Серия
Песен за огън и лед (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Clash of Kings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 310 гласа)
Корекция
bambo (2006)
Сканиране и разпознаване
?
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

Автор: Джордж Р. Р. Мартин

Заглавие: Сблъсък на крале

Преводач: Валери Русинов

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: гр София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-299-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1456


АРЯ

Главите бяха топени в катран, за да се забави гниенето. Всяка сутрин, когато Аря отидеше на кладенеца да извади вода за легена на Рууз Болтън, й се налагаше да минава под тях. Лицата им бяха обърнати навън, така че не виждаше лицата им, но обичаше да си представя, че едната е на Джофри. Мъчеше се да си представи как ще изглежда хубавото му лице, натопено в катран. „Ако бях врана, щях да мога да полетя и да накълва глупавите му дебели нацупени устни.“

Главите никога не оставаха без гости. Враните кръжаха около стражевата кула над портата и се биеха за всяко око, грачеха, пъдеха се и литваха, когато някой часовой преминеше по пасажа между бойниците. Понякога и гарваните на майстера се включваха в пиршеството, излитаха с плясък на големите си черни криле от гарванарника и се понасяха надолу към портата. Когато дойдеха, враните се пръскаха, но се връщаха веднага щом по-едрите птици се махнеха.

„Дали гарваните помнят майстер Тотмур? — чудеше се Аря. — Дали тъгуват за него? Когато му изграчат, дали се чудят защо не им отговаря?“ Сигурно мъртвите можеха да им говорят на някакъв таен език, който живите не чуваха.

Тотмур беше изпратен на дръвника затова, че е пращал птици до Скалата на Кастърли и Кралски чертог, Лукан оръжейникът — защото правел оръжия за Ланистър, стопанката Хара — затова, че накарала слугите на лейди Уент да служат на тях, стюардът — защото дал на Тивин ключовете на съкровищницата. Готвачът беше пощаден (според някои — защото направил невестулкината супа), но изгониха от складовете хубавата Пия и другите жени, които бяха предлагали прелестите си на войниците на Ланистър. Тях ги съблякоха, обръснаха и ги оставиха в средния двор до мечата яма за забавление на всеки мъж, който ги поиска.

Докато Аря вървеше към кладенеца, с тях се забавляваха трима от ратниците на Фрей. Тя се постара да не поглежда, но чу смеха на мъжете. Напълни ведрото и тръгна. Вече се връщаше към Кралската клада, когато стопанката Амабел я сграбчи за ръката. Водата се плисна и намокри крака на Амабел.

— Това нарочно го направи! — писна жената.

— Какво искаш? — Аря се задърпа да се отскубне. Амабел беше почти полудяла, откакто отсякоха главата на Хара.

— Виждаш ли там? — посочи Амабел към двора с Пия. — Когато този северняк падне, ти ще идеш на нейно място.

— Пусни ме! — Опита се да се измъкне, но Амабел я стисна още по-силно.

— И той ще падне, Харънхъл накрая ги събаря всички. Лорд Тивин сега е спечелил, той ще се върне с цялата си сила и тогава ще дойде неговият ред да накаже предателите. Не мисля, че няма да разбере какво си направила! — Старицата се разсмя. — Може и аз да те оправя. Хара имаше една метла, ще я запазя за тебе. Дръжката е с чепове и напукана…

Аря лашна ведрото. Беше тежко и се извъртя в ръцете й, затова не можа да удари Амабел в главата, както искаше, но жената все пак я пусна, когато водата я заля.

— Повече да не си ме пипнала — изкрещя Аря, — че ще те убия! Махай се!

Цялата мокра, стопанката Амабел ръгна с тънкия си треперещ пръст одрания мъж на туниката на Аря.

— Мислиш, че си в безопасност с това кърваво човече на цицата, ама не си! Ланистърите идат! Ще видиш какво ще стане като дойдат.

Три четвърти от водата се беше изплискала, затова Аря трябваше да се върне при кладенеца. „Само да кажа на лорд Болтън какво ми каза тя, главата й ще кацне до тази на Хара преди да се е мръкнало“ — помисли тя, докато вадеше ведрото. Но нямаше да му каже. Веднъж, още докато главите бяха наполовина по-малко, Джендри забеляза, че Аря ги гледа.

— На работата си ли се радваш? — попита я той.

Беше й сърдит, защото Лукан му харесваше, тя го знаеше. Но не беше честно.

— Работа е на Стоманената гранка — опита се да се защити. — И на Глумците, и на лорд Болтън.

— А кой им ги даде всичките? Ти и твоята невестулкина супа.

Аря го удари по ръката.

— Беше само една гореща супа. А и ти мразеше сир Амори.

— Тия ги мразя още повече. Сир Амори се биеше за своя лорд, а Глумците са наемници. Половината от тях дори не могат да говорят на Общата реч. Септонът обича малки момчета, Кибърн прави черна магия, а твоят приятел Хапката яде живи хора.

Най-лошото беше, че тя дори не можеше да каже, че не е вярно. Храбрата дружина предимно събираше продоволствие за Харънхъл, а Рууз Болтън им беше възложил да изкоренят Ланистърите. Варго Хоут ги беше разделил на четири банди, за да обиколят колкото може повече села. Той лично водеше най-голямата група, а другите беше дал на най-доверените си капитани. Беше чула Роджър да се смее на това как лорд Варго издирвал предателите: просто се връщал по местата, през които преди това бил минал под знамената на лорд Тивин, и хващал тези, които му били помагали. Мнозина се оказваха купени с ланистърско сребро, така че Глумците често се връщаха с торби сребърници освен с кошовете глави.

— Гатанка! — подвикваше понякога весело Шагуел Шута. — Ако козата на лорд Болтън изяде хората, които са хранили козата на лорд Ланистър, колко кози имаме?

— Една — каза Аря, когато я попита.

— Виж ти, имаме си невестулка, умна като коза! — закиска се глупакът.

Рордж и Хапката бяха също толкова лоши колкото останалите. Когато лорд Болтън седнеше да вечеря с гарнизона си, Аря ги виждаше сред другите. Хапката издаваше миризма на развалено сирене, затова го поставяха в другия край на масата, за да може там да си пръхти и да съска, и да къса месото с пръсти и зъби. Когато Аря минеше, той почваше да души към нея. Но най-много я плашеше Рордж. Седеше все до Ърсивк Верния, но тя усещаше как погледът му лази по тялото й всеки път, щом минеше да си изпълни задълженията.

Понякога съжаляваше, че не замина отвъд Тясното море с Джакен Х’гхар. Още си пазеше глупавата монета, която й беше дал — парче желязо, не по-голямо от меден петак и ръждясало по ръба. От едната страна имаше някакъв надпис — странни думи, които не можеше да разчете. На другата беше изобразена човешка глава, но толкова изтъркана, че чертите на лицето на личаха. „Той каза, че била изключително ценна, но сигурно и това беше лъжа, като името му и лицето му.“ Това толкова я беше ядосало, че я хвърли, но след няколко часа изпита неприятно чувство от постъпката си, излезе и си я намери, макар да не струваше нищо.

Мислеше си за монетата, докато прекосяваше двора Топен камък, превита от тежестта на пълното ведро.

— Ей, Нан! — извика й някой. — Остави го това ведро и ела да ми помогнеш.

Елмар Фрей не беше по-голям от нея и освен това — нисък за годините си. Търкаляше по неравните камъни буре с пясък и лицето му се беше изчервило от усилието. Аря отиде да му помогне. Двамата избутаха бурето до стената, после го изправиха. Пясъкът изшумя и се изсипа, когато Елмар отвори капака и извади плетена ризница.

— Според теб достатъчно ли е чиста? — Като скуайър на Рууз Болтън, едно от задълженията му беше да поддържа доспехите му безукорно.

— Трябва да изтърсиш пясъка. Още има петна ръжда. Виждаш ли? — посочи тя. — Отъркаляй я още веднъж.

— Отъркаляй я ти. — Елмар можеше да се държи приятелски, когато имаше нужда от помощ, но винаги след това се сещаше, че той е скуайър, а тя — само едно долно слугинче. Обичаше да се хвали, че е син на владетеля на Бродовете, не някакъв си племенник копеле или внук, а истински законен син, и по тази причина щял да се ожени за някаква принцеса. Аря изобщо не я интересуваше скъпата му принцеса и не обичаше той да й заповядва.

— Трябва да занеса водата на милорд за легена му. Той сега е в спалнята си, налагат го с пиявици. Не обикновените черни пиявици, а от големите, белите.

Очите на Елмар се опулиха като варени яйца. Горкият, ужасяваше се от пиявици, особено от светлите, които приличаха на желе, докато не се напълнят с кръв.

— Забравих, че си много мършава да буташ толкова тежко буре.

— Аз пък забравих, че си тъп. — Аря вдигна ведрото. — Май и теб трябва да те наложат с пиявици. На Шийката има едни, големи като прасета. — И го остави да зяпа в гърба й.

Спалнята на лорда беше пълна с хора. Беше дошъл Кибърн и мрачният Уолтън с ризницата и железните си наколенници, и още дузина Фрей, все негови братя и братовчеди. Рууз Болтън лежеше в леглото гол. Пиявиците се бяха лепнали под мишниците му, по краката и бледата му гръд, дълги и прозрачни твари, които смучеха и ставаха все по-розови. Болтън не им обръщаше повече внимание, отколкото на Аря.

— Не трябва да позволим на лорд Тивин да ни спипа тук в Харънхъл — говореше сир Енис Фрей, докато Аря пълнеше легена. Сивокос и изгърбен грамаден мъж със зачервени очи и огромни ръце, сир Енис беше довел хиляда и петстотин меча на Фрей на юг в Харънхъл, но често като че ли не можеше да държи под командата си дори собствените си братя. — Замъкът е прекалено голям и му трябва цяла армия, за да го удържи, а щом бъде обкръжен, няма да можем да храним цяла армия. Нито можем да се надяваме, че ще съберем достатъчно запаси. Околностите са изпепелени, селата са оставени на вълците, зърното е изгоряло или обрано. Вече е есен, а няма запаси храна, нито посев. Живеем от събиране на продоволствие и ако Ланистърите ни отрежат, само за един лунен кръг ще изпаднем дотам, че ще разчитаме на плъховете и подметките на ботушите си.

— Нямам намерение да се оставя да ни обсадят тук. — Гласът на Рууз Болтън беше толкова тих, че мъжете се напрягаха да го чуят, затова в покоите му винаги цареше тази странна тишина.

— Тогава какво? — запита сир Джаред Фрей — длъгнест, плешив и с пъпки по лицето. — Да не би Едмур Тъли толкова да се е опиянил от победата си, че да е решил да даде на лорд Тивин битка на открито поле?

„Ако го направи, ще ги разбие — помисли Аря. — Ще ги срази, както на Червената вилка, ще видите.“ Незабелязано пристъпи и застана до Кибърн.

— Лорд Тивин е на много левги оттук — каза спокойно Болтън. — Все още има много неща да оправя в Кралски чертог. Много време ще мине, докато тръгне срещу Харънхъл.

Сир Енис упорито поклати глава.

— Не ги познавате Ланистърите като нас, милорд. Крал Станис също мислеше, че лорд Тивин е на хиляда левги, и това го подведе.

Бледият мъж в леглото се усмихна невъзмутимо.

— Аз не съм от тези, които се подвеждат, сир.

— Дори Речен пад да събере цялата си сила и Младия вълк да се върне с победа от запад, как можем да се надяваме, че ще устоим на четта, която лорд Тивин ще изпрати срещу нас? Когато дойде, той ще дойде с повече мощ, отколкото командваше при Зелената вилка. Напомням ви, че Планински рай се е присъединил към каузата на Джофри!

— Не съм го забравил.

— Бях веднъж пленник на лорд Тивин — заяви сир Хостийн, плещест мъж със скулесто лице, за когото разправяха, че бил най-силният от рода Фрей. — Нямам никакво желание да се радвам отново на гостоприемството на Ланистър.

Сир Харис Хайг, Фрей по майчина линия, закима енергично.

— Щом лорд Тивин можа да победи толкова опитен в битките човек като Станис Баратеон, какви шансове има срещу него нашето момче крал? — Огледа братята и братовчедите си за подкрепа и неколцина от тях кимнаха в съгласие.

— Някой трябва да намери кураж да го каже — намеси се сир Хостийн. — Войната е изгубена. Крал Роб трябва да бъде накаран да го разбере.

Рууз Болтън го изгледа със светлите си очи.

— Негова милост досега побеждава Ланистърите всеки път, щом ги срещне на бойното поле.

— Но той изгуби Севера — настоя Хостър Фрей. — Той изгуби Зимен хребет! Братята му са мъртви…

За миг дъхът на Аря секна. „Мъртви? Бран и Рикон мъртви? Какво иска да каже? Какво иска да каже той за Зимен хребет? Джофри никога не би могъл да вземе Зимен хребет, никога! Роб никога не би го позволил.“ После си спомни, че Роб не беше в Зимен хребет. Беше далече на запад, а Бран беше осакатен, а Рикон — само на четири. Беше й нужна цялата сила на духа, за да остане на място спокойна и мълчалива, както я беше учил Сирио Форел, да стои на място като неодушевена вещ. Усети бликналите в очите й сълзи и побърза да ги спре. „Не е вярно, това не може да е вярно, това е само поредната лъжа на Ланистърите.“

— Виж, ако Станис беше спечелил, всичко можеше да е различно — каза угрижено Ронел Реките, един от копелетата на стария лорд Уолдър.

— Станис изгуби — отвърна рязко сир Хостийн. — И да съжаляваме сега, че не е станало другояче, това няма да промени нещата. Крал Роб трябва да сключи мир с Ланистърите. Трябва да свали короната, колкото и да не му харесва.

— И кой ще му го каже? — Рууз Болтън се усмихна. — Чудесно е, че имаме при нас толкова много доблестни братя в такива тежки времена. Ще премисля всичко, което ми казахте.

Усмивката му ги подкани да напуснат. Фрей един по един се закланяха и си тръгнаха, останаха само Кибърн, Уолтън Желязното гранче и Аря. Лорд Болтън й махна с ръка да се приближи.

— Достатъчно кръв пуснах, Нан. Можеш да махнеш пиявиците.

— Веднага, милорд. — Не беше редно да принуждава Рууз Болтън да я подканя два пъти. Искаше й се да го попита какво искаше да каже сир Хостийн за Зимен хребет, но не посмя. „Ще попитам Елмар — реши Аря. — Елмар ще ми каже.“ Пиявиците се загърчиха бавно в пръстите й, докато внимателно ги отскубваше от тялото на лорда — бяха влажни на пипане и натежали от кръвта. „Най-обикновени пиявици — повтаряше си тя. — Ако ги стисна в шепа, ще се смачкат.“

— Има писмо от лейди съпругата ви. — Кибърн извади от ръкава си свитък. Макар да носеше халат на майстер, Кибърн нямаше верига на врата. Разправяха, че я загубил, защото се забъркал с некромантия.

— Прочети го — каза Болтън.

Лейди Валда му пишеше от Близнаците почти всеки ден, но всичките й писма бяха едни и същи. „Моля се за вас всяка сутрин, обед и вечер, мой скъпи милорд — пишеше тя, — и с нетърпение броя дните, когато отново ще споделите ложето ни с мен. Върнете се скоро и аз ще ви дам законни синове, които да заемат мястото на вашия скъп Домерик и да властват след вас в Дредфорт.“ Аря веднага си представи едно пълничко розово бебче в люлка, покрито с пълнички розови пиявици. Тя донесе влажна кърпа на лорд Болтън да изтрие мекото си обезкосмено тяло.

— И аз ще изпратя писмо — каза той на бившия майстер.

— До лейди Валда ли?

— До сир Хелман Толхарт.

Преди два дни беше пристигнал вестоносец от сир Хелман. Мъжете на Толхарт бяха завзели замъка на Дарис — след кратка обсада гарнизонът на Ланистър се беше предал.

— Кажете му да подложи пленниците на меча, а замъка да опожари, по заповед на краля. След това да присъедини силите си към Робърт Гловър и да ударят на юг към Дъскъндейл. Земите там са богати и почти незасегнати от войната. Време е да я вкусят. Гловър изгуби замък, а Толхарт — роден син. Нека да си отмъстят над Дъскъндейл.

— Ще подготвя писмото да го подпечатате, милорд.

Аря се зарадва, като чу, че замъкът Дарис ще бъде изгорен. Там я бяха отвели, когато я хванаха след свадата с Джофри, и там кралицата беше заповядала на баща й да убие вълка на Санса. „Заслужава да изгори.“ Но съжали, че Робърт Гловър и сир Хелман Толхарт няма да се върнат в Харънхъл. Бяха тръгнали много бързо, преди да реши дали да им довери тайната си.

— Днес ще изляза на лов — обяви Рууз Болтън докато Кибърн му помагаше да облече подплатения жакет.

— Безопасно ли е, милорд? — попита го с безпокойство Кибърн. — Преди три дни хората на септон Ът бяха нападнати от вълци. Дошли през нощта в стана му, няма и на пет разкрача от огъня, и убили два коня.

— Точно вълци смятам да ловя. От воя им почти не мога да спя. — Болтън закопча колана си и намести ножницата на меча и камата. — Казват, че някога вълчищата вилнеели из севера на глутници по сто и повече, и нямали страх нито от хора, нито от мамути, но това е било отдавна и в друга земя. Все пак е странно да видиш вълци на юг толкова дръзки.

— Ужасните времена раждат ужасни неща, милорд.

Болтън оголи зъби в подобие на усмивка.

— Нима тези времена са ужасни, майстер?

— Лятото си отиде, а в кралството има четирима крале.

— Един крал може да е ужасен, но четирима? — Болтън сви рамене. — Нан, кожения ми плащ. — Тя му го донесе. — Като се върна, покоите ми да са чисти и подредени — предупреди, я той, докато го закопчаваше. — И се погрижи за писмото на лейди Валда.

— Както кажете, милорд.

Лордът и майстерът напуснаха стаята, без да я погледнат повече. След като излязоха, Аря взе писмото, отнесе го до камината и разбърка жарта с машата да се разгори. Изгледа как навитият пергамент се сгърчи, почерня и пламна. „Ако Ланистърите са посегнали на Бран и Рикон, Роб ще ги убие всички. Той никога няма да се подчини, никога, никога. Той не се бои от тях.“ През комина се понесоха парцали пепел. Аря приклекна край огъня и ги загледа как се издигат през пелената от горещи сълзи. „Ако Зимен хребет наистина е паднал, това ли е вече моят дом? Все още ли съм Аря, или съм слугинчето Нан, завинаги и завинаги?“

Следващите няколко часа прекара в почистване на покоите на лорда. Вдигна старите постелки и просна чисти, поръсени с ароматна вода, накладе нов огън в камината, смени ленените чаршафи и оправи пухените възглавници, изсипа нощните гърнета в клозетната шахта и ги изми, отнесе цял вързоп мръсно бельо при перачките и донесе купа хрупкави зрели есенни круши от кухнята. След като приключи със спалнята, слезе по стълбата да оправи големия соларий, просторно и грубо обзаведено помещение, голямо колкото зала за съвети в някой по-малък замък. Свещите бяха догорели, затова ги смени. Под прозорците имаше голяма дъбова маса, на която лордът си пишеше писмата. Тя подреди книгите, смени свещите, нареди перата, мастилниците и восъка за печат.

Върху свитъците лежеше небрежно захвърлена кожа. Аря тъкмо беше започнала да я навива, когато цветовете по нея привлякоха очите й: синьото на езерата и реките, червените точки, бележещи замъци и градове, зелените петна за горите. Вместо да я донавие, тя я изпъна. „ЗЕМИТЕ НА ТРИЗЪБЕЦА“, гласеше красивият надпис под картата. Рисунката показваше всичко от Шийката до руслото на Черна вода. „Ето го Харънхъл над голямото езеро — прецени тя, — но къде е Речен пад?“ После го видя. „Не е толкова далече…“

Все още беше ранен следобед, когато приключи с шетнята, затова Аря реши да се отбие в гората на боговете. Задълженията й бяха по-леки като виночерпец на лорд Болтън, отколкото при Уизи и дори при Розовото око, въпреки че изискваха да се облича като паж и да пере повече, отколкото й харесваше. Ловът нямаше да свърши до няколко часа, така че й оставаше време за плетивото.

Засече листата на една бреза, докато дръжката от метлата не стана зелена и лепкава. „Сир Грегър — повтаряше Аря задъхано. — Дънсън, Поливър, Раф Сладура.“ Завъртя се, скочи и се закрепи на пръсти, полетя встрани, брулейки шишарките в полет. „Веселяка — извика след това, а после: — Хрътката.“ И замаха отново: „Сир Илин, сир Мерин, кралица Церсей.“ Дъбовият ствол се изправи пред нея и тя замушка в кората му, пъшкайки: „Джофри, Джофри, Джофри.“ Ръцете й краката й бяха нашарени от слънчева светлина и сенките на листата.

Когато спря, кожата й беше лъснала от пот. Тя застана пред дървото на сърцето и вдигна за поздрав дървения си меч. „Валар моргулис“ — каза Аря на древните богове на севера. Хареса й как прозвучаха тези странни думи.

Когато мина през двора към къпалнята, видя един гарван да лети към птичарника и се зачуди откъде ли е дошъл и каква ли вест е донесъл. „Може да е от Роб, да е дошъл да извести, че онова за Бран и Рикон не е вярно.“ Спря и прехапа устна. „Ако имах криле, щяха сама да отлетя до Зимен хребет и да видя. А ако излезе вярно, щях просто да отлетя, да отлетя нагоре покрай луната и сияйните звезди, и да видя всички неща от приказките на баба Нан, дракони и морски чудовища, и Титана на Браавос, и може би нямаше дори да се върна повече тук, освен ако сама не поискам.“

Ловците се върнаха по залез-слънце с девет мъртви вълка. Седем бяха големи сиво-кафяви зверове, свирепи и силни, с оголени в предсмъртно ръмжене зъби. Но другите две бяха само палета. Лорд Болтън се разпореди от кожите им да ушият завивка за леглото му.

— Кожичката на кутретата още е мека, милорд — изтъкна един от хората му. — Стават за чифт хубави ръкавици.

Болтън погледна към знамената, веещи се над кулите на портата.

— Както обичат да ни напомнят Старките, зимата иде. Да ги направят. — Щом забеляза Аря, й каза: — Нан, искам кана греяно вино с подправки, простинах в тези гори. Гледай да не изстине. Искам да вечерям сам. Ечемичен хляб, масло и глиган.

— Веднага, милорд. — Този отговор винаги й се струваше най-подходящ.

Когато влезе в кухнята, Горещата баница месеше овесени питки. Трима готвачи чистеха риба, а едно огнярче въртеше глиган на шиша над пламъците.

— Милорд иска вечерята си и подправено вино — обяви Аря. — Добре стоплено. — Един от готвачите си изми ръцете, взе едно котле, напълни го с гъсто, сладко червено вино и поръча на Горещата баница да сложи подправките. Аря отиде да му помогне.

— Мога и сам — каза й той намусено. — Няма нужда да ми показваш как се подправя вино.

„И той ме мрази, или се бои от мен.“. Тя отстъпи назад, по-скоро натъжена, отколкото ядосана. Когато храната стана готова, готвачите я покриха със сребърен капак и увиха каната с дебела кърпа, за да се запази топлината. Навън се смрачаваше. Враните по стените грачеха около главите като придворни около своя крал. Един от стражите й задържа отворена вратата на Кралската клада.

— Дано и това не е невестулкина супа — пошегува се мъжът.

Когато влезе, Рууз Болтън седеше пред камината и четеше дебела книга в кожена подвързия.

— Запали няколко свещи — заповяда той и обърна страницата. — Вече стана тъмно.

Тя постави храната на масата до лакътя му, направи каквото й се каза и стаята се изпълни с мигаща светлина и мирис на карамфилово масло. Болтън обърна още една-две страници, после затвори книгата и грижливо я постави в огъня. Загледа как пламъците я поглъщат и светлите му очи лъснаха с отразената светлина. Старата суха кожа лумна и пожълтелите страници зашумяха, сякаш ги зачете някакъв дух.

— Тази нощ няма да имам повече нужда от теб — каза той, без да поглежда към нея.

Щеше за пореден път да си тръгне тихо като мишка, но нещо я задържа.

— Милорд — попита тя, — ще ме вземете ли с вас, когато напуснете Харънхъл?

Той се обърна и я изгледа с такова изражение, сякаш вечерята пред него беше проговорила.

— Давал ли съм разрешение да ми задаваш въпроси, Нан?

— Не, милорд. — Аря сведе очи.

— Значи не трябваше да проговаряш тогава. Нали?

— Да, милорд.

За миг като че ли му стана смешно.

— Ще ти отговоря, но само този път. Решил съм, когато се върна на север, да оставя Харънхъл на лорд Варго. Ти ще останеш тук, с него.

— Но аз не…

Той я прекъсна.

— Нямам навик да бъда разпитван от слугите си, Нан. Езика ли трябва да ти отрежа?

Знаеше, че може да го направи толкова лесно, колкото някой друг да върже куче.

— Не, милорд.

— Тогава ще те чуя ли повече?

— Не, милорд.

— Тогава си върви. Ще забравя за това нахалство.

Аря си отиде, но не за да си легне. Когато пристъпи навън в тъмния двор, стражът при вратата й кимна и каза:

— Буря идва. Надушваш ли въздуха?

Вятърът се сгъстяваше, пламъците на факлите, запалени по стените до редиците с глави, се люшкаха. На път към гората на боговете тя мина покрай Кулата на плача, където беше живяла доскоро със страх от Уизи. Фрей я бяха взели за себе си след падането на Харънхъл. Отвътре се чуваха сърдити гласове. Елмар седеше сам на стъпалата отвън.

— Какво се е случило? — попита Аря, щом видя сълзите, стичащи се по бузите му.

— Принцесата ми — изхлипа той. — Обезчестени сме, каза ми го Енис. Дошла е птица от Близнаците. Милорд баща ми казва, че трябва да се оженя за някоя друга или да стана септон.

„Глупава принцеса — помисли Аря. — Не си струва да плачеш заради нея.“

— А моите братя са мъртви — сподели тя.

Елмар я изгледа с укор.

— Кой го интересуват братята на някаква си слугиня.

Едва се сдържа да не го удари.

— Дано да ти умре принцесата — каза му тя и побягна.

В гората на боговете си намери дръжката от метлата там, където я беше оставила, и я отнесе при дървото на сърцето. Коленичи. Червени листа зашумяха. Червени очи се взряха в нея. „Очите на боговете.“

— Кажете ми какво да правя, богове — помоли се тя.

Дълго време не последва никакъв звук, освен вятъра, ромона на водата и шумоленето на листа и клони. А след това, някъде много отдалече, отвъд гората на боговете и призрачните кули, и огромните каменни стени на Харънхъл, някъде от големия волен свят навън, до ушите й стигна самотен и протяжен вълчи вой. Аря настръхна и главата й за миг се замая. И тогава, съвсем тихо, тя сякаш чу гласа на баща си.

— Когато падне зима и задухат белите ветрове, самотният вълк умира, но глутницата оцелява — каза той.

— Но глутница няма — прошепна тя на язовото дърво. Бран и Рикон бяха мъртви, Ланистърите държаха Санса, Джон беше заминал на Вала. — Дори аз самата вече не съм себе си, аз съм Нан.

— Ти си Аря от Зимен хребет, дъщеря на севера. Ти ми каза, че можеш да бъдеш силна. Ти имаш в себе си вълчата кръв.

— Вълчата кръв. — Сега Аря си спомни. — Мога да бъда силна като Роб. Казах, че мога.

Пое си дълбоко дъх, а после вдигна дръжката от метлата и я удари в коляното си. Тоягата изпука силно и тя хвърли счупените парчета. „Аз съм вълчище и край с дървените зъби.“

Тази нощ лежа в тясната си постеля върху бодливата слама, вслушана в гласовете на живите и в свадливия шепот на мъртвите, чакайки да изгрее луната. Само на гласовете се осланяше. Чуваше собствения си дъх, както и вълчия хор някъде отвън, вече голяма глутница. „По-близо е от онзи, който чух в гората на боговете — помисли тя. — По-близо са и ме викат.“

Накрая се измъкна от завивката, само по риза, и застъпва боса по стъпалата. Рууз Болтън беше предпазлив човек и Кралската клада се пазеше ден и нощ, затова се наложи да се измъкне през едно тясно прозорче в мазето. Дворът беше притихнал, замъкът спеше унесен в своите призрачни сънища. Някъде високо вятърът пищеше в Кулата на плача.

Огньовете в ковачницата бяха загаснали, а вратите залостени. Тя пропълзя през един прозорец, както вече го беше правила. Джендри спеше с други двама чираци. Тя остана присвита в навеса, докато очите й не привикнат с тъмнината и не се увери, че той е третият от края. После запуши устата му и го ощипа. Той отвори очи. Явно не беше спал дълбоко.

— Моля те — прошепна му тя. Свали ръката си от устата му и посочи. Отначало не беше сигурна, че я разбра, но после той се измъкна от постелката. Зашляпа гол през стаята, уви се в широка вълнена риза и слезе от навеса след нея. Другите двама продължиха да спят и не помръднаха.

— Сега какво искаш? — изръмжа тихо и ядосано Джендри.

— Меч.

— Черния палец държи всички оръжия заключени, казах ти го сто пъти. Този за лорд Пиявица ли ще е?

— Не. За мен. Ти ще счупиш ключалката с чука си.

— А те ще ми счупят ръцете — изръмжа Джендри. — Ако не и по-лошо.

— Няма, ако избягаш с мен.

— Ако избягаш, ще те хванат и ще те убият.

— На теб ще ти направят по-лошо. Лорд Болтън дава Харънхъл на Кървавите глумци, сам ми го каза.

Джендри избута кичура коса от очите си.

— И какво?

Тя го изгледа безстрашно в очите.

— Това, че когато Варго Хоут стане господарят тук, ще отсече краката на всички слуги, за да не бягат. На ковачите също.

— Празни приказки — изсумтя той.

— Не, вярно е, чух когато лорд Варго го каза — излъга тя. — Ще отреже по един крак на всеки. Левия. Иди в кухнята и събуди Горещата баница, той тебе ще те послуша. Ще ни трябва хляб или ечемичени питки, каквото има. Ти взимаш мечовете, а аз ще се погрижа за конете. Ще се срещнем при задната портичка на източната стена, зад Кулата на духовете. Там никой не ходи.

— Знам я. Само че я пазят като всички други.

— И какво? Мечовете забрави ли?

— Не съм казал, че ще дойда.

— Не си. Но ако дойдеш, няма да забравиш мечовете, нали?

Той се намръщи.

— Не — каза накрая. — Няма да ги забравя.

Аря се върна в Кралската клада по същия начин, вслушвайки се за стъпки след себе си. В килията си се съблече до голо и се облече много грижливо, с два пласта долни дрехи, топли чорапи и най-чистата си туника. Завърза си обувките, метна дебело вълнено наметало на кльощавите си рамене и го закопча под гърлото. Тиха като сянка тръгна обратно надолу по стъпалата. При солария на лорда спря и се ослуша до вратата, увери се, че няма никой, и бавно я отвори.

Картата от овча кожа беше на масата до останките от вечерята на лорд Болтън. Тя я нави стегнато и я пъхна под колана си. Беше оставил и камата си на масата, така че Аря взе и нея в случай, че Джендри се откаже.

Когато се промъкна в конюшнята, един от конете в яслите тихо изпръхтя. Всички коняри спяха. Тя сръга единия с върха на обувката и той скочи и сепнато попита:

— А? Кво?

— Лорд Болтън иска три оседлани коня.

Момчето стана и изтръска сламата от косата си.

— Толкова късно? — Примига срещу герба на туниката й. — Че за кво са му тез коне, в тъмното?

— Лорд Болтън не е свикнал слугите да го разпитват. — Тя скръсти ръце и зачака.

Конярчето продължи да се пули в одрания мъж. Знаеше какво означава.

— Три, викаш?

— Един, два, три. Бързи, подковани и със здрави крака.

Аря му помогна да оседлае конете. Надяваше се момчето да не пострада на сутринта, но знаеше, че едва ли ще му се размине.

Най-трудната част беше да преведе конете през замъка. При всяка възможност се задържаше в сянката на външната страна, така че за да я видят, обикалящите по бойниците постове трябваше да надничат право надолу. „И да ме видят, какво? Нали съм личният виночерпец на милорд.“ Нощта беше студена и влажна. От запад прииждаха облаци, скриваха звездите, а Кулата на плача скимтеше скръбно при всеки порив на вятъра. „Мирише на дъжд.“ Аря не знаеше дали това ще е добре, или зле за бягството й.

Никой не я видя, а и тя не видя никого, само една сиво-бяла котка, покатерила се на стената на гората на боговете. Котката изсъска и това я накара да си спомни за Червената цитадела, за баща си и за Сирио Форел.

— Ако поискам, мога да те хвана — подвикна й тихичко, — но трябва да вървя, котенце. — Котката й изсъска пак и побягна.

Кулата на духовете беше най-порутената от петте огромни кули на Харънхъл. Издигаше се тъмна и запусната зад останките от срутена септа, където от триста години идваха да се молят само плъховете. Там тя зачака да види дали ще дойдат Джендри и Горещата баница. Стори й се, че мина много време. Конете скубеха тревата, израснала между камъните, а облаците съвсем изгълтаха звездите. Аря извади камата и започна да я точи, колкото да не стои без работа. Дълги и гладки погалвания, както я беше учил Сирио Форел.

Чу ги да идват много преди да ги види. Горещата баница дишаше тежко и по едно време се спъна и изруга толкова силно, че можеше да разбуди половината Харънхъл. Джендри беше по-тих, но мечовете, които носеше, дрънчаха.

— Ето ме. — Тя се изправи. — По-тихо, че ще ви чуят.

Момчетата се запровираха към нея между срутените камъни. Аря видя, че Джендри е облякъл под палтото си ризница, а на гърба си беше окачил големия си ковашки чук. Зачервеното кръгло лице на Горещата баница надничаше изпод качулката на наметалото му. На дясното му рамо висеше торба с хляб, а под лявата мишница носеше голяма пита сирене.

— При вратата има пазач — каза тихо Джендри. — Казах ти, че ще има.

— Вие стойте тук с конете — отвърна Аря. — Аз ще се оправя с него. Като ви дам знак, елате бързо.

Джендри кимна, а Горещата баница каза:

— Когато трябва да дойдем, избухай като бухал.

— Аз не съм бухал — каза Аря. — Аз съм вълк. Ще вия.

Плъзна се през сенките на Кулата на духовете. Вървеше бързо, за да изпревари собствения си страх, и все едно че до нея крачеше Сирио Форел, и Йорен, и Джакен Х’гхар, и Джон Сняг. Не беше взела меча, който донесе за нея Джендри. Все още не. За това нещо с камата щеше да е по-добре. Беше добра и остра. Задната порта беше най-малката в целия замък, тясна врата от здрав дъб, обкован с железни пирони, разположена в един ъгъл на стената под защитна кула. Пазеше я само един мъж, но тя знаеше, че горе в кулата има други стражи, и други, които обикаляха по съседните стени. Каквото и да станеше, трябваше да бъде тиха като сянка. „Не трябва да му позволя да извика.“ Закапаха редки капки дъжд. Една капна на челото й и потече по носа й.

Не направи опит да се скрие, а приближи вратата съвсем открито, все едно че я е пратил самият лорд Болтън. Той я видя, че идва, и я загледа с любопитство: какво ли можеше да търси тук един паж посред нощ? Когато се приближи, Аря видя, че е северняк, висок и слаб, свит под дрипаво кожено наметало. Това беше лошо. По-лесно можеше да измами някой от Фрей или от Храбрата дружина, но хората на Дредфорт бяха служили на Рууз Болтън цял живот и го познаваха добре. „Ако му кажа, че съм Аря Старк и му заповядам да ни пусне…“ Не, не смееше. Беше северняк, но не и човек от Зимен хребет. Служеше на Рууз Болтън. Тя отметна наметалото си, за да се види одраният мъж на гърдите й.

— Праща ме лорд Болтън.

— В този час? За какво?

Тя забеляза стоманения блясък под наметалото му. Не беше сигурна дали ще й стигне силата да забие камата през ризница. „Гърлото, трябва в гърлото му, но е много висок, как да го стигна.“ За миг се обърка и не знаеше какво да каже. За миг отново стана малко момиченце, изплашено, а дъждът по лицето й затече като сълзи.

— Каза ми да дам на всичките му стражи по един сребърник, заради добрата им служба. — Думите сякаш сами излязоха на езика й.

— Сребро, викаш? — Не й повярва, но му се прииска; среброто си беше сребро. — Ами дай го де.

Пръстите й заровиха под туниката и се измъкнаха, стиснали дадената й от Джакен монета. В тъмното желязото можеше да мине за потъмняло сребро. Тя го протегна… и го остави да се изсипе между пръстите й.

Мъжът изруга, коленичи и зашари с ръце по земята за монетата, и вратът му се оголи точно пред нея. Аря измъкна камата и я прекара през гърлото му, гладко като коприна. Кръвта бликна гореща и намокри ръцете й, а той се опита да извика, но устата му също беше пълна с кръв.

— Валар моргулис — прошепна тя, докато той издъхваше.

Когато тялото му замря, Аря вдигна монетата. Отвъд стените на Харънхъл един вълк зави силно и протяжно. Тя вдигна лоста и го отмести. Когато Горещата баница и Джендри дойдоха с конете, вече валеше силно.

— Ти си го убила? — ахна Горещата баница.

— А какво да направя според теб?

Пръстите й бяха лепкави от кръвта, а кобилата й изпръхтя плашливо от миризмата. „Нищо — помисли Аря и се метна на седлото. — Дъждът ще я измие.“