Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Синовете на Крондор (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The King’s Buccaneer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 51 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Реймънд Фийст. Сага за войната на разлома (Том трети)

Принц на кръвта. Кралският корсар

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2000 г.

ИК „Бард“ ООД, 2000 г.

ISBN: 954–585–154–6

История

  1. — Добавяне

Глава 1
Решение

Наблюдателят посочи.

— Лодка право напред!

Амос Траск, адмирал на флотата на принца, изрева:

— Какво?

Стоящият до адмирала лоцман, който водеше флагманския кораб на принца на Крондор „Кралски дракон“ към кея, извика на помощника си при носа:

— Разкарайте ги!

Помощник-лоцманът, младеж с мрачно лице, викна в отговор:

— Но те веят кралския герб!

Амос Траск избута безцеремонно лоцмана настрани. Все още як и с бичи врат, макар и над шестдесетгодишен, той се забърза към носа с уверената крачка на човек, прекарал повечето си живот в морето. Беше командвал флагманския кораб на принц Арута близо двадесет години и можеше да го докара до кея и със затворени очи, но обичаят изискваше присъствието на пристанищния лоцман. Амос не обичаше да предава командването на кораба си в ръцете на никого, най-малкото пък на някой чиновник, още повече че второто изискване за тази служба бе човекът непременно да има опърничав характер. Първото, изглежда, беше да е женен за една от многобройните сестри и дъщери на началника на пристанището.

Стигна при носа и се загледа напред. Тъмните му очи се присвиха и огледаха разиграващата се сцена. Докато корабът се плъзгаше към кея, една мъничка платноходка с дължина не повече от петнадесет стъпки се опитваше да се промуши в отвора пред него. Отгоре на мачтата лениво се поклащаше малък флаг, подобен на този на принца на Крондор. Двама младежи отчаяно се бореха с платното и кормилото, като единият се мъчеше да задържи посоката колкото може по към кея, а другият се оправяше с платното. И двамата се смееха на импровизираната надпревара с „Кралски дракон“.

— Николас! — ревна Амос, когато момчето на платното му махна. — Идиот такъв! Ние ви отрязваме вятъра! Завийте! — Момчето при кърмата се ухили нагло. — Трябваше да се сетя — каза Амос на помощник-лоцмана, а на хилещото се момче извика: — Хари! Луда главо такава! — Вдигна глава, видя, че платната вече са скъсени, и отбеляза: — Поели сме към пристанището, нямаме място къде да завием дори и да искаме, а да спрем не можем.

Всички кораби, идващи в Крондор, хвърляха котва посред залива и изчакваха да ги изтеглят на буксир до кейовете. Амос беше единственият с достатъчно висок ранг, който можеше да си позволи да унизи пристанищния лоцман, като свие платната в последния момент и пристане на кея. Гордееше се с това, че винаги стига до подходящото място за хвърляне на въжетата, без нито веднъж да се блъсне в кейовете или да му потрябва буксир. За двадесет години беше приставал стотици пъти с този кораб, но никога и с две щури момчета, които да си играят игрички пред носа. Загледа се напред към малката платноходка, която сега забавяше скоростта си още по-бързо, и каза:

— Кажи ми, Лорънс, как се чувстваш като човек, който трябва да потопи най-младия син на принца на Крондор?

Лицето на помощник-лоцмана пребледня и той закрещя на двете момчета бързо да се дръпнат настрана.

Амос поклати глава и се облегна на перилото. Прокара длан по почти олисялото си теме: сивата коса около него — някога тъмна и къдрава — бе вързана на врата му в моряшка опашка. След продължилото само миг усилие да не обръща внимание на това, което правеха момчетата, Амос се предаде и се наведе, за да може да вижда над бушприта. Точно пред тях Николас натискаше здраво, запънал единия си крак в основата на мачтата, другия бе опрял в носа на кораба. Изглеждаше уплашен. Амос чу вика му:

— Хари! Бързо към кея!

Амос кимна в мълчаливо съгласие, защото ако Хари дръпнеше наистина рязко към кея, малката платноходка щеше да се люшне и да се отцепи от надвисналото над нея туловище на кораба, щеше да се раздруса, може би да я залее вълната, но момчетата поне щяха да оживеят. А ако се понесяха на щирборд, щяха да бъдат премазани между туловището на кораба и бързо приближаващите се греди на кея.

Помощник-лоцманът извика:

— Принцът ни прегражда пътя!

— Ха! — поклати глава Амос. — Оставят ни да ги избутаме ние в кея, искаш да кажеш. — Събра дланите си на фуния и изрева: — Хари! Бързо към кея!

В отговор младият скуайър нададе боен вик, борейки се с кормилния лост, за да задържи лодката точно пред корабния нос.

— Все едно че крепят топка на върха на меч — въздъхна Амос. Скоростта на кораба и местоположението му показваха, че е време да се приготвят въжетата.

Отдолу се носеше възбудения рев на Хари — бързо движещият се кораб тласкаше лодчицата напред.

— Принцът държи лодката челно — викна помощник-лоцманът. — Бори се, но успява.

— Приготви носовите въжета! — извика Амос. — Кърмовите въжета в готовност! — Моряците край носа и кърмата се приготвиха да метнат въжетата на докерите по кея.

— Адмирале! — викна възбудено Лорънс.

Амос затвори очи.

— Не искам да го чуя.

— Адмирале! Изгубиха контрол! Обръщат на щирборд!

— Казах, че не искам да го чуя. — Амос се извърна към помощник-лоцмана, който се беше вцепенил от ужас. В следващия миг се чу трясъкът на кършещата се между кораба и гредите на кея лодка, разнесоха се и паникьосаните викове на хората по кея.

— Не беше по моя вина — проплака помощник-лоцманът.

Амос се озъби злобно.

— Ще свидетелствам на процеса ти. Сега се погрижи за въжетата, иначе ще се натресем. — И като видя, че паникьосаният мъж не го чува, извика: — Мятай носовите въжета.

Секунда по-късно помощник-лоцманът извика да подадат и кърмовите въжета и моряците ги замятаха към чакащите долу. Корабът беше убил почти напълно инерцията си и когато въжетата се изпънаха, спря окончателно. Амос извика:

— Вържи всички въжета! Пускай трапа!

Погледна надолу в кипналата вода между кораба и кея, видя мехурите между вихрещите се парчета дърво, въжета и платно и изрева към тълпата на пристана:

— Хвърлете им едно въже на ония идиоти под кея, докато не са се удавили!

Докато Амос слезе от кораба, двамата младежи вече се бяха покатерили на кея. Амос се приближи до тях и ги изгледа свирено.

Николас, най-младият син на принца на Крондор, стоеше леко приведен надясно. Подметката на левия му ботуш беше малко по-висока, за да компенсира деформираното му по рождение стъпало. Иначе Николас беше добре сложен, строен седемнадесетгодишен младеж. Приличаше на баща си по скулестото лице и тъмната си коса, но му липсваше силата на принц Арута, макар да не му отстъпваше по бързина. Беше наследил благия нрав и добродушното поведение на майка си, заради което очите му изглеждаха някак по-различни от тези на баща му, въпреки че бяха точно толкова тъмнокафяви. И в момента беше много смутен.

Виж, приятелят му беше друга работа. Хенри, известен в двора повече с името Хари, защото баща му, графът на Лъдланд, също се казваше Хенри, се хилеше, сякаш изобщо не се беше превърнал в мишена за шегите на околните. На годините на Николас, той беше с половин глава по-висок, имаше къдрава рижа коса и червендалесто лице и повечето млади дворцови дами го смятаха за хубавец. Беше палав младеж, много често оставящ се нравът да надделее над разума и много често жаждата му за забавления го караше да престъпва границите на благоразумието. В повечето случаи Николас престъпваше тези граници заедно с него. Хари прокара длан по мократа си коса и се разсмя.

— Какво му е смешното? — попита Амос.

— Съжалявам за лодката, адмирале — отвърна скуайърът, — но ако можехте да видите физиономията на помощник-лоцмана…

Амос погледна намръщено двамата младежи, но не можа да сдържи смеха си.

— Видях го. Гледката си струваше. — И стисна Николас в мечешката си прегръдка.

— Радвам се, че се върна, Амос. Жалко, че пропусна Празника на средилетието.

Амос избута принца от себе си с малко пресилена неприязън.

— Фу! Целия ме намокри. Сега ще трябва да се преоблека преди да се срещна с баща ти.

Тримата закрачиха от пристанището към двореца.

— Какви новини носиш? — попита Николас.

— Всичко е спокойно. Търговски кораби от Далечния бряг, Кеш и Квег, както и обичайният трафик от Свободните градове. Тази година беше мирна, слава на боговете.

— Надявахме се да чуем възбуждащи разкази за приключения — подхвърли насмешливо Хари.

Амос го плесна закачливо по тила.

— Ще ти дам аз на тебе едно приключение, ненормалник такъв. Какво си въобразяваше, че правиш?

Хари се хвана за тила и се помъчи да си придаде огорчена физиономия.

— Тъкмо се измъквахме.

— Измъквали се! — Амос спря и го изгледа невярващо. — В открития залив, с достатъчно място да завиеш — може би, но с връхлитащ тримачтов кораб, без място нито да обърнеш, нито да спреш… какво „измъкване“ беше това? — Поклати глава и отново закрачи към палата. — „Измъкване“, как не. — Обърна се към Николас и попита: — И какво търсехте по това време в залива? Нямате ли уроци?

— Греъм е на заседание с баща ми — отвърна Николас. — Затова излязохме на риболов.

— Хванахте ли нещо?

Хари се ухили.

— Най-голямата риба, която сте виждали, адмирале.

— Аха, оная дето си остана в залива, нея имаш предвид, нали? — изсмя се в отговор Амос.

— Не хванахме нищо, което да си заслужава вниманието — рече Хари.

— Добре — каза Амос. — А сега тичайте да си облечете нещо сухо. Аз самият ще поотдъхна и ще се обадя на баща ти.

— Ще се видим ли на вечеря? — попита младият принц.

— Предполагам.

— Добре. Баба е в Крондор.

При тази новина лицето на Амос светна.

— Тогава най-вероятно ще съм там.

Николас изгледа Амос с кривата полуусмивка, която беше наследил от баща си и каза:

— Съмнявам се някой да се досеща защо е решила да дойде на гости на мама точно когато се връщаш.

Амос се ухили.

— Само заради страхотния ми чар. — Плесна игриво двете момчета по вратовете и ги подкани: — Хайде, марш! Трябва да докладвам на херцог Джефри, после ще облека нещо по-подходящо за вечеря с… баща ти. — Смигна на Николас и закрачи с широка крачка, подсвирвайки си някаква песничка.

Николас и Хари на свой ред зашляпаха с мокрите си ботуши към покоите на принца. Стаичката на Хари беше наблизо, защото той се водеше официален дворцов скуайър на принц Николас.

Дворецът на принца на Крондор се намираше точно срещу залива, тъй като в древни времена бе служил за бастион на Кралството на Горчивото море. Кралските кейове бяха отделени от останалата част на пристанището с участък открита брегова ивица, затворена между стените на двореца.

Палатът се издигаше величествено на билото на хълма, очертан от лъчите на късното следобедно слънце. Около някогашната цитадела, все още служеща за ядро на дворцовия комплекс, се ширеха многобройните по-късни пристройки с жилища и свързващи ги коридори. Макар смалена и засенчена от другите кули и шпилове, издигнати през последните няколко столетия, старата цитадела все още привличаше погледа като мрачен паметник на отдавна отминали дни, когато светът е бил далеч по-опасно място за живеене.

Николас и Хари влязоха през старата метална врата за работещите в кухнята и вонята от залива, наситена с мириса на риба, морска сол и катран, отстъпи място на далеч по-апетитни аромати. Момчетата забързаха покрай умивалнята и пекарницата, после през малката зеленчукова градина и надолу по тясното каменно стълбище и покрай бараките на слугите.

Минаха през слугинския вход към личните покои на кралската фамилия, с надеждата, че няма да се натъкнат на някого от персонала на принц Арута и още по-малко — на самия принц.

Когато отвориха вратата за слугинския персонал, почти се сблъскаха с две слугинчета, понесли вързопи с ленени чаршафи към пералнята зад двореца. Николас отстъпи настрани, въпреки че рангът му даваше предимство, от уважение към тежкия им товар. Хари хвърли към девойчетата, само с две-три години по-големи от самия него, неговата си версия на „развратна“ усмивка и едното се изкиска, а другото го изгледа все едно че е видяло плъх.

Щом момичетата се отдалечиха, поклащайки ханшове с пълното съзнание, че са събудили интереса на знатните юноши, Хари каза ухилен:

— Тя ме хареса.

Николас го блъсна напред толкова силно, че приятелят му залитна, и каза:

— Харесала те била! Празни мечти.

— Да бе, хареса ме. Прикри го, обаче аз го разбрах.

— Хари, нашият женкар — изсмя се Николас. — Пази си дъщеричките, Крондор.

След ярката следобедна светлина навън в коридора беше определено сумрачно. В края му двамата се изкачиха по витото стълбище, което ги изведе извън слугинската зона в покоите на семейството на принца. На горната площадка спряха, открехнаха вратата, надникнаха предпазливо и след като не видяха никой с висок ранг, забързаха да се приберат.

Николас влезе в покоите си — две големи стаи с огромни килери и гардероб, — смъкна набързо мокрите си дрехи и се подсуши. Обърна се и се огледа в голямото стенно огледало — скъпо изделие от посребрено стъкло, внесено от Кеш. Тялото му — тяло на момче, вече започнало да възмъжава — наливаше на гръд и рамене; беше започнал вече да се окосмява като мъж и се налагаше да се бръсне ежедневно. Но лицето му все още си беше момчешко, липсваше му резкостта на чертите, която придава възрастта.

Заоглежда замислено лявото си стъпало, както правеше всеки ден. Топка плът с малки издатъци на мястото на пръстите се издаваше от основата на иначе добре оформения му ляв крак. Това негово нещастно стъпало се беше превърнало в непрестанен обект на лекарски грижи, знахарски усилия и чародейски магии още от раждането му, но беше устояло на всякакви опити да бъде изцерено. Бе не по-малко чувствително от дясното, но на Николас все пак му беше трудно да го командва. Мускулите бяха свързани неправилно с несъразмерните кости и не можеха да изпълняват определените им от природата задачи. Като повечето хора с вроден недъг, Николас беше успял да компенсира това до степен почти да не се забелязва. Вървеше със съвсем леко накуцване. Беше същински майстор във фехтовката и може би не отстъпваше в умението си да върти сабята дори на баща си, признат за най-добрият фехтовач в Западните владения. Дворцовият мечемайстор го бе оценил като доста по-умел във фехтовката от двамата му братя на негова възраст. Можеше да танцува добре — както се изискваше от ранга му, — но единственото, което не беше успял да компенсира, беше ужасното чувство, че някак си стои по-долу от това, което трябва да е.

Николас беше израснал като мълчаливо, вглъбено в себе си момче, предпочитащо тихото усамотение в библиотеката на баща си пред шумната палавост, присъща за повечето момчета на неговата възраст. Беше и чудесен плувец, великолепен ездач и много добър в стрелбата с лък, но въпреки това през целия си живот се беше чувствал ощетен. Някакво смътно усещане за провал, за някаква необяснима вина често го обземаше внезапно и умът му се унасяше в мрачни мисли. В компания той в повечето случаи се държеше весело и понасяше шеги не по-зле от всяко друго момче, но останеше ли сам, ставаше унил и мрачен. Това беше една от причините Хари да бъде поканен да дойде в Крондор.

Николас поклати весело глава и почна да се облича. Неизменният му спътник през последната година скуайър Хари беше внесъл рязка промяна в самотното съществуване на младия принц, като непрекъснато и с неуморно постоянство го въвличаше от едно глупаво начинание в друго. Животът на Николас беше станал далеч по-възбуждащ след пристигането на средния син на графа на Лъдланд. Поради ранга си, както и поради навиците, които беше придобил от живота си с другите си двама опърничави братя, Хари беше доста борбен, очакваше да му се подчиняват и рядко се сещаше за разликата в сановете между него и Николас. Само по-натъртено изречена заповед беше в състояние да му напомни, че Николас не е по-малкият му брат, когото може да командва. Предвид властния нрав на Хари, дворът на принца се беше оказал най-подходящото място, където да го изпрати баща му, за да смекчи малко характера си, преди да се е превърнал в истински тиран.

Николас започна да вчесва мократа си дълга коса, подрязана като на баща му, за да й придаде известно приличие. Завиждаше на рижите къдрици на Хари — минеш само с кърпата, пооправиш ги малко с пръсти — и готово.

Най-сетне прецени, че при създалите се обстоятелства видът му е сравнително поносим, и излезе. В коридора завари Хари вече преоблечен и готов, и при това опитващ се да задържи поредната слугиня, тази вече с доста години по-голяма от него.

Хари си беше облякъл зелено-кафявата униформа на дворцов скуайър, която теоретично го правеше част от кралския скуайърски персонал, въпреки че само няколко седмици след пристигането му го бяха отписали и зачислили за личен придружител на Николас. Двамата по-големи братя на Николас, Боррик и Ерланд, бяха изпратени в кралския двор в Риланон преди пет години, за да се готвят за деня, в който Боррик ще наследи короната от чичо им. Единственият син на крал Луам беше загинал преди петнадесет години и Арута и кралят се бяха разбрали, че ако Арута надживее по-големия си брат, властта ще се поеме от Боррик. Сестрата на Николас, Елена, наскоро се беше омъжила за най-големия син на херцога на Ран, и поради това принцът беше останал почти лишен от спътници и приятели с подходящ за него ранг преди Хари да бъде изпратен на служба при баща му.

Николас се окашля силно и успя да привлече вниманието на Хари за достатъчно време, та слугинята да може да се измъкне. Тя отвърна на принца с почтителен поклон, придружен от благодарна усмивка, и побърза да се отдалечи.

Николас се загледа след нея и каза:

— Хари, трябва да престанеш да злоупотребяваш с положението си и да притесняваш слугините.

— Ама тя не беше притеснена… — почна Хари.

— Това не беше само мнение — отвърна му строго Николас.

Рядко прибягваше до сана си, за да командва Хари за каквото и да било, но в редките случаи, когато го правеше, Хари проявяваше достатъчно благоразумие да не спори… особено когато тонът му звучеше като на принц Арута, сигурен белег, че Николас не се шегува. Скуайърът сви рамене.

— Добре де, до вечеря имаме цял час. Какво да правим?

— Предлагам да си измислим оправданието.

— Какво оправдание?

— Да обясним на татко по каква причина лодката ми сега се носи на жалки отломки из половината залив.

Хари го изгледа със самоуверена усмивка и каза:

— Все ще измисля нещо.

 

 

— Не сте го видели? — каза принцът на Крондор и изгледа сина си и скуайъра от Лъдланд до него. — Не сте забелязали най-големия боен кораб в крондорската флота, когато е бил на по-малко от сто стъпки от вас!

Арута, принцът на Крондор, брат на краля и вторият по власт човек в Кралството, изгледа двете момчета с присвития си, неодобрителен поглед, който двамата познаваха много добре. Мършав и сдържан, Арута беше властен управител, който рядко даваше воля на чувствата си, но най-близките му лесно разпознаваха и най-малката промяна в настроението му. А точно сега то никак не беше ведро.

Николас се обърна към своя съучастник в престъплението и му прошепна сухо:

— Страхотна версия, Хари, няма що! Сигурно много дълго си мислил, докато я измислиш.

Арута се обърна към жена си и неодобрението му отстъпи на примиренчеството. Принцеса Анита прикова сина си с укорителен поглед, силно смекчен от едва сдържания й смях. Ядосана беше от глупавата постъпка на момчетата, но досадно безхитростната поза на пълна невинност не можеше да не я развесели. Макар да беше на доста повече от четиридесет години, смехът й, който не можа да удържи, прозвуча почти момичешки. Червеникавата й коса беше прошарена със сиви кичурчета и луничавото й лице се беше понабръчкало от годините служба на държавата, но очите й, които изгледаха с обич най-малкото й дете, все още грееха светли и ясни.

Вечерята беше неофициална и на трапезата присъстваха само няколко придворни. Арута предпочиташе да поддържа неформални порядки на много места в двора си и търпеше официалната помпозност само при неизбежни поводи, така че дългата маса във фамилната трапезария беше празна. За разлика от тържествената зала на Крондор, която беше окичена с бойни трофеи и с държавните знамена на Западните владения, семейната трапезария беше лишена от подобни спомени за война и бе украсена само с портретите на предишни владетели и картини с необикновено красиви пейзажи.

Анита бе от дясната страна на Арута. Джефри, херцогът на Крондор и главен администратор на Арута, седеше на обичайното си място от лявата страна на принца. Джефри беше спокоен човек с благ нрав и способен администратор. Беше служил десет години в кралския двор и преди осем години се бе прехвърлил в Крондор.

До него седеше прелат Греъм, един от личните съветници на Арута, епископ на Ордена на Дала, Закрилника на слабите. Кротък, но суров учител, прелатът се грижеше Николас, като и братята му преди него, да получи широко образование, да разбира от живопис и литература, от музика и драма не по-малко, отколкото от икономика, история и военно дело. Той седеше до Николас и Хари, и физиономията му недвусмислено подсказваше, че не намира в обясненията им нищо смешно. Въпреки че момчетата бяха освободени от уроци, докато той присъстваше на съвета, прелатът беше очаквал от тях да седнат да учат, а не да трошат лодката си в бойните кораби из залива.

Срещу момчетата седяха майката на Анита и Амос Траск. Между адмирала и принцеса Алисия през годините се беше създала някаква палава връзка, която според дворцовите клюки далеч прекрачваше границите на обикновения флирт. Все още чаровна жена на възрастта на Амос, Алисия очевидно сияеше от вниманието на адмирала. Не беше трудно човек да забележи приликата между Анита и майка й, въпреки че някогашната рижа коса на Алисия вече бе побеляла и житейските изпитания бяха изписали по лицето й безброй бръчици. Но щом Амос изтърсеше някоя шега, която да я накара да се изчерви, искрящите й очи и смутеният й смях й придаваха момичешки облик.

Амос стисна ръката на Алисия, зашепна й нещо, което сигурно беше доста пиперливо, и овдовялата принцеса прикри смеха си със салфетката. При тази гледка Анита се усмихна, спомнила си колко дълго беше скърбяла майка й след кончината на баща й и колко добре дошла се беше оказала появата на Амос в двора на Арута след Войната на разлома. Анита винаги се радваше, когато видеше майка си да се усмихва, а никой не можеше да предизвика искрения й смях така добре като Амос.

Вляво от адмирала седеше първият военен заместник на Арута Уилям — рицар-маршал на Крондор и братовчед на кралската фамилия. Братовчедът Уили, както го наричаха всички в семейството, намигна на двете момчета. Той служеше в двореца от двадесет години и през цялото това време беше чест свидетел как по-големите братя на Николас, Боррик и Ерланд, откриват най-невероятни начини да предизвикат гнева на баща си. В тази област Николас все още беше новак. Уилям се престегна за резен хляб и подхвърли:

— Брилянтна стратегия, скуайър. Без никакви досадни подробности.

Николас се постара да си придаде гузна физиономия, но не успя. Отряза си бързо късче от агнешката плешка и го лапна, за да не се разсмее, после погледна Хари — той пък се опитваше да прикрие смеха си зад чашата си вино.

— Ще трябва да измислим някакво подходящо наказание за вас двамата — каза Арута. — Нещо, което да компенсира цената на лодката, както и на вратовете ви.

Хари се ухили бързо на Николас иззад чашата си — и двете момчета знаеха, че имат шанс Арута да забрави за суровото наказание, ако дворцовите дела го притиснат, както ставаше често.

Грижите на двора на принца почти не отстъпваха на тези на кралския съвет в Риланон. По същество отделно владение. Западът се управляваше пряко от Крондор и само най-важните политически решения от общодържавен характер се взимаха от дворцовия съвет на крал Луам. За един работен ден на Арута му се налагаше да приема двайсетина важни благородници, търговци и пратеници, да изчита десетина важни документа и да одобрява всяко решение, свързано с живота на територията на Западните владения.

В стаята влезе момче, облечено в пурпурно-жълта ливрея на дворцов паж и се спря до лакътя на кралския церемониалмайстор барон Джером. Прошепна му нещо и баронът се приближи до Арута и каза:

— Ваше височество, при главния вход на двореца има двама мъже. Молят за разрешение да влязат.

— Кои са? — попита Арута.

— Твърдят, че били приятели на принц Боррик.

Веждите на Арута леко се повдигнаха.

— Приятели на Боррик? Нямат ли си имена?

— Имат — отвърна церемониалмайсторът. — Представили са се като Гуда Буле и Накор от Исалан. — Джером, човек предано отдаден на службата си, за когото достойнството и етикетът бяха по-важни от въздуха и водата, се постара да придаде леко неодобрение на гласа си: — Кешийци са, ваше височество.

Арута все още се мъчеше да си придаде вид, че разбира за какво става дума, докато Николас възкликна:

— Татко! Това са двамата, които са помогнали на Боррик, когато е бил пленен в Кеш! Той ти разказа за тях, не помниш ли.

Арута примигна и си спомни.

— А, да. — Обърна се към Джером. — Веднага ги доведете тук.

Джером махна на пажа да изпълни заповедта, а Хари се обърна към Николас и попита:

— Търговци на роби?

— Това е дълга история — каза Николас. — Преди девет години братята ми бяха пратеници в Кеш. Боррик беше пленен от разбойници, които не знаели, че е принц. Избягал, добрал се до двора на императрицата и спасил живота й. Тези двама мъже са му помагали.

След малко пажът въведе двама мъже, дрипави и прашни от дългия път. По-високият, ако можеше да се съди по облеклото му, беше войник: старата охлузена кожена ризница и очуканият шлем, тежкият меч на гърба му и двете дълги ками на колана му го доказваха съвсем ясно. Спътникът му беше мършав и кривокрак, с удивително дружелюбна усмивка и детински весела физиономия, въпреки че трудно можеше да се нарече симпатичен.

Двамата дойдоха до масата и се поклониха: войникът малко вдървено и смутено, а по-ниският — разсеяно и доста небрежно.

Арута стана и каза:

— Добре дошли.

Накор продължи да оглежда с любопитство всичко из стаята, унесен в мисли, затова след дълга пауза Гуда каза:

— Извинете за безпокойството, ваше височество, но той… — посочи с палец дребния си спътник — той настоя.

— Няма нищо — отвърна Арута.

Накор най-сетне благоволи да обърне внимание на Арута, огледа го с интерес и накрая каза:

— Синът ти Боррик не прилича на теб.

Очите на Арута се разшириха от удивление при тази липса на каквито и да било почетни обръщения. Исаланецът изгледа принцесата, ухили се пак и кривите му зъби блеснаха, придавайки му още по-комичен вид.

— А, ти си майка му. Приличате си. Много сте хубава, принцесо.

Анита се засмя, погледна съпруга си и отговори:

— Благодаря ви, господине.

Странникът махна пренебрежително с ръка.

— Викайте ми Накор. Някога бях Накор Синия ездач, но конят ми умря. — Огледа всички в стаята, погледът му се спря върху Николас и усмивката му изчезна. Огледа го продължително, след което се ухили отново. — Тоя обаче прилича на теб!

Арута беше изгубил ума и дума от неочакваното му фамилиарничене, но накрая успя да каже:

— Мога ли да попитам все пак какво ви води насам? Добре сте дошли, разбира се, защото извършихте голяма услуга на сина ми и на Кралството, но… все пак минаха девет години.

— Тъкмо се канех да ви обясня, ваше височество, че от месец пътувам с този луд и единственото, което успях да измъкна от устата му, е, че трябвало непременно да дойдем тук да се видим с вас, след което да тръгнем на друго пътешествие — каза Гуда. Накор отново се унесе, видимо очарован от блясъка на свещниците и светлинките, играещи по стъклото на големия прозорец зад стола на принца. Гуда издържа още минута неловка тишина и въздъхна. — Извинявайте, ваше височество. Напразно ви притеснихме.

Арута забеляза неудобството на стария боец и каза:

— О, не, вие извинете. — Огледа дрипавото им облекло и добави: — Бъдете добри дошли. Трябва да отдъхнете. Ще поръчам да ви приготвят стаи, да се окъпете и да поспите добре тази нощ. Ще поръчам да ви донесат и нови дрехи. А утре сутринта може би ще поговорим и за това, за което сте дошли от толкова далече.

Гуда отдаде неловко чест по войнишки, без да е сигурен дали жестът му е уместен, а Арута попита:

— Не сте се хранили, нали? — Гуда погледна лакомо отрупаната с ядене маса и Арута продължи: — Я седнете с нас, ей там. — И махна към двата празни стола до рицар-маршал Уилям.

При споменаването за храна Накор се събуди от унеса си и най-безцеремонно забърза към посочения му стол. Едва изчака слугите да му поднесат блюдата и чашата с вино и започна да се тъпче като умиращ от глад.

Гуда се постара да спази благоприличие, доколкото му беше по силите, но си личеше, че се чувства неловко в присъствието на толкова благородни особи. Амос каза нещо на някакъв непознат за повечето хора на масата език и исаланецът се разсмя, след което отвърна на езика на Кралството:

— Ужасен акцент имаш. Но шегата е добра.

Амос също се засмя.

— Мислех, че говоря добре исалански. — Сви рамене. — Какво да се прави, не съм бил в Шинг Лаи от трийсет години. Забравил съм го. — И отново насочи вниманието си към майката на принцесата на Крондор.

Арута потъна в мрачен размисъл. Нещо в появата на тези двама странници, войника и смешния тип, за които синовете му му бяха разправяли, изведнъж събуди в него смътно чувство на тревога, като че ли в стаята бе лъхнал хладен вятър. Предчувствие ли беше това? Опита се да го изтласка от ума си, но не можа. Махна вяло на слугите да приберат блюдото му. Беше изгубил всякакъв апетит.

 

 

След вечерята Арута излезе на терасата и се загледа към залива.

— Какво има, Арута? — попита го Амос, който излезе след него.

— Трябва ми съветът ти — отговори принцът и въздъхна.

— Питай.

— Какво му е на Николас?

На лицето на Амос се изписа недоумение.

— Не те разбирам.

— Не е като другите момчета на неговите години.

— Кракът ли?

— Не мисля, че е от това. В него просто има нещо…

— Предпазлив е — довърши вместо него Амос.

— Да. Точно затова не бях склонен да го накажа за днешната им лудория с Хари. Това е един от много редките случаи, в които Николас е поел някакъв риск.

Амос въздъхна и се облегна на ниския каменен парапет.

— Не бях се замислял толкова за това, Арута. Ники е много добър момък… и не върши непрекъснато щуротии и пакости като двамата си братя.

— Боррик и Ерланд бяха толкова щури, че сдържаността на Николас ми идваше като балсам. Но сега тя започва да се превръща в нерешителност и свръхпредпазливост. А това е опасно за един бъдещ владетел.

— Ние с тебе се знаем отдавна, Арута — отвърна Амос. — Познавам те… от колко, май станаха двайсет и пет години? Ти най-много се тревожиш за хората, които обичаш. Ники си е добър момък и ще стане добър мъж.

— Не съм сигурен — дойде изненадващият отговор. — Знам, че в него няма дребнавост и притворство, но човек може да греши в прекалената си предпазливост също както и в прибързаността си, а Николас винаги е предпазлив. А ще ни трябва за важни неща.

— Поредната сватба ли?

Арута кимна.

— Това да си остане засега само между нас, Амос. Император Диигаи ни намеква недвусмислено, че вече е възможно по-голямо обвързване с Кралството. Бракът на Боррик с принцеса Ясмин беше стъпка в тази посока, но народът на пустинята е само една от подчинените раси в Кеш. Диигаи смята, че моментът е подходящ за брак с някоя от истинската кръв.

Амос поклати глава.

— Дворцовите бракове са гадна работа.

— Кеш винаги е бил най-голямата заплаха за Кралството — каза Арута. — Освен по време на Войната на разлома. И трябва да се отнасяме с тях вежливо. Щом императорът на Кеш има племенничка или братовчедка от истинската кръв, която иска да омъжи за брата на бъдещия ни крал, трябва много добре да укрепим границата си, преди да кажем „не“.

— Ники не е единственият кандидат, нали?

— Не, разполагаме и с двамата синове на Карлайн, но Николас може да се окаже най-подходящият… стига да бях сигурен, че става.

Амос помълча, после каза:

— Все още е млад.

Арута кимна.

— По-млад, отколкото се полага за годините му. Склонен съм да виня себе си…

— Винаги си го правил — прекъсна го с дрезгав смях Амос.

— За това, че прекалено много съм го пазил. Деформираният му крак… свитият му характер…

Амос кимна и отново се умълча. Накрая каза:

— Ами позакали го тогава.

— Как? — попита Арута. — Да го пратя в Граничните земи като братята му ли?

— Такова каляване ще е малко тежичко за него — отвърна Амос и поглади брадата си. — Мислех си дали няма да е добре да го пратиш за известно време в двора на Мартин.

Арута замълча, но по изражението му Амос разбра, че думите му са улучили целта.

— Крудий. Това за него ще е като втори дом.

— Вие с Луам сте възпитани добре там, а Мартин ще се грижи за момчето, без да го глези. Докато тук никой не смее да повиши глас, камо ли ръка да вдигне срещу „горкото недъгаво момченце на принца“. — Очите на Арута блеснаха гневно от тези думи, но той не отвърна нищо. — Просто обясни с едно писмо на Мартин как стоят нещата и можеш да си сигурен, че няма да позволи Ники да използва недъгавия си крак като извинение за каквото и да било. Принц Марк е горе-долу на годините на Ники и Хари, така че ако пратиш и този пакостник с него, ще станат двама приятели с благороден ранг, чиито характерчета са доста по-груби от този на Ники. Сигурно ще може да ги командва, но едва ли ще му треперят. Далечния бряг не е чак като Висок замък или Железен проход, но не е толкова цивилизован, та да не може Ники да се позакали.

— Ще трябва да убедя Анита — каза Арута.

— Тя ще разбере, Арута — каза адмиралът. — Не мисля, че ще ти се наложи чак толкова да я убеждаваш. Колкото и да й се ще да си опази момчето, ще разбере, че се налага.

— Ха, момче! Че аз бях само с три години по-голям от него, когато поех командата на бащиния ми гарнизон!

— Нали бях там. Помня. — Амос сложи ръка на рамото на принца. — Но ти никога не си бил млад, Арута.

— Прав си — засмя са Арута. — Бях малко прекалено сериозен.

— И още си.

Амос се обърна да си тръгне и Арута го попита:

— Ще те женим ли за майката на Анита?

Амос се извърна изненадано, а после опря юмруци на кръста си и се разсмя с цяло гърло.

— А бе ти на кого ги говориш тия?

— Анита ми ги говори, а е говорила и с Алисия. В палата всички клюкарстват за вас двамата от няколко години: адмиралът и принцесата вдовица. Ще получиш знатен ранг и почести. Ако ти трябва някоя титла, ще го уговоря с Луам.

Амос вдигна ръка да го прекъсне.

— Чакай, рангът няма нищо общо с това. — След което сниши глас. — Животът ми мина в опасности, Арута. И всеки път, щом се кача на палубата, няма гаранция, че ще се върна. Зъл ставам понякога и не само когато съм в открито море. Винаги има шанс да ме убият.

— Да се оттеглиш ли мислиш?

Амос кимна.

— Живея по корабите от дванадесетгодишен, освен когато се помотах на сушата с твоя милост и Ги дьо Батира по време на Войната на разлома и после. Благодаря, но повече титли не ми трябват. Ако изобщо ще се женя, ще си остана у дома с жена си.

— Кога?

— Не знам — отвърна Амос. — Много трудно е да се реши човек. Разбрал си, предполагам, какво може да ти причини морето. — И двамата помнеха първото си пътуване заедно, когато дръзнаха да преминат, преди толкова години, Тъмните проливи зиме. Това пътуване много беше променило Арута, защото не само беше срещнал в открито море смъртта и беше оцелял, но беше стигнал в Крондор и бе срещнал любимата си Анита. Амос продължи: — Трудно е да оставиш морето. Още едно пътуване, може би, а после ще видим.

— Мартин ме помоли за малко помощ с устройването на новия гарнизон в Барран, горе по крайбрежието над Крудий. „Кралски орел“ е в залива, готов да отплава, с достатъчно оръжие и припаси за двеста войници с конете им за една година. Защо не го поемеш? Можеш да откараш Николас до Крудий, да продължиш покрай брега до новия гарнизон, след което да погостуваш малко на Мартин и Бриана преди да тръгнеш обратно.

Амос се усмихна.

— Последното пътуване, и то пак натам, откъдето започна проклетият ми късмет.

— Проклетият ти късмет ли?

— Да срещна тебе, Арута. Откакто те познавам, все гледаш да ми съсипеш удоволствието от живота.

Шегата между двамата беше стара.

— Е, доста добре се справи за непоправим пират като теб.

Амос сви рамене.

— Постарах се, доколкото мога.

— Хайде, бягай да си ухажваш дамата. И аз ще се върна при моята след малко.

Амос плесна Арута по гърба и го остави. Щом адмиралът си излезе, принцът отново се обърна към залива и се загледа в морето, потънал в мисли и спомени.

Скоро обаче чу стъпки и се обърна. Беше дошъл странният дребен исаланец.

— Исках да си поговоря малко с теб — каза Накор.

— Как мина покрай стражите в коридора? — попита Арута.

Накор сви рамене и отвърна само:

— Нищо работа.

Погледът му се отнесе към водата, сякаш виждаше нещо много далечно.

— Пращаш сина си на дълъг път.

Арута се извърна и изгледа исланеца с любопитство.

— Ти какъв си? Ясновидец? Пророк? Чародей?

Накор сви рамене.

— Комарджия. — Размърда ръка и между пръстите му сякаш от въздуха се появи тесте карти. — Така си изкарвам парите в повечето случаи. — Изви китката си и тестето изчезна. — Но понякога виждам неща. — Помълча малко, после продължи: — Преди години, когато срещнах Боррик, изпитах някакво влечение към него и после се сприятелихме.

Отново замълча, след което, без някой да му е разрешил, скочи върху ниския каменен парапет, дори клекна, погледна принца в очите и рече:

— Много неща не могат да се обяснят, принце. Защо знам някои неща и мога да правя други… номерцата ми, дето им викам. Но на дарбите си вярвам. Дойдох тук, за да опазя сина ти жив.

Арута поклати глава невярващо.

— Да го опазиш жив?

— Момчето тръгва към голяма опасност.

— Каква опасност?

— Не знам — сви рамене Накор.

— А ако го задържа тук? — каза Арута.

— Не можеш. — Накор поклати глава. — Не, това ще е грешно. Не трябва да го задържаш.

— Защо?

Накор въздъхна и усмивката му се стопи.

— Преди време се запознах с твоя приятел Джеймс. Той ми разказа някои неща за теб, за живота ти и как ти е спечелил обичта. Разказа ми за човек, който е видял някои неща.

Арута също въздъхна.

— Да. Виждал съм мъртъвци, които възкръсват, за да убиват. Виждал съм неземни магии. Познавах хора, родени на други светове. Говорил съм с дракони и съм виждал невъзможни неща да придобиват плът.

— Тогава трябва да ми повярваш — каза Накор. — Ти вече си направил избора си. Примири се с него. Но остави на мен и Гуда да тръгнем със сина ти.

— Защо пък Гуда?

— За да ме пази — отвърна Накор и пак се ухили.

— Боррик казваше, че си чародей.

Накор сви рамене.

— Изгодно ми е понякога хората да ме взимат за такъв. Приятелят ти Пъг знае, че магия няма.

— Познаваш ли се с Пъг?

— Не. Но той се беше прочул преди да срещна Боррик. Направил е удивителни неща. Пък и поживях малко в Звезден пристан.

Арута присви очи.

— Не съм го виждал от повече от десет години. Извести ни, че се е преселил на Острова на чародея и че не искал повече да се вижда със старите си приятели. Реших да уважа тази негова молба.

Накор скочи от парапета.

— Време е да я пренебрегнем. Ще трябва да се видим с него. Кажи на капитана си, че ще трябва да се отбием там по пътя си на запад.

— Знаеш къде изпращам Николас?

Накор поклати отрицателно глава.

— Знам само, че когато отново видях Гуда след толкова време раздяла, той седеше и гледаше залеза. Тогава разбрах, че в един момент ще трябва да тръгнем на запад, към залеза. — Исаланецът се прозя. — Принце, трябва да си лягам.

Арута кимна на странния дребен човечец и той си тръгна. Принцът постоя още доста време, самотен и мълчалив, облегнат на стената и замислен над казаното. Думите на Накор отекваха в ума му, докато се мъчеше да вникне в смисъла им.

Едно обаче разбираше толкова ясно, колкото пулса на сърцето си: от всички, които обичаше в този живот, Николас бе най-малко способен да се опази, ако наистина тръгнеше на опасен път. Много часове минаха преди Арута най-сетне да реши да си легне.