Серия
Песен за огън и лед (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Clash of Kings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 310 гласа)
Корекция
bambo (2006)
Сканиране и разпознаване
?
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

Автор: Джордж Р. Р. Мартин

Заглавие: Сблъсък на крале

Преводач: Валери Русинов

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: гр София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-299-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1456


ДЕНЕРИС

В този град на великолепията Дани беше очаквала, че домът на Немрящите ще е най-великолепният от всички, но когато слезе от паланкина, се озова пред сива и древна руина.

Дълга и ниска, без никакви кули или прозорци, тя се виеше като каменно влечуго през гора от дървета с черна кора, от чиито мастиленосини листа се правеше чародейната напитка, наричана от картяните „вечерна сянка“. Други сгради не се виждаха. Покривът на палата беше покрит с черни плочи, много от които паднали или счупени; хоросанът между камъните беше сух и се ронеше. Сега тя разбра защо Ксаро Ксоан Даксос го наричаше Палата на прахта. Дори Дрогон изглеждаше обезпокоен, като го видя — изсъска и изпод острите му зъби се изниза сивкав дим.

— Кръв на моята кръв — каза Джого на дотракски, — зло място е това, обладано е от духове и майги. Виждаш ли как изпива утринното слънце? Нека да се махаме преди и нас да е изпило.

Сир Джора Мормон застана до тях.

— Каква ли сила притежават, щом могат да живеят в това?

— Вслушай се в мъдростта на онези, които най-много те обичат — каза Ксаро Ксоан Даксос, изтегнат в паланкина. — Мрачни същества са маговете, с прах се хранят те и сенки пият. Нищо няма да ти дадат. Те нищо нямат за даване.

Аго сложи десница на своя аракх.

— Халееси, казано е, че мнозина влизат в Палата на прахта, но малцина излизат.

— Казано е — потвърди Джого.

— Ние сме кръв от твоята кръв — каза Аго, — заклели сме се да живеем и умрем с теб. Нека да влезем с теб в това мрачно място и да те пазим от злочестини.

— В някои места дори един хал трябва да влиза сам — каза Дани.

— Мен вземете тогава — настоя сир Джора. — Рискът…

— Кралица Денерис трябва да влезе сама, или изобщо да не влиза. — Чародеят Пиат Прий се появи между дърветата. „През цялото ли време е бил там?“ — зачуди се Дани. Ако сега обърнеше гръб и си отидеше, вратите на мъдростта щяха да останат завинаги затворени за нея.

— Моята гемия за наслади още чака — подвикна Ксаро Ксоан Даксос. — Обърни гръб на тази глупост, о, най-опърничава от всички кралици. Имам флейтистки, които ще утешат неспокойната ти душа с пресладка музика, и едно малко момиче, чието езиче ще те накара да въздишаш и да се томиш.

Сир Джора Мормон изгледа кисело търговския принц.

— Ваша милост, не забравяйте Мирри Маз Дуур.

— Не я забравям — каза Дани. — Помня, че тя притежаваше знание. А беше само една майги.

Пиат Прий се усмихна.

— Детето говори с мъдростта на старица. Хвани ме под ръка и ме остави да те водя.

— Не съм дете. — Дани все пак хвана ръката му.

Под черните дървета се оказа по-тъмно, отколкото можеше да допусне, и пътят беше дълъг. Макар че на пръв поглед пътеката минаваше направо от улицата към вратата на палата, Пиат Прий скоро свърна настрани. Когато тя попита защо, чародеят каза само:

— Правият път води, но никога не извежда. Вслушай се в думите ми, моя кралице. Домът на Немрящите не е направен за смъртни хора. Ако цениш душата си, много внимавай и прави точно каквото ти кажа.

— Ще правя каквото ми кажеш — обеща Дани.

— Когато влезеш, ще се озовеш в една стая с четири врати: едната, през която си влязла, и други три. Влез през вратата вдясно от теб. Всеки път влизай през вратата отдясно. Ако стигнеш до стълбище, качвай се нагоре. Никога не слизай надолу и никога не влизай през друга врата, освен първата вдясно от теб.

— Вратата вдясно от мен — повтори Дани. — Разбирам. А когато си тръгна — отсрещната й ли?

— В никакъв случай — каза Пиат Прий. — Отиване и идване е едно и също. Винаги нагоре. Винаги вратата вдясно от теб. Може да ти се отворят други врати. Вътре ще видиш много неща, които ще смутят покоя на душата ти. Гледки на прелест и гледки на ужас, чудеса и страхотии. Гледки и звуци на дни отминали, на дни идещи и на дни, които никога не са били. Докато вървиш, могат да те заговарят обитатели и слуги. Отговаряй или ги пренебрегвай по свой избор, но никога не влизай в стая, докато не стигнеш залата за аудиенции.

— Разбирам.

— Когато стигнеш в залата на Немрящите, бъди търпелива. За тях нашият мъничък живот не е нищо повече от едно изпърхване на крилцата на мушица. Добре слушай и всяка дума записвай в сърцето си.

Когато стигнаха до вратата — висока и сводеста тъмна паст, всечена в стена с форма на човешко лице — на прага чакаше най-малкото джудже, което Дани бе виждала. Изправен беше не по-висок от коляното й, с набръчкано пъпчиво лице, с широка като зурла уста, но беше облечен в изискана ливрея от пурпурно и синьо, а малките му розови ръчички държаха сребърен поднос. На подноса бе поставена кристална чаша, пълна с гъста синя течност: „вечерната сянка“, виното на чародеите.

— Вземи и пий — подкани я Пиат Прий.

— Устните ми ще посинеят ли?

— Една флейта ще послужи само за да отпуши ушите ти и да стопи ципата на очите ти, за да можеш да чуеш и видиш истините, които ще ти се покажат.

Дани вдигна чашата към устните си. Първата глътка имаше вкус на мастило и на развалено месо, гадна, но когато я преглътна, течността сякаш оживя в нея. Тя усети как жилките плъзнаха по гръдта й, като огнени пръсти стиснаха сърцето й, а на езика й беше като вкус на мед и анасон, като майчино мляко и като семето на Дрого, като сурово месо, като топла кръв и като топено злато. Беше всички вкусове, които бе познавала, и нито един от тях… а после чашата се опразни.

— Сега можеш да влезеш — каза чародеят. Дани остави чашата на подноса и влезе.

Озова се в каменно преддверие с четири врати, по една на всяка стена. Без никакво колебание отиде до вратата вдясно и пристъпи. Втората стая беше близначна на първата. Отново се обърна към дясната врата. Когато я отвори, се озова в друго малко преддверие с четири врати. „Някаква магия ми правят.“

Четвъртата стая беше по-скоро овална, отколкото квадратна и вместо каменни, стените й бяха от проядено от червеи дърво. Тук на мястото на четирите извеждаха шест прохода. Дани избра най-десния и влезе в дълъг сумрачен коридор с висок таван. От дясната й страна имаше редица факли, които горяха с пушлива оранжева светлина, но единствените врати се падаха вляво от нея. Дрогон разгъна широко черните си криле и запляска в застоялия въздух. Полетя на двадесетина стъпки, след което безславно рухна на пода. Дани закрачи след него.

Прояденият от плесента килим под краката й някога трябваше да е бил с богати цветове, а в тъканта все още прозираше златна канава — бляскаше тук-там скъсана сред избелялото сиво и убито зелено. Онова, което бе останало, служеше най-вече да приглуши стъпките й, но това не помагаше много. Дани чуваше някакви звуци между стените, едва доловим ситнеж като от малки лапички и драскане, което й напомни за плъхове. Дрогон също ги чу. Главата му проследи звуците и когато спряха, той изпищя сърдито. Други звуци, още по-обезпокоителни, излизаха през една от затворените врати. Една от тях се разтресе и изтътна, сякаш някой се беше опитал да изскочи през нея. От друга се чу пискливо изсвирване, което накара дракона да замята опашка. Дани бързо я подмина.

Не всички врати бяха затворени. „Няма да гледам“ — каза си Дани, но изкушението се оказа твърде силно.

В една стая красива жена се беше изтегнала гола на пода, а четирима дребни мъже пълзяха по нея. Имаха остри миши лица и малки розови ръчички като на слугата, който й поднесе чашата със сянка. Единият пъхтеше между бедрата й. Друг мачкаше гърдите й, смучеше ги с влажната си червена уста, хапеше и дъвчеше.

По-нататък се натъкна на мъртвешко пиршество. Жестоко изпосечени, пируващите лежаха по преобърнати столове и груби дървени маси сред локви съсирваща се кръв. Някои бяха изгубили крайници, дори глави. Отсечени ръце стискаха окървавени чаши, дървени лъжици, печена леш, комати хляб. В един трон над тях седеше мъртвец с вълча глава. Носеше желязна корона и държеше агнешки бут в едната си ръка като кралски скиптър. Очите му проследиха Дани с безмълвна похот.

Тя побягна от него, но само до следващата отворена врата. „Познавам тази стая“ — помисли си. Помнеше тези грамадни дървени греди и издяланите в тях животински лица. И ето го, отвъд прозореца, лимоненото дръвче! Щом го видя, сърцето я заболя от копнеж. „Това е къщата с червената врата, къщата в Браавос.“ И щом си го помисли, старият сир Вилем влезе в стаята, подпрян на тоягата си.

— Малка моя принцесо, ето те и теб — заговори той с пресипналия си добродушен глас. — Ела — каза той, — ела при мен, господарке моя, ти вече си у дома, вече си в безопасност. — Голямата му сбръчкана ръка се протегна към нея мека като стара кожа и Дани посегна да я хване, да я задържи и целуне, прииска й се повече от всичко, което й се беше искало досега. Кракът й са пристъпи напред, а после тя помисли: „Той е мъртъв, мъртъв, милият стар мечок, той умря отдавна.“ Отдръпна се и побягна.

Дългият коридор продължаваше и продължаваше, и продължаваше, с безкрайни врати вляво от нея и само горящи факли отдясно. Тичаше покрай повече врати, отколкото можеше да преброи, врати затворени и врати отворени, дървени врати и врати железни, резбовани и най-обикновени, врати с брави, с ключалки и с мандала. Дрогон се мяташе на гърба й, тласкаше я напред и Дани бягаше, докато вече не можеше да бяга повече.

Накрая вляво от нея се появи грамадна двойка бронзови врати, по-големи от другите. Когато ги приближи, те се люшнаха и се разтвориха, и тя трябваше да спре и да погледне. Отвъд прага им се извиси огромна сводеста зала, най-голямата от всички, които беше виждала. Черепи на мъртви дракони гледаха от стените й. На един висок трон с железни шипове седеше старец в богати роби, старец с тъмни очи и сребристосива коса.

— Остави го да бъде крал на овъглени кости и на печено месо — каза той на някакъв мъж под себе си. — Нека да бъде кралят на пепелищата. — Дрогон изврещя, заби нокти в коприна и кожа, но кралят на трона не го чу и Дани продължи напред.

„Визерис“ — беше първата й мисъл, когато спря отново, но пак го погледна и премисли. Мъжът имаше косата на брат й, но беше по-висок, а очите му не бяха люлякови, а като черно индиго.

— Егон — каза той на една жена, която кърмеше бебе в голямо легло. — Какво по-добро име за един крал?

— Ще изпееш ли песен за него? — попита жената.

— Той има песен — отвърна мъжът. — Той е предреченият принц и той е песента за лед и огън. — Когато го каза, вдигна очи, очите му срещнаха тези на Дани и като че ли я видя, застанала зад прага. — Трябва да има още един — каза той, макар че тя не разбра на нея ли говори, или на жената в леглото. — Драконът има три глави. — Той отиде до скамейката при прозореца, вдигна арфата и пръстите му леко пробягаха по сребърните й струни. Сладка тъга изпълни стаята и мъж, жена и бебе се стопиха като утринна мъгла, и само музиката се проточи зад нея, за да ускори стъпките й.

Като че ли вървя още цял час преди дългият коридор най-сетне да свърши пред стръмно каменно стълбище, спускащо се надолу в тъмното. Всяка врата, отворена или затворена, се падаше вляво от нея. Дани се озърна през рамо. Факлите гаснеха и тя се уплаши. Една блъвна искри и загасна пред очите й. А когато се вслуша, нещо сякаш идваше към нея, шумолеше и бавно се влачеше по изтъркания килим. Изпълни я ужас. Да се върне не можеше, страх я беше и да остане тук, но как да продължи? Нито една врата нямаше вдясно от нея, а стъпалата се спускаха надолу, не водеха нагоре.

Още една факла догоря и угасна, а звуците леко се усилиха. Дългият врат на Дрогон се изпъна и той отвори уста да изпищи, пушек блъвна между зъбите му. „И той го чува.“ Дани отново се обърна към празната стена, но нямаше нищо. „Възможно ли е да има тайна врата? Врата, която не виждам?“ Още една факла угасна, после още една. „Първата врата вдясно, каза той, винаги първата врата вдясно. Първата врата вдясно…“

И тогава изведнъж я осени. „…е последната врата вляво!“

И тя се хвърли през прага. Отвъд вратата имаше друга малка стая с четири врати. Тя тръгна надясно и надясно, и надясно, и надясно, и надясно, и надясно, докато не се замая отново и не остана без дъх.

Когато спря, се беше озовала в нова влажна каменна зала… но този път вратата отсреща беше кръгла, оформена като зяпнала уста, и Пиат Прий стоеше зад нея в тревата под дърветата.

— Възможно ли е Немрящите да са приключили с теб толкова скоро? — попита той невярващо.

— Толкова скоро? — повтори тя удивена. — Та аз вървях с часове и още не мога да ги намеря.

— Взела си грешен завой. Ела, аз ще те заведа. — Пиат Прий й протегна ръката си.

Дани се поколеба. Вдясно от нея имаше врата, все още затворена…

— Не това е пътят — каза твърдо Пиат Прий, свил с укор сините си устни. — Немрящите няма да чакат вечно.

— За тях нашият мъничък живот не е нищо повече от едно изпърхване на крилцата на мушица — припомни си на глас Дани.

— Упорито дете. Ще се изгубиш и никога не ще те намерят.

Тя му обърна гръб и тръгна към вратата вдясно.

— Не! — изпищя Прий. — Не, при мен, ела при мен, при меееееен. — Лицето му се извърна навътре и се преобрази в нещо бяло и подобно на червей.

Дани не му обърна внимание и тръгна по някакво стълбище. Започна да се изкачва. Краката я заболяха. Спомни си, че гледан отвън, Домът на Немрящите сякаш нямаше кули.

Най-сетне стълбището свърши. Вдясно имаше няколко широко отворени дървени врати. Бяха направени от абанос и язово дърво, черните и бели шарки се виеха и преплитаха в странни спирали. Бяха много красиви, но и някак плашещи. „Кръвта на дракона не трябва да се бои.“ Дани каза наум кратка молитва към Воина, да й даде кураж, и към конния бог на дотраките — за сила. Стисна зъби и тръгна напред.

Влезе в огромна зала с бляскаво сборище на чародеи. Някои носеха разкошни халати от хермелин и рубинено кадифе. Приказни доспехи красяха други, отрупани с многоцветни геми, или пък високи островърхи шапки с искрящи по тях звезди. И жени имаше между тях, облечени в рокли с неописуема прелест. През многоцветните прозорци струяха лъчи слънчева светлина, а във въздуха се носеше най-нежната музика, която бе чувала.

Един царствен мъж стана, щом я видя, и се усмихна.

— Денерис от дома Таргариен, добре дошла. Ела при нас и сподели храната на вечността. Ние сме Немрящите на Карт.

— Дълго те чакахме — каза една жена до него, облечена в розово и сребристо. Гръдта, която бе оставила гола по картския обичай, беше възможно най-съвършената.

— Ние имаме знание, което да споделим с теб — изрече един воин в бляскава смарагдова броня, — и вълшебни оръжия, с които да те снаряжим. Ти премина всички изпитания. Сега ела и седни с нас, и ще се отговори на всички твои въпроси.

Тя направи крачка напред. Но тогава Дрогон изведнъж скочи от рамото й, прелетя до горната греда на вратата от абанос и язово дърво, кацна там и започна да хапе изкусно изваяното дърво.

— Упорито зверче — засмя се един красив млад мъж. — Искаш ли да те научим на тайната реч на расата на драконите? Хайде, ела.

Обзе я съмнение. Огромната врата беше толкова тежка, че трябваше да напрегне сетните си сили, за да я помръдне, но най-сетне вратата се раздвижи. Зад нея имаше друга, скрита врата. Беше от старо сиво дърво, напукано и без никаква резба… но се падаше вдясно от вратата, през която за малко щеше да влезе. Вълшебниците я приканваха с гласове, по-сладки от песен. Тя избяга от тях, а Дрогон полетя и се върна при нея. Дани мина през тясната врата и се озова в тънеща в сумрак стая.

Тази стая беше изпълнена от край до край с дълга каменна маса. Над масата се носеше човешко сърце, подуто и синьо от развалата, но още живо. И туптеше и издаваше постоянен, глух тътнещ звук, и с всяко изтупване бълваше тъмна синкава светлина. А фигурите около масата не бяха нищо повече от сини сенки. Когато Дани пристъпи към празния стол от отсамната страна на масата, те нито се размърдаха, нито проговориха, нито се обърнаха към нея. Никакъв друг звук нямаше освен бавния, глух тътен, на гниещото сърце.

…майко на дракони… — дойде глас, донякъде шепот и донякъде стон. — …дракони… дракони… дракони… — отекнаха в сумрака други гласове. Някои бяха мъжки, а някои — женски. Един говореше с пискливия тембър на невръстно дете. Плуващото във въздуха сърце пулсираше — ту матово, ту тъмно. Беше й трудно да призове волята си да заговори, трудно беше да си спомни думите, които си бе повтаряла толкова ревностно.

— Аз съм Денерис, Родената в буря, от дома Таргариен, кралица на Седемте кралства на Вестерос. — „Те чуват ли ме? Защо са така неподвижни?“ Седна и прибра ръце в скута си. — Дайте ми своя съвет и ми проговорете с мъдростта на онези, които са надвили смъртта.

През тъмносиния здрач успя да отличи чертите на Немрящия вдясно от себе си. Много, много стар мъж, сбръчкан и плешив. Плътта му беше подута и моравосиня, устните и ноктите още по-сини, толкова тъмносини, че чак черни. Дори бялото на очите му беше синьо. И тези очи се взираха невиждащи в старицата, седяща от другата страна на масата, чиято рокля от бяла коприна беше изгнила по тялото й. Една набръчкана гърда беше оставена гола по картски обичай и се виждаше острата й синя цицка, корава като олово.

„Тя не диша.“ Дани се вслуша в тишината. „Никой от тях не диша и те не се движат, и очите им не виждат нищо. Нима е възможно Немрящите да са мъртви?“

Отговори й шепот, по-тънък от мише мустаче. …ние сме живи… живи… живи… И безброй други гласове зашептяха: …и знаем… знаем… знаем…

— Дошла съм за дара на истината — каза Дани. — Нещата, които видях… те истински гледки ли бяха, или лъжи? Минали неща или бъдещи неща? Какво означаваха?

…формата на сенки… утрото още несътворено… пий от чашата ледена… пий от чашата огнена… майко на дракони… дете на три…

— Три? — Не разбираше.

…три глави има драконът… Призрачният хор закънтя в черепа й без нито една уста да помръдне, без ничие дихание да размърда застиналия син въздух. …майко на дракони… дете на буря… Шепотите преляха в протяжна песен. …три огъня запали… един за живот, един за смърт и един за любов… Собственото й сърце заби в съзвучие с онова, което се рееше пред нея, синьо и гнило… три коня яхни… един за ложе, един за страх и един за любов… Гласовете се усилваха, осъзна тя, и сърцето й сякаш забави, дъхът й също …три измени ще познаеш… една за кръв, една за злато и една за любов…

— Аз не… — Гласът й не бе по-силен от шепот, почти толкова глух, колкото техните. Какво ставаше с нея? — Не разбирам — каза тя, по-високо. Защо й беше толкова трудно да говори тук? — Помогнете ми. Покажете ми.

…помогнете й… заповтаряха в насмешка шепотите. …покажете й.

И тогава сумракът затрептя в тъмносини видения. Визерис изкрещя и разтопеното злато потече по бузите и напълни устата му. Висок лорд с бронзова кожа и сребърно-златна коса стоеше под знамето на яростен жребец, а зад него гореше град. Рубини полетяха като кървави капки от гръдта на умиращ принц и той се смъкна на колене във водата, и с последния си дъх промълви женско име …майко на дракони, дъще на смърт… Блеснал като залез, червен меч се надигна в ръката на синеок крал, който не хвърляше сянка. Извезан на платно дракон се люшна и заплющя на пилон над възторжено множество. От една димяща кула полетя огромен каменен звяр и блъвна черен огън …майко на дракони, убийце на лъжи… Среброто й тичаше през тревата към тъмнеещ поток под море от звезди. Един труп стоеше на носа на кораб, сини очи блестяха на мъртвото лице, сиви устни се усмихваха тъжно. Синьо цвете разцъфна в издутината наметена от лед и изпълни въздуха със сладост …майко на дракони, невясто на огън…

Все по-бързо и по-бързо заприиждаха виденията, едно след друго, все едно че самият въздух пред нея оживя. В една шатра заиграха и се завихриха сенки, безтелесни и страшни. Момиченце затича босо към голяма къща с червена врата. Мирри Маз Дуур запищя в пламъците, дракон излетя от челото й. Зад сребърен кон гол мъжки труп се повлече по земята. Бял лъв затича през тревата, по-висок от човек. Под Майката на планините дълга колона старици се затътри от брега на голямо езеро и всички коленичиха трепетно пред нея, свели глави. Десет хиляди роби вдигнаха окървавени ръце, а тя препускаше пред тях, бърза като вятъра. „Майко! — закрещяха те. — Майко, майко!“ Протягаха се към нея, докосваха я, дърпаха плаща й, полите й, краката й, гърдите й. Искаха я, имаха нужда от нея, от огъня, от живота, и Дани ахна и разтвори ръце да им се отдаде…

Но тогава черните криле я блъснаха в главата, яростен писък раздра тъмносиния въздух и изведнъж виденията изчезнаха, съдрани като парцал и захвърлени, а ахването на Дани се превърна във вик на ужас. Немрящите я бяха обкръжили, сини и студени, шепнеха и се протягаха да я достигнат, дърпаха, галеха, опипваха дрехата й, докосваха я със сухите си студени длани, гърчеха костеливи пръсти във въздуха. Цялата й сила я напусна. Не можеше да помръдне. Дори сърцето й бе спряло да бие. Усети как една ръка докосна голата й гърда и я стисна. Нечии зъби намериха меката кожа на шията й. Една уста се спусна над едното око, заблиза, засмука, захапа…

Тъмносиньото се превърна в оранж, а шепотите — в писъци. Сърцето й затуптя, заблъска лудо в гърдите, ръцете и устите изчезнаха, зной обля кожата й и Дани примигна пред нечакания блясък. Кацнал над нея, драконът бе разперил широко криле и ръфаше ужасното тъмно сърце, късаше гнилата плът, а когато главата му се стрелнеше напред, пламък изхвърчаше от зейналите му челюсти, ярък и горещ. Немрящите горяха и тя чу писъците им, тънките им хрипливи гласчета, които викаха на отдавна мъртви езици. Като сух пергамент пращеше плътта им, а костите — като сухо дърво, топено в масло. Подскачаха и пламъците ги поглъщаха, и те се гърчеха и се въртяха, и вдигаха високо нагоре горящите си ръце, и пръстите им светеха ярко като факли.

Дани се надигна и закрачи през тях. Бяха леки като въздуха, като люспи, и щом ги докоснеше, падаха. Докато стигна вратата, цялата стая беше в пламъци.

— Дрогон! — извика тя и той долетя до нея през огъня.

Отвън се виеше дълъг сумрачен проход, осветен от мигащия оранжев блясък зад гърба й. Дани затича и очите й затърсиха врата, вдясно, вляво, където й да е, каквато и да е врата, но нямаше нищо, само виещи се каменни стени и под, който сякаш бавно се движеше под краката й, сякаш се гърчеше и искаше да я препъне. Затича още по-бързо, и ето че изведнъж пред нея се появи врата, врата като отворена уста…

Измъкна се на слънце и залитна от ярката светлина. Пиат Прий ломотеше на някакъв непознат език и подскачаше от крак на крак. Дани погледна през рамото си и видя тънките пипалца на пушека, пробили през пукнатините на древните каменни стени на Палата на прахта и вдигащи се нагоре между черните плочи на покрива.

Пиат Прий изрева проклятия, извади нож и се хвърли към нея, но Дрогон литна и го удари в лицето. После Дани чу плясъка на бича на Джого. Никога не бе чувала по-сладък звук. Ножът отхвърча, а миг по-късно Ракаро удари Пиат и го повали. А сир Джора Мормон коленичи до Дани в хладната зелена трева и сложи ръката си на рамото й.