Серия
Песен за огън и лед (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Clash of Kings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 310 гласа)
Корекция
bambo (2006)
Сканиране и разпознаване
?
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

Автор: Джордж Р. Р. Мартин

Заглавие: Сблъсък на крале

Преводач: Валери Русинов

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: гр София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-299-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1456


САНСА

Пяха в септата цялата сутрин след първото донесение, че вражески платна са достигнали до замъка. Екът на гласовете им се смесваше с конско цвилене, кънтеж на стомана и стенанията на огромните бронзови порти, и всичко това образуваше непривична за ухото страховита музика. „В септата пеят за милостта на Майката, но по стените мълчаливо се молят на Воина.“ Тя си спомни как септа Мордейн обичаше да им казва, че Воина и Майката са само две от седемте лица на един и същ велик бог. „Но ако е само един, чии молитви ще бъдат чути тогава?“

Сир Мерин Трант държеше дорестия жребец, за да се качи Джофри. Момче и кон бяха еднакво снаряжени с позлатени ризници и пурпурна броня, с еднакви златни лъвове на главите. Ярката светлина на слънцето проблясваше от злато и пурпур при всяко движение на Джоф.

„Ярък, бляскав и кух“ — помисли Санса.

Дяволчето беше яхнал червен жребец, но снаряжението му беше по-скромно от това на краля и му придаваше вид на момче, облякло доспехите на баща си. Само че в брадвата, окачена под щита му, нямаше нищо детинско. До него яздеше сир Мандън Муур, в бялата си, светла като лед броня. Когато Тирион я видя, се извърна на коня си към нея.

— Лейди Санса — извика той от седлото, — вярвам, че сестра ми ви е помолила да останете с другите знатни дами в Мегоровата?

— Да, милорд, но крал Джофри ме повика да го изпратя. Смятам да посетя и септата, да се помоля.

— Няма да питам за кого. — Устата му странно се изкриви. Ако това изобщо можеше да се нарече усмивка, то тя бе най-кривата усмивка на света. — Този ден може да промени всичко. За теб, както и за дома Ланистър. Май трябваше да те изпратя с Томен. Все пак ще си в безопасност в Мегоровата, докато…

— Санса! — Момчешкият вик прокънтя през двора. Джофри я беше видял. — Санса, тук.

„Вика ме, както се вика куче.“

— Негова милост има нужда от вас — отбеляза Тирион Ланистър. — Ще си поговорим пак след битката, ако боговете го позволят.

Санса се провря между гъстите редици пиконосци в златни плащове, подканяна с пръст от Джоф.

— Всички казват, че битката ще започне скоро.

— Дано боговете да са милостиви към всички нас.

— Чичо ми е този, на когото ще му трябва милост, но аз няма да му я дам. — Джофри извади меча си. Дръжката беше с голям рубин, изваян с форма на сърце, захапано от лъвски челюсти. По острието бяха всечени три жлеба. — Новият ми меч, Сърцеяд.

Някога бе имал меч, наречен „Лъвски зъб“. Аря му го беше взела и го хвърли в една река. „Дано Станис да направи същото с тоя.“

— Красиво е изкован, ваша милост.

— Благослови стоманата ми с целувка. — Той протегна меча към нея. — Хайде, целувай.

Едва ли някога се беше държал толкова момчешки глупаво. Санса допря устни до метала с мисълта, че е готова да целува колкото й поискат мечове, само не и Джофри. Жестът й обаче, изглежда, го задоволи и той прибра оръжието в ножницата.

— После ще го целунеш пак, като се върна, и ще опиташ кръвта на чичо ми.

„Само ако някой от охраната ти го убие.“ Трима от Белите плащове щяха да тръгнат с Джофри и чичо му: сир Мерин, сир Мандън и сир Озмунд Черно котле.

— Вие ли ще водите рицарите си в битка? — с плаха надежда попита Санса.

— Щях, само че вуйчо ми Дяволчето казва, че чичо ми Станис изобщо няма да прехвърли реката. Но ще командвам Трите курви. Лично аз ще се разправям с предателите. — Тази възможност предизвика усмивката му. Пълните му розови устнички винаги го правеха да изглежда нацупен. Някога това се харесваше на Санса, но сега й се гадеше.

— Казват, че брат ми Роб винаги е там, където е разгарът на битката — каза тя дръзко. — Макар че той е по-голям от ваша милост, разбира се. Вече е мъж.

Това го накара да се намръщи.

— С брат ти ще се заема след като приключа с този предател чичо ми. Ще го изкормя със Сърцеяд, ще видиш.

После обърна коня си и го пришпори към портата. Сир Мерин и сир Озмунд препуснаха от двете му страни, след тях поеха в строй златните плащове. Дяволчето и сир Мандън Муур останаха в тила. Стражите ги изпратиха с викове и възгласи. Когато и последният излезе, над двора се възцари мрачна тишина, като в затишие пред буря.

Пеенето я притегли през тишината и Санса се запъти към септата. Последваха я две конярчета и един от стражите, чиято смяна беше изтекла. След тях тръгнаха и други.

Санса не беше виждала септата толкова пълна, нито толкова ярко осветена; снопове разноцветни лъчи се спускаха през кристалите от високите прозорци и навсякъде горяха свещи. Олтарите на Майката и Воина се къпеха в светлина, но Ковача, Девата и Отеца също си имаха поклонници, няколко пламъка играеха дори по получовешкото лице на Странника… та какво друго беше Станис Баратеон, ако не Странника, дошъл да ги съди? Санса навести всеки от Седемте по ред, като запали свещ на всеки олтар, след което си намери място на една от пейките до стара набръчкана перачка и едно момче, не по-голямо от Рикон, облечено в тънка ленена туника като рицарски син. Ръката на старицата беше кокалеста и мазолеста, тази на момчето — малка и мека, но й беше добре, че има някой до нея, на когото да се опре. Въздухът беше топъл и натежал от миризмата на тамян и пот, от кристални целувки и восъчна светлина. От дишането й се замая главата. Химна го знаеше. Майка й я беше научила преди много време в Зимен хребет. Гласът й се вля в общия хор.

Майко мила, извор на милостта,

Теб молим, синовете ни спаси от бран.

Възпри стрели и мечове,

с щастливи дни дари ги.

Мила майко, женска сила,

в тази свада щерките ни защити,

Яростта смири и укроти гнева,

всички ни на кротост научи.

В другия край на града хиляди хора се бяха стекли във Великата септа на Белор на хълма на Висения и те също щяха да пеят, гласовете им щяха да се възвисят на вълни над града, отвъд реката, нагоре към небесата. „Боговете би трябвало непременно да ни чуят“ — каза си тя.

Санса знаеше повечето химни и се стараеше колкото може да приглася и в онези, които не знаеше. Пееше със старите белокоси слуги и с неспокойните млади невести, със слугинчета от кухните и с войници, с готвачи и соколари, с рицари и ратници, скуайъри и готварски ратайчета, и с майки кърмачки. Пееше с тези, които бяха в замъка, и с онези извън него, пееше с целия град. За милост пееше тя, за живите, както и за умрелите, за Бран и Рикон, и за Роб, за своята сестра Аря, както и за незаконния си брат Джон Сняг, далеч там някъде на Вала. Пееше за майка си и за баща си, за дядо си лорд Хостър и за вуйчо си Едмур Тъли, за приятелката си Джейн Пули и за пияния крал Робърт, за септа Мордейн и за сир Донтос пееше, и за Джори Касел и майстер Лувин, за всички храбри рицари и войници, които щяха да умрат днес, и за децата и жените им, които щяха да ги оплачат, а най-сетне, към самия край, запя дори за Тирион Дяволчето и за Хрътката. „Той не е истински рицар, но все пак ме спаси — каза безмълвно тя на Майката. — Спаси го, ако можеш, и смири гнева, който кипи в душата му.“

Но когато септонът се възкачи нависоко и призова боговете да закрилят и опазят техния истински и благороден крал, Санса стана. Проходите бяха претъпкани. Наложи й се да си пробива път с рамо, докато септонът зовеше Ковача да влее сила в меча на Джофри и в щита му, Воина — да го дари с кураж, Отеца — да го опази в труден час.

„Дано му се счупи мечът и му се пръсне щитът — помисли хладно Санса, докато се провираше към вратата. — Дано го остави куражът му и всички да го изоставят.“

Неколцина стражи крачеха по бойниците над портата, но инак замъкът изглеждаше празен. Санса спря и се вслуша. Някъде отдалече се носеха шумовете на битка. Пеенето почти ги заглушаваше, но все пак се чуваха: плътният протяжен стон на бойни рогове, скърцането и тътенът на мятащите камъни катапулти, плясъкът на огнените гърнета — пукотът на горящия катран и свисъкът на скорпионите, изхвърлящи дългите един разкрач метални стрели… и освен всичко това — виковете на умиращи мъже.

Друг вид песен беше това, ужасна песен. Санса придърпа качулката на наметалото си и забърза към Мегоровата стега, замъка в замъка, където кралицата бе обещала, че всички ще са в безопасност. В подножието на подвижния мост се натъкна на лейди Танда и двете й дъщери. Фалайз бе пристигнала предния ден от замъка Стоукуорт с малък отряд войници. Мъчеше се да подкара сестра си по моста, но Лолис се беше впила в слугинята си и хлипаше:

— Не искам, не искам, не искам…

— Битката вече започна — каза лейди Танда с треперлив глас.

— Не искам, не искам!

Санса нямаше как да ги отбегне и ги поздрави учтиво.

— Мога ли да помогна?

Лейди Танда се изчерви от срам.

— Не, милейди, но ви благодаря от сърце. Моля да извините дъщеря ми, не е добре.

— Не искам. — Лолис впи ръце в полата на слугинята си — слабо хубавичко момиче с къса тъмна коса, на което като че ли страшно му се искаше да бутне господарката си в сухия ров върху железните шипове. — Моля ви, моля ви, не искам.

Санса й заговори кротко.

— Вътре ще бъдем тройно по-защитени, и освен това ще има храна, пиене и песни.

Лолис я зяпна с отворена уста. Имаше мътнокафяви очи, които винаги изглеждаха влажни от сълзи.

— Не искам.

— Може да не искаш, но трябва — каза рязко сестра й Фалайз. — Трябва, и толкова. Шае, помогни ми. — Двете я хванаха под лактите и къде с влачене, къде с носене я преведоха по моста.

— Болна е — каза лейди Танда.

„Ако бебето може да се нарече болест“ — помисли Санса. Всички из замъка клюкарстваха, че след сполетялото я в града Лолис е непразна.

Двамата стражи пред вратата бяха с шлемовете с лъвските гребени и с пурпурните плащове на дома Ланистър, но Санса знаеше, че са само преоблечени наемници. Друг седеше в подножието на стъпалата — истински гвардеец щеше да стои, а не да седи на стъпало с алебардата на коленете — но стана, като ги видя, и ги вкара вътре.

Балната зала на кралицата нямаше и една десета от големината на Голямата зала на замъка и едва наполовина от Малката зала в Кулата на Ръката, но въпреки това можеше да побере сто души и липсата на простор се компенсираше с великолепие. Зад всяка скоба по стените бе окачено огледало от ковано сребро, така че факлите светеха два пъти по-ярко; стените бяха облицовани с богато резбовано дърво и ароматни постелки покриваха пода. От галерията горе се лееха весели тонове на флейти и цигулки. Цялата южна стена представляваше низ от широки сводести прозорци, прикрити с тежки завеси. Дебелото кадифе не пропускаше и лъч светлина и приглушаваше звуците и на молитвата, и на битката. „Все едно — помисли Санса. — Войната е с нас.“

От двете страни на дългите дървени маси седяха почти всички знатни жени в града, наред с шепа старци и малки момчета. Жените бяха съпруги, дъщери, майки и сестри. Мъжете им бяха навън, за да се бият с лорд Станис. Много от тях нямаше да се върнат и въздухът тежеше от съзнаването на тази тъжна истина. Като годеница на Джофри, на Санса се полагаше почетно място отдясно на самата кралица. Тя тъкмо се качваше на подиума, когато забеляза мъжа, стоящ в сенките до задната стена. Носеше промазана черна плетена ризница и държеше меча пред себе си: големия меч на баща й, Лед, висок почти колкото него. Върхът, му беше опрян в пода, а коравите костеливи пръсти се бяха впили в двата странични предпазителя на дръжката. Дъхът на Санса спря в гърлото й. Сир Илин Пейн, изглежда, усети погледа й и обърна мършавото си пъпчиво лице право към нея.

— Какво търси той тук? — попита тя Осфрид Черно котле. Той командваше новата червеноплаща гвардия на кралицата.

Осфрид се ухили.

— Нейна милост смята, че може да й потрябва до края на тази нощ.

Сир Илин беше Кралското правосъдие. Имаше само една дейност, за която можеше да потрябва. „Чия ли глава ще поиска?“

— Всички, стани! Нейна милост Церсей от дома Ланистър, Кралицата регент и Защитничка на кралството — извика кралският стюард.

Роклята на Церсей беше от искрящ като сняг лен, бяла като плащовете на Кралската гвардия. Дългите широки ръкави бяха обшити със златист сатен. Яркожълтата й коса се лееше на водопад от гъсти къдрици по оголените й рамене. На тънката й шия висеше наниз от диаманти и смарагди. Белотата й придаваше странна невинност, почти като на девица, но по бузите й бяха избили алени петна.

— Седнете — каза кралицата, след като зае мястото си на подиума, — и добре сте дошли. — Осфрид Черно котле й поднесе стола, а един от пажовете предложи същата услуга на Санса. — Изглеждаш ми нещо пребледняла, Санса — отбеляза кралицата. — Червеното ти цвете още ли цъфти?

— Да.

— Колко на място. Мъжете ще кървят навън, а ти — тук. — Кралицата даде знак за първото блюдо.

— Защо е тук сир Илин? — изтърва се Санса.

Кралицата погледна към немия палач.

— За да се справя с предателството и да ни защити, ако потрябва. Той беше рицар преди да стане палач. — Посочи с лъжицата си към другия край на залата, към заключените и здраво залостени врати. — Когато брадвите заудрят по тези врати, ще се радваш, че е тук.

„Повече щях да се радвам, ако беше Хрътката“ — помисли Санса. Колкото и да беше зъл и груб Сандор Клегейн, тя не вярваше, че ще позволи да й се случи нещо лошо.

— Вашата гвардия няма ли да ни защити?

— А кой ще ни защити от гвардията? — Кралицата погледна накриво към Осфрид. — Верните наемници са рядкост като девствените курви. Ако битката бъде изгубена, моите гвардеици ще се запрепъват в тези червени плащове в бързината да ги свалят. Ще отмъкнат каквото могат и ще избягат, заедно със слугите, перачките, конярите, всички ще побягнат да си спасяват жалките кожи. Имаш ли си представа какво става, когато един град бъде превзет и подложен на опустошение, Санса? Нямаш, нали? Ти знаеш само онова, което си научила от певците, а хубавите песни за опустошение са голям дефицит.

— Истинските рицари няма да посегнат на жени и деца. — Думите прозвучаха кухо още докато ги произнасяше.

— Истинските рицари. — На кралицата това като че ли й се стори изключително забавно. — Права си, несъмнено. Тогава защо просто не си ядеш супата като добро момиче и не чакаш Симион Звездоокия и принц Емон Драконовия рицар да дойдат да те спасят, миличка? Убедена съм, че няма да чакаш дълго.