Серия
Песен за огън и лед (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Clash of Kings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 310 гласа)
Корекция
bambo (2006)
Сканиране и разпознаване
?
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

Автор: Джордж Р. Р. Мартин

Заглавие: Сблъсък на крале

Преводач: Валери Русинов

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: гр София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-299-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1456


ТИРИОН

В смразяващо белите одежди на Кралската гвардия сир Мандън Мур приличаше на загърнат в плащаница труп.

— Нейна милост се разпореди, докато съветът заседава, никой да не ги безпокои.

— Ще ги обезпокоя съвсем малко, сир. — Тирион измъкна свитъка от ръкава си. — Нося писмо от баща ми, лорд Тивин Ланистър, Ръката на краля. Ето го печата му.

— Нейна милост не желае да я безпокоят — повтори сир Мандън, сякаш Тирион беше някой малоумник, който не го е чул.

Веднъж Джайм му беше казал, че Мур е най-опасният от Кралската гвардия — освен самия него естествено, — защото лицето му изобщо не намеквало какво може да предприеме в следващия миг. Тирион беше готов злато да даде за най-малкия намек. Брон и Тимет най-вероятно щяха да убият рицаря, ако се стигнеше до мечовете, но едва ли щеше да е много уместно да започне с убийството на един от защитниците на Джофри. Но пък ако му позволеше да го отпрати, къде отиваше авторитетът му? Затова се усмихна насила.

— Сир Мандън, не съм ви запознал е приятелите си. Това е Тимет, син на Тимет, Червена ръка на клана на Горените мъже. А това е Брон. Навярно помните сир Вардис Иген, който беше капитан на домашната гвардия на лорд Арин?

— Знам го. — Очите на сир Мандън бяха светлосиви, странно плоски и безжизнени.

— Знаели сте го — поправи го с усмивка Брон.

Сир Мандън с нищо не показа, че го е чул.

— Както и да е — продължи с безгрижен тон Тирион. — Все пак наистина трябва да се видя със сестра си и да й представя писмото, сир. Ще бъдете ли така любезен да ни отворите вратата?

Белият рицар не реагира. Тирион беше почти готов да се промуши край него, когато сир Мандън неочаквано отстъпи встрани.

— Можете да влезете. Но тези — не.

„Малка победа — помисли той. — Но сладка.“

Тирион се шмугна с едното рамо напред през вратата и се почувства почти пораснал. Петимата членове на малкия кралски съвет изведнъж замлъкнаха около заседателната маса.

— Ти?! — каза сестра му Церсей с тон, съдържащ еднаква мяра неверие и неприязън.

— Сега разбирам откъде се е учил Джофри на вежливост. — Тирион спря, за да огледа с възхита двата валириански сфинкса, пазещи вратата, придавайки си небрежна самоувереност. Церсей беше в състояние да надушва човешката слабост, както псетата надушват страха.

— Какво търсиш тук? — Красивите зелени очи на милата му сестрица го изгледаха без най-малкия намек за радост.

— Доставям писмо от лорд баща ни. — Той се дотътри до масата и сложи пергамента на нея.

Евнухът Варис взе писмото и го завъртя в нежните си напудрени ръце.

— Колко мило от страна на лорд Тивин. И восъкът с печата му е с такъв изящен оттенък на златно… — Варис огледа грижливо печата. — По всичко изглежда, че е истински.

— Разбира се, че е истински. — Церсей издърпа пергамента от ръцете му, счупи печата и разгъна свитъка.

Тирион я гледаше, докато четеше. Сестра му беше заела кралското кресло — беше решила, че Джофри едва ли ще си дава труд да присъства на съвета по-често, отколкото Робърт преди него — затова Тирион се покачи на креслото на Ръката. Изглеждаше най-подходящото.

— Това е абсурд — най-сетне каза кралицата. — Милорд баща ми е изпратил брат ми да седи на неговото място в съвета. Задължава ни да приемем Тирион като Ръката на краля, докато той самият не се присъедини към нас.

Великият майстер Пицел поглади рехавата си бяла брада и закима тежко.

— Изглежда, трябва да изкажем удовлетворението си от пристигането ви.

— Наистина. — Оплешивяващият, с изпъкнали челюсти Джанос Слинт приличаше по-скоро на жаба, на много самодоволна жаба, доста надскочила мястото си. — Ужасна нужда имаме от вас, милорд. Бунтове навсякъде, тази мрачна поличба в небето, градските улици кипят…

— И по чия вина е това, лорд Джанос? — изплющя езикът на Церсей. — Вашите златни плащове са длъжни да пазят реда. Колкото до теб, Тирион, по-добре щеше да ни служиш на бойното поле.

Той се разсмя.

— О, не. От бойни полета ми писна, благодаря. В кресло седя по-добре, отколкото на кон, и честно казано, предпочитам да държа чаша вино вместо бойна секира. Целият онзи тътен на барабани, слънчевият блясък по броните, цвилещите и подскачащи великолепни дестриери? Хич не ми ги хвали. От барабаните ме заболяваше главата, слънчевият блясък по бронята ми ме свари като гъска, а пък великолепните дестриери дрискат където им падне. Не че се оплаквам. В сравнение с гостоприемството, което получих в Долината на Арин, барабаните, конските фъшкии и мухите са любимите ми неща.

Кутрето се засмя.

— Добре казано, Ланистър. Вкусовете ни напълно съвпадат.

Тирион му се усмихна, но си спомни за една кама с дръжка от драконова кост и острие от валирианска стомана. „Ще трябва да си поговорим за това, и то скоро.“ Зачуди се дали лорд Петир щеше да намери и тази тема за особено забавна.

— Моля — обърна се към всички, — дайте ми възможност да ви служа с малкото, което мога.

Церсей препрочете писмото.

— Колко мъже си довел?

— Неколкостотин. Главно мои хора. Татко не пожела да се лиши от нито един от своите. Нали той води война в края на краищата.

— Каква полза от неколкостотин души, ако Ренли тръгне към града? Аз моля за армия, а баща ми ми изпраща джудже. Кралят назначава Ръката със съгласието на съвета. Джофри назначи лорд баща ни.

— А лорд баща ни назнача мен.

— Той няма това право. Не и без съгласието на Джофри.

— Лорд Тивин е в Харънхъл с войската си, ако благоволите да забележите, милейди — отвърна много учтиво Тирион. — Господа, може би ще ми позволите да поговоря насаме със сестра си?

Варис се изсули от креслото си, стана и се усмихна мазно.

— Сигурно сте закопнели безкрайно за гласа на милата си сестра. Господа, моля ви, нека да ги оставим малко насаме. Злочестините на тревожното ни кралство могат да почакат.

Джанос Слинт се надигна колебливо, а Великият майстер Пицел — много тромаво, но все пак станаха. Кутрето стана последен.

— Да наредя ли на стюарда да ви приготви покоите в Стегата на Мегор?

— Моите благодарности, лорд Петир, но ще заема бившите покои на лорд Старк в Кулата на Ръката.

Кутрето се засмя.

— По-храбър сте от мен, Ланистър. Би трябвало да знаете за съдбата на последните две Ръце?

— Последните две? Ако сте решили да ме плашите, защо не кажете „последните четири“?

— Четири? — Кутрето повдигна вежда. — Да не би Ръцете преди лорд Арин да ги е споходила същата ужасна кончина в Кулата? Боя се, че съм твърде млад, за да го помня.

— Последната Ръка на Ерис Таргариен е бил убит при завземането на Кралски чертог, макар да се съмнявам, че му е оставало време да се заседи в Кулата. Бил е Ръка само за две денонощия. А този преди него е бил изгорен жив. А преди него има други двама, умрели без земя и пари, в изгнание, и са ги смятали за щастливци. Вярвам, че милорд баща ми е последната Ръка, напуснал Кралски чертог с непокътнати титли, имущество и всичко останало.

— Забележително — каза Кутрето. — И толкова по-логично на ваше място да пожелая да ми постелят в тъмницата.

„Може и да ти се сбъдне желанието“ — помисли Тирион, но каза:

— Храбростта и глупостта са братовчеди, или поне така съм чувал. Каквото и проклятие да тегне над Кулата на Ръката, надявам се, че съм твърде дребен, за да ми обърне внимание.

Джанос Слинт се засмя, Кутрето се засмя и Великият майстер Пицел също поде смеха им и закима.

— А аз се надявам, че татко не те е изпратил, за да ни досаждаш с уроци по история — каза сестра му, след като те излязоха.

— Колко съм закопнял наистина за гласа на милата си сестра — въздъхна Тирион.

— А аз колко съм закопняла да изтръгна езика на евнуха с горещ ръжен — отвърна Церсей. — Баща ми да не си е загубил ума? Или си подправил писмото? — Още веднъж го прочете с нарастващо възмущение. — Защо трябва да ми натрапва точно теб? Поисках от него да дойде лично! — Смачка писмото на лорд Тивин. — Аз съм регент на Джофри и му изпратих кралска заповед!

— А пък той те пренебрегна — изтъкна й Тирион. — Знаеш ли, той разполага с доста голяма армия. Може да си го позволи. При това далеч не е първият. Нали?

Церсей сви устни. Тирион видя как цветът нахлу в лицето й.

— Ако обявя, че това писмо е фалшификат, и им заповядам да те хвърлят в тъмница, това никой няма да го пренебрегне, обещавам ти.

Тирион усети, че вече стъпва по чуплив лед. Една грешна стъпка и можеше да потъне.

— Никой — съгласи се той кротко. — Най-малко баща ни. Но защо ще искаш да ме хвърляш в тъмница, скъпа ми сестричке, след като бих толкова път, за да ти помогна?

— Нямам нужда от твоята помощ. Заповядах да дойде баща ми.

— Да — каза той кротко. — Но всъщност искаш Джайм.

Сестра му си въобразяваше, че е много потайна, но беше отраснал с нея. Можеше да чете по лицето й като в някоя от любимите си книги и това, което прочете сега, беше гняв и страх, и отчаяние.

— Джайм…

— Джайм е не по-малко мой брат, отколкото твой — прекъсна я Тирион. — Дай ми подкрепата си и ти обещавам, че ще освободим Джайм и ще го върнем тук непокътнат.

— Как? — настоя Церсей. — Онова Старкче и майка му едва ли ще забравят, че обезглавихме лорд Едард.

— Вярно — съгласи се Тирион, — но ти все още държиш дъщерите му, нали? Видях по-голямото момиче отвън на двора с Джофри.

— Санса. Мислех, че и малката досадница е в ръцете ми, но не би. Изпратих сир Мерин Трант да я задържи, когато Робърт умря, но скапаният й учител по танци се намеси и момичето избяга. Най-вероятно е мъртва. Много хора умряха в онзи ден.

Тирион се беше надявал и за двете момичета на Старк, но предположи, че и едното ще свърши работа.

— Кажи ми за приятелите ни в съвета.

Сестра му погледна към вратата.

— Какво искаш да знаеш за тях?

— Баща ни, изглежда, не ги харесва. Когато го напуснах, се чудеше се как ще изглеждат главите им на стената до тази на лорд Старк. — Наведе се над масата. — Сигурна ли си във верността им? Можеш ли да разчиташ на тях?

— Не разчитам на никого — отряза Церсей. — Но ми трябват. Баща ни убеден ли е, че ни мамят?

— Подозира, по-скоро.

— Защо? Какво знае той?

Тирион сви рамене.

— Знае, че краткото царуване на сина ти е един безкраен парад от глупости и провали. Това предполага, че някой дава много лоши съвети на Джофри.

Церсей го изгледа изпитателно.

— На Джоф не са му липсвали добри съвети. Той винаги е имал силна воля. Сега, след като стана крал, вярва, че трябва да прави каквото на него му харесва, а не каквото му наредят.

— Короните вършат шантави неща с главите — съгласи се Тирион. — Тази история с Едард Старк… Работа на Джофри ли беше?

Кралицата отвърна с гримаса.

— Каза му се да оправдае Старк, да му позволи да облече черното. Щеше завинаги да се махне от пътя ни и щяхме да се помирим със сина му, но Джоф реши да предложи на тълпата по-смайваща гледка. Какво можех да направя? Поиска главата на лорд Едард пред половината град. А Джанос Слинт и сир Илин скочиха с най-голяма охота и му отсякоха главата, без една дума да мога да кажа! — Ръката й се сви в юмрук. — Върховният септон твърди, че съм осквернила септата на Белор с кръв, след като съм го излъгала за намерението ни.

— Май има основание — каза Тирион. — Значи този лорд Слинт, той е вътре, така ли? Кажи ми, по чие гениално хрумване му дарихте Харънхъл и го назначихте за член на съвета?

— Кутрето уреди нещата. Имахме нужда от златните плащове на Слинт. Едард Старк кроеше заговор с Ренли и беше писал на лорд Станис, предлагайки му трона. Можехме да изгубим всичко. Рискът беше голям. Ако Санса не беше дошла при мен да ми каже за плановете на баща си…

Тирион се изненада.

— Нима? Собствената му дъщеря? — Санса правеше впечатление на обичливо дете, мило и добре възпитано.

— Момичето се беше подмокрило от любов. Беше готова на всичко за Джофри, докато той не отсече главата на баща й и не нарече това „милост“. Това сложи край на обичта й.

— Негова милост има странен подход към сърцата на поданиците си — каза с крива усмивка Тирион. — Впрочем, изгонването на сир Баристан Селми от Кралската гвардия също ли беше хрумване на Джофри?

Церсей въздъхна.

— Джоф искаше да се намери виновник за смъртта на Робърт. Варис предложи сир Баристан. Защо не? Дадох на Джайм командването на Кралската гвардия и място в малкия съвет и позволих на Джоф да хвърли кокал на кучето си. Той много си обича Сандор Клегейн. Бяхме готови да предложим на Селми малко земя и укрепен дом, повече, отколкото заслужава този безполезен стар глупак.

— Чух, че безполезният стар глупак е съсякъл двама от златните плащове на Слинт, когато са се опитали да го задържат при Калната порта.

Сестра му го погледна сърдито.

— Джанос трябваше да прати повече хора. Не е толкова вещ в работата си, колкото може да се желае.

— Сир Баристан беше лорд-командирът на Кралската гвардия — изтъкна й Тирион. — Двамата с Джайм са единствените живи от седмината на Ерис Таргариен. Простолюдието говори за него по същия начин, както за Сервин от Огледален щит или за принц Емон, Рицаря на дракона. Сещаш ли се какво ще си помислят, когато видят Баристан Храбрия редом до Роб Старк или Станис Баратеон?

Церсей извърна очи.

— Това не го съобразих.

— А баща ни — да. Точно затова ме изпрати. Да сложа край на глупостите и да обуздая синчето ти.

— Джоф няма да е по-сговорчив с теб, отколкото с мен.

— Може и да е.

— И защо?

— Защото знае, че ти никога няма да го удариш.

Церсей присви очи.

— Ако си въобразяваш, че ще позволя да му посегнеш, значи си много зле.

Тирион въздъхна. Тя пак не схвана. Случваше й се често.

— С мен Джофри е толкова в безопасност, колкото и с теб — увери я той, — но докато хлапето се чувства застрашено, ще бъде по-склонно да слуша. — Хвана ръката й. — Все пак съм твой брат. Имаш нужда от мен, все едно дали можеш да го признаеш, или не. Синът ти има нужда от мен, ако изобщо се надява да си запази този скапан железен трон.

Сестра му изглеждаше стъписана от това, че изобщо си е позволил да я докосне.

— Винаги си бил лукав.

— Всеки си има похвати — ухили се той.

— Може пък да си струва да се опита… но не се заблуждавай, Тирион. Ако те приема, ще бъдеш Ръка на краля само по име, но всъщност — моята Ръка. Ще споделяш с мен всички свои планове и намерения, преди да действаш, и нищо няма да правиш без мое съгласие. Ясно ли е?

— О, да.

— Съгласен ли си?

— Разбира се — излъга той. — „Дотогава, докато се налага.“ — Е, след като целта ни е една, не би трябвало повече да имаме тайни помежду си. Казваш, че Джофри е заповядал да убият лорд Едард, Варис е изгонил сир Баристан, а Кутрето ни е поднесло в дар лорд Слинт. Кой уби Джон Арин?

Церсей рязко издърпа ръката си.

— Откъде да знам?

— Скърбящата му вдовица в Орлово гнездо, изглежда, смята, че съм аз. Чудно, откъде ли е стигнала до това заключение?

— Уверявам те, че не знам. Онзи глупак Едард Старк ме обвини в същото. Намекна, че лорд Арин е подозирал или… е, вярвал е…

— Че се чукаш с нашия скъп Джайм?

Тя го зашлеви.

— Да не мислиш, че съм сляп като татко? — Тирион потърка бузата си. — Кой с кого си ляга ми е все едно… макар че не изглежда много честно да си разтваряш краката за единия брат, но не и за другия.

Тя го зашлеви пак.

— Бъди добра, Церсей, само се пошегувах. Ако трябва да сме честни, бих предпочел някоя хубава курва. Така и не разбрах какво толкова намира Джайм в теб, освен собственото си отражение.

Тя го зашлеви трети път.

Двете му бузи пламнаха, но той се усмихна.

— Ако продължаваш така, мога да се ядосам.

Това задържа ръката й.

— Защо трябва да ме интересува това?

— Имам си някои нови приятели — сподели Тирион. — Никак няма да ти харесат. Защо уби Робърт?

— Той сам го направи. Ние само помогнахме. Когато Лансел видял, че Робърт тръгва да убива глигана, дал му силно вино. Любимото му горчиво червено, но подсилено, три пъти по-силно, отколкото беше свикнал. Големият вонящ глупак страшно го харесал. Могъл е по всяко време да спре да се налива, но не, пресушил единия мях и казал на Лансел да му донесе друг. Глиганът свършил останалото. Жалко, че те нямаше на пира, Тирион. Толкова вкусен глиган не бяхме опитвали. Сготвиха го с гъби и ябълки. Имаше вкус на триумф.

— Наистина, сестричке, родена си за вдовица. — Тирион предпочиташе Робърт Баратеон, колкото и да вилнееше в пиянствата си този глупак… без съмнение заради неприязънта на сестра си. — Е, ако си приключила с шамарите, време е да си ходя.

И непохватно се смъкна от стола.

Церсей се намръщи.

— Не съм ти разрешила да си тръгваш. Искам да знам как смяташ да освободиш Джайм.

— Ще ти кажа, когато сам го науча. Замислите са като плод, трябва им време да узреят. Точно сега смятам да се поразходя по улиците и да му взема мерките на този град. — Тирион отпусна ръка на главата на единия сфинкс до вратата. — Последна молба за довиждане. Много моля, погрижи се косъмче да не падне от главата на Санса Старк. Не бих искал да загубя и двете дъщери.

Извън залата на съвета Тирион кимна небрежно на сир Мандън и закрачи по дългия сводест коридор. Брон се лепна като сянка след него. От Тимет, син на Тимет, нямаше и помен.

— Къде е нашата Червена ръка? — попита Тирион.

— Изпита силен порив да огледа замъка. Такива като него не се свъртат да чакат дълго в коридори.

— Дано не убие някоя важна особа. — Хората от клановете, които Тирион беше взел със себе си от твърдините им по зъберите на Лунните планини, бяха верни по свой, свиреп начин, но също така бяха хора горди, както и свадливи, склонни да отвръщат на всяка обида, истинска или въображаема, със стомана. — Постарай се да го намериш. И междувременно се погрижи останалите да ги настанят и нахранят. Искам ги в бараките под Кулата на Ръката, но гледай стюардът да сложи Каменните врани до Лунните братя и му кажи да настани Горените отделно сами, в общо помещение.

— Ти къде ще бъдеш?

— Връщам се в „Счупената наковалня“.

Брон се ухили безсрамно.

— Да ти трябва придружител? По улиците, разправят, било опасно.

— Ще повикам капитана на сестрината ми домашна охрана и ще му напомня, че аз съм не по-малко Ланистър от нея. Трябва да му се напомни, че се е клел пред Скалата на Кастърли, а не на Церсей или Джофри.

Час по-късно Тирион тръгна от Червената цитадела, придружен от дузина стражи на Ланистър в пурпурни плащове и шлемове с изправени лъвове отгоре. Докато минаваха под решетките на портикула, забеляза стърчащите глави по стените. Почернели от гниенето и катрана, всички отдавна бяха станали неразпознаваеми.

— Капитан Вилар — извика той, — искам тия да ги свалите до утре сутринта. Дайте ги на Сестрите на мълчанието за пречистване. — Предполагаше, че ще е адски трудно да ги наместят с труповете, но все пак трябваше да се направи. Дори в разгара на една война трябваше да се спазва някакво приличие.

Вилар се поколеба.

— Негова милост ни е казал, че иска главите на предателите да останат, докато не ги допълни с последните три, ей на онези шипове в края.

— Чакай да пробвам на сляпо. Единият е Роб Старк, а другите — лордовете Станис и Ренли. Улучих ли?

— Да, милорд.

— Моят племенник днес стана на тринадесет години, Вилар. Постарай се да го запомниш. Тези глави искам утре да ги няма, или на някой от празните шипове може да кацне нечия друга. Схванахте ли намека ми, капитане?

— Лично ще се погрижа да се свалят, милорд.

— Добре.

Тирион пое в тръс, оставяйки червените плащове да го следват както намерят за добре.

Беше казал на Церсей, че смята да вземе мярката на града. Не беше съвсем лъжа. Тирион Ланистър не остана доволен от повечето неща, които видя. Улиците на Кралски чертог винаги бяха претъпкани, безредни и шумни, но сега миришеха на заплаха по начин, какъвто не помнеше от предишните си идвания тук. В канавката край улицата на тъкачите лежеше проснат гол труп и глутница озверели псета го разкъсваха, но като че ли никой не забелязваше това. Стражи се срещаха навсякъде, движеха се по двойки по кривите улички в златните си плащове и черните си плетени ризници, стиснали здраво железните си тояги. Пазарите бяха пълни с дрипави хора, изнесли за продан домакински вещи срещу всякаква цена, която можеха да вземат… и подозрително празни откъм продаващи храна селяни. Малкото продукти, които можа да види вървяха на тройно по-висока цена, отколкото преди година. Един амбулантен търговец печеше на въглени одрани плъхове. „Пресни плъхове — викаше високо, — хайде на пресните плъхове“. Пресните плъхове явно бяха за предпочитане пред стари, разкапани плъхове. Страшното беше, че плъховете изглеждаха по-апетитно от повечето неща, които продаваха касапите. На Брашняната улица Тирион видя пазачи пред вратата на всеки дюкян. Спомни си приказката, че в трудни времена лекарите купуват наемници по-евтино от хляба.

— Тук не влиза много храна напоследък, нали? — каза той на Вилар.

— Малко е — призна капитанът. — При тази война по речните земи и откакто лорд Ренли започна да събира бунтовници в Планински рай, пътищата се затвориха на юг и на запад.

— И какво прави по въпроса добрата ми сестра?

— Взима мерки да възстанови кралския мир — увери го Варис. — Лорд Слинт е утроил броя на градската стража, а кралицата нае хиляда занаятчии да работят по защитата ни. Каменоделците подсилват стените, дърводелци строят стотици катапулти, стрелари правят стрели, ковачи коват оръжия, а Гилдията на алхимиците е задължена да осигури десет хиляди делви с адски огън.

Тирион помръдна неспокойно на седлото. Доволен остана, че Церсей не е бездействала все пак, но адският огън беше коварно вещество, а десет хиляди делви стигаха да превърнат целия Кралски чертог в камара въглени.

— Откъде е намерила сестра ми пари да плати за всичко това?

Не беше тайна, че крал Робърт бе оставил короната с огромен дълг, а алхимиците трудно можеше да ги сбърка човек с безкористни алтруисти.

— Лорд Кутрето винаги намира начин, милорд. Наложил е такса на онези, които искат да влязат в града.

— Да, това ще свърши работа — отвърна Тирион и си помисли: „Умно. Умно и жестоко.“ Десетки хиляди бяха побягнали от домовете си, за да потърсят уж сигурността на Кралски чертог. Видял ги беше по Кралския път: тълпи от майки и деца и изплашени бащи, които поглеждаха с жадни очи към конете и фургоните му. Стигнеха ли до града, всички те щяха с готовност да платят каквото и да е, само да останат тези вдъхващи утеха стени между тях и войната… макар че можеха и да премислят, ако научеха за адския огън.

Ханът под табелата със счупената наковалня се намираше недалече от същите тези стени близо до Портата на боговете, през която бяха влезли сутринта. Щом влязоха в двора, едно момче притича да помогне на Тирион да слезе от коня.

— Върни хората си в замъка — каза той на Вилар. — Ще пренощувам тук.

Капитанът го погледна недоверчиво.

— Няма ли да е опасно за вас, милорд?

— Е, колкото за това, капитане, когато напуснах хана тази заран, беше пълен с Черни уши. В компанията на Чела, дъщеря на Чейк, човек никога не е в пълна безопасност.

И се затътри към вратата.

Когато влезе в хана, го посрещна весела глъч. Разпозна гърления кикот на Чела и по-лекия, мелодичен смях на Шае. Момичето седеше край камината и пиеше вино на една от кръглите, дървени маси с трима от Черните уши, които беше оставил да я пазят, и някакъв дебел мъж, с гръб към него. Гостилничарят, предположи… докато Шае не извика името му и натрапникът не стана.

— Добри ми лорде, толкова се радвам да ви видя — изгука дебелият и мазна евнушеска усмивка разцъфтя върху напудреното му лице.

Тирион почти залитна.

— Лорд Варис? Не допусках, че ще ви срещна тук. — „Другите да го вземат дано, как ги е намерил толкова бързо?“

— Извинете ме за натрапничеството — каза Варис. — Но изпитах внезапен подтик да се запозная с вашата млада дама.

— Мла-да дама — повтори превзето Шае. — Наполовина сте прав, милорд. Млада съм.

„На осемнайсет — помисли Тирион. — На осемнайсет и курва, но умът й сече, пъргава е като котка под завивките, с големи тъмни очи и прекрасна черна коса и сладка, мека, жадна мъничка уста… и моя! Проклет евнух.“

— Боя се, че аз съм натрапникът, лорд Варис — каза с пресилена вежливост, — Когато влязох, като че ли прекъснах веселието ви.

— Милорд Варис направи комплимент на Чела за ушите й и каза, че сигурно е убила доста мъже, за да има такъв хубав гердан — обясни Шае. Подразни го, че нарече Варис „милорд“ със същия тон, с който наричаше него в креватните игри. — А Чела му каза, че само страхливците убиват победените.

— По-храбро е да оставиш човека жив и да му дадеш шанс да се пречисти от срама, като си върне ухото — обясни Чела, малката смугла жена, чийто ужасен гердан включваше четиридесет и шест сухи, сбръчкани уши. Тирион ги беше броил. — Само така можеш да докажеш, че не се боиш от враговете си.

Шае прихна.

— Пък после милорд каза, че ако той е Черно ухо, нямало да може да спи; щях да сънувам едноухи мъже, вика.

— Проблем, пред който няма да се изправя никога — заяви Тирион. — Аз се ужасявам от враговете си, затова ги убивам.

Варис се изкиска.

— Ще пийнете ли малко вино с нас, милорд?

— Ще пийна малко вино. — Тирион се намести до Шае. Разбра какво става тук, макар Чела и момичето да не разбираха. Варис носеше послание. Когато каза „изпитах внезапен подтик да се запозная с вашата млада дама“, това означаваше „Опитахте се да я скриете, но аз знаех къде е и каква е, и ето ме тук.“ Чудно, кой го беше издал? Ханджията, онова конярче вън, някой страж на портата… или някой негов?

— Винаги обичам да се връщам в града през Портата на боговете — заговори Варис на Шае, докато пълнеше чашите. — Релефите по стените на стражевата кула са възхитителни, разплакват ме всеки път, щом ги видя. Очите… толкова са изразителни, не мислите ли? Сякаш те следят, докато минаващ под портикула.

— Не забелязах, милорд — отвърна Шае. — Утре рано ще погледна отново, с ваше благоволение.

„Не си прави труда, миличко — помисли Тирион и разклати виното в чашата. — Пука му на него за релефите. Очите, които толкова хвали, са негови. Иска да каже, че той следи. Знаел е, че сме тук, в мига, в който минахме през портите.“

— И се пазете, детето ми — настоя Варис. — Кралски чертог напоследък съвсем не е безопасно място. Тези улици ги познавам добре, но и мен ме беше малко страх да дойда сам и без оръжие. В това тъмно време беззаконници бродят тук денем и нощем, о, да. Мъже с хладна стомана и още по-хладни сърца.

„Там, където аз мога да дойда сам и без оръжие, други могат да дойдат с мечове в юмруците си.“ Това казваше.

Шае се засмя.

— Само да се опитат да ми досаждат, Чела ще им скочи и ще останат без едно ухо.

Варис се закиска, сякаш това беше най-смешното нещо, което бе чувал, но когато се обърна към Тирион, в очите му нямаше смях.

— Вашата млада дама е толкова мила… На ваше място бих я пазил много грижливо.

— Смятам да го направя. Ако някой й посегне… е, много съм дребен за Черно ухо и не претендирам за храброст.

„Схвана ли? Говоря на същия език като теб, евнух. Посегни й и ще ти взема главата.“

— Време е да ви оставя. — Варис стана. — Знам колко сте уморени от пътя. Исках само да ви кажа добре дошли, милорд, и че съм безкрайно доволен от вашето идване. Страшна нужда имаме от съвета ви. Видяхте ли кометата?

— Може да съм нисък, но не съм сляп — каза Тирион. Навън по кралския път тя сякаш покриваше половината небе и засенчваше с блясъка си сърпа на луната.

— По улиците я наричат Червения пратеник — каза Варис. — Казват, че идва като вестител пред някой крал, за да предупреди за предстоящите пожарища и кръв. — Евнухът потърка напудрените си ръце. — Ще позволите ли да ви оставя с една гатанка, лорд Тирион? — Не дочака за отговор. — В една стая седят трима знатни. Крал, жрец и богаташ с купчина злато пред него. По средата им стои един наемник, дребен човек, от тълпата, без име и простичък. Всеки от големците му заповядва да убие другите двама. „Направи го — казва кралят — защото аз съм законният ти владетел.“ „Направи го — казва жрецът, — заповядвам ти го от името на боговете.“ „Направи го — казва богатият, — и всичкото това злато е твое.“ Тъй че кажете ми: кой остава жив и кой загива? — Евнухът се поклони дълбоко и бързо се изниза от гостилницата, ситнейки с меките си пантофи.

Щом той излезе, Чела изсумтя, а Шае набръчка хубавото си личице.

— Кой? Ами богатият остава жив! Нали?

Тирион отпи замислено от виното.

— Може би. А може би не. Изглежда, зависи от наемника. — Остави чашата на масата. — Хайде, да се качваме горе.

Трябваше да го изчака горе на стълбището, защото краката й бяха дълги, стройни и гъвкави, а неговите — къси, тромави и болнави. Но се усмихваше, когато стигна до нея.

— Липсвах ли ти? — подразни го и взе ръката му.

— Страшно — призна Тирион. Шае не беше висока повече от пет стъпки, но все пак трябваше да вдига глава, за да я гледа… макар че с нея това не го притесняваше. И отдолу да я гледа, беше хубава.

— Ще ти липсвам непрекъснато в Червената цитадела — обеща му тя и го поведе към стаята. — Сам, в студеното легло в онази твоя Кула на Ръката.

— Съвсем вярно. — Тирион с радост щеше да я задържи до себе си, но лорд баща му го бе забранил. „Курвата в двора няма да я водиш“, беше заповядал лорд Тивин. Границите на непокорството му стигаха до това да я вкара в града. Цялата му власт произтичаше от баща му и момичето трябваше да го разбере. — Няма да си далече — обеща той. — Ще имаш къща, с пазачи и слуги, и ще ти гостувам всеки път, когато мога.

Шае затвори вратата с ритник. През мъгливите стъкла на тесния прозорец се виждаше смътно Великата септа на Белор, увенчала като корона хълма на Висения, но друга гледка привлече погледа на Тирион. Шае свали роклята си и я захвърли. Не си падаше по долните дрехи.

— Няма да можеш да спиш — му каза и застана пред него, розова, гола и прекрасна, с едната ръка на бедрото. — Всеки път, щом легнеш, ще мислиш за мен. Ще се втвърдяваш и няма да има кой да ти помогне, и няма да можеш да заспиш, освен ако… — Ухили се с хитрата усмивка, която Тирион познаваше много добре. — Всъщност затова ли я наричат Кулата на Ръката?

— Млъкни и ме целуни — заповяда той.

Вкуси виното на устните й и усети малките й твърди гърди, как се притиснаха в него, докато ръката й шареше по връзките на брича му.

— Лъве мой — прошепна му тя, щом се откъсна от целувката, за да го съблече. — Моят сладък лорд. Моят гигант Ланистър.

Тирион я събори в леглото. Когато я прониза, тя изпищя така, че Белор Блажения сигурно се обърна в гробницата си, а ноктите й оставиха драскотини по гърба му. Никога не беше изпитвал такава наслада от болката.

„Глупак — помисли си Тирион след това, докато лежаха по средата на хлътналата постеля сред омачканите завивки. — Няма ли да го разбереш веднъж и завинаги, джудже? Тя е курва, проклетнико, и обича парите ти, а не щръкналия ти паток. Тиша помниш ли?“ И все пак, когато пръстите му минаха леко по кафявото й зърно, от докосването им тя се вкочани и той видя белега на гърдата й, където я беше захапал от страст.

— Е, и какво ще правите сега, милорд, след като вече сте Ръката на Краля? — попита Шае, докато шепите му обгръщаха тази топла и мека плът.

— Нещо, което Церсей изобщо не очаква — тихо промърмори Тирион, долепил устни в тънката й шия. — Ще… въздам правосъдие.