Нелсън Демил
Катедралата (11)

Глава 11

Патрик Бърк пресече булеварда до бордюра срещу катедралата и застана до загражденията. 69-и полк се изравни с катедралата и полковник Лоугън даде команда мирно.

Разделиха загражденията зад Бърк на мястото, където зелената пътека стигаше до улицата. Група обикновено облечени хора напусна парадния строй и се приближи към катедралата.

Бърк си спомни, че кардиналът случайно бе споменал пред журналистите предния ден, че любимата му песен е „Дани бой“. Диригентът на военния оркестър изглежда беше приел това като заповед и нареди на оркестъра да засвири сладката жива мелодия. Някои от хората на улицата и много сред множеството около катедралата спонтанно подеха песента. За един ирландец беше трудно да не откликне на тази песен, особено ако вече е ударил няколко.

О, Дани бой, гайдите, гайдите свирят, планината огласят, отекват в дола. Отиде си лятото, розите бавно умират. Ти върви, аз ще те чакам тук, у дома.

Бърк наблюдаваше антуража от големци, който се качваше по стъпалата: церемониалмайсторите, кметът Клайн, губернатор Дойл, сенатори, конгресмени, цялата светска власт в града и щата, а много от тях — и в държавата. Всички минаваха през отвора в загражденията, тръгваха по тясната пътека и се представяха на кардинала. После се отдръпваха бързо, както изискваше протоколът. Вярващите коленичеха и целуваха пръстена със зелен камък. Другите се покланяха или ръкуваха.

Върни се, когато лятото стъпи в полето, или зимата тиха скове долината във мраз.

Ще те чакам и денем, и под звездите в небето — о, Дани бой, колко много обичам те аз!

Морийн долавяше вълнението, изострената възбуда на сетивата, които водеха до страх и безпокойство. Всички се усмихваха и кимаха, целуваха пръстена на кардинала, стискаха нейната ръка, после ръката на Бакстър. Протягане на ръце и широки усмивки. Американците имат превъзходни зъби. Нито един развален.

Тя забеляза близо до себе си няколко мъже със студени погледи, които имаха същия израз на потисната тревога, който усещаше на собственото си лице. Долу, до загражденията, разпозна лейтенант Бърк, когото беше видяла в „Уолдорф“. Той оглеждаше всеки минаващ, сякаш беше кръвожаден убиец, а не важен гражданин. Това я накара да се почувства по-спокойна.

Около нея тълпата все още пееше. Хората се опитваха да си спомнят думите и тананикаха там, където не можеха, флейтите и корните на военния оркестър свиреха:

Но ако дойдеш и видиш мъртви цветята, то значи, че вече съм в гроба студен. Ти открий къде лежа под земята, и ела, за да кажеш молитва за мен.

Морийн поклати глава. Каква патологично тъжна ирландска песен. Опита се да отклони мислите си към други неща, но натрапващите се думи на баладата й напомняха за нейния собствен живот, за собствената й трагична любов. Дани бой беше Брайън, защото Дани бой бе любимият на всяко ирландско момиче. Не можеше да избяга от това послание към нея като ирландка. Усети очите си да се замъгляват и нещо да стяга гърлото й.

Ще те чуя, когато над мен коленичиш, за да стоплиш с дъха си гроба студен. Наведи се и тихо кажи, че ме обичаш, и аз ще спя в мир, докато пак се съберем.

Бърк видя, че 69-и полк се изтегля. Когато и последната редица изчезна от мястото пред катедралата, усети, че диша по-леко. Потенциалните мишени вече не бяха струпани около катедралата, отново бяха разпръснати — някои по стъпалата, някои на малки групи заедно с полка, трети потеглиха в лимузини към парадните трибуни пред парка, а други — на път към домовете си или летищата.

В задните редици на 69-и Бърк видя ветерани от полка в цивилни дрехи, маршируващи като отделен взвод. Зад тях вървяха гайдите и тъпаните на полицейския оркестър „Емърълд Съсайъти“. Килтовете им се развяваха, гайдите пищяха, а тъпаните биеха военен марш. Начело на този оркестър Финбар Дивайн, техният доживотен диригент, вдигна масивния си жезъл и нареди да свирят „Дани бой“, докато минаваха покрай катедралата. Бърк се усмихна. Сто деветдесет и шест маршируващи оркестри щяха да свирят днес „Дани бой“ за кардинала. Каква комбинация от силата на пресата и случайната забележка на кардинала. Преди денят да е свършил, Негово високопреосвещенство щеше да съжалява, че някога е чул тази песен и щеше да моли Бог никога да не я чуе до края на живота си.

Бърк се присъедини към групата на старите ветерани зад 69-и полк. Следващото най-вероятно място, където можеше да се очакват неприятности, бяха парадните трибуни на Шейсет и четвърта улица. Там мишените отново щяха да бъдат струпани като примамливо узрял плод. Освен това в деня на Свети Патрик най-бързият начин да се изнесеш от центъра на града беше да участваш в парада.

Възвишенията и оголените скали в Сентръл парк бяха пълни с народ. Имаше няколко човека, покатерени на дървета.

Полковник Лоугън знаеше, че сега хиляди хора бяха тръгнали след него. Можеше да долови токовете, които минаваха през полка му и се предаваха назад към цялата върволица на парада. Дори последният взвод от стари ветерани на ИРА бе уловил темпото и духа. Измръзнали и уморени, старите войници щяха да минат сред настъпващия мрак покрай зрителите, които щяха вече да бъдат преситени, изморени и пияни.

Лоугън видя как присъстващите политици напускат парада и се отправят към празничните трибуни, за да заемат местата си. Той издаде обичайната заповед „Глави наляво“, минаха покрай трибуните и поздравиха. Сега, когато задачата му бе изпълнена, можеше да диша по-леко.

Патрик Бърк се отдели от парадния строй при Шейсет и четвърта улица, проправи си път през тълпата и влезе през задната врата на фургона, където беше подвижният полицейски щаб. Един телевизор излъчваше новинарска програма, която отразяваше парада. Имаше три радиостанции, всяка настроена на различен канал, които пропукваха в полумрака. На малки табуретки седяха няколко души, обслужваха електрониката и бяха заети с писане.

Бърк позна сержант Джордж Бърд от Бюрото на специалните служби.

— Големият Бърд.

Бърд вдигна глава от едната радиостанция и се засмя,

— Патрик Бърк, бичът за ирландските революционери, защитник на вярата.

— Върви на майната си, Джордж — и той запали цигара.

— Четох доклада ти тази сутрин. Какви са тия финигани? Какво искат?

Бърк се отпусна на една табуретка.

— Фениани.

— Фениани, финигани… Все тая. Кои са те?

— Фенианите са били група ирландски воини и поети. Около 200 години след Христа. През 19-и век също е имало ирландска антибританска партизанска армия. Те също наричали себе си фениани.

Бърд се изкиска:

— Това не са ли малко остарели разузнавателни данни, Бърк? Сигурно си ги изровил на „Пълийс Плаца“.

— Бяха заведени по едно и също време с твоето досие. Бърд изпухтя и се облегна назад.

— Ами кой е този Фин Мак… някой си?

— Първият предводител на фенианите. Мъртъв е от хиляда и седемстотин години.

— И сега новият използва името му като псевдоним?

— Така мисля.

Бърд започна да слуша радиосъобщенията. Докладваха командните постове, разположени в двете посоки на булеварда. Постът до Презвитерианската църква на Петдесет и четвърта улица докладва, че всичко е спокойно. Същото съобщиха и от другия пост, намиращ се на дванайсетия етаж на Дженеръл Мотърс билдинг. Подвижният щаб при катедралата също докладва, че няма произшествия. Бърд вдигна радиофона, поколеба се за миг, после каза тихо:

— Подвижен на Шестдесет и четвърта. Всичко е спокойно около трибуните. Край. — Постави обратно радиофона и се обърна към Бърк: — Прекалено спокойно ли ти се струва?

— Не започвай пак — Бърк вдигна телефона и набра някакъв номер: — Джак?

Джак Фъргюсън погледна към затворената врата на спалнята, където жена му спеше дълбоко, после започна тихо:

— Патрик — той хвърли поглед към кухненския часовник на стената, — сега е дванайсет и половина. Нали щеше да се обаждаш на всеки кръгъл час?

— Бях на парада. Имаш ли нещо за мен? Фъргюсън погледна към един тефтер до телефона, където имаше нахвърляни бележки.

— Днес е трудно да откриеш някого.

— Знам, Джак. Тъкмо затова днес е подходящия ден.

— Точно така. Но все пак успях да науча, че мъжът, който се нарича Макмейл, е привлякъл няколко безумци от временната ИРА в Бостън.

— Интересно. Нещо за оръжия? Експлозиви?

— Не, но в тази страна човек може да си купи всичко, от пистолети до танкове.

— Нещо друго?

— Непълно описание на този, който се нарича Макмейл, висок, слаб, мургав…

— Това може да бъде и майка ми.

— Носи отличителен пръстен. Никога не го сваля.

— Не е особено умно от негова страна.

— Не е. Сигурно смята, че пръстенът представлява някакъв вид магия. Ирландците са суеверни хора. Пръстенът е огромен, може би е антика, а може и да е наследствен. Освен това, изрових нещо интересно за този Макмейл. Това е само слух, но… изглежда сякаш веднъж вече е залавян от британското разузнаване и е компрометиран.

— Чакай малко. — Бърк се опита да подреди мислите си. Сега за кой ли път днес си зададе въпроса дали не ставаше дума за двойна игра. Там, където имаше ирландски заговор, със сигурност имаше и британски. След осемстотин години на почти непрекъснато водене на тази битка двамата противници изглеждаха неразривно свързани в странна прегръдка, обречена да продължи вечно. Ако ирландската война бъде пренесена в Америка, тогава и англичаните ще се появят тук, за да участват. Не толкова казаното от Фъргюсън, колкото присъствието на майор Бартолъмю Мартин в Ню Йорк, беше признак за приближаването на тази битка. Майор Мартин знаеше повече от това, което казваше. Бърк попита в слушалката:

— Има ли нещо друго?

— Не… Сега трябва да се разтичам да свърша една работа. Ще оставя съобщение в „Пълийс Плаца“ на Лангли, в случай че изникне нещо. Ще се видим в зоопарка, ако нещо не се случи дотогава.

— Нямаме много време, Джак — каза Бърк.

— Ще направя каквото мога, за да избегнем насилието. Но не трябва да бъдеш твърде суров с момчетата, ако ги откриеш. Наши братя са все пак.

— Да… братя… — Бърк затвори телефона и се обърна към Бърд. — Беше един от моите информатори. Смешно човече, хванато в двойния капан на вроденото си чувство за приличие и необузданите си политически възгледи.

Той излезе от фургона и се смеси с навалицата на ъгъла на Шейсет и четвърта улица. Започна да наблюдава пълните с хора трибуни от другата страна. Ако има да става нещо неприятно, то най-вероятно ще стане там. Другите възможни цели, изброени от Джак Фъргюсън — банките, консулствата, бюрата на самолетните агенции, местата, свързани с правителствата в Лондон, Дъблин и Белфаст — бяха дребна риба в сравнение с парадните трибуни, претъпкани с американци, британци, ирландци и важни чуждестранни персони. Бърк разбираше, че катедралата също е едра риба. Но никоя ирландска групировка не би посегнала на нея.

Дори официалната ИРА на Фъргюсън, състояща се предимно от марксисти — привърженици на ненасилието и атеисти, не биха го допуснали като въвможност. „Временните“ използваха насилствени методи, ала бяха предимно католици. Само сред ирландците можеха да се намерят червени пацифисти и католици-атентатори.

Бърк разтърка уморено очи. Да, ако нещо трябва да се случи днес, това ще стане на парадните трибуни.

Тери О’Нийл лежеше на спалнята. Телевизорът работеше и предаваха парада. Дан Морган седеше на перваза на прозореца, надвесен към Шейсет и четвърта улица. Забеляза висок мъж в цивилни дрехи да излиза от полицейския фургон и продължи да го наблюдава, докато той си запали цигара, оглеждайки внимателно улицата и околните сгради. Съвсем скоро полицията, ФБР, може би дори ЦРУ и Британското разузнаване щяха да са по следите им. Това се очакваше. Ирландците имаха такава традиция — да информират и предават. Ако не беше тази слабост в националния им характер, да са се отървали от англичаните още преди векове. Но този път нещата бяха по-различни. Макмейл беше мъж, когото никой не би предал, фенианите бяха група, свързана много по-здраво от древния клан, обединени от голяма скръб и велика омраза.

Телефонът извъня. Морган отиде в дневната, затвори вратата след себе си и вдигна слушалката.

— Да?

Чу гласа на Фин Макмейл, после затвори и бутна вратата. Взря се в Тери О’Нийл. Не беше лесно да убиеш жена и все пак Макмейл нямаше да го накара да направи нещо, което той самият не би извършил. Морийн Малоун и Тери О’Нийл. Между тях нямаше нищо общо, освен произхода и факта, че двете нямаха и петдесет процента шанс да посрещнат следващото утро.