Серия
Песен за огън и лед (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Clash of Kings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 310 гласа)
Корекция
bambo (2006)
Сканиране и разпознаване
?
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

Автор: Джордж Р. Р. Мартин

Заглавие: Сблъсък на крале

Преводач: Валери Русинов

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: гр София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-299-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1456


КЕЙТЛИН

Короната на сина й току-що бе изкована и на Кейтлин Старк й се стори, че притиска с тежестта си главата на Роб. Древната корона на кралете на Зимата се беше изгубила преди векове, предадена на Ерон Завоевателя, когато Торен Старк коленичил в покорство. Какво бе направил Ерон с нея — никой не знаеше. Ковачът на лорд Хостър си беше свършил работата добре и короната на Роб съвсем приличаше на другата, както я описваха в древните сказания за кралете Старк: отворен кръг от изчукан бронз, с всечените руни на Първите хора, увенчан с девет черни железни шипа, изковани с форма на дълги мечове. Нито злато имаше по нея, нито сребро и скъпоценни камъни; бронзът и желязото бяха металите на зимата, тъмни и силни, за да се сражават със студа.

Докато чакаха във Великата зала на Речен пад да доведат пред тях пленника, тя видя как Роб намести короната така, че да легне върху гъстия му кестеняв перчем. След малко отново я придърпа напред, после я завъртя малко, сякаш така щеше да седи по-леко над челото му. „Не е лесно да се носи корона — помисли Кейтлин. — Особено за петнадесетгодишно момче.“

Когато стражите доведоха пленника, Роб поиска меча си. Оливар Фрей му го поднесе с дръжката напред, а Роб оголи оръжието и го положи на коленете си, явна за всички закана.

— Ваша милост, ето го човека, за когото помолихте — обяви сир Робин Ригър, капитан на дворцовата гвардия на Тъли.

— На колене пред краля, Ланистър! — извика Теон Грейджой. Сир Робин насили пленника да коленичи.

Не приличаше на лъв, прецени Кейтлин. Този сир Клеос Фрей беше син на лейди Джена, която беше сестра на лорд Тивин Ланистър, но в него нямаше нищо от прословутата красота на Ланистърови, русата коса и зелените очи. Вместо това беше наследил лепкавите кестеняви кичури, хилавата брадичка и тясното лице на своя баща, сир Емон Фрей, втория син на стария лорд Фрей. Очите му бяха светли и воднисти и като че ли не можеше да спре да мига, но това можеше и да е от светлината. Килиите под Речен пад бяха тъмни и влажни… и препълнени също така напоследък.

— Станете, сир Клеос. — Гласът на сина й не беше толкова леден, колкото щеше да е на баща му, но и не прозвуча съвсем като на петнадесетгодишно момче. Войната преждевременно беше направила от него мъж. Утринната светлина просветваше леко по стоманата на коленете му.

Но това, което всъщност правеше сир Клеос Фрей особено нервен, не беше мечът. Беше звярът. Сив вятър, това име му беше дал синът й. Вълчище по-голямо от северен лос, дълго и тъмно като дим, с очи като от разтопено злато. Когато звярът пристъпи напред и подуши пленения рицар, всички в залата на свой ред надушиха миризмата на страха. Сир Клеос го бяха хванали по време на Битката в Шепнещия лес, когато Сив вятър беше разкъсал гърлата на половин дузина мъже.

Рицарят се изправи и се дръпна с такава готовност, че мнозина от зрителите се изсмяха на глас.

— Благодаря ви, милорд.

— Ваша МИЛОСТ! — излая лорд Ъмбър, както винаги най-шумният от северните знаменосци на Роб… но също и най-верният и ревностен, или поне той така твърдеше. Той пръв бе обявил сина й за крал на Севера и нямаше да допусне и най-малкото подценяване на своя суверен.

— Ваша милост — бързо се поправи сир Клеос.

„Този не е от много смелите“ — помисли Кейтлин. Наистина, бе повече Фрей, отколкото Ланистър. Братовчед му, Кралеубиеца, щеше да е съвсем друго нещо. Тази почетна титла щяха да изтръгват през съвършените зъби на сир Джайм Ланистър.

— Повиках ви от килията, за да занесете послание до своята братовчедка Церсей Ланистър в Кралски чертог. Ще пътувате под знамето на мира, с тридесет от най-добрите ми мъже за ескорт.

Сир Клеос изпита видимо облекчение.

— В такъв случай ще бъда особено радостен да занеса посланието на Негова милост до кралицата.

— Разберете — каза Роб, — аз не ви давам свобода. Вашият дядо лорд Уолдър се врече, че ще ме подкрепя, както и целият дом Фрей. Много от братовчедите и чичовците ви бяха с нас в Шепнещия лес, но вие предпочетохте да се биете под лъвското знаме. Това ви прави Ланистър, а не Фрей. Искам оброка ви, с честта ви на рицар, че след като доставите посланието ми, ще се върнете с отговора на кралицата, за да продължи пленничеството ви.

— Заклевам се — тутакси отговори сир Клеос.

— Всеки в тази зала ви чу — предупреди братът на Кейтлин сир Едмур Тъли, който говореше за Речен пад и владетелите на Тризъбеца в отсъствието на умиращия им баща. — Ако не се върнете, цялата страна ще научи, че сте се отметнали от клетвата си.

— Ще изпълня оброка си — заяви сир Клеос. — Какво е посланието?

— Предложение за мир. — Роб стана с дългия меч в ръка. Сив вятър пристъпи до него. Залата зашумя. — Кажете на кралицата регент, че ако изпълни условията ми, ще прибера меча в ножницата и ще сложа край на тази война между нас.

В дъното на залата Кейтлин забеляза високата мършава фигура на лорд Рикард Карстарк, как премина през редицата стражи и излезе през вратата. Никой от останалите не помръдна. Роб не обърна внимание на шума.

— Оливар, документът! — заповяда синът й. Скуайърът пое меча и му подаде пергаментовия свитък.

Роб го разви.

— Първо, кралицата трябва да освободи сестрите ми и да им осигури транспорт по море от Кралски чертог до Бял пристан. Да е ясно, че годежът на Санса с Джофри Баратеон е разтрогнат. Когато получа вест от своя кастелан, че сестрите ми са се върнали невредими в Зимен хребет, ще освободя братовчедите на кралицата, скуайър Вилем Ланистър и вашия брат Тион Фрей, и ще им дам безопасен ескорт до Скалата на Кастърли или докъдето тя пожелае да бъдат отведени.

Кейтлин Старк съжали, че не може да разчете мислите, криещи се зад всяко лице, зад всяко намръщено чело и стиснати устни.

— Второ, костите на милорд баща ми ще се върнат при нас, за да може да почиват до костите на брат му и сестра му в криптите под Зимен хребет, както той щеше да пожелае. Тленните останки на неговите хора от личната му гвардия, които умряха на служба при него в Кралски чертог, също ще се върнат.

Живи хора бяха тръгнали на юг, а студени кости щяха да се върнат. „Нед се оказа прав — помисли тя. — Мястото му беше в Зимен хребет, той го каза, но аз чух ли го? Не. Иди, казах му, ти трябва да си Ръката на Робърт, за доброто на дома, заради нашите деца… мое дело беше, мое, и на никой друг…“

— Трето, големият меч на моя баща, Лед, ще се върне в моята ръка, тук в Речен пад.

Тя гледаше своя брат, сир Едмур Тъли, застанал с палци, затъкнати в колана на меча, и с лице — безизразно като камък.

— Четвърто, кралицата ще заповяда на своя баща да освободи онези рицари и лордове знаменосци, които е пленил в битката на Зелената вилка на Тризъбеца. След като го направи, аз ще освободя своите пленници, взети в Шепнещия лес и в Битката за становете, освен самия Джайм Ланистър, който ще остане мой заложник, гаранция за доброто държане на неговия баща.

Тя се вгледа в лукавата усмивка на Теон Грейджой и се зачуди какво ли означава. Този младеж понякога имаше вид на човек, знаещ някаква несподелена с никого шега. На Кейтлин това никак не й харесваше.

— И последно, крал Джофри и кралицата регент трябва да се откажат от всички свои претенции за власт над Севера. Оттук насетне ние не сме част от техните владения, но свободно и независимо кралство, както в стари времена. Нашите владения ще включват всички земи на Старк на север от Шийката и в добавка — земите, напоявани от река Тризъбец и притоците й, ограничени със Златния зъб на запад и Лунните планини на изток.

— КРАЛЯТ НА СЕВЕРА! — прогърмя викът на Големия Джон Ъмбър и големият му колкото свински бут юмрук се изстреля нагоре във въздуха. — Старк! Старк! Кралят на Севера!

Роб нави свитъка.

— Майстер Виман е нарисувал карта, показваща границите, на които държим. Ще приготвим копие за кралицата. Лорд Тивин трябва да се изтегли зад тези граници и да прекрати своите набези, пожари и погроми. Кралицата регент и нейният син няма да предявяват претенции за данъци, приходи, нито служба от страна на моя народ, и ще освободят моите лордове и рицари от всички клетви за вярност, оброци, дългове и задължения към Железния трон и към домовете Баратеон и Ланистър. В добавка към това Ланистър ще ни предоставят десет заложници от знатно потекло, като гаранти за мира. Тях аз ще зачитам като почетни гости, според техния сан. Докато условията на този мир се спазват честно, ще освобождавам по двама заложници всяка година и ще ги връщам непокътнати на техните семейства. — Роб хвърли навития пергамент в нозете на рицаря. — Това са моите условия. Ако ги изпълни, ще й дам мир. Ако не… — той изсвири и Сив вятър пристъпи напред и озъби муцуна — Шепнещия лес ще зашепне за нея отново.

— Старк! — изрева отново Големия Джон и сега още гласове подхванаха вика. — Старк, Старк, Кралят на Севера! — Вълчището вдигна глава и зави.

Сир Клеос беше пребледнял.

— Кралицата ще чуе вашето послание, ми… ваша милост.

— Добре — каза Роб. — Сир Робин, погрижете се сир Клеос да получи добра храна и чисти дрехи. Ще тръгне утре призори.

— Както заповядате, ваша милост — отвърна сир Робин Ригър.

— Значи приключихме.

Събраните рицари и лордове се поклониха и Роб се обърна да излезе, със Сив вятър до него. Оливар Фрей се понесе напред да отвори вратата. Кейтлин ги последва. Брат й вървеше до нея.

— Добре се справи — каза тя на сина си в галерията, тръгваща от задната страна на залата, — макар че тази работа с вълка беше шегичка, уместна повече за момче, отколкото за крал.

Роб почеса Сив вятър зад ухото.

— Видя ли изражението му, майко? — усмихна се той.

— Видях, че лорд Карстарк излезе.

— Аз също. — Роб вдигна с две ръце короната си и я подаде на Оливар. — Това го прибери в спалнята ми.

— Веднага, ваша милост. — Скуайърът заситни напред.

— Обзалагам се, че и други изпитаха същото като лорд Карстарк — заяви брат й Едмур. — Как можем да говорим за мир, когато Ланистърови се ширят като проказа над бащините ми владения, отмъкват реколтата и избиват хората му? Пак казвам, трябва да тръгнем в марш срещу Харънхъл.

— Липсва ни сила — каза Роб, макар с неохота.

Едмур настоя.

— По-силни ли ставаме, като седим тук? Войската ни се смалява с всеки изминал ден.

— И кой е отговорен за това? — сряза Кейтлин брат си. Тъкмо по настояване на Едмур Роб беше разрешил на речните лордове да напуснат след коронясването му, та всеки да брани своите земи. Сир Марк Пайпър и лорд Карил Ванс бяха първите, които си тръгнаха. Лорд Джонос Бракън ги последва, като се закле, че ще си върне изгорения си и порутен замък и ще погребе мъртвите, а сега и лорд Джейсън Малистър беше обявил намерението си да се върне в седалището си в Морски страж, милостиво все още незасегнат от битките.

— Не можеш да молиш моите речни лордове да бездействат, докато вилнеят из полята им и подлагат на нож хората им — каза сир Едмур, — но лорд Карстарк е северняк. Лошо ще бъде, ако и той ни остави.

— Аз ще говоря с него — каза Роб. — Той изгуби двамата си сина в Шепнещия лес. Кой може да го вини, ако не иска да сключи мир с техните убийци… с убийците на моя баща…

— Повече кръвопролитие няма да върне баща ти при нас, нито синовете на лорд Рикард — каза Кейтлин. — Трябваше да се направи предложение… макар че един по-благоразумен човек можеше да предложи по-сладки условия.

— Малко по-сладки и щях да се задавя. — Брадата на сина й беше пораснала, по-червена от косата с цвят на лешкик. Роб, изглежда, смяташе, че го прави по-свиреп, по-царствен… по-голям. Но с брада или без нея, все пак си беше петнадесетгодишен момък и жадуваше за възмездие не по-малко от Карстарк. Никак не беше лесно да го убеди да направи това предложение, колкото и да беше окаяно.

— Церсей Ланистър никога няма да се съгласи да изтъргува сестрите ти за двама братовчеди. Тя ще иска брат си, знаеш го много добре. — Това му го беше казвала вече, но напоследък откриваше, че кралете не слушат толкова внимателно, колкото синовете.

— Не мога да освободя Кралеубиеца, дори да исках. Моите лордове никога няма да се примирят.

— Твоите лордове те посочиха за свой крал.

— И много лесно могат да ме отсочат.

— Ако короната ти е цената, която трябва да платим, за да си върнем живи и здрави Аря и Санса, би трябвало да я платиш с готовност. Половината от лордовете ти биха искали да убият Ланистър в килията му. Ако умре като затворник, хората ще кажат…

— …че си го е заслужил — довърши Роб.

— А сестрите ти? — рязко попита Кейтлин. — И те ли ще са заслужили смъртта си? Гарантирам ти, ако нещо се случи с брат й, Церсей ще ни плати кръв за кръв…

— Ланистър няма да умре — заяви Роб. — Никой не може дори дума да му каже без мое пълномощие. Има си храна, вода, чиста слама, повече удобства, отколкото заслужава. Но няма да го освободя, дори заради Аря и Санса.

Кейтлин осъзна, че синът й я гледа отгоре. „Войната ли го накара да порасте толкова бързо — зачуди се тя, — или короната, която сложиха на главата му?“

— Страхуваш се да не срещнеш отново Джайм Ланистър на бойното поле, това ли е истината?

Сив вятър изръмжа, сякаш усети гнева на Роб, а Едмур Тъли сложи ръка на рамото на Кейтлин.

— Кат, престани. Момчето е право.

— Не ме наричайте „момчето“ — каза Роб и се обърна настръхнал срещу вуйчо си, и гневът му се изля неудържим върху Едмур, който искаше само да го подкрепи. — Вече съм почти пълнолетен мъж и крал — вашият крал, сир. И не се боя от Джайм Ланистър. Веднъж го победих, ще го победя отново, ако потрябва, само че… — Избута падналия на очите му кичур и тръсна глава. — Сигурно щях да заменя Кралеубиеца за татко, но…

— Но не и за момичетата? — Гласът й беше ледено спокоен. — Момичетата не са достатъчно важни, нали?

Роб не отговори, но в очите му имаше болка. Сини очи, очите на Тъли, очите, които тя му беше дала. Беше го ранила, но той бе твърде много син на баща си, за да го признае.

„Недостойно беше от моя страна — каза си тя. — Богове милостиви, какво ще стане с мен? Той се старае до предел, толкова се старае, знам го, виждам го и все пак… Изгубих моя Нед, скалата, върху която бе съграден животът ми, не бих могла да понеса ако загубя и момичетата…“

— Ще направя всичко, което мога, за момичетата — каза Роб. — Ако кралицата има капка разум, ще приеме условията ми. Ако не, ще я накарам горко да съжали за деня, в който ми е отказала. — Въпросът явно беше изчерпан за него. — Майко, сигурна ли сте, че няма да приемете да заминете за Близнаците? Там ще сте по-далече от битките и бихте могли да опознаете дъщерите на лорд Фрей, за да ми помогнете да избера невястата си, след като свърши войната.

„Иска да се махна — помисли уморено Кейтлин. — Кралете, изглежда, не би трябвало да имат майки, а аз му казвам неща, които не иска да чува.“

— Ти си достатъчно голям, за да решиш кое от момичетата на лорд Уолдър предпочиташ и без майчина помощ, Роб.

— Тогава замини с Теон. Той тръгва утре. Ще помогне на Малистърови в превозването на тази група пленници до Морски страж и след това ще вземе кораб за Железните острови. Ти също можеш да намериш кораб и да се върнеш в Зимен хребет за един лунен кръг, ако ветровете са добри. Бран и Рикон имат нужда от теб.

„А ти не, това ли искаш да ми кажеш?“

— На милорд баща ми му остават малко дни. Докато дядо ти е жив, мястото ми е в Речен пад при него.

— Мога да ти заповядам да заминеш. Като крал. Мога.

Кейтлин премълча.

— Пак ще кажа, на твое място бих пратила някой друг за Пайк, а Теон бих задържала при себе си.

— Кой по-добре ще се разбере с Бейлон Грейджой от неговия син?

— Джейсън Малистър — предложи Кейтлин. — Титос Черни лес. Стеврон Фрей. Всеки… но не Теон.

Синът й зароши козината на Сив вятър, отбягвайки погледа й.

— Теон се би храбро за нас. Казах ти как спаси Бран от онези диваци във вълчия лес. Ако Ланистърови отхвърлят мира, ще ми трябват корабите на лорд Грейджой.

— Ще ги получиш по-скоро, ако задържиш сина му като заложник.

— Той е бил заложник през половината от живота си.

— И с основание — каза Кейтлин. — Бейлон Грейджой не е от хората, на които може да се разчита. Не забравяй, че той лично е носил корона, макар само за един сезон. Може да поиска отново да я носи.

Роб стана.

— И да поиска, няма да ми се зловиди. Щом аз съм крал на Севера, нека той да е крал на Железните острови, ако това е желанието му. С радост ще му дам корона, стига да ми помогне да съкруша Ланистър.

— Роб…

— Изпращам Теон. Лек ден, майко. Сив вятър, ела. — Роб се отдалечи с бързи крачки и вълчището застъпва след него.

Кейтлин остана на място, загледана в гърба му. Нейният син и вече нейният крал. Колко странно. „Командвай“, беше му казала при Рова на Кайлин. И той я послуша.

— Ще отида да навестя татко — обяви рязко тя. — Ела с мен, Едмур.

— Трябва да поприказвам с новите стрелци, които обучава сир Дезмънд. Ще го навестя по-късно.

„Ако още е жив“ — помисли Кейтлин, но нищо не каза. Брат й по-скоро щеше да приеме битка, отколкото да влезе при болника.

Най-късият път до централната крепост, в която лежеше на смъртно легло баща й, беше през гората на боговете, с тревата, дивите цветя и гъстите редици бряст и секвоя. Зелените листи още шумоляха и се държаха по клоните, без да знаят за вестта, донесена в Речен пад от белия гарван преди две нощи. Есен е дошла, така бе постановил Конклавът, но боговете още не бяха решили да го възвестят на вятъра и на горите. За това Кейтлин им беше покорно благодарна. Есента винаги беше време на страх, с надвисващата зад нея зима. Дори най-мъдрият никога не знаеше дали следващата жътва няма да е последната.

Хостър Тъли, владетелят на Речен пад, лежеше в ложето си в солария с изглед на изток, където се събираха реките Повален камък и Червена вилка. Спеше. Косата и брадата му бяха побелели като пуха на постелята му, а някога широкото му лице бе смалено от растящата отвътре смърт.

До ложето, все още не свалил плетената си ризница и оцапаното от пътя наметало, седеше братът на баща й, Черната риба. Ботушите му бяха прашни и опръскани със засъхнала кал.

— Роб знае ли, че си се върнал, чичо?

Сир Бриндън Тъли беше очите и ушите на Роб, командирът на неговите предни отряди и съгледвачи.

— Не. Дойдох тук направо от конюшните, когато ми казаха, че кралят провежда дворцов съвет. Негова милост ще иска да чуе какво му нося насаме, смятам. — Черната риба беше висок, строен мъж, със сива коса и точни жестове, с гладко обръснато лице, осеяно с бръчки и загрубяло от вятъра. — Как е той? — попита я и тя разбра, че няма предвид Роб.

— Все същото. Майстерът му дава приспиващо вино и маков сок за болката, така че спи непрекъснато и яде съвсем малко. С всеки ден като че ли става все по-слаб.

— Говори ли?

— Да… но в това, което казва, има все по-малко смисъл. Говори за нещата, за които съжалява, за неизпълнените си задачи, за отдавна умрели хора и за отдавна минали времена. Понякога не знае кой сезон е или коя съм аз. Веднъж ме нарече с името на майка ми.

— Все още тъгува за нея — отвърна сир Бриндън. — Имаш нейното лице. Виждам го в костите на бузите ти, в челюстта…

— Ти я помниш повече от мен. Отдавна беше. — Тя седна на леглото и отметна кичура рехава бяла коса, паднал на лицето на баща й.

— Всеки път, когато поема навън, се чудя дали ще го заваря жив, като се върна. — Въпреки караниците им между баща й и брата, когото той някога беше лишил от имот, съществуваше дълбока връзка.

— Поне се помирихте с него.

Поседяха малко в мълчание, после Кейтлин вдигна глава.

— Спомена за новини, които Роб е трябвало да чуе. — Лорд Хостър простена и се извърна настрана, почти сякаш я чу.

Бриндън стана.

— Ела навън. По-добре да не го будим.

Тя го последва на каменната тераса, издадена напред с трите си страни от солария като корабен нос. Чичо й вдигна очи към небето и се намръщи.

— Вече се вижда и денем. Хората ми я наричат „Червения пратеник“… но посланието какво ли е?

Кейтлин погледна нагоре, където светлочервената черта на кометата разсичаше тъмносиньото небе като дълга драскотина по лицето на бог.

— Големия Джон каза на Роб, че старите богове са развели червения пряпорец на възмездието за Нед. Едмур смята, че е поличба за победа за Речен пад… той вижда риба с дълга опашка, в цветовете на Тъли, червено на синьо поле. — Въздъхна. — Бих искала да имам вярата им. Пурпурът е цвят на Ланистър.

— Това нещо не е пурпур — каза сир Бриндън. — Нито червеното на Тъли, речното кално червено. Кръв има там горе, дете, кръв, размазана по небето.

— Нашата кръв или тяхната?

— Имало ли е някога война, в която само едната страна да кърви? — Чичо й поклати тъжно глава. — Речните земи плувнаха в кръв и пламък чак до Окото на боговете. Сраженията се разпростряха на юг до Черна вода и на север до Тризъбеца, почти до Близнаците. Марк Пайпър и Карил Ванс са спечелили някакви малки победи, а онова южняшко лордче, Берик Дондарион, напада нападателите им, удря тиловите отряди на лорд Тивин и след това се оттегля в горите. Казват, че сир Бъртън Крейкхол се хвалел как ще посече Дондарион, докато не вкарал колоната си в един от капаните на лорд Берик и всичките му хора не били избити.

— Някои от гвардията на Нед от Кралски чертог са с този лорд Берик — припомни Кейтлин. — Боговете дано ги опазят.

— Дондарион и този червен жрец, който язди с него, са достатъчно умни, за да се опазят сами, ако приказките са верни — каза чичо й, — но бащините ти знаменосци са по-тъжна история. Пръснали са се като пъдпъдъци, всеки се мъчи да си опази своето, а това е глупост, Кат, глупост. Джонос Бракън е ранен в битката сред руините на своя замък, а племенникът му Хендри е убит. Титос Черни лес е помел щурмоваците на Ланистър от земите си, но са отмъкнали всяка крава и прасе и крина жито, и нищо не са му оставили да брани, освен крепостта Гарваново дърво и изпепелена пустош наоколо. Хората на Дари са си възвърнали цитаделата на своя господар, но тя е издържала не повече от два дни, преди Грегър Клегейн да връхлети и да избие целия гарнизон заедно с лорда.

Кейтлин се вцепени от ужас.

— Дари беше още дете!

— Тъй де. И при това последният от рода. Момчето щеше да им осигури приличен откуп, но какво значи златото за едно побесняло псе като Грегър Клегейн? Заклевам се, главата на този звяр би била чудесен дар за всички хора в страната.

Кейтлин знаеше за ужасната слава на сир Грегър, но все пак…

— Не ми говори за глави, чичо. Церсей е забила главата на Нед на шип над стените на Червената цитадела и я е оставила на враните и мухите. — Дори сега й беше трудно да повярва, че наистина е мъртъв. В някои нощи се будеше в тъмното сънена и за миг очакваше да го види до себе си. — Клегейн не е нищо повече от псе на лорд Тивин. — Защото Тивин Ланистър, лордът на Скалата на Кастърли, Пазителят на Запада, бащата на кралицата Церсей, на сир Джайм Кралеубиеца и на Тирион Дяволчето, и дядото на Джофри Баратеон, новокоронованото дете-крал, беше истинската опасност. В това Кейтлин бе убедена.

— Вярно — призна сир Бриндън. — А Тивин Ланистър съвсем не е глупав. Седи си в пълна безопасност зад дебелите стени на Харънхъл, храни войската си с нашия добив и гори това, което не може да вземе. Грегър не е единственото псе, което е пуснал да вилнее. Сир Амори Лорч също е на бойното поле, както и някакъв наемник от Кохор, който по-скоро ще осакати човек, вместо да го убие. Виждал съм какво оставят след себе си. Цели села изпепелени, изнасилени и осакатени жени, заклани деца, оставени непогребани, за да привличат вълчи глутници и подивели кучета… мъртвец да си, ще ти прилошее.

— Когато Едмур чуе това, ще побеснее.

— И точно това е желанието на лорд Тивин. Дори терорът си има цел, Кат. Ланистър иска да ни предизвика на битка.

— Роб сигурно ще изпълни желанието му — каза с безпокойство Кейтлин. — Не го свърта да стои тук, като настръхнал котарак е, а Едмур, Големия Джон и другите ще го подтикнат.

Синът й беше спечелил две големи победи, премазвайки Джайм Ланистър в Шепнещия лес и изтласквайки останалата му без водач войска от стените на Речния пад в Битката за становете, но ако човек съдеше по начина, по който някои от знаменосците му говореха за него, все едно че беше самият прероден Ерон Завоевателя.

Бриндън Черната риба вдигна рунтавата си сива вежда.

— Ще са пълни глупци. Моето първо правило при война, Кат: никога не изпълнявай желанието на врага си. Лорд Тивин ще иска да се бие на терен, който той избере. Иска ние да тръгнем в марш към Харънхъл.

Всяко дете от Тризъбеца беше слушало за Харънхъл, огромната крепост, която крал Харън Черния издигнал край водите на Окото на боговете преди триста години, когато Седемте кралства наистина били седем кралства, а в речните земи властвали железните хора от островите. В своята гордост Харън възжелал най-високата зала и най-високите кули в пределите на Запада. Четиридесет години били нужни, за да се издигне като грамадна сянка на брега на езерото, докато пълчищата на Харън плячкосвали съседите му за камък, дърво, злато и работници. Хиляди пленници измрели в кариерите му, приковани към шейните му или изнемогвайки на строежите на петте гигантски кули. Хората мръзнели зиме и умирали от пек лете. Язови дървета, просъществували три хиляди години, били изсечени за греди и дъски. Харън довел до просия речните земи, както и Железните острови, за да увенчае мечтата си. И когато най-сетне Харънхъл бил довършен и се извисил в целия си блясък, в същия ден, в който крал Харън се настанил в него, Ерон Завоевателя слязъл на брега на Кралския чертог.

Кейтлин сякаш чуваше гласа на баба Нан, разказваща тази история на синовете й в Зимния хребет.

— И разбрал крал Харън, че дебелите стени и високите кули са слаба защита срещу драконите — така винаги свършваше разказът. — Защото драконите летят.

Харън с цялото си родословие загинал в пламъците, които погълнали чудовищната му крепост, и оттогава всеки дом, държащ Харънхъл, го сполетявало нещастие. Колкото и силна да беше крепостта, мястото беше мрачно и прокълнато.

— Няма да е добре Роб да води битка в сянката на тази крепост — призна Кейтлин. — Но все пак трябва да предприемем нещо, чичо.

— И то скоро — съгласи се чичо й. — Още не съм ти казал най-лошото, дете. Мъжете, които изпратих на запад, донесоха вест, че при Скалата на Кастърли се събира нова войска.

„Нова армия на Ланистър.“ От мисълта й призля.

— Роб трябва да го чуе веднага. Кой ще я командва?

— Сир Стафорд Ланистър, казват. — Той се обърна и се загледа към реките, свежият вятър развя диплите на червено-синия му плащ.

— Друг племенник? — Ланистърови от Скалата на Кастърли бяха адски голям и плодовит дом.

— Братовчед — поправи я сир Бриндън. — Брат на покойната жена на лорд Тивин, така че е свързан двойно. Стар е и е малко тъп, но има син, сир Дейвън, който е по-опасен.

— Тогава да се надяваме, че бащата, а не синът ще изведе войската на бойното поле.

— Все още разполагаме с малко време, преди да се наложи да се изправим срещу тях. Тази сган ще включва наемни мечове, свободни конници и новобранци от развъдниците на Ланиспорт. Сир Стафорд ще трябва да се погрижи да се въоръжат и обучат, преди да посмее да ги изведе на битка… но не бъркай, лорд Тивин не е Кралеубиеца. Той няма да се спусне презглава. Ще чака търпеливо да тръгне първо сир Стафорд, преди да се размърда зад стените на Харънхъл.

— Освен ако… — почна Кейтлин.

— Да?

— Освен ако не му се наложи да остави Харънхъл — каза тя, — за да предотврати някаква друга заплаха.

Чичо й я погледна замислено.

— Лорд Ренли.

— Крал Ренли, — Ако трябваше да иска помощ от него, следваше да му признае титлата, която си бе присвоил.

— Може би. — Черната риба се усмихна коварно. — Но той ще поиска нещо.

— Ще поиска това, което винаги искат кралете — каза тя. — Зачитане.