Джон Стайнбек
Безпътният автобус (17)

ГЛАВА 17

Пъпката извади ключовете от контролното табло и отиде при багажника. Отключи катинара, който вардеше багажа, и вдигна капака. Ароматът на сладкиши нежно го погъделичка в носа. Причард надникна над рамото му. Багажът беше натъпкан плътно в багажника.

— Май ще трябва да извадим първо всичко, за да стигна до платнището — каза Пъпката и взе да тегли наредените нависоко куфари.

— Почакай — каза Причард. — Аз ще вдигам, а ти дърпай, така и куфарите ще си останат вътре.

Той стъпи на бронята и се напъна да вдигне най-долния куфар, а Пъпката задърпа тежкото сгънато платнище. Пъпката го теглеше ту от едната, ту от другата страна, докато накрая го освободи изпод багажа.

— Може би не е зле да си вземем по една паста, и без това сме отворили багажника — предложи Пъпката. — Има малинови, с лимонов крем, със стафиди и с крем карамел. Едно парченце с крем карамел сега ще ни се отрази екстра.

— После — рече Причард. — Дай първо да настаним жена ми.

Той пое тежкия брезент от едната страна, Пъпката — от другата и двамата се упътиха към скалата с пещерите. Те бяха сравнително обичайно образувание. Склонът на хълма е бил измит в далечни времена, като се е оголила гладка повърхност от мек варовик. Постепенно вятърът и дъждът дълбали навътре, а козирката останала, подкрепяна от почвата и тревните чимове. Така през вековете се оформили няколко пещери под надвесената скала. Тук койотите са раждали вълчетата си, а още по-отдавна, когато все още ги е имало, мечките гризли са идвали да спят. През деня нависоко в дупките клечаха кукумявки. В ниското на скалата се бяха оформили три дълбоки, мрачни пещери, а на високото още няколко по-малки. Всички входове на пещерите сега бяха защитени срещу дъждовете от големите навеси на самата скала. Те не бяха изцяло изобретение на природата, защото индиански хайки на лов за антилопи бяха отсядали и живели тук и дори бяха водили забравени вече битки. По-късно мястото е служило за почивка на белокожи ездачи, минаващи през страната, които бяха разширили пещерите и бяха палили огньове под козирките. Върху пясъчника имаше и стари, и по-нови петна от дим, а подът на пещерите беше сравнително сух, тъй като този малък хълм, от който една част се е свлякла, не поемаше отточните води на по-големите хълмове. Върху пясъчната скала са били чегъртани инициали, но повърхността е толкова ронлива, че бързо са се заличили. Единствено непреклонните думи „ПОКАЙ СЕ“ още личаха. Странствуващият проповедник се е бил спускал на въже, за да напише великите слова с черна боя, и си беше отишъл възрадван, че разпространява божието слово в този греховен свят. Носейки брезента в единия край, Причард погледна към „Покай се“. „Някой си е създал голям труд — каза си той, — голям труд.“ Запита се кой ли е финансирал подобно начинание. Сигурно някой мисионер, реши той. Двамата с Пъпката оставиха платнището на земята и влязоха да огледат пещерите. Плитките дупки бяха почти еднакви: към метър и половина високи, около два-три метра широки и три — три и половина в дълбочина. Причард избра най-дясната, защото му се видя най-суха и защото в нея беше малко по-тъмно. Реши, че тъмнината ще бъде подходяща за наближаващото главоболие на жена му. Пъпката му помогна да опънат платнището.

— Щеше ми се да сложим отдолу малко борови клони или слама — каза Причард.

— Тревата е много мокра — каза Пъпката, — а бор има чак на петдесетина километра оттук.

Причард потърка със свит юмрук платнището, за да провери дали не е мръсно.

— Ще легне на моето пардесю — каза той, — пък ще се завие с коженото си палто.

Ърнест и Ван Брънт дойдоха да надникнат в пещерата.

— Можем да останем тук и седмици, ако имаше какво да ядем — каза Ърнест.

— Е, и така сигурно доста ще си поседим — каза Ван Брънт. — Ако тоя шофьор не се върне до утре сутринта, смятам да отседна тук. Повече глупости няма да мога да понеса.

— Ако желаете, мога да отрежа няколко пасти — каза Пъпката.

— Ха, това май няма да е зле — прие Ърнест.

— От кои искате?

— Все едно.

— С крем карамела са много хубави. Покрити са с вафли от пшеничени бисквити.

— Не е лошо — каза Ърнест.

Причард се върна в автобуса за жена си. Срамуваше се заради гнева, който изпита преди известно време. Появи му се оная бучка в стомаха, голяма колкото юмрук, която му натежаваше, когато нещата не вървят добре. Чарли Джонсън бе казал, че вероятно е дева. В това отношение той имаше една много смешна теория. Според него никой с доход по-малко от двайсет и пет хиляди на година не получавал язва. Тя е белег на банковата сметка, казваше Чарли. И Причард несъзнателно малко се гордееше с болката в стомаха си.

Когато се качи в автобуса, очите на мисис Причард бяха затворени.

— Направихме ти легълцето — каза той.

Очите й се отвориха и тя уплашено се огледа.

— Ох!

— Спеше ли? — попита Причард. — Не биваше да те будя. Прощавай.

— Не, мили. Няма нищо. Бях само задрямала.

Той й помогна да стане.

— Можеш да си легнеш върху пардесюто ми и да се завиеш с твоето кожено палтенце.

Тя се усмихна, разнежена от тона му. После той й помогна да слезе по стъпалата.

— Съжалявам, че бях груб, доброто ми момиче — рече той.

— Няма нищо. Просто си уморен. Знам, че не го каза сериозно.

— Ще те поканя на една гала вечеря в Холивуд, за да поправя грешката си. В „Романоф“ с шампанско, ммм! Как ти харесва?

— На тебе не бива да ти се дават пари — закачливо каза тя. — Всичко е забравено вече. Беше просто уморен. — „Скъпа Елън, имахме най-приказната вечеря в «Романоф» и да се убиеш, няма да познаеш кой беше на съседната маса.“ — Май почти не вали — каза тя на глас.

— Не, сега искам моето момиче да си поспи, за да бъде здраво и да се чувствува добре.

— Сигурен ли си, че не е влажно и че няма змии?

— Няма, огледах.

— А паяци?

— Не видях паяжини.

— Ами ония големите, косматите тарантули? Те не плетат паяжини.

— Можем пак да поогледаме — каза той. — Стените са гладки и те нямат къде да се скрият. — Причард я преведе до малката пещера. — Нали е хубаво?

Легни си с главата насам, за да можеш да гледаш навън, ако искаш. — Постла пардесюто си и тя седна на него. — Сега си легни и се завий. — Тя послушно се подчини. — Как е главичката на моето момиче?

— Не толкова зле, колкото се опасявах.

— Това е добре — каза той. — Сега да си дремнеш малко. Удобничко ли ти е? — Тя измърка в знак на удобство. — Ако ти трябва нещо, просто ме повикай. Аз ще съм наблизо.

Пъпката се появи на входа на пещерата. Устата му беше пълна, а в ръката си носеше парче торта.

— Искате ли пай, мисис?

Мисис Причард подигна глава, потрепера и отново я отпусна.

— Не, благодаря, много мило, че сте се сетили за мене, но сега не бих могла да ям пасти. — „Елиът се отнасяше с мене като с истинска царица, Елън. Колко жени могат да го кажат след двайсет и три годишен брак? Просто съм непрекъснато щастлива.“

Причард я погледна. Очите й бяха затворени и на устните й играеше усмивчица. Изпита онази внезапна самотна тъга, която често го навестяваше. Спомни си, отчетливо си спомни първия път, когато му се случи.

Беше на пет години, когато се роди малката му сестричка и отведнъж вратите започнаха да се затварят под носа му. Той не можеше да влиза в детската стая, не биваше да пипа бебето и тогава го обзе чувството, че вечно е мръсен и шумен, че е ненужен и че майка му е винаги заета. И тогава го заля студена самота, онази студена самота, която продължаваше понякога да го сполита и която го обзе сега. Малката усмивчица означаваше, че Бърнис се е оттеглила от света в своята светая светих и той не може да я последва.

Извади от джоба си златната пиличка за нокти, отвори я и като се отдалечи, взе да чисти ноктите си. Видя Ърнест Хортън подпрян на скалата от другата страна на козирката. Над главата му зееше високата пещера. Ърнест седеше върху някакви вестници и когато Причард мина покрай него, той извади изпод себе си сгънат вестник и му го предложи.

— Най-полезното нещо в света — рече той. — Става за всичко освен за четене.

Причард изхихика, взе вестника и седна до Ърнест.

— „Ако си го прочел във вестника, значи, не е вярно“ — цитира той Чарли Джонсън. — Това е то. Преди два дни бях в апартамент в хотел „Оукланд“, а сега сме в пещера. Значи какво? Човек не може да планира живота си.

Той се вгледа в автобуса. През прозореца видя, че Пъпката и двете момичета нагъват пасти. Страшно му се дощя да е заедно с тях. Той също можеше да хапне парче торта.

— Всяко нещо доказва нещо — рече Хортън. — Понякога си падам от смях. Ние например минаваме за народ технически. Всеки кара кола, има хладилник, радио. Изглежда, хората наистина вярват, че притежават технически умове, но само да се зацапа карбураторът, и автомобилът ще си стои, докато не дойде някой механик да смени филтъра. Спре ти електричеството и пак чакаш електротехник да подмени бушоните. А спре ли асансьор, ела да гледаш паника.

— Знам ли — рече Причард. — Американците са, общо взето, доста техническа нация. Прадедите ни например са се справяли доста добре.

— Естествено. То и ние бихме се оправили, ако ни се наложи. Вие например можете ли сам да си монтирате делкото?

— Е…

— Или — продължи Ърнест — да кажем, че останете тук две седмици. Ще можете ли да се спасите от гладна смърт? Или ще хванете пневмония и ще умрете?

— Е — запъна се Причард, — хората сега се специализират.

— Крава ще можете ли да заколите? — настояваше Ърнест. — Ще успеете ли да я разфасовате и да я сготвите?

Причард почувствува, че търпението му към този млад мъж се изчерпва.

— Някакъв цинизъм е плъзнал из нашата страна — каза остро той. — Струва ми се, че младите хора са изгубили вярата си в Америка. А нашите деди са имали вяра.

— Трябвало е да се хранят — отвърна Ърнест. — Не са имали време за вяра. Сега хората не се пребиват от работа. Затова им остава време за вяра.

— Но те нямат вяра — извика Причард. — Какво им е останало?

— Питам се — каза Ърнест. — Дори съм се опитвал да си го обясня. Моят баща вярваше в две неща. Първото е, че честността винаги се възнаграждава по един или друг начин. Смяташе, че ако човек е честен, ще преживее някак. И второ, че ако здравата се блъска и пести, ще понатрупа малко парици и ще живее по-спокойно. На едната го научиха петролният скандал и някои други подобни събИтия, а втората му бе внушена през трийсетте. Тогава разбра, че най-почитаните хора изобщо не са честни. И си умря учуден, някак ужасно недоумяващ, защото и двете неща, в които вярваше — честност и пестеливост, — се провалиха. А аз съм поразен, че и досега още никои не е измислил с какво да заместим тия две неща.

Причард отхвърли мисълта.

— Сега не може да се пести поради данъците — каза той. — Имало е време, когато човек е можел да натрупа състояние, но сега това е невъзможно. Данъците изяждат всичко. Ние просто работим за държавата. И да ви кажа, обезглавява се всяка инициатива. Вече никой няма амбиции.

— Няма кой знае какво значение за кого работиш, стига да вярваш в това, което вършиш — каза Ърнест. — Дали е държавата или някой друг, все едно.

Причард го прекъсна:

— Войниците, които се връщат от фронта, те ме тревожат. Нямат намерение да улягат и да се хванат на работа. Смятат, че държавата е длъжна да ги храни цял живот, а ние не можем да си го позволим.

В този момент по челото на Ърнест избиха мъниста пот, около устата му се очерта бял кръг, а в очите му се появи болестно изражение.

— И аз бях на война — меко каза той. — Не, не се притеснявайте. Няма да ви разправям за войната. Не бих го направил. Не искам.

— Разбира се — каза Причард, — аз съм изпълнен с уважение към нашия войник и смятам, че трябва да се чуе гласът му.

Пръстите на Ърнест се плъзнаха към бутониерата на ревера му.

— Естествено — рече той, — естествено. — Говореше, сякаш се обръща към дете. — Четох във вестника за най-добрите мъже на нацията. Изглежда, са най-добри, защото имат най-добрите служби. Четох какво приказват и какво вършат, а пък имам много приятели, които са, така да се каже, негодяи и разликата между тях е нищожна. Чувал съм някои от негодните да казват неща, които са далеч по-умни от туй, което приказва държавният секретар, хе-хе! По дяволите! — Той се изсмя. — Аз например изобретих гумен барабан, който се бие с гъба за баня. За пияниците, които се натискат да бият чинелите в оркестъра. Ще отида малко да се поразходя.

— Нервен сте — отбеляза Причард.

— Да, нервен съм — рече Ърнест. — Всички сме нервни. И ще ви кажа още нещо. Ако трябва да се бием отново, знаете ли кое е най-ужасното? Пак ще отида. Ей това е най-ужасното. — Той стана и пое в посоката, от която бе дошъл автобусът.

Главата му беше наведена, ръцете — в джобовете, краката му набиваха чакъла, беше стиснал здраво устни и не можеше да се спре. „Нервен съм — каза си той. — Просто съм нервен. Това е всичко.“

Причард се загледа след него, после наведе очи към ръцете си и отново извади пиличката, за да си почисти ноктите. Мистър Причард беше потресен, без да знае защо. При целия му песимизъм относно намесата на държавата в бизнеса някъде дълбоко в съзнанието му мъждееше една голяма надежда. Все някъде съществува човек като Кулидж или Хувър, който ще се появи и ще отнеме управлението от ръцете на ония глупаци от правителството и всичко ще се оправи. Стачките ще спрат, всички ще печелят пари и ще бъдат щастливи. От това ги делеше само една крачка. Причард беше убеден. Той нямаше никаква представа, че светът се е променил. Светът е допуснал само някои грешки, но подходящият човек — да кажем, един Боб Тафт — ще се появи и всичко ще се уравновеси отново и тия проклети експерименти ще престанат. Но този млад човек го безпокоеше, защото бе способен, а живееше с чувството за безнадеждност. Макар да не го беше казал, Причард знаеше, че Ърнест Хортън не би гласувал за Боб Тафт, ако се кандидатира за президент. Причард, както повечето си съдружници, вярваше в чудеса, но въпреки това беше дълбоко потресен. Хортън не го беше нападнал пряко, но… този карбуратор например. Причард накара въображението си да нарисува карбуратор. Можеше ли да го разглоби? Той знаеше смътно, че в карбуратора има поплавък и дори виждаше филтъра и уплътнителите. „Впрочем, имам да мисля за много по-важни неща“, рече си той. Хортън беше казал:

„Ако спре електричеството…“ и Причард се помъчи да си спомни къде се намират бушоните в неговата къща, но не се сети. Хортън беше нападнал него, явно му е несимпатичен. Ами ако наистина заседнат, както беше казал младият човек?

Причард притвори очи и се озова на пътеката в автобуса. „Не се бойте — каза той на останалите пътници, — аз ще се погрижа за всичко. Тази едра търговска фирма съм основал не съвсем без качества, нали така? Да разгледаме положението. Първо, имаме нужда от храна. Ей там на полето има няколко крави.“ Хортън го бе обвинил, че не знае как да убие една крава. Е, сега щеше да му покаже. Хортън вероятно не знае, че в шкафчето на контролното табло има пистолет. Но Причард знае. Той изважда пистолета, излиза от автобуса, тръгва към ливадите и прескача оградата. В ръка държи големия черен пистолет. Причард е гледал много филми. Мисълта му неволно сменя картината. Той не вижда нито как убива кравата, нито как я нарязва, но се вижда как се връща при пещерата с голямо парче кървящо месо. „Ето ви храна — казва той. — А сега огънят.“ И отново смяна на кадъра: огънят лумва и едно огромно парче месо се върти на шиш над огнените езици. А Камил казва: „Ами животното? Няма ли собственик?“ Причард отговаря: „Нуждата не познава никакви закони. Законът за самосъхранението стои на първо място. Никой не би допуснал, че ще ви оставя да умрете от глад.“ И отново смяна на картината. Той разтърси глава и отвори очи. „Настрана — прошепна си. — Стой настрана.“ Къде я беше виждал? Ако можеше само малко да поговори с нея, би трябвало да се сети. Знаеше, че не греши, защото още като видя лицето й, нещо като че го сграбчи в гърдите. И не само я е виждал, но и нещо се е случило. Той погледна към автобуса. Пъпката и двете момичета все още бяха вътре.

Изправи се и отърси дъното на панталоните си, сякаш вестникът не го е предпазил от прахта. Едва-едва ръмеше, а на запад светлееха петна синьо небе. Всичко щеше да се оправи. Той се отправи към автобуса и се качи на стъпалото. Ван Брънт се беше изтегнал на последната седалка, която се простираше по цялата ширина. Изглеждаше задрямал. Пъпката тихо разговаряше с момичетата, за да не му пречат.

— От една жена искам да е вярна — каза Пъпката.

— Ами ти? — попита го Камил. — Ти смяташ също да си й верен, така ли?

— Естествено — каза Пъпката, — ако тя е такава, каквато я искам.

— Ами ако не е?

— Ами тогава ще й покажа някои работи. Ще й покажа, че в тая игра могат да играят и двама, като Кери Грант в оня филм.

На седалката от другата страна на групичката лежеше една празна тава и още една, в която беше останала само една четвърт от сладкиша. Двете момичета седяха заедно, а Пъпката, седнал настрана на предната седалка, беше опрял ръка на облегалката. Когато Причард влезе, и тримата вдигнаха очи.

— Имате ли нещо против да остана? — попита той.

— Ама моля, влизайте — каза Пъпката. — Едно парче торта? Ето, точно едно парче. — И той подаде парчето на Причард, като премести празните тави, за да му направи място.

— Имаш ли си момиче? — продължи Камил.

— Ами горе-долу. Само че е малко… ей такава, глупава.

— Вярна ли ти е?

— Естествено — каза Пъпката.

— Откъде знаеш?

— Ами аз никога… е, знам.

— Според мене скоро ще се ожениш — рече Причард закачливо — и ще отвориш собствен бизнес.

— А, не, още не — каза Пъпката. — Аз уча задочно. В радара има голямо бъдеще. За една година можеш да си докараш до седемдесет и пет долара на седмица.

— Не думай!

— Момчета, които са минали курса, писаха, че толкова взимат — каза Пъпката. — Един от тях дори само след една година е станал областен управител.

— Областен управител на какво? — попита Причард.

— Просто областен управител. Така пишеше в писмото му, има го отпечатано в рекламата.

Причард започна отново да се чувствува добре. Ето ти човек с амбиции. Не всички са циници.

— Кога смяташ да се ожениш? — попита го Камил.

— О, не веднага — каза Пъпката. — Според мене преди да се задомя, човек трябва да види света. Малко да пообиколи. Може да се хвана на някой кораб. Като знаеш да работиш с радар, значи, и от радио ще разбираш. На парахода мога да поработя известно време като радист.

— А кога ще свършиш курса? — интересуваше се Причард.

— Уроците започват съвсем скоро. Вече съм попълнил въпросника и сега пестя за основната такса. Минах теста и казаха, че имам големи способности. Пратиха ми три или четири писма.

Очите на Камил бяха много уморени. Причард погледна лицето й. Той знаеше, че очите му са скрити зад очилата. Реши, че отблизо лицето й е хубаво. Устните и сега бяха толкова сочни, толкова приветливи, само очите й бяха уморени. Чак от Чикаго, все на автобус, помисли си той. Не изглеждаше чак толкова издръжлива. Причард забеляза пълния й бюст под измачкания костюм. Беше подвила маншетите на блузата си навътре, да не се цапат по края. Причард забеляза и това. За него то означаваше уредност. Той анализираше дребните детайли. Усещаше това момиче като парфюм. Почувствува възбуда и глад. Човек просто не среща такива момичета — толкова привлекателни и толкова мили, каза си той. След това се чу да й казва, без сам да предполага, че наистина ще заговори:

— Мис Оукс, мислех си, просто така ми хрумна, че може би ще ви бъде любопитно да изслушате едно мое предложение за сделка. Аз съм председател на една голяма корпорация и си помислих… впрочем убеден съм, че тези млади хора ще ни извинят, ако сте съгласна да изслушате моите идеи. Бихте ли направили няколко крачки до онази скала? Имам няколко вестника, на които можем да седнем. — Сам се учуди от думите си.

„Господи! — рече си Камил. — Започва се.“ Причард излезе пръв и галантно помогна на Камил да слезе от автобуса. Хвана я леко за лакътя, когато прескачаше канавката, и нежно я поведе към проснатите вестници, където бяха седели двамата с Ърнест.

Направи й знак да седне.

— Ох, не знам — каза Камил, — толкова време все седя.

— Е, може би смяната на стойката ще ви разтовари малко — каза Причард. — Аз например, като работя дълги часове на моето бюро, променям височината на стола, кажи-речи, всеки час и намирам, че това ме държи бодър. — Той й помогна да седне върху вестниците, Тя придръпна полата си и седна, като сви колене до гърдите. Причард се настани до нея и свали очилата си. — Мислех си — поде той, — знаете ли, човек с моето положение трябва винаги да мисли напред и да планира. Ето, сега, погледнато чисто технически, аз съм на почивка. — Той се усмихна. — Почивка… питам се как ли би изглеждала истинската почивка. — Камил се усмихна. Почвата беше твърда. Чудно, колко ли щеше да продължи? — Основната суровина на една преуспяваща компания са хората — продължи Причард. — Аз непрекъснато търся хора. Стомана и каучук ще намериш по всяко време, но умове, таланти, красота, амбиции — ето, това са продукти, които трудно ще си доставиш.

— Вижте какво, мистър — каза Камил, — ужасно съм уморена.

— Знам, мила, веднага ще дойда на въпроса. Искам да ви назнача. Най-просто казано.

— Като каква?

— Като администраторка. Това е доста специализирана работа, а оттам бихте могли да станете… да кажем, можете да станете дори моя лична секретарка.

Камил беше напълно изтощена. Погледна към входа на пещерата, където беше мисис Причард. Не се виждаше нищо.

— А какво ще каже вашата съпруга по този въпрос?

— Че какво общо има тя? Тя не ръководи моята служба.

— Мистър, както казах, уморена съм. Няма смисъл да си губим времето по този начин. Аз искам да се омъжа. Искам да бъда добра съпруга, да имам къде да живея, така че да нямам грижа известно време; знам ли, може наистина да бъда добра жена.

— Не разбирам за какво намеквате — каза Причард.

— Много добре разбирате — рече Камил. — Но не ви харесва, защото не искам да играя по вашите правила. На вас ви се ще да минат месеци и накрая да ме изненадате, но аз съм почти без пари. Казвате, че жена ви не управлявала вашите работи, а пък аз ви казвам, че тъкмо тя ги управлява. И вас, и бизнеса ви, и всичко около вас. Опитвам се да бъда любезна, но съм уморена. Вероятно тя избира и секретарките ви, без сам да го знаете. Жена с твърда ръка.

— Не разбирам за какво говорите.

— Разбирате, разбирате — каза Камил. — Кой ви купи тази вратовръзка?

— Защо…

— За мене тя ще разбере за секунди. Ще разбере. Оставете ме малко да поговоря. Вие не можете да си поискате едно момиче направо. Трябва да го направите със заобикалки. Два са начините, мистър. Или се влюбваш, или правиш предложение за работа. Ако бяхте казали: „Така и така стоят нещата, толкоз за апартамент и толкоз за дрехи“, кой знае, може би щях да се замисля и да стигна до някакво решение и нещо щеше да се получи. Но аз нямам намерение да скучая до смърт с разни будали. Кога щяхте да ме изненадате? Месец-два след като се настаня на своето бюро? Прекалено остарях за такива игри. Причард навири брада.

— Жена ми не управлява моя бизнес — каза той. — Не знам откъде ви хрумна.

— О, я оставете това — каза Камил. — Предпочитам да ме хвърлят в гнездо на гърмящи змии, каквато е жена ви, отколкото да си спечеля враг в нейно лице.

— Малко съм учуден от вашето отношение — каза Причард. — Никога не съм и помислял такива неща. Просто се опитах да ви предложа работа. Можете да приемете, можете да откажете.

— О, братче! — въздъхна Камил. — Щом можете да се самозаблуждавате и да си вярвате, господ да е на помощ на всяко момиче, което ви падне! Никога няма да е наясно какво се иска от нея.

Причард й се усмихна.

— Просто сте уморена — каза той, — Може би като си починете, ще помислите отново.

Ентусиазмът беше изчезнал от гласа му и Камил се успокои. После реши, че май сбърка, защото тоя щеше да бъде лесен, абсолютен будала. Лорейн би му свалила и ризата за един ден.

Сега лицето й се стори по-друго на Причард. Видя в него твърдост, дори предизвикателство, и тъй като беше съвсем близо, видя грима й, видя как е поставен и се почувствува разголен пред това момиче. Бе смутен, че й заговори така. Беше си помислил, че ако всичко стане… е, той щеше… но лошото е, че тя разбра. Само че той не би го нарекъл, Боже, ама в края на краищата има нещо, което се нарича поведение на дама. Беше объркан и в смущението си отново се ядоса. Да се ядосва два пъти в един и същи ден, не му отиваше особено. Вратът му почервеня от яд. Трябваше да замаже положението. Трябваше заради самия себе си.

— Просто ви предложих работа — каза той дрезгаво. — Не я желаете — хубаво. Защо трябва да изпадате в такъв вулгарен тон? В края на краищата сте дама.

Гласът й стана режещ.

— Слушай, драги — фамилиарно каза тя. — И аз мога да играя грубо. И то точно защото съм дама. Ще ти кажа нещо. Ти си предположил, че си ме разпознал. Случайно да членуваш в клубове от типа на „Октагон Интърнашънъл“, „Птиците на света“ или „От двеста и петдесет до три хиляди“?

— Член съм на „Октагон“ — сковано потвърди Причард.

— Да си спомняш онова момиче, което седи в чашата с шампанско? Знам ги какви са тия момченца в публиката. Не знам какво ви доставя тая гледка и не искам да знам. Но знам, че не е красиво. Вероятно ако срещнете една дама, бихте я разпознали. Не знам. — Гласът й звучеше на пресекулки, почти истеричен от умора. Тя се изправи. — Смятам да се поразходя сега. И не ме безпокойте, защото сте ми ясни — и вие, и жена ви.

Камил бързо се отдалечи. Причард я проследи с поглед. Очите му бяха широко разтворени и в гърдите му нещо тежеше, нещо като физически ужас, че е бил изигран. Гледаше красивото й тяло да се поклаща при всяка стъпка, видя красивите й крака и въображението му свали дрехите й, тя застана до огромната чаша и виното потече на червени струи по стомаха, по бедрата по хълбоците й.

Причард седеше с отворена уста и силно зачервен врат. Отмести очи от нея и огледа ръцете си. Извади златната пиличка, но веднага я пъхна обратно в джоба. Почувствува се замаян. Изправи се несигурен и тръгна към малката пещера, където си почиваше мисис Причард. Когато влезе, тя отвори очи и се усмихна. Причард бързо легна до нея, подигна палтото й и се пъхна под него.

— Мили, уморен си — каза тя. — Елиът, Какво правиш? Елиът!

— Млъкни! — рече той. — Чуваш ли? Млъкни; Нали си ми жена? Мъжът няма ли право на някои неща с жена си?

— Елиът, ти си полудял! Някой може… някой може да ни види! — Тя оказваше паническа съпротива. — Не мога да те позная. Елиът, ще ми скъсаш роклята.

— Нали аз съм ти я купил? Омръзна ми да се отнасят с мен като с болно коте.

Бърнис жално изплака от ужас и страх. Когато той я остави, тя плачеше, заровила лице в коженото си палто. Постепенно плачът й спря, тя седна и погледна през входа на пещерата. Очите й гледаха свирепо. Вдигна ръка и допря нокти до лицето си. Пробно ги прокара по бузата, после прехапа долната си устна и раздра кожата с нокти. Усети как кръвта потича от драскотините. Протегна ръка, нацапа я по пода на пещерата и натри мръсотията по кървящата си буза. Кръвта се стичаше през нечистотиите по шията чак до яката на блузата.