Джордж Р. Р. Мартин
Сблъсък на крале (36)

БРАН

Бирения корем го намери в ковачницата, Ходор трябваше да помогне с меховете на Микен.

— Милорд принце, майстерът ви вика в кулата. Пристигнала е птица от краля.

— От Роб? — Бран толкова се възбуди, че не дочака Ходор, а се остави Бирения корем да го отнесе по стълбите. Беше едър, макар и не колкото Ходор и не толкова силен. Докато стигнат върха на майстерската кула, беше почервенял и пухтеше. Рикон ги беше изпреварил, както и двамата Уолдър Фрей.

Майстер Лувин отпрати Бирения корем и затвори вратата.

— Господа — заговори той мрачно, — получихме послание от Негова милост, с добри новини, както и с лоши. Той е спечелил голяма победа на запад, разбил е армия на Ланистър на едно място, наречено Волско кръстовище, и освен това е завзел няколко замъка. Пише ни от Ашемарк, бившата крепост на дома Марбранд.

Рикон дръпна халата на майстера.

— Роб ще се върне ли у дома?

— Боя се, че все още не. Тепърва му предстоят битки.

— Лорд Тивин ли е победил? — попита Бран.

— Не — каза майстерът. — Сир Стафорд Ланистър е командвал вражеската войска. Посечен е в битката.

Бран никога не беше чувал за този сир Стафорд Ланистър. Усети, че е съгласен с Големия Уолдър, когато той каза:

— Важен е само лорд Тивин.

— Кажи на Роб, че искам да се върне у дома — каза Рикон. — Той може да си върне и вълка, и мама и татко. — Макар да знаеше, че лорд Едард е мъртъв, понякога Рикон забравяше… съзнателно, както подозираше Бран. Малкият му брат беше толкова опърничав, колкото можеше да е само едно четиригодишно момче.

Бран се зарадва на победата на Роб, но в същото време изпита и безпокойство. Помнеше какво му каза Оша в деня, когато брат му поведе армията си от Зимен хребет. „Не тръгва по верния път“, беше настояла дивачката.

— Колкото и да е тъжно, никоя победа не е без цена. — Майстерът се обърна към двамата Уолдър. — Господа, вашият чичо сир Стеврон Фрей е сред онези, които са загубили живота си при Волско кръстовище. Роб пише, че е получил рана в битката. Сметнали са, че не е сериозна, но след три дни издъхнал в палатката си, докато спял.

Големия Уолдър сви рамене.

— Ами той беше много стар. На петдесет и шест, мисля. Твърде стар за битки. Все казваше, че е уморен.

Малкия Уолдър изрева от радост.

— Уморен да чака дядо ни да умре, искаш да кажеш. Значи ли това, че сега наследникът е сир Емон?

— Не ставай глупав — каза братовчед му. — Синовете на първия син са преди втория син. Сир Риман е следващият поред, а после са Едвин, Уолдър Черния и Петир Пъпката. А после е Егон и неговите синове.

— Риман също е стар — каза Малкия Уолдър. — Бас държа, че вече минава четиридесетте. И има болен корем. Мислиш ли, че той ще стане владетелят?

— Аз ще съм владетел. Дали той ще е преди мен, не ми пука.

Майстер Емон ги скастри.

— Трябва да се засрамите, господа. Къде ви е скръбта? Умрял е ваш чичо.

— Да — кимна Малкия Уолдър. — Много ни е мъчно.

Хич не им беше мъчно обаче. На Бран чак му прилоша. „Вкусът на това блюдо им хареса повече, отколкото на мен.“ Помоли майстер Лувин да го извини.

— Добре. — Майстерът дрънна звънчето за помощ. Ходор сигурно беше много зает в конюшните. Дойде Оша. Тя обаче беше по-силна от Бирения корем, вдигна с лекота Бран и го понесе надолу по стъпалата.

— Оша — попита я Бран, докато минаваха през двора. — Знаеш ли пътя на север? Към Вала… и дори отвъд него?

— Пътят е лесен. Гледаш за Ледения дракон и следваш синята звезда в окото на Конника. — Отвори вратата със задник и се заизкачва по витите стълби.

— И там все още има великани, и… останалото… Другите, и горски чеда също?

— Великаните съм ги виждала, за чедата съм чувала приказки, а белите бродници… защо искаш да знаеш?

— Ти виждала ли си някога триока врана?

— Не — засмя се тя. — И не искам да видя. — Оша отвори с ритник вратата на спалнята му и го сложи на стола до прозореца, за да може да гледа надолу към двора.

Сякаш само няколко пъти вдиша и издиша, след като тя излезе, и ето, че вратата се отвори отново и Джойен Тръстиката влезе неканен със сестра си Мийра.

— Чули сте за птицата? — попита Бран. Момчето кимна. — Не беше вечеря, както каза. Беше писмо от Роб, но…

— Зелените сънища понякога добиват странни форми — сподели Джойен. — Истината в тях не винаги се разбира лесно.

— Кажи ми за лошото, което си сънувал — каза Бран. — Лошото, което идва към Зимен хребет.

— Милорд принцът вярва ли ми вече? Ще повярва ли на думите ми, колкото и странно да прозвучат в ушите му?

Бран кимна.

— Морето идва.

— Морето?!

— Сънувах, че морето е обкръжило целия Зимен хребет. Видях черни вълни да се блъскат в порти и кули, а после солената вода преля стените и изпълни замъка. Удавници се носеха из двора. Когато го сънувах първия път, още в Сива вода, не знаех лицата им, но сега ги знам. Бирения корем е единият, стражът, дето извика имената ни на пира. Септонът ви е сред тях. Ковачът ви също.

— Микен? — Бран се обърка. — Но морето е на хиляди и хиляди левги оттук, а стените на Зимен хребет са толкова високи, че не би могло да ги прехвърли дори да дойде.

— В мрака на нощта соленото море ще прелее през тези стени — каза Джойен. — Видях мъртъвците, подути и издавени.

— Трябва да им го кажем — каза Бран. — На Бирения корем и на Микен, на септон Чайл. Да им кажем да не се давят.

— Това няма да ги спаси — отвърна момчето в зелено.

Мийра пристъпи до стола при прозореца и сложи ръка на рамото му.

— Няма да ти повярват, Бран. Както ти не повярва.

Джойен седна на леглото на Бран.

— Кажи ми ти какво сънуваш.

Боеше се, дори и сега, но се беше заклел да го сподели с тях, а всеки Старк държеше на клетвата си.

— Различни са — бавно заговори той. — Има и вълчи сънища, но те не са толкова лоши, колкото другите. Тичам, ловя и убивам катерици. А има и сънища, в които враната идва и ми казва да летя. Понякога и дървото е в тези сънища, зове ме по име. Това ме плаши. Но най-лошите сънища са когато падам. — Погледна отчаян надолу към двора. — Никога дотогава не бях падал. Когато се катерех, имам предвид. Стигал съм навсякъде, горе по покривите и по стените, хранех враните в Изгорялата кула. Мама се боеше, че ще падна, но знаех, че никога няма да падна. Но паднах и сега, когато сънувам, винаги падам.

Мийра го стисна за рамото.

— Това ли е всичко?

— Така мисля.

— Варг — каза Джойен Тръстиката.

Бран го погледна ококорено.

— Какво?

— Варг. Менящ формата си. Получовек, полузвяр. Така ще те нарекат, ако чуят за вълчите ти сънища.

Имената отново го изплашиха.

— Кой ще ме нарече така?

— Собствените ти хора. От страх. Някои ще те намразят, като разберат какво си. Някои дори ще се опитат да те убият.

Баба Нан понякога им беше разправяла страшни истории за полузверове и същества, менящи формата си. В приказките й те винаги бяха лоши.

— Аз не съм такъв — каза Бран. — Не съм. Това са само сънища.

— Вълчите сънища не са истински сънища. Докато още си буден, стискаш очи, но когато се унесеш, то се разтваря и душата ти намира другата си половина. Силата е в теб.

— Не го искам. Искам да бъда рицар.

— Искаш да си рицар. Но си варг. Не можеш да го промениш, Бран, не можеш нито да го отречеш, нито да го изтласкаш. Ти си крилатият вълк, но никога няма да полетиш. — Джойен стана и се приближи до прозореца. — Освен ако не отвориш окото си. — Събра двата си пръста и чукна силно Бран по челото.

Когато вдигна ръка към мястото, Бран напипа само гладка кожа. Никакво око нямаше там, дори затворено.

— Как мога да го отворя, като го няма?

— Няма да намериш окото с пръстите си, Бран. Трябва да търсиш със сърцето си. — Джойен се взря в лицето на Бран със странно зелените си очи. — Или се боиш?

— Майстер Лувин твърди, че в сънищата няма нищо, от което да се страхува човек.

— Има — каза Джойен.

— Какво?

— Миналото. Бъдещето. Истината.

Оставиха го по-объркан отпреди. Щом остана сам, Бран се опита да отвори третото си око, но не знаеше как. Колкото и да мръщеше чело и да го почукваше, не можеше да забележи някаква разлика. През следващите няколко дни се опита да предупреди другите за видяното от Джойен, но не стана както искаше. Микен реши, че е много смешно.

— Морето значи? Че то аз винаги съм искал да видя морето. Ама все не съм стигал до него. Значи то щяло да дойде при мене, а? Богове милостиви, да си прави толкова труд заради един беден ковач.

— Боговете ще ме вземат, когато те решат — кротко каза септон Чайлд, — макар да не мисля, че е възможно да се удавя, Бран. Израснал съм на брега на Бели нож, знаеш. Много добър плувец съм.

Бирения корем беше единственият, който се стресна от предупреждението. Отиде да поговори с Джойен и оттогава престана да се къпе и отказваше да се приближава до кладенеца. Накрая така замириса, че шестима от другите стражи го хвърлиха в казан с гореща вода и го изтъркаха здраво, а той пищеше, че щели да го удавят, както казало жабешкото момче. След което се въсеше всеки път, щом срещнеше Бран или Джойен из двора, и мърмореше под нос.

Няколко дни след банята на Бирения корем сир Родрик се върна в Зимен хребет с пленника си, дебел млад мъж с пълни влажни устни и дълга коса, който миришеше на нужник, по-лошо дори от Бирения корем преди къпането.

— Вонята му викат — каза Ливадата, когато Бран го попита кой е. — Истинското му име така и не чух. Служил е при копелето на Болтън и му е помогнал да убие лейди Рогов лес, така разправят.

Самото копеле беше загинало, научи Бран на вечеря. Хората на сир Родрик го бяха хванали в Рогов лес да върши нещо ужасно (Бран не беше сигурен какво точно, но изглежда, беше нещо, което се върши без дрехи) и го простреляли със стрели, докато се опитвал да яхне коня си и да избяга. Но за лейди Рогов лес закъснели много. След сватбата им Копелето я заключил в една кула и отказал да й дава храна. Бран чу мъжете да разправят, че когато сир Родрик разбил вратата, я заварил с окървавена уста и изхапани пръсти.

— Чудовището ни насади на тръни — каза старият рицар на майстер Лувин. — Харесва ли ни, или не, но лейди Рогов лес беше негова жена. Накарал я да изрече клетвите както пред септон, така и пред дърво на сърцето, и още същата нощ легнал с нея пред свидетели. Подписала е, че го обявява за наследник, и го е подпечатала с печата си.

— Клетви, дадени под острието на меча, не са валидни — възрази майстерът.

— Но Рууз Болтън може да не се съгласи. Особено след като става дума за толкова земя. — Сир Родрик изглеждаше отчаян. — Да можех и на тоя негов слуга да му клъцна главата, с господаря си са един дол дренки. Но се боя, че трябва да го оставя жив, докато Роб не се върне. Той е единственият свидетел на безчинствата на Копелето. Може би като лорд Болтън чуе разказа му, ще се откаже от претенциите си, но сега и рицарите на Мандърли се избиват с хората на Дредфорт в горите на Рогов лес, а нямам толкова сила, че да ги спра. — Старият рицар се обърна в стола си и изгледа сурово Бран. — А вие какви сте ги вършили тук, докато ме нямаше, милорд принце? Заповядвате на стражите ни да не се къпят? Като Вонята ли искате да замиришат?

— Морето идва тук — каза Бран. — Джойен го е видял в зелен сън. Бирения корем ще се удави.

Майстер Лувин подръпна веригата на шията си.

— Тръстиковото момче вярва, че вижда бъдещето в сънищата си, сир Родрик. Говорих на Бран за несигурността на такива пророчества, но ако трябва да се каже истината, наистина стават лоши неща по Каменния бряг. Нашественици с дълги кораби плячкосват рибарските села. Палят и насилват. Леобалд Толхарт е изпратил племенника си Бенфред да се разправи с тях, но очаквам, че ще побягнат на корабите си и ще се махнат веднага щом видят въоръжени мъже.

— Тъй. И ще ударят на друго място. Другите да ги вземат тия страхливци. Хич нямаше да посмеят, както и Копелето на Болтън, ако главната ни сила не беше на хиляда левги оттук. — Сир Родрик погледна Бран. — Какво още ти каза оня момък?

— Каза, че водата ще прехвърли стените ни. Видял е Бирения корем удавен, а също и Микен и септон Чайл.

Сир Родрик се намръщи.

— Е, ако стане тъй, че се наложи сам да тръгна срещу тях, няма да взимам Бирения корем. Мен не ме е видял удавен, нали? Не? Добре.

Като чу това, Бран се поокуражи. „Може би няма да се удавят все пак — помисли си. — Ако стоят надалече от морето.“

 

 

Мийра се съгласи с него няколко часа по-късно, когато двамата с Джойен навестиха Бран в стаята му да поиграят на играта с плочки, но брат й поклати глава.

— Нещата, които виждам в зелени сънища, не могат да се променят.

Това ядоса сестра му.

— Защо боговете ще ни пращат предупреждение, ако не можем да го чуем и да променим онова, което предстои?

— Не знам — тъжно каза Джойен.

— Ако ти беше на мястото на Бирения корем, сигурно щеше да скочиш в кладенеца и да се свършва! Той трябва да се бори, и Бран също.

— Аз ли? — Бран изведнъж се уплаши. — Защо трябва да се боря? И аз ли ще се удавя?

Мийра го погледна гузно.

— Не трябваше да го казвам…

Той разбра, че крие нещо.

— Мен виждал ли си ме в зелен сън? — попита той с безпокойство Джойен. — Удавен ли бях?

— Удавен — не. — Джойен заговори така, сякаш всяка дума го нараняваше. — Сънувах мъжа, който дойде днес, онзи, дето му викат Вонята. Ти и брат ти лежахте мъртви в краката му, а той дереше лицата ви с един дълъг червен нож.

Мийра скочи.

— Ако сляза в тъмницата, ще забия копие право в сърцето му. Как ще може да убие Бран, ако е мъртъв?

— Тъмничарите ще те спрат — каза Джойен. — Стражите. А ако им кажеш защо искаш да го убиеш, изобщо няма да ти повярват.

— И аз си имам пазачи — припомни им Бран. — Бирения корем, Тим Пъпчивия, Ливадата и останалите.

Очите на Джойен бяха пълни с жалост.

— Няма да могат да го спрат, Бран. Не можах да разбера защо, но видях края. Видях теб и Рикон в криптите ви, долу в тъмното, с всички мъртви крале и техните каменни вълци.

„Не — помисли Бран. — Не.“

— Ако се махна оттук… в Сива вода, или при враната, някъде далече, където да не може да ме намери…

— Все едно. Сънят беше зелен, Бран. А зелените сънища не лъжат.