Джон Стайнбек
Безпътният автобус (5)

ГЛАВА 5

Бърнис Причард, дъщеря й Милдред и мистър Причард седнаха на масичката вдясно от входа на ресторанта. Макар и само трима, те се бяха свили още по-плътно един до друг. Двамата родители — защото усещаха, че по някакъв начин ги нападат, а Милдред — от особено чувство за покровителство над тях. Тя често се чудеше как са оцелели нейните родители в този груб и жесток свят. Имаше ги за наивни, беззащитни деца и що се отнася до майка й, в известен смисъл беше права. Но Милдред изпускаше из очи непоклатимостта и устойчивостта на детето, неговото чистосърдечно упорство да се наложи. Бърнис притежаваше някаква непоклатимост. Не можеше да се каже, че е грозна. Имаше прав нос и толкова дълго бе носила пенсне, че от двете му страни се бяха очертали полукръгове от щипката. Очите й бяха теменужени и късогледи, което й придаваше симпатично вглъбен израз. Бърнис бе женствена и изтънчена и се обличаше винаги в стил, едва загатващ отминалата мода. Понякога носеше жабо или си слагаше някоя старовремска игла. Блузите й бяха все с дантелка или ръчна бродерия, а яките и маншетите — винаги безупречни. Употребяваше лавандулов одеколон, така че кожата, дрехите и дори дамската й чанта ухаеха на лавандула и на още някакъв друг почти неуловим неин собствен кисел мирис. Имаше красиви глезени и стъпала, които обуваше в скъпи обувки, обикновено от шевро, с връзки и с възглавничка под свода на ходилото. Устата и беше детска, доста увиснала и пухкава и не издаваше изключителен характер. Говореше съвсем малко, но в собствения си кръг имаше репутация на човек добродушен и прозорлив. Първото — като говореше само добри неща за хората, дори за онези, които не познаваше, второто — защото никога не изразяваше мнение по същество за каквото и да било освен за парфюми и ястия. Тя посрещаше мненията на другите хора със спокойна усмивка, сякаш едва ли не им прощава, че изобщо имат мнение. Истината бе, че просто не ги слушаше.

На няколко пъти Милдред се бе разплаквала от яд заради тая всезнаеща, опрощаваща усмивка на майка си в отговор на нейните политически или икономически тиради. Бе й струвало доста време, докато разбере, че майка й не се вслушва в никакви разговори, ако не се отнасят за хора, места или материални неща. От друга страна обаче, Бърнис никога не забравяше подробностите за дадени стоки, цветове и цени. Беше в състояние да запомни точно колко е платила за чифт велурени ръкавици преди седем години. Обичаше ръкавици и пръстени — всякакви пръстени. Имаше доста богата колекция, но и с други накити винаги носеше малкия си годежен пръстен с диамант и златната венчална гривна. Тях сваляше само когато се къпе. Когато миеше гребените и четките си в амонячна вода, ги оставяше на себе си. Амонячната вода почистваше пръстените и диамантите ослепително заблестяваха.

Брачният й живот беше в общи линии приятен и тя обичаше съпруга си. Мислеше си, че познава слабостите, стремежите и желанията му. Самата тя бе осакатена поради така наречената „калугарска качулка“, която й пречеше да изпита каквото и да било сексуално въодушевление от брака си. Страдаше и от някакви киселини, поради които не можеше да зачене, преди тези киселини да бъдат неутрализирани по изкуствен начин в тялото й. И двете си състояния намираше за нормални, всякакви други отклонения — за ненормални и дори неприлични. Жените със сладострастни апетити наричаше „онзи тип жени“ и леко ги съжаляваше, така както съжаляваше наркоманите и алкохолиците. Отначало тя бе приемала любовните пориви на мъжа си, но постепенно с боязлива, ала упорита неохота първо ги канализира, след туй ограничи и накрая задуши, така че той я желаеше все по-рядко и по-рядко, докато сам започна да вярва, че навлиза във възраст, когато тези неща нямат значение.

Бърнис бе по свой начин една много силна жена. Поддържаше къщата стегната, чиста и удобна и поднасяше хранителни, но безвкусни ястия. Нямаше вяра на подправките, защото отдавна й бяха казали, че действуват възбуждащо на мъжете. И тримата — мистър Причард, Милдред и тя — не напълняваха, вероятно поради еднообразието на храната, която пък и не събуждаше кой знае какъв апетит. Приятелките на Бърнис я знаеха като едно от най-сладките същества, най-себеотрицателния човек, когото някога ще срещнеш, и често говореха за нея като за светица. А тя пък повтаряше, че е смирена и щастлива, задето има най-добрите и най-верни приятелки в света. Бърнис обичаше цветя и сама ги засаждаше, почистваше, тореше и береше. В къщата си винаги държеше огромни вази с цветя, поради което приятелките й казваха, че все едно се намирали в цветарски магазин, а пък и тя ги нареждала така красиво.

Бърнис не взимаше лекарства и често мълчаливо страдаше от коустипация. В същност никога не бе боледувала сериозно, нито бе имала тежки рани, вследствие на което нямаше никакво мерило за болка. Бодеж встрани, чупене в гърба, болки под сърцето поради газове тайно я убеждаваха, че скоро ще умре. Бе сигурна, че ще умре, когато раждаше Милдред, и така бе нагласила всичко, че да улесни Причард, Беше му написала писмо, което той трябваше да отвори след смъртта й и в което го съветваше да се ожени повторно, за да има детето все пак някаква майка. По-късно унищожи това писмо.

Тялото и умът й бяха мудни и лениви, но дълбоко в себе си тя се бореше с една изтощена вече завист към хората, които, както си мислеше, притежават хубави неща, докато тя преминава през живота като сив облак в сива стая. Тъй като имаше малко на брой действителни усещания, живееше по правила. Образованието е полезно. Самоконтролът е необходим. Всяко нещо с времето си и където му е мястото. Пътуването обогатява. И тъкмо тази последна аксиома я убеди накрая да заминат на ваканция в Мексико. Как достигаше до своите изводи, не знаеше дори и тя самата. Това бе дълъг и бавен процес, изграден от намеци, предложения, случайности, наброяващи с хиляди, докато накрая със самата си многочисленост те изтласкваха решението на повърхността. Истината беше, че не й се ходеше в Мексико, Тя искаше вече да се е върнала от Мексико за пред приятелите им. Съпругът й изобщо не искаше да пътува. Той го правеше заради семейството си, но и защото се надяваше, че ще му подействува добре в културно отношение, А Милдред искаше да замине, но не с родителите си. Тя искаше да се запознае с различни и необикновени хора и чрез подобни познанства тя самата да стане различна и необикновена. Милдред чувствуваше, че е подтиснала у себе си мощни извори на емоции, и вероятно бе така. Кажи-речи, с всеки е така. Макар да отричаше предразсъдъците, въпреки всичко Бърнис Причард дълбоко се вълнуваше от разни знамения. Счупването на автобуса толкова рано сутринта я изплаши, като че ли предвещаваше серия от аварии, които накрая щяха да отровят почивката им. Тя долавяше безпокойството на Причард. Предната нощ, докато лежеше будна в двойното легло на Чикой и слушаше дишането му, придружено с въздишки, бе казала: „Като мине всичко, ще изглежда като авантюра. Почти те чувам как го казваш. Ще бъде дори смешно.“

— Предполагам — отвърна и Причард. Между двамата съпрузи съществуваше обич почти като обичта между брат и сестра. Причард разглеждаше недостатъците на съпругата си, тъй както жена би обсъждала качествата на една дама. На него никога не му се налагаше да се тревожи дали му е вярна. Несъзнателно той беше наясно, че тя е без реакция и за неговите представи това беше нормално. Той приписваше нервите, лошите си сънища, болките от киселините, които се явяваха понякога в горната част на стомаха му, на прекалено многото кафе и малкото движение. Харесваше хубавата коса на жена си, винаги на вълни и чиста; харесваше дрехите й без петна и обичаше комплиментите, които тя получаваше за поддържането на къщата и за цветята. Тя беше съпруга, с която можеш да се гордееш. Бе отгледала чудесна дъщеря, едно чудесно здраво момиче.

Милдред наистина беше чудесно момиче: висока, с около пет сантиметра по-висока от баща си и с десет — от майка си. Беше наследила светлите очи на майка си и присъщото им слабо зрение. Когато искаше да види нещо ясно, слагаше очила. Беше добре сложена, със здрави крака и силни, стройни глезени. Бедрата и хълбоците й бяха стегнати, прави и гладки от чести упражнения. Играеше добре тенис и беше център в баскетболния отбор на колежа. Гърдите й бяха еДри, твърди и разлети в основата. Не бе наследила физиологичната беда на майка си и бе изпитала две консумирани любовни авантюри, които й доставиха огромно удоволствие и я заредиха с копнеж за една постоянна връзка. Милдред имаше строга и непоколебима брадичка като баща си, но устните й бяха пълни, нежни и леко свенливи. Носеше очила с тежки черни рамки, които й придаваха вид на типична студентка. Новите й познати винаги се изненадваха, когато я видеха на танци без очила. Тя танцуваше хубаво, макар и малко заучено, но тъй като тренираше редовно атлетика, вероятно танцуваше по навик с прекалено старание, без да се отпуска достатъчно. Имаше слаба склонност да води, която един партньор с по-силни убеждения би преодолял. Убежденията на Милдред също бяха силни, и се меняха. Тя се бе залавяла с различни начинания, и то в повечето случаи — добри. Баща си изобщо не можеше да разбере, защото непрекъснато я объркваше. Когато му говореше нещо смислено, логично, умно, — тя често откриваше у него безсловесна тъпота и пълна липса на способност за мислене, което я ужасяваше. След това обаче той казваше или извършваше нещо толкова умно, че тя се отмяташе на противоположната страна. Или тъкмо самодоволно го класифицираше като карикатура на бизнесмен — алчен, сервилен и жесток, когато той ще наруши мира на представата й с някой жест или мисъл, издаващи доброта и възприемчивост. Милдред не знаеше нищо за неговите емоционални преживявания, както и той за нейните. Впрочем, Милдред смяташе, че един мъж на средна възраст няма емоционален живот. Тя, която бе на двайсет и една години, имаше чувството, че на петдесет всички жизнени сокове пресъхват, и с основание, след като нито мъжете, нито жените на тази възраст бяха привлекателни. Влюбен мъж или влюбена жена на петдесет години биха били направо срамна гледка.

Ако между Милдред и баща й съществуваше пропаст, то между нея и майка й се ширеше огромна бездна. Тази жена, неизпитваща никакви силни желания, които да бъдат удовлетворени, не можеше да бъде близка на момиче, което ги изпитва. Първият опит от страна на Милдред да сподели своето силно въодушевление и да получи одобрението на майка си се сблъска със слисаност, неспособност да я разберат и това я затвори отново в нея самата. Тя дълго не смееше да се довери на никого. Имаше чувството, че не е като другите и че всички останали жени са като майка й. Най-сетне една едра и мускулеста млада жена, преподавателка по хокей на лед, бейсбол и стрелба с лък, спечели доверието на Милдред — нейното пълно доверие — и се опита да спи с нея. Този шок бе заличен едва след като на нейно място това стори студент по инженерство с остра коса и нежен глас. Сега вече Милдред не споделяше нищо с никого, пазеше мислите си в тайна, и чакаше времето, когато смърт, женитба или някаква случайност ще я освободи от родителите й. Но тя ги обичаше и би се уплашила от себе си, ако мисълта, че им желае смъртта, изплуваше на повърхността на съзнанието й.

Между тримата никога не бе съществувала особена близост, но и тримата спазваха етикета. Бяха си „мили“, „скъпи“ и „любими“, въпреки че такова сливане, каквото Хуан и Алис редовно осъществяваха, двамата Причард не биха могли и да си представят. Интимните и удовлетворяващи познанства на Милдред бяха с хора, за чието съществуване родителите й бяха напълно неосведомени. И така трябваше. Не биваше да знаят. На мъжките увеселения в клуба баща й смяташе голите танцьорки за покварени, но и през ум не би му минало, че той, който ги гледа, който им ръкопляска и плаща, може също да бъде свързан с покварата. Веднъж или два пъти, по настояване на жена си, той се бе опитал да посплаши Милдред с мъжете, колкото да я научи да се брани. Той намекваше и сам вярваше, че има значителен светски опит, макар — ако не се смята мълвата — той да се свеждаше до единственото му посещение в публичния дом, до мъжките гуляи и сухото, бездушно подчинение на жена му.

Тази сутрин Милдред беше по пуловер, плисирана пола и ниски обувки тип мокасина. Тримата седяха на масата в закусвалнята. Три четвърти дългото палто от черна лисица на мисис Причард висеше на закачалката зад мистър Причард. Той имаше навика да се грижи за това палто: да го държи на жена си, когато го облича, и да го поема, когато го съблича, да внимава да бъде закачено както трябва, а не просто хвърлено. Когато забележеше, че козината е слегната, я разпухкваше с ръка. Обичаше това палто, обичаше факта, че е скъпо, обичаше да вижда жена си облечена с него и да чува какво си говорят другите жени. Черната лисица беше рядка и палтото представляваше ценна собственост. Причард чувствуваше, че са длъжни да се грижат за него както се полага. Той пръв предложи да го дадат на съхранение през лятото. Беше споменал, че би било по-добре изобщо да не го взимат в Мексико, първо, защото е тропическа страна и, второ заради бандитите, които можеха да го откраднат. Бърнис Причард държеше да го вземат, първо, защото щяха да посетят Холивуд и Лос Анджелос, където всички носят кожени палта, и, второ, защото вечер в Мексико-сити било доста хладно, така била чувала. Причард, лесно капитулира. За него, както и за жена му, палтото беше символ на тяхното положение. То ги поставяше в категорията на преуспяващите, консервативни и стабилни хора. Навсякъде ще те обслужат по-добре, ако имаш кожено палто и хубави куфари.

Сега палтото висеше до мистър Причард и той прокара сръчно пръсти през козината, за да отдели дългите защитни косми от ниския мъх под тях. Седнали на масата, те бяха чули през вратата на спалнята дрезгавите нападателни крясъци на Алис срещу Норма и тази животинска грубост ги беше потресла толкова дълбоко, че се бяха сместили колкото можеха по-близко един до друг. Милдред бе запалила цигара, избягвайки погледа на майка си. Пушеше пред нея едва през последните шест месеца, откак навърши двайсет и една години. След първото избухване темата повече небе повдигната, но майка й изразяваше с мимика неодобрението си всеки път, щом Милдред запуши.

Дъждът беше спрял и само капките от дъбовете се стичаха по покрива. Земята беше наквасена, набита от пороя и клисава. Набъбнало и натежало от влажната, обилна пролет, житото се беше огънало под тежката вода и сега се простираше надалеч на уморени вълни. Водата се процеждаше на вадички, потоци, бълбукащи рекички и се устремяваше да намери падина в полето. Канавките край магистралата бяха пълни и на места водата дори преливаше върху високия път. Навсякъде се чуваше шепот и приток на вода. Златните макове сега бяха оголели без листа, а вълчият боб — прекалено подут и наедрял, за да държи изправени върховете си — бе полегнал като житата. Небето бе започнало да се прочиства. Облаците се разкъсваха и блясваха петна ярко, ясно небе, по които се нижеха копринени нишки. Някъде далече нависоко бушуваше силен вятър, който разнищваше, сбираше и пак сплиташе облаците, но на земята въздухът беше напълно стихнал и се носеше мирис на червен, мокра трева и голи корени. От площадката около ресторанта и гаража на Бунтарския ъгъл водата се стичаше на плитки вади към голямата канавка край пътя. Автобусът стоеше лъскав и чист в сребристата си боя, а по страните му продължаваше да се стича вода и предното стъкло бе изпъстрено с капки. Ресторантът бе малко претоплен. Пъпката стоеше зад тезгяха и помагаше — нещо, което по-рано през деня не би му хрумнало. На всички досегашни служби бе мразил работата и автоматически бе намраззал работодателя си. Но тазсутрешното преживяване го вълнуваше още много силно. Още чуваше гласа на Хуан: „Кит, избърши ръцете си и виж дали Алис е направила кафе.“ Това бе най-нежното изречение, което изобщо някога бе чувал. Искаше да направи нещо за Хуан. Изстиска портокалов сок за семейство Причард и им занесе кафе, а сега се опитваше да наглежда тостера и да бърка яйцата едновременно.

— Ще вземем бъркани яйца — каза Причард. — Ще станат по-лесно. Моите остави в тигана да се препържат.

— Окей — отговори Пъпката. Тиганът му беше нажежен и яйцата църкаха и се пукаха, а от тях се вдигаше мирис на мокра кокоша перушина, както ставаше при прекалено бързо пържене.

Милдред бе кръстосала крак и полата й се бе затъкнала под коляното, така че кракът й от другата страна по всяка вероятност бе заголен. На Пъпката му се дощя да мине и да погледне. Очите му шареха зад цепките на клепачите и се извърнаха безброй пъти към онова, което биха могли да видят. Той не искаше тя да го улови, че гледа краката й. Наум скрои какво да направи. Ако тя не се премести, щеше да им сервира яйцата и щеше да преметне салфетка през ръката си. После, като сложи чиниите пред тях, щеше да заобиколи край масата и уж случайно да изтърве салфетката на десетина крачки. Щеше да се наведе, да погледне под ръката си и да види крака на Милдред. Беше си приготвил салфетката и биеше яйцата, за да ги приготви, преди тя да помръдне. Понечи да ги разбърка, но вече бяха залепнали и той гребна отгоре, за да остави запечената коричка в тигана. Из ресторанта се разнесе миризма на препържени яйца. Милдред погледна натам и забеляза искрата в очите на Пъпката. Като премести поглед, видя, че полата й се е подвила и я оправи. Пъпката я виждаше, без да гледа право към нея. Разбра, че са го хванали и бузите му загоряха от червенина. От тигана се дигаше тъмен пушек, а от тостера — син. Хуан влезе от спалнята и подуши:

— Велики боже, какво правиш, Кит?

— Опитвам се да помогна — с неудобство каза Пъпката.

Хуан се усмихна.

— Благодаря ти, но май ще е по-добре да не помагаш за яйцата. — Той взе горещия тиган със загорените яйца от газовата печка, сложи го в умивалника и пусна водата. Тиганът изсъска, заклокочи за момент и после жално утихна под водата.

— Кит, излез и опитай да запалиш мотора — рече Хуан. — Не го задавяй, ако не тръгне. Само ще се залее с бензин. Ако не запали веднага, извади главата на делкото и избърши контактите. Може да са се намокрили. Като запалиш, дръж известно време на първа, после вдигни на трета и остави колелата да се въртят. Ама внимавай да не се катурне от магаретата. Бавно да се въртят.

Пъпката избърса ръце.

— Да извадя ли първо шипа и да проверя дали има масло?

— Да. Знаеш какво да правиш. Провери. Лагерното масло тая сутрин беше доста тежко.

— Може да е попило — рече Пъпката. Беше забравил да погледне за последен път към крака на Милдред и сияеше от похвалата на Хуан.

— Кит, не вярвам някой да открадне автобуса, но все пак го наглеждай. — Пъпката се засмя С угодническо наслаждение на шегата на шефа си и излезе. Хуан погледна през тезгяха и каза: — Жена ми не се чувствува много добре. Какво мога да направя за вас, хора? Още кафе?

— Да — прие Причард. — Момчето се опита да опържи бъркани яйца, но ги изгори. Жена ми ги обича по-течни…

— Ако са пресни — прекъсна го мисис Причард.

— Ако са пресни — повтори Причард. — Аз ги предпочитам препържени.

— Пресни са, съвсем пресни — рече Хуан. — Направо от хладилника.

— Мисля, че няма да мога да ям яйца от хладилника — каза Бърнис Причард.

— Е, такива са, няма да ви лъжа.

— Тогава само една поничка — съобщи тя.

— За мене също — добави Причард.

Хуан открито и с възхищение се загледа в краката на Милдред. Тя го погледна. Очите му бавно се отлепиха от краката й и бяха изпълнени с такава наслада, така открито се възхищаваха, че Милдред леко се изчерви. Усети парене под лъжичката. Прониза я ток.

— Ох… — Тя извърна очи от Хуан. — Още малко кафе. Впрочем, може и аз да взема една поничка.

— Останали са само две — каза Хуан. — Ще ви донеса две понички и едно рогче. Бийте се за тях.

Моторът навън заработи с рев, след малко утихна и захъхри.

— Звучи добре — рече Хуан.

Ърнест Хортън влезе тихо, почти тайно, и безшумно затвори вратата. Приближи Причард и постави шестте плоски пакетчета върху масата.

— Ето ги и шестте — каза той. Причард си извади портфейла.

— Можете ли да ми развалите двайсет?

— Не, няма да мога.

— Вие бихте ли могли да ми развалите двайсет? — обърна се той към Хуан.

Хуан натисна бутона „Не продава“ на касовия апарат и повдигна тежестта на колелца, притискаща банкнотите.

— Мога да ви дам две по десет.

— Става — рече Ърнест Хортън. — Имам към долар и нещо. Вие ми дължите девет. — Той взе едната десетачка и върна на Причард един долар.

— Какво е това? — заинтересува се мисис Причард. Тя взе едно пакетче, но Причард го грабна от ръката й.

— Не, не гледай — загадъчно каза той.

— Какво е?!

— Това мога да знам само аз — игриво добави Причард. — Прекалено бързо ще отгатнеш.

— Аа, изненада ли е?

— Точно така. Добрите момиченца не бива да си пъхат нослетата в неща, които не ги засягат. — Причард винаги наричаше жена си „добро момиченце“, когато се закачаше, и тя автоматически влизаше в неговия тон.

— А кога ще видят добрите момиченца хубавите подаръчета?

— Ще видиш — каза той и натъпка пакетчетата в страничния си джоб. Искаше при удобен случай да се появи, изкуцвайки. Беше измислил нов вариант на номера. Щеше да се престори, че кракът му е толкова зле, че не може да свали сам обувката и чорапа. Щеше да бъде голям майтап да гледа изражението й? Бърнис щеше да получи удар, като види раната на крака му.

— Елиът, кажи ми какво е — попита тя малко раздразнено.

— Ще видиш, само спокойно, доброто ми момиче. После продължи, като се обърна към Ърнест: Тъкмо изобретих нещо много хитро. После ще ви го кажа.

— Е, няма как — потвърди Хортън, — така се движи светът. Измисляш нещо хитро и си готов. Няма нужда да си изчерпателен. Просто един дребен финт, „щипка“, както му викат в Холивуд. Такъв е номерът там. Фащаш някой филм, който е направил много мангизи, „щипваш“ го лекичко, колкото да не е без хич, и хоп — печалбичка.

— Разумно — рече Причард. — Да, сър, напълно разумно.

— Много е смешно с тия хватки. — каза Хортън. Той седна на един от високите столове и кръстоса крак. — Особено когато ти хрумне нещо неподходящо. Аз например направих едно изобретение и вече си представях как сядам да си броя колко съм „ударил“, то излезе, че съм сбъркал. Сега, вижте каква е работата. Има сума хора като мене, които пътуват и си вадят хляба от туй куфарче. Добре, ама ще ти се случи я договор да подписваш, я при някое готино маце да се разпишеш, искаш да се изтупаш в смокинг, Добре, Ама в куфара смокингът взема много място, пък и я го туриш един-два пъти, я не. Та ето какво изобретих, Представете си, викам, че имате хубав тъмен костюм за работа — тъмносин, почти черен, или тъмносив — и си представете, викам, че имате също така едни малки копринени калъфчета като ревери и едни лентички, които просто се затъкват в панталона. Следобеда си имате тъмния костюм — после обличате реверите в копринените калъфчета, защипвате лентичките на панталона и ето ви смокинг. Дори изобретих малка чантичка, в която да се носят.

— Гледай ти! — извика Причард. — Ами това е чудесна идея! Ами да, защо трябваше и аз да хабя толкова място в куфара си заради един смокинг. Аз бих искал да имам точно такова нещо. Ако получите патент и предприемете кампания, голяма общонационална рекламна кампания, ха, можете да вземете и някоя филмова звезда да подкрепи…

Ърнест вдигна ръка и каза:

— Точно както и аз си го представях. И сбърках, вие също бъркате. Нарисувах го всичко на хартия, как ще става, как на крачолите ще има малки копринени ушички, на които да се закачат кукичките на лентите, и срещнах един приятел, който е агент на един голям производител на конфекция, — Ърнест се изкиска. — Веднага ме тури на място. Моментално ще те хванат за гушата всички шивачи и производители на конфекция, ми вика. Те продават навсякъде смокинги за по петдесет до сто и петдесет долара, а ти им излизаш с предложение да отнемеш тоя бизнес с някаква си дреболия за десет долара. Направо ще те изхвърлят от Щатите, вика.

Причард кимна замислено.

— Да, разбирам причината. Те трябва да защищават себе си и своите акционери.

— Той не даде големи надежди — каза Ърнест. — Аз си представях, че сядам и броя парите. После си викам, че човек, който пътува, да кажем, със самолет, ще има ограничения за багажа. Тоя човек има право да си спести малко място в куфара. Ще има фактически два костюма с теглото на един. После реших също, че може би бижутерските компании ще се заинтересуват. Комплект карфица и копчета за ръкавели плюс моите ленти и ревери в хубава опаковка. Не съм се занимавал още с този въпрос. Не съм питал никого. Може да има хляб в тази идея все пак.

— Ние с вас трябва да се срещнем и сериозно да поговорим — каза Причард. — Патент имате ли?

— О, не. Не исках да влизам в разноски, преди да съм сигурен, че някой ще прояви интерес.

— Хм — започна Причард. — може би сте прав. Пълномощните за патент и прочие са доста скъпички. Да, може би сте прав. — След това смени темата. — По кое време ще можем да тръгнем? — попита той Хуан.

— Грейхаунд пристига към десет. Кара редовната стока и малко пътници. Ние трябва да тръгнем в десет и трийсет. Такова е разписанието. Мога ли още нещо да ви предложа, господа? Още малко кафе?

— Още малко кафе — прие отново Причард. Хуан му го донесе и погледна през прозореца към автобуса, чиито колела се въртяха във въздуха. Причард си погледна часовника.

— Е, значи, имаме още час — отбеляза той.

Висок, приведен възрастен мъж се подаде отстрани на сградата. Мъжът, който беше спал в леглото на Пъпката. Той отвори вратата на ресторанта, влезе и седна на висок стол. Главата му беше постоянно приведена поради артрита в основата на врата, от което върхът на носа му сочеше точно към земята. Той беше доста над шейсетте и веждите му висяха над очите като на шотландски териер. Дългата му горна устна, с дълбок улей над нея, беше вирната над зъбите като зурла на тапир. Издатината над средните му зъби изглеждаше почти като хватателен орган. Беше с жълтеникавозлатни очи, от което видът му бе свиреп.

— Не ми харесва — каза той без предисловие. — Не ми харесваше вчера, когато ви се счупи автобусът, а днес дори още по-малко ми харесва.

— Оправихме задния мост — каза Хуан. — Сега колелата се въртят както трябва.

— Мисля, че ще се откажа и ще се върна в Сан Исидро за автобуса на Грейхаунд — продължи той.

— Спокойно можете.

— Имам предчувствие — каза мъжът. — Просто не ми харесва. Нещо иска да ме предупреди. Няколко пъти ми се е случвало. Не обръщах внимание и все си имах неприятности.

— Автобусът е наред — каза Хуан, като гласът му леко се повиши от раздразнение.

— Не говоря за автобуса — продължи човекът. — Аз живея в тоя щат, тук съм роден. Земята е напоена с вода. Реката Сан Исидро ще се вдигне. Нали знаете как приижда Сан Исидро? Точно под Белия връх минава право през Каньона на Самотния бор и прави един голям завой. Земята се наквасва с вода и всяка капчица се излива в Сан Исидро. Сега точно ще се разбушува.

Мисис Причард започна да се оглежда притеснена.

— Мислите ли, че има някаква опасност?

— Е, мила, хайде сега — взе да я успокоява Причард.

— Имам едно чувство — повтори пак мъжът. — Старият път минаваше точно по завоя на реката и изобщо не я пресичаше. Дошъл едва преди трийсет години, Траск се обяви за началник на пътищата в щата. Не му хареса старият път. Сложи два моста и спести какво? Дванайсет мили, ето какво спести. Траск е мошеник. — Той изви неподвижния си врат и огледа семейство Причард. — Мошеник. Тъкмо щяха да го подвеждат под отговорност за едни други работи, и умря. Преди три години. Умря богат. Има две момчета, учат в Калифорнийския университет и си живеят на гърба на данъкоплатците. — Той млъкна и горната му устна се разтрепера от единия до другия край на дългите му жълти зъби. — Ако тия мостове наистина се натоварят, ще свършат. Бетонът не е достатъчно здрав. Просто ще се откажа и ще се върна в Сан Исидро.

— Нищо й нямаше на реката завчера — каза Хуан. — Беше почти без вода.

— Вие не познавате Сан Исидро. Може да придойде за няколко часа. Виждал съм я разлята на половин миля и в нея да плуват мъртви крави и цели кокошарници. А, не! Щом се появи това чувство у мене, хич няма да продължавам. При това аз не съм суеверен.

— Мислите ли, че автобусът ще мине по този мост?

— Не казвам какво мисля. Казвам само, че Траск беше мошеник. Остави наследство от трийсет и шест хиляди и петстотин долара. Момчетата му сега се учат и ги харчат.

Хуан излезе от тезгяха и отиде при телефона на стената.

— Ало — поде той, — дайте ми сервизна станция „Брийд“ на шосето за Сан Хуан. Не знам номера. — Той почака известно време и каза: — Ало. Тук е Чикой от Бунтарския. Как е реката? Ами?! Аха, а мостът наред ли е? Окей, ще се видим скоро. — Хуан затвори слушалката. — Реката доста се е качила — обясни той. — Казват обаче, че мостът е в изправност.

— Реката понякога се качва и с по трийсет сантиметра на час, ако каньонът й друсне някой облак вода. Докато стигнете, може да няма вече мост.

Хуан се обърна малко нетърпеливо към него:

— Какво искате да направя? Да не тръгвам ли?

— Правете каквото щете. Аз само искам да се откажа и да се върна в Сан Исидро. Нямам намерение да се мая зарад такава щуротия. Веднъж имах пак същото чувство, не му обърнах внимание и си счупих двата крака. Да, сър, същото чувство изпитах, когато ви се счупи колата вчера.

— Тогава смятайте, че сте прекъснали пътешествието си — рече Хуан.

— Точно така, мистър. Но вие не сте от старите тук. Не знаете аз какво знам за Траск. Заплата петнайсет хиляди на година, а оставя трийсет и шест хиляди и петстотин, плюс право на собственост за сто и шейсет акра земя. А, какво ще кажете?!

— Ще гледам да се качите на колата на Грейхаунд — каза Хуан.

— Нищо не ви казвам за Траск, само ви казвам какво стана. Пък вие сами изчислете. Трийсет и шест хиляди и петстотин долара.

— Ами ако мостът е паднал? — запита Ърнест Хортън.

— Тогава няма да минем по него — отговори Хуан.

— А какво ще правим тогава? Ще обърнем и ще се върнем?

— Разбира се — каза Хуан. — Или ще се върнем, или ще го прескочим.

Приведеният старец триумфира с усмивка из помещението.

— Виждате ли? — рече той. — Ще се върнете, а пък няма да има автобус за Сан Исидро. И колко ще се въртите тук? Месец? Ще ги чакате да построят нов мост ли? Знаете ли кой е новият началник по пътищата? Момче от колеж. Сега е завършил. Само книги и никаква практика. Той може и да начертае нов мост, ама може ли да го построи? Хм, ще видим.

Хуан изведнъж се изсмя.

— Браво — каза той. — Старият мост още не се е Срутил, а вие се тревожите за новия, дето още не е построен.

Мъжът обърна схванатия си от болки врат настрана и попита:

— Не ставате ли малко нахален? За момент в черните очи на Хуан като че ли блесна тъмночервена искра.

— Ще ви кача на Грейхаунд — отвърна той, — не се безпокойте. Не бих искал да ви возя по този маршрут.

— Да, но не можете да ме изгоните, вие сте обикновен шофьор.

— Окей — каза Хуан уморено. — Понякога се питам защо изобщо го държа този автобус. Може би няма да е за дълго. Само главоболия. Чувство имал! Глупости!

Бърнис беше следила разговора отблизо.

— Аз не вярвам много — каза тя, — но разправят, че в Мексико сега бил сухият сезон. Като есен. А лятото било, когато валели дъждовете.

— Мамо — обади се Милдред, — мистър Чикой познава Мексико. Той е роден там.

— О, наистина ли? Значи, сега е сухият сезон, така ли?

— По някои места — отговори Хуан. — Предполагам, че натам пътувате. Има места, където изобщо няма безводни месеци.

Причард се окашля и поясни:

— Отиваме в Мексико сити, Пуебла, после до Куернавака и Тахко. Може евентуално да отидем до Акапулко и да посетим вулкана, ако не е опасно.

— Ще прекарате добре — каза Хуан.

— Познавате ли тези места? — попита мистър Причард.

— Разбира се.

— А хотелите как са? — попита Причард. — Нали знаете какво говорят в туристическите агенции: всичко е чудесно. Но как са в действителност?

— Чудесни — отговори Хуан и се усмихна. — Страхотни. Закуска в леглото всяка сутрин.

— Не исках да ви създавам грижи тази сутрин — каза Причард.

— Моля, няма нищо. — Хуан се облегна на ръцете си на тезгяха и доверително каза: — Понякога доста ми омръзва. Карам го този проклет автобус напред-назад, напред-назад. Понякога ми се ще да тръгна и да отцепя направо към планините. Четох за някакъв капитан на ферибот в Ню Йорк, който излязъл в океана един ден и повече не чули за него. Може да е потънал, може да е спрял на някой остров. Разбирам го този човек.

Голям червен камион с ремарке намали ход на шосето. Шофьорът се взря вътре. Хуан размаха бързо ръка. Камионът мина на втора и отпътува.

Помислих, че ще влезе — каза Причард.

— Обича малинова торта — поясни Хуан. — Спира винаги когато имаме. Направих му знак, че нямаме никакви.

Милдред гледаше очарована Хуан. Имаше нещо в този тъмен мъж с особени тъмни очи, което я вълнуваше. Чувствуваше, че я притегля. Искаше да привлече вниманието му върху себе си, неговото лично внимание, Беше изправила раменете си назад и гърдите й се вдигаха високо.

— Защо напуснахте Мексико? — попита тя и свали очилата си, така че, като й отговаря, да я види без очила. Тя се облегна на масата, опря палец в края на окото си и опъна клепача назад. Това променяше фокуса на зрението й и тя виждаше лицето му по-ясно. Освен това правеше очите й продълговати и замечтани, а нейните очи бяха красиви.

— Не знам защо напуснах — каза Хуан лично на нея. Топлите му очи сякаш я обгръщаха и галеха. Милдред почувствува малка отмалялост и лепкавост под лъжичката. „Трябва да престана, помисли си тя. Това е лудост.“ В ума й се нарисува кратка еротична картина.

— Хората там, освен ако не са много богати, трябва да работят много за съвсем малко пари — каза Хуан. — Предполагам, че това е главната причина, заради която напуснах.

— Говорите много хубаво английски — отбеляза Бърнис, като че ли това беше комплимент.

— Защо не? Майка ми е ирландка. Научих и двата езика едновременно.

— А мексикански поданик ли сте? — заинтересува се Причард.

— Струва ми се — каза Хуан. — Никога нищо не съм правил, за да променя поданството си.

— Не е лошо да си вземете документите оттам — посъветва го Причард.

— Защо?

— Просто е по-добре.

— За правителството няма никакво значение — каза Хуан. — Взимат ми данък, могат да ме вземат войник.

— И все пак по-добре е да си ги вземете — настоя Причард.

Очите на Хуан шареха по Милдред, докосваха гърдите й и се плъзгаха надолу по хълбоците. Той я видя как въздиша, как леко свива гърба си и у него се надигна дяволчето на омразата. Не силно, защото у него нямаше толкова омраза, но се обади индианската кръв, а в нейното минало се таи омразата срещу „светлите очи“, срещу русокосите. Бе омраза и страх от цвета на кожата. Светлооките, които от векове бяха взимали най-хубавата земя, най-хубавите коне, най-хубавите жени. Хуан усети вълнението си като светкавица без гръм и изпита топлина на удоволствие при мисълта, че може да хване това момиченце, да го мъчи и да го похити, стига да пожелае. Той можеше да я смути, да я прелъсти духовно, а и физически, и да я захвърли. Жестокостта му бушуваше и той я остави да нараства у него. Гласът му омекна и стана още по-плътен. Той заговори, гледайки направо във виолетовите очи на Милдред.

— Страната ми — каза той, — макар и да не живея в нея, е в сърцето ми. — Вътрешно той се изсмя на тия думи, но Милдред не се изсмя. Тя се наведе малко напред и дръпна краищата на двете си очи, за да може да вижда лицето му по-ясно. — Помня някои неща — продължи той. — На площада в моя град имаше обществени писари на писма и те пишеха всичко за онези, които не можеха да четат и да пишат. Бяха добри хора. Длъжни бяха да са добри. Селяните познаваха, ако не са. Много неща знаят хората от планините. Помня, една сутрин като малко момче бях седнал на една пейка. В града имаше фиеста в чест на някакъв светия. Църквата беше пълна с цветя, имаше колички с бонбони, виенско колело и въртележка. Цяла нощ изстрелваха фойерверки на светиите. В парка един човек се доближи до писмописача и му рече: „Искам да ми напишеш писмо до моя покровител. Ще ти кажа какво да пишеш, а ти ще го кажеш с хубави думи, за да не излезе, че не го уважавам.“ — „Дълго ли ще е писмото?“, попита го писмописачът. „Не знам“, отговори индианецът. „Ще струва едно песо“, каза човекът. Малкият индианец му плати и рече: „Искам да кажеш на моя покровител, че не мога да се върна в моя град и в полето, защото съм видял голяма красота и трябва да остана. Кажи му, че съжалявам и че не искам да му причинявам болка, нито на моите приятели, но не мога да се върна. Сега съм друг и моите приятели няма да ме познаят. В полето ще бъда нещастен и няма да имам мира… И понеже ще съм различен, моите приятели ще ме отхвърлят и ще ме намразят. Видях звездите. Това му кажи. Кажи му също да даде стола ми на моя побратим, а прасето с двете малки на старицата, дето стоя до мене в треската. Тенджерите на зет ми, кажи на моя покровител да бъде с бога, с любов. Кажи му.“

Хуан спря и като видя, че устните на Милдред са леко разтворени, разбра, че тя приема историята като алегория за себе си.

— Какво се беше случило с него в същност? — попита тя.

— Нищо, беше видял въртележката — каза Хуан. — Не можеше да я напусне. Спеше край нея, скоро изхарчи парите си, умираше от глад и накрая собственикът му даде да върти ръчката и го хранеше. Може би още е там. — Докато разказваше, Хуан заприлича на чужденец. В говора му се появи слаб акцент.

Милдред дълбоко въздъхна.

— Нека уточним само — намеси се Причард. — Значи, той е подарил земята си и цялото си имущество и никога не се върнал повече, защото видял въртележка?

— Той дори не е имал земя — каза Хуан. — Малките индианци никога не са били собственици на земята си. Но той раздаде всичко останало, каквото имаше.

Милдред яростно погледна баща си. Това бе един от случаите, когато тя го намираше толкова глупав, та чак й се повдигаше. Защо не вижда красотата на разказа? Очите й се върнаха към Хуан, за да го уверят безмълвно, че тя го е разбрала, и на нея й се стори, че в лицето му сега забеляза нещо, което преди отсъствуваше. Стори й се, че в лицето му чете жестоко, ехидно тържество, но тя помисли, че това вероятно се дължи на очите й. Проклетите й очи, които не виждат съвсем добре. Все пак това, което видя, я стресна. Тя погледна бързо майка си, после баща си, за да провери дали са забелязали нещо, но те зяпаха пусто в Хуан.

Баща й казваше със своя бавен и влудяващ маниер:

— Разбирам как може да му се е сторило прекрасно, щом като никога преди това не е бил виждал въртележка, но човек свиква с всичко. Ще свикне и с палат за няколко дена и после ще поиска нещо друго.

— Това е просто една история — каза Милдред толкова грубо, че баща й я изгледа с почуда.

Милдред почти усещаше пръстите на Хуан върху бедрата си. Тялото й гореше от желание, възбудено и неудовлетворено. Сърбеше я от истински еротичен копнеж и у нея се надигна такъв гняв срещу баща й, сякаш я бяха прекъснали посред сношение. Сложи си очилата, погледна бегло Хуан и отмести погледа си, защото очите му бяха замъглени, въпреки че гледаше и тримата. Той наистина се радваше на някакво тържество. Той се надсмиваше на нея, а също и на това, което майка и и баща й не знаеха, че става. И отведнъж желанието й се оплете на възел, стомахът я заболя и й се пригади. Помисли, че ще повърне.

— Все се каня да замина по тоя път за Мексико. Може да попитам в централното бюро някой път. Може да направя някои ценни познанства. Щом имат такива фиести. И продават джунджурийки, а, нали? — обади се Ърнест Хортън.

— Разбира се, как — каза Хуан. — Продават броеници, икони, свещи, бонбони, сладолед.

— Ако пратим човек да се залови с тая търговийка, няма да е зле. Ами че ние сто на сто ще ги направим много по-евтино от тях. Ще им изкараме броеници, и то хубави, от цветно стъкло. И ракети. Моята компания снабдява някои от най-големите празници с всякакви фойерверки. Това е идея. Ще взема да напиша едно писмо.

Хуан погледна към нарастващия куп мръсни чинии в умивалника. После погледна през рамо вратата на спалнята, отвори я и надникна. Леглото беше празно. Алис бе станала и вратата на банята беше затворена. Хуан се върна и взе да търка мръсните чинии.

Небето се проясняваше бързо и чистото жълто слънце грееше над измитата земя. Младите дъбови листенца бяха почти като жълти на новата светлина, а зелените поля изглеждаха необикновено млади.

Хуан изведнъж се усмихна. Отряза две филии хляб.

— Мисля да се разходя малко навън. — каза Причард — Ще дойдеш ли с мен, мила? — обърна се той към жена си. Тя погледна към вратата на спалнята.

— Ей сега — отговори тя и той я разбра.

— Добре, аз само ще се поразтъпча.