Джон Стайнбек
Безпътният автобус (18)

ГЛАВА 18

Милдред и Хуан излязоха от конюшнята.

— Виж, дъждът е спрял. Погледни слънцето над планините. Ще бъде красиво. — Хуан се усмихна. — Знаеш ли, чувствувам се чудесно — каза Милдред. — Чудесно.

— Разбира се.

— Ако и ти си в същото отлично настроение, би ли ми подържал огледалцето? Вътре беше тъмно. — Тя извади малко квадратно огледалце от чантата си. — Така. Малко по-високо. — Среса се бързо и леко напудри страните си, сложи си и червило. Взираше се съвсем отблизо, защото отдалеч не виждаше нищо. — Намираш ли ме лекомислена за момиче, което са изнасилили?

— Нищо ти няма — рече Хуан. — Харесваш ми.

— Само толкова? И нищо повече?

— Да те излъжа ли искаш? Тя се засмя.

— Май че малко ми се ще. Не, не искам. А в Мексико няма ли да ме заведеш?

— Не.

— Значи, това е краят. Няма ли да има още малко?

— Откъде мога да знам? — попита Хуан.

Тя прибра огледалото и пудрата в чантата и размаза червилото по устните си, като ги отри-една о друга.

— Ще изтупаш ли сламата от палтото ми? — Тя се обърна и той отупа палтото й с ръка. — Защото — продължи тя — баща ми и майка ми не знаят за тия неща. Сигурна съм, че съм зачената непорочно. Майка ми ме е посадила, луковица номер едно, покрила ме е с пръст, пясък и тор и после навалял сняг. — Виеше й се свят. — Не мога да отида в Мексико, Какво ще правим сега?

— Ще се върнем, ще изтеглим автобуса и ще продължим за Сан Хуан. — Той тръгна към портата на старата ферма.

— Мога ли да те хвана малко за ръка? Той погледна ръката с ампутирания пръст и понечи да се премести от другата й страна, за да й даде здравата.

— Не — рече тя, — искам тази. — Пое я и отри с пръст гладката кожа на ампутираното място.

— Недей — каза Хуан. — Изнервя ме. Тя му стисна здраво ръката.

— Няма да си слагам очилата.

Планинските вериги на изток грееха златни под залязващото слънце. Хуан и Милдред завиха надясно и се заизкачваха по хълма към автобуса.

— Ще ми кажеш ли нещо вместо… вместо възнаграждение за моето падение? Хуан се засмя.

— Какво те интересува?

— Защо дойде тук? Помисли ли, че може да те последвам?

— Истината ли искаш, или да си играем на приказки?

— Е, и двете. Но, ммм, първо истината.

— Бягах — каза Хуан. — Смятах да се добера чак до Мексико, да изчезна и да оставя пътниците сами да се грижат за себе си.

— А защо го направи?

— Не знам — рече той. — Става ми криво. Девата от Гваделупа ме изостави. Помислих, че съм я измамил. А тя не обича да я мамят. И уби всичко, изтръгна ми сърцето.

— Сам не си вярваш. — каза тя сериозно. — И аз не го вярвам. Коя беше истинската причина?

— За кое?

— За това, че дойде в тази стара ферма. Хуан повървя, по лицето му се разля една голяма усмивка, а белегът на устната му изместваше усмивката встрани. Той я погледна с черните си топли очи.

— Дойдох, защото се надявах, че може би ти ще се разходиш и че тогава може… може да те намеря. Тя обви ръката си около неговата и плътно прилепи лице до ръкава на сакото му.

— Да можеше поне малко да продължи — каза тя, — но знам, че не може. Сбогом, Хуан.

— Прощавай — каза той.

И двамата бавно поеха към автобуса.