Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Синовете на Крондор (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The King’s Buccaneer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 51 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Реймънд Фийст. Сага за войната на разлома (Том трети)

Принц на кръвта. Кралският корсар

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2000 г.

ИК „Бард“ ООД, 2000 г.

ISBN: 954–585–154–6

История

  1. — Добавяне

Глава 6
Набег

Мартин им даде знак.

Групата спря, а той се обърна и каза:

— Изчакайте ме тук. Има нещо напред.

Момчетата се зарадваха от спирането. Краката им бяха отекли от това ходене. Бяха оставили покрайнините на Крудий зад гърба си още призори. Мартин беше решил този път да научи градските момчета да познават леса и затова през целия път вървяха пеш. Крайната им цел беше на още един ден път пеша, до бреговете на река Крудий. Зачакаха с Накор и Гуда, докато Мартин и Марк се отдалечиха още малко напред и изчезнаха безшумно сред дърветата.

— Как го правят това? — попита Николас.

Майстор-ловецът Гарет — принцът се бе запознал с него предния ден — отвърна:

— Чичо ти е бил отгледан от елфите, както и от монасите на абатството Силбан, които го намерили, а той научи Марк и мен на всичко, което знаем за гората.

Накор махна разсеяно с ръка към дърветата и каза:

— Някой ни следи.

Гуда, чиято десница също така разсеяно лежеше на дръжката на меча му, допълни:

— От половин час.

Никой от двамата не изглеждаше притеснен. Николас се озърна учудено, а Хари каза:

— Аз не виждам нищо.

— Защото не знаеш накъде да гледаш — каза нечий глас вляво от тях.

Между дърветата се появи млад мъж — походката му беше също толкова безшумна като на Мартин и Марк.

— И освен това не беше половин, а близо цял час — добави младежът.

Беше облечен в кожена туника и панталони боядисани в тъмнозелено. Косата му беше руса, но не светла като на Антъни, а по-скоро слънчевозлатиста. Висеше до раменете му, но отстрани беше отрязана и откриваше ушите му, които изглеждаха почти човешки, само дето им липсваше мекото отдолу. Очите му бяха сини, но някак твърде светли, а движенията му издаваха мощ, въпреки крехката му фигура.

После той се усмихна широко, съвсем детински, и каза:

— Това е игра между Мартин и нас.

— И „нас“ ли? — учуди се Николас.

Младежът даде знак, откъм дърветата се появиха още три фигури и Николас възкликна:

— Елфи!

Младият мъж кимна.

— Аз съм Калис.

Тримата елфи застанаха мълчаливо наблизо, после единият рязко се обърна, а от гората се появиха Мартин с Марк. Марк каза с усмивка:

— Не си въобразявате, че сме се подвели по лъжливата следа, нали?

Мартин взе да прави някакви съвсем леки жестове с ръце, а елфите закимаха. Гарет прошепна на Николас и останалите:

— Те си имат език на ръцете и когато поискат, почти не употребяват думи.

После Мартин заговори на глас.

— Това е Николас, син на моя брат Арута, и неговите приятели Хари от Лъдланд, Накор исаланеца и Гуда Буле от Кеш.

Калис се поклони и рече:

— Поздрави. За Елвандар ли сте тръгнали?

Мартин поклати глава.

— Не. Гарет вчера се върна в замъка и ни донесе вестта, че сте на юг от реката, и аз реших, че това е добър повод, докато сме на лов, да ви представя племенника си. В бъдеще може би ще доведа някой път Николас в двора на Елвандар.

— И мен — рече Накор.

Калис се засмя, почеса се по слепоочието и ръката му отметна дългата му коса.

Мартин се понамръщи, но Накор каза:

— Никога не съм си говорил с Тъкач на заклинания и бих искал да се срещна с такъв.

Калис и Мартин се спогледаха, но Накор продължи:

— Да, знам за вашите Тъкачи на заклинания, и не — не съм магьосник.

Другите трима елфи замръзнаха за миг, а Калис се ухили:

— Щом не си, откъде знаеш толкова много?

Накор сви рамене и отвърна:

— Просто внимавам, когато хората около мен си бъбрят. Ако си мълчи, човек може много да научи. — Бръкна във вечната си торба и каза: — Искате ли портокали?

Извади четири плода и ги подхвърли на Калис и тримата елфи.

— Благодаря — каза Калис. — Не съм ял портокал откакто за последен път гостувах в Крудий.

Другите елфи опитаха портокалите и кимнаха благодарно на Накор. Хари въздъхна:

— Дали ще разбера някой ден как ги събираш толкова портокали в тази торба.

Накор отвори уста да му отговори, но Николас го прекъсна:

— Знам, знам. Това е номер.

Накор се засмя.

— Може би ще ви покажа някой ден как става.

— Защо кралицата ви е пратила на юг от реката? — попита Мартин.

— Поотпуснахме се в последно време с нашите патрули, лорд Мартин — каза Калис. — Твърде дълго продължи мирът по границите ни.

— Някаква беда ли? — изведнъж настръхна Мартин.

Калис сви рамене.

— Не че е нещо сериозно. Една банда моредели прекоси границите ни на изток от реката преди няколко месеца, замина бързо на юг, но не навлязоха в земите ни, така че ги оставихме на мира. — Николас знаеше за тъмните братовчеди на елфите, наричани „Братството на Тъмната пътека“. Последното им надигане бе съкрушено в битката за Сетанон. — Татар и останалите заклинатели споменават за бледо ехо от тъмни сили, но не усещат нещо, което да ни заплашва пряко. Така че просто поусилихме патрулите и излизаме по-надалече от дома, отколкото преди.

— Нещо друго?

— Донесоха ни наскоро за някаква странна поява близо до новото ви укрепление при Барран до река Содина. В устието на реката преди няколко седмици е спряла лодка. През нощта. Намерихме следи в калта — от лодката и от човешки стъпки.

Мартин помълча замислен.

— Едва ли са били контрабандисти — каза Мартин. — Те не биха се осмелили да слязат толкова близо до гарнизон. Освен това никой не върти търговия толкова далече на север.

— Да са съгледвачи? — вметна Марк.

— Но на кого? — попита Николас.

— Нямаме съседи на север — каза Мартин. — Освен таласъми и моредели. А след Сетанон те се усмириха.

— Не съвсем — каза Калис. — Имахме няколко малки сражения по северните граници на Елвандар.

— Отново ли се подготвят за нашествие? — попита Мартин.

— Не може да се разбере — отвърна Калис. — Като че ли в действията им няма определен замисъл. Татко обиколи по онези места и смята, че са най-обикновени преселения поради лоша реколта или битките между клановете им. Той извести джуджетата на Камен връх, че скоро може да се сдобият с нежелани съседи.

Николас изведнъж се сети: това беше внукът на Мегар и Магя! Баща му беше самият Томас, легендарният войн от Войната на разлома.

Мартин кимна.

— Значи трябва да пратим вест и на Долган, че могат да се опитат да се върнат и в Сивите кули. Над трийсет години минаха от големите преселения; моределите може да са решили да се върнат в изоставените си земи.

— Трийсет години не е много дълъг срок за елфите — отбеляза Гарет.

— Едно завръщане на Тъмните братя в Сивите кули и Зеленото лоно може да ни отвори големи неприятности — каза Марк.

— Ще известим също и командира на гарнизона в Джонрил — рече Мартин. — Ако Тъмните братя вдигнат селища в Зеленото лоно, всички кервани от Карс до Крудий ще са застрашени.

Марк се озърна.

— Може би ще трябва да се подготвим за нощувка, татко. Стъмва се вече.

— Калис, ще останете ли с нас? — попита Мартин.

Калис погледна небето, увери се, че се стъмва, погледна мълчаливо тримата си спътници, които според Николас стояха неподвижни като статуи, и отвърна:

— Ще се радваме да споделим огъня с вас.

Мартин се обърна към Николас и Хари.

— Скуайъри, хващайте се да съберете дърва, докато още се вижда. Ще нощуваме тук.

Хари и Николас се спогледаха, но решиха, че е по-добре да не питат как се събират дърва — наоколо бе пълно със сухи клони и паднали дънери. Николас почна да дърпа един изгнил дънер, но нечия ръка го хвана за рамото. Николас едва не подскочи, обърна се и видя зад себе си Марк, който му подаде брадвичка.

— Така сигурно ще ти е по-лесно, отколкото да се опитваш да чупиш клоните със зъби — рече той и подаде още една на Хари.

Николас се почувства много глупаво и след като Марк се върна при другите, процеди през зъби:

— Някой ден наистина ще го намразя.

Хари се хвана да сече клоните.

— И той май не те обича много.

— Вече ми се върти в главата дали да не взема Абигейл и да се върна в Крондор с Амос.

Хари се разсмя.

— О, какво ли не бих дал да съм муха на стената, когато обясниш това на баща си.

Николас замълча и почна да сече ядосано дънера. Когато събраха по един наръч, отнесоха дървата на поляната при другите. Мартин, който вече беше запалил огъня с клечки и сух мъх, хвърли няколко клона върху пращящите пламъчета и каза:

— Добре, за начало е чудесно. Донесете още три пъти по толкова и ще имаме достатъчно за през нощта.

Оцапаните и запотени скуайъри едва потиснаха въздишките си, върнаха се при дънера и отново почнаха да секат.

 

 

Часовият се наведе от кулата. Нещо се движеше по водата от устието на залива. Постът му на върха на фара на Дългия нос беше най-важният пост в херцогството, тъй като Крудий беше по-уязвим откъм морето, отколкото от друго място — тежък урок, научен с цената на големи страдания през годините на Войната на разлома. Цураните тогава бяха опожарили половината селище с по-малко от тридесет души.

Шест ниски сенки безшумно се плъзгаха по водата. Лодки! Всяка беше с по дузина гребци, а още по една дузина стояха по средата въоръжени и готови за нападение.

На войника бе заповядано да хвърли в огъня едно гърне със специален прах, от който пламъците щяха да станат кървавочервени; след това трябваше да удари гонга — сигнал, че в залива влизат нападатели! Но когато се обърна, една тънка корда с тежест на края изсвистя и докато часовият направи една крачка, вратът му беше прекършен.

Убиецът се беше скрил под прозореца на кулата, присвит под една от опорните греди, която се подаваше само на няколко пръста от каменния зид. Той бързо се изкатери през прозореца и свали металните котки, с чиято помощ се беше изкачил по стената. Спусна се бързо по витото стълбище, като мимоходом уби още двама стражи. Тримата служеха всяка нощ в кулата, а долу в караулката имаше още трима. Щом стигна до караулката, убиецът завари три трупа, проснати на масата, а през вратата вече излизаха две облечени като него в черно фигури. Тримата убийци закрачиха по тясната ивица суша, водеща от града до фара. Единият от черните главорези погледна към залива. След първите шест влизаха още дузина лодки и скоро набегът щеше да стане съвсем сериозен. Сигнал за тревога все още нямаше и всичко вървеше според плана.

Към сушата Дългия нос се уширяваше, с нисък пристан от едната страна и дюкянчета и складове от другата. Покрай кея над притихналата вода лениво се полюшваха корабчета, а пазачите им дремеха по палубите. Една врата се отвори и навън излезе с клатушкане последният посетител на крайбрежната гостилница. Преди да е направил и две крачки, той естествено бе мъртъв, както и гостилничарят, който го беше завел до вратата. Един от тримата убийци надникна вътре и жената на стопанина издъхна прободена от ловко метнатата кама преди да разбере, че на прага стои непознат, а не мъжът й.

Щяха да подпалят кейовете и да унищожат закотвените съдове, но по-късно. Сега това щеше да разбуди замъка, а за да успее набегът, гарнизонът трябваше да се вдигне на крак едва след като се отворят портите на цитаделата.

Тримата убийци стигнаха до главния пристан. Подминаха последния вързан с яки въжета кораб и забелязаха някакво движение при носа. Единият изпъна назад ръката си с ножа за мятане, готов да убие всеки, който дръзне да вдигне тревога толкова преждевременно, но позната чернодреха фигура им махна с ръка, прехвърли се през перилото и се спусна по въжето на кея. Пазачите на този кораб вече бяха мъртви до един. Четиримата продължиха на юг покрай кейовете до мястото, където лодките вече спираха. Там ги чакаха още двама в черно. Стояха настрана от въоръжените мъже, които слизаха от лодките — те бяха жалки мародери, чиято задача бе само една: да палят, убиват и грабят. Шестимата мъже в черно не изпитваха симпатия към разбойниците.

Но дори тези мъже с корави сърца отстъпиха боязливо, за да направят път на закачулената фигура в тъмен халат, която стъпи на пристана от последната лодка. Мъжът мълчаливо им посочи към замъка и четиримата черни убийци закрачиха нагоре по пътя към цитаделата. Задачата им бе да се прехвърлят през стените и да отворят портите.

Мъжът в халата махна с ръка и от основната сила се отдели малка група — тя беше избрана да нахлуе първа през портите.

— Помнете какво ви е заповядано — каза мъжът. — Само някой да наруши командите ми, лично ще му изтръгна дроба и ще го изям преди светлината да е напуснала очите му. — Усмихна се и дори най-коравосърдечния от мъжете го полазиха мразовити тръпки, защото зъбите му бяха изпилени и остри — един от отличителните белези на канибалите от Скашака. Главатарят отметна качулката и откри плешивата си глава. Масивното му чело изглеждаше уродливо, както и издадената му напред челюст. Ушите му бяха пробити и от тях до раменете висяха каишки от човешка плът с вързани по тях златни фетиши. Златна халка красеше носа му, а светлата кожа на лицето му беше покрита с кървавочервени татуировки, от които сините му очи изглеждаха още по-стряскащи и ужасяващи.

Капитанът погледна към залива, където трябваше да се появи третата вълна лодки с още триста души. За третата вълна тишината беше последна грижа, защото докато дойдеше тревогата отдавна щеше да е вдигната.

Към него се приближи един мъж и каза:

— Капитане, всичко върви според плана.

— Тръгвайте — каза мъжът. — Портите ще са отворени. — После попита: — Всички ли са наясно със заповедите?

Мъжът кимна.

— Да. Могат да убиват старите и всички деца, които са твърде малки, за да оцелеят по пътя, но всеки, който е млад и здрав, трябва да бъде пленен, а не убит.

— А момичетата?

— Това не им харесва на хората, капитане. Малко изнасилване щеше да им дойде добре. То си е част от веселбата. Според някои — най-хубавата част — добави той и се ухили.

Ръката на капитана се стрелна напред и го стисна за яката.

— Вазарий, знаеш какво съм заповядал.

Блъсна го грубо настрани и посочи стоящите наблизо половин дузина мъже. Тънките сандали с кръстосани до коленете каишки бяха единствената защита за краката им в този студен за тях климат, а освен черните кожени ремъци, кръстосани на гърбовете и гърдите им, както и късите кожени препаски, нямаха никакво друго облекло. Стояха като вкаменени в студената нощ, пренебрегвайки всякакво неудобство. Бяха ловци на роби от гилдията в Дърбин и репутацията им можеше да вдъхне страх дори на най-закоравелите от бандата главорези на капитан Рендър.

— Много добре знам кой им го е втълпил в главите — каза Рендър. — Много си алчен за момичешка плът, за да стане от теб добър ловец на роби, квеганецо, така че запомни: само ако някоя от тези девици бъде насилена, ще убия насилника, но ще клъцна и твоята глава. С твоя дял злато ще можеш да си купиш цяла дузина момиченца, стигнеш ли в Кеш. А сега се погрижи за хората си! — Блъсна квеганския пират от пътя си и се обърна към останалите разбойници, стоящи готови за атака.

Вдигна ръка — знак за мъжете да пазят тишина. И те зачакаха да стигне до ушите им шумът на битката. Минутите затекоха тягостно. Най-накрая откъм цитаделата прозвуча сигнал за тревога. Пиратският капитан пусна ръката си и ордата главорези изрева и се затича към града. След още няколко минути пламъците озариха нощта.

Капитан Рендър нададе радостен вой, разбрал, че мирният доскоро Крудий потъва в хаос и разруха. Беше на върха на възторга си и като церемониалмайстор на дворцов пир ликуваше, че всичко се сбъдва според плана му. Извади сабята си и се затича след връхлитащите мъже, решен да вземе своя дял от кървавото пиршество.

 

 

Бриана отвори очи. Нещо не беше наред. Дете на Арменгар, който постоянно бе живял във война, тя бе свикнала да спи в пълно снаряжение със сабя в ръката още от девойче. Макар да беше вече на доста години, стана от леглото си с пъргавината на два пъти по-млада жена, измъкна сабята си от ножницата, окачена на стената до тоалетната й масичка, и само в тънката си нощница и с разчорлени до раменете сиви коси скочи към вратата на покоите си.

Откъм коридора отекна писък. Бриана отвори вратата и веднага се дръпна назад, вдигнала сабята. Пред нея стоеше непознат мъж, насочил меча си право към нея. В коридора се разнесе дрезгав мъжки вик и закънтяха звуци на битка. Зад мъжа на прага застана друг, вдигнал факел, под чиято светлина се открояваше само силуетът на първия. Бриана отстъпи крачка назад и зачака.

Първият пристъпи напред: нисък мъж с високо подстригана руса коса, безумни сини очи под рунтавите вежди и още по-безумна усмивка.

— Ха! Някаква бабичка със сабя! — почти разочаровано възкликна той. — Много е стара за продан. Ще я убия. — И замахна с меча си. Херцогинята парира, сабята й се плъзна покрай насоченото острие, проби защитата му и го порази под мишницата с ловък и убийствен удар.

— Тя уби Харолд Малкия! — изрева мъжът, който държеше факела.

Покрай факлоносеца притичаха още трима мъже и се развърнаха. Бриана отстъпи, приковала поглед в средния, без да изпуска от око другите двама. Знаеше, че противникът в центъра най-вероятно ще предприеме лъжлива атака, докато истинският удар ще дойде от единия или и от двамата по фланговете. Единствената й надежда беше, че тези хора може да не са обучени да се бият координирано и ще си пречат взаимно.

Точно както бе предположила, онзи в средата скочи напред и после отстъпи. Този, който беше от лявата й страна — по-слабата, — замахна с широкия си къс меч за посичащ удар. Бриана се сниши под оръжието му, прониза го с върха на сабята си и щом краката му се подкосиха, хвана свободната му ръка, извъртя го и го тласна срещу десния си нападател.

Мъжът в средата издъхна втори, защото си бе въобразил, че ще бъде притисната от приятелите му и няма да забележи удара му. Сабята на Бриана изсвистя, прободе го в гърлото и той залитна назад, неспособен да издаде звук, и кръвта изригна от раната под брадичката му. Последният умря, докато се опитваше да се освободи от трупа на приятеля си — посичащият й удар по врата го покоси мигновено.

Бриана свали дългата кама от колана на последната си жертва. Разбираше, че няма да й остане време да навлече броня или да си вземе щит. Нападателят, останал пред вратата с горящия факел, гледаше по коридора, очаквайки, че тримата ще я довършат. Издъхна преди да му остане време да се обърне, за да се увери, че приятелите му са се справили.

Стените на коридора бяха озарени от яростни червени и жълти светлини и Бриана разбра, че другият край на коридора е пламнал. Чу се писък и тя обърна гръб на пламъците и се затича с все сила към стаите на дъщеря си — босите й крака зашляпаха по каменните плочи.

Абигейл се беше свила на прага, нощницата й висеше разкъсана от едното рамо. Очите й се бяха разширили от страх. В краката й лежеше мъртъв нападател, а до нея се беше свила Маргарет, стиснала дълга кама и готова да се защити. Пред нея стоеше ранен мъж и я гледаше предпазливо и Маргарет изобщо не се извърна към майка си, за да не го предупреди. Секунда след това мъжът издъхна, пронизан от камата на Бриана в гърба.

Маргарет грабна меча на убития и го надигна в двете си ръце да опита тежината му. Абигейл стана и Маргарет й подаде камата.

Абигейл сведе очи към окървавеното оръжие, посегна да го вземе, но нощницата й се смъкна от рамото и тя я притисна с две ръце към тялото си.

— По дяволите, Абигейл! Ще се грижиш за честта си после! Стига да оживееш за това!

Абигейл взе камата, а разкъсаната нощница падна до кръста й. Тя прикри гърдите си с лявата си ръка, а с дясната стисна непохватно камата. После надигна тънката тъкан на нощницата си и се опита да се покрие.

Бриана посочи другия край на коридора и каза:

— Щом са стигнали дотук, значи вече са избили войниците по долните етажи. Ако успеем да се задържим в кулата, докато останалите от гарнизона си пробият път от войнишките бараки до цитаделата, може и да оцелеем.

Тръгнаха към южната кула на цитаделата, но преди да стигнат до средата на пътя, ги пресрещнаха половин дузина мъже. Бриана се спря и даде знак на дъщеря си и Абигейл да се върнат към покоите си, а тя самата остана да ги защити.

Маргарет направи само една крачка и спря, защото зад тях се появиха още мъже. Извърна се, застана с гръб до майка си и каза:

— Няма да можем.

Бриана се озърна през рамо.

— Ще се опитаме да ги задържим колкото може по-дълго.

Маргарет избута Абигейл от лявата си страна и й каза:

— Те ще се опитат да ме нападнат от слабата страна. — Абигейл я погледна объркано. — От лявата ми страна! Не се бой за дясната си. Мушкай във всичко, което се опита да мине от лявата ти страна.

Изплашеното момиче протегна непохватно оръжието напред. Стискаше го толкова отчаяно, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. С лявата си ръка придържаше разкъсаната нощница над гърдите си. Мъжете в двата края на коридора спряха извън обсега на сабите и зачакаха.

После тези, които бяха срещу Маргарет и Абигейл, отстъпиха встрани и пропуснаха напред трима едри мъже с черни маски. Водачът на тримата огледа жените и извика:

— Убийте старата, но младите да останат невредими!

Със смайваща бързина единият от тримата замахна отдолу нагоре и дългият черен камшик в ръката му изплющя и се изви като змия към дясната ръка на Маргарет, стиснала сабята. Тя инстинктивно изви китката си надолу, за да парира, но ремъкът се изви на спирала, стегна рязко ръката й и тя изохка от острата болка. Грубата кожа се впи в китката й и ловецът на роби дръпна рязко камшика. Маргарет беше силно момиче, но загуби равновесие и с писък полетя напред.

Бриана се извърна да разбере какво е станало с дъщеря й и видя замръзналата от ужас Абигейл и Маргарет на каменния под. Бриана скочи напред и замахна със сабята, опитвайки се да отсече ремъка.

Маргарет се превъртя по гръб и викна на Абигейл:

— Срежи го!

И в същия момент видя как очите на Бриана се разшириха и разбра, че един от нападателите зад нея е използвал момента да я промуши в гръб.

— Аби! Срежи ремъка! — изпищя Маргарет, но приятелката й се беше свила от ужас, притиснала гръб в стената.

— Майко! — изпищя Маргарет, когато видя как Бриана се срина на колене. Друг мъж пристъпи зад първия, хвана косата на херцогинята и дръпна главата й назад за смъртен удар. Бриана извъртя сабята си и замахна силно назад. Мъжът, хванал косата й, изрева, преви се на две и от ръцете му, стиснали слабините, бликна кръв.

Но този, който беше поразил Бриана пръв, не се поколеба. Измъкна меча си и още веднъж го заби силно в гърба й. После нечии груби ръце хванаха ръката на Маргарет, извиха я рязко назад и я принудиха да изтърве оръжието.

— Майко! — изпищя отново Маргарет, когато очите на Бриана се изцъклиха и тя рухна по лице върху каменните плочи.

Третият ловец на роби се втурна към Абигейл, хвана я за косата и грубо я вдигна, като я принуди да застане на пръсти. Тя изпищя от ужас, изтърва камата и заразмахва ръце. Нощницата й се смъкна до кръста.

Мъжете завиха от възторг и се разсмяха дрезгаво, като видяха оголените й гърди. Един от тях пристъпи към нея, прекрачвайки тялото на херцогинята, но водачът им извика:

— Само да я докоснеш, и си мъртъв!

Двама мъже повлякоха ритащата и драскаща Маргарет, надигнаха я от пода и бързо овързаха китките й, след което стегнаха и краката й, за да не може да рита. Онзи, който я беше хванал с дългия бич, пъхна дървена палка между каишките, стегнали китките й, и накара другите двама да я вдигнат. Маргарет, също като Абигейл, се принуди да застане на пръсти и не можеше да окаже вече никаква съпротива. Главатарят на ловците на роби посегна и разкъса горницата на нощната й дреха. Тя го заплю в лицето, но храчката се залепи на черната му маска и той не реагира. Хвана превръзката на кръста, разкъса я, нощницата се свлече от тялото й и Маргарет остана гола. Мъжът я огледа с опитно око. Докосна с пръсти малките й гърди и прокара длан по плоския й корем.

— Обърнете я! — нареди той на другите двама и те се подчиниха. Ловецът на роби прокара ръка по гърба й и в това докосване нямаше никаква нежност. Оглеждаше я, както търговец на коне оглежда животно, изложено за продан. Опипа задника й и прокара пръсти по бедрата й, стегнати и мускулести от редовната езда и бягането. Накрая изпръхтя доволно и каза: — Тая не е хубавица, но под тази кадифена кожа се крие стомана. Има пазар за здрави момичета, които могат да се бият. Някои купувачи ги харесват зли и груби. Или може да си изкарва хляба, биейки се на арената.

После се извърна към Абигейл, даде знак и един от останалите мъже доразкъса нощницата й и я свлече на пода. Мъжете се разсмяха одобрително, щом видяха тялото й, а неколцина открито изказаха недоволството си, че не могат да си използват правото веднага.

Очите на водача им се плъзнаха по пищните й форми и той каза:

— Виж, тази е необикновено красива. Ще ни донесе двайсет и пет хиляди златни екю, а може да стигнат и до петдесет, ако все още е девица. — Неколцина от мъжете се разсмяха, а други подсвирнаха при споменаването на сумата — невъобразимо голямо за тях богатство. — Увийте ги хубаво, за да няма по телата им никакви белези. Ако забележа и една драскотина, ще разбера, че не сте се погрижили добре за тях, и ще отрежа главата на този, който ги е наранил.

Другите двама разбойници измъкнаха две широки меки роби, скроени така, че да могат да се завързват над раменете и около врата, без да се налага да се освобождават ръцете и краката на пленничките. Абигейл заплака, а Маргарет продължи да се мята, докато я увиваха. Един от мъжете все пак опипа тялото на Абигейл, макар робата вече да й беше навлечена и завързана, както се полага.

— Стига! — викна ловецът на роби. — Още малко и ще ти се доще нещо повече, и тогава ще трябва да те убия! — Посочи мъжете, блокирали изхода към кулата, и заповяда: — Довършете претърсването.

Мъжът на пода застена от болка и водачът го изгледа през рамо, докато привързваха ръцете на Абигейл за един кол.

— Нищо не може да се направи. Убийте го.

— Съжалявам, Дълъг Джон — каза един от приятелите му. — Твоя дял ще го изпием и ще споменем името ти. — След което вещо преряза гърлото на ранения. Докато животът напускаше очите на умиращия, този, който го бе доубил, изтри окървавения нож в туниката му и му каза дружески: — Сбогом. Ще се видим в ада.

От другия край на коридора притича един мъж и извика:

— Огънят идва насам!

— Тръгваме! — заповяда водачът.

И поведе бандата си с двете пленнички. Привързана за кола, чиито краища лежаха на раменете на мъжа пред нея и на втория отзад, и със спънати крака, Маргарет въпреки това продължи да се съпротивлява. Стисна здраво кола, изрита с все сила с два крака мъжа зад себе си и го отпрати на пода. Самата тя изгуби равновесие и се озова седнала върху каменните плочи и вдигнала очи нагоре. Водачът им извика:

— Носете я, ако трябва!

Двамата бързо овързаха и краката й за кола и я понесоха, увиснала като ловна плячка. Щом я вдигнаха, тя можа да погледне назад по коридора и с очи, изпълнени със сълзи на гняв и мъка, видя майка си, проснала се по лице върху студения камък в локвата кръв около нея.

 

 

Нечие раздразнено пъшкане пробуди Николас и той чу озадачения глас на херцога:

— Какво има?

Момчето се надигна и под сумрачната лунна светлина видя как Накор разтърсва Мартин за рамото.

— Трябва да тръгваме. Веднага!

Марк и останалите също се разбудиха, а Николас се пресегна и разтърси Хари. Очите на приятеля му моментално се отвориха и той каза стреснато:

— Какво става?

Накор посочи на югоизток и каза:

— Нещо лошо. Ето натам.

В нощното небе се виждаше някакво далечно сияние.

— Какво е това? — попита Хари.

Мартин вече беше станал и бързо събираше вещите си.

— Пожар.

Калис заговори бързо на тримата елфи. Единият кимна и тримата тръгнаха и се стопиха в сивотата на ранното утро. Калис се обърна към Мартин.

— Аз ще дойда с вас. Това може да има нещо общо с онези странни появи на чужди хора по реката.

Мартин само кимна и Николас видя, че вече е готов за път, както и Марк. Сръга бързо Хари в ребрата и му каза:

— Ако не скочим, ще ни оставят.

Двамата скуайъри набързо прибраха вещите си, но докато се приготвят, Мартин и Марк вече напускаха поляната, с Калис до тях. Гарет каза:

— Аз ще се погрижа да ви върна живи и здрави, но лорд Мартин не може да чака.

Николас го разбра. Небесното зарево бе запалило в очите на Мартин мрачна решимост. За да бъде един пожар толкова голям, че да освети небесата толкова, та да може да се види от половин ден разстояние, това предвещаваше някакво ужасно бедствие — било в лесовете около града, било в самия град.

Гуда и Накор изчакаха момчетата и след това петимата потеглиха. Гарет каза:

— Вървете в нишка по един след мен, всички. В тази тъмнина лесно можеш да се нараниш, ако свиеш настрани. Ако вървя прекалено бързо, кажете ми.

— Светлина искаш ли? — попита го Накор.

— Не — отвърна Гарет. — Факелът или фенерът няма да светят достатъчно, само ще ни пречат да виждаме.

— Имах предвид хубава светлина — каза дребният мъж, отвори неизменната си торба, извади от нея някаква топка и я подхвърли във въздуха. Вместо да падне, топката се завъртя и започна да свети, отначало бледо, а после с усилващ се блясък. В същото време започна да се издига, докато не застана на петнадесетина стъпки над главите им, осветявайки горската пътека на стотина крачки напред и назад.

Гарет погледна учудено синкавобелия предмет във въздуха, поклати глава и рече:

— Хитро. Да тръгваме.

Тръгна на леки ритмични отскоци и останалите се постараха да не изостават. Забързаха през дърветата, осветени от странното сияние. Николас очакваше, че бързо ще настигнат Мартин и другите двама, но не можаха.

Пътят им се превърна в низ от привидно несвързани картини на ярко осветената пътека, водеща в нощната чернилка и прекъсвана тук-там от случайни препятствия — дебел прогнил дънер, по който трябваше да се изкатерят, поточе, което да прескочат, или скална издатина, която да заобиколят. Все още изтощен след дългия преход предния ден и след прекъснатия сън, Николас отчаяно се бореше с порива си да помоли за почивка. Нервите му се бяха опънали от напрежение, а стомахът му се бе стегнал на възел от ужасни предчувствия.

Минутите се нижеха, станаха часове и по едно време Николас забеляза, че светлината на Накор е изчезнала и че цялата гора е потънала в бледосива мъгла.

Малко по-късно Гарет спря да починат и Николас се отпусна на ствола на едно дърво. Беше плувнал в пот, а лявото му стъпало пулсираше.

— Идва буря — разсеяно промълви той.

Гарет кимна.

— Да, скуайър. Ставите ме заболяха.

Мъглата изведнъж се вдигна и Хари каза:

— Вижте!

На югозапад към небето се вдигаше огромен димен стълб — белег за ужасно бедствие.

— Отишъл е поне половината град! — изпъшка Гарет.

После мълчаливо се надигна и отново затичаха.

 

 

Някъде по пладне стигнаха невисокия хълм, делящ ги от цитаделата и града под нея, и когато се изкачиха на билото и погледнаха надолу към Крудий, най-лошите им страхове се потвърдиха.

На мястото на замъка стърчеше изтърбушена каменна грамада и от нея все още се вдигаха гъсти валма черен дим. Доскоро мирното крайморско градче представляваше окаян пейзаж от купища овъглени греди, сред който тук-там продължаваха да бушуват пожари. Само по далечните хълмове на юг все още се виждаха незасегнати сгради.

— Унищожили са целия град! — прошепна Хари с дрезгав от изтощение глас.

Гарет ги остави и се затича неудържимо надолу към града. Тръгнаха след него по-бавно, стъписани от ужасното бедствие.

Накор поклати глава и промърмори нещо, а Гуда се заоглежда настръхнал за дебнеща опасност. Чак след пет минути Николас забеляза, че кешиецът е извадил меча си, и измъкна ловния нож от колана си. Не знаеше какво друго да направи, но с оръжието в ръка се почувства малко по-готов да срещне онова, което можеше да ги очаква.

В края на града, на една уличка между доскорошните скромни къщички на пристанищни работници и техните семейства, вонята на изгоряло стана почти непоносима. С насълзени от пушека очи, те продължиха напред и стигнаха до един от по-малките пазарни площади, откъдето улицата водеше към главния площад в центъра на града. Тук се спряха, защото площадът, както и улицата, се оказаха осеяни с купища трупове.

Хари се преви и повърна. Николас запреглъща, за да задържи вътрешностите си да не се разбунтуват. Гуда го хвана здраво под мишницата, а Накор промълви:

— Варварство.

— Кой го е направил? — прошепна Николас.

Гуда го пусна и заоглежда телата, после огледа околните сгради. Накрая каза:

— Тия са били истински кучи синове. — Посочи изпепелените сгради. — Подпалили са ги и са зачакали тук. Онези, които първи са изскочили от пламъците, са били посечени, докато онези, които са останали вътре, накрая са се опитали да избягат, защото е станало непоносимо горещо. — Отри потта от лицето си. — Или са се опекли живи.

Николас усети сълзи в очите си и не разбра дали е от пушека, или от ужас.

— Но кои са били те?

Гуда се огледа отново и отвърна:

— Сигурно е, че не са били редовни войници. — Пак заоглежда труповете и накрая каза: — И аз не знам.

— А нашите къде са били? — попита невярващо Хари.

— И това не знам — отвърна Гуда.

Тръгнаха бавно между телата към големия пазар и оттам — към входа на замъка. Гадно сладникава миризма изпълни обонянието на Николас и той изведнъж осъзна, че е от изгоряла човешка плът. Не можа повече да се удържи, обърна се и повърна като Хари преди малко.

Хари продължи да залита напред като в мъгла, неспособен да приеме с ума си това, което виждаха очите му. Гуда им каза твърдо:

— Хайде да побързаме. Ще сме нужни.

Николас разтърси глава, за да не му причернее, и закрачи след наемника. На всяка стъпка се виждаха покъртителни сцени на разруха. Поразяваха ги случайните предмети по улицата, останали по някакъв начин непокътнати. Николас, кой знае защо, прекрачи внимателно една търкулнала се насред улицата синя глинена паница. После спря стъписан пред парцалена кукличка, останала изправена до оцелялата част от тухлен зид, като ням свидетел на разигралото се безумие.

Николас погледна Хари и видя, че пепелявото му лице е набраздено от стичащите се сълзи, прорязали вадички по покритите му със сажди бузи. Озърна се към Гуда и Накор и видя, че и техните лица са посивели от мъгливия пушек, увиснал неподвижно във въздуха. Погледна дланите си и видя, че са покрити с тънък пласт черни сажди, после докосна бузата си; пръстите му се намокриха и той почти спря, съсипан от безсилието си.

Когато наближиха замъка, стана още по-лошо. Повечето граждани бяха побягнали да потърсят очакваното спасение в замъка и бяха посечени в подножията на рухналото убежище. На пресечката на две улици едно до друго лежаха три тела, пронизани от стрели.

Първия признак на живот Николас и Хари видяха, докато минаваха през руините на главния градски пазар. Едно малко момченце седеше вцепенено до мъртвата си майка. Очичките му се бяха ококорили в ням ужас, а личицето му беше почерняло от съсирена кръв.

Накор се наведе и вдигна момчето, което сякаш не усети нищо.

— Черепна рана. — Цъкна с език на момчето, което се събуди от вцепенението си и стисна парцаливия син халат на исаланеца с двете си ръчички. — Не е толкова зле. Само изглежда лошо. Навярно това е спасило живота му: решили са, че вече е мъртво. Детето, което не изглеждаше повече от четиригодишно, не откъсваше очи от Накор, който го погали по лицето. Когато я отдръпна от очите му, те се бяха затворили и главичката му клюмна на гърдите на мъжа. — Ще поспи. Така е по-добре за него. Твърде малък е за такъв ужас.

— И ние сме твърде малки за всичко това, Накор — проплака задавено Хари.

Понесъл притихналото на гърдите му дете, дребният мъж продължи да крачи към цитаделата. Сепнаха ги звуци от други оцелели, които ридаеха или стенеха.

Стигнаха до главната порта на цитаделата. Като в сцена от някой от най-долните кръгове на ада, цитаделата се бе превърнала в овъглен скелет, осветен отвътре от все още бушуващите пламъци. Из целия централен двор лежаха кой където е намерил място ранени и сред тях сновяха малцината оцелели, мъчейки се да им предложат някаква утеха.

Николас и Хари тръгнаха през ранените и стенещи в предсмъртни болки хора и видяха Мартин, Марк и Калис. Мартин бе коленичил до едно проснато на камъните тяло.

Забързаха се към тримата и Николас позна в лежащия на земята човек мечемайстор Чарлз, с вкочанена от съсирената кръв нощна риза. Лицето на бившия цурански войник беше плувнало в пот и почти обезкървено. Не беше нужно да казват на принца, че мечемайсторът умира. Безжизнено извитите му крака и аленото петно в средата на ризата показваха, че Чарлз е ранен смъртоносно в корема.

Лицето на Мартин се беше вкочанило като каменна маска, но очите му издаваха безумна скръб. Той се наведе над мечемайстора на Крудий и каза:

— Кой още?

Чарлз вдиша с мъка и прошепна дрезгаво:

— Някои от нападателите… бяха цурани.

— Ламътски ренегати ли? — каза Марк.

— Не. Не бяха войници от войната. Бриману Тонг. — Изкашля се дрезгаво и изохка. — Наемни убийци. Те… те са без чест… — Очите му за миг се затвориха и той ги отвори отново с усилие. — В това… в това нямаше чест… Не беше битка. Беше… касапница. — Изстена, очите му се склопиха и задиша едва-едва.

Отнякъде се появи Антъни. Накуцваше и лявата му ръка беше превързана към рамото, а с дясната носеше ведро с вода. Хари притича и взе ведрото от него. Магьосникът коленичи с мъка до Чарлз и го огледа. После вдигна очи към Мартин.

— Няма да се събуди повече.

Мартин се изправи бавно, без да откъсва очи от Чарлз и промълви:

— Факсън?

— Загина в конюшнята — отвърна Антъни. — С няколко войници. Опитваха се да я задържат, докато Рулф и синовете му изведат конете. Те също загинаха; биеха се с гребла и вили.

— А Самюъл?

— Не съм го виждал. — Антъни се огледа и за миг Николас си помисли, че ще рухне от отчаяние, но младият магьосник преглътна и продължи: — Бях заспал и чух шума от битката. Отначало не разбрах дали е в цитаделата, или отвън. Изтичах до прозореца… — Очите му отново обходиха касапницата. — После някой нахлу в стаята ми и хвърли нещо по мен… бойна брадва, струва ми се. — Намръщи се, мъчейки се да си припомни. — Паднах през прозореца. Върху… някого. — Добави съвсем потиснато: — Беше мъртъв. Нищо не си счупих, но съм останал известно време в безсъзнание. Помня, че по някое време се свестих и усетих тази непоносима горещина. Извлякох се по-надалече от нея. След това не помня почти нищо.

— Марк, а семейството ви? — промълви Николас.

Марк отвърна сухо:

— Майка ми все още е там, вътре. — Кимна към още бушуващите в цитаделата пламъци.

Мъката бързо се замени с гняв, а после с тревога.

— А Маргарет! Абигейл?

— Някой твърдеше, че момичетата са отвлечени — каза Антъни. — Някои от младите мъже също, струва ми се. — Магьосникът притвори очи, сякаш жегнат от внезапна болка, след което продължи: — Момичетата и момчетата от града също били отвлечени.

Един от войниците наблизо, облегнат на счупеното си копие, се намеси:

— Видях как отвеждат част от пленниците, ваша светлост. — Мъжът посочи към крепостната стена. — Бях там на пост. Чух вик в двора и погледнах, след което ме удариха отзад. Когато се съвзех, бях провиснал на амбразурата — някой се беше опитал да ме хвърли от стената. Бях посечен, но успях да се издърпам. До мен имаше двама мъртви, а замъкът вече беше в пламъци. Погледнах към града и видях как някакви мъже водят овързани на въжета момчета и момичета към залива.

— Видя ли ги кои са? — попита Гуда.

— Беше светло като ден — вече повече от половината град беше обхванат от пламъците. Бяха шестима, препасани с кожени ремъци и с черни кожени маски. И всички с камшици.

— Ловци на роби от гилдията в Дърбин — каза Гуда.

— Това ще го обсъдим по-късно — каза Мартин. — Сега да се погрижим за ранените.

Николас и Хари кимнаха и се отдалечиха и след малко вече бързаха през двора, понесли ведра с вода. През целия остатък от деня помагаха на тези, които можеха да се движат, да се подслонят в единадесетте сгради, оцелели от пожара в южната част на града. Други от ранените бяха отнесени в рибарското селце на една миля от крепостта.

Съкрушеното и съсипано население на Крудий, което бе останало живо, бавно започна да се съвзема и да се залавя с изнурителната задача по оцеляването. Повечето хора бяха загинали и труповете им трябваше да се пренесат на кладата, издигната на градския пазар.

Николас помогна на един войник с превързана глава да вдигнат поредния труп върху купчината мъртъвци, струпани върху дърветата, домъкнати от околния лес, и забеляза, че вече е паднала нощ. Друг войник, стоящ наблизо със запален факел, каза:

— Това е последният. Сигурно ще намерим още утре, но трябва вече да спрем.

Николас кимна мълчаливо, отдръпна се тромаво и факелът се допря до дървата. Пламъците се заиздигаха, за да погълнат мъртвите, а той се затътри без сили към далечния край на Крудий, към мамещите светлини и гласове на живи хора. Усети, че се дави в сълзи. Умът му отхвърляше гротеската на спомена от изминалия ден, недоизгорелите трупове, които трябваше да бъдат пренесени до кладата, посечените дечица, поразените от стрели без никаква причина псета и котки. Горчивината в думите на един от войниците, че нападателите са им спестили половината работа, защото жертвите им вече били изгорели, порази Николас, застанал сред голата кръпка земя, малък площад в покрайнините на града. Приклекна и започна да трепери, въпреки че нощта не беше студена. Зъбите му затракаха. Момчето загълта лютивия, изпълнен с вонящ дим въздух и изстена с гняв. Насила се изправи и заповяда на тялото си да тръгне. Имаше чувството, че ако отново спре, преди да стигне мястото, където го чакаха Мартин и другите, никога няма да може да ги стигне.

Най-сетне се добра до най-голямата от оцелелите сгради. Беше недовършена нова гостилница. Стените й се издигаха нагоре в тъмното и вторият етаж, покриващ едва половината от гостната, стоеше все още без покрив. Под надвисналия чардак на втория етаж се бяха сгушили хора от града, а Мартин и спътниците му се хранеха мълчаливо под открито небе около малък огън. Рибарите от селцето бяха донесли топла рибена гозба и хляб от оскъдните си запаси.

Николас залитна, седна до Марк и Хари и поклати глава за отказ, щом му предложиха купа от яхнията. Стомахът му отказваше и имаше чувството, че никога няма да се отърве от вонята, изпълнила ноздрите му.

Гарет тъкмо казваше:

— Досега са докладвали дузина следотърсачи и горяни, ваша светлост. Останалите трябва да се върнат до утре.

— Изпрати ги отново — каза Мартин. — През следващата седмица да носят колкото дивеч успеят да уловят. Нямаме почти никаква храна, а само след два дни хората ще подивеят от глад. След като повечето лодки са унищожени, рибарите не могат да ловят риба.

Гарет кимна.

— Част от войниците могат да помогнат в лова.

Мартин поклати глава.

— В гарнизона са ми останали по-малко от двадесет боеспособни мъже.

— Имахме над хиляда души годни за оръжие, татко — каза Марк.

— Повечето са загинали в бараките. Нападателите са избили всички по стената, отворили са портата, залостили са отвън вратите на бараките и са подпалили покривите. После са хвърлили през прозорците гърнета с нафта. Било е същински ад, докато войниците да се разбудят. Някои са се опитали да изскочат през прозорците и са били поразени от стрелците им. Другите в цитаделата са били избити в сраженията от стая в стая. Останали са ни стотина по-леко ранени и когато се пооправят, можем да ги използваме за лов. Скоро ще паднат снеговете и дивечът ще се придвижи на юг. Ще трябва да разчитаме на Карс и Тулан, за да се оправим през зимата. — Мартин отхапа залък хляб и продължи: — Други стотина са на ръба на смъртта. Не знам колко от тях ще оцелеят. Антъни каза, че най-обгорените със сигурност ще умрат, така че до първия снеговалеж може би ще ни останат сто и петдесет мъже, годни да носят оръжие.

— Но остават и двестате души в Барран — каза Марк.

Мартин кимна.

— Можем да ги извикаме да се върнат. Но да видим преди това какво може да ни прати Белами.

Хари тикна в ръката на Николас парче хляб, дебело намазано с масло и мед, и без да мисли, Николас започна да яде. Изведнъж изпита вълчи глад и махна с ръка на жената, взимаща купата му с яхния, че в края на краищата ще изяде и нея.

Докато се хранеше, Николас не каза нищо и само слушаше мрачните равносметки. През деня някой бе споменал, че херцогинята била убила поне половин дузина от нападателите, преди да я надвият, и че я били посекли, докато се опитвала да спаси дъщеря си и други млади момичета. Един от ранените войници я видял паднала мъртва пред покоите на Маргарет, докато се измъквал от пожара в цитаделата. Пламъците били твърде силни, а той бил твърде тежко пострадал, за да може да измъкне тялото й извън пожара.

Николас зачака някой да спомене за съдбата на момичетата, но Мартин и останалите говореха само за най-належащите грижи. Идваха и други хора да докладват, напускаха и постепенно картината на бедствието се очерта в ума на момчето. От едно процъфтяващо градче с близо десет хиляди жители живи бяха останали по-малко от две хиляди и много от тях нямаше да преживеят повече от една седмица заради раните си. От хилядата войници едва ли щеше да оцелее повече от един на всеки пет, за да може отново да служи на Кралството. Всички сгради от Дългия нос до старите южни предградия бяха унищожени и половината от новите постройки също бяха съсипани. Нито един от занаятите в града не беше оцелял. От по-вещите занаятчии живи бяха само един ковач, двама дърводелци и един мелничар. Половин дузина калфи и малко повече чираци можеха да помогнат за възстановяването на града. Повечето от оцелелите бяха рибари и селяни. Щяха да им наложат да служат където трябва, но в близко бъдеще Крудий щеше да се смали до едно окаяно селце, примитивна съставка на Кралството на Далечния бряг.

Мартин тъкмо казваше:

— И ще трябва да помолим Белами и Толбърт в Тулан да ни пратят майстори. Трябва веднага да започнем възстановяването на замъка.

Николас не можа да издържи повече и попита тихо:

— А момичетата?

Приказките изведнъж секнаха и всички в кръга извърнаха очи към него. Марк го попита със зле прикрита горчивина:

— Ти какво предлагаш да направим?

Николас не можа да отвърне нищо.

— Подпалили са всички кораби в залива — каза Марк. — Да вземем рибарските лодки и да тръгнем за Дърбин ли?

Николас поклати глава.

— Не, но да известим…

— Баща ти ли? — попита Марк горчиво. — Той е там някъде, навътре в Кралството! Да е останал един пощенски гълъб? Случайно да е останал един здрав кон, който да може да стигне до Карс? Не! — Болката и гневът му от загубата се бяха обърнали към единствената мишена, която му беше подръка — Николас.

Мартин сложи мълчаливо ръка на рамото на сина си и Марк млъкна.

— За това ще поговорим утре.

Николас не поиска разрешение да напусне, просто стана и се отдалечи от топлата утеха на огъня. Намери си някакъв жалък подслон под стълбите, водещи към недовършения втори етаж, и се сгуши там. След няколко минути го обзе копнежът да си е у дома, при майка си и баща си, при сестра си и братята си, при учителите си и при всички онези, които го бяха закриляли и обичали. За пръв път от толкова години отново се почувства малко момче, наплашено от по-големите хлапаци, които го мъчат и заплашват, когато закрилниците му ги няма. Прилоша му от срам, извърна лице към стената и захлипа.