Нелсън Демил
Катедралата (5)

Глава 5

Облечен в черно, с бяла якичка на римокатолически свещеник, Брайън Флин застана в мрачната светлина на утрото близо до входа към южния неф на катедралата „Свети Патрик“. Носеше малък пакет, увит в бяла хартия на зелени детелини. Няколко по-възрастни жени и двама мъже стояха в основата на стъпалата близо до него, сгушени от студа.

Една от двете големи двери се отвори. Появи се главата на някакъв клисар, който им кимна. Малката група изкачи стълбището, мина през страничния вестибюл, после влезе в катедралата. Брайън Флин ги последва.

Вътре Флин коленичи пред парапета, откъдето даваха причастие. Издигнато и покрито с мрамор място — светилището на олтара бе окичено с купища зелени карамфили и той огледа с любопитство празничната украса. Бяха минали четири години, откакто си тръгна от абатството Уайтхорн. Четири години, откакто я видя за последен път. Днес щеше да я види отново, този път за последно.

Изправи се и се обърна към предната част на катедралата. Бавно плъзна дясната си ръка в джоба на черното палто и почувства студената стомана на автоматичния пистолет.

Отец Тимъти Мърфи напусна стаята си в жилището на енорийските свещеници и тръгна по подземния коридор, свързващ сградата с катедралата. В края на коридора стигна до голяма облицована врата и я отвори, после пристъпи в тъмна стая и натисна ключа на стената. Мека светлина засия под мраморния купол на ризницата. Отиде до параклиса на свещениците в задния край на ризницата и коленичи, отправяйки молитвите си към Свети Патрик, чийто ден се честваше днес. Молеше го, както всяка година, да даде мир на Северна Ирландия — неговата родина. Молеше го също времето да е хубаво по време на парада, денят да е спокоен и да не се пие чак толкова много в града, който беше приел като роден. После стана, прекоси ризницата, изкачи няколко мраморни стъпала и отключи двойка месингови врати. Плъзна ги назад по релсите в мраморния свод и продължи да изкачва стълбището. Спря на първата площадка и надникна през решетестата врата в криптата, където се съхраняваха останките на покойните архиепископи на Ню Йорк. Мека жълта светлина грееше някъде в сърцето на криптата.

На площадката стълбището се разделяше в две посоки и той пое по стъпалата отляво. Заобиколи покрай олтара и тръгна към високия амвон. Изкачи витата каменна стълба и застана под бронзовия покрив високо над пейките.

Пред него се простираше катедралата, построена на огромната площ, затворена между няколко пресечки. Малко по-светлите петна на заострените прозорци от рисувано стъкло, с ярките цветове на лицата и ръцете на фигурите, улавяха ранната утринна светлина, която променяше сцените от писанията, изобразени на тях по начин, различен от този, който художниците биха желали. Глави и крайници без тела изскачаха от кобалтовосините и огненочервените краски. Изглеждаха по-скоро като глави и ръце на прокълнати, а не на спасени души.

Отец Мърфи извърна очи от прозорците и надникна към богомолците. Десетина души бяха пръснати на огромни разстояния по ширината и дължината на тази сграда с масивни колони. Всеки от тях беше насаме с Бог. Той вдигна очи към големия балкон на хора над предния портал. Огромният орган се издигаше като миниатюрна катедрала с хиляди месингови тръби, извисяващи се като копия към разсеяната светлина на масивния прозорец-розетка над тях.

Отец Мърфи извади от джоба си напечатаната проповед и я разгъна върху отворените страници на сборника с пасажи от библията, после изви микрофона нагоре. Погледна часовника си. Шест и четирийсет. Двайсет минути до литургията.

Удовлетворен от подготовката на тези малки детайли, той погледна отново нагоре и забеляза висок свещеник, застанал до олтара на Свети Бриджит. Не познаваше човека, но този ден „Свети Патрик“ щеше да е пълна с гостуващи свещеници. Всъщност, отецът сякаш разглеждаше забележителност, опитвайки се да възприеме огромните пространства на катедралата. Селски дръвник, помисли си Мърфи, точно като мен преди много години. Все пак имаше някаква самоувереност в държанието на мъжа. Той сякаш се отнасяше не със страхопочитание, а критично, като че ли смяташе да купува мястото, но не беше доволен от някои условия на договора.

Отец Мърфи слезе от амвона. Огледа внимателно букетите от боядисани в зелено карамфили. После откъсна един и го забоде на ревера си, докато слизаше по стъпалата на олтара и вървеше по централната пътека. В просторния вестибюл под кулата с камбанарията той дойде на десет фута от високия свещеник — разстояние, от което не можеше да не го поздрави. Спря и се усмихна.

— Добро утро, отче. Високият свещеник го погледна.

— Добро утро.

Отец Мърфи понечи да протегне ръка, обаче другият свещеник бе пъхнал дълбоко дясната си ръка в джоба на палтото, а под лявата мишница държеше кутия, увита като подарък. Мърфи мина покрай него и прекоси студеното каменно преддверие до предната врата. Дръпна лоста, който влизаше в пода, после бутна вратата и излезе навън, на предните стъпала на катедралата. Ясните му сини очи се понесоха през Пето авеню нагоре към върха на международния център Рокфелер. Отблясък от слънчев лъч се отразяваше от бронзовия купол на сградата. Щеше да е слънчев ден за ирландците. Велик ден за ирландците.

Погледна надясно. От север се зададе кола със светещи жълти светлини. Когато мина покрай катедралата, от нея се разнасяха съскащи звуци. Мърфи видя струя зелена боя да излиза от задния край на машината и да очертава линия по средата на Пето авеню, която покриваше бялата осова линия.

Очите му се спряха върху огромната бронзова статуя на Атлас, обърнат с лице към него от другата страна на улицата пред международния център, вдигнал света в класическа поза, героична, но езическа. Никога не беше харесвал тази статуя — беше подигравка за неговата църква. Самият център Рокфелер, с грамадните си тромави сгради, беше подигравка — колосален монумент на егото на един-единствен човек, извисяващ се над мраморните кули на катедралата. Той погледна голото тяло на Бога срещу него и си спомни за високия свещеник в катедралата.

Брайън Флин се придвижи към сводеста дъбова врата в една от стените на вестибюла под камбанарията, отвори я и стъпи в малък асансьор. Натисна единственото копче на таблото и асансьорът тръгна нагоре. Флин излезе и се озова в залата за репетиции на църковния хор. Мина през нея, излезе на балкона и застана до парапета, Флин погледна надолу, отвъд морето от дървени скамейки, към издигнатия олтар. Бронзовите части по него се къпеха в нежна светлина, а мраморът бе огрян от невидими източници. Висока бяла статуя отразяваше изобилната светлина и изглеждаше — както трябваше да се очаква — безплътна и жива. Сякаш статуята на Свети Патрик срещу амвона го гледаше. Зад украсения с карамфили олтар беше кръглата апсида, в която се намираше страничният олтар на Дева Мария. Неговите високи, тесни, рисувани прозорци блестяха от лъчите на изгряващото слънце. Петнайсетте олтара, разположени по периферията на катедралата, бяха огрени от молитвени свещи.

Ако намерението беше да се вдъхне страхопочитание и обърканост, да се смали човекът пред лицето на Бог, тогава тази католическа сграда бе постигнала отлично целта си. Какви майстори на мистификацията и несигурността са тези католици, мислеше Флин, какви невероятни манипулатори на физическата реалност, и оттук — на духовната. Хлябът и виното, превърнати в плът и кръв. Глупости. И все пак в тази катедрала програмирането през детските години оказваше своя ефект. Това мислене бе преплетено с прекалено много забравени емоции. Извън тази църква беше светът, който не го караше да се чувства смален и не разиграваше фокуси, предназначени за очите и разума му. Огледа за последен път катедралата, после се насочи към малка вратичка, която извеждаше от балкона.

Блъсна го вълна от студен въздух и той влезе треперейки в кулата на камбанарията. Когато очите му привикнаха към тъмнината, тръгна напред и откри спираловидно стълбище с парапет в средата на кулата. Започна да се изкачва, придържайки се с една ръка, а в другата носеше пакета.

Кулата бе тъмна, ала полупрозрачното стъкло пропускаше сивкава светлина. Докато се изкачваше, забеляза, че от устата му излиза пара. Стълбището премина в поредица от обикновени дървени стъпала, а те ставаха все по-несигурни. Зачуди се дали някой някога изобщо се качваше тук. Не можеше и да си представи защо биха го направили. Спря да си поеме дъх на една площадка под това, което смяташе, че бе първата камбанария.

Усети някакво движение отдясно и извади пистолета си. Тръгна леко приведен в посоката, откъдето долови движението, оказа се, че това бяха каишите, които висяха от камбаните. Сенките им падаха по стената зловещо, люшкаха се от течението и се удряха в краищата на дупката, през която преминаваха на площадката.

Отново се огледа. Мястото беше странно. Разсеяната светлина засилваше ефекта, звуците на заобикалящия го град се променяха в странни стенания, които сякаш се изтръгваха от самата кула. Течението също бе странно, защото не можеше да се определи посоката, от която духаше. Изглеждаше така, сякаш идваше от някакъв огромен дихателен орган, принадлежащ на самата катедрала — в известен смисъл, това сякаш беше тайнственото дихание на катедралата или, може би, на самия Свети Патрик. Все пак, в този дъх някак си не се чувстваше святост. Тук обитаваше и злото. Беше усетил това в абатство Уайтхорн и впоследствие осъзна, че онова, което вярващите вземаха за присъствие на Светия дух, бе нещо съвсем различно за невярващите.

Опита се да запали цигара, клечките отказваха да останат запалени. Краткото им припламване освети малката многоъгълна камбанария на кулата. Мислите му отново се върнаха към мазето на залата на катедралния съвет в Уайтхорн. Потърка с ръка огромния пръстен, който продължаваше да носи. Спомни си Морийн и си я представи такава, каквато я бе видял в това подземие: изплашена, болна, натъжена от раздялата им. Чудеше се какви ще са първите й думи към него след тези четири години.

Погледна часовника си. След десет минути камбаните щяха да започнат да свикват вярващите за молитва и ако останеше близо до тях, можеше да оглушее. Стъпи на горното стъпало и започна да се спуска. За миг усети някакъв порив да изкрещи богохулни думи нагоре към тъмните кули, да разбуди онези духове в орловото им гнездо. Искаше да им каже, Фин Макмейл идва и те трябва да му сторят път.

Стълбата го отведе до първата камбанария, в която се намираха три от деветнайсетте отлети от бронз камбани на катедралата. Висяха от дебела носеща греда. Флин отново погледна часовника си. Още осем минути. Постави фенерче на гредата и заработи бързо. Разви пакета и оттам се показа черна метална кутия. Откри кабела, който водеше до сервизната лампа на помещението, закрепена на гредата. Отряза жицата и върза двата края към изводите на металната кутия. Настрои електрическия часовник на кутията на 17,00 ч., после дръпна шнурчето на лампата. Сега вече камбанарията беше слабо осветена. Показаха се прахът и паяжините, трупани цял век. В тихата стая броячът започна да отмерва оглушително времето.

Флин докосна една от бронзовите камбани и усети студенината й. Днес Ню Йорк ще я чуе за последен път.