Реймънд Фийст
Кралският корсар (22)

Глава 20
Планове

Николас вдигна глава.

В хана влезе Накор, целият мокър. Дребният мъж прекоси гостилницата и седна до Ник, Амос, Хари и Антъни. Праджи, Вая, Гуда и Бриза седяха на съседната маса.

— Има ли нещо топло за ядене? — попита ухилено исаланецът.

Хари стана, а Николас попита:

— Къде беше?

— На много места. Видях много неща. Интересни. Но да не говорим за тях тук. Дайте първо да се нахраня.

Хари се върна с чиния топла храна и халба ейл и цялата компания остана да седи мълчаливо и да гледа как дребосъкът се храни. Той не прояви никакво притеснение, че е обект на толкова мълчаливо внимание, и след като свърши, стана и каза:

— Николас, трябва да поговорим.

Николас също стана и рече:

— Ела, Амос.

Амос кимна и ги последва. Влязоха в стаята на Ник и Накор каза:

— Мисля, че знам къде са пленниците.

— Калис ги намери — отвърна Николас и повтори каквото му беше казал Калис.

— Но без Маргарет и Абигейл — допълни Амос.

Накор закима.

— Знам, че Калис е бил там. Видях следите му. Много е добър. И най-добрият следотърсач няма да ги види, но аз лежах скрит в плета и носът ми беше само на педя от тях. — Исаланецът се изкиска.

— Как успя да влезеш в имението? — попита Николас.

— Намерих проход от двореца. Минава под реката.

Амос и Николас се спогледаха удивено и Амос каза:

— А как успя да влезеш в двореца?

Накор им разказа как е проникнал и какво е видял там.

— Този Върховен повелител е много странен образ. През цялото време е зает с разни глупави занимания: церемонии и хубави момичета.

Амос се ухили.

— Е, наполовина си прав. Церемониите са глупаво нещо.

— Според мен той е само инструмент — продължи Накор. — Мисля, че Даакон и неговата приятелка дърпат конците. Върховният само си играе ролята. Виж, жената с Даакон е много интересна.

— Не ме интересува — каза Николас. — Какво разбра за Маргарет и Абигейл?

Накор сви рамене.

— И те трябва да са някъде в голямата сграда. Не ги видях. Мога да се върна да ги потърся.

Николас поклати глава.

— Почакай, докато се върне Калис. Не искам да се настъпвате по краката.

Накор се ухили.

— Няма. Той действа много особено, а и аз знам как да се крия.

— Все едно, изчакай до утре — каза Николас. — Ако той ги намери, няма да се наложи да се връщаш.

Физиономията на Накор стана сериозна.

— Ще се върна.

— Защо? — попита Амос.

— Защото само аз мога да се изправя срещу приятелката на Даакон и да остана жив.

— Тя вещица ли е? — попита Николас.

— Не — отвърна Накор. — Обаче как ще се приберем?

Амос потърка брадичка.

— В залива има два кораба, които биха ни свършили работа — точни копия на кралски кораби.

— Всичко това е много странно — каза Накор. — Даакон прави копия на хора.

— Копия ли? — попита Николас.

— Да. Направил е копие на самия себе си. Това го видях, когато Върховният повелител обяви брака си с ранджаната. Много добро копие е, като го погледнеш отстрани, стига да не се вгледаш внимателно, но е глупаво. Не може да говори, затова вместо него говореше приятелката му. И много лошо мирише. Според мен скоро ще трябва да си направи ново.

— Как ги прави тези копия? — попита Амос.

Накор си припомни видяното в стаите на имението и отвърна:

— От мъртъвци. По-добре да не знаеш.

— Но пленниците са живи, нали така? — каза Николас.

Накор кимна.

— Тъкмо това е най-странното. Различни фокуси. Даакон е некромант. Номерата, които е видял Калис, не са фокуси с мъртъвци, а… — той сви рамене — нещо друго. Това са номера, с които се манипулират живи същества. Тези копия няма да са глупави и няма да миришат лошо. Това не е номерът на Даакон.

— Е, едно нещо във всеки случай е очевидно — каза Амос.

— За мен пък нищо не е очевидно — изпъшка Николас. — Кое е очевидното?

— Че се канят да ги откарат у дома.

— Пленниците ли? — попита Николас.

— Не — каза Накор. — Копията.

Амос поглади брадичката си.

— Но не знаем защо.

— Шпиони? — попита Николас.

— Много труд за нищо — каза Амос. — Ако „Кралска чайка“ пристигне в което и да е пристанище на Кралството, ще възникнат много въпроси и тези копия няма да издържат на близък оглед. Много по-лесно е да пуснеш по няколко души в Крондор или в Крудий, или където и да е, като онзи квегански търговец, който се появи в Крудий преди нападението. Не, тук има нещо друго.

— Можем да го разберем. Просто ще ни отнеме малко време.

— Мисля, че времето ни привършва — каза Николас.

— Защо? — каза Амос.

— Такова чувство имам. Според Калис много от пленниците вече са загинали. Не знаем дали е заради копията, или от друго, но ако ще ги спасяваме, трябва да го направим скоро.

Амос сви рамене.

— Според това, което ни каза Калис, няма да са в добра форма за бягство.

— Накор, колко е от мястото, където ги държат, до онзи тунел? — попита Николас.

— Не е далече — отвърна исаланецът. — Но ще е трудно. Пленниците ще трябва да се прехвърлят в голямата къща, през кухнята и покрай покоите на Даакон.

— Колко слуги и стражи видя? — попита принцът.

— Не много, но може да има и други.

— Калис смята, че нямало — рече Николас. — Върховният повелител и неговият съветник, изглежда, разчитат на властта и на страха от силата си повече, отколкото на стотици въоръжени мъже.

— Може би не искат да имат много свидетели, а и нямат много доверени хора — предположи Амос.

— Веднага щом Калис разбере къде крият момичетата, смятам, че е време да се махаме от този град — каза Николас. — Ако можем да изведем пленниците през онази изгоряла къща и да осигурим лодки, които да ги чакат там, ще можем да ги прекараме надолу по реката до морето и да ги приберем.

— Което означава, че трябва да откраднем един от онези кораби — каза Амос.

— Можеш ли да го направиш?

Лицето на Амос помръкна.

— Не разполагаме с достатъчно хора. С трийсет и пет души… Трябват ми две дузини мъже, за да излязат в залива и да превземат кораба, и те ще стигнат само ако повечето от екипажа са слезли в града. Ако имат дори една дузина хора на борда, ще стане ръкопашен бой и може да остана без достатъчно екипаж, за да го изкарам преди останалите да се качат.

— Така на мен ще ми останат само единадесет души, с които да изведа пленниците — каза Николас.

— Можеш да потърсиш помощ — подхвърли Накор.

— Може би Васлав ще помогне — каза Николас.

Амос поклати глава.

— Неговите хора сигурно са много добри воини, щом се стигне до трополене с коне и вдигане на шумотевица, но ще ни трябват хора опитни в промъкването, за да влязат и излязат от имението.

— Навярно Бриза може да поговори с крадците? — предложи Николас.

Амос потърка замислено бузата си с ръка.

— Може би, но според нейните думи те са доста боязливи и жалки; нищо общо нямат с нашите славни Шегаджии. Може би Праджи и Вая ще намерят няколко храбри момчета, на които може да се разчита срещу подходящо количество злато.

— Все пак гледайте да намерите някой — каза Накор. — Няма да е зле. — И тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — попита го Николас.

— Да поспя — отвърна му той ухилено. — Тук скоро ще стане много шумно. Всички ще хукнат насам-натам и ще настане пълна суматоха.

Излезе и Амос поклати глава.

— Най-странният образ, който съм срещал, а боговете са ми свидетели, че съм срещал много странни образи през живота си.

Въпреки тревогата си Николас се засмя.

— Да, но много ни помага.

Амос си спомни предупреждението на Арута да слушат Накор и усмивката му помръкна. Нещо мрачно се трупаше над главите им, и се трупаше бързо, а Амос знаеше, че колкото пъти е изпитвал това чувство, загиват добри хора.

Без да си кажат нищо повече, двамата се върнаха в гостилницата.

 

 

— Николас, мога ли да поговоря с теб? — каза Антъни.

Николас, който тъкмо се връщаше в стаята си, кимна и махна с ръка на магьосника да го последва.

— Какво има? — попита Николас, когато влязоха, и едва потисна прозявката си. Напрежението от чакането на Калис го беше изтощило. Той седна на леглото и махна на Антъни да седне на единствения стол зад масичката.

На Антъни като че ли му беше трудно да заговори и Николас реши да прояви търпение. Свали ботушите си и размърда лявото си стъпало.

— Боли ли те? — попита Антъни.

Николас раздвижи пръстите на крака си и отвърна:

— Не. Всъщност да. Искам да каже не. Всъщност. Малко е… схванат, това е всичко. Не е истинска болка, само… Спомням си как болеше, когато се преуморя. По-скоро предчувствие за болка, ако това е възможно, отколкото истинска болка.

Антъни кимна.

— Възможно е. Старите навици се забравят трудно, а старите страхове са си навици.

Николас не беше в настроение да разговаря за собствените си неприятности и каза:

— За какво искаше да поговорим?

— Чувствам се безполезен.

— Всички се чувстваме така, с това чакане…

— Не, искам да кажа, че все пак се правят разни неща, а аз имам чувството, че не помагам с нищо.

— Трябва ли да припомням, че ако не беше успял да проследиш Маргарет, всички ние все още можеше да сме в открито море, примрели от глад и жажда?

Антъни въздъхна.

— Оттогава насам.

— Ти спаси от сигурна смърт поне трима души, доколкото забелязах. Това не е ли достатъчно?

Антъни отвърна с нова дълга въздишка.

— Може и да си прав. — Бръкна под туниката си и измъкна талисмана, който Пъг първоначално беше дал на Николас. — Понякога се чудя дали не е време да използваме това. Пъг каза, че ще разбера.

— След като не си го разбрал, не го използвай — отвърна Николас. — Според Накор той е казал, че трябва да се използва, когато нямаме никакъв друг избор.

Антъни кимна.

— Вярно, така каза. Но все още не сме намерили Маргарет и Абигейл.

Николас стана и сложи ръката си на рамото на Антъни.

— Всички положихме дотук много усилия да намерим пленниците, Антъни. Зная какво изпитваш към братовчедка ми…

Антъни сведе очи притеснено.

— Опитвам се да го прикривам.

— Общо взето успяваш. — Седна пак на леглото и продължи: — И аз изпитвам нещо към Абигейл, въпреки че напоследък ми се струва, че е само детинско увлечение. — Погледна Антъни и добави: — Но разбирам, че твоите чувства са по-дълбоки. Казвал ли си й го някога?

— Не смеех — отвърна почти шепнешком Антъни. — Тя все пак е дъщеря на херцог.

Николас се усмихна.

— И какво от това? И преди е имало магове в семейството ни, а Маргарет не ти е някоя превзета дворцова дама.

— Чувствам се ужасно при мисълта, че никога няма да се осмеля да й кажа.

Николас кимна.

— Разбирам те. Все пак, ако успеем да върнем поне един от тези окаяни хора в Далечния бряг, ще сме свършили нещо добро пред тези, които очакват закрила от короната. — И добави мрачно: — Дори да се окаже твърде късно за Абигейл и Маргарет.

— Имаш ли план?

Николас въздъхна.

— Нищо друго не мога да предприема засега, освен да седя и да умувам. Струва ми се, че времето ни изтича. Не мога да ти кажа защо, но… просто чувство.

— Интуиция?

— Може би. Не твърдя, че притежавам каквито и да било магически способности. Просто знам, че ако не предприемем нещо скоро, ще се окаже твърде късно.

— Кога смяташ да се задействаме?

— Първо смятам сутринта да говоря с Праджи и Вая — каза Николас. — Не искам да губим много време между наемането на бойци и действието — колкото по-малко време за Черната роза на Върховния да разбере какво правим, толкова по-добре. Ако успеем да намерим двадесетина благонадеждни мъже, отиваме за кораба утре през нощта, а за пленниците — призори. Ако не съберем толкова, действаме с колкото успеем да наемем.

— Добре е да се задействаме вече — каза Антъни.

Николас кимна. Антъни стана и излезе. Николас се отпусна на леглото, заби поглед в гредите на тавана и се замисли. Дали наистина изпитваше някакъв интуитивен подтик, който щеше да ги върне в родния дом преди да ги е сполетяло ново нещастие? Или собственото му нетърпение щеше да ги доведе до нова трагедия? Когато бе с Амос и Гуда, се чувстваше твърд и уверен в решенията си. Знаеше, че обучението му е предназначено да го подготви за взимането на трудни решения, но останеше ли сам, съмненията се връщаха и с тях — страховете му. Кракът му винаги започваше да пулсира нощем преди да заспи и той знаеше, че волята му не е достатъчна, за да спре болката. Трябваше да е прав. Животът на много хора зависеше от това. Доплака му се.

 

 

Калис се вслуша и зачака. Долу минаха двама души, които си говореха тихо, без да забелязват, че се е стаил в клоните на дървото над тях. Гъстият листак и тъмнината го прикриваха напълно. Той изчака, докато се скрият зад ъгъла на стената, след което се смъкна от дървото и скочи в двора. Зачака, наострил уши. Макар да беше от другата стена на стената, това все още не гарантираше, че двамата не са го чули.

Предпазливостта му беше изключителна; никое човешко същество не можеше да чуе тихите му стъпки; не се чу никакъв тревожен вик и никой не го нападна. Той огледа градината. Беше малка, с басейн за къпане в средата. Отгоре беше опънат полупрозрачен плат, за да засланя жарките лъчи на слънцето в най-горещата част на деня, като в същото време градината остава светла. Големи врати и прозорци водеха към малкото убежище. Калис вече бе огледал други две подобни градини; и двете се бяха оказали изоставени, обрасли с буренак и езерцата им — пълни със застояла вода. Тази беше добре поддържана и чиста.

Калис притича през откритото пространство и надникна през прозореца. Кепенците бяха пуснати, но между летвичките видя лежащата на леглото човешка фигура. Косата й беше светлоруса на светлината на горящия фенер, но Калис не можа да различи чертите й. Възможно беше да е Абигейл, според описанието, което беше чул вече няколко пъти. Маргарет беше виждал, но другото момиче му беше непознато, тъй като бе дошло в Крудий преди последното му посещение. По-небрежно същество от него сигурно щеше да приеме, че това е едно от момичетата, които търсеше, но за Калис беше присъщо търпението на раса, в която животът се мери с векове.

Той се дръпна от прозореца и огледа вратата. Беше дървена, с брава и без ключалка. Вслуша се още няколко минути, но не долови никакъв звук.

Посегна към дръжката, но нещо го спря. Върна се при прозореца и надникна отново. Беше чул някакъв звук, макар и несъзнателно. Сега видя източника му. На леглото седеше още едно момиче и очите на Калис се разшириха. Беше близначка на първата.

Калис отново се дръпна от затворения прозорец. Вече бе видял ужасната гледка в двора на имението и се беше досетил, че по някакъв начин странни същества с помощта на някаква тайнствена и тъмна сила се превъплъщават в копия на отвлечените хора. Явно бяха направили същото и с Абигейл.

След това се появи Маргарет. Но за миг, със сетива по-силни от тези на всяко човешко същество, той усети, че това не е дъщерята на херцог Мартин. В жестовете й нещо не беше както трябва, стойката й не беше обичайна, а и изражението й не беше човешко.

Без да знае какво да прави, Калис зачака. Това поне беше лесно за него.

 

 

Николас се надигна от леглото. Оставаше близо час до съмване, но така и не бе успял да заспи. Отиде в голямата стая, където спяха дузина мъже, по шестима от всяка страна, и се добра до нара, на който спеше Праджи. Постелята на Вая беше от другата страна на пътеката срещу него. Николас леко разтърси Праджи за рамото и наемникът моментално се събуди.

Николас му махна мълчаливо да го последва и Праджи тръгна след него. Не си направи труда да нахлузи ботушите и да вземе наметалото си, тъй като самият Николас беше бос и по долни дрехи. В празната гостилница Николас се обърна към него и му каза:

— Двамата с теб вече трябва да вземем някои решения.

— Каниш се да ми кажеш истината ли? — попита Праджи.

— Разказът ми ще е дълъг — отвърна Николас. — Седни.

Праджи си издърпа стол и се протегна с прозявка.

— Гледай поне да е интересно, капитане. Не обичам да ме будят преждевременно. Повечето пъти това означава, че някой има нужда от спешно убийство. — Усмивката му в предутринния мрак не бе приятна гледка.

Николас му разказа всичко от игла до конец, като премълча само за Камъка на живота и за оракула на Аал, останал на страж над дълбините на някогашния град Сетанон. Но му каза за баща си и за Кралството, както и за набега срещу Крудий. Когато свърши, зората вече се беше пукнала и Кийлър беше дошъл в гостилницата, за да се подготви за предстоящия ден. От пекарницата донесоха топъл хляб, а скоро след това — плодове и сирене. Без да прекъсва разговора им, той поднесе блюдото и бързо се отдалечи, за да не го обвинят, че се опитва да ги подслуша. Кийлър имаше достатъчно опит с наемническите нрави, за да знае, че незнанието често е най-добрият начин да си опазиш работата и още по-важно — живота.

След като свърши, Николас каза:

— Трябват ми десетина мъже — двадесет ще е още по-добре. Трябва да са благонадеждни и ще се погрижа да останат доволни. Трябва да са готови да отплават с нас и да бъдат свалени някъде по-далече на брега, затова трябва да са достатъчно корави, за да могат да се върнат. Можеш ли да го направиш?

— Въпросът не е „можеш ли“. Въпросът е „искаш ли“. Колко доволни ще останат?

— Колко според теб ще струва, ако си пооткраднат някои ценни неща от Върховния повелител и неговия вещер?

Праджи се ухили.

— Колкото до самия мен, бих го направил заради едното удоволствие. Името на тоя кучи син все още ми е в списъка и не съм го задраскал. Ако не успея да го убия лично, поне да го подразня малко. Но за момчетата, които ще трябва да тръгнат срещу войниците му, особено срещу Червените кръвници… хм, скъпичко ще ти излезе.

— Колко скъпо?

— Ами според мен, годишната заплата за един пазач на керван. Да речем по сто златни драки… по-добре да е малко повечко.

Николас прецени какво приблизително означава това и го сравни със златото, което беше прибрал от пристана на Шингаци.

— Ако можеш да ми гарантираш за тях, ще дам по двеста драки на човек, с още по сто за теб и Вая, за да сме сигурни, че са благонадеждни и ще се подчиняват. Не искам обаче между тях да попаднат агенти на Черната роза.

Праджи кимна.

— Познавам два пъти повече здравеняци от толкова години, прекарани по пътищата. Не допускам някой от тях да е агент. Може да ми отнеме един ден, докато ги издиря, и ще трябва да лъжа онези, които не искам да дойдат.

Николас кимна.

— Кажи им, че се готвим да превозим един богат търговец със семейството му по реката. Десет лодки за домакинството и слугите му. Кажи им, че търговецът е много придирчив и държи на личната ти гаранция, затова не можеш да наемеш хора, които не познаваш добре. — След което добави: — Какво ще кажеш ти да си им капитан?

— Моя собствена чета? — Праджи се почеса по брадичката. — Никак няма да навреди на името ми.

— Чудесно. Тогава кажи на всеки, който те попита, че търговецът ще ти даде достатъчно, за да съставиш своя чета, и че няма да взимаш хора, които не познаваш добре.

Праджи се усмихна и кимна.

— Хитър кучи син си ти, капитане. Малцина биха се присъединили към чета, която тръгва скоро, освен ако не са стари приятели. Е, къде искаш да събера момчетата?

— Кажи им да се навъртат наоколо. Настани ги в съседни ханове по двама — по трима и ги дръж в готовност да тръгнат веднага щом ти известя.

— Добре, тогава отивам да събудя Вая и да му дам да яде нещо — той е като свадлива тъща, ако не закуси — много му е трудно да издържа обсада на гладно, да ти кажа правичката.

— И ми прати Тука — поръча Николас.

Праджи кимна и го остави. Вече се съмна, хората започнаха да се събират в гостилницата и когато се появи Тука, още сънен и рошав, Амос и Хари вече се хранеха на масата с Николас.

— Днес ще имам нужда от дарбите ти.

— Какво трябва да направя, енкоси?

— Трудно ли ще е да намериш десет лодки за малко пътуване на север?

— Не е трудно, енкоси.

— Колко време ще ти трябва?

— До обед мога да ги намеря, енкоси. Докато се уверя, че са пригодни за плаване, ще ми трябва останалата част от деня.

— Гледай да го направиш два пъти по-бързо. До залез-слънце искам да са вързани на кейовете с цялото необходимо продоволствие.

Амос облегна лакти на масата и опря брадичка на ръцете си.

— Тръгваме ли?

— Скоро — отвърна Николас. — Искам да направиш списък за Хари и Бриза. — На Хари каза: — Иди да събудиш Бриза. Двамата отивате с Тука. Огледайте лодките с него. След това напазарувайте. Гледайте всичко, което намерите, да е занесено на пристанището до следобед и да се натовари на лодките до привечер. Ще пратя няколко души да ги пазят през нощта. Искам да имаме готовност да потеглим до час след като се даде сигнал.

Хари кимна. С неговата способност да увърта и да се пазари и с уличния усет на Бриза трябваше да могат да се оправят бързо, без да привличат нежелано внимание. В Града на Змийската река имаше достатъчно много чужденци с непривични акценти, които продаваха и купуваха, тъй че с повечко предпазливост можеха да минат почти незабелязано.

Николас каза на Амос:

— Веднага щом се върнат Марк и Калис, искам двамата с Марк да излезете на риболов.

Амос се надигна от масата.

— Хм, предполагам, че искаш да видим какъв ще е уловът край ония два кораба?

— Точно така. Нищо няма да направим, ако не успеем да вземем един от тях и да отплаваме към устието на реката, за да качим припасите и пленниците от лодките.

— Намери ли хора?

— До вечерта Праджи ще осигури още двадесет души.

— Пак ще сме на косъм — каза Амос. — Повечето от хората от Крудий ще ми трябват за кораба. Не мога да разчитам на наети мечове, а малцина от тях ще имат опит по море.

Николас кимна.

— Гуда, Марк и Калис ще ги задържа, но от останалите можеш да вземеш толкова, колкото ти трябват. Хари го назначавам да отговаря за лодките.

Амос се огледа из стаята, вече пълна с изгладнели войници и моряци.

— Какво пък, повечето от тези момчета ще се зарадват, че най-после ще започнат да правят нещо. Това чакане започна да им лази по нервите. До бой все още не се е стигнало, но вече си подхвърлят ругатни и стават сприхави.

— Мисля, че скоро ще имат достатъчно работа, за да ги отвлича — каза Николас.

 

 

След час в хана влязоха Марк и Калис, и Калис съобщи:

— Намерихме ги.

Николас даде знак на Амос, Гуда и другите двама да го последват в стаята му и щом влязоха, каза:

— Къде са?

В този момент вратата се отвори и докато Николас изваждаше сабята си, нахълта съненият Накор.

— Чух ви от съседната стая. — Той се прозя и рече: — Къде са момичетата?

— Има едно малко жилище в югоизточния край на имението — каза Калис. — Две стаи и малка градина. Едната стая е празна. Маргарет и Абигейл са в другата.

— Добре ли са? — попита Ник.

— Трудно е да се каже. Видях две Абигейл.

— Правят им копия — каза Николас. — Но защо не са при останалите?

Калис сви рамене, а Накор подхвърли:

— Може би им трябват за различни цели?

— Момичетата ли имаш предвид, или копията? — попита Марк.

— И едните, и другите. — Накор сви рамене. — Само разсъждавам. Но те са единствените благороднички между пленниците, нали? — Всички се съгласиха. — Тогава може би ще бъдат подложени на по-внимателен оглед?

— Прав си — каза Николас. — Но как все пак очакват да пробутат всички тези фалшификати?

— Разполагат с две копия на кралски бойни кораби — каза Амос. — За мен е ясно, че са се канили да пленят „Кралски орел“ край Барран, да го откарат някъде към Фрийпорт и да го потопят.

— Чакай — спря го Марк. — Защо просто да не го докарат тук? Защо е цялото това главоболие да правят копие?

— Може би не са имали достатъчно хора. Те са наели много чужденци, в това число дърбинските ловци на роби и цуранските платени убийци. Събрали са хора от Кеш и ренегати от Фрийпорт. Навярно не са имали много хора, които да заделят за пътуването, а определено не са искали свидетели от нашата част на света да се върнат с тях. — Почеса се по брадата. — Марк, още от миналата зима е известно, че баща ти се кани да установи оня гарнизон в Барран. И с патрулите, които разставих аз, както и с това, че новият флагмански кораб на кралството става „Дракон“, съвсем ясно е, че „Орел“ ще бъде изпратен по Далечния бряг. — Адмиралът поклати глава. — Всичко това се планира отдавна, Николас. Ако „Чайка“ или „Орел“ пристигнат в Крондор — с някой, който да твърди, че е обикновен моряк, поел командата, защото всички офицери са загинали — то хората на кораба биха могли да убедят баща ти, че са били отвлечени към Кеш, че са успели някак да освободят пленниците или друга някоя подобна дивотия. Особено ако всички са се обиграли в тази версия. Арута не би имал причина да не им повярва, а след като повечето от завръщащите се са от Далечния бряг, кой ще усети, че поведението им е странно?

— Но рано или късно някой от Карс или Крудий ще дойде да види Абигейл или Маргарет — каза Николас. Не спомена името на Мартин; двамата с Марк знаеха, че може и да не е жив.

— Отвличането от ловци на роби променя хората — каза Гуда. — Така че за известно време странното поведение няма да предизвика подозрения. Виждал съм хора, които не могат да си спомнят близките си, след като са преживели похищение.

— Но само за малко — изтъкна Марк и замислено добави: — Рано или късно някой от тях ще допусне грешка и измамата ще се разкрие. Което означава, че те не очакват превъплъщенията да са им нужни повече от няколко седмици, най-много месец-два.

— С което отново се връщаме на въпроса защо правят всичко това. — Николас махна нетърпеливо с ръка. — Е, ако не им стигат хора, това поне обяснява защо държат този град и околностите му на ръба на кипенето от двайсет години насам.

— Искаш да кажеш, защо тайно насъскват клановете един срещу друг и в същото време се правят на миротворци? — попита Марк.

— Да. Ако този Върховен повелител крои нещо тайно, да си създаде такова главоболие уж че му развалят съюза, изглежда логично. Така самият той се оказва не по-малко жертва на заговори, отколкото клановете. Ако всичко беше станало според замисъла му, щяха да бъдат избити много младежи от клановете, много наемници, както и ранджаната и слугините й. Докато той рискува да изгуби само няколко души от своите. — Николас поклати глава. — А клановете ще се окажат в положението да се мъчат да го убеждават, че не са виновни те.

— Разбира се — каза Амос. — Ако клановете си помислят, че неговият план е да установи пълен контрол над града и да им отнеме властта, те на драго сърце ще приемат всяко начинание, което би отслабило мощта му. Но ако си помислят, че някой друг се опитва да създаде неприятности и на тях, както и на него, ще се опитат да се примирят с него. А в същото време него изобщо не го интересува утвърждаването на властта му. — Лицето му светна. — Привидната власт е точно толкова добра, колкото истинската.

— В двореца няма много войници — каза Накор. — Видях малко в казармата, но вътре имаше само няколко в голямата зала и никъде другаде. Там не живее почти никой; малко са както стражите, така и слугите. Почти е празно. Също като имението на Даакон.

— И аз го забелязах — каза Калис. — Видях само няколко души, всички невъоръжени, а повечето сгради бяха запуснати.

— Ако не очаквам сериозни битки тук, бих поддържал реда само с неколкостотин души, особено ако ги облека в униформи на различни чети и предреша част от тях като Червени кръвници — каза Гуда.

— Но какво правят те все пак? — каза Николас. — Защо са им тези копия на наши хора?

— Това можем да го обсъдим и по-късно — заяви Амос — Сега трябва да се погрижим как да завземем един от онези кораби.

— Марк, знам, че си изморен, но отиди с Амос — каза Николас — Вземи и Гуда.

Тримата излязоха и Николас каза:

— Калис, ти отдъхни малко. След това с теб и Накор ще съставим план как да влезем в имението и да освободим пленниците.

— Добре — отвърна Калис и също излезе.

— Аз си починах — каза Накор. — Ще ида да напазарувам.

— Какво?

— Някои неща, които ще ми трябват. Пъг засега задържа вниманието на Даакон. Но тази жена, тази Кловис, ще ни създаде неприятности.

— Защо? — попита Николас.

— Помниш ли какво каза Праджи? За пиенето на човешки души?

Николас кимна и лицето му стана угрижено.

— Вярно ли е?

Накор поклати глава.

— Не, разбира се. С тази приказка само плашат хората.

— Успокои ме.

— Тя е нещо друго.

— Какво?

— Не знам. Но имам нещо наум. Не мога да съм сигурен преди да съм поговорил с нея.

— Ще говориш с нея? — стъписа се Николас.

Накор се ухили.

— Може би. Ще ми се да го избегна, но човек никога не знае. Може да нямам друг избор. Знам обаче, че е много опасна.

— Защо?

— Защото тя ръководи всичко.

— Това нападение?

Накор поклати глава.

— Казах „всичко“. Тя е тази, която държи под свой контрол и Даакон, и Върховния повелител. Тя е истинската сила, която стои зад всички странни неща в този град. Тя е истинската опасност тук. Вероятно точно тя държи връзка с пантатийците.

— Можеш ли да й се противопоставиш?

Накор се засмя.

— Противопоставянето е лесно. Оцеляването ще е трудно.

— Какво ще ти трябва?

— О, най-различни неща. И Антъни ще трябва да дойде с мен.

— Питай него. Смятам, че ще дойде.

— Вероятно. Той си е любопитен… Е, аз тръгвам. До вечерта ще се върна.

И излезе, и Николас остана сам. Запрехвърля наум разчета на времето за отделните части на плана си. Корабът трябваше да се превземе и да доплава до устието на реката, където щеше да срещне лодките и да качи на борда товара и пленниците. Лодките трябваше да се вземат от речните кейове и да се закарат до брега под изгорялата ферма, за да вземат пленниците, след това да се придвижат надолу по реката и да се срещнат с кораба. Пленниците трябваше да бъдат измъкнати от имението и придвижени до фермата, и да бъдат защитени, докато пристигнат лодките.

Отпусна се на леглото и покри очите си с ръка. Усети, че лявото му стъпало пулсира.

— Нищо няма да се получи! — простена Николас.

 

 

Гуда стоеше на покрива на хана, на една малка площадка, предназначена за наблюдение и предупреждаване на обитателите му в случай на беда. Праджи и Накор се качиха при него по малката вътрешна стълба.

— Какво правиш тук бе, човек? — каза Праджи. — Николас иска да се съберем при него да планираме, а теб те няма никакъв.

— Чакай малко — вдигна ръка Гуда.

— Охо! — каза Накор.

Гуда посочи към залеза.

— Ти веднъж ми каза: „Има залези и над други океани, Гуда. Велики гледки и чудеса за очите.“ Помниш ли?

Накор се ухили.

— За да те накарам да тръгнеш с мен.

Гуда се усмихна.

— Така и не ми остана време да погледам някой. Реших, че може да е последната ми възможност.

— Мрачни приказки — каза Праджи.

Гуда сви рамене.

— Не си падам по предчувствията, нито обичам фаталното примирение, но работата ни е такава, че…

Праджи само кимна.

Слънцето се спускаше над града и отвъд сградите на запад се виждаше океанът.

Слънцето потъна още по-ниско, като оранжева топка, леко прикрита от ефирната вечерна мъгла — влагата, вдигаща се от водата. Ниските облаци бяха като черни лица, очертани със сребърни, златни, розови и оранжеви контури, а небето над тях беше прошарено с червени и златисти жилки.

Огромният слънчев глобус се сниши още повече и изчезна и в последния миг преди съвсем да потъне зад хоризонта, видяха зеления лъч. Гуда се усмихна.

— Никога не го бях виждал.

— Повечето хора не са — каза Накор. — За да го видиш, трябва дълго време да си гледал залези над водата. Облаците трябва да са на точното си място в небето и времето трябва да е точно каквото трябва, но дори и тогава можеш да го пропуснеш. Аз съм го виждал само веднъж.

— Гледката си струваше — промълви Праджи и се засмя. — Хайде. Това може да се окаже последното хубаво нещо, което ще видим за доста време занапред.

Гуда постоя още малко и въздъхна:

— Чудеса за очите.

Обърна се и слезе след двамата.