Джордж Р. Р. Мартин
Сблъсък на крале (10)

АРЯ

Двете бразди на коловоза през тревите и нищо друго. Това беше пътят.

Добрата страна беше, че при толкова малко движение нямаше кой да ги посочи с пръст и да ги пита накъде са тръгнали. Човешкият порой, излял се по кралския път надолу, тук беше само тънка струя.

Лошата страна беше, че пътят се виеше като змия, свиваше се на още по-тесни отсечки и понякога като че ли напълно изчезваше, за да се появи отново на цяла левга напред, когато вече почти бяха изгубили надежда. Аря го ненавиждаше. Теренът съвсем не беше лош — полегати хълмове и терасирани ниви, ливади и горички, и малки долини, където върбите се трупаха нагъсто край ленивите плитки потоци. Въпреки това пътят беше толкова тесен и крив, че едва се влачеха. Бавеха ги клатушкащите се фургони, чиито оси скърцаха под тежестта на тежкия товар. Дузина пъти на ден се налагаше да спират, за да избутат някое заседнало колело или да удвоят впряговете, за да изкатерят някой разкалян склон. Веднъж, посред гъста дъбова горичка, се натъкнаха на трима мъже, които теглеха товар дърва за огрев на волска кола и нито дърварите можеха да отбият, нито те. Нищо не им оставаше освен да изчакат хората да разпрегнат воловете, да ги прекарат през дърветата, отново да впрегнат воловете и да тръгнат обратно откъдето бяха дошли. Волската кола беше по-бавна и от фургоните и този ден не стигнаха доникъде.

Аря продължаваше неволно да поглежда назад и да се чуди кога ще ги догонят златните плащове. Нощем се будеше от всеки шум и стискаше дръжката на Игла. Вече не вдигаха бивак, без да поставят постове, но Аря не разчиташе на тях, особено на сирачетата. Из уличките на Кралски чертог сигурно се бяха справяли добре, но тук сред дивото бяха напълно безпомощни. Станеше ли тиха като сянка, тя можеше да се промъква покрай тях, да пробяга навън под звездната светлина и да пусне вода зад храстите, без никой да я види. Веднъж, когато пазеше Ломи Зелените ръце, тя пропълзя на един дъб, придвижи се от дърво на дърво, докато се озове точно над главата му, и той изобщо не забеляза. Щеше да скочи върху него, но се сети, че писъкът му ще разбуди целия бивак и Йорен можеше да я напердаши пак.

Ломи и останалите сираци вече се държаха с Бивола като с важна особа, защото кралицата искаше главата му, макар че заслугата не беше негова.

— Нищо не съм направил на кралицата — твърдеше ядосан той. — Вършех си работата и толкоз. Свали, вдигни, това донеси, онова отнеси. Уж щях да ставам оръжейник, а един ден майстер Мот рече, че трябва да ида в Нощния страж, друго не знам.

И после се хващаше да лъска шлема си. Шлемът беше хубав, кръгъл и добре оформен, със забрало и два големи бичи рога. Аря гледаше как Бивола търка метала с намаслен парцал, докато не лъснеше толкова ярко, че се виждаха пламъците на лагерния огън, отразени в стоманата. Но така и не го слагаше на главата си.

— Бас слагам, че е копеле на оня изменник — каза една нощ Ломи, но тихо, за да не го чуе Джендри. — Вълчият лорд, дето му клъцнаха главата на стъпалата на Белор.

— Не е — заяви Аря. „Баща ми си имаше само едно копеле и това е Джон.“ И се шмугна сред дърветата с желанието да оседлае коня си и да побегне към дома си. Конят беше добър, кафява кобила с бяло петно на челото. А Аря беше добър ездач. Можеше да пришпори в галоп и да не вижда повече никой от тях, освен ако сама не поиска. Само че тогава нямаше да има кой да разузнава пред нея или да гледа отзад, или да пази, докато тя спи, и когато златните плащове я хванеха, щеше да е съвсем сама. По-безопасно беше да остане с Йорен и другите.

— Не сме далече от Окото на боговете — каза една сутрин черният брат. — Кралският път няма да е безопасен, докато не прехвърлим Тризъбеца. Така че ще заобиколим езерото по западния бряг, там едва ли ще ни търсят. — И на следващото място, където се кръстосаха двата коловоза, обърнаха фургоните на запад.

Тук селската земя отстъпи на гората, селата и твърдините бяха по-малки и по-нарядко, хълмовете станаха по-стръмни и долините — по-дълбоки. Храна се намираше все по-трудно. В града Йорен беше натоварил фургоните с осолена риба, корав хляб, сланина, ряпа, чували боб и ечемик и пити кашкавал, но бяха изяли и последната троха. Принуден да осигури прехраната им на място, Йорен прибягна до Кос и Курц, хванати като улични крадци. Пращаше ги в гората пред колоната и по здрач те се връщаха кога със сърна, провесена на прът между двамата, кога с връзки пъдпъдъци на коланите. По-малките момчета пращаше да берат боровинки покрай пътя или да прехвърлят оградите и да наберат торба ябълки, когато минеха покрай някоя овощна градина.

Аря беше опитна катерачка и бърза в ловенето и един ден поиска да излезе сама. Натъкна се на заек, съвсем случайно. Беше кафяв и тлъст, с дълги уши и нослето му трепереше. Зайците бягаха по-бързо от котките, но не можеха да се катерят по дърветата. Шибна го с тоягата си и го хвана за ушите, а Йорен го сготви с гъби и див лук. На Аря й дадоха цяла кълка, защото беше нейният заек. Тя я раздели с Джендри. Другите получиха по лъжица, даже и тримата във веригите. Джакън Х’гхар й благодари учтиво за доброто отношение, а Хапката чак облиза мазното от мръсните си пръсти с блажен израз, но Рордж, безносият, само се изсмя и каза:

— Ето ви и ловец. Буцесто лице, Буцеста глава, Трепач на зайци.

Край една твърдина, наречена Бяло изтравниче, някакви селяни ги обкръжиха в царевичната нива и им поискаха пари за мамулите, които си бяха накъсали. Йорен погледна косите в ръцете им и им хвърли няколко медника.

— Преди време човек в черно се хранеше до насита от Дорн до Зимен хребет и дори върховните лордове смятаха за висока чест да подслонят черен брат под покривите си — каза той с горчивина. — Сега пъзльовци като вас искат пара за хапка червива ябълка. — И се изплю.

— Не е червива ябълка, ами е сладка царевица, к’вато една дърта черна гарга кат’ тебе не заслужава — отвърна му грубо един. — Да ни се махаш от нивата и да си вземеш тия твои крадливци, че ще те набучим в царевицата да плашиш другите гарги.

Същата нощ изпекоха царевицата в жарта, като я обръщаха с пръчки, и я изядоха гореща. Според Аря вкусът й беше чудесен, но Йорен не поиска да яде от яд. Облак сякаш беше надвиснал над него, дрипав и черен като наметалото му. Крачеше нервно из бивака и си мърмореше.

На другия ден Кос се върна тичешком да предупреди Йорен, че напред има друг бивак.

— Двайсет или трийсет души, с ризници и шлемове — каза той. — Някои са посечени лошо, един издъхваше, ако се съди по виковете. Толкова шум вдигаше, че ги приближих, без да чуят. Имат копия и щитове, но само един кон, и то куц. Мисля, че от доста време са там, по вонята.

— Знаме видя ли?

— Петнист котарак, жълт и черен, на кално кафяво поле.

Йорен сгъна лист горчивец, лапна го и задъвка.

— Не мога да кажа — призна той. — Може да е една страна, може да е друга. Щом са я закъсали толкова, сигурно ще ни вземат конете, все едно кои са. Може и повече да поискат. Мисля да ги заобиколим.

Това ги отклони с няколко мили от пътя и им струваше най-малко два дни забавяне, но старият каза, че им е излязло евтино.

— На Вала ще имате време колкото искате. Остатъка от живота ви, най-вероятно. Няма защо да бързате да стигате там.

Аря виждаше все повече и повече хора да пазят нивите си. Често стояха край пътя и хладно оглеждаха всеки, който мине. На други места патрулираха на коне, обикаляха синорите си с окачени на седлата брадви. На едно място забеляза човек, сврял се в клонака на едно изсъхнало дърво с лък в ръка и колчан, провиснал на клона до него. Щом ги видя, той постави стрела на тетивата и не извърна очи, докато не премина и последният фургон. Йорен кълнеше през цялото време.

— Тоя пък с неговото дърво, да го видя аз колко ще му хареса, като дойдат Другите да го вземат.

Ден по-късно Добер забеляза червено сияние на фона на свечеряващото се небе.

— Или тоя път отново се е завъртял, или слънцето е решило днес да залезе на север.

Йорен се качи на един хълм да погледне по-добре.

— Пожар — обяви той. Облиза палец и го вдигна нагоре. — Вятърът трябва да го издуха настрана от нас. Ама вие гледайте и си отваряйте очите.

Гледаха, и още как. Когато се стъмни, огънят като че ли стана по-ярък и силен, докато по едно време сякаш целият север пламна. От време на време дори можеха да помиришат пушека, въпреки че вятърът беше постоянен и не позволяваше на пламъците да ги доближат. Призори пожарът загасна от само себе си, но нея нощ никой от тях не спа добре.

Беше по обед, когато стигнаха мястото, където се беше намирало селото. Полята бяха изпепелени на мили околовръст, а къщите приличаха на почернели коруби. Трупове на изгорели и заклани животни бяха осеяли земята под живите покрови на хранещите се с леш врани, които се вдигаха със сърдит грак, щом ги обезпокояха. От укреплението още се вдигаше сивкав дим. Дървената палисада отдалече изглеждаше здрава, но явно не се беше оказала толкова здрава.

Аря, която яздеше пред фургоните, видя изгорели трупове, набити на остри колове по дървените стени, с длани, притиснати към лицата им, сякаш да се предпазят от пламъците, докато те са ги поглъщали. Йорен извика да спрат и каза на Аря и другите момчета да пазят фургоните, докато той с Мърч и Кътджак влязат в селото пеша. Когато се изкатериха през разбитата порта, вътре от стените се вдигна ято гарвани и гарваните в кафезите по фургоните им отвърнаха с пронизителен грак.

— Дали да не идем след тях? — попита Аря Джендри, след като Йорен и другите двама се забавиха доста.

— Йорен каза да чакаме. — Гласът на Джендри прозвуча кухо. Когато Аря се обърна да го погледне, видя, че си е сложил шлема с големите вити рогове.

Когато най-сетне се върнаха, Йорен носеше на ръце малко момиченце, а Мърч и Кътджак мъкнеха една жена на носилка, стъкмена от скъсани завивки. Момиченцето не беше на повече от две годинки и все плачеше, приглушено някак, сякаш нещо му беше заседнало на гърлото. Или още не се беше научило да говори, или беше забравило. Дясната ръка на жената свършваше с кърваво пънче при лакътя, а очите й сякаш нищо не виждаха, дори когато погледнеше право в теб. „Моля ви — хленчеше тя непрестанно. — Моля ви. Моля ви.“ На Рордж това му се стори смешно. Изсмя се през дупката на мястото на носа си и Хапката също започна да се смее, докато Мърч не ги изруга и не им каза да млъкнат.

Йорен ги накара да наместят жената отзад в един от фургоните.

— И по-бързо — рече той. — Стъмни ли се, тук ще дойдат вълци, че и по-лошо.

— Страх ме е — измърмори Горещата баница, като видя как едноръката жена се тресе във фургона.

— И мен — призна Аря.

Той я стисна за рамото.

— Всъщност аз никакво момче не съм ритал до смърт, Ари. Само продавах баничките на мама, това е.

Аря яздеше колкото смее по-далече от фургоните, за да не чува плача на малкото дете и шепота на жената: „Моля ви.“ Спомни си една история, която баба Нан им бе разказала веднъж, за един човек, когото зли великани затворили в един тъмен замък. Той бил много смел и хитър, надхитрил великаните и избягал… но скоро след като се озовал извън замъка, Другите го взели и изпили топлата му червена кръв. Вече разбираше какво трябва да е изпитвал.

Привечер едноръката жена умря. Джендри и Кътджак й изкопаха гроб на склона на един хълм под плачеща върба. Когато вятърът задуха, на Аря й се стори, че през дългите, полюшващи се клони чува шепот: „Моля ви. Моля ви. Моля ви.“ Настръхна и едва не побягна.

— Тази нощ без огън — каза Йорен. Вечерята им беше шепа репи, които Кос бе намерил, по чаша боб и вода от близкия ручей. Водата беше със странен вкус и Ломи обясни, че било вкусът на трупове, гниещи някъде горе при извора. Горещата баница щеше да го удари, ако Райсън не беше се оказал наблизо да ги разтърве.

Аря пи много вода, само за да си напълни с нещо корема. Не допускаше, че ще може да заспи, но все пак заспа. Когато се пробуди, беше катраненочерно, а мехурът й беше пълен до пръсване. Спящите се бяха сгушили около нея, загърнати в одеяла и наметала. Аря напипа Игла, стана и се вслуша. Чу тихите стъпки на часовоя, мъжете, които се обръщаха в неспокойния си сън, дрезгавото хъркане на Рордж и странния съскащ звук, който Хапката издаваше, когато заспи. От друг фургон се чуваше непрестанно, ритмично свистене на стомана в камък. Там седеше Йорен, дъвчеше листо горчивец и точеше камата си.

Горещата баница беше едно от момчетата, които пазеха.

— Къде отиваш? — попита той, като видя, че Аря се е запътила към дърветата.

Аря махна вяло към гората.

— Не може — каза Горещата баница. Откакто бе окачил меча на колана си, беше станал малко по-смел, въпреки че мечът беше къс и че го държеше като сатър. — Стария каза тази нощ всички да стоят в бивака.

— Трябва да пусна една вода — обясни Аря.

— Ами използвай ей онова дърво — посочи й той. — Не знаеш какво има там, Ари. Преди малко чух вълци.

Йорен нямаше да одобри, ако се сбиеше с него. Опита да се направи на изплашена.

— Ами? Вълци? Наистина ли?

— Чух ги — увери я той.

— То май не ми се ходи вече.

Върна се при одеялото си и се престори, че спи, докато не го чу да се отдалечава. Тогава отново се претъркули и се шмугна в дърветата от другата страна на бивака, тиха като сянка. От тази страна също имаше постове, но Аря ги избягна с лекота. Само за да е сигурна, се отдалечи два пъти повече от обикновеното. Когато се увери, че наблизо няма никой, смъкна гащите и клекна да си свърши работата.

Пишкаше със смъкнати до глезените дрехи, когато чу шумолене под дърветата. „Горещата баница — помисли си в паника, — тръгнал е подир мен.“ После видя очите, блеснали от гората, ярки от отразената лунна светлина. Коремът й се сви и тя посегна за Игла, без да се интересува, че ще се намокри, и започна да брои очите: две, четири, осем, дванайсет, цяла глутница…

Един от тях пристъпи безшумно към нея от дърветата. Взря се в нея и оголи зъби, и единственото, което й хрумна, беше колко глупава е и как Горещата баница ще злорадства, като види на другата сутрин полуизядения й труп. Но вълкът се обърна и затича обратно в тъмното, и също толкова бързо всички очи изчезнаха. Разтреперана, тя се почисти, вдигна си гащите и тръгна към далечния стържещ звук назад към бивака и към Йорен.

— Вълци — пошепна му. — В гората.

— Аха. Там ще са. — Дори не я погледна.

— Изплашиха ме.

— Тъй ли? — Той се изплю. — Аз пък мислех, че вашта порода си падате по вълците.

— Нимерия беше вълчище. — Аря се сви. — Това е друго. Все едно, нея я няма. Двамата с Джори я замервахме с камъни, докато се махне, иначе кралицата щеше да я убие. — Разказът я натъжи. — Обзалагам се, че ако беше в града, нямаше да позволи да отсекат главата на татко.

— Сираците нямат бащи — каза Йорен. — Или го забрави? — Горчивецът беше направил слюнката му червена, сякаш устата му кървеше. — Единствените вълци, от които трябва да се боим, са ония, дето са направили това със селото.

— Искам у дома — проплака отчаяно тя. Толкова се беше старала да бъде смела, да бъде свирепа като вълчица и прочие, но понякога всъщност се чувстваше като малко, безпомощно момиченце.

Черният брат издърпа ново листо горчивец от балата във фургона и го задъвка.

— Май трябваше да те оставя аз където те намерих, момче. Всички ви. В града май е по-безопасно.

— Все едно. Искам си вкъщи.

— Водя хора за Вала близо от трийсет години. — На устните на Йорен изби пяна, като кървави мехури. — За цялото туй време съм изгубил само трима. Старец умря от треска, едно градско момче го ухапа змия, докато дрискаше, и един тъпак се опита да ме убие, докато спях, само че получи червена усмивка за тая работа. — Прекара камата през гърлото си да й покаже. — Трима, за трийсет години. — Обърна се и изплю листото. — Виж, с кораб може и да е по-умно. Други хора няма да срещнеш по пътя, но… някой по-умен ще тръгне с кораб, но аз… трийсет години все по тоя кралски път. — Прибра ножа в канията. — Отивай да спиш, момче. Чу ли ме?

Не че не се опита. Но докато лежеше под тънкото одеяло, чуваше воя на вълците… и някакъв друг звук, по-слаб, почти като шепота на вятъра, който можеше да е писък.