Джон Стайнбек
Безпътният автобус (8)

ГЛАВА 8

Хуан и Пъпката пренесоха кафеза с „Домашните торти на мама Махони“ до ресторанта и го поставиха на земята. И двамата изгледаха русата, като влизаше през вратата. Пъпката изсвири ниско и сподавено с уста. Дланите му внезапно се изпотиха. Хуан сведе очи, докато остана само един тъничък блясък да свети между миглите му. Той облиза устни бързо и нервно.

— Знам какво ще искаш — рече Хуан. — Свободен ден, за да излезеш и да дигнеш крак до някое дърво, а?

— Боже господи! — извика Пъпката. — Ух!

— Ами да — каза Хуан. Той се наведе, завъртя ключалката на кафеза и го повдигна откъм страната с пантите. — Хващам се на бас, Кит.

— Какъв? — попита Пъпката.

— Хващам се на бас — продължи Хуан — двеста на сто, че вече ти е минало през ума, че не си имал почивка от две седмици и искаш днес да си вземеш свободния ден, за да попътуваш с мене до Сан Хуан. Освен това може и да си ми от полза, ако автобусът пак закъса.

Пъпката пламна по обривите си. Вдигна с неудобство очи към Хуан и го погледна, но в очите на Хуан играеше такава беззлостна шеговитост, че му олекна. „Дявол го взел! — рече си той. — Ей това е човек. Защо изобщо съм си губил времето при други?“

— Добре — каза Пъпката на глас с пълното чувство, че говори на мъж. Хуан разбираше с какви очи гледат момчетата на някои работи. Знаеше какво чувствуват, като мине някое бонбонче. — Добре — повтори той, — „Добре“ — изимитира го Хуан, — а кой ще се грижи за бензиновите помпи, кой ще поправя спуканите гуми?

— Кой ги е поправял досега?

— Никой — рече Хуан, — Обикновено слагаме табела „Затворено за ремонти. Алис дава бензин“. — Той плесна Пъпката по рамото.

„Ей, че човек! — възхити се отново Пъпката. — Ама че човек!“

Тортите бяха наредени на нещо като рафтове от шини, които подпираха тортените подложки отстрани и отделяха всяка торта от останалите. Имаше четири колонки от по дванайсет торти — общо четиридесет и осем.

— Я да видим — каза Хуан. — Шест ягодови, четири лимонови, четири със стафиди, две с крем карамел. — Той вадеше тортите, като ги назоваваше и ги оставяше върху кафеза. — Занеси ги вътре. Пъп… Кит де.

Пъпката взе по една торта в ръка и влезе в ресторанта. Русата седеше на висок стол и пиеше кафе. Той не видя лицето й, но усети нейното електричество или каквото там имаше у нея. После сложи тортите върху тезгяха. Като се обърна да излиза, долови тишината в помещението, И Причард, и намусеният старец, и младият Хортън бяха изпаднали в транс. Очите им се вдигаха, изплакваха русата и потъваха. Малката Причард и майка й упорито гледаха кутиите със зърнени закуски, наредени зад тезгяха. Алис не беше там, но Норма беше и бършеше тезгяха с парцал пред русата.

— Едно рогче ще желаете ли? — попита Норма. Пъпката се спря. Трябваше да чуе какъв глас има русата.

— Да, може — каза тя. От гърления глас стомахът на Пъпката се сви в кратка спазма. Той излетя навън и взе още торти.

— Мърдай, мърдай — подкани го Хуан. — Ще я гледаш през целия път до Сан Хуан, освен ако не предпочиташ да караш.

Пъпката внасяше тортите с устрем. Шестнайсет. Значи, остават още трийсет и две. Хуан затвори страничния капак и обърна езичето. Когато Пъпката се върна за последен път, той помогна на Хуан да сложат кафеза в големия черен багажник на „Любимец“. Сега автобусът беше готов. Готов за път. Хуан стоеше зад него и го гледаше. Не беше като автобусите на Грейхаунд, но не беше лош. Около прозорците изпод алуминиевата боя се подаваше малко ръжда. Ще трябва да го оправи. Тасовете на джантите също можеха да се боядисат отново.

— Давай да вървим — каза Хуан. — Заключи вратите на гаража. Между масите под тръбите за радиатори ще намериш табелата за вратата. И побързай, ако искаш да се преобличаш.

Пъпката се втурна към вратата на гаража. Хуан се изправи, опъна ръце встрани и се отправи към ресторанта.

Десният крак на Причард беше преметнат връз левия и висящата му пета конвулсивно подскачаше. Той бе погледнал русата в лицето, когато влезе, и сега беше приятно възбуден. Но той бе и озадачен. Някъде беше виждал това момиче. Вероятно е работила в някое от предприятията на неговата компания, секретарка — може би в кантората на някой приятел. Но я беше виждал. Беше сигурен в това. Той искрено вярваше, че никога не забравя лица, докато истината беше, че рядко запомняше. Причард не се вглеждаше в ничие лице, освен ако не смяташе да прави бизнес с притежателя му. И се учуди на чувството си за грях, когато разпозна това момиче. Къде можеше да го е виждал? Жена му тайничко наблюдаваше люлеещия му се крак. Ърнест Хортън открито зяпаше краката на русата. А Норма я хареса. В едно отношение Норма приличаше на Лорейн. Тя не обичаше никого — е, с изключение на един, — така че на нея нищо не можеше да и се отнеме, нямаше какво да губи. Блондинката също изпита добро чувство към Норма, усещайки, че това момиче би могло да я хареса. Точно преди да пристигне Грейхаунд, Алис бе помолила Норма да застане на тезгяха.

— Аз сега ще се върна — каза тя.

След това автобусът, русата, кафето бяха погълнали мислите на Норма. Но сега я осени прозрение, от което я обля студ и й прилоша. Тя знаеше какво става в момента, сякаш го виждаше. Беше сигурна и тъй като беше сигурна, в главата й се натрупаха най-различни подозрения, които усилиха яда и гаденето й. Тънкото руло от дребни банкноти можеше да се използува, докато си намери работа. Защо да не замине сега? Така или иначе, някога щеше да го направи. Тя отвори преградите под лавиците зад тезгяха и напъха всички торти там, като остави по една от всеки вид. Една ягодова, една със стафиди, една с лимонов крем и една с крем карамел — нареди ги всичките на тезгяха и от миризмата им й стана още по-зле. Не знаеше точно какво да предприеме. Влезе Хуан и застана, загледан в тила на русата.

— Бихте ли наглеждали тезгяха за минутка, мистър Чикой? — помоли го Норма.

— Къде е Алис? — попита той.

— Не знам — каза Норма. Тя виждаше Алис във въображението си. Алис нямаше много силни очи. Щеше да занесе писмото до прозореца на светло. Дълбоко в себе си тя не се интересуваше от него. Беше някакво непреднамерено, неопределено любопитство. Тя щеше да се наклони към светлината, косата щеше да й пада в очите и тя щеше да я духа, а пръстите и щяха да ровят из страниците. Норма потрепера. Видя се как се втурва в стаята, как грабва писмото и пръстите й се свиха. Усети под ноктите си кожата на Алис, как ноктите й се забиват и впиват в очите на Алис, тия отвратителни, влажни, воднисти очи. Алис падаше по гръб и Норма щеше да стъпи върху тоя грамаден, мек корем на колене и щеше да дращи и дърпа лицето на Алис и по одрасканото щеше да бликне кръв.

Като гледаше Норма, Хуан я попита:

— Какво ти е? Да не ти е лошо?

— Да — каза Норма.

— Прибери се, преди да си се разболяла. Норма се придържаше о ръба на тезгяха и леко отвори вратата на спалнята. Вратата на нейната стая беше едва открехната. Норма притвори към ресторанта и тихо се приближи към стаята си. Стана й студено и затрепера. Бе студена като лед. Бутна безшумно вратата. Ето: Алис до прозореца с писмото за Кларк Гейбъл, навела очи и отмятаща коса.

Алис духна падналите кичури и вдигна очи — видя Норма, застанала на прага. Устата й беше зяпнала, лицето й — жадно. Не успя да промени изражението си. Норма прекрачи в стаята. Брадичката й се беше толкова стегнала, че всички бръчки от устата й изчезнаха. Алис глупаво й подаде писмото. Норма го взе, сгъна го внимателно и го затъкна в елечето си. После отиде при бюрото, измъкна куфара отдолу, откопча ключето от вътрешната страна на роклята си и го отключи. С мъка започна да си нарежда багажа. Изпразни чекмеджетата и ги наблъска в куфара, като натискаше камарата дрехи с юмрук. Измъкна от гардероба трите си рокли и палтото със заешка яка — него остави на леглото, а роклите нави около закачалките и ги пъхна и тях в куфара. Алис не беше в състояние да помръдне. Главата й се въртеше, като гледаше как Норма се движи напред-назад. В съзнанието на Норма пищеше тъпичък победен вик. Беше отгоре. След един живот, в който я разтакаваха, сега беше отгоре и мълчеше. Стана й драго. Не каза нито дума и нито дума нямаше да каже. Хвърли два чифта обувки в куфара, натисна здраво капака и го заключи.

— Сега ли заминаваш? — попита я Алис. Норма не отговори. Нямаше да наруши тържеството си. Нищо не бе в състояние да я принуди.

— Нищо лошо не исках да направя — продължи Алис. Норма не я погледна.

— По-добре не казвай, ще се оправим — несигурно предложи Алис. Норма обаче продължаваше да мълчи. Отиде при леглото и взе палтото със заешката яка. После вдигна куфара си и излезе. Дъхът й свиреше през ноздрите. Тя влезе зад тезгяха за храна, натисна бутона „Не продава“ на касовия брояч и взе десет долара: една банкнота от пет, четири по един, едно петдесет и две монети по двайсет и пет цента. Натика парите в страничния джоб на палтото. Нерешителната й уста беше опъната в твърда линия.

— Какво става тук? — попита Хуан.

— Заминавам с вас за Сан Хуан — каза Норма.

— Трябва да помагаш на Алис — каза Хуан. — Тя не може да остане сама.

— Напуснах — каза Норма. Забеляза, че русата я гледа, когато се подаде иззад тезгяха. Норма излезе през вратата на ресторанта, занесе куфара си при автобуса, качи се и зае едно място към края. Постави куфара прав на седалката до нея. Седеше като истукана. Хуан гледаше подире й. Вдигна рамене.

— Какво беше това? — попита той, без да се обръща към някого определено.

Ърнест Хортън се мръщеше. Той мразеше Алис Чикой.

— Кога смятате да потеглим? — попита той.

— В десет и половина — отговори Хуан. — Сега е десет и десет. — Погледна Причардови. — Вижте, аз трябва да се преоблека. Ако желаете кафе или нещо друго, господа, моля, просто елате тук и си вземете.

Хуан влезе в спалнята. Смъкна презрамките на комбинезона и остави панталоните да се свлекат около обувките му. Беше с шорти на тесни сини ивици. Свали пепитената риза през главата, изу мокасините и излезе от панталоните, като остави обувки, чорапи и комбинезон накуп. Тялото му беше здраво и кафяво, тъмно не от слънцето, а от тъмните му прародители. Той отиде до банята и почука. Алис пусна водата на тоалетната и отвори. Отново си беше мила лицето и един мокър кичур коса се беше залепил на бузата й. Устата й висеше, очите й бяха подути и зачервени.

— Какво става? — попита Хуан. — Май непрекъснато ти е зле, а?

— Боли ме зъб. — каза Алис. — Не минава. Прищраква ме ей тука.

— Какво става с Норма?

— Да си върви! — рече Алис. — Знаех си, че ще я пипна някой ден.

— Защо, какво е направила?

— Дългички са й пръстите — каза Алис. — Какво е взела?

— Ами помисли, че ще го видя. Помниш ли онова шишенце „Белоджа“, което ми подари за Коледа? Беше ми изчезнало и го намерих в нейния куфар. Тя влезе точно когато го открих, обиди се и аз й казах да си върви.

Очите на Хуан се замъглиха. Знаеше, че това е лъжа, но му беше почти все едно каква е истината. Женските разпри изобщо не го вълнуваха. Той влезе във ваната и се огради с пердето за душа.

— Цяла сутрин не си наред — каза той. — Какво ти има?

— А, неразположена съм — каза Алис, — пък и тоя зъбобол.

Хуан знаеше, че първото не е истина. Но за второто само подозираше, че е измислица.

— Пийни глътка алкохол, като заминем. Ще бъде добре и за двете — каза той.

Алис беше доволна. Искаше той да й го предложи.

— Ще трябва да се грижиш сама за всичко — продължи Хуан. — Пъпката ще пътува с мене.

У Алис шупна възбуда. Щеше да бъде сама, напълно сама. Но пред Хуан не биваше да се издава, че иска тъкмо това.

— За какво ще идва Пъпката с тебе? — попита го тя.

— Иска да си вземе нещо в Сан Хуан. Впрочем, защо не затворим днес? Хем ще отидеш на зъболекар в Сан Хуан.

— Не — отклони Алис. — Не е разумно. В Сан Хуан ще ида утре или в други ден. Не е разумно да затваряме ресторанта.

— Окей. Твой си е зъбът — каза Хуан и пусна водата. Подаде глава зад пердето и каза: — Иди там и се погрижи за пътниците.

Когато Алис влезе, Ърнест Хортън се беше приближил до русата.

— Ха сега ни дайте няколко чаши кафе — каза той, после се обърна към русото момиче: — Вие кока-кола ли предпочитате?

— Не, кафе. От колата напълнявам.

Ърнест беше оползотворил времето с нея. Беше питал за името й и момичето бе отговорило Камил Оукс. Разбира се, не беше вярно. Беше го съчетала набързо от рекламата за цигари „Камъл“ на стената — още една блондинка с гърди-балони — и дървото, което видя през прозореца. Но отсега нататък беше Камил Оукс, или поне за пътуването.

— Някъде наскоро чух това име — каза Ърнест.

Той любезно й подаде захарницата с тръбичка за захарта.

Кракът на Причард продължаваше да се поклаща на отскоци, а мисис Причард го наблюдаваше. Тя схващаше, че той се дразни от нещо, но не знаеше защо. Нямаше опит с подобни неща. Нейните приятелки не бяха от типа, който ще накара мистър Причард да си клати крака. А за неговия живот извън нейните отношения в обществото тя не знаеше нищо. Той откръстоса краката си, стана и отиде при тезгяха.

— Вие мислите за делото по убийството на семейство Оукс — обърна се той към Ърнест. — Аз съм сигурен, че тази дама не е била убита, или обратно. — Причард се изкиска. — Още малко кафе — помоли той любезно Алис.

Дъщеря му дръпна малко дясното си око, за да го види по-добре. В гласа му долови нотка, която досега никога не беше чувала. Имаше известно големеене в тона му. Отваряше „а“-то и влагаше неестествена официалност в говора си. Това я шокира. Тя се вгледа в момичето и отведнъж разбра каква е причината. Мистър Причард реагираше на Камил Оукс. Малко играеше — играеше на бащинство. Това не се хареса на дъщеря му. Причард продължи:

— Имам впечатление, че ви познавам. Възможно ли е?

Милдред перифразира думите му в ума си: „Не съм ли те виждал някъде?“

Камил погледна Причард и очите й се плъзнаха към клубната значка на ревера. Тя знаеше къде я бе виждал. Когато събличаше дрехите си и сядаше в голямата чаша с вино, внимаваше да не гледа лицата на мъжете. В техните влажни, изпъкнали очи и отпуснатите им, полуусмихнати уста имаше нещо, което я плашеше. Изпитваше чувството, че ако погледне някого направо в очите, ще скочи върху нея. За нея публиката представляваше петна от розови лица и стотици бели яки и вратовръзки — в клубовете с такса от двеста и петдесет до три хиляди носеха фракове.

— Не мога да си спомня — каза тя.

— Да сте били някога в Средния Запад? — настоя Причард.

— Работя в Чикаго — каза Камил.

— Къде? — попита Причард. — Впечатлението ми е много силно.

— Сестра съм в зъболекарски кабинет — каза Камил. — Очите на Причард блеснаха зад стъклата на очила та му.

— Точно така, бас ловя. Доктор Либхолц, зъболекарят ми в Чикаго.

— Не, при него не съм работила. Доктор Т. С. Честърфийлд, при него бях последно. — Това име го взе пак от един афиш и не беше много уместно. Надяваше се той да не забележи точно над рамото си рекламата „Честърфийлд — доставят удоволствие“. Причард игриво продължи, с което отврати дъщеря си.

— Рано или късно ще се сетя. Никога не забравям физиономии.

Мисис Причард бе уловила погледа на Милдред и видя изражението й на погнуса. Погледна отново мъжа си. Държеше се особено.

— Елиът — каза тя, — ще ми донесеш ли малко кафе?

Причард сякаш се стресна и се върна в реалността.

— Да, разбира се — каза той и гласът му стана пак естествен. Но отново се бе раздразнил.

Вратата с мрежата се отвори и затвори с трясък, Карсън Пъпката влезе, но един прероден Карсън. Лицето му беше напудрено дебело в опита му да покрие пъпките, макар от това той да бе успял само да ги зачерви до кървавоалено. Косата му беше зализана назад и лепнеше от помада. Беше турил риза с много тясна яка, зелена връзка с малък възел, а под възела яката бе закопчана със златна игла. Пъпката като че леко се задушаваше, толкова тясна му беше яката. Ризата и връзката се надигаха и слягаха, когато той преглъщаше. Костюмът му беше шоколадов на цвят от някакъв мъхест плат, а отстрани на панталоните му бяха останали почти незабележимите отпечатъци от пружината на кревата. Беше с бели обувки с кафяви езици и вълнени чорапи на червени и зелени квадрати. Алис го погледна изненадана.

— Брей, вижте само кой е влязъл! — каза тя. Пъпката я мразеше. Той седна на стола, който Причард току-що бе освободил, за да занесе кафе на жена си.

— Ако може парче от новата ягодова торта — поръча Пъпката. Погледна неспокойно към Камил и гласът му малко заглъхна: — Мис, трябва да опитате едно парче от тази торта.

Камил го погледна и в очите й нахлу топлина. Тя разбираше кога един мъж си има грижи.

— Не, благодаря — каза мило тя. — Закусих в Сан Исидро.

— На моя сметка — неистово настоя Пъпката.

— Не, наистина благодаря. Не мога.

— Е, той обаче може — каза Алис. — Той може да яде пасти, ако ще и с главата надолу във вана с бира навръх Връбница! — Тя врътна една торта и извади ножа.

— Двойно, моля — поръча Пъпката.

— Мисля, че скоро няма да получиш заплата — язвително забеляза Алис. — Изяде си всичките пари тази седмица.

Пъпката трепна. Господи, как мразеше Алис! Алис наблюдаваше русата. Усети тя! Всички мъже в помещението бяха нащрек, насочили сетивата си към това момиче. Алис се разтревожи. Щом Хуан влезне, щеше да разбере. Преди малко бе поискала автобусът вече да е на път и хубавичко да си пийне. Но сега, сега вече започваше да се тревожи.

— Ако мога да се добера до куфара с мострите, ще ви покажа някои хитри дреболийки, които продавам — каза Ърнест Хортън. — Съвсем нови. Много хитри.

— Кога излязохте от казармата? — попита го Камил.

— Преди пет месеца — отговори Хортън. Тя наведе поглед върху ревера му със синята плочка и белите звездички.

— Ей, че е хубава — каза тя. — Това е най-голямата, нали?

— Така поне ми казаха — рече Ърнест. — Всеки случай, бакалски стоки не купувам. — Двамата се разсмяха.

— Шефът ли ви я сложи?

— Аха.

Причард се наклони напред. Дразнеше се, че не следи за какво става дума.

— Трябва да опитате малко от тази торта — настоя отново Пъпката.

— Не мога — каза Камил.

— Само да намериш и в нея муха, и ще налапаш цялата торта — закани му се Алис.

Камил познаваше симптомите. Тази жена се готвеше да я намрази. Тя погледна неловко към другите две жени в ресторанта. Мисис Причард не би я разтревожила. Но момичето, което се опитваше да гледа без очила. Камил просто се надяваше да не се спречкат. Виж, то можеше да излезе жилаво дете. Тя изплака наум: „Господи, Лорейн, защо не се отървеш от оня непрокопсаник и да си живеем пак заедно в апартамента?“ Тежеше й чувството за страшна самота и умора. Питаше се какво ли е да си омъжена за Причард. Той беше горе-долу типът мъж, какъвто тя имаше пред вид. Сигурно не беше трудно да си му жена. Неговата нямаше вид на много измъчена. Бърнис Причард седеше в тъмното. Тя не мразеше Камил. Смътно разбираше, че в заведението е настъпила промяна, но не знаеше каква.

— Май най-добре ще е да си стегнем багажа — оживено предложи тя на Милдред, независимо че багажът им отдавна бе стегнат.

Хуан се появи от спалнята. Беше облечен с чисти кадифени панталони, чиста синя риза и кожено яке. Гъстата му коса бе сресана право назад и лицето му светеше избръснато.

— Всички ли са готови, господа? — попита той. Алис го наблюдаваше, като мина покрай тезгяха. — Той изобщо не погледна Камил. Алис усети как у нея трепна безпокойство. Хуан се заглеждаше във всички момичета. Щом не я погледна, значи, нещо не е наред.

На Алис това не й хареса. Ван Брънт, възрастният господин със схванатия врат, влезе и задържа вратата с мрежата отворена. После каза:

— Изглежда пак на дъжд. Хуан късо му рече:

— Вие ще се качите на следващия Грейхаунд за север.

— Промених решението си — каза Ван Брънт. — Продължавам с вас. Искам да видя моста. Но пак ще вали, аз ви го казвам.

— Аз пък разбрах, че не искате да пътувате.

— Не мога ли да променя решението си, какво има? Защо не се обадите пак да попитате за тоя мост?

— Казаха, че е в изправност.

— То беше преди време — каза Ван Брънт. — Вие сте чужденец тук. Нямате представа колко бързо се качва Сан Исидро. Виждал съм я да се дига по една стъпка на час, като се заизцеждат ония планини. Я по-добре се обадете.

Хуан се ядоса.

— Вижте какво! — каза той. — Аз карам автобуса. От известно време насам. Нещо против? Вие или ще се возите и ще рискувате с мене, или просто не се качвайте, но ме оставете аз да го карам.

Ван Брънт извърна лице нагоре и впи студени очи в Хуан.

— Не знам дали ще тръгна с вас. Мога дори да напиша писмо до железопътните органи. Вие сте най-обикновен шофьор, не забравяйте.

— Да вървим, хора — предложи Хуан.

Алис тайно не го изтърваваше из очи — нито поглеждаше към Камил, нито предложи да й носи куфара. Лошо. Това не й хареса. Хуан не беше такъв. Камил вдигна куфара си и се измъкна през вратата. Тя не искаше да седне с никого от мъжете. Беше уморена. Умът й бързо бе прехвърлил възможностите. Милдред Причард беше свободна, но затова пък Милдред вече не я обичаше. Момичето обаче, което напусна работа, беше в автобуса. Камил се забърза и се качи. Колкото можеха по-бързо Ърнест Хортън и Причард я последваха, но Камил беше вече в автобуса. Норма седеше почти неподвижно. Очите и гледаха враждебно, а носът й беше зачервен и лъщеше. Норма беше страшно уплашена от това, което извърши.

— Миличка, имаш ли нещо против да седна при тебе?

Норма обърна сковано глава и загледа русата.

— Има много места — отговори тя.

— Имаш ли нещо против? После ще ти обясня.

— Разположете се, както ви е удобно — великодушно каза Норма. Тя прецени, че това момиче е облечено доста скъпо. Нямаше логика. Хората не обичаха да сядат до Норма. И все пак имаше някаква причина. Може би някаква тайна причина. Норма си знаеше от филмите. Такива неща можеха да се превърнат в девет филмови части чисто удоволствие. Тя се премести до прозореца, за да направи място.

— Докъде пътувате? — попита Норма.

— Лос Анджелос.

— Ами?! И аз съм натам! Там ли живеете?

— От време на време — каза Камил. Тя забеляза, че мъжете, наизлезли вкупом от ресторанта, я видяха да сяда до Норма, Намалиха ход. Съревнованието отпадна. Те се струпаха около гърба на автобуса, за да им наредят куфарите в багажника. Хуан се задържа на вратата. Алис го гледаше през мрежата отвътре.

— Успокой се — каза й Хуан. — Цяла сутрин не си на себе си. Гледай да се оправиш, преди да съм се върнал.

Лицето на Алис се изостри. Тъкмо се канеше да му отвърне, но Хуан продължи:

— Иначе може и да не се върна някой ден. — Дъхът й спря.

— Просто не се чувствувам добре — изхленчи Алис.

— Започни да се чувствуваш добре. И не го задълбавай много. Никой не обича да гледа дълго болни около себе си. Да се оправиш. — Очите му не гледаха нея, а около нея и Алис я обзе паника. Хуан се обърна и отиде при автобуса.

Алис се облегна на напречната летва на вратата. Едри, безсилни сълзи напълниха очите й. „Аз съм дебела — тихо изплака тя — и стара. Господи, стара съм!“ Сълзите й потекоха по носа. Тя ги смръкна. „Ти можеш да си вземеш младо момиче. А аз? Нищо. Някой стар дрипльо.“ Алис тихичко подсмърчаше.

Причард с удоволствие щеше да седне зад блондинката, за да я гледа, но мисис Причард бе заела вече по-предната седалка и той трябваше да остане при нея. Милдред седна сама от другата страна и по-назад. Пъпката се качи и зае мястото, което Причард бе пожелал, а Ърнест Хортън се настани до него. Хуан с ужас установи, че Ван Брънт заема мястото точно зад шофьорската седалка. Хуан беше неспокоен. Не беше си отспал, пък и от сутринта като че гореше в някакъв ад. Той подреди стройно чантите в багажника, Покри ги с платнището и пусна капака. Махна с ръка на Алис, която се бе облегнала на вратата. По позата й разбра, че плаче, но според него и трябваше. Беше се разпуснала. Чудеше се защо ли се е задържал при нея. От чист мързел, помисли си той. Не искаше да изживява душевния тормоз да я изостави. Без сам да иска, щеше да се тревожи за нея, изобщо не беше малка грижа. Щеше да има нужда веднага от друга жена, а това изисква много приказки, спорове, увещания. Едно е просто да свалиш някое момиче, но той щеше да има нужда от жена за постоянно, а то е друго. Като свикнеш с някоя, имаш по-малко грижи. Освен това Алис беше единствената жена, която бе срещнал извън Мексико да може да готви боб. Смешна работа. И най-малката индианка в Мексико ще ти сготви боб както трябва, а тук ни една жена, с изключение на Алис — вареше го с точно колкото трябва вода, в собствената му бобена миризма, без да примесва други. Тук слагаха домати, люти чушлета, чесън и куп други мерудии, а бобът трябва да ври отделно, в собствената си миризма. Хуан захихика. „Значи, защото може да готви боб“, каза си наум. Но имаше и друга причина. Тя го обичаше. Наистина го обичаше. И той го знаеше. А тъй не можеш да оставиш човека. То е нещо като постройка, има си архитектура — не можеш да го изоставиш, без да откъснеш парче от себе си. Така че, ако искаш да се запазиш цял, по-добре остани, независимо колко ти е неприятно. Хуан не беше човек, който се самозалъгва. Почти беше стигнал автобуса, когато се обърна и се върна при ресторанта.

— И се пази — каза той. Очите му бяха топли. — Глътни си малко алкохол за зъба. — Той й обърна гръб и пое към автобуса. Когато се върне, тя ще е по-пияна и от пор. Но това би й „продухало тръбите“ и щеше да й олекне. Ако Алис е в несвяст, ще си легне на леглото на Норма. Не можеше да понася миризмата й, когато е пила. Вонеше на кисело и малко горчиво.

Хуан вдигна очи към небето. Въздухът беше спокоен, но нависоко фучеше вятър, довяващ над планините нови легиони от облаци. Облаците бяха разстлани и докато се гонеха по небето, залавяха се един за друг и се застъпваха. От грамадните дъбове продължаваше да се стича вода от утринния дъжд, а по средата в листата на мушкатата светеше по една капчица. На земята беше настъпило затишие и трескава дейност. Колкото и да му беше неприятно да повярва на думите на Ван Брънт, Хуан се опасяваше, че пак ще вали, и то скоро. Качи се в автобуса. Ван Брънт го подхвана преди още да е седнал.

— Да знаете откъде идва вятърът? От югозапад, А тия облаци? От югозапад. А да знаете откъде идва дъждът? — победоносно запита той. — От югозапад.

— Окей, всички ще умрем някой ден — рече Хуан. — При това някои от нас доста кошмарно. Вас например може да ви сгази трактор. Да сте виждали някога човек, премазан от трактор?

— Как ви хрумна? — попита Ван Брънт.

— Нека вали — каза Хуан.

— Аз не притежавам трактор — каза Ван Брънт. — Имам четири чифта от най-хубавите коне в този щат. А как ви дойде наум за трактора?

Хуан натисна стартера. Той издаде висок, тънък, пристъргващ звук, моторът подхвана почти веднага. Работеше добре. Бръмчеше плавно и равномерно. Хуан се обърна на седалката.

— Кит — извика той, — не забравяй да слушаш отзад.

— Добре — обеща Пъпката. Беше му приятно от доверието на Хуан.

Хуан махна с ръка на Алис и затвори вратата на автобуса. Не се виждаше какво прави зад мрежата. Щеше да изчака автобусът да се скрие от погледа й и тогава да извади бутилката. Дано не й се случи нищо лошо. Хуан изви пред ресторанта и обърна надясно по асфалтирания път за Сан Хуан де ла Крус. Пътят не беше много широк, но беше доста равен и настилката му беше на дъга, така че водата се оттичаше хубаво. Долината и хълмовете бяха напръскани от слънчеви петна, оградени от бягащите сенки на облаците, плувнали в небето. Слънчевите петна и сенките бяха мрачно сиви, заплашителни и печални. „Любимец“ се друсаше и летеше с четирийсет мили в час. Добър си беше автобусът и шумът на мотора беше добър.

— Никога не съм обичал трактори — рече Ван Брънт.

— И аз — съгласи се Хуан. Отведнъж се почувствува по-добре.

Ван Брънт не можеше да се помири. Хуан беше надхвърлил очакванията му. Ван Брънт изви глава на скованата си шия.

— Ама вие да не сте от тия, ясновидците, или нещо такова?

— Не — каза Хуан.

— Щото аз не вярвам на такива работи — каза Ван Брънт.

— И аз — рече Хуан.

— Никога няма да си купя трактор.

Хуан тъкмо щеше да каже: „Имах брат, ама го ритна кон и умря“, но си рече: „Я остави. Тоя е много лесен. От какво ли го е толкова страх?“