Серия
Песен за огън и лед (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Clash of Kings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 310 гласа)
Корекция
bambo (2006)
Сканиране и разпознаване
?
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

Автор: Джордж Р. Р. Мартин

Заглавие: Сблъсък на крале

Преводач: Валери Русинов

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: гр София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-299-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1456


САНСА

— Колкото по-дълго го караш да чака, толкова по-лошо за теб — предупреди я Сандор Клегейн.

Санса се мъчеше да бърза, но пръстите й се суетяха по копчета и възли. Езикът на Хрътката винаги беше груб, но този път нещо в погледа му я изпълни със смъртен страх. Дали Джофри беше научил за срещите й със сир Донтос? „Моля ви, богове, дано да не е“ — помисли тя, докато решеше косата си. Сир Донтос беше единствената й надежда. „Трябва да изглеждам хубава, Джоф обича да изглеждам хубава, той винаги ме е харесвал в тази рокля, с този цвят.“ Приглади плата по тялото си. Тъканта се впиваше плътно на гърдите.

Когато излязоха, Санса тръгна от лявата страна на Хрътката, по-далече от изгорялата част на лицето му.

— Кажете ми какво съм направила?

— Не ти. Царственото ти братче.

— Роб е предател. — Санса знаеше думите наизуст. — Каквото и да е направил, аз нямам участие в това. — „Боговете дано са добри, дано да не е Кралеубиеца.“ Ако Роб бе посегнал на Джайм Ланистър, това щеше да струва живота й. Тя си помисли за сир Илин — как ужасните му светли очи се взираха безмилостно от мършавото му пъпчиво лице.

Хрътката изсумтя.

— Добре са те обучили, птиченце.

Поведе я към долния двор, където около стрелбището се беше струпала тълпа мъже. Отдръпнаха се да им направят път. Тя чу кашлянето на лорд Джилс. Няколко безделничещи конярчета я огледаха нахално, но сир Хорас Редвин извърна очи, когато мина покрай него, а брат му Хобър се престори, че не я вижда. На земята береше душа една котка, мяукаше жално със забитата в ребрата й стрела от арбалет. Санса я заобиколи и усети, че й прилошава.

Сир Донтос се приближи към нея на кончето си от дръжка на метла. Тъй като на турнира беше твърде пиян, за да може да яхне бойния си кон, кралят бе постановил винаги да е на кон.

— Бъди смела — прошепна той и стисна ръката й.

Джофри стоеше в средата на тълпата и въртеше в ръцете си красиво изработения си арбалет. С него бяха сир Борос и сир Мерин. Само като ги видя и коремът й се сви.

— Ваша милост. — Санса падна на колене.

— Колениченето няма да те спаси — каза кралят. — Стани. Тук си, за да отговаряш за последното вероломство на своя брат.

— Ваша милост, каквото и да е направил моят брат изменник, аз не съм съучастница. Вие знаете това, моля ви, моля…

— Вдигнете я!

Хрътката я хвана под мишницата и я вдигна почти с нежност.

— Сир Лансел — каза Джоф, — кажете й за това нагло престъпление.

Санса винаги беше смятала Лансел Ланистър за добродушен и вежлив човек, но този път, когато я погледна, у него нямаше нито жалост, нито доброта.

— С помощта на някаква зла магия вашият брат е нападнал сир Стафорд Ланистър с армия от варги на по-малко от три дни път от Ланиспорт. Хиляди добри мъже са били изклани, докато са спели, без да имат възможност да вдигнат меч в защита. След клането северняците пирували над труповете на избитите.

Студените длани на ужаса стиснаха Санса за гърлото.

— Нямаш какво да кажеш ли? — попита Джофри.

— Ваша милост, горкото дете ума си загуби от страх — измърмори сир Донтос.

— Млъкни, глупак. — Джофри вдигна арбалета и го насочи към лицето й. — Вие Старките сте чудовища като онези ваши вълци. Не съм забравил как твоята твар разкъса ръката ми.

— Беше вълкът на Аря — каза тя. — Лейди не ви е докосвала, но вие все едно я убихте.

— Не аз, а баща ти — каза Джоф, — но аз убих баща ти. Съжалявам само, че не го направих сам. Снощи убих един, който беше по-едър от баща ти. Дойдоха при портата да крещят името ми и да искат да им дам хляб, сякаш съм някой хлебар, но аз им дадох да разберат. Застрелях най-гръмогласния право в гърлото.

— И той умря? — С това ужасно желязно острие, втренчено в лицето й, беше трудно да измисли какво друго да каже.

— Естествено че умря, след като стрелата ми му прободе гърлото. Имаше и една жена, хвърляше камъни, аз и нея улучих, но само в ръката. — Той се навъси и наведе арбалета. — И теб бих застрелял, но мама казва, че ако го направя, ще убият вуйчо ми Джайм. Вместо това ще бъдеш наказана и ще уведомим брат ти, да знае какво те чака, ако не се покори. Куче, удари я.

— Нека аз! — Сир Донтос се шмугна напред и тенекиената му броня издрънча. Беше въоръжен с „боздуган“ с глава от пъпеш. „Моят Флориан.“ Готова беше да го разцелува, въпреки пъпчивото лице и изпъкналите му жили. Той заподскача около нея на дървеното конче, завика „Предателка, предателка“ и я заудря с пъпеша по главата. Санса се прикри с ръце, залитайки при всеки удар, и косата й залепна от сока. Хората се смееха. Пъпешът се пръсна. „Смей се, Джофри — замоли се тя, докато сокът капеше по лицето и по предницата на синята й рокля. — Смей се и бъди доволен.“

Джофри дори не се усмихна.

— Борос. Мерин.

Сир Мерин Трант хвана Донтос под мишницата и безцеремонно го изхвърли встрани. Червендалестият глупак се просна на каменните плочи с дръжката си от метлата, пъпеша и всичко. Сир Борос хвана Санса.

— Лицето й не пипай — заповяда Джофри. — Харесва ми да е хубава.

Юмрукът на Борос се заби в корема на Санса и въздухът й излезе. Когато се преви, рицарят я сграбчи за косата, извади меча си и в един отвратителен миг тя беше сигурна, че ще й пререже гърлото. Когато я заудря с опакото на оръжието по бедрата, си помисли, че ще й счупи краката. Санса запищя и очите й плувнаха в сълзи. „Скоро ще свърши.“

Скоро престана да брои ударите.

— Стига — чу тя хрипа на Хрътката.

— Не, не стига — отвърна кралят. — Борос, разголи я.

Борос посегна с месестата си длан към корсажа на Санса, бръкна и дръпна силно надолу. Коприната се разпра и я оголи до кръста. Санса покри гърдите си с ръце. Чу мъжки кикот, някъде отдалече и злобен.

— Набийте я до кръв — каза Джофри, — да видим какво си въобразява този неин брат…

— Какво означава всичко това?!

Гласът на Дяволчето изплющя като камшик и Санса моментално се оказа свободна. Тя се сви на колене, скръстила ръце пред гърдите си и хлипаща.

— Това ли е вашата представа за кавалерство, сир Борос? — попита с гняв Тирион Ланистър. До него беше любимият му наемник и един от дивашките му приятели, онзи с изгореното око. — Кой рицар бие безпомощни девици?

— Този, който служи на краля си, Дяволче. — Сир Борос вдигна меча си и до него пристъпи сир Мерин, чието оръжие също изсвистя от ножницата.

— По-внимателно с тия ножчета — предупреди ги наемникът на джуджето. — Да не накървавим хубавите бели плащове.

— Някой да даде нещо на момичето да се покрие — каза Дяволчето.

Сандор Клегейн разкопча плаща си и й го хвърли. Санса го притисна до гърдите си. Грубата бяла вълна дращеше кожата, но никое кадифе досега не й се беше струвало толкова фино.

— Това момиче ще бъде твоята кралица — каза Дяволчето на Джофри. — Не те ли интересува честта й?

— Аз я наказвам.

— За какво престъпление? Не тя е водила битката на брат си.

— Тя има вълча кръв.

— А ти имаш гъши мозък.

— Нямаш право да ми говориш така. Кралят може да прави каквото поиска.

— Ерис Таргариен правеше каквото поиска. Майка ти разказвала ли ти е какво му се случи?

Сир Борос изръмжа.

— Никой не може да заплашва Негова милост пред Кралската гвардия.

Тирион Ланистър повдигна вежда.

— Аз не заплашвам краля, сир, аз възпитавам племенника си. Брон, Тимет, следващия път, когато сир Борос си отвори устата, убийте го. — Джуджето се усмихна. — Ето, това се нарича заплаха, сир. Схванахте ли разликата?

Лицето на сир Борос стана мораво.

— Кралицата ще чуе за това.

— Не се съмнявам. Впрочем защо да чакаме? Джофри, да повикам ли майка ти?

Кралят се изчерви.

— Нямате ли какво да кажете, ваша милост? — продължи вуйчото. — Добре. Научете се да използвате повече ушите и по-малко устата, иначе царуването ви ще се окаже по-късо и от мен. Необузданата бруталност не е най-добрият начин да спечелите любовта на поданиците си… нито на своята кралица.

— Страхът е по-добър от любовта, казва мама. — Джофри посочи Санса. — Тя се бои от мен.

Дяволчето въздъхна.

— Да, виждам. Жалко, че и Станис и Ренли не са дванадесетгодишни момиченца. Брин, Тимет, отведете я.

Санса тръгна като в сън. Мислеше, че хората на Дяволчето ще я върнат в спалнята й в крепостта на Мегор, но вместо това я поведоха към Кулата на Ръката. Тя не беше идвала тук, откакто баща й беше свален, и изпита боязън отново да тръгне по тези стъпала. Някакви слугинчета се заеха с нея, замърмориха й безсмислени утешения, за да я накарат да престане да трепери. Едната съблече остатъците от роклята й и долните й дрехи, друга я окъпа и изми лепкавия сок от лицето и косата й. Докато я търкаха със сапун и лееха гореща вода над главата й, тя продължаваше да вижда пред себе си само лицата долу от двора. „Рицарите се заклеват да закрилят слабите, да защитават жени и да се борят за правото, но никой от тях не направи това.“ Само сир Донтос се бе опитал да й помогне, но той вече не беше рицар, не повече от Дяволчето или Хрътката, Хрътката мразеше рицарите… „И аз ги мразя — помисли Санса. — Те не са истински рицари, нито един от тях.“

След като я почистиха, дойде да я прегледа дебелият рижав майстер Френкен. Накара я да легне по корем на постелята и намаза с мехлем червените отоци, покриващи бедрата й. След това й смеси отвара за сън с малко мед, за да я глътне по-леко.

— Поспи малко, дете. Като се събудиш, всичко това ще ти се стори само един лош сън.

„Не, няма да ми се стори само един глупав сън, глупак такъв“ — помисли Санса но все пак изпи отварата и заспа.

Когато се събуди, беше тъмно и не разбра къде е. Стаята й се стори непозната и в същото време — странно позната. Щом се надигна, болка я сряза през краката и всичко се върна в ума й. Очите й се напълниха със сълзи. Някой беше оставил до леглото роба. Санса я облече и отвори вратата. Отвън стоеше жена с кораво лице, с набръчкана кафява кожа и с три наниза на тънката шия. Единият беше направен от злато, другият от сребро, а третият… от човешки уши.

— Къде мисли тя, че е тръгнала? — попита жената й наведе дългото копие към нея.

— В гората на боговете. — Трябваше да намери син Донтос, да го помоли да я заведе у дома веднага, преди да е станало твърде късно.

— Получовека рече да не излизаш оттук — каза жената. — Тук се моли. Боговете ще те чуят.

Санса сведе покорно очи и се върна. Изведнъж осъзна защо мястото й се бе сторило толкова познато. „Сложили са ме в старата спалня на Аря, тя спеше тук, когато татко беше Ръката на краля. Всичките й неща са махнати и вещите са други, но стаята си е същата…“

Малко по-късно едно от слугинчетата донесе плато със сирене, хляб и маслини и кана студена вода.

— Махни ги — заповяда Санса, но момичето остави храната на масата. Наистина беше жадна, осъзна тя. При всяка стъпка ножове сякаш я срязваха по бедрата, но насила прекоси стаята. Изпи две чаши вода и загриза една от маслините. На вратата се почука.

Тя се извърна плахо и приглади гънките на робата.

— Да?

Вратата се отвори и влезе Тирион Ланистър.

— Милейди. Надявам се, че не съм ви притеснил.

— Аз ваша пленница ли съм?

— Гостенка. — Носеше служебната си верига: наниз от златни ръце. — Помислих, че можем да поговорим.

— Както заповяда милорд. — Беше й трудно да извърне поглед от лицето му. Беше толкова грозно, че притежаваше някакъв странен чар.

— Доволна ли сте от храната и дрехите? — попита тай. — Ако се нуждаете от още нещо, просто го поискайте.

— Много сте мил. А тази сутрин… много мило от ваша страна, че ми помогнахте.

— Имате правото да знаете защо Джофри беше толкова разгневен. Преди шест нощи вашият брат е нападнал чичо ми Стафорд, спрял на стан с войската си при едно село, наречено Волски кръстопът, няма и на три дни езда от Скалата на Кастърли. Вашите северняци спечелили съкрушителна победа. Получихме вестта едва тази сутрин.

„Роб всички ви ще избие“ — помисли с възбуда Санса.

— Това е… ужасно, милорд. Брат ми е един подъл предател.

Джуджето се усмихна вяло.

— Е, не мога да го нарека фавн, това той го показа съвсем ясно.

— Сир Лансел каза, че Роб предвождал армия от варги.

Дяволчето се изсмя пренебрежително.

— Сир Лансел е един винен мях, който не може да различи варги от кокоши трън. С брат ти е било вълчището му, но подозирам, че е било само това. Северняците се промъкнали в лагера на чичо ми и срязали коневръзите му, а лорд Старк пуснал между тях вълка. Дори обучените за война дестриери се побъркали. Рицарите били изпотъпкани в павилионите си, а паплачта се разбудила с ужас и побягнала, като захвърлила оръжията си. Сир Стафорд го посекли, докато се мъчел да догони един от конете. Лорд Рикард Карстарк го пронизал с пиката си в гърдите. Сир Робърт Бракс също загинал, както и сир Лимънд Викари, лорд Крейкхол и лорд Джаст. Други петдесетина били взети в плен, в това число синовете на Джаст и моят племенник Мартин Ланистър. Оцелелите разправят шантави истории и се кълнат, че старите богове на севера били тръгнали на поход с вашия брат.

— Тогава… тогава не е имало никаква магия?

Ланистър изсумтя.

— Чародейството е сосът, с който глупците заливат поражението си, за да оправдаят своята некадърност. Моят чичо с овчата си глава, изглежда, изобщо не си е направил труда да постави постове. Войската му беше неопитна — чирачета, рудокопачи, орачи, рибари, изметта на Ланиспорт. Единствената загадка е как вашият брат е успял да се добере до него. Нашите сили все още държат укреплението на Златния зъб и се кълнат, че не е минал оттам. — Джуджето раздразнено сви рамене. — Какво пък, Роб Старк е проклятието на баща ми. Моето се казва Джофри. Кажете ми, какво изпитвате към моя царствен племенник?

— Обичам го с цялото си сърце — отговори Санса, без да мисли.

— Сериозно? — Не изглеждаше много убеден. — Дори сега?

— Обичта ми към Негова милост е по-силна от всякога.

Дяволчето се разсмя гръмко.

— Явно някой ви е научил да лъжете добре. Един ден ще сте благодарна за това, дете. Все още сте дете, нали? Или разцъфнахте?

Санса се изчерви. Въпросът беше груб, но в сравнение с разголването й пред половината замък това бе нищо.

— Не, милорд.

— Толкова по-добре. Ако това ви носи някаква утеха, изобщо не възнамерявам да позволя брака ви с Джофри. Боя се, че никой брак не би могъл да свърже Старк с Ланистър след всичко, което се случи. Толкова по-жалко. Вашата двойка беше едно добро хрумване на крал Робърт, но Джофри го осра.

Знаеше, че трябва да отговори нещо, но думите й заседнаха в гърлото.

— Нещо много се смълчахме — отбеляза Тирион Ланистър. — Вие това ли искате? Край на годежа ви?

— Аз… — Санса не знаеше какво да каже. „Това уловка ли е? Дали ще ме накаже, ако му кажа истината?“ Тя се вгледа в грубото, издадено напред чело на джуджето, едното му око — черно, а другото — мъгляво зелено, в изпъкналите зъби, в острата брада. — Искам само да съм вярна.

— Вярна — повтори замислено джуджето. — И ако може по-далече от Ланистърите. Не мога да те виня за това. Когато бях на твоите години, исках същото. — Тирион се усмихна. — Казват ми, че всеки ден посещаваш гората на боговете. За какво се молиш, Санса?

„Моля се за победа на Роб и за смъртта на Джофри… и за дома. За Зимен хребет.“

— Моля се да свършат битките.

— Това скоро ще стане. Ще има още една битка, между твоя брат Роб и моя лорд баща, и тя ще реши нещата.

„Роб ще го победи — помисли Санса. — Той победи чичо ти и брат ти Джайм, и баща ти ще надвие.“

Сякаш лицето й беше отворена книга, толкова лесно разчете джуджето надеждите й.

— Не взимай Волско кръстовище много на сърце, милейди — каза й той добросърдечно. — Една битка не е война, а баща ми определено не е чичо ми Стафорд. Следващия път като отидеш в гората на боговете, моли се на брат ти да му дойде умът и да прегъне коляно. Върне ли се най-после Северът към кралския мир, смятам да те изпратя у дома. — Скочи от стола до прозореца и каза: — Можеш тази нощ да преспиш тук. Ще ти дам от своите хора да те пазят, Каменните врани може би…

— Не — изломоти Санса уплашена. Ако останеше затворена в Кулата на Ръката, пазена от хората на джуджето, как щеше да я измъкне сир Донтос на свобода?

— Защо, Черни уши ли предпочиташ? Ще оставя Чела, ако с жена ще ти е по-леко.

— Моля ви, недейте, милорд, диваците ме плашат.

Той се ухили.

— Мен също. Но по-важното е, че плашат Джофри и цялото това гнездо от усойници и псета блюдолизци, които той нарича „Кралската ми гвардия“. С Чела и Тимет от двете ти страни никой няма да смее да ти посегне.

— По-скоро бих се прибрала в леглото си. — Лъжата й хрумна изведнъж, но й се стори толкова вярно, че я изрече наведнъж. — В тази кула бяха избити хората на баща ми. Призраците им безпокоят сънищата ми и където погледна, виждам кръвта им.

Тирион Ланистър се взря в лицето й.

— Кошмарите не са ми чужди, Санса. Може би си по-умна, отколкото мислех. Позволи ми поне да те придружа до покоите ти.