Джон Стайнбек
Безпътният автобус (4)

ГЛАВА 4

В момента, в който семейство Причард излязоха от спалнята, Норма каза бързо:

— Трябва да се среша и да се поизмия — и се втурна към вратата. Алис се спусна след нея.

— В банята след мен! — студено рече тя. Норма мина през спалнята на мистър и мисис Чикой и влезе в своята стая. Затвори вратата и тъй като тя не се заключваше, сложи райбера, за да осигури уединението си. Тясното й войнишко походно легло не беше оправено и до стената стоеше голямата чанта с мостри на Ърнест Хортън. Стаичката беше съвсем тясна. На едната стена имаше тоалетка с кана за вода и леген, а над нея беше прикована копринена калъфка за възглавница, лъскава, с ресни. Беше розова и с картинка: кръстосани оръдия пред букет от червени рози. Върху нея беше изписано стихотворение със заглавието „Молитвата на войника до майка му“:

В пороя бесен от шрапнели за тебе мисля, мила мамо, дано молитвите ти могат жив да ме опазят само! А щом войната свърши с нашата победа, ще се завърна, мила мамо, пак при тебе!

Норма хвърли бърз поглед към прозореца, мрачен от дъждовната светлина, и после бръкна в деколтето на роклята си, като обърна плата наопаки. Забодено с безопасна игла на подгънатия край, висеше малко ключе. Норма откопча безопасната. Извади куфара си изпод тоалетката, отключи и го отвори. Най-отгоре лежеше лъскава снимка на Кларк Гейбъл в сребърна рамка с автограф „С най-добри пожелания — Кларк Гейбъл“. Беше купила снимката с рамката й автографа от един сувенирен магазин в Сан Исидро. Ловко промуши ръка до дъното на куфара. Пръстите й попаднаха на малката четвъртита кутийка за пръстени. Измъкна я, дръпна капачето, увери се, че пръстените са там и я тикна обратно на дъното на куфара. Норма го затвори и заключи, прибра го пак под тоалетната масичка и отново забоде ключето на роклята си. Отвори чекмеджето на тоалетката, взе четка и гребен и отиде при прозореца. На стената, до кретонените пердета на червени и зелени цветя, висеше огледало в рамка. Норма застана пред него и се погледна. От прозореца се стичаше оловносива светлина и падаше върху лицето й. С усилие разтвори широко очите си, после се усмихна, показвайки всичките си зъби. Усмихна се оживено. Стъпи за малко на пръсти и помаха на една безкрайна тълпа и пак се усмихна. Прокара гребена през тънката си коса и го дръпна, защото зъбите му хванаха навитите на маша краища. Взе молив от тоалетката и мина с тъпия графит по бледите си вежди, като удебели извивката по средата, от което лицето й доби учудено изражение. После започна да минава с четка косата си, десет пъти от едната страна и десет от другата. Докато се решеше с четката, за да развие прасците си, свиваше и отпускаше мускула първо на единия, после на другия крак. Това бе навик, препоръчван от една кинозвезда, която никога не правела никакви упражнения, но имала красиви крака. Норма погледна бегло към прозореца, понеже светлината ставаше все по-сумрачна. Би й било неприятно да я види някой как особено танцува. В същност тя беше скрита повече от айсберг. Над повърхността се подаваше само най-нищожната й част, Защото най-голямата, най-добрата и най-красивата част от Норма се намираше зад зениците й — заключена и охранявана.

Дръжката на бравата се завъртя и последва натиск зад вратата. Норма изтръпна и се вкамени. Движеше се само едната й ръка, която бясно търкаше веждите и успя да размаже две сиви петна на челото й. Сега вече се почука. Леко, благовъзпитано почукване. Тя остави четката на тоалетката, приглади роклята си и доближи вратата. Освободи райбера и я открехна на един процеп. Отвън я гледаше лицето на Ърнест Хортън. Тънкият му космат мустак се надвесваше над устата.

Норма продължаваше да държи вратата едва открехната.

— Вие, мили хора, бяхте така любезни изобщо — рече той. — Съвсем не желая да се натрапвам повече, отколкото се налага.

Норма бавно се поотпусна, но все още дишаше тежко. Тя отвори вратата и отстъпи назад. С неловка усмивка Ърнест влезе в стаята и отиде до леглото.

— Трябваше да оправя леглото — рече той и опъна чаршафа и одеялото, като взе да заглажда гънките.

— Не, не, аз ще го оправя — каза Норма.

— Дори не изчака да си получиш бакшиша, който ти обещах — каза Ърнест. — Но аз съм го приготвил. — Той приготви леглото така изрядно, сякаш го е правил стотици пъти.

— Ама и аз можех да го направя — каза Норма.

— Е, вече е готово — рече той. После посегна към куфара с мострите. — Ще имаш ли нещо против да го отворя? Искам да извадя някои работи.

— Не се притеснявайте — каза Норма. Очите й се изпълниха с любопитство.

Ърнест Хортън сложи куфара с мостри върху нейното легло, щракна ключалката и отметна капака. В куфара имаше чудни неща: картонени фунии с кърпички, които сменяха цвета си, гърмящи пури и пърдящи бомбички, хармоники с дебели гласове, рогове, книжни шапки за маскарад, знамена и смешни копчета. Имаше и копринени възглавници като онази на стената. Ърнест вадеше шест от изкуствените ранени крака в плоски опаковки и Норма се приближи да погледа мострите. Серия снимки на филмови звезди плениха очите й. Като тези никога не беше виждала. Снимките бяха пресовани между плътни листове прозрачна пластмаса, дебела най-малко четвърт инч. Но имаше и още нещо много любопитно в тях. Те не изглеждаха плоски. Дали от някакъв трик в наклона на снимката или от пречупването на светлината, но лицата бяха заоблени в дълбочина, като че бяха с три измерения. Рамките бяха осем на десет инча. Най-отгоре като жива лежеше усмихнатата снимка на Джеймс Стюарт, а под нея се подаваше друга, от която се виждаше само косата и част от челото, но Норма познаваше това чело и тази коса. Устните й се открехнаха и очите й блеснаха. Ръката й се спусна бавно в куфарчето и премести Джеймс Стюарт. Ето го, той, Кларк Гейбъл, истински като жив. Беше снимка, каквато никога не бе виждала. Въздъхна дълбоко, но се опита да сдържи дъха си, та да не се чуе. Взе снимката и се загледа в очите му, а нейните се разшириха като хипнотизирани. Ърнест я наблюдаваше и забеляза любопитството й.

— Нали е голяма работа? — каза той. — Ново изобретение. Виж само как е заоблен, като статуя. Норма безмълвно кимна.

— Ще си позволя едно малко пророчество — продължи Ърнест. — Аз съм от бранша и давам дума. Този малък номер ще омете всички други видове снимки от земната карта. Тия са кислоустойчиви, непромокаеми, вечни, дори не пожълтяват. Защото са отлети и сушени направо вътре в рамката. Траят вечно!

Очите на Норма не се отлепяха от снимката. Ърнест посегна да я вземе, но пръстите й се бяха вкопчили в нея като нокти на хищник.

— Колко струва? — Гласът й прозвуча със стържещо гърлено ръмжене.

— А, това е само мостра — каза Ърнест. — Показвам ги само на търговията. Не се продават. Поръчват се.

— Колко струва?! — Пръстите и бяха побелели от стискане.

Ърнест я погледна отблизо. Видя лицето й — вглъбено и непоколебимо, челюстите стиснати, ноздрите — леко разширени от овладяното дишане.

— За тях взимаме по долар — рече Ърнест, — но аз ти обещах голям бакшиш. Предпочиташ ли снимката пред бакшиша?

Гласът на Норма изхриптя „да“.

— Е, тогава е твоя.

Белотата от пръстите й постепенно изчезна. В очите й блесна тържество. Облиза устни.

— Благодаря — каза Норма. — Много ви благодаря, мистър! — Тя обърна снимката с лице към гърдите си и я притисна. Пластмасата не беше студена като стъкло, а топла и нежна на допир.

— Смятам, че ще се оправя и с една мостра — рече Ърнест. — Нали разбираш, пътувам на юг, няма да се връщам в бюрото цял месец и половина. Може да изкарам две седмици в Лос Анджелос. Там е бомба за всякакви нови шашми.

Норма занесе снимката до тоалетката, издърпа чекмеджето, набута я под куп дрехи и затвори.

— Предполагам, че ще стигнете до Холивуд — каза тя.

— О, всякак! Там е дори още по-добре от Лос Анджелос. Освен туй там карам нещо като ваканция. Имам сума приятели. Карам си почивката, разхождам се, разглеждам и заедно с това бутам търговията. С един куршум два заека. Не си губя времето. Имам един приятел от казармата, бачка там в една студия. С него се мъкна. Последния път се събрахме една компания и като почнахме от „Мелроуз Грото“… Това е точно на Мелроуз, току до студията на РКО. Голяма работа! Няма да ти разправям какво правихме, ама, значи, никога не съм се веселил толкоз. После обаче моят приятел трябваше да се върне обратно на работа в студията.

Норма се беше напрегнала като сетерче, което наблюдава бръмбар.

— Вашият приятел в студия ли работи? — попита между другото тя. — В коя по-точно?

— „Метро Голдуин Майер“ — отговори Ърнест. Той нареждаше куфарчето и не вдигна очи. Не чу нито изхриптяването в глътката й, нито долови необичайния тон в гласа й.

— Вие влизате ли в студията?

— Аха! Уили ми взима пропуск. Понякога ходя да гледам как снимат. Уили е дърводелец. Работил там преди войната и сега пак е там. Бяхме заедно войници. Ужасно добро момче. А за компания е страшен. Знае толкова мадами и телефонни номера, колкото изобщо не можеш да си представиш. Има една дебела черна тетрадка само с телефонни номера. Дори той сам не ги помни всичките мадами, дето им има номерата. — Ърнест навлизаше в любимата си тема и седна на малкия прав стол до стената. — Уили го настанили първо в „Санта Ана“, още в началото на войната, преди да го познавам. А офицерите, значи, научили за неговата черна тетрадка, взели да го водят в Холивуд, а той им докарвал мадами, та оттогава, когато си поиска, си получавал пропуск. Като си заминала неговата част, пак добре си подредил нещата.

Норма скоро придоби отегчен вид от тая декламация. Пръстите й се хванаха за престилката. Гласът й първо изтъня, после стана нисък.

— Не знам дали ще ви главоболя, ако ви помоля за една услуга.

— Ами, хич дори — каза Ърнест Хортън. — Какво искаш?

— Ъ, ако напиша едно писмо и щом като вие… нали ходите там в „Метро Голдуин Майер“, ако случайно го видите мистър Гейбъл, дали ще може да му го предадете?

— Кой е мистър Гейбъл?

— Мистър Кларк Гейбъл! — строго каза Норма.

— А, той ли? Познаваш ли го?

— Да — ледено отвърна Норма. — Аз… аз съм негова братовчедка.

— Аха, разбирам. Ами добре, ще му го предам.

Въпреки че може и да не отида. Защо не го пуснеш по пощата?

Норма присви очи.

— Той не си получава писмата — каза загадъчно тя. — Там има едно момиче, секретарка май, взима му ги и ги гори.

— Как! — учуди се Ърнест, — Защо? Норма помълча за малко да обмисли.

— Те изобщо не му позволяват да ги вижда. — Дори и от собствените му роднини?

— Да, дори и от братовчедка му — потвърди Норма.

— Той ли ти го каза?

— Да. — Очите й бяха огромни и празни. — Да. Естествено, аз скоро ще отида там — каза тя. — Много пъти са ми предлагали и за малко не отидох, обаче братовчед ми, тоест мистър Гейбъл, ми рече: „Недей, натрупай първо опит — така каза. — Още си малка. Няма закъде да бързаш.“ И аз трупам опит. Човек научава много за хората в една закусвалня. Непрекъснато ги наблюдавам.

Хортън я погледна с известно недоверие. Той беше чувал ония фантастични истории за сервитьорки, които за една нощ най-покъртително ставали звезди, но според него Норма нямаше нито гърди, нито крака за такова нещо. Краката й бяха като клечки. От друга страна пък, знаеше за две-три кинозвезди, които били толкова грозни без грим, че извън екрана никой не би им обърнал внимание. Беше чел за такива случаи. Норма, вярно, нямаше много вид, ама какво пък, ще я подпълнят тук-там и щом като Кларк Гейбъл й е братовчед, по-голяма връзка не и трябва. Това е то късметът.

— Аз тоя път не се бях замислил сериозно да му искам ли на Уили пропуск — почна той, — доста пъти съм бил там, ама щом ти искаш, направо ще вляза, ще го намеря и ще му дам твоето писмо. А според тебе защо му изхвърлят пощата?

— Защото просто искат да го уморят от работа и накрая да го изхвърлят като пробита обувка. — страстно заговори Норма. Заливаха я вълни от емоции. Тя бе в екстаз, но в същото време я изпълваше паника. Норма не умееше да лъже. Никога не бе правила подобно нещо. Беше стъпила на една дълга, огъваща се дъска и го съзнаваше. Само един въпрос от страна на Ърнест, само малко нещо да знаеше, дъската би се разклатила и би я отхвърлила в бездната. Но въпреки това не можеше да се спре. — Той е велик мъж — продължаваше тя, — велик джентълмен. Той не харесва ролите, които го карат да играе, защото не е такъв. Дори Рет Бътлър не му допадна да играе, защото не е такъв страхопъзльо, изобщо той не обича да играе роли на страхопъзльовци.

Ърнест бе навел очи и наблюдаваше Норма през миглите си. Започваше да разбира. Ключът на загадката пъплеше из мозъка му. Норма сега беше най-хубава, доколкото изобщо можеше да бъде хубава. На лицето й се четеше достойнство, смелост и един истински велик прилив от любов. Ърнест можеше да направи само две неща — или да й се присмее, или да се включи в играта. Ако в стаята имаше и друг човек — друг мъж например, — той вероятно би се изсмял в самозащита срещу презрението на другия, но заедно с това се и срамуваше, и вълнуваше дълбоко, защото разбираше, че от това момиче сияе едно силно, чисто и непреодолимо чувство. Такова чувство кара новопокръстените да лежат по цяла нощ на каменния под пред олтара. То беше такъв извор на любов, такъв изблик на чиста сила, каквито Ърнест не бе срещал у никого.

— Ще взема писмото — обеща той — и ще му предам, че е от братовчедка му.

По лицето на Норма се появи уплах.

— Не! — каза тя. — По-добре да го изненадам. — Просто му кажете, че е от приятел. И нищо повече.

— Ти кога смяташ да заминеш натам и да почнеш работа? — попита я Ърнест.

— Ами, мистър Гейбъл каза, че трябвало да изчакам още една година. Каза, че съм малка и че имало нужда да натрупам опит и да изучавам хората. Понякога обаче много се уморявам. Понякога си мечтая да съм си там, в моята собствена къща, с онези там дебели, тежки завеси и дългото канапе например, и да се виждам с всичките си приятелки — Бети Дейвис, Ингрид Бергман и Джоун Фонтейн, щото иначе не обичам да се забърквам покрай останалите все в разни разводи и други подобни. Ние просто си седим, говорим за сериозни неща и през цялото време учим, защото само така се става голяма актриса. Има и много, които се държат безобразно с почитателите си, не дават автографи и прочие, но не и ние! Имам пред вид, от нашия тип! Понякога дори викаме момичета от улицата на чаша чай и си говорим и направо ни се струва, че сме равни, защото знаем, че всичко дължим на верността на своите почитатели. — Тя трепереше вътрешно, но не можеше да спре. Беше отишла твърде далече по дъската, но не можеше да спре и още малко дъската щеше да я отметне.

— Отначало не разбрах — подзе Ърнест. — Вече си играла във филми, така ли? Звезда ли си вече?

— Да — каза Норма. — Но няма да ме познаете по името, с което ме знаят тук. В Холивуд използувам друго име.

— Какво?

— Не мога да кажа — рече Норма. — Вие сте единственият човек тука, който изобщо знае нещо за мене, Нали няма да ме издадете?

Ърнест беше трогнат.

— Няма — обеща той. — Щом не искаш, няма да казвам.

— Пазете тайната ми неосквернена — рече Норма.

— Разбира се — обеща Ърнест. — Просто ми дай писмото и ще гледам той да го получи.

— И ще гледате кой да получи какво? — викна Алис от коридора. — Какво правите сами в спалнята? — Очите й подозрително шареха за веществени доказателства, опипаха куфарчето с мострите върху леглото, спряха се на възглавницата, провериха покривката и след това преминаха на Норма. Очите на Алис минаха от нозете й нагоре по краката, позабавиха се на полата за миг, поколебаха се на кръста и накрая се установиха върху пламналото й лице.

Норма беше почти мъртва от смущение. Бузите й бяха на червени петна. Алис подпря ръце на хълбоците.

— Аз само събирах куфара с мострите и тя ме помоли да взема едно писмо до неин братовчед в Лос Анджелос — заобяснява Ърнест умиротворително.

— Тя няма никакъв братовчед в Лос Анджелос.

— Има, как да няма — ядосано отвърна Ърнест, — аз го познавам.

Сега вече яростта, която се мъчеше да се освободи от Алис цяла сутрин, избухна.

— Чуйте ме добре! — крещеше тя. — Няма да позволя на разни търговски пътници да подмамват помощничките ми.

— Никой не я е пипал — каза Ърнест. — Никой не я е докосвал с ръка.

— Така ли? А какво търсите тогава в нейната спалня? Я погледнете лицето й. — Алис кипеше от хистерия. Устата й бълваше дебел, гърлен, крякащ глас. Косата й се разпиля по лицето, очите й се завъртяха и навлажниха, а устните й се опънаха и станаха злобни като на боксьор, който продължава да трепе изпадналия в полусъзнание противник. — Няма да го позволя! Или си въобразявате, че искам да ми се издуе? Че искам да ми се напълни къщата с копелета? И ви даваме спалните си и леглата си!

— Казвам ви, нищо не е станало! — изкрещя й Ърнест. Той беше обладан от безпомощност пред лицето на тази лудост. Отрицанията му звучаха в собствените му уши почти като признания. Не разбираше защо тя прави всичко това и от самата несправедливост му се пригади. У него също се надигна ярост.

Устата на Норма зееше отворена и ловеше микроба на хистерията. С всяко задъхано издишване от нея излизаха цвилещи крясъци. Ръцете й се боричкаха пред нея, сякаш искаха взаимно да се унищожат. Алис се приближи към нея. Десният й юмрук беше двойно по-голям — не женско юмруче, а грамаден, с плътно свити пръсти, с вдигнати, стърчащи кокалчета и палец под връхните стави. Думите й излизаха тежки и слюнчести:

— Вън оттука! Махай се от цялата ми къща! Махай се вън на дъжда! — Алис се нахвърли върху Норма, която заднишком изчезна, надавайки вик на ужас.

В коридора се чуха бързи стъпки и Хуан остро сгълча: „Алис!“

Тя спря. Устата й остана отворена и в очите й се появи страх. Хуан пристъпи бавно в стаята. Беше увесил палци на джобовете на работния комбинезон. Плъзгаше се към нея леко като котка. Златният пръстен върху ампутирания му пръст отбляскваше в оловната светлина на прозореца. Целият гняв на Алис се преля в страх. Тя му се изплъзваше, мина покрай ъгъла на леглото, по задънената пътечка, докато опря в стената и там спря.

— Не ме удряй — прошепна тя. — Моля те, не ме удряй!

Хуан я приближи и дясната му ръка се пресегна бавно към нейната, точно над лакътя. Той гледаше нея, не през или встрани от нея. Нежно я завъртя, преведе я през спалнята и затвори вратата под носа на Норма и Ърнест. Двамата гледаха слисани вратата и едва дишаха. Хуан настани Алис на двойното легло, внимателно я обърна и тя се стовари като саката по гръб, впила в него див поглед. Той взе възглавница от единия край на леглото и я сложи под главата й. Лявата му ръка с отрязания пръст и венчалния пръстен нежно галеше страната й.

— Сега ще ти мине — каза той.

Тя кръстоса ръце върху лицето си и захлипа сподавено, дрезгаво и сухо.