Джон Стайнбек
Безпътният автобус (11)

ГЛАВА 11

Алис Чикой стоеше зад мрежата и гледаше потеглящия автобус. Сълзите й съхнеха по бузите. Когато автобусът се скри от погледа й, тя се премести на страничния прозорец, откъдето можеше да вижда околийския път. Автобусът навлезе в едно слънчево петно и за момент засия, след което повече не го видя. Алис пое дълбоко дъх и го изпусна в разточителна въздишка. Денят бе неин! Беше сама. Чувствуваше се щастлива, необезпокоявана и малко греховна. Приглади бавно роклята си над хълбоците, погали бедрата си, погледна си ноктите. Не, тях по-късно. Бавно се огледа в ресторанта. Още подушваше цигарен дим. Чакаше я сума работа, но днес беше неин ден и тя не бързаше. Първо извади от шкафа картонена табела, на която с големи букви пишеше „Затворено“. Излезе и я закачи на пирона върху ръба на вратата. После се прибра, затвори и пусна резето. Затвори и вътрешната врата и я заключи. След туй тръгна от прозорец на прозорец, пусна жалузите и обърна пластините вертикално, за да не се вижда вътре. Ресторантът притъмня и съвсем утихна. Алис работеше, без да бърза. Изми и подреди мръсните кафени чаши и избърса тезгяха и масите. Сладкишите скри отдолу. После извади метла от спалнята, премете и хвърли сметта, калта и фасовете в тенекията за боклук. Тезгяхът леко блестеше в дрезгавата светлина, а масите изглеждаха бели и чисти.

Алис излезе пред тезгяха и седна на един от високите столове. Денят беше неин! Почувствува се глуповата и лекомислена.

„Ха, защо пък не? — каза си на глас. — Не ми е чак толкова весело. Донеси ми — поръча, — дай ми едно двойно уиски и не се бави.“ Сложи ръце върху тезгяха и внимателно ги разгледа. „Горкички ръчички, съсипани от труд — прошепна тя. — Горкичките ми ръце!“ След това викна: „Къде, по дяволите, ми е уискито?“ И сама си отговори: „Да, да, ей сега, госпожо, ей сега идва.“

„Така вече по може — рече Алис. — Държа да знаеш с кого разговаряш. И да не си близнеш, че няма да ти се размине. Държа те под око.“

„Да, госпожо“ — отговори си сама. Стана и мина край тезгяха.

В дъното, ниско до пода, имаше малък шкаф. Алис се наведе, отвори вратичката, слепешката бръкна и извади шише царевично уиски „Стар дядо“. Взе чаша за вода от рафта и занесе шишето и чашата на тезгяха пред стола, където беше седнала преди.

„Моля, госпожо, заповядайте.“

„Занеси го на масата. Какво си въобразяваш, да не би да ти приличам на някоя, дето кисне права по баровете?“

„Не.“

„Дай й още една чаша. И бутилка студена бира.“ „Веднага, госпожо.“

Тя отнесе всичко на масата до вратата и я подреди. „Сега можеш да си вървиш.“ — „Да, госпожо.“

„Но не много далече, че може да ми потрябваш.“ Докато си изливаше бирата, сама се кискаше на себе си. Ако ме чуе някой, ще ме вземе за луда. Пък може и да съм. Наля си богато в другата чаша и каза:

„Алис, мирно, ходом марш!“ Тя олюля чашата и пи бавно. Не го глътна наведнъж. Отпиваше полека неразреденото уиски, то се разливаше парещо по езика й до гърлото, преглътна бавно и усети как й прилютя по небцето и как топлината му се разтвори в гърдите и стомаха й. Дори след като я бе изпразнила, тя задържа чашата долепена до устните си. После я остави на масата и проточи дрезгава въздишка. Като си пое дъх, отново усети сладкия вкус на уискито. Сега се пресегна за халбата с бира. Кръстоса крака и пи много бавно, докато пресуши чашата.

„Господи!“ — рече тя. Стори й се, че никога не си е давала сметка колко безкрайно уютна и чаровна е столовата с мъждукащата светлина през спуснатите щори. Чу по шосето да минава камион и това я обезпокои. Само това й липсваше — да й развалят деня! Ха, ще трябва да разбият вратата. Никого няма да пусне. Наля два пръста уиски в едната чаша и четири бира в другата.

„Има повече от един начин да се поглъща алкохол“ — каза тя и гаврътна уискито, а след него веднага и бирата. Виж ти, откритие. Не е същото. Вкусът се мени от начина на пиене. Защо никой досега не го е открил, ами само Алис? Някой трябва да го напише:

„Вкусът зависи от начина на пиене.“ Десният й клепач леко трепкаше и по вените на ръцете й премина особена, но приятна болка. „Никой няма време да открива разни неща — патетично заяви тя. — Няма време. — Наля половин чаша бира и пълна чаша уиски. — Интересно дали някой го е опитвал преди мене.“ Металната поставка за книжни салфетки беше пред нея и тя се оглеждаше в нея. „Здрасти, малката“ — поздрави се тя. Люшна чашата и в лъскавия метал тя беше също толкова разкривена, колкото и лицето й. „Хайде по едно, моето момиче. За твое здраве, миличка. — Излочи уискито и бирата, както ожаднял човек пие мляко. — А — рече си тя, — туй хич не било лошо! Ни най-малко! Мисля, че налучках нещичко. Браво!“ Тя намести металната поставка за салфетки така, че да се вижда по-добре. Една гънка в метала обаче правеше носа й като счупен в костта и дебел и тумбест в основата. Тя стана, отиде зад тезгяха, влезе в спалнята и донесе кръгло огледалце, което подпря на захарницата. Настани се удобно и кръстоса крака.

„Сега искам да те почерпя едно питие, — Наля уиски в двете чаши. — Няма бира? — учуди се. — Свършихме бирата? Веднага ще оправим положението.“ Отиде до хладилника и донесе втора бутилка бира.

„Виж сега, слагаме първо малко уиски, не много, ама не и съвсем малко, и прибавяме точно колкото трябва бира. Ето, готово. — Тя придвижи едната чаша към огледалото и изпразни другата. — Някои хора се страхуват да пият. Не им понася.“

„О, не го ли искаш? Е, твое право. Няма да те карам насила. Разбира се, няма да го оставя да отиде зян.“ И глътна и другата чаша. Бузите й горяха, сякаш ги щипеше мраз. Алис вдигна огледалото и взе да се наблюдава. Очите й бяха влажни и лъщяха. Отметна падналия кичур коса. „Няма смисъл да се съсипваш само защото ти е приятно.“ Без предупреждение една гледка се намести в главата й и тя захлупи огледалото върху масата. Гледката така силно и така светкавично я порази, че й подействува като плесница. Сигурно се дължеше на стъмненото помещение. Алис изплака:

— Не искам да мисля за това! Противно ми е да мисля за това!

Ала мисълта и картината не си отиваха. Стъмена стая — майка и парализирана, скована, неподвижна, очите й втренчени право нагоре и след това една бяла ръка се привдига от завивката с отчаяние, като повик за помощ. Алис може да се вмъкне и независимо колко скришно влиза, ръката ще се вдига в ужасяваща безпомощност, Алис ще я подържи за момент, после ще я отпусне внимателно и ще си излезе. Всеки път, когато влизаше в тази стая, тя се молеше да не се вдига ръката, да лежи неподвижно, да бъде мъртва като останалата част на тялото. „Не искам да мисля за това — извика Алис. — Как се вмъкна в мозъка ми?“ Ръката й трепереше и бутилката се чукаше о чашата. Наля си огромна доза и я глътна наведнъж, така че гърлото й се сви, закашля се и едва не повърна. „Това ще ти помогне — каза си тя. — Искам да мисля за нещо друго.“

Представи си ги двамата с Хуан в леглото, но това бързо се изплъзна от ума й. „Можех да имам, който мъж си поискам — похвали се тя. — Колко са ме ухажвали, господ ми е свидетел, ама аз не се поддавах хич. — Устните й се сгърчиха и малко сластолюбиво оголиха зъбите. — Може би е трябвало, докато съм могла. Залязвам… Глупости, чиста лъжа! — крещеше тя. — Бива ме, както и преди! Дори повече! Кой, по дяволите, ще иска някоя кокалеста кранта, дето няма да знае какво да прави? Никой истински мъж не обича такива. Ей сега ще изляза навън и ще ми се налепят като мухи.“

Бутилката беше опразнена малко повече от половината. Тя разля, като си наливаше, и се изхили: „Аз май се понапих.“ От външната врата се разнесе страшно чукане и Алис смразена притихна. Отново се почука. Някакъв мъжки глас каза:

— Няма никой. Но ми се стори, че се говореше.

— Опитай пак. Може да са вътре — отвърна женски глас.

Алис нежно вдигна огледалото и се погледна в него. Кимна с глава и смигна задълго с едното си око. Пак се похлопа.

— Казвам ти, никой няма.

— Виж вратата.

Алис чу как се разтресе вратата с мрежата.

— Заключена е — каза мъжът, а жената му отвърна:

— Заключена е отвътре. Трябва да са вътре. Мъжът се засмя и изскърца с крака върху чакъла.

— Като са вътре, значи, искат да са сами. Та ти не искаш ли понякога да си сама, бейби? С мене.

— О, стига — каза жената. — Искам сандвич.

— Ще трябва да почакаш.

Алис се почуди защо не е чула колата и стъпките по паважа преди чукането. „Бас ловя, че съм се отцепила“, помисли си тя. Чу колата да потегля. „Не приема отговор «не» — каза Алис. — Само защото някой е решил да си почине един ден и да се съвземе малко, те, не, трябва да ядат сандвичи, дявол да го вземе… — Вдигна бутилката и мъдро хвърли поглед през стъклото, — Не остава много.“ Уплаши се. Ами ако се свърши, преди да е готова? После поклати глава и се усмихна на себе си. В дъното на шкафчето имаше две бутилки портвайн. Това й даде чувство на сигурност и тя си наля едно голямо уиски, което отпиваше на глътки. Хуан не обичаше да има вземане-даване с жени, които пият. Казваше, че лицата им се изкривявали, а той мразеше това. Хубаво, сега щеше да види! Тя изпи половината уиски в чашата си и тежко се надигна.

„Ти остани тук и ме почакай“ — обърна се мило тя към чашата.

На завоя зад тезгяха се поолюля и ъгълът се впи точно над хълбока й. „Това ще посинее и почернее“ — рече си тя. Прекоси спалнята и влезе в банята. Навлажни една малка хавлиена кърпа, натри я със сапун, докато се получи дебел слой, и се зае да си търка лицето. Търкаше го силно около носа и в малката бръчка, която пресичаше брадичката й. Уви кърпичката около малкия си пръст, завъртя го в ноздрите си и си почисти ушите. После, стиснала очи, изплакна сапуна и се погледна в огледалото над умивалника. Лицето й беше много червено, очите — леко кръвясали. Отне й доста време. Сложи крем, после го изтри с кърпата. Разгледа я да намери мръсотия и я откри. Труди се върху веждите си с кафяв молив. Червилото я затрудни. Плесна едно карминено червено петно прекалено ниско под устната и трябваше да изтрие всичко с хавлиената кърпа и да почне наново. Изду устни силно напред, след което ги сви и разтри една о друга. Прегледа си зъбите и избърса червилото по тях. Трябваше да си ги измие, преди да си сложи червило. Сега пудра. Ще отнеме червенината от лицето й. После се среса. Никога не бе харесвала косата си. Като я носеше така, и то за по-голям ефект, беше загубила интерес към нея. В спалнята измъкна една тясно прилепваща черна филцова шапка с нещо като козирка. Вдигна си косата, напъха я под шапката и я наклони екстравагантно. „Сега — каза тя, — сега ще видим как се изкривявало лицето на жената. Иска ми се Хуан да се върне точно сега. Ще ми запее друга песен.“ Извади шишенцето „Белоджа“ от чекмеджето на тоалетката си и се парфюмира на гърдите, по мекото на ушите и около косата. Мазна малко и над горната устна. „Какво, и аз обичам да си го мириша.“

В ресторанта се върна, като внимателно заобиколи ръба на тезгяха, който преди я беше ударил. Сега бе още по-тъмно, защото облаците се сгъстяваха и едва пропускаха светлината. Алис седна на масата и си намести ръчното огледалце. „Хубава си — каза тя, — доста си хубава. Какво ще правиш довечера? Искаш ли да отидеш на танци?“ — Отново си напълни чашата. Ами ако сега шофьорът по линията на „Червената стрела“ мине и почука на вратата? Ще му отвори. Голям шегаджия. Ще му даде една-две чаши, после ще му покаже туй-онуй. „Ред — щеше да му рече, — ти се пишеш голям шегобиец, ама и аз ще ти покажа нещо. Ще се посмеем, честна дума.“ Тя се спря във въображението си на тесния му кръст и на силните мускулести ръце под лактите. Препасваше си джинсите с широк колан, а джинсите му… Хм, нищо му нямаше на момчето! А и тия джинси! Имаха едно занитено медно пулче точно под ципа. И това пулче, кой знае защо, натъжи Алис. Такова пулче имаше Бъд. Медно пулче точно там. Помъчи се да избегне и това видение, но не успя и го теглеше все по-нагоре в паметта си. Беше я умолявал толкова пъти. Накрая извървяха четири мили до поляните за пикник. Бъд носеше обяда — твърдо сварени яйца, сандвичи с шунка и ябълков пай. Алис го беше купила, но каза на Бъд, че го е правила сама. А той дори не дочака обяда. Причини й болка. После тя го попита:

„Къде отиваш?“

„Имам работа“ — бе рекъл Бъд.

„Но ти ми каза, че ме обичаш.“

„Нима?“

„Нали няма да ме оставиш, Бъд?“

„Слушай, сестричке, просто те свалих, толкоз. Не съм подписвал дългосрочен договор.“

„Но това ми е за първи път.“

„Все някога е за първи път“ — бе казал той.

Алис плачеше за себе си. „Не струваш! — изкрещя тя на себе си в огледалото. — Нищо от това не струва!“ Хлипайки, изпи още едно уиски и доля остатъка от бутилката в чашата си. Всички останали също не струваха и с какво можеше да се похвали тя сега? Смрадлива работа с право на легло и никаква заплата. Ето какво. Омъжена за воняща въшка, ето какво. Омъжена за него! Толкова далече от града, на едно кино не може да отиде! Трябва да седи по цял ден в тази воняща кухня.

Отпусна глава в ръцете си и зарида с разбито сърце. А една втора Алис я чуваше да плаче. Една втора Алис стоеше до рамото й и я гледаше. Трябва да стъпвам все на пръсти, за да е щастлив. Вдигна глава и погледна в огледалото. Червилото й беше размазано над горната устна. Очите й бяха зачервени, носът течеше. Посегна към поставката за салфетки, изтегли две и се изсекна. Сви хартията на топка и я хвърли на пода. За какво й беше да поддържа това заведение чисто? Кой се интересуваше? Даваше ли някой пет пари за нея? Никой! Но тя можеше сама да се грижи за себе си. Никой няма да я разиграва безнаказано. Алис пресуши остатъка от уискито. Изваждането на портвайна й отвори работа. Тя политна и падна върху умивалника. В носа й напираше гореща вълна и въздухът свистеше в ноздрите й. Постави бутилката върху тезгяха и взе тирбушон. Когато се опита да пъхне тирбушона в тапата, бутилката й се изплъзна, а втория път тапата се разрони на малки парченца. Натисна останалата част в бутилката с палец и се устреми към масата.

„Сода — рече тя. Напълни чашата с тъмното червено вино. — Ох, да имаше повече уиски, — Устата й беше пресъхнала. Изпи жадно половината чаша вино. — Ха, не е лошо — захили се тя. — Може би е за предпочитане да се почне с уиски, за да придаде вкус на виното. — Приближи огледалото към себе си: — Стар чувал си ти — каза горчиво тя. — Пиян стар чувал. Нищо чудно, че никой не те иска. И аз не бих те взела.“

Образът в огледалото не беше двоен, но очертанията му бяха двойни и извън границите на зрението си Алис имаше чувството, че помещението започва да се люлее и тресе. Изпи останалото в чашата, но се задави, запръска слюнки и в ъглите на устата й потече вино. Не улучи чашата и изля вино върху масата, преди да е напълнила чашата. Сърцето й биеше. Чуваше го и усети как тупти по ръцете, раменете и вените на гърдите й. Алис тържествено пи. Ще падна в безсъзнание, и най-добре. Ако можеше повече да не идвам на себе си. Да можеше това да е краят, краят, краят! Да им покажа на тия копелета, че като не искам, няма да живея! Ще им покажа аз!

И тогава видя една муха. Това не беше обикновена домашна муха, а новородена муха-месарка и синьото й тяло блестеше във всички цветове на дъгата. Беше долетяла на масата и стоеше до локвата от вино. Натопи си хоботчето и се оттегли да се мие. Алис седеше напълно неподвижна. Съществото й се изпълни с ненавист. Цялото й нещастие, всичкият й гняв се съсредоточи върху мухата. С усилие на волята събра двата образа на Мухата в един. „Малка кучка такава — каза Алис нежно. — Въобразяваш си, че съм пияна. Сега ще видиш.“ Очите й шареха и бяха нащрек. Измъкна се бавно бавно настрани от масата и се приведе ниско, като се подпираше с една ръка. Не изпускаше мухата из очи. Изпълзя към тезгяха и мина зад него. На умивалника висеше кърпа за чинии. Взе я с дясната си ръка й внимателно я сгъна. Беше прекалено лека. Намокри я под крана и изстиска ненужната вода. „Ще й дам аз да се разбере на тая кучка!“ — рече тя и изпълзя като котка иззад тезгяха. Мухата беше все още там и още лъщеше. Алис вдигна ръка така, че кърпата да докосва рамото й. Стъпка по стъпка тя се приближи внимателно с вдигната и готова за удар ръка. Замахна. Бутилката, чашата, захарницата и поставката за салфетки се пръснаха по пода. Мухата пикира във въздуха и се завъртя в кръг. Алис стоеше неподвижна и я наблюдаваше с очи. Мухата кацна на тезгяха. Алис се спусна и я удари, но когато мухата отново излетя, тя замахна и удари във въздуха с пешкира.

„Не е това начинът — каза си тя. — Трябва да припълзя до нея и да се хвърля отгоре й. Да се хвърля върху нея!“ Подът под краката й се наклони. Тя разпери ръка и се опря на високия стол. Къде беше сега? Чуваше зизикането й. Ядният, влудяващ хленч на крилата й. Все някога някъде трябваше да кацне. Усети че й се повдига.

Мухата направи по няколко лупинга, осморки и кръгове и накрая се установи на ниско летене с пикиране от единия до другия край на помещението. Алис изчакваше. В ъглите на зрението й напираше мрак. Мухата кацна с леко тупване върху горната кутия от пирамидата със сухи зърнени закуски на лавицата зад тезгяха. Настани се върху „ц“-то от „царевични“ и неспокойно се премести върху „а“-то. Застана неподвижна. Алис смръкна. Помещението се клатеше, но със сила на волята мухата и въздухът около нея оставаха незамъглени. Лявата ръка на Алис се пресегна назад към тезгяха и пръстите й се плъзнаха по него. Тихомълком и бавно тя се придвижи покрай ъгъла на тезгяха. Вдигна дясната си ръка много, много внимателно. Мухата мръдна една крачка й пак застина. Беше готова да литне. Алис го чувствуваше. Предчувствуваше излитането й още преди да литне. Тя се хвърли с цялата си тежест. Мократа кърпа изплющя върху пирамидата от картонени кутии и удари зад нея. Кутии, цял ред чаши и купата с портокали се срутиха върху пода зад тезгяха и Алис падна връз тях.

Помещението я похлупи на сини и червени кръгове. Под бузата й от една разкъсана кутия се изсипаха царевични ядки. Тя повдигна веднъж глава, после я отпусна и върху нея падна тътнеща тъмнина.

Ресторантът остана смрачен и съвършено тих. Мухата се премести на ръба на съхнещата локва вино върху белия плот на масата. За секунда заслухтя за някаква опасност от всички страни и после, без да бърза, натопи плоското си хоботче в сладкото, лепкаво вино.