Серия
Песен за огън и лед (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Clash of Kings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 310 гласа)
Корекция
bambo (2006)
Сканиране и разпознаване
?
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

Автор: Джордж Р. Р. Мартин

Заглавие: Сблъсък на крале

Преводач: Валери Русинов

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: гр София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-299-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1456


БРАН

Мийра пристъпваше предпазливо в кръг, мрежата й се полюшваше в лявата й ръка, а тънкото тривърхо копие за лов на жаби стърчеше в дясната. Лято я следеше със златните си очи, обръщаше се с щръкнала опашка. Дебнеше. Дебнеше…

— Йай! — извика момичето и копието полетя. Вълкът се плъзна наляво и отскочи. Мийра метна мрежата и гънките се разплетоха във въздуха пред нея. Скокът на Лято го вкара в мрежата. Той я повлече със себе си, блъсна се в гърдите й и я събори по гръб. Мократа трева уби удара, но дъхът й изскочи с едно „о-фф“. Вълкът се сви върху нея.

— Загуби! — извика победоносно Бран.

— Спечели — каза брат й Джойен. — Лято е в примката й.

Бран разбра, че е прав. Лято се мяташе и ръмжеше в мрежата и все повече се оплиташе. Не можеше и да хапе през нея.

— Пусни го.

Момичето от Тръстиките се засмя, обгърна с ръце оплетеното вълче и двамата се претъркулиха. Лято заскимтя и краката му заритаха във въжетата, които го бяха оплели. Мийра коленичи, отметна една гънка, дръпна в единия край, ловко бръкна с пръсти тук-там — и изведнъж вълчището изхвърча на свобода.

— Лято, при мен. — Бран разпери ръце. — Внимавай — викна той миг преди вълкът да скочи върху него. Стисна го с всички сили, щом вълкът го повлече по тревата. Двамата се вплетоха един в друг и се затъркаляха по тревата, единият ръмжеше и джавкаше, другият се смееше. Накрая Бран се оказа отгоре, с оцапания с кал вълк под него. — Добро вълче — изпъшка той. Лято го облиза по ухото.

Мийра поклати глава.

— Ама той никога ли не се ядосва?

— Не и с мен. — Бран сграбчи вълка зад ушите и Лято щракна сърдито челюсти, но само на игра. — Понякога ми къса дрехите, но кръв никога не пуска.

— Твоята кръв. Ако се беше измъкнал от мрежата ми…

— Нямаше да те нарани. Той знае, че те харесвам.

Всички други лордове и рицари си бяха заминали ден-два след празника на жътвата, но двамата Тръстики останаха постоянни спътници на Бран. Джойен беше толкова сериозен, че баба Нан го нарече „малкия дядо“, но Мийра напомняше на Бран за сестра му Аря. Не я беше страх да се оцапа и можеше да тича, да се бори и да хвърля като момче. Беше по-голяма от Аря обаче; почти на шестнадесет, пораснала жена. И двамата бяха по-големи от Бран, макар че деветият му рожден ден най-сетне бе дошъл и отминал, но никога не се отнасяха с него като с момче.

— Жалко, че не сте вие поверениците ни вместо двамата Уолдър. — Помъчи се да се довлече до най-близкото дърво. Пълзенето и гърченето беше отвратителна гледка, но когато Мийра пристъпи да го вдигне, той я спря. — Не, не ми помагай. — Претърколи се тромаво, избута се и залитна назад, опирайки се на ръце, след което приседна, опрял гръб на високия ясен. — Видя ли. Казах ти. — Лято полегна с глава в скута на Бран. — Не бях виждал досега някой да се бие с мрежа — каза той на Мийра и почеса вълчището зад ушите. — Вашият учител по оръжие ли те научи на боя с мрежа?

— Баща ми ме научи. В Сива вода нямаме рицари. Нито учител по оръжие, нито майстер.

— Кой ви гледа гарваните?

Тя се усмихна.

— Гарваните не могат да намерят Стража на Сива вода, както и враговете ни.

— Защо?

— Защото се движи — каза му тя.

Бран не беше чувал досега за подвижен замък. Погледна я объркано, но не можа да разбере дали го дразни, или му говори истината.

— Бих искал да го видя. Мислиш ли, че ще мога да ви дойда на гости, когато войната свърши?

— Ще бъдеш добре дошъл, принце. Тогава, както и сега.

— Сега?! — Бран беше изкарал целия си живот в Зимен хребет. Копнееше да види далечни места. — Мога да помоля сир Родрик, когато се върне. — Старият рицар беше далече на изток, мъчеше се да оправи тамошните неразбории. Копелето на Рууз Болтън ги беше започнало, отвличайки лейди Рогов лес при връщането й от жътвения празник, и същата нощ се беше оженил за нея, макар да беше достатъчно млад, за да й е син. След това лорд Мандърли беше завзел замъка й. За да защити владенията на Рогов лес от Болтънови, беше писал, но сир Родрик се ядоса на него почти толкова, колкото на копелето. — Сир Родрик може да ми разреши да отида. Майстер Лувин никога няма да ме пусне.

Джойен Тръстиката, седнал с кръстосани крака под дървото, го изгледа строго.

— За теб ще е добре, ако напуснеш Зимен хребет, Бран.

— Така ли?

— Да. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Брат ми притежава „зеления взор“ — каза Мийра. — Сънува неща, които никога не са се случвали, но понякога се сбъдват.

— Няма понякога, Мийра. — Двамата се спогледаха: той — тъжен, тя — настръхнала.

— Кажи ми какво ще се случи? — каза Бран.

— Ще го направя — отвърна Джойен, — ако ми кажеш за сънищата си.

Гората на боговете притихваше. Бран чуваше шепота на листата и далечното плацикане на Ходор в горещите извори. Помисли за златния мъж и за триоката врана, спомни си пращенето на кости между челюстите си и медния вкус на кръвта.

— Нямам сънища. Майстер Лувин ми дава прахове за сън.

— Помагат ли?

— Понякога.

А Мийра каза:

— Всички в Зимен хребет знаят, че се будиш посред нощ с писъци и изпотен, Бран. Жените говорят за това, както и стражите в бараката си.

— Кажи ни какво те плаши толкова — попита го Джойен.

— Не искам. Все едно, това са само сънища. Майстер Лувин казва, че сънищата могат да означават всичко или нищо.

— Моят брат сънува като другите момчета и тези сънища могат да значат всичко — каза Мийра. — Но зелените сънища са различни.

Очите на Джойен имаха цвят на мъх и понякога щом те погледнеше, сякаш виждаше през теб нещо друго. Както сега.

— Аз сънувах един крилат вълк, прикован към земята със сиви каменни вериги — заговори той. — Беше зелен сън и разбрах, че е истина. Една врана се мъчеше да изкълве веригите, но камъкът беше много здрав и клюнът й отскачаше от тях.

— Враната с три очи ли беше?

Джойен кимна.

Лято вдигна глава в скута на Бран и зяпна блатния мъж с тъмнозлатистите си очи.

— Като малък едва не умрях от треската на сивата вода. Тогава при мен дойде враната.

— При мен дойде след като паднах — изломоти Бран. — Спах дълго. Каза ми, че трябва да летя или да умра, и аз се събудих, само че бях вече сакат и в края на краищата не можах да полетя.

— Можеш, стига да искаш. — Мийра прибра мрежата, оправи възлите й и започна да я сгъва.

— Ти си крилатият вълк, Бран — каза Джойен. — Когато дойдохме, не бях сигурен, но вече го знам. Враната ни прати да ти счупим веригите.

— Враната в Сива вода ли е?

— Не. Враната е на север.

— При Вала? — Бран винаги беше искал да види Вала. Сега незаконният му брат Джон беше там, мъж на Нощния страж.

— Отвъд Вала. — Мийра Тръстиката окачи мрежата на колана си. — Когато Джойен каза на нашия лорд баща какво е сънувал, той ни изпрати в Зимен хребет.

— Как бих могъл да счупя веригите, Джойен? — попита Бран.

— Отвори си очите.

— Те са отворени. Не виждаш ли?

— Отворени са две — посочи Джойен. — Едно, две.

— Аз имам само две.

— Имаш три. Враната ти даде третото, но ти не искаш да го отвориш. — Говореше някак завалено. — С две очи виждаш лицето ми. С третото можеш да видиш сърцето ми. С две можеш да видиш онзи дъб там. С третото можеш да видиш жълъда, от който е израснал дъбът, и сухия дънер, в който един ден ще се превърне. С две не можеш да видиш по-далече отвъд стените си. С третото ще се взираш на юг до Лятното море и на север отвъд Вала.

Лято се изправи.

— Нямам нужда да виждам толкова далече. — Бран се усмихна нервно. — Омръзна ми да говорим за врани. Хайде да поговорим за вълци. Или за лъвогущери. Хващала ли си някога лъвогущер, Мийра? Тук нямаме лъвогущери.

Мийра извади от храстите жабешкото си копие.

— Те живеят във водата. В плитки потоци и в дълбоки блата…

Брат й я прекъсна.

— Ти сънувал ли си лъвогущер?

— Не — каза Бран. — Казах ти, не искам да…

— Сънувал ли си вълк?

Вече го ядосваше.

— Не съм длъжен да ти разказвам сънищата си. Аз съм принцът. Аз съм Старк от Зимен хребет.

— Лято ли беше?

— Млъкни.

— В нощта на жътвения празник ти сънува, че си Лято в гората на боговете, нали?

— Престани! — извика Бран. Лято застъпва към язовото дърво, оголил белите си зъби. Джойен Тръстиката не му обърна внимание.

— Когато докоснах Лято, усетих теб в него. Също както си в него сега.

— Не си. Аз си бях в леглото. Спях.

— Ти беше в гората на боговете. Целият в сиво.

— Това беше само един лош сън.

Джойен стана.

— Усетих те. Усетих падането ти. Това ли те плаши, падането?

„Падането — помисли Бран. — И златният мъж, братът на кралицата, той също ме плаши, но най-вече падането.“ Но не го каза. Как да го каже? Не беше могъл да го каже на сир Родрик, нито на майстер Лувин, не можеще да го каже и на Тръстиките. Ако не говореше за това, може би щеше да го забрави. Изобщо не искаше да го помни. Можеше да е неверен спомен.

— Всяка нощ ли падаш, Бран? — попита кротко Джойен.

От гърлото на Лято излезе ниско ръмжене и този път не беше на игра. Той пристъпи напред, целият — зъби и пламнали очи; Мийра застана между вълка и брат си с копието в ръка.

— Задръж го, Бран.

— Джойен го гневи.

Мийра разтърси мрежата.

— Това е твоят гняв, Бран — каза брат й. — Твоят страх.

— Не е. Аз не съм вълк. — Но беше вил с тях в нощта и беше вкусил кръв в сънищата си.

— Част от теб е Лято и част от Лято си ти. Знаеш го, Бран.

Лято се втурна напред, но Мийра го спря, замахвайки с триострия връх на копието. Вълкът свърна настрани, заобиколи и запристъпва крадешком. Мийра се обърна с лице към него.

— Спри го, Бран.

— Лято! — извика Бран. — При мен, Лято! — Плесна с отворена длан по бедрото си. Ръката му изтръпна, но мъртвият му крак не изпита нищо.

Вълчището се хвърли отново и отново копието на Мийра замахна напред. Лято го отбягна и се извъртя в кръг. Храстите изшумоляха и иззад язовото дърво изскочи дълъг черен силует — озъбен. Миризмата беше силна; брат му беше надушил гнева му. Бран усети как настръхва. Мийра стоеше до брат си с вълците от двете й страни.

— Бран, спри ги.

— Не мога!

— Джойен, на дървото!

— Няма нужда. Не това е денят, в който ще умра.

— Качвай се! — кресна тя и брат й се закатери по ствола на ясеновото дърво, прихващайки се за кухините на изрязаното в дънера лице. Вълчищата се приближаваха. Мийра заряза копието и мрежата, подскочи и се хвана за клона над главата й. Челюстите на Рошльо изщракаха под глезена й, а тя се люшна нагоре и се метна на клона. Лято клекна и зави, а Рошльо зарови муцуна в ловната мрежа и я разтърси в зъбите си.

Едва тогава Бран си спомни, че не са сами. Вдигна шепи пред устата си и извика:

— Ходор! Ходор! Ходор! — Беше ужасно изплашен и някак гузен. — На Ходор няма да посегнат — увери той приятелите си на дървото.

Минаха няколко мига и чуха глухото тананикане. Ходор се появи полугол и оплескан с кал от цапането в горещите извори, но Бран никога не беше се радвал толкова на появата му.

— Помогни ми, Ходор. Изгони вълците. Разкарай ги.

Ходор се зае ухилен с възложеното му и махайки с ръце, затъпка с огромните си крачища и зарева: „Ходор, Ходор“. Затича първо към единия вълк, после към другия. Рошльо избяга пръв, завъртя опашка, изръмжа за последно и се скри в гъсталаците. Когато на Лято му омръзна, се върна при Бран и се отпусна на тревата до него.

Веднага щом скочи на земята, Мийра грабна копието и мрежата си. Джойен не откъсваше очи от Лято.

— Пак ще поговорим — обеща той на Бран.

„Вълците бяха, не бях аз.“ Но не разбираше защо изведнъж подивяха така. „Може би майстер Лувин беше прав като ги затвори в гората на боговете.“

— Ходор — каза той. — Отнеси ме при майстер Лувин.

Куличката на майстера под гарванарника беше едно от любимите места на Бран. Лувин беше безнадеждно разхвърлян човек, но купищата му с книги, свитъци и бутилки бяха толкова позната и успокояваща гледка за Бран, колкото плешивото петно на темето на майстера и провисналите ръкави на широкия му сив халат. Обичаше и гарваните.

Завари Лувин да пише, седнал на едно високо столче. След като сир Родрик замина, цялото управление на замъка беше паднало на плещите му.

— Принце — каза той, когато Ходор влезе, — за днешните ви уроци още е рано. — Майстерът отделяше по няколко часа на ден за обучението на Бран, Рикон и двамата Уолдър Фрей.

— Ходор, спри. — Бран се хвана с две ръце за стенния свещник и се издърпа от коша. Увисна за миг на ръце, докато Ходор го вземе и го отнесе на един стол. — Мийра казва, че брат й има зеления взор.

Майстер Лувин се почеса по носа с края на перото.

— Така ли казва?

Той кимна.

— Ти си ми разправял, че горските чеда имали зеления взор. Помня.

— Някои са притежавали тази сила. Мъдрите хора ги наричат „зеленозрящи“.

— Магия ли е било?

— По липса на по-добра дума, можеш и така да го наречеш, ако искаш. Но по същество е било само различен вид познание.

— Що за познание?

Лувин остави перото на писалището.

— Никой не знае със сигурност, Бран. Чедата са изчезнали от света и с тях — тяхната мъдрост. Смятаме, че трябва да е било свързано някак с дървесните ликове. Първите хора вярвали, че зеленозрящите можели да виждат през очите на своите язови дървета. Тъкмо затова изсичали дърветата навсякъде, където срещнат и влязат във вражда с чедата. Зеленозрящите уж имали власт също така и над горските зверове, и над птиците. Дори над рибите. Това момче на Тръстиките твърди ли, че има такава власт?

— Не, не мисля. Но според Мийра има сънища, които понякога излизали верни.

— Всички ние имаме сънища, които понякога излизат верни. Ти сънува своя баща в криптата преди да научим, че е умрял, помниш ли?

— Рикон също. Сънувахме един и същи сън.

— Наречи го зелен взор ако искаш… но не забравяй за всички онези десетки хиляди сънища, които двамата с Рикон сте сънували и които не са излизали верни. Между другото, помниш ли какво съм ти казвал за веригата, която носи всеки майстер на шията си?

Бран помисли за миг.

— Всеки майстер изковава своята верига в Цитаделата на Староград. Верига е, защото се заклевате да служите, и е направена от различни метали, защото служите на страната, а тя е съставена от различни видове хора. Всеки път, когато научите нещо, добавяте нова брънка. Черното желязо е за гледането на гарваните, среброто за знахарството, златото — за воденето на сметките. Не ги помня всички.

Лувин пъхна пръст под брънките на нашийника си и започна да ги завърта една по една. Вратът му беше дебел за дребен човек като него и веригата му стоеше стегнато, но няколко подръпвания, и тя се превъртя цялата.

— Това е валирианска стомана — каза той, когато брънката от тъмносив метал дойде отпред. — Само един на всеки сто майстера носи такава брънка. Тя означава, че съм изучавал онова, което Цитаделата нарича „висши тайнства“ — магия, по липса на по-добра дума. Пленяващо ума занимание, но без голяма полза, поради което малцина майстери му отделят време. Всички онези, които изучават висшите тайнства, рано или късно сами опитват заклинанията. Аз също се поддавах на това изкушение, трябва да го призная. Момче бях все пак, а има ли момче, което да не копнее да намери в себе си някакви скрити сили? Но срещу усилията си не постигнах повече отколкото хиляда момчета преди мен и хиляда след мен. Тъжно е да го кажа, но магията не действа.

— Понякога действа — възрази Бран. — Нали онзи сън ме споходи, а също и Рикон. А на изток има магове и чародеи…

— Има хора, които сами се наричат „магове“ и „чародеи“ — каза майстер Лувин. — Имах един приятел в Цитаделата, който можеше да ти извади разцъфнала роза от ухото, но не беше повече магьосник от мен. О, разбира се, съществуват много неща, които не разбираме. Годините се нижат на стотици и хиляди, а какво вижда в живота си един човек, освен няколко лета и няколко зими? Гледаме планините и ги наричаме вечни, на такива ни изглеждат… но с хода на времето планините се вдигат и пропадат, реките сменят руслата си, звезди падат от небето и велики градове потъват на морското дъно. Дори боговете умират. Всичко се променя.

Той помълча, после продължи:

— Навярно магията някога е представлявала могъща сила на света, но вече не е. Малкото, което е останало, не е повече от струйка дим, задържала се във въздуха, след като големият огън е изтлял, а дори и тя чезне. Валирия беше последният тлеещ въглен, а Валирия я няма. Вече няма дракони, великаните са мъртви, забравени са горските чеда с тяхното древно познание. Не, мой принце. Джойен Тръстиката може да сънува по някой сън, за който вярва, че се сбъдва, но той не притежава зеления взор. Никой жив човек не притежава тази сила.

 

 

Бран каза същото на Мийра Тръстиката, когато тя го посети по здрач, докато седеше край прозореца и гледаше мигащите светлинки по прозорците.

— Съжалявам за това с вълците. Лято не трябваше да напада Джойен, но и Джойен не биваше да казва всичко онова за сънищата ми. Враната излъга, като каза, че мога да летя. Брат ти също излъга.

— А може би твоят майстер греши.

— Не греши. Дори татко разчиташе на съветите му.

— Не се съмнявам, че баща ти го е слушал. Но накрая е решавал сам. Бран, ще ми позволиш ли да ти разкажа за един сън, който Джойен сънува за теб и осиновените ти братя?

— Уолдърите не са ми братя.

Тя не обърна внимание на думите му.

— Седели сте на вечеря, но вместо слуга храната ви донесъл майстер Лувин. На теб поднесъл кралския пай от печеното, рядко и сочно месо, с толкова приятна миризма, че устата на всеки човек да се напълни със слюнка. Месото, което поднесъл на двамата Фрей, било старо и сухо. Въпреки това те харесали вечерята си повече, отколкото ти своята.

— Не разбирам.

— Ще разбереш, казва брат ми. И когато разбереш, ще поговорим отново.

Същата вечер Бран почти се боеше да седне на вечеря, но когато склони, се оказа, че са му поднесли гълъбов пай. При това за всички беше едно и също, така че не можа да разбере какво й е лошото на храната, която поднесоха на Уолдърите. „Майстер Лувин е прав“ — каза си той. Нищо лошо не идваше към Зимен хребет, каквото и да казваше Джойен. Бран изпита облекчение… но и разочарование. Докато има магия, всичко може да се случи. Духове можеха да излязат наяве, дървета да проговорят и прекършени момчета да порастат и да станат рицари.

— Но няма — каза той на глас сред мрака на постелята си. — Няма магия и приказките са си само приказки.

И той никога нямаше да ходи, нито да лети, нито да стане рицар.