Джон Стайнбек
Безпътният автобус (3)

ГЛАВА 3

Когато с крайчеца си слънцето проясни планините на изток, Хуан Чикой стана от земята и отърси прахта от краката си и от дъното на комбинезона. Слънцето струеше в прозорците на ресторанта и топлеше зелената трева, поръбила гаража. То сияеше в маковете из равното поле и по големите острови от син вълчи боб.

Хуан Чикой застана при вратата на автобуса. Присегна се, завъртя ключа и натисна стартера с длан. За момент стартерът ръждиво изхлипа, после моторът пое и загърмя, докато Хуан не сподави рева. Натисна амбриажа, премести лоста на допълнителната първа предавка и пусна педала. Задните колела се завъртяха бавно във въздуха и Хуан се върна при тях да се вслуша, в хода на предавките и да чуе няма ли неточно пасване.

Пъпката миеше ръцете си с бензин в плосък тиган в гаража. Слънцето стопли един изгнил лист от предната година, духнат в ъгъла на гаражната врата. След време една малка, още зашеметена от нощта муха изпълзя изпод листото и застана на слънце. Крилцата й бяха прашно-пъстри и тя се движеше мудно от нощния студ. Отри крилцата си с крачка, после крачката едно о друго, след туй разтърка лицето си с предните, а през това време слънцето, надвесващо се под големите надути облаци, затопляше соковете й. Внезапно мухата литна, завъртя се два пъти в кръг, попърха под дъба, след това се блъсна в мрежестата врата на ресторанта, падна по гръб и зажужа, обърната за миг. След туй стъпи на крака, полетя и зае мястото си на рамката на вратата към закусвалнята.

Изпита от безсънната нощ, Алис Чикой надзърна от прага към автобуса. Открехна вратата едва няколко сантиметра, но мухата стремително влетя през процепа. Алис я забеляза и замахна подир нея с кухненската кърпа. Мухата за момент зазизика като луда, след което се настани под ръба на тезгяха. Алис погледа как задните колела на автобуса бавно се превъртат във въздуха и се върна при тезгяха, като затвори кранчето за парата на кафеварката. Кафявата течност в страничната стъклена тръбичка на машината изглеждаше светла и рядка. Тя отри тезгяха с кърпата и докато го забърсваше, забеляза, че единият край на голямата бяла кокосова торта под прозрачния пластмасов похлупак е нащърбен от едно отрязано триъгълниче. Взе нож от поставката за прибори, повдигна похлупака и подравни края на тортата, като пъхна трохите в устата си. И точно преди похлупакът да се върне на място, мухата се шмугна стремглаво под крайчеца и се нахвърли върху кокосовия пълнеж. Тя се закрепи под една малка кремова лимба, без да се вижда отгоре, заора и лакомо забоксува в сладкия пълнеж. Притежаваше една огромна, висока планина от торта и беше щастлива.

Пъпката влезе, вмирисан на бензин и масло, и седна на едно от високите кръгли столчета.

— Поправихме го — каза той.

— С кого? — попита го иронично Алис.

— Е, мистър Чикой свърши естествено по-майсторската работа. Бих изпил чаша кафе с парче торта.

— Вече си опитал от тортата, преди аз да стана. — Тя отметна с ръка косата от очите си. — Дори не можеш да го замаскираш.

— Пишете го на моя сметка — предложи Пъпката. — Мисля, че винаги съм си плащал храната, нали?

— За какво ядеш толкова сладко? — рече Алис, — По цял ден висиш пред таблата с бонбони. Нищо не ти остава от заплатата. Всичко отива за сладки и бонбони. Бас ловя, че от тях ти излизат пъпките. Що не попрестанеш малко?

Пъпката срамежливо наведе очи към ръцете си. Под ноктите му чернееха мръсни дъги — там бензинът не беше проникнал.

— Богати са на калории — рече той. — Човек като работи, има нужда от калорична храна. Следобед към три например, като останеш без сили, какво, човек има нужда от нещо по-калорично:

— От нещо твърдо в гащите — забеляза Алис. — Толкова имаш нужда от калории, колкото аз от… — и не довърши. Алис си беше сквернодумка, но никога не произнасяше думите. Само навеждаше мисълта на тях. Тя дръпна чашата с кафе от чучурчето — дебела, плоскодънна чаша без чинийка, — наля малко мляко и я плъзна по тезгяха.

Вгледан с мъгляви очи в надвесеното предизвикателно над джук-бокса момиче от рекламата за кока-кола, Пъпката си сипа четири лъжици захар и забърка с отвесно изправена лъжица.

— И парче торта — повтори той търпеливо.

— Туй ще ти е гробът. Пак ще надуеш някоя пъпка — като балон.

Пъпката се загледа в добре оформените задни части на Алис и бързо отмести поглед. Алис взе ножа от края на тезгяха и отряза клинче от кокосовата торта. Тортената скала се срути върху мухата и я затрупа. Алис-извади парчето с лопатка и го сложи върху малка чинийка, която също плъзна по тезгяха. Пъпката го подхвана с лъжичката от кафето.

— Станаха ли другите? — попита той.

— Не, но ги чух да трополят. Сигурно някой от тях е източил всичката топла вода. В кухнята нямах нито капка.

— Трябва да е Милдред.

— А?

— Момичето. Трябва да се е къпала. — Алис стръвно го погледна.

— Я си яж калориите и си дръж ума, където му е мястото — рече му тя остро.

— Нищо не съм казал. Ей, в тортата има муха!

Алис се вдърви.

— Вчера имаше муха в супата. Започвам да мисля… че носиш мухи в джоба си.

— Ама погледнете. Още рита.

Алис се приближи.

— Убий я! — развика се тя. — Смажи я! Да хвръкне ли искаш? — Тя взе една вилица от тезгяха и размачка мухата заедно с трохите от тортата, след което загреба всичкото и го хвърли в кофата за боклук.

— А моята торта? — попита Пъпката.

— Ще получиш друго парче. Не мога да разбера защо все на тебе ти се падат тия мухи. На никой друг.

— Изглежда, имам късмет — тихичко каза Пъпката, — А? …

— Казах, че…

— Чух какво каза. — Не си беше отпочинала и беше нервна. — И си дръж устата, че ще изхвърчиш от тука като подпален. Хич не ме е еня дали си монтьор или не. За мене си хаймана. Пъпчив хаймана. Пъпката се смали. Колкото ядът й растеше, толкова неговата брадичка увисваше все по-ниско над гърдите му. Той не знаеше, че на него тя си изкарва куп други ядове.

— Нищо не казах — подхвана той. — Не може ли човек да се пошегува?

Алис беше стигнала до оная точка, от която или трябваше да продължи нататък, докато се развилнее в такава безумна истерична ярост, че и на нея, и на всички около нея да им излизат искри от главите, или лека-полека да се укротява, защото сама чувствуваше непреодолимия натиск в гърдите и гърлото си. Тя прецени положението за секунди. Беше напечено. Автобусът трябваше да тръгне. Хуан също не си беше отпочинал. Хората, които бяха спали на леглата им, щяха да чуят гнева й и да наизлязат, а Хуан можеше да я удари. Веднъж я беше ударил. Не силно, ама така улучи къде и в кой момент, че както й се стори, едва не я уби. Пък и тъмният страх, който вечно бдеше в крайчеца на съзнанието й, че Хуан може да я напусне. Той беше напускал други жени. Не знаеше колко, защото никога не бе говорил за това, но мъж с неговата привлекателност непременно е оставял и други жени. Всичко това се извъртя в ума й за по-малко от секунда. Алис реши: без гняв. Подтисна напъна в гърдите си. Като вцепенена повдигна пластмасовия похлупак и отряза двойно парче, после го сложи на чинийка, пренесе я зад тезгяха и я поднесе пред Пъпката.

— Всички сме нервни — рече тя.

Пъпката вдигна очи от ноктите си. Видя бръчки на годините да пълзят по шията й, забеляза също удебелените й клепачи. Видя, че ръцете й са загубили опънатата кожа, която имат младите момичета, и му дожаля за нея. Сам неблагословен с красота, той си помисли, че младостта е единственото, което си заслужава да притежаваш, и онзи, който е загубил младостта си, вече е мъртъв. Тази сутрин той беше извоювал голяма победа и сега, като видя цялата слабост и колебание у Алис, се засили за втора.

— Мистър Чикой каза, че няма да ми вика повече Пъпка — започна той.

— Защо?

— Аз го помолих. Името ми е Едуард. Даже в училище ми казваха Кит заради фамилното ми име Карсън.

— Хуан Кит ли ти казва?

— Аха.

Алис наистина не разбираше за какво става дума, още повече, че зад нея в спалнята се чу оживление, стъпки между постилките и тих, кратък говор. Като усети, чуждите хора, Пъпката й стана по-близък, защото той все пак не беше напълно чужд човек.

— Ще видя как ще дойде — отвърна тя.

Слънцето беше огряло вътре през предните прозорци и вратата и бе хвърлило пет ярки петна върху стената, озарявайки пакетите с храни и пирамидите от портокали. Сега обаче ярките квадрати притъмняха и — изчезнаха. Чу се гръмотевичен трясък и дъждът рукна без предупреждение. Замете по покрива.

Пъпката отиде при вратата и погледна навън. Дъждът се лееше на потоци, забулвайки природата и отскачайки високо по циментовия път. Мократа светлина изглеждаше някак метална. Хуан Чикой беше в автобуса на сухо. Задните колела продължаваха мудно да се въртят. Както го зяпаше, Хуан скочи и дотича към ресторантчето. Пъпката задържа вратата отворена и той направо връхлетя вътре, но дори само докато притича, комбинезонът му потъмня от вода, а обувките му пльокаха локви по пода.

— Могъщи боже, същински порой — каза той. Сивата стена от дъжд затулваше хълмовете и от нея струеше мрачна, метална светлина. Чашките на вълчия боб клюмваха под тежестта на водата. Листата на маковете бяха скършени и лежаха на земята като златни монети. Мократа вече земя не можеше да поглъща повече вода и малки ручейчета се устремиха към по-ниските места. Пороят ревеше върху покрива на ресторанта при Бунтарския ъгъл.

Хуан бе седнал на една от масите до прозорците и пиеше кафе с много сметана, дъвчеше поничка и гледаше пороя. Влезе Норма и се хвана да мие малкото съдове в умивалника от неръждаема стомана зад тезгяха.

— Ще ми донесеш ли още една чаша кафе? — попита я Хуан.

Тя апатично излезе иззад тезгяха. Чашата беше препълнена. От дъното се стичаше тънка струйка кафе. Хуан извади хартиена салфетка и я сгъна, за да попие мократа чаша.

— Не успя да си починеш, нали? — попита я той. Норма беше бледа, роклята й — смачкана. Сега виждаше, че ще се състари много преди да остарее. Кожата й беше тъмна и тънките й ръце на петна. Норма се изриваше от много неща.

— Изобщо не спах — каза тя. — Опитах на пода, но и там не заспах.

— Ще гледаме да не се случва повече — рече Хуан. — Трябваше да поръчам кола да ги закара до Сан Исидро.

— Леглата ни ще им дава! — каза язвително Алис. — Как ти хрумна? Допускаш ли, че някъде другаде щяха да получат леглата на собствениците? Те не са на работа днес. Можеха също да не спят.

— Предполагам, че ми е хрумнало по погрешка — отвърна Хуан.

— Хич не те е еня, че жена ти спи на стол — продължи Алис. — Готов си да отстъпиш леглото й по всяко време. — Алис почувствува, че гневът й се надига и това я изплаши. Не искаше. Знаеше, че ще развали всичко, и се страхуваше, но той не секваше, нарастващ и кипящ в нея.

Потокът от дъжд измете покрива като тежка метла и остави след себе си тишина, но почти веднага след това плисна нов порой. Оттичането и гъргоренето на дъждовните капки по стрехите и улуците се усили отново. Хуан се бе загледал замислено в пода и една тънка усмивчица придърпваше устата му към бялата нишка на белега върху устната. Това също бе нещо, от което Алис се боеше. Той я беше разграничил от другите, за да я наблюдава. Знаеше си го. За Алис всички отношения и всички положения бяха двустранни, и лични, като тя и другият човек ставаха огромни, а всички останали изчезваха от света. Нямаше междинни положения. Когато говореше на Хуан, съществуваха само те двамата. Когато говореше на Норма, целият свят изчезваше, оставяйки единствено Норма и нея в един сив, облачен космос.

Хуан обаче беше способен да изолира всяко нещо и да го види във връзка с друго. Дори неща, различни по големина и значение. Той можеше да наблюдава, да преценява, да обмисля и да се наслаждава. Хуан умееше да се наслаждава на хората. Докато Алис можеше само да обича, да харесва, да не харесва и да мрази. Нито виждаше, нито чувствуваше нещо междинно.

Тя затъкна разпусналата се коса. Веднъж месечно плакнеше съдовете над косата си, което с гаранция й придаваше онзи тайнствен и омаен блясък, който лови и държи мъжете в подчинение. Очите на Хуан бяха далечни и развеселени. Това вече можеше да я изпълни с ужас. Тя знаеше, че той гледа на нея не като на една сърдита жена, на която светът й е черен, а като на една от хилядите сърдити жени, които трябва да бъдат изследвани, следени и дори използувани за наслада. Това беше страшният, самотен ужас за Алис. За нея извън Хуан не съществуваше никакъв свят, а чувствуваше, че извън нея за Хуан съществува всичко останало. Той виждаше не само около нея, но и през нея. Запомненият ужас от оня път, когато я удари, беше не толкова в плесницата — бяха я били и преди, и тя съвсем не мразеше това, напротив, възбуждаше се и набираше сили, — колкото в това, че Хуан я бе ударил, както би ударил буболечка. Беше му, кажи-речи, все едно. Той дори не беше много ядосан, просто бе раздразнен. И беше ударил нещо, вдигащо шум, за да млъкне. А Алис се беше опитала да привлече вниманието му по един от малкото начини, които знаеше. Сега се опитваше да стори същото и от променената посока на погледа му разбра, че той й се е изплъзнал.

— Аз се мъча да спретна един малък, хубав дом за нас, с килим и плюшена гарнитура, а ти си седнал да я даваш на разни непознати. — Гласът й загуби сигурността си. — И оставяш собствената си жена да дреме на един стол цяла нощ.

Хуан бавно вдигна очи и каза:

— Норма, ще ми донесеш ли, моля те, още една чаша кафе? С много сметана.

Алис напрегна сили, защото усети, че яростта й напира, когато Хуан бавно погледна натам, където е тя. Черните му очи бяха развеселени и топли, после фокусът им се смени, той спря очите си на нея и тя усети, че сега я вижда.

— Нищо ти няма — рече той. — Така ще оцениш по-добре леглото довечера.

Дъхът й спря. Обля я топла вълна. Гневът й се смени с горещо желание. Тя разсеяно се усмихна и цъкна с език.

— Копеле такова — каза тя много нежно. След това пое въздух и изпусна една огромна, разтърсваща въздишка. — Яйца искаш ли?

— Да. Две, варени около четири минути.

— Знам как ги обичаш — отвърна тя. — Бекон отделно искаш ли?

— Не. Препечена филийка и няколко понички. Алис отиде зад тезгяха.

— Няма ли да излязат вече? — каза тя. — Бих искала да ползувам собствената си баня.

— Чуват се — каза Хуан. — Скоро ще излязат.

И те наистина тропаха. Чуха се стъпки в спалнята. Отвори се вътрешна врата и някакъв женски глас остро извика: „Мисля, че можехте да почукате!“ После някакъв мъж отговори: „Съжалявам, но единственият друг изход беше да скоча от прозореца.“ Друг мъжки кръшно-мелодичен глас с авторитет рече: „Винаги е добре да се чука, приятелю. Удари ли ти крака, мила?“ Тя отговори „да“.

Вратата при тезгяха се отвори и в ресторанта влезе дребен мъж, облечен в двуреден костюм. Ризата му беше от светлокафявите, които мъжете носят на път и са известни под името „хилядакилометрови“, защото не им личи, когато се измърсят. Костюмът му беше в неутрален меланж по същите причини, имаше и тъмнозелена плетена вратовръзка. Лицето му беше остро, като на паленце, както и очите му — искрящи и въпросителни като на куче. Тънки, добре подравнени мустачки бяха възседнали горната му устна като гъсеница, която сякаш се изгърбваше, когато проговаря. Зъбите му бяха бели и равни с изключение на горните предни два, които лъщяха от злато. Имаше вид на изчеткан с четка човек, сякаш бе изтупал мъха от костюма си с четката за коса. Ризата му също изглеждаше опъната, както става, ако се изпере яката на умивалника и се приплеска върху тоалетната масичка, за да изпръхне. В обноските му личеше някаква свенлива самоувереност, а лицето му все трепкаше, сякаш с изпитана техника се бранеше от обида.

— Добро утро, люде — рече той. — Тъкмо се питах къде сте спали всички вие. Обзалагам се, че не сте мигнали цяла нощ.

— Ами да — кисело каза Алис.

— Няма значение — каза Хуан. — Довечера ще легнем рано.

— Поправихте ли автобуса? Дали ще се оправим в тоя дъжд, а?

— Разбира се — отговори Хуан.

Мъжът изкуцука край тезгяха и с мъка се настани на една от малките масички. Норма му донесе чаша вода и цяла шепа прибори, увити в хартиена салфетка.

— Яйца?

— Пържени, с отворени очи, хрупкав бекон и препечен хляб с масло. С масло, можеш ли? Най-трудното нещо в света е да намажеш препечена филия с масло. Сложи ми много масло върху хляба, много и го остави да се разтопи, така че да не личат никакви жълти бучици, и ще получиш голям бакшиш.

Той повдигна крака си, обут в кафява половинка обувка на дупки, погледна го и изпъшка от болка.

— Глезенът ли е навехнат? — попита Хуан. Вратата при тезгяха отново се отвори и сега влезе мъж, среден на ръст. Приличаше на Труман, на подпредседател на компания или на експерт счетоводител. Очилата му бяха подчертано четвъртити, а костюмът — сив и изряден. В лицето му също имаше нещо сиво. Беше бизнесмен, бе облечен като бизнесмен и изглеждаше като бизнесмен. В бутониерата му бе забодена игла от масонска ложа, толкова мъничка, че от метър и нещо, изобщо не се забелязваше. Последното копче от жилетката му беше разкопчано. Красив златен ланец за часовник и ключове пресичаше жилетката, като се гмуркаше и излизаше през един и същи илик.

— Мисис Причард ще желае бъркани яйца, но ако са пресни — варени, препечен хляб и мармалад. Мис Причард иска само портокалов сок и кафе. За мене орехи в гроздово желе със сметана, яйца, опържени и от двете страни, моля, внимавайте да не излеете жълтъка, препечен хляб и кафе по бостънски — млякото наполовина. Можете да ни донесете закуската в стаята.

Алис го погледна яростно.

— По-добре вие да дойдете тук — каза тя. — Нямаме обслужване по стаите. — Причард я погледна студено.

— Вие ни задържахте тук — рече той. — Аз вече загубих един ден от почивката си. Не е моя вината, че автобусът се е счупил. Така че най-малкото, което можете да направите, е да ни донесете закуската. Жена ми не се чувствува чак толкова добре. Не съм свикнал да седя на висок стол, мисис Причард също.

Алис наведе глава като бясна дойна крава.

— Вижте, искам да отида до тоалетната и да си измия лицето, а вие задържате банята ми. Причард нервно оправи очилата си.

— О, да, разбирам.

Той извърна глава към Хуан и светлината се отрази в стъклата му, така че се виждаха две огледала без очи зад тях. Отметна с ръка верижката от джоба на жилетката си. Отвори малка златна пиличка за нокти и бързо прекара връхчето й под всеки нокът. Той се огледа и лека тръпка на несигурност мина по тялото му. Мистър Причард беше бизнесмен, директор на средно голяма корпорация. Той никога не беше сам. Неговият бизнес се направляваше от мъже, които работеха еднакво, мислеха еднакво и дори на вид бяха еднакви. Обядваше с мъже като себе си, които заедно ходеха по клубове, за да не могат да проникнат никакви външни елементи или идеи. Религиозният му живот се заключваше отново в ложата на неговия кръг и църквата на неговия кръг — и двете непроницаеми и охранявани. Веднъж в седмицата вечер играеше покер с мъже, до такава степен еднакви с него, че играта винаги беше почти равна и от този факт компанията беше убедена, че са много добри покерджии. Където и да отидеше, беше не просто отделен човек, а един от корпорацията, един от клуба, от ложата, от църквата, от политическата партия. Мислите и идеите му никога не се подлагаха на критика, тъй като по своя воля се свързваше само с хора като себе си. Четеше вестник, списван от и за хора от неговия кръг. Книгите, доставяни в дома му, бяха подбирани от комисия, която отстраняваше онези, които биха могли да го раздразнят. Мразеше чужди страни и чужденци, защото му беше трудно да намери своите подобни. Той не желаеше да се откроява от своя кръг. Би искал да се издигне до върха в рамките на кръга и да предизвика неговото възхищение, но и през ум не би му минало да го напусне. Понякога, на мъжките събирания, на които голи момичета танцуваха по масите и седяха в огромни чаши за вино, Причард виеше от смях и пиеше от виното, но заедно с него имаше още петстотин причардовци. А сега, след отвратителното изявление на Алис за тоалетната, той се огледа в ресторанта и откри, че е сам. Нямаше други причардовци. За момент погледът му се спря върху дребния човечец в търговския костюм, но в него имаше нещо странно. Вярно, носеше някаква си игла на ревера — малка синя емайлова плочка с бели звезди, но по нея Причард не разпозна никакъв клуб. Той се улови, че мрази тези хора и дори че е намразил почивката си. Искаше да се върне в спалнята и да затвори вратата, но му пречеше тази набита жена, която иска да ходи в тоалетната. Причард почисти ноктите си светкавично бързо със златната пиличка, висяща на ланеца му.

Дълбоко в душата си, по природа Причард не беше такъв. Веднъж бе гласувал за Юджин Дебс, но то бе много отдавна. Беше правилно членовете от неговия кръг взаимно да се следят. Всяко отклонение от нормата на поведение първо се забелязваше, а после се обсъждаше. Мъж, който се отклонява, не беше стабилен и ако той продължаваше да изменя на правилата, никой не го търсеше за бизнес. Защитният цвят бе наистина добра защита. Но двойнствен живот Причард не водеше. Беше се простил със свободата си, а после бе забравил какво представлява тя. Сега мислеше за нея като за младежка лудост. Беше на двайсет години, когато бе гласувал за Юджин Дебс и същия ден бе посетил един публичен дом. Но и двете неща бяха присъщи на развиващите се младежи. Дори в клуба на обяд понякога той споменаваше гласуването си за Дебс като доказателство за това, че е бил буен младеж и че тези неща, подобно ергенските пъпки са част от юношеството. Ала макар да извиняваше и дори да се радваше на своята лудория да поддържа Дебс, сега той бе истински-обезпокоен от обществената активност на дъщеря си Милдред. Тя се въртеше край опасни компании в нейния колеж — преподаватели и някои други, които се смятаха за червени. Преди войната тя бе участвувала в задържането на кораб със старо желязо за Япония и бе събирала медицински припаси за „червените“ в Испанската гражданска война, но той не обсъждаше тези въпроси с Милдред. Тя не желаеше да разговаря с него по тях. Причард имаше силното усещане, че ако всички запазят спокойствие и си мълчат, тя сама ще ги преодолее. Един съпруг и едно бебе щяха да разрешат политическите вълнения на Милдред. Тогава, казваше той, тя ще намери истинските стойности за себе си.

Причард не помнеше много добре посещението си в публичния дом. Бе на двайсет години, пиян, а след това изпита съкрушителното чувство за светотатство и тъга. Помнеше последвалите две седмици, когато с ужас очакваше да се появят симптомите. Беше решил да се самоубие, ако се появят — да се самоубие, но така, че да изглежда случайно.

Сега беше нервен. Беше тръгнал на почивка, която в същност не му беше по вкуса. Заминаваше за Мексико — страна, която, независимо от рекламите, според него бе не само мръсна, но и опасно радикална. Там, бяха експроприирали петрола — с една дума, бяха откраднали частна собственост. И по какво се различаваше от Русия? Русия в съзнанието на Причард заемаше мястото на средновековния дявол — източник на всяко коварство, зло и ужас. Той беше нервен тази сутрин, защото също не беше спал. Обичаше собственото си легло. Трябваше му седмица, за да свикне с друго, а сега в продължение на три седмици щеше да спи на различно абсолютно всяка вечер, а само бог знае с какво щяха да бъдат населени някои от тия легла. Беше уморен, кожата му беше настръхнала. Водата тук беше твърда и докато се бръснеше, си даде сметка, че само след три дни вратът му ще обрасне с твърди, вбити косми. Той извади носна кърпа от вътрешния джоб на сакото си, свали очилата и ги избърса.

— Ще предупредя жена си и дъщерята — каза той. — Не знаехме, че така ви главоболим.

На Норма й хареса думата „главоболим“ и тихичко си я повтори под носа. „Главоболя… Не бих искала да ви главоболя, мистър Гейбъл, но мисля, че трябва да знаете…“

Причард се бе върнал обратно в спалнята. Гласът му се чуваше, докато обясняваше положението, а женски гласове задаваха въпроси.

Мъжът с мустаците стана от стола и накуцуквайки с болка, се приближи до тезгяха, като ниско изпъшка. Взе захарницата и правейки гримаси, потъна пак в стола си.

— Щях да ви я донеса — каза Норма загрижено. Той й се усмихна.

— Не исках да те тревожа — поясни той храбро.

— Изобщо нямаше да ме обезпокоите — каза тя. Хуан постави чашата си на масата.

— Бих искал парче от онази кокосова торта — каза Пъпката.

Алис разсеяно му отряза парче, плъзна чинийката по тезгяха и си отбеляза сметката на тефтерчето.

— Никога ли не се полага парче за сметка на заведението? — подметна Пъпката.

— То май доста парчета минават за сметка на заведението, без негово знание при това — отвърна Алис.

— Изглежда, зле сте се навехнали — обърна се Хуан към дребния мъж.

— Счупено — отговори той, — пръстите са счупени. Ето, ще ви покажа.

Причард се появи от спалнята и седна на останалата свободна маса. Дребният мъж отвърза обувката си и я свали. Изу чорапа, като го постави внимателно върху обувката. Кракът му беше превързан от свода до върха на пръстите. Превръзката беше на петна, напоена с ярка червена кръв.

— Няма нужда да ни показвате — каза Алис веднага. Прилошаваше й от кръв.

— И без това трябва да сменям превръзката — каза дребният мъж, като развиваше бинта и оголи стъпалото. Палецът и двата пръста до него бяха ужасяващо смачкани, с черни нокти и с разкъсано и кървящо месо по върховете.

Хуан се беше изправил. Пъпката също се приближи. Дори Норма не удържа да остане настрана.

— Господи, как са строшени! — каза Хуан. — Ще взема вода да ги поизмия. Би трябвало да вземете някакво лекарство. Иначе ще получите инфекция и може да останете без крак.

Пъпката тънко подсвирна през зъби, с което отбелязваше интерес и възторг относно качеството на удара. Дребният мъж гледаше Хуан в лицето и очите му блестяха от наслада и очакване.

— Зле ли е, а? — заинтересува се той.

— Много — каза Хуан.

— Значи, да ида на доктор, така ли?

— На ваше място щях да отида.

Дребният захихика от удоволствие. — Е това исках да чуя! — рече той.

Той прекара нокътя на палеца си по ходилото и горната част на стъпалото се дигна — кожата, кървавите петна, смазаните пръсти, а отдолу се подаде неговото собствено стъпало, цяло-целеничко, здраво и пръстите му — непокътнати. Той отметна глава назад и ликуващо се разсмя.

— Бива си го, а? Пластмаса. Ново изделие. Причард се беше приближил и лицето му изразяваше отвращение.

— Казва се „Малко чудо: изкуствен крак в рани“ — обясни дребният мъж. Той извади плоска кутия от страничния си джоб и я подаде на Хуан. — Бяхте толкова внимателен с мене, че искам да ви подаря един екземпляр. Подарък от Ърнест Хортън, представител на компанията „Малки чудеса“, — Гласът му изтъня от въодушевление. — Имаме ги в три размера, с един, с два и с три счупени пръста. Тая кутия съдържа номера с три пръста, като този, който току-що видяхте. Има бинт и шишенце с изкуствена кръв, за да изглежда превръзката по-ужасна. — Упътванията са вътре. Първия път само го намокрете малко с топла вода да омекне. Прилепва като кожа и никой няма да познае. Ще има да се смеете на килограм.

Причард се наведе. Някъде далече в своето въображение той си представи как сваля чорапите си на заседание на управителния съвет. Можеше да го направи веднага щом се върне от Мексико, като първо разкаже някоя история с бандити.

— Какво взимате за това? — попита той.

— Долар и половина, но почти не ги продавам на парче — отговори Ърнест Хортън. — Търговията ги лапа веднага щом ги доставя. За две седмици продадох четирийсет гроси.

— Ами! — учуди се Причард. Очите му се разшириха от удивление.

— Ще ви покажа бележника си, ако не вярвате. От новите джаджи тая се харчи най-бързо. „Малки чудеса“ си разчисти терен с нея.

— Какъв е таванът? — попита Причард.

— Не бих искал да казвам, освен ако не сте от бизнеса. Търговска етика, нали разбирате? Причард кимна.

— Все пак ще ми се да взема едно парче на дребно — каза той.

— Ще ви дам веднага щом се нахраня. Направи ли ми филийката с масло? — обърна се той към Норма.

— Сега ще стане — каза Норма и виновно мина зад тезгяха, за да включи тостера.

— Вижте, психологията прави продажбата — каза Ърнест тържествуващо. — С години произвеждахме изкуствени отрязани пръсти, обаче вървяха бавно. А при това цялата работа е в психологията: да си събуеш обувката и чорапа. Никой няма да повярва, че ще си правиш толкоз труд. Човекът, който го измисли, получи доста тлъст хонорар.

— Предполагам, че и вие си докарвате нещо от него — каза Причард с възхищение. Сега се чувствуваше далеч по-добре.

— Е, да, разбира се — каза Ърнест. — Имам още една-две играчки в куфара, които може да ви заинтересуват. Освен в търговията не ги продавам, но ще ви ги демонстрирам. Малко да ви разсмеят.

— Бих искал да взема половин дузина от ранения крак — каза Причард.

— От трите вида ли?

Причард обмисли. Искаше ги за подарък, но не желаеше да поражда съперничество. Чарли Джонсън правеше номера по-добре от Причард. Чарли беше роден комик.

— Да кажем, ако ми разрешите, едно с трите пръста, три с двата и две с един пръст — поръча той. — Мисля, че толкова ще ми свършат работа.

Дъждът се промени. Сега валеше на едри, поривисти, проливни порои като из ръкав, с кратки почивки от ръмеж. Хуан седна с кафето си при прозореца.

В чинията му лежеше половин кафява поничка.

— Май ще поспре — рече той. — Искам да повъртя още малко тия задни колела, преди да тръгнем.

— Едно парче кокосова торта — извика Пъпката.

— Не може — отсече Алис. — Трябва да оставя малко и за клиенти.

— Аз не съм ли клиент?

— Не знам дали ще имам доставка от Сан Исидро днес — каза Алис. — Трябва да ми се намира малко торта.

В дъното на тезгяха имаше тавичка с наредени на стъпала увити бонбони и захарни блокчета. Пъпката се вдигна от стола си и застана пред наредената тава, Оглежда дълго шарените пакетчета, преди да направи своя избор. Накрая взе три блокчета и ги пъхна в джоба си.

— Едно „Бейби Рут“, едно „Любовно гнездо“ и едно „Кокосова любима“ — съобщи той.

— „Кокосова любима“ е десет цента. С бадеми е — каза Алис.

— Знам — отвърна Пъпката.

Алис извади бележника и добави:

— Вече си в сметката за другата заплата.