Серия
Песен за огън и лед (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Clash of Kings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 310 гласа)
Корекция
bambo (2006)
Сканиране и разпознаване
?
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

Автор: Джордж Р. Р. Мартин

Заглавие: Сблъсък на крале

Преводач: Валери Русинов

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: гр София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-299-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1456


ТЕОН

Небето беше мрачен облак, лесът — мъртъв и замръзнал. Коренищата се впиваха в краката на тичащия Теон, голи клони го шибаха в лицето и оставяха кървави дири по бузите му. Той тичаше, останал без дъх, ледени висулки се пръскаха пред него. „Милост — хлипаше Теон. Някъде отзад се чу вой, който смрази кръвта му. — Милост, милост.“ Когато се обърна, ги видя да идват: огромни вълци с ръст на коне. „О, милост, милост!“ Кръв капеше от устата им, черна като катран, и където паднеше по снега, прогаряше дупки. Всяка крачка ги доближаваше все повече. Теон се опита да затича по-бързо, но краката не го слушаха. Всички дървета имаха лица и лицата му се смееха, смееха му се, а воят проехтя отново. Вече надушваше горещия дъх на зверовете зад себе си, вонята на сяра и развала. „Те са мъртви, мъртви са, видях ги убити — опита се да изкрещи той, — главите им видях, натопени в катрана“, но когато отвори уста, излезе само стон, а после нещо го докосна и той се извърна и извика…

Посегна към камата, която държеше до леглото си, и Векс отскочи назад. Смрад стоеше зад немия, лицето му беше осветено от свещта, която държеше.

— Какво? — извика Теон. „Милост.“ — Какво искаш? Защо си в спалнята ми? Защо?!

— Милорд принце — каза Смрад, — сестра ви е пристигнала в Зимен хребет. Помолихте да ви уведомя веднага щом пристигне.

— Крайно време беше — измърмори Теон и оправи косата си с пръсти. Беше започнал да се бои, че Аша е решила да го остави сам на съдбата. „Милост.“ Погледна през прозореца. Първата смътна светлина на утрото бе забърсала кулите на Зимен хребет. — Къде е?

— Лорен я покани с хората й в Голямата зала да закусят. Сега ли ще я видите?

— Да. — Теон отметна завивките. Огънят в камината беше догорял до тлееща жарава. — Векс, гореща вода. — Не можеше да позволи Аша да го види разчорлен и плувнал в пот. „Вълци с детски лица…“ Потръпна. — Затвори капаците. — В спалнята беше студено като в гората в съня му.

Всичките му сънища напоследък бяха студени и всеки — по-отвратителен от предишния. Предната нощ се сънува отново в мелницата. Бе коленичил и обличаше мъртъвците. Крайниците им вече се бяха вкочанили, затова като че ли се съпротивляваха упорито, докато ги опипваше с премръзналите си пръсти, дърпаше панталонките и закопчаваше дантелите, нахлузваше обшитите с козина ботуши на коравите, неподдаващи се детски стъпала, закопчаваше обкован кожен колан на детски кръст, не по-широк от обхвата на дланите му. „Това не го исках — говореше им той, докато ги обличаше и обуваше. — Не ми оставиха избор.“ Телцата не му отвръщаха, а само ставаха все по-студени и по-тежки.

Още по-предната нощ беше жената на мелничаря. Теон беше забравил името й, но помнеше тялото й, меките й като възглавници гърди и драскотините по корема й, как го дращеше по гърба, докато й го буташе. Миналата нощ в съня си отново беше легнал с нея, но този път тя имаше зъби горе и долу, дъвчеше мъжеството му и в същото време дереше гърлото му. Беше лудост. Беше се погрижил и тя да умре. Гемлар я посече с един удар на брадвата си, докато тя викаше на Теон за милост. „Остави ме на мира, жено. Той те уби, не аз. И той също умря.“ Добре поне, че Гелмар не преследваше Теон в съня му.

Споменът за съня се замъгли, докато Векс се върне с водата. Теон изми потта и съня от тялото си и започна бавно и грижливо да се облича. Аша го беше накарала да чака достатъчно дълго; сега беше негов ред. Избра си сатенена туника на черни и златни, ивици, фин кожен елек със сребърни пъпки… и чак тогава се сети, че проклетата му сестра цени повече оръжията, отколкото красотата. Изруга, смъкна с яд дрехите и се облече отново, в черна вълна и ризница. На кръста си закопча тежкия колан с меча и камата, спомняйки си нощта, в която тя го унизи на масата на баща им. „Милото й сукалче, да бе. Е, и аз имам нож. И зная как да го използвам.“

Накрая си сложи и короната — тънък колкото пръст кръг студено желязо с тежки бучки черен диамант и късчета самородно злато. Окаяно и грозно изделие, но нищо не можеше да се направи. Микен лежеше заровен в гробищата на замъка, а новия ковач почти за нищо друго не го биваше, освен за пирони и конски подкови. Теон се утешаваше с мисълта, че това е само корона на принц. Щеше да получи нещо много по-добро, когато го короноват за крал.

Зад вратата Смрад го чакаше с Урцен и Кром. Теон тръгна с тях. Напоследък си водеше охрана навсякъде, където ходеше, дори по нужда. Зимен хребет искаше смъртта му. Същата нощ, когато се върнаха от Жълъдова вода, Гелмар Мрачния се препъна по някакви стъпала и си счупи врата. На другия ден намериха Агар с прерязано от ухо до ухо гърло. Джинир Червения нос стана толкова предпазлив, че отказа виното, взе да спи с ризница и шлем и си взе най-вресливото псе от кучкарника, за да го буди, ако някой се опита да се промъкне до леговището му. Все едно, една сутрин замъкът се събуди от дивия лай на палето. Намериха го да тича като подивяло около кладенеца, а Червения нос плуваше вътре с лице надолу.

Не можеше да позволи убийствата да минат безнаказано. Фарлън изглеждаше един от най-вероятните заподозрени, затова Теон седна да съди, обяви го за виновен и го осъди на смърт. Но и това му вгорчи деня. Когато коленичи до пъна, кучкарят каза:

— Милорд Едард винаги убиваше сам.

Теон трябваше сам да вземе брадвата, за да не изглежда слабак. Ръцете му се потяха и дръжката му се изхлузи, когато замахна, така че първият удар падна между раменете на Фарлън. Нужни бяха още три, докато откъсне всички кокали и мускули и отдели главата от тялото, а след това му прилоша, като си спомни за дните, когато седяха на чаша медовина и си говореха за хрътки и за лов. „Нямах избор — искаше му се да закрещи на тялото. — Железните мъже не могат да пазят тайни, трябваше да умрат и някой трябваше да бъде обвинен за това.“ Съжаляваше само, че не можа да го убие по-чисто. Нед Старк винаги отсичаше главата на осъдения с един чист удар.

След смъртта на Фарлън убийствата спряха, но въпреки това хората му продължаваха да ходят мрачни и да се оглеждат боязливо.

— От враг в открита битка не ги е страх — каза му Лорен Черния, — но друго нещо е да живееш сред врагове, без да знаеш дали перачката ще те целуне, или ще те убие, и дали ратайчето ще ти напълни чашата с ейл или с отрова. Най-добре да го оставим това място.

— Аз съм принцът на Зимен хребет! — изрева му Теон. — Това е моят замък и никой мъж няма да ме изкара от него. Нито жена!

„Аша. Всичко е нейна работа. Собствената ми мила сестрица, Другите да я начукат с меч дано.“ Искаше той да умре, за да му вземе мястото като наследник на баща им. Точно затова го беше оставила да линее тук, без да дава пет пари за спешната заповед, която й беше изпратил.

Завари я седнала на високия стол на лорд Старк да разкъсва с пръсти печено петле. Залата кънтеше от гласовете на хората й, които пиеха с хората на Теон и си разправяха истории. Бяха толкова шумни, че влизането на Теон мина почти незабелязано.

— Къде са останалите? — обърна се той ядосан към Смрад. Около дървените маси нямаше повече от петдесетина души, повечето от които — негови. Голямата зала на Зимен хребет можеше да побере десет пъти повече мъже.

— Това е цялата им дружина, милорд принце.

— Цялата… колко души ми е довела тя?

— Двайсет, доколкото преброих.

Теон Грейджой закрачи към сестра си. Аша тъкмо се смееше на нещо, което беше казал един от мъжете й, но щом го видя, спря.

— Виж ти, ето го и Принца на Зимен хребет. — Хвърли кокал на едно от псетата, които сновяха из залата. Под дългия клюнест нос широката й уста се изкриви в подигравателна усмивка. — Или е Принцът на глупците?

— Завистта прави девицата зла.

Аша осмука мазнината от пръстите си. Над очите й беше паднал кичур черна коса. Мъжете й викаха да им донесат още хляб и бекон. Много шум вдигаха, колкото и малко да бяха.

— Завист ли, Теон?

— Как иначе може да се нарече? Само с трийсет мъже за една нощ завладях Зимен хребет. А на теб ти трябваха хиляда и цял лунен кръг, за да вземеш Дълбоки лес.

— Е, аз не съм толкова велик воин като теб, братко. — Изгълта половин рог ейл и изтри уста с опакото на ръката си. — Видях главите над портите ти. Кажи ми честно, кой ти оказа по-голяма съпротива, сакатият или бебето?

Теон усети как кръвта нахлу в лицето му. Тези глави не му носеха никаква радост, както и обезглавените тела, които беше изложил пред замъка. Баба Нан стоеше и сбръчканата й беззъба уста се отваряше и затваряше безмълвно, а Фарлън направо се нахвърли върху него и заръмжа като някое от псетата си. Наложи се Урцен и Кадвил да го пребият с дръжките на копията си. „Как стигнах до това?“

Единствено майстер Лувин намери сили да се приближи. С вкочанено лице, дребният посивял мъж го бе помолил да разреши да пришие главите на момчетата на раменете им, за да може да бъдат положени долу в криптите при другите мъртъвци на Старк.

— Не — беше казал Теон. — В криптите не.

— Но защо, милорд? Нали те вече не могат да ви навредят. Мястото им е там. Всички кости на Старките…

— Не, казах.

Главите му бяха нужни на стената, но обезглавените тела беше изгорил същия ден, облечени в най-хубавите им дрехи. След това бе коленичил сред костите и пепелта, за да извади парче стопено сребро и напукан ахат, единственото, което бе останало от торквата с вълчата глава, принадлежала доскоро на Бран.

— Аз се отнесох великодушно с Бран и Рикон — каза той на сестра си. — Те сами си навлякоха тази съдба.

— Както всеки от нас, братко.

Търпението му си имаше граници.

— Как очакваш да държа Зимен хребет, като си ми довела само двайсет души?

— Десет — поправи го Аша. — Другите ще се върнат с мен. Нали не би искал милата ти сестричка да се изправи сама пред опасностите, които дебнат в леса? Вълчища бродят в тъмното. — Тя слезе от големия каменен стол и го подкани. — Хайде, да отидем някъде, където можем да поговорим насаме.

Знаеше, че е права, но му загорча, че пак тя взе решението. „Изобщо не трябваше да идвам тук. Трябваше да я извикам при мен.“

Но вече беше много късно. Нямаше избор, освен да заведе Аша в солария на Нед Старк. Там, пред пепелта на угасналия огън, Теон изломоти:

— Дагмър е загубил битката при Тореново поле…

— Да, старият кастелан е разбил стената му от щитове — спокойно каза Аша. — Ти какво очакваше? Този сир Родрик познава земята като петте си пръста, а Ждрелото не, освен това повечето северняци са били на коне. На железнородните им липсва дисциплината да устоят на конна атака. Дагмър е оживял, поне за това бъди благодарен. Връща оцелелите към Камен бряг.

„Знае повече от мен“ — помисли Теон. Това само го ядоса още повече.

— Победата е окуражила Леобалд Толхарт да излезе от стените си и да се присъедини към сир Родрик. Донесоха ми и че лорд Мандърли е пратил дузина баржи нагоре по реката, натъпкани с рицари, бойни коне и обсадни машини. Ъмбърите също се сбират отвъд Последната река. До един лунен кръг ще имам цяла армия пред стените си, а ти ми водиш само десет души?

— Можех да не ти доведа нито един.

— Аз ти заповядах…

— Татко ми заповяда да взема Дълбоки лес — сопна се тя. — Не ми е казвал да спасявам малкото си братче.

— Майната му на Дълбокия ти лес — каза той. — Дървен нужник на един хълм. Зимен хребет е сърцето на тази земя, но как да го държа без гарнизон?

— Могъл си да го обмислиш преди да го вземеш. О, ходът беше много хитър, това ти го признавам. Само трябваше да проявиш малко повече разум, да сринеш замъка и да върнеш двете принцчета в Пайк за заложници, и щеше да си спечелил войната с един удар.

— Много щеше да ти хареса, нали? Да видиш наградата ми превърната в пепел и руини.

— Твоята награда ще е съдбата ти. Кракените се вдигат от морето, Теон, или го забрави през тези свои години при вълците? Нашата сила е в корабите ни. Моят „дървен нужник“ е достатъчно близо до морето, за да стига при мен продоволствие и свежи попълнения всеки път, когато ми потрябват. Но Зимен хребет е на стотици левги навътре в сушата, обкръжен е от гори, хълмове, враждебни укрепления и замъци. И не се заблуждавай, всеки мъж на хиляда левги околовръст вече е твой враг. Ти се погрижи за това, когато заби онези глави над портите. — Аша поклати глава. — Как е възможно да си такъв проклет глупак? Деца…

— Те ме предизвикаха! — изрева той. — И освен това беше кръв за кръв. Двама синове на Едард Старк платиха за Родрик и Мейрон. — Думите се изтъркаляха от езика му сами, но Теон веднага разбра, че баща му ще ги одобри. — Дадох покой на духовете на братята ми.

— Нашите братя — напомни му Аша с нещо като усмивка, подсказваща, че взима тези приказки за възмездие за малко попресолени. — От Пайк ли доведе духовете им, братко? Аз пък мислех, че безпокоят само баща ни.

— Кога ли е разбирала една девица нуждата на един мъж да отмъсти! — Дори баща му да не одобреше подарения му Зимен хребет, трябваше да одобри отмъщението на Теон за братята му!

Аша се изсмя презрително.

— Този сир Родрик също би могъл да изпита тази мъжка потребност, не мислиш ли? Но каквото и друго да си, Теон, ти все пак си кръв от моята кръв. В името на общата ни майка, върни се в Дълбоки лес с мен. Подпали Зимен хребет и се върни, докато още можеш.

— Не. — Теон намести короната. — Взех го този замък и смятам да го удържа.

Сестра му го изгледа. После каза:

— Тогава ще си го държиш, докато си жив. — И въздъхна. — Според мен си мирише на пълна глупост, но какво ли разбира една свенлива девица от такива неща? — На вратата се обърна и му се усмихна с насмешка. — Между другото, това е най-грозната корона, която съм виждала. Сам ли си я направи?

Тя го остави да кипи и се задържа само колкото да нахрани и напои конете си. Половината от мъжете, които беше довела, се върнаха с нея — излязоха през същата Ловджийска порта, през която бяха избягали Бран и Рикон.

Теон изгледа заминаването им от стената. Когато сестра му се скри в мъглите на Вълчия лес, неволно се зачуди защо не я послуша и не замине с нея.

— Отиде си, а? — Смрад стоеше до лакътя му.

Теон нито беше чул приближаването му, нито го беше помирисал. Едва ли имаше човек, когото по-малко искаше да види в този момент. Безпокоеше се всеки път, щом го видеше да обикаля наоколо жив, с това, което знаеше. „Трябваше да уредя и неговата смърт, след като той уби другите“ — помисли Теон, но мисълта го изнерви още повече. Колкото и да изглеждаше невероятно, Смрад можеше да пише и да чете, и притежаваше достатъчно проблясъци на разум, за да е скрил някъде опис на онова, което бяха направили.

— Милорд принце, да ме прощавате, но не беше редно да ви оставя сам. И десет души. Това изобщо няма да стигне.

— Знам го — каза Теон. „Аша също.“

— Е, аз сигурно бих могъл да ви помогна — каза Смрад. — Дайте ми кон и торба пари и мога да ви намеря свестни мъже.

Теон присви очи.

— Колко?

— Стотина, да речем. Двеста. Може и повече. — Усмихна се и светлите му очи блеснаха. — Роден съм тук на север. Доста хора познавам, а и мнозина познават Смрад.

Двеста души все още не бяха армия, но човек нямаше нужда от хиляди, за да държи замък като Зимен хребет. Стига да можеха да се научат с кой край на копието се убива, щяха да наклонят везните.

— Направи каквото каза и ще разбереш, че не съм неблагодарен. Можеш да назовеш наградата си.

— Ами, такова, милорд, не съм имал жена, откакто тръгнах с лорд Рамзи — каза Смрад. — Бях хвърлил око на онази Пала, пък и чувам, че няма да й е за пръв път, така че…

Твърде далече беше отишъл със Смрад, за да се връща тепърва.

— Двеста души и е твоя. Но само един по-малко и можеш да си чукаш свинете.

Смрад беше заминал преди слънцето да е залязло, с торба сребърници от хазната на Старк и с последната надежда на Теон. „Най-вероятно няма да го видя повече тоя проклетник“ — помисли си кисело Теон, но все пак рискът си струваше.

Същата нощ сънува пиршеството, което Нед Старк беше вдигнал, когато крал Робърт дойде в Зимен хребет. Залата кънтеше от музика и смях, макар че отвън се надигаха студени ветрове. Отначало всичко беше само вино и печено месо, а Теон подхвърляше шеги, оглеждаше кръшните слугинчета и изобщо се забавляваше добре… докато не забеляза, че в залата помръква. Музиката вече не изглеждаше толкова весела; той чу провлечени струни, странни паузи и ноти, които увисваха кървави във въздуха. Виното изведнъж загорча в устата му, а когато вдигна очи от чашата си, видя, че пирува с мъртъвци.

Червата на крал Робърт бяха изсипани на масата от голяма дупка в корема му, а лорд Едард до него беше без глава. Надолу по пейките се редяха трупове, сиво-кафява плът, която се свличаше от костите им, щом вдигнеха чаши, и червеи пълзяха в очните им кухини. Познаваше ги до един: Джори Касел и Том Дебелака, Портър, Кайн и Хълън, началника на конницата, всички останали, които бяха тръгнали на юг към Кралски чертог, за да не се завърнат. Микен и Чайл седяха един до друг, от единия капеше кръв, а от другия — вода. Бенфред Толхарт и неговите Диви зайци запълваха една от масите. Жената на мелничаря също беше тук, както и Фарлън, дори дивакът, когото Теон беше убил във Вълчия лес в деня, когато спаси живота на Бран.

Но имаше и други, с лица, които никога не бе познавал, лица, които беше виждал само в камък. Слабичкото тъжно момиче, което носеше корона от светлосини рози и бяла рокля с петна кафяви съсиреци можеше да е само Лиана. До нея стоеше брат й Брандън, а зад двамата беше баща им лорд Рикард. Покрай стените, полускрити в сенките, се движеха бледи силуети с дълги мрачни лица. Когато ги видя, сърцето му замръзна от страх. А после високите врати се отвориха със скърцане, в залата нахлу мразовита вихрушка и сред нея от нощния мрак се появи Роб. Сив вятър стъпваше до него с пламнали очи, и мъж и вълк кървяха от петдесет жестоки рани.

Теон се събуди с крясък и така стресна Векс, че момчето избяга голо от стаята. Когато стражите му нахлуха с извадени мечове, той им заповяда да му доведат майстера. Докато Лувин пристигне разрошен и сънен, чашата вино бе укрепила ръцете на Теон и той изпитваше срам, че се е поддал на паниката.

— Сън — мърмореше той, — просто сън. Нищо не значи.

— Нищо — съгласи се мрачно Лувин. Остави му отвара за сън, но Теон я изля в шахтата на нужника веднага щом той излезе. Лувин освен майстер беше човек, а хората не го обичаха. „Иска да заспя, да… заспя и да не се събудя. Иска го толкова, колкото и Аша.“ После повика Кира, изрита вратата след нея, качи й се и я облада с ярост, каквато не бе познавал у себе си. Когато свърши, тя хлипаше, а шията и гърдите й бяха покрити с отоци и белези от хапането. Теон я избута от леглото и й хвърли едно одеяло.

— Махай се.

Но и тогава не можа да заспи.

Призори се облече и излезе навън, да обиколи по външните стени. Буен есенен вятър вееше през бойниците. Зачерви бузите му и залютя на очите му. Той загледа как гората под него от сива стана зелена, щом светлината започна да се цеди през заспалите дървета. Вляво се виждаха върховете на кулите над вътрешната стена, с позлатените им от вдигащото се слънце покриви. Червените листа на язовото дърво бяха като лумнал пожар сред зеленината наоколо. „Дървото на Нед Старк — помисли той — и гората на Старк, замъкът на Старк, мечът на Старк, боговете на Старк. Това е тяхно място, не е мое. Аз съм Грейджой на Пайк, роден, за да изрисувам кракен на своя щит и да плавам по голямото солено море. Трябваше да си отида с Аша.“

На железните шипове над кулата на портата главите чакаха.

Теон се взря в тях мълчаливо, а вятърът задърпа плаща му с малките си призрачни ръце. Момчетата на мелничаря бяха на годините на Бран и Рикон, подобни на ръст и на цвят, а след като Смрад одра кожата от лицата им и овъргаля главите им в катрана, не беше трудно да се видят познати черти в тези нещастни буци гниеща плът. Хората бяха толкова глупави. „Ако им бях казал, че са овнешки глави, щяха да видят рога.“