Джордж Р. Р. Мартин
Сблъсък на крале (28)

ДЕНЕРИС

По стените на Карт мъже биеха гонгове да възвестят пристигането й, а други надуваха странни рогове, които обгръщаха телата им като огромни бронзови змии. Откъм града се приближи за нейна почетна стража колона от камили. Ездачите им носеха люспести доспехи и шлемове с издадени напред медени зурли и дълги копринени пискюли отгоре, и седяха на седла, украсени с рубини и гранати. Камилите бяха заметнати с чулове със сто цвята на дъгата.

— Карт е най-великият град, какъвто е имало или ще има — беше й казал Пиат Прий още сред руините на Вее Толоро. — Той е пъпът на света. Той е портата между севера и юга. Той е мостът между изтока и запада. Той е древната човешка памет. И е толкова великолепен, че Саатос Мъдрецът избол очите си, след като видял Карт, защото знаел, че всичко, което види след това, ще му изглежда жалко и грозно.

Дани взе думите на чародея за малко попрекалени, но великолепието на огромния град не можеше да се отрече. Три дебели стени обграждаха Карт, и трите зидани изкусно. Външната стена беше от червен пясъчник, тридесет стъпки висока и украсена с животински релефи: пълзящи змии, летящи огромни птици, плуващи риби, смесени с вълци от пустошта на червените степи, зебри и слонове с чудовищни размери. Средната стена, с височина четиридесет стъпки, беше от сив гранит, оживял с бойните сцени по него: сблъсък на мечове, щитове и копия, полетели стрели, герои в битка и клане на невръстни деца, клади за мъртвите. Най-вътрешната стена беше петдесет стъпки висок черен мрамор, с барелефи, които накараха Дани да се изчерви, докато не си каза, че се държи глупаво. Не беше девица; след като можеше спокойно да гледа сцените на жестоки кланета, защо трябваше да извръща очите си от гледката на мъже и жени, които си доставят удоволствие?

Външните порти бяха обковани с мед, средните с желязо; най-вътрешните бяха с наковани големи златни пирони, които блестяха като очи. Щом Дани подкара своето сребро през града, притичаха рояци малки деца и започнаха да хвърлят цветя на пътя й. Бяха със златни сандали и телцата им бяха боядисани с ярки бои, нищо друго не носеха по себе си.

Сякаш всички цветове, изчезнали във Вее Толоро, бяха намерили убежище тук, в Карт. Около нея се нижеха сгради, фантастични като в някой трескав сън със своите оттенъци на розово, виолетово и охра. Дани премина под някаква бронзова арка, оформена като две сношаващи се змии, чиито люспи бяха изваяни от нефрит, обсидиан и лапислазули. Издигаха се стройни кули, по-високи от всичко, което Дани бе виждала, красиви фонтани запълваха центъра на всеки площад, изковани с форма на вълшебни грифони, на дракони и мантикори.

Картяните се редяха в безкраен низ от двете страни на широките улици или наблюдаваха шествието от балкони, които изглеждаха толкова крехки, че чудно как издържаха тежестта им. Бяха високи и светлокожи хора, облечени в лен, златотъкан брокат и тигрови кожи, за очите й всички до един бяха като знатни лордове и лейди. Жените носеха рокли, оставящи едната гръд открита, докато мъжете предпочитаха изящни копринени полички с мъниста. Дани се почувства като дрипава варварка в робата си от лъвска кожа и с черния Дрогон на рамото си. Нейните дотраки наричаха картяните „Млечни хора“ заради бледината им, а Дрого беше мечтал за деня, когато ще може да опустоши великите градове на изток. Тя се озърна неспокойно към кръвните си ездачи — тъмните им бадемови очи изобщо не издаваха мислите им. „Нима само плячката виждат? — зачуди се Дани. — Колко ли диви изглеждаме на тези картяни?“

Пиат Прий поведе малкия й халазар към центъра на огромна аркада, където върху колони от бял и зелен мрамор се издигаха древните герои на града в ръст три човешки боя. След това преминаха през базар в едно сводесто здание, чийто изящен като дантелена плетеница таван предлагаше подслон на хиляди пъстропери птици. Дървета и цветя цъфтяха по терасираните стени над сергиите, а под тях за продан като че ли беше изложено всичко, което боговете бяха дали на света.

Среброто й се дръпна нервно, щом търговският принц Ксаро Ксоан Даксос подкара към нея; беше разбрала, че конете не понасят близостта на камилите.

— Ако видите тук нещо, което бихте възжелали, о, най-красива сред жените, трябва само да проговорите и то е ваше — провикна се Ксаро.

— Самият Карт е неин, тя няма нужда от дреболии — обади се от другата й страна със синкавите си устни Пиат Прий. — Ще бъде както обещах, халееси. Елате с мен в Дома на Безсмъртните и ще пиете истина и мъдрост.

— Защо й е нужен на нея твоят Палат на Прахта, когато аз мога да й дам слънчева светлина, сладка вода и коприни, в които да спи? — каза Ксаро на вълшебника. — Тринадесетте ще поставят корона от черен нефрит и огнени опали върху прелестната й глава.

— Единственият палат, който желая, е Червеният замък в Кралски чертог, милорд Пиат. — Дани се държеше много предпазливо с чародея; майги Мирри Маз Дуур я беше научила с горчив урок да се пази от хора, които си играят с магии. — И ако великите особи на Карт наистина искат да ми дадат дарове, Ксаро, то нека ми дадат кораби и мечове, за да си върна онова, което ми се полага по право.

Синкавите устни на Пиат се изкривиха в усмивка.

— Ще бъде както заповядате, халееси. — После се оттегли, полюшвайки се с движенията на камилата, и полите на дългия му халат с мънистата се разстлаха зад гърба му.

— Младата кралица е твърде мъдра за годините си — промърмори от високото си седло Ксаро Ксоан Даксос. — В Карт има поговорка: Къщата на магьосника е изградена с кости и лъжи.

— Тогава защо всички снишават глас, щом заговорят за магьосниците на Карт? По целия изток хранят страхопочитание към тяхната сила и познание.

— Някога са били могъщи — съгласи се Ксаро, — но сега са смешни като онези окаяни стари воини, които се хвалят с храбростта си дълго след като силата и умението им са ги оставили. Четат своите вехти пергаменти, пият своята „вечерна сянка“, докато им посинеят устните, и намекват за ужасни сили, но са празни черупки в сравнение с предшествениците си. Предупреждавам ви, даровете на Пиат Пий ще се превърнат на прах в ръцете ви. — Камшикът му облиза задницата на камилата му и той се отдалечи.

— Гаргата вика на гарвана, че е черен — измърмори сир Джора на Общата реч на Вестерос. Рицарят изгнаник яздеше от дясната й страна, както винаги. За влизането им в Карт беше свалил обичайното дотракско облекло и отново си беше надянал кованата броня, плетената ризница и вълнените дрехи на Седемте кралства, които бяха на половин свят оттук. — Най-добре ще е да ги отбягвате и двамата, ваша милост.

— Тези хора ще ми помогнат да си взема короната — рече тя. — Ксаро има огромни богатства, а Пиат Пий…

— …претенции за власт — грубо я прекъсна рицарят. На тъмнозелената му дреха се бе изправил на задните си лапи мечокът на дома Мормон, черен и свиреп. Самият Джора изглеждаше не по-малко свиреп и навъсен. — Ако от мен зависи, не бих се задържал тук дълго, кралице. Не ми мирише добре това място.

Дани се усмихна.

— Сигурно е от миризмата на камилите. Самите картяни миришат много сладко за моя нос.

— Сладките миризми често се използват, за да прикрият вонята.

„Моят голям мечок — помисли Дани. — Аз съм кралицата му, но завинаги ще си остана неговото пале и той винаги ще ме пази.“ Това й вдъхваше сигурност, но и тъга. Искаше й се да може да го обича повече, отколкото й беше по силите.

Ксаро Ксоан Даксос беше предложил на Дани гостоприемството на своя дом, докато трае престоят й в града. Беше очаквала нещо величествено. Но не беше очаквала дворец, по-голям и от тържище. „Пред това чудо имението на магистър Илирио в Пентос е като кочина“ — помисли Дани. Ксаро се кълнеше, че домът му можел да приюти с всичките му удобства целия й народ заедно с конете. Всъщност той ги погълна. Цяло крило беше предоставено само за нея. Щеше да си има лични градини, мраморен басейн, стигаща до небесната вис кула и вълшебен лабиринт. Роби щяха да задоволяват всичките й потребности. В личните й покои подовете бяха от зелен мрамор, а стените бяха покрити с копринени пана, които проблясваха с всяко трепване на въздуха.

— Прекалено сте щедър — каза тя на Ксаро Ксоан Даксос.

— За Майката на драконите никой дар не е прекалено голям. — Ксаро беше едър отпуснат елегантен мъж с плешива глава и дълъг клюнест нос, отрупан е обеци с рубини, опали и нефрит. — Утре заран ще пирувате с печен паун и езици от чучулига и ще слушате музика, достойна за слуха на най-красивите жени. Тринадесетте ще дойдат да ви поднесат почитта си, и всички най-велики особи на Карт също.

„Великите особи на Карт ще дойдат да видят моите дракони“ — помисли Дани, но все пак благодари на Ксаро преди той да си отиде по своите дела. Пиат Пий също я остави, като се закле да измоли Безсмъртните за аудиенция.

— Чест, рядка като летен сняг.

Преди да я остави, той целуна босото й ляво стъпало със синкавите си устни и натика в ръцете й дар — стъкленица с някакъв мехлем, за който се кълнеше, че ще й помогне да види духовете на въздуха. Последната от тримата търсачи, която напусна, беше вречената в Сенките Куайте. От нея Дани получи само едно предупреждение:

— Пази се! — каза й жената с лъскавата червена маска.

— От кого?

— От всички. Ще идват ден и нощ да видят чудото, което се е родило отново на света, а видят ли го, ще изпитат неудържима лъст. Защото драконите са огън въплътен, а огънят е сила.

След като и Куайте си отиде, сир Джора каза:

— Тя каза истината, кралице… макар да не ми харесва повече от другите.

— Не я разбирам. — Пиат и Ксаро бяха обсипали Дани с обещания от мига, в който зърнаха драконите, обявявайки се за нейни верни слуги и вричайки се в какво ли не, но от Куайте бе получила само това тайнствено предупреждение. И освен това я безпокоеше, че така и не бе видяла лицето й. „Не забравяй Мирри Маз Дуур — напомни си тя. — Не забравяй вероломството.“ Обърна се към кръвните си ездачи. — Докато сме тук, ще поддържаме своята си охрана и ще си отваряме очите. Погрижете се никой да не влиза в това крило без мое позволение и драконите винаги да бъдат добре пазени.

— Ще бъде, халееси — отвърна Аго.

— Видяхме само онези части от Карт, които Пиат Пий пожела да видим — продължи тя. — Ракаро, ти излез и разгледай останалото, и ми кажи какво си намерил. Вземи със себе си добри мъже… и жени, за да отидат по места, които за мъже са запретени.

— Каквото кажеш, ще сторя, кръв от моята кръв — каза Ракаро.

— Сир Джора, намерете пристанището и вижте какви кораби има там. Половин година мина, откакто съм чула вести за Седемте кралства. Може би боговете са докарали тук някой добър капитан от страната Вестерос, който да ни отведе у дома.

Рицарят се намръщи.

— Едва ли ще е проява на доброта. Узурпаторът ще ви убие, и това е сигурно, колкото че слънцето и утре ще изгрее от изток. — Мормон пъхна палци под колана си. — Мястото ми е тук, до вас.

— Джого също може да ме пази. Вие знаете повече езици от моите кръвни ездачи, а дотраките са недоверчиви към морето и онези, които плават по него. Само вие можете да ми послужите в това. Разходете се до корабите и поговорете с екипажите, научете откъде са и накъде отиват, и що за хора ги командват.

Изгнаникът кимна неохотно.

— Както кажете, моя кралице.

След като всички мъже си отидоха, слугините й свалиха пътните коприни и Дани пристъпи към мраморния басейн под сянката на портика. Водата беше приятно прохладна и пълна с малки златни рибки, които с любопитство пощипваха кожата й, гъделичкаха я и я накараха да се закикоти. Беше приятно да затвори очи и да се отпусне, знаейки, че може да си отдъхне колкото иска. Дани се зачуди дали в Червената цитадела на Егон има такъв басейн и такива ухаещи на лавандула и мента градини. „Трябва да има, разбира се. Визерис все казваше, че Седемте кралства са най-красивото място на света.“

Мисълта за дома наруши покоя й. Ако нейният „слънце и звезди“ беше жив, щеше да поведе своя халазар през отровната вода и да помете враговете й, но неговата сила беше напуснала света. Останали й бяха кръвните ездачи, обрекли живота си на нея и опитни в битките, но според обичая на господарите на конете. Дотраките знаеха да съсипват градове и да плячкосват кралства, но не и да ги управляват. Дани не изпитваше никакво желание да превърне Кралски чертог в купчина овъглени руини, пълни с неспокойни духове. Достатъчно сълзи беше вкусила в живота си. „Искам да направя кралството си красиво, да го напълня със сити хора, с хубави девици и с весели деца. Искам народът ми да се усмихва, когато ме види да минавам, както Визерис казваше, че посрещали баща ми.“

Но за да го направи, трябваше най-напред да го завладее.

„Узурпаторът ще ви убие, и това е сигурно, колкото че слънцето и утре ще изгрее от изток“, беше казал Мормон. Робърт беше убил храбрия й брат Регар, а едно от изчадията му бе прекосило дотракското море, за да отрови нея и неродения й син. Казваха, че Робърт Баратеон бил силен като бик и неустрашим в битка, мъж, който повече от всичко обичал войната. А зад него стояха великите владетели, които брат й наричаше „Псетата на Узурпатора“ — студеноокият Едард Старк със сърце от лед и златните Ланистъри, баща и син, богати, властни и вероломни.

Как можеше да се надява, че ще събори мъже като тях? Докато хал Дрого беше жив, хората трепереха и му поднасяха дарове, за да уталожат гнева му. Ако не го направеха, той завземаше градовете им, отнемаше им богатствата, жените и всичко. Но неговият халазар беше огромен, а нейният — окаян. Народът й я беше следвал, докато вървеше след кометата, и щеше да я последва дори през отровната вода, но хората не стигаха. Дори драконите й сигурно нямаше да са достатъчно. Визерис беше вярвал, че кралството ще се надигне за своя законен крал… но Визерис беше глупак, а глупаците вярват в глупави неща.

От всичките тези съмнения я побиха тръпки. Изведнъж водата й се стори студена, а малките рибки, отриващи се в кожата й — досадни. Дани се изправи и излезе от басейна.

— Ирри — извика тя. — Джикуи!

След като слугините й я подсушиха и я загърнаха в роба от пясъчна коприна, мислите й се насочиха към тримата, които я бяха подирили в Града на костите. „Кървящата звезда ме доведе нарочно до Карт. Тук ще намеря това, което ми е нужно, стига да намеря в себе си силата да взема каквото ми се предлага, и мъдростта да избегна капаните и клопките. Ако боговете са решили да завоювам своето, то те ще ме подкрепят, ще ми изпратят знак, а ако не… ако не…“

По заник-слънце, докато Дани хранеше трите си дракона, Ирри пристъпи през копринените завеси, за да й каже, че сир Джора се е върнал от пристанището… и не е сам.

— Пусни го да влезе с оногова, когото е довел — каза тя, изпълнена с любопитство.

Когато влязоха, тя беше полегнала върху купчина възглавнички с драконите край себе си. Мъжът, когото рицарят доведе, носеше плащ от зелени и жълти пера и беше с черна кожа.

— Ваша милост — каза рицарят, — водя ви Кухуро Мо, капитан на „Дарчинов вятър“ от града на Високите дървеса.

Черният мъж коленичи.

— Висока чест е за мен, кралице — каза той, не на езика на Летните острови, който Дани не знаеше, а на мелодичен валириански от деветте Свободни града.

— Честта е моя, Кухуро Мо — отвърна Дани на същата реч. — От Летните острови ли сте дошли?

— Да, кралице моя, но преди това, преди по-малко от година, се отбихме в Староград. Оттам ви нося удивителен дар.

— Дар?

— Дар от вести. Майко на драконите, Родена в буря, истина ви казвам, Робърт Баратеон е мъртъв.

Здрач се беше спуснал вече над Карт, но слънце изгря в сърцето на Дани.

— Мъртъв? — повтори тя. В скута й черният Дрогон изсъска и пред лицето й като було се разстла светъл дим. — Сигурен ли сте? Узурпатора е мъртъв?

— Така се говори в Староград, както и в Дорн, и в Лис, и във всички останали пристанища, където спряхме.

„Изпрати ми отровно вино, но ето, че той е мъртъв, а аз съм жива.“

— Как е умрял? — На рамото й светлият Визерион плесна с крилете си с цвят на каймак и въздухът се раздвижи.

— Прободен от чудовищен глиган по време на лов в кралския си лес, така поне се знае в Староград. Други казват, че кралицата му изменила, или брат му, или лорд Старк, който бил неговата Ръка. Но всички приказки съвпадат в едно: крал Робърт е мъртъв и лежи в гроба си.

Дани така и не беше виждала лицето на Узурпатора, но ден не минаваше, без да помисли за него. Огромната му сянка се беше проснала над нея от часа на раждането й, когато се бе появила сред яростта на бурята в един свят, в който за нея нямаше място. А сега този чужденец с абаносова кожа беше отместил сянката.

— Сега на Железния трон седи момчето — каза сир Мормон.

— Там царува крал Джофри — съгласи се Кухуро Мо, — но управляват Ланистърите. Братята на Робърт са напуснали Кралски чертог. Казват, че претендирали за трона. А Ръката е паднал, лорд Старк, приятелят на Робърт. Хванали го за измяна.

— Нед Старк изменник? — изсумтя сир Джора. — По дяволите, това не мога да го повярвам. По-скоро Дългото лято ще дойде отново, отколкото този да престъпи драгоценната си чест.

— Каква чест може да има той? — каза Дани. — Той е изменил на законния си крал, както и Ланистърови. — Беше й приятно да слуша, че псетата на Узурпатора се бият помежду си, макар да не беше изненадана. Същото се случи и когато Дрого умря и неговият огромен халазар се раздроби на късчета. — Моят брат също е мъртъв, Визерис, законният крал — каза тя на човека от Летните острови. — Хал Дрого, моят господар съпруг го уби с корона от разтопено злато. — Дали брат й щеше да поумнее, ако бе разбрал, че възмездието, заради което беше отправял толкова молитви, е така близко?

— Споделям вашата скръб, Майко на драконите, и на кървящата Вестерос, лишена от законния си крал.

Под нежните пръсти на Дани зеленият Регал се взря в чужденеца с очите си от разтопено злато. Когато устата му се отвори, зъбите му блеснаха като черни игли.

— Кога вашият кораб ще тръгне обратно към Вестерос, капитане?

— Боя се, че след не по-малко от година. Оттук „Дарчинов вятър“ ще отплава на изток, за да направи търговския кръг около Нефритово море.

— Разбирам — каза разочаровано Дани. — В такъв случай желая ви попътни ветрове и спорна търговия. Наистина ми донесохте ценен дар.

— И щедро бях възнаграден, велика кралице.

Това я озадачи.

— С какво?

Очите му блеснаха.

— Видях живи дракони.

Дани се засмя.

— Надявам се, че ще ги видите отново един ден. Посетете ме в Кралски чертог, когато си върна бащиния трон, и ще ви възнаградя щедро.

Мъжът от Летните острови обеща да го направи, целуна леко пръстите на босия й крак и напусна. Джикуи го изведе, а сир Джора Мормон остана.

— Халееси — проговори рицарят, щом останаха сами, — на ваше място не бих говорил открито за намеренията си. Този човек сега ще пръсне мълвата където отиде.

— Нека — каза тя. — Нека целият свят чуе какво целя. Узурпатора е мъртъв, какво значение има?

— Не всяка мълва е вярна — предупреди сир Джора, — а дори Робърт да е мъртъв, синът му властва на негово място. Това всъщност нищо не променя.

— Това променя всичко. — Дани рязко стана. Драконите запищяха и разпериха криле. Дрогон прелетя и кацна на сводестата рамка на вратата. Другите затичаха по пода и краищата на крилцата им запляскаха по мраморния под. — Преди Седемте кралства бяха като халазара на моя Дрого, сто хиляди, споени в едно от неговата сила. Сега са се пръснали на късчета, както халазара след смъртта на моя хал.

— Върховните лордове винаги са във вражда помежду си. Кажете ми кой е надвил и ще ви кажа какво означава това. Халееси, Седемте кралства няма да паднат в ръцете ви като зрели праскови. Ще ви е нужна флота, злато, войски, съюзници…

— Всичко това го знам. — Тя хвана ръцете му и се взря в тъмните му недоверчиви очи. „Понякога той мисли за мен като за дете, което е длъжен да опази, понякога — като за жена, с която би искал да легне, но дали наистина вижда в мен своята кралица?“ — Не съм онова изплашено момиченце, което срещнахте в Пентос. Вярно, само на петнадесет съм… но съм стара като стариците на дош халеен и млада като своите дракони, Джора. Аз родих дете, изгорих един хал и преминах червената пустош и Дотракското море. Моя е кръвта на дракона.

— Както беше и на брат ви — не отстъпи той.

— Аз не съм Визерис.

— Не сте — отстъпи Джора. — У вас има повече от Регар, струва ми се, но дори Регар бе убит. Робърт го доказа на Тризъбеца само с един боен чук. Дори драконите могат да умрат.

— Драконите умират. — Тя се изправи на пръсти и го целуна по небръснатата буза. — Но убийците на дракони също.