Джон Стайнбек
Безпътният автобус (9)

ГЛАВА 9

Пътят за Сан Хуан де ла Крус беше асфалтиран. През двайсетте години стотици мили шосета в Калифорния бяха застлани с бетон и хората успокоени си казваха:. „Ето, това ще трае вечно. Това ще трае колкото римските пътища, че и по-дълго, защото през бетона не може да прерасне трева и да го напука.“ Но не стана така. Подкованите с гума камиони и тежки автомобили набиваха бетона. Скоро животът му свърши и той започна да се рони. Ще се отчупи някъде отстрани, дупка ще пропадне, ще се пропука, а ледът през зимата ще разшири цепнатината. Така устойчивият бетон не издържаше на ударите на гумите и се трошеше. След време бригадите по поддържане на пътищата в щата започнаха да наливат дзифт в пукнатините, за да не се задържа вода, но и това не помогна и накрая покриха пътищата със заливка от асфалт и чакъл. Тя устоя, защото повърхността под чаткащите гуми не беше корава. Малко потъваше и пак се изравняваше. През лятото омекваше, втвърдяваше се през зимата. Постепенно всички пътища бяха покрити с това лъскаво чернило, което на разстояние сребрееше.

За Сан Хуан се пътуваше дълго през равни полета, които не бяха оградени, защото добитъкът вече не пасеше свободно. Земята беше прекалено ценна за пасища. Полята бяха открити край пътя, свършваха при самите канавки до шосето, а в тях диво избуяваха синапът и дивата ряпа с малките си пурпурни цветчета. Синият вълчи боб обточваше и двата рова. Маковете се бяха затворили, защото дъждът беше одрусал отворените чашки. Пътят вървеше направо срещу ниските възвишения на първата верига — заоблени женствени хълмове, нежни и чувствени като плът. Зелената лепнеща трева беше свежа като млада кожа. Рътлините се бяха разгиздили пищни от водата, а „Любимец“ се търкаляше по равния и хубав път. Измитата му, лъсната каросерия се оглеждаше във водата на канавките. На предното стъкло се клатеха малките талисмани: боксовите ръкавички и бебешките обувчици. Застанала на контролното табло, Девата от Гваделупа върху лунния си сърп гледаше благосклонно назад към пътниците. От задния мост не се чуваше лош, стържещ шум, само типичният хленч на предавката. Хуан се настани удобно в седалката и се приготви за приятно пътуване. Пред себе си имаше голямо огледало, в което можеше да наблюдава пътниците, а отстрани на прозореца продълговато огледалце показваше пътя назад. Шосето беше пусто. Само няколко коли го задминаха, но не срещна нито една от посоката на Сан Хуан. Отначало това несъзнателно го озадачи, а после взе сериозно да го тревожи. Може би мостът е паднал? Ако е така, трябваше да се върне. Щеше да откара цялата група до Сан Исидро и там да ги пусне на воля. Ако мостът бе прекъснат, нямаше да има автобусна линия, докато не го построят. В огледалото забеляза, че Ърнест Хортън беше отворил куфарчето с мостри и демонстрираше на Пъпката някаква джунджурия, която се въртеше, хвърляше искри и се скриваше. Забеляза още, че Норма и русокосата бяха привели глави и нещо си говореха. Хуан увеличи малко скоростта. Той не смяташе да опитва нищо с блондинката. Нямаше и възможност да се добере до нея. А Хуан беше достатъчно голям, за да не страда от неща, които са извън рамките на възможното. Излишно е да си задава въпроса какво би направил, ако му се предоставеше случай. Беше му се свило под лъжичката, като я видя за пръв път.

Досега Норма се държеше сковано с Камил. Тя така се беше вледенила, че й трябваше малко време да се поразмекне. Но Камил имаше нужда от Норма за параван, пък имаха и общ път.

— Никога не съм била в Лос Анджелос и Холивуд-сподели Норма тихо, така че да не я чуе Ърнест. — Нито знам къде да отида, нито нищо.

— Какво смяташ да правиш? — попита я Камил.

— Първо да си намеря работа. Като сервитьорка, нещо такова. Искам да играя във филми. Устата на Камил се източи в усмивка.

— Първо се хвани като сервитьорка — каза тя. — Филмите са много тежка прехрана.

— Ти артистка ли си? — попита я Норма. — Изглеждаш малко като артистка.

А — Не — каза Камил. — Работя със зъболекари.

Медицинска сестра съм в зъболекарски кабинет.

— А къде живееш, в хотел или в стая, в къща?

— Още нямам къде да живея — каза Камил. — Преди да замина на работа в Чикаго, живеех с една приятелка в апартамент.

Очите на Норма се изпълниха с плам.

— Аз имам малко спестени пари — каза тя. — Можем да си наемем заедно апартамент. А пък ако си намеря работа в ресторант, почти няма да харчим за храна. Ще нося в къщи. — Жаждата растеше в очите на Норма. — Ами да, ако делим наема, сигурно няма да е много. Ще получавам и добри бакшиши.

Камил изпита топлота към това момиче. Тя погледна червения нос, матовата кожа, малките очички.

— Ще видим — каза тя.

Норма се наведе близо.

— Виждам, че косата ти е с естествен цвят — каза тя, — но сигурно ще можеш да ми покажеш какво да направя с моята. Такава е безцветна, просто безцветна.

Камил се разсмя.

— Ако разбереш само какъв е цветът на косата ми, така ще се чудиш! Стой мирно малко. — Тя заразглежда лицето на Норма, като се опитваше да види какъв дневен крем, пудра и маскара й трябват. Представи си косата й бляскава, на вълни очите — малко уголемени със сенки и устата, очертана в друга форма с червило. Камил не си правеше илюзии за красотата. Лорейн например без грим беше като малко измито коте, но с грим беше хубава. Щеше да е забавно да гримира това момиче, и да му вдъхне малко самочувствие, пък щеше да Си има и компания. Можеше да стане по-хубава и от Лорейн. — Ще го обмислим — каза тя. — Каква красива природа. Бих живяла сред природата някой ден. — В ума й се прожектира една картина: моделът на това, което би се получило. Щеше да нагласи Норма. Ако малко се грижеше за себе си, тя можеше да бъде и хубава. Тогава Норма щеше да се запознае с някое момче и, естествено, щеше да го доведе у дома, момчето щеше да започне да флиртува с Камил и Норма щеше да я намрази. Не можеше да не стане така. Поне се беше случвало. Но по дяволите! — докато се случи, ще е весело. А може би щеше да предугади и да не си бъде в къщи, когато Норма доведе момчето. Изпита топлина и другарство. — Ще го обмислим — повтори тя.

Хуан мярна и прегази на пътя един голям заек. Много хора обичат да прегазват животни, но Хуан не обичаше. Той отклони волана, така че сплесканият труп да остане между колелата и да не се чуе хрущене под гумите. Караше с четирийсет и пет мили в час. Големите магистрални автобуси понякога вдигаха шейсет мили, но Хуан имаше много време. Пътят вървеше направо още около две мили, преди да започне да се вие по нежните ридове. Хуан пусна с едната си ръка кормилото и се протегна.

Милдред Причард чувствуваше отминаващите телеграфни стълбове като камшичета по очите си. Беше отново с очила. Наблюдаваше лицето на Хуан в огледалото. От нейния ъгъл виждаше не повече от профил. Тя забеляза, че Хуан вдига глава, за да погледне назад към русата, кажи-речи, всяка минута, и изпита непримирим гняв. Беше смутена от това, което се беше случило тази сутрин. Разбира се, никой не знаеше, освен ако Хуан Чикой не се бе досетил. Тя все още чувствуваше известно размекване и сърбеж. Едно изречение се въртеше непрекъснато в ума й. Тя не е руса, не е медицинска сестра и не се казва Камил Оукс. Изречението се повтаряше в главата й отново и отново. Засмя се вътрешно на себе си. „Опитвам се да я премахна — помисли си тя. — Глупости. Защо не си призная, че ревнувам? Ревнувам. Хубаво. И като си призная, по-малко ревнива ли ще стана? Не, разбира се. Но заради нея баща ми се държа като глупак. Добре. Засяга ли ме дали баща ми е глупак? Не, съвсем не, ако не сме заедно. Не искам хората да си мислят, че съм му дъщеря, това е всичко. Не, и това не е вярно. Просто не искам да отида с него в Мексико. Отсега го чувам какво ще каже.“ Тя се чувствуваше неловко и пътуването не й помагаше. „Баскетбол — каза си тя, — това ми трябва.“ Стегна мускулите на бедрата си и се сети за студента по инженерство с остриганата по моряшки коса. Спомни си авантюрата с него.

Причард беше отегчен и уморен. Когато беше отегчен, ставаше ужасно досаден. Непрекъснато шаваше.

— Изглежда да е богата тази земя — каза той на жена си. — Калифорния отглежда почти всичкия зеленчук на Съединените щати.

Мисис Причард си представи как ще разкаже, като се върнат: „После минахме през хиляди мили зелени поля с макове и вълчи боб, ама просто като градина. Имаше едно русо момиче, което се качи на една смешна спирка, и всички мъже оглупяха, дори Елиът. Аз го закачах след това почти цяла седмица.“ Или щеше да напише в писмо: „Почти съм сигурна, че горкото изписано същество беше съвсем добро и сладко. Тя каза, че е медицинска сестра, но аз мисля, че може да е актриса в малки ролички. Има ги толкова много в Холивуд. Трийсет и осем хиляди регистрирани. Там съществува огромен апарат за разпределяне на роли. Трийсет и осем хиляди.“ Главата й леко кимна. Бърнис беше сънлива и гладна. „Какви ли още авантюри ни чакат“ — помисли си тя.

Причард познаваше, когато жена му се унесе в мечтания. Беше женен за нея достатъчно дълго, за да знае, че тя не го слуша и обикновено той тъкмо затова продължаваше да говори. Често си изясняваше какво мисли по служебни въпроси или по политиката, като изразяваше на глас мислите си пред Бърнис, без тя да го слуша… Причард имаше тренирана памет за цифри и за отделни факти. Знаеше приблизително колко тона захарно цвекло се произвежда в долината на Салинас. Беше го прочел и запаметил, независимо от обстоятелството, че тази информация изобщо не му служеше. Имаше чувството, че е добре да се знае такова нещо и никога не се беше усъмнявал в ценността му или в смисъла защо е добре да се знае. Сега обаче не го привличаха знанията. Усещаше ударите на някакво силно въздействие от задната част на автобуса. Щеше му се да се извърне и да погледне русата. Искаше да седне някъде, откъдето да може да я наблюдава. Хортън и Пъпката обаче бяха зад нея. Той не можеше да седне просто от другата страна и да я зяпне. Мисис Причард го попита:

— На колко години смяташ, че е? Въпросът го стресна, защото и той се питаше същото.

— Кой на колко е години? — попита я той.

— Младата. Русата.

— А, тя ли? Откъде да знам — той отговори толкова грубо, че жена му го изгледа малко учудена и засегната. Той забеляза и се опита да прикрие грешката си. — Добрите момиченца разбират повече от момиченца — каза той. — Ти по-добре ще прецениш.

— Аз? Ами не знам. С този грим и боядисана коса трудно може да се каже. Така, просто се зачудих. Предполагам, някъде между двайсет и пет и трийсет.

— Не бих могъл да кажа — каза Причард. Погледна през прозореца към приближаващите склонове. Дланите му бяха леко изпотени, а магнитът отзад го теглеше. Искаше да се обърне. — Не ги разбирам тия работи — повтори той. — Виж, този младият Хортън ме заинтригува. Млад, а пълен с енергия и идеи. Той наистина ми хареса. Знаеш ли, бих могъл да намеря място за човек като него в нашата организация. — Това вече беше по служба.

Бърнис също можеше да се затвори в някакъв свой магически кръг, например майчинството или, да кажем, менструацията, и никой мъж не би бил в състояние и нямаше да проникне в него. Службата беше магическият кръг на мъжа й. Тя нямаше право да се доближава до него, когато той мислеше за бизнес. Бърнис нямаше позиция, нито интереси към бизнеса. Той беше негов личен периметър и тя го уважаваше.

— Изглежда симпатичен младеж — каза тя. — Въпреки че езикът и възпитанието му…

— Господи, Бърнис! — извика Причард раздразнено. — Бизнесът не е език и възпитание! Бизнесът е какво можеш да произведеш. Бизнесът е най-демократичното нещо на света. Там важи само какво можеш да направиш. — Той се опита да си припомни какви са устните на блондинката. Причард вярваше, че жените с пълни устни са сладострастни. — Бих искал да си поговоря с Хортън, преди да се разделим — каза той.

Бърнис знаеше, че мъжът й е неспокоен.

— Защо не поговориш с него сега? — предложи тя.

— Не знам. Той е седнал там с онова момче.

— Сигурна съм, че ако го помолиш любезно, момчето ще се премести.

Бърнис беше убедена, че всеки би направил каквото и да е, ако го помолиш любезно. И с нея действително беше така. Обръщаше се към непознати за най-нечовешки услуги и ги получаваше, помолвайки любезно. Ще помоли например някой хоп да й пренесе куфарите през четири пресечки до гарата, защото, вижда те ли, прекалено е близо за такси, след което му благодареше и му даваше десет цента. Сега знаеше, че помага на мъжа си да направи нещо, което той иска. Какво точно беше то, нямаше представа. Върна се към въображаемото си писмо, което пишеше за тяхното пътуване. „Елиът се интересува толкова много от всичко. Разговаряше надълго й с всеки. Предполагам, затова има такъв успех. Толкова дълбоко се интересува. И е толкова внимателен. Имаше едно момче, цялото на едри пъпки, и Елиът не искаше да го безпокои, но аз му казах просто любезно да го помоли. Хората обичат любезните обноски.“ Причард отново почисти ноктите си със златния прибор, който носеше на верижката на часовника си. Пъпката беше приковал очи в тила на Камил. Като заемаше мястото си обаче, той погледна под седалката, за да се увери, че не вижда краката й, дори глезените. От време на време тя се обръщаше да гледа през прозореца и той я виждаше в профил — извитите, дълги почернени мигли, правия напудрен нос с ноздри, обвити в тютюнев дим и пътна прах. Горната й устна беше завита в дълбока гънка, преди да се издуе в натежала червена петула, и Пъпката забеляза галещия мъх над нея. Неизвестно защо това го възбуждаше до смърт. Когато главата й беше изправена напред, той виждаше едното й ухо, защото косата й малко се разделяше там и го оголваше. Виждаше пълната месеста част и гънката точно зад ухото, което прилепваше плътно към черепа. Ръбът му се завиваше в жлеб. Докато гледаше втренчено ухото й, тя, изглежда, почувствува погледа му, защото подигна брадичката си и разтърси силно глава, така че пролуката в косата и се заличи и закри ухото. После извади гребен от чантата си, защото при отмятането на косата се бяха показали дълбоките белези по челюстите й. Пъпката за първи път мярна тези грозни белези. Трябваше да се наведе настрани, за да ги види, и в гърдите го прободе болка. Той изпита дълбока и безразсъдна печал, но и тази печал беше плътска. Представи си как държи главата й в ръце и милва клетите й белези с пръсти. Преглътна няколко пъти. Камил тихичко говореше на Норма:

— Освен туй там е черквичката сред поляната с пирен. Според мене това е най-красивото гробище в света. Влиза се с билети, знаеш ли? Много обичам да се разхождам там. Толкова е красиво, почти през цялото време свири орган, а наоколо гробовете на хора, които си виждал на кино. Винаги съм искала да ме погребат там.

— Не ми е приятно да говорим за такива неща — каза Норма. — На лошо е.

Пъпката разсеяно беседваше с Хортън за войската.

— Разправят, че човек можел да научи занаят и да пътува навсякъде. Не знам. Аз почвам другата седмица курс по радарно инженерство. Пращат лекциите по пощата. Според мене радарът ще стане работа за милиони! Но наистина хубав курс можеш да изкараш само в армията.

— Не знам как ще е в мирно време. Иначе радара можеш да го използуваш само на война.

— А вие бихте ли се наистина?

— Не че съм се натискал, ама ми се наложи.

— Къде бяхте? — попита Пъпката. — Навсякъде в тоя ад — каза Ърнест.

— Ако изкарам курса добре, може да вляза в търговията като вас — каза Пъпката.

— Ха, това е абсолютен глад, докато не навържеш връзки — каза Хортън. — Цели пет години си ги създавах и ми пратиха повиквателно. Сега едва стъпвам отново на крака. То не става така изведнъж, хайде хоп и в търговията, трябва да се работи за нея. Щото тя не само изглежда, ами направо си е голямо бачкане. Ако почвах сега, щях да изуча някой занаят, да завъртя къща. Не е лошо да си имаш жена и няколко дечица. — Ърнест винаги го казваше. Когато беше пиян, го и вярваше. В действителност той не искаше дом. Обичаше да е в движение, да среща различни хора. Би избягал веднага, ако имаше къща. Веднъж беше женен и на втория ден си беше отишъл, оставяйки жена си напълно уплашена и гневна. Повече не я видя, нито й писа. Видя обаче снимката й. Бяха я прибрали, защото се била омъжвала пет пъти и всеки път взимала войнишки заем. Брей, че дама! Професионална търгашка. Хортън почти й се възхити. Значи, имало проституция, от която се трупат капитали.

— Защо не се заловите пак да учите? — попита го Пъпката.

— Не ги обичам тия измишльотини. А пък ония момченца от колежите са направо цяла агитка от госпожички. Аз искам да живея като мъж.

Камил се беше навела близо до Норма и нещо й шепнеше. Двете момичета се тресяха от смях. Автобусът се изкачи по завоя и навлезе в хълмистата част. Пътят прекосяваше високи ридове, където пръстта по отсечените склонове бе тъмна и се свличаше от водата. Дребна папрат със златисти листа от опаката страна се държеше здраво за чакъла и отцеждаше дъждовните си капки. Хуан хвана кормилото с дясната ръка и отпусна лакти. Предстояха петнайсет минути по виещия се стръмен път, без никаква права отсечка. Той погледна в обратното огледало към русата. Очите й се бяха сбръчкали от смях и тя закриваше устата си с изпънати пръсти, както правят малките момиченца.

Придвижвайки се назад, Причард се разсея и когато автобусът направи един завой, той политна встрани. Залови се за облегалката, но я изтърва и падна по очи в скута на Камил. Опита се да прекрати падането, дясната му ръка отметна късата й пола и цялата му ръка се провря между коленете и. Полата й леко се цепна. Тя му помогна да се освободи и дръпна надолу полата си. Причард пламна.

— Много се извинявам — каза той.

— Няма нищо.

— Но аз ви скъсах полата.

— Ще я закърпя.

— Не, аз трябва да заплатя да ви я закърпят.

— Просто ще я пришия сама. Не е страшно. — Тя го погледна в очите и разбра, че той нарочно проточва случката колкото може повече. „Сигурно ще ми иска адрес, на който да ми прати парите“ — помисли си тя.

Мисис Причард извика:

— Елиът, да не би да се опитваш да седнеш в скута на госпожицата?

Сега дори и Хуан се разсмя. Всички се разсмяха. Отведнъж автобусът се изпълни с познати. Стана някаква химическа реакция. Норма истерично се смееше. Със смеха цялото й напрежение от сутринта се изпари.

— Трябва да кажа, че го понасяте много добре — каза Причард. — Във всеки случай не дойдох тук, за да седна във вашия скут. Исках да поговоря с този господин. Синко — обърна се той към Пъпката, — би ли имал нещо против да се преместиш за съвсем малко. Бих искал да поговоря по един служебен въпрос с господин… Не съм сигурен, че чух името ви.

— Хортън — каза Ърнест, — Ърнест Хортън. Причард имаше цяла тактическа система на запознанство с хората. Той никога не забравяше името на човек, по-богат и по-влиятелен от него, и никога не запомняше името на човек, по-малко влиятелен. Беше забелязал, че като накараш някого да каже собственото си име, това го поставя в малко по-неизгодно положение. Защото, произнася ли собственото си име, човек остава оголен и беззащитен. Камил погледна скъсаната си пола и каза на Норма:

— Винаги съм искала да живея на планина. Обичам планината. Обичам да се разхождам по хълмовете.

— Може, като станеш богата и известна — каза Норма. — Аз познавам хора в киното, които, щом имат случай, веднага отиват на лов, на риба, носят стари дрехи и пушат лула.

Норма се отпускаше в компанията на Камил. Тя никога през целия си живот не се бе чувствувала толкова възбудена и свободна. Можеше да каже каквото си поиска. Хилеше се малко глуповато…

— Ако си имаш цял гардероб с чисти И нови дрехи, по-приятно е да носиш стари и мръсни — продължи тя. — Аз имам само стари и направо ми прилошава от тях. — Тя погледна Камил, за да види как ще реагира на такова откровение. Камил кимна.

— Имаш право, сестричке.

Между двете се зараждаше нещо много силно и нежно. Причард се напрягаше да дочуе разговора им, но все не успяваше. В канавките покрай пътя шуртеше вода, устремена към долината. Тежките облаци се сбираха за нова атака.

— Готви се да вали — радостно предрече Ван Брънт.

Хуан изръмжа.

— Зет ми го ритна кон и умря. — отбеляза той.

— Значи, не е разбирал от коне-каза Ван Брънт. — Кон като рита по човек, грешката обикновено е у човека.

— Всеки случай го уби — каза Хуан и потъна в мълчание.

Автобусът приближаваше най-високата точка на изкачването и завоите ставаха все по-остри.

— Много ме заинтригува краткият ни разговор тази сутрин, господин Хортън. Удоволствие е да се разговаря с такъв инициативен и енергичен човек. Аз винаги се оглеждам за такива момчета за нашата компания.

— Благодаря — каза Хортън.

— Точно сега имаме грижи с демобилизираните ветерани — каза Причард. — Свестни мъже, нали разбирате? Аз дори мисля, че за тях всичко трябва да се направи, всичко. Но те са някак изостанали от живота. Хванали са ръжда. В бизнеса всяка минута трябва да вървиш в крак. Човек, който е бил в крак, е два пъти по-ценен от онзи, който, така да се каже, се е отървал от мелачката. — Той погледна Хортън за съгласие. Но вместо одобрение видя в очите му някакъв неумолим присмех.

— Разбирам накъде биете — каза Ърнест. — Аз бях четири години в армията.

— О! — учуди се Причард. — Впрочем, да… както виждам, не носите значката си за уволнение.

— Аз имам работа — подчерта Ърнест. Причард прехвърли мислите си. Беше направил груба грешка. Питаше се какво ли е това на ревера на Ърнест. Изглеждаше му познато. Би трябвало да знае.

— Те са отлични момчета — каза той — и аз наистина се надявам, че ще успеем да се сдобием с правителство, което да се погрижи за тях.

— Колкото и след предишната война ли? — попита Ърнест. Това беше втори удар и Причард се запита правилно ли е преценил Хортън. У него имаше някаква бруталност. Горещеше се и се перчеше както повечето войници, след като се уволнят. Лекарите твърдяха, че като поживеят малко нормален живот, ще се излекуват. Бяха излезли от релси. Нещо трябваше да се направи.

— Аз пръв излязох в защита на ветераните — каза Причард. Молеше се на Господа час по-скоро да се отърве от тази тема. Ърнест слушаше с изкривена усмивчица, която Причард бе започнал да забелязва у кандидатите за работа. — Просто реших да поговоря с човек с вашата предприемчивост и енергия — каза Причард с неудобство. — Ще се радвам да ми се обадите, като се върна от почивка. Винаги ще се намери място за човек с такива качества.

— Ами, сър — рече Ърнест, — аз ужасно се уморявам от това постоянно пътуване из страната. Често ми се е щяло да имам дом, жена, няколко дечица. Така трябва да се живее. Връщаш се в къщи вечер и заключваш навън целия свят. Може би едно момченце и едно момиченце. Това, все по хотели да спиш, не е живот.

Причард кимна.

— Напълно прав сте — каза той и много му олекна. — Това можете да споделите именно с човек като мене. Двайсет и една години съм женен и не бих живял по никакъв друг начин.

— Имали сте късмет — каза Ърнест. — Жена ви изглежда добра.

— Тя наистина е добра — каза Причард. — Най-тактичният човек в света. Често се чудя, какво щях да правя без нея.

— Аз също бях женен — каза Хортън. — Жена ми почина. — Лицето му помръкна.

— Съчувствувам ви — рече Причард. — Може да ви прозвучи глупаво, но времето наистина лекува раните. Може би някой ден… как да кажа, аз не бих загубил надежда.

— О, ни най-малко.

— Нямам намерение да се намесвам във вашите дела — започна Причард, — но от сутринта мисля и вашето предложение за тези подвижни ревери, които от тъмен костюм правят смокинг. Ако не сте се ангажирали с някого, мислех, че бихме могли… хм, да поговорим за един малък бизнес.

— Нали ви казах — започна Ърнест, — производителите на готово облекло няма да допуснат нещо да сложи край на част от продукцията им. В момента не мога да си спомня от какви съображения.

— Забравих, споменахте ли, че сте го предложили за патент? — попита Причард.

— Не, аз ви казах. Просто регистрирах идеята.

— В какъв смисъл я регистрирахте?

— Ами направих описание и нарисувах няколко скици, затворих ги в плик и го изпратих до себе си. Препоръчано. Това удостоверява кога съм го направил, защото върху плика има печат.

— Разбирам — каза Причард и се запита дали подобен метод ще има някаква тежест в съда. Не знаеше. Но винаги е по-добре да се включи изобретателят на процент. Само едрите риби могат да си позволят да изплагиатствуват напълно едно изобретение. Защото големите риби могат да издържат на дълга борба. Бяха изчислили, че е по-евтино да оставиш изобретателя извън играта, и данните потвърждаваха, че са прави. Но компанията на Причард не беше достатъчно голяма и освен това той винаги смяташе, че великодушието се отплаща. — Аз имам една-две идеи, които могат да послужат. Разбира се, ще се обърна към някое предприятие — каза той. — Вижте, да предположим, че ние двамата направим сделка. Само като предположение, нали разбирате. Аз ще преговарям с предприятието и ще можем да взимаме процент печалба след покриване на разходите.

— Не го искат — каза Ърнест. — Разпитвал съм.

Причард сложи ръка върху коляното на Ърнест. Имаше едно тъпо чувство, че би трябвало да замълчи, но си спомни ироничния поглед в очите на Ърнест, а той искаше Ърнест да се възхищава от него, да го хареса. Не можеше да спре по средата.

— Да предположим, че основем компания и вземем изобретението под наша закрила — каза той. — Патентоваме го, тъй да се каже. После организираме производството на този продукт, общонационална кампания за реклама и…

— Един момент — пресече го Ърнест. Но Причард се беше увлякъл:

— … и да предположим, че продуктът попадне в ръцете на, да кажем, хм, Харт, Шафнър, Маркс или който и да е голям производител от техния ранг, или дори на някое съдружие. Естествено, ще им попадне случайно. Така. Може да пожелаят да ни откупят.

— Да откупят патента? — Ърнест като че ли се заинтересува.

— Не само патента, но и цялата компания.

— Да, ама ако купят патента, могат да го унищожат — каза Ърнест.

Очите на Причард бяха като цепки и през очилата му святкаха само зениците, а в ъглите на устата му се мъдреше усмивчица. За първи път, откак Камил слезе от автобуса от Сан Исидро, Причард я беше забравил.

— Вижте по-нататък — каза той. — Когато продадем и разпуснем компанията, ще плащаме данък само върху печалбата от основния продукт.

— Това е много хитро — оживено каза Ърнест. — Да, сър, много хитро. Изнудване, й то от много висока класа. Ами да, никой няма да може да ни бутне.

Усмивката от устата на Причард изчезна.

— Какво искате да кажете с „изнудване“? Ние ще продължим да го произвеждаме. Можем да поръчаме дори машини.

— Точно това имам пред вид — каза Ърнест. — Висока класа. Отвсякъде застраховано. Вие сте умен човек.

— Надявам се, не смятате, че е нечестно — каза Причард, — Аз съм в бизнеса от трийсет и пет години и съм стигнал до върха на моята компания. Гордея се с трудовата си биография.

— Аз не критикувам вас — каза Ърнест. — Дори смятам, че идеята ви е съвсем солидна. Напълно съм за, само…

— Само какво? — попита Причард.

— Малко съм зле с парите — каза Ърнест, — а ще ми трябват веднага. Впрочем карай, ще взема назаем.

— За какво ви трябват пари? Може би аз бих могъл да авансирам…

— Не — каза Ърнест, — ще си намеря сам.

— Нещо ново ли измислихте? — попита Причард.

— Да — съобщи Ърнест. — Трябва да пратя изобретението си в бюрото за патентите по пощенски гълъб.

— Нали не се съмнявате, че…

— Изобщо не се съмнявам — успокои го Ърнест. — Ни най-малко не се съмнявам. Но ще бъда по-щастлив, ако този плик пристигне във Вашингтон самичък.

Причард се облегна в седалката и се усмихна. Пътят се виеше и въртеше, а между два големи склона се провираше проходът към другата долина.

— Всичко ще се нареди, синко. Смятам, че ще направим бизнес. Във всеки случай не бих искал да мислите, че гледам да се възползувам. Биографията ми ще го потвърди.

— Не — каза Ърнест. — не мисля. — Тайно погледна Причард. — Просто имам няколко страшно страстни мадами в Лос Анджелос и не ми се ще да отида в техния апартамент и да забравя всичко. — Той видя желаната реакция.

— Аз ще бъда два дни в Холивуд — каза Причард. — Можем пак да поговорим малко за нашата сделка.

— Например в апартамента на тия дами, а?

— Е, да, един мъж има нужда да поразхлаби колана. Аз ще бъда в Бевърли Уилшър. Потърсете ме там.

— Непременно — каза Ърнест. — От коя раса предпочитате?

— Не ме разбирайте погрешно — каза Причард. — Аз обичам да поседя, да пийна уиски със сода, но съм човек с положение, нали така. Не бих искал да ме разберете неправилно.

— О, не — каза Ърнест. — Мога да ви взема тази русата отпред, ако желаете.

— Не ставайте глупав — каза Причард. Пъпката се беше преместил напред в автобуса. Под челюстта си усети парещ сърбеж й разбра, че се образува нова пъпка. Той седна на седалката на реда на Милдред, но от другата страна. Не искаше да пипа новата раничка, но нямаше власт над ръцете си. Дясната му ръка се вдигна и разчеса подутинката под брадичката. Беше ужасно болезнена, Щеше дяволски да го мъчи. Той отсега знаеше как ще изглежда. Искаше да я изстиска, да я начеше, да я изтръгне. Нервите му бяха на ръба. Наложи си да прибере ръка в джоба и я стисна с юмрук. Милдред гледаше празно през прозореца.

— Да можех да отида в Мексико — каза Пъпката. Милдред се обърна учудена. Очилата й отблеснаха светлината на стъклото и се зареяха сляпо срещу Пъпката. Пъпката преглътна.

— Никога не съм ходил там — едва каза той. — И аз — каза Милдред.

— Е, да, но сега отивате.

Тя кимна. Не искаше да гледа към него, защото не можеше да отдели очи от екземата му, а това го смущаваше.

— Може би скоро ще можете да отидете — с неудобство каза тя.

— Ще отида — каза Пъпката. — Ще отида навсякъде. Много обичам да пътувам. От всичко най обичам да пътувам. Така се трупа опит. — Тя пак кимна и си свали очилата, за да се бронира срещу него. Сега не го виждаше така ясно. — Мислех да стана мисионер като Спенсър Трейси и да отида в Китай и да ги излекувам от всичките им болести. Вие ходили ли сте в Китай?

— Не — каза Милдред. Беше очарована от помислите му.

Пъпката получаваше повечето си идеи от филмите, а останалите — от радиото.

— Има много бедни хора в Китай — продължи той. — Някои са толкова бедни, че направо умират от глад под прозореца ти, освен ако някой мисионер не мине и не им помогне. А като им помогнеш, просто те обикват и ха се вземе някой японец да направи скандал, ха веднага вадят нож и го наръгват. — Той многозначително кимна с глава. — Според мен не са по-лоши от вас и от мене. Спенсър Трейси просто минал оттам и ги излекувал, а те го обикнали и… Знаете ли в същност какво направи той? Намери собствената си душа. А там онова момиче, той не знаеше дали да се ожени за нея, защото била с минало. Естествено, оказа се, че тя няма вина, а после, че дори не е вярно, обаче оная старица я наклеветила. — Очите на Пъпката светнаха от съжаление и възторг. — Обаче Спенсър Трейси не повярва на тия лъжи, живееше в един палат с тайни входове и тунели и така. Е, накрая японците пак дойдоха. — А, да, гледала съм го този филм — каза Милдред. Автобусът пое на втора последното си изкачване. Беше се скрил в пролома на върха, после се подаде и зави остро наляво. И ето долу остана долината, смрачена от сивите облаци, а широката примка на Сан Исидро лъщеше като тъмна стомана под свъсената светлина. Хуан премести лоста на пета и автобусът се заспуска.