шийла прочетоха придружаващата картичка: „Добре дошли в Лондон. Правителството на Нейно Величество се надява, че ще прекарате гостуването си приятно и ще се възползвате от удоволствията, които предлага Островът, както и от гостоприемството на англичаните“. Беше като преписано направо от официална туристическа брошура. Само дето не бе подписано от Бюрото по туризма, а от военното разузнаване. Никога през живота си не беше изпитвала по-голямо унижение и страх. Тя и Шийла избягаха от къщата само с дрехите на гърба си и прекарваха дните в парковете и лондонското метро. Не се осмелиха да потърсят други контакти, защото се страхуваха, че ги следят. Не след дълго, след най-ужасните две седмици, които бе прекарала през живота си, се върнаха в Дъблин.

Сега извади част от картичката от плика и прочете думите: „Добре дошла в Ню Йорк. Надявам се престоят ти да бъде приятен и да се възползваш от удоволствията, които предлага Островът, както и от гостоприемството на хората“. Не бе нужно да изважда цялата картичка, за да види подписа, но все пак го направи и прочете името „Фин Макмейл“.

Морийн затвори вратата на стаята си и я залости. Цветята бяха вече на тоалетното шкафче. Извади ги от вазата и ги занесе в банята. Накъса ги и ги смачка, после ги пусна в тоалетната. В огледалото виждаше отражението на спалнята си и полуотворената врата на съседната дневна. Обърна се рязко. Вратата на дрешника също бе открехната, а тя не беше оставила която и да е от тях отворена. Пое дълбоко въздух няколко пъти, за да е сигурна, че гласът й ще прозвучи спокойно.

— Брайън?

Чу движение в дневната. Коленете й започнаха да треперят и ги притисна едно към друго.

— Върви по дяволите, Флин!

Вратата, свързваща спалнята с дневната, отскочи настрани.

— Госпожо? — от другия край на стаята я гледаше камериерката.

Морийн въздъхна дълбоко.

— Има ли тук още някой?

— Не, госпожо.

— Някой идвал ли е?

— Само момчето с цветята.

— Моля ви, излезте.

— Да, госпожо.

Камериерката избута количката си в коридора. Морийн отиде след нея да затвори вратата, после седна във фотьойла и впери поглед в сложно преплетените шарки на тапета.

Беше изненадана от спокойствието си. Почти й се прииска той да се изтърколи изпод леглото и да се усмихне с онази странна усмивка, която въобще не приличаше на усмивка. Извика в представите си неговия образ и той застана пред нея. Той би казал: „Мина страшно много време, Морийн“. Винаги изричаше това, след като са били разделени. Или: „Къде са цветята, моето момиче? На някое специално място ли си ги поставила?“

— Да, много специално — отвърна на глас тя. — Пуснах ги в скапания клозет.

Поседя там няколко минути, продължавайки въображаемия си разговор с него. Разбра колко много й липсва и как иска да чуе отново гласа му. Беше едновременно развълнувана и уплашена от мисълта, че той е наблизо и ще я открие.

Телефонът до нея иззвъня. Остави го да звъни дълго, преди да вдигне слушалката.

— Морийн? Наред ли е всичко? — Беше Маргарет Сингър. — Да дойда ли да те взема? Трябва да сме в Ирландския павилион…

— Слизам веднага.

Затвори и започна да се изправя бавно от фотьойла. Прием в Ирландския павилион, после присъствието й на стъпалата пред „Свети Патрик“, шествието и парадните трибуни в края на деня. След това благотворителна вечеря, организирана от ирландското културно общество за децата на Ирландия. После летище „Кенеди“. Колко много забавления в името на това, хората да бъдат утешени за опустошенията от войната. Възможно е само в Америка. Само американците могат да превърнат Апокалипсиса в танцова забава.

Мина бавно през дневната и влезе в спалнята. На пода видя едничък зелен карамфил и коленичи, за да го вдигне.