Джон Стайнбек
Безпътният автобус (16)

ГЛАВА 16

Милдред наведе глава, за да не се замъглят очилата й от дъжда. Беше приятно да стъпваш по чакъла на пътя, а от ходенето взе да диша все по-дълбоко. Стори й се, че се стъмва. Не можеше да бъде много късно, но въпреки това се промъкваше вечерен мрак, от който светлите предмети, като кварца и варовика, изглеждаха по-светли, а тъмните, като коловете на оградите — черни. Милдред вървеше бързо, стъпалата й се впиваха в земята, а токовете й риеха чакъла. Опитваше се да прогони разправията от ума си. Не помнеше да е виждала някога майка си и баща си да се карат. Но тази кавга бе явно нещо отдавна практикувано, едва ли не привичка, което подсказваше, че далеч не е необичаен процес. Майка й трябва да е отвеждала разприте в спалнята, където никой не може да ги чуе. Тя бе изградила и бе поддържала илюзията за съвършения им брак. Но сега напрежението бе достигнало връхната си точка, без да има спалня, в която да се крият. В този спор Милдред бе доловила злобни капчици жълта отрова и това я разтревожи. Беше отрова, която се просмуква постепенно и тайно, не открита и честна ярост, а скрита, пълзяща злост, която удря с тънко, наточено острие и после тутакси скрива оръжието си. На всичкото отгоре предстоеше още и това безкрайно пътуване до Мексико. Ами ако реши да не се върне? Ако продължи да върви и спре някого на стоп и изчезне? Ако наеме някъде стая, Да кажем, по крайбрежието, и просто си прекарва времето по скалите или на плажа? Мисълта беше много приятна. Щеше да си готви сама, щеше да се запознае с други хора на плажа… Нелепо. Нали няма никакви пари. Баща й беше много щедър, но не с пари на ръка. Можеше да си поръчва дрехи и да се храни по ресторанти, като подписва чекове, но парите й всъщност винаги са били малко. Баща й беше щедър, но и много любопитен. Искаше да знае къде пазарува и къде се храни и това той можеше да установи веднага по месечните й сметки. Разбира се, можеше да тръгне на работа. И без това щеше да започне скоро, но не веднага. Не, трябваше да разсее тази мисъл. Ще се наложи да изкрета през това ужасно мексиканско пътуване, което би могло да бъде толкова хубаво, ако е сама и ако след него се върне направо в колежа. Много скоро щеше да се нареди на работа и баща й нямаше да има нищо против. А на Чарли Джонсън щеше да обясни:

„Бих могъл да й давам всичко, от което има нужда, но тя е прекалено енергична и умна. Нека сама да си вади хляба.“ При това щеше да го каже с гордост, сякаш става дума за някаква негова лична добродетел, но той никога нямаше да разбере, че тя работи, за да бъде самостоятелна, за да си има собствено жилище и пари, които да харчи, без да му докладва за какво. У дома например тя имаше право по всяко време да отваря шкафа за напитки, но знаеше, че баща й помни абсолютно точно докъде е пълна всяка бутилка, така че ако си налее три пъти от едно шише, той веднага ще забележи. Беше ужасно любопитен.

Милдред си свали очилата, избърса ги с хастара на палтото и отново ги сложи. По пътя личаха стъпките на Хуан, на едри крачки. Тук-там кракът му се беше подхлъзвал на камък, а имаше и закаляни места, в които се виждаха отпечатъците на целите му стъпала със силно размазана линия отпред от натиска на пръстите. Милдред се опита да стъпва в неговите стъпки, но разкрачът му беше прекалено голям за нея и след като повървя известно време така, усети, че бедрата й прималяват. Какъв особен, притегателен мъж, помисли си тя. Зарадва се, че се е освободила от онова странно преживяване сутринта. Сама знаеше, че няма смисъл. Раздразнение плюс действието на жлезите, всичко това й беше ясно. Освен туй си знаеше, че е момиче със силен биологичен потенциал. Щеше да настъпи време в близкото бъдеще, когато или ще трябва да се омъжи, или да завърже постоянна връзка. Периодите на неспокойство и желание ставаха все по-чести. Спомни си смуглото лице на Хуан и лъскавите му очи — не я развълнуваха. Но у него имаше топлина и честност. Харесваше й.

Когато изкачи хълма, забеляза изоставената ферма в ниското и трепна очарована. Изпитвайки цялото униние на това място, тя осъзна, че не може да отмине постройката, без да надникне вътре. Ускори крачка. Любопитството й се утрои. „Собственост на банката“ — беше казал Ван Брънт. Семейството трябвало да се премести, въпреки че банката не се интересувала от къщата. Трябвала й земята. Сега крачките й се удължиха почти колкото Хуановите. Тя слезе, залитайки, до подножието на хълма и до разкаляния вход на фермата и отведнъж спря. Стъпките на Хуан завиваха навътре. Пообиколи пътя да види не излизат ли оттук, за да продължат по-нататък, но други следи не откри. „Трябва да е още вътре — помисли си тя. — Но защо? Нали беше тръгнал към околийския път? Тук не може да има телефон.“ Вниманието й се изостри, защото начаса съобрази, че няма представа какво става, пък и какво ли знаеше за този човек. Вмъкна се бавно през входа, като стъпваше по тревата, а не по чакъла, за да не хрущи. В тази изоставена къща се таеше сякаш нещо опасно. Спомни си, че по вестниците пишеха за убийства в такива къщи. Гърлото й се сви от страх. „Е — успокои се тя, — аз винаги мога да се обърна кръгом и да си отида. Никой не ме спира. Никой не ме кара и да вляза, но знам, че съм длъжна. Знам, че няма да си отида. Може би и онези убити момичета са могли да избягат. Може сами да са си го търсили.“ Представи си как лежи на пода в някоя от стаите, удушена и заклана, и нещо в тази гледка я разсмя: лежи, но с очилата. Какво знаеше тя за Хуан? Че има жена и работа? Спомни си едно заглавие: „Баща на три деца заловен в садистично убийство. Пастор убива хористка“. Защо убиваха толкова много все хористи и органисти, питаше се тя. Изглежда, църковните хористки трябваше да получават високи надбавки за опасен труд. Вечно ги намираха удушени зад органа. Милдред се засмя. Беше сигурна, че ще влезе в тази къща. Дали да нахълта шумно, или крадешком да се промъкне и да залови Хуан Чикой в това, което върши? Може би е просто в тоалетната.

Милдред стъпи предпазливо с единия си крак върху стъпалото и замря, когато дъската на пода изскърца под тежестта й. Тя мина през къщата, надничайки в долапите. В кухнята се търкаляше консерва от чушки, в гардероба на спалнята висеше забравена окачалка за палто. Наклони глава да разгледа старите комикси под олющените тапети. Прочете: „Веселият хулиган“. Мулето Мод свиваше крака, после хвърляше къч и Сай излетяваше във въздуха, а на дъното на панталоните му бяха отпечатани подковите на мулето. Милдред вдигна глава. Защо не се бе сетила по-рано за конюшнята? Измъкна се обратно на пруста и внимателно разгледа дъските. Видя мокрите отпечатъци от обувките на Хуан. Тръгна по тях към всекидневната и ги загуби. После отиде при отворената задна врата и погледна навън. Ама че беше глупава, да стъпва на пръсти! Следите излизаха навън и наистина водеха към обора. Спусна се по разбитите стъпала, проследи ги през двора и покрай изоставената вятърна мелница. Влезе в конюшнята и се ослуша. Никакъв звук. Понечи да извика, но се отказа. Мина полека покрай редицата клетки и заобиколи последната. Бе й трябвало известно време да привикнат очите й към светлината. Милдред стоеше на пътеката посред обора. Всички мишлета се изпокриха. Тогава забеляза Хуан — легнал по гръб, с ръце под главата. Очите му бяха затворени, дишаше равномерно, „Мога да си отида — помисли си тя. — Никой не ме задържа. Грешката ще бъде моя. Но не искам да забравя това. Човекът си гледа работата. О! Що за глупост?“ Свали си очилата и ги пъхна в джоба си. Очертанията на мъжа плувнаха в мъгла, но тя все пак го различаваше. Пристъпи бавно и внимателно през покрития със слама под и когато го доближи, кръстоса глезени, отпусна се и седна върху кръстосаните си нозе. Белегът на устната му беше бял. Дишаше повърхностно и равномерно. „Просто е бил уморен — каза си тя. — Легнал е да си почине за малко и е заспал. Не бива да го будя.“ Сети се за останалите в автобуса — ами ако и тя, и Хуан не се върнат? Какво ще правят? Майка й щеше да припадне. Баща й ще се обади на губернатора, на двама или трима губернатори. Ще се обади на Федералното бюро за разследване. През носа й щеше да излезе. Но какво можеха да направят? Тя е на двайсет и една години. Когато я настигнат, ще им заяви: „Аз съм на двайсет и една и върша каквото си искам. Какво ви влиза в работата?“ Ами ако замине за Мексико с Хуан? Това беше вече нещо друго, съвсем различно.

В ума й нахлуха всякакви несъстоятелни доводи. Ако е индианец и има индианска кръв, какво ще стане, ако някой го последва? Тя дръпна краищата на очите си, за да види лицето му на фокус. Лице с белези, с твърда кожа, но благо, помисли си тя. Устните му бяха пълни и насмешливи, но добри. Сигурно ще бъде нежен с една жена. Може би не би се задържал дълго с нея, но щеше да бъде мил. Но нали имаше онази съпруга, онази ужасна съпруга, с която живееше. Господ знае откога. Трябва да е била хубава, когато се е женил за нея, сега обаче беше погрозняла. Какво ли се е случило? Как ли го задържа тази ужасна жена при себе си? Или е като всеки друг, като баща й. Може би се задържаше просто от страх и по навик. Милдред не разбираше как става това с хората, но знаеше, че става. Като остареят, хората започват да се страхуват от все по-дребни и по-дребни неща. Баща й например се плашеше от чуждо легло, от чужд език или от политическа партия, на която не е член. Баща й искрено вярваше, че демократическата партия е подривна организация, чиято цел е да унищожи Съединените щати и да ги предаде в ръцете на брадатите комунисти. Страхуваше се от приятелите си и приятелите му се страхуваха от него. Безсмислена надпревара, помисли си тя.

После премести поглед към тялото на Хуан, здраво, жилесто тяло, което с възрастта ще става все по-здраво и по-жилесто. Панталоните му бяха малко мокри от дъжда, прилепнали плътно по краката му. У него имаше нещо безупречно — като образцов механик, който току-що се е измил. Тя погледна плоския му стомах и широкия гръден кош. Не забеляза промяна в дишането му, нито беше шавнал, но очите му бяха отворени и приковани в нея. При това не тежаха от сън, а бяха ясни. Милдред трепна. Може изобщо да не е спял. Сигурно я е наблюдавал от влизането й в конюшнята. Неволно се залови да обяснява:

— Исках да се поразтъпча. Нали разбираш, все в седнало положение… Реших да отида до околийския път и там да пресрещна таксито. После обаче видях тази стара къща. Обичам старите имения.

Стъпалата й изтръпнаха. Тя се наклони и като се подпря на една ръка, премести двата си крака на една страна и внимателно покри коляното си с полата. Усещаше в нозете си иглички, те просто горяха от прииждащата кръв. Хуан не отговори. Разглеждаше лицето й. Бавно се обърна на една страна и подпря главата си с ръка под ухото. В очите му проблесна тъмна искра, а ъглите на устата му се повдигнаха. Твърдо лице, помисли си тя. Не можеш да проникнеш отвъд очите в ума му. Или всичко е изписано на повърхността, или е така съвършено укрито, че никога не можеш да стигнеш до него.

— Какво правиш тук? — попита го тя. Устните му леко се разтвориха.

— Ти какво правиш тука?

— Вече ти казах, имах нужда от раздвижване. Казах ти.

— Да, каза ми.

— Но какво правиш тука?

Той като че не се беше разсънил напълно.

— Аз ли? Нищо, седнах да почина и съм заспал. Снощи не мигнах.

— Да, помня — каза тя. Изпитваше нужда да продължи разговора. Беше като курдисана. — Мислех си за тебе. Ти не си за тука. Имам пред вид, да караш автобус. Другаде ти е мястото.

— Като например? — игриво я запита той. Очите му паднаха там, където се кръстосват реверите й.

— Хм — неловко продължи тя, — на идване ми хрумна нещо много странно. Помислих си, че може би няма да се върнеш. Че ще продължиш чак до Мексико. Аз самата, струва ми се, щях да го направя, ако бях на твое място.

Очите му се присвиха и той се вгледа в нея.

— Да не си полудяла? Какво те накара да си го помислиш?

— Ами така, просто ми хрумна. Твоят живот, автобусът, хм, трябва да ти е страшно скучно след… след Мексико.

— Не си ли била в Мексико?

— Не.

— Тогава не знаеш колко е скучно там.

— Не знам.

Той повдигна глава, изправи ръката си и пак отпусна глава върху нея.

— Какво мислиш, че може да стане с пътниците в автобуса?

Ами все някак ще се приберат — рече тя. — Не е далече, — Няма да умрат от глад.

— А какво мислиш, че ще стане с жена ми?

— Че какво… — Тя се смути. — За това не съм мислила.

— Разбира се, че си — каза Хуан. — Тя не ти допада.

Ще ти кажа нещо. Никой освен мене не я харесва. И това е една от причините, поради които я харесвам, защото никой не я харесва. — И се усмихна. „Ама че лъжец“, рече си той наум.

— Просто така ми хрумна — потрети Милдред, — шантава работа! Помислих си дори, че може и аз да избягам. Ще изчезна, ще заживея сама и няма да се виждам повече с хората, които познавам. — Тя се изправи на колене и седна на другата страна.

Хуан погледна коляното й. Протегна сетне ръка и го покри с полата й. Тя потрепна, когато ръката му се пресегна към нея и после неловко се отпусна.

— Не искам да си помислиш, че съм те проследила.

— Не искаш да си го помисля, но направи точно това.

— Дори и да съм, какво?

Ръката му отново се пресегна, падна върху покритото й коляно и през нея мина огън.

— Не е в тебе работата — продължи Милдред. Гърлото и пресъхна. — Не искам да мислиш, че у тебе е причината. Тя е в мене. Аз знам какво искам. Ти дори не ми харесваш. Миришеш на козел. — Гласът й потрепера. — Ти не знаеш какъв живот живея аз. Съвсем сама съм. С никого нищо не мога да споделя. — Очите му горяха блестящи и сякаш я къпеха в горещина. — Може би не съм като другите. Откъде да знам? Но причината не е в тебе. Ти дори не ми харесваш.

— Ти май в голям спор си влязла със себе си, а? — закачи я Хуан.

— Слушай, какво смяташ да правиш с автобуса? — попита тя. — Ще ходиш ли на шосето?

Ръката му върху коляното й натежа и той я вдигна.

— Ще се върна й ще изтегля автобуса, а после ще превозя хората.

— Тогава защо дойде тук?

— Нещо се оплеска — каза той. — Бях си намислил нещо, ама се оплеска.

— Кога ще се връщаш?

— Съвсем скоро.

Тя погледна ръката му, отпусната на сламата пред нея — с потъмняла кожа, лъскава и малко набръчкана.

— Няма ли да ме закачиш? — попита го Милдред. Хуан се засмя и усмивката му беше добра, открита усмивка.

— Не е изключено. Но първо трябва да приключиш с вътрешния си спор. Сега се колебаеш. Но може би съвсем скоро ще решиш „за“ или „против“ и тогава ще знам откъде да започна.

— Не ме ли… не ме ли искаш?

— Естествено — каза Хуан. — Искам те.

— Значи, си сигурен, че така и така ще легна с тебе, та няма защо да си правиш труда ли?

— Не ме намесвай в своя спор — рече Хуан. — По-стар съм от тебе. И много го обичам това нещо. Толкова много, че мога и да почакам. Дори мога известно време и без него.

— Ами ако не ми харесаш? — каза тя. — Лишаваш ме от всякаква гордост. Не ме и насилваш, за да се оправдавам после с насилието.

— Мислех, че ще имаш повече гордост, като те оставя сама да решиш.

— Но нямам.

— И аз така мисля — каза Хуан. — Всички жени в тая страна са такива. Трябва да бъдат умолявани или изнасилвани. Само тогава им е добре.

— Винаги ли си такъв?

— Не — каза Хуан. — Само с тебе. Нали дойде тук за нещо? Самата ти каза, че нямало нищо общо с мене. Тя погледна пръстите си.

— Колко е смешно! Аз съм, така да се каже, интелектуално момиче: чета всякакви книги. Не съм девствена. Знам хиляди частни случаи, но не мога да се натискам. — Тя се усмихна припряно и топло. — Не искаш ли ти пръв да започнеш?

Ръцете му се протегнаха и тя легна до него на сламата.

— Нали няма да ме караш да бързам? — попита тя.

— Имаме цял ден — каза той.

— Ще ме презреш ли, или ще ми се надсмееш?

— Какво значение има за тебе?

— Има, колкото и да не искам.

— Много говориш — каза Хуан. — Просто много говориш.

— Знам, и въпреки това не мога да спра. Ще ме вземеш ли със себе си? Например в Мексико?

— Не — каза Хуан. — Я да видим можеш ли малко да помълчиш.