Реймънд Фийст
Кралският корсар (7)

Глава 5
Указанието

Николас трепна.

Целия предишен ден го бяха щадили и макар кракът все още да го болеше, вече можеше да се движи. Затова преди да изгрее слънцето той отново беше застанал неподвижно на поста си до вратата на херцога.

Вратата на Марк се отвори, той излезе в коридора и махна на Хари да тръгне с него. Миг след това вратата на Мартин също се отвори и от нея излязоха Бриана и Мартин.

— Как е кракът ти, Николас? — попита херцогинята.

Той се усмихна малко кисело.

— Малко е натъртен, милейди, но се оправям.

— Е, случват се и злополуки — каза Мартин. — Не ставаш много за бягане. Иди при иконома и виж дали може да ти намери някаква по-лека работа за днес.

— Да, ваша светлост — поклони се Николас и закуцука по коридора.

Докато вървеше към кабинета на Самюъл, изпита пълно отвращение към себе си. Играта в първия му шестък се беше оказала пълен провал. Размислял беше целия вчерашен ден, докато се излежаваше в постелята си, и стигна до извода, че се е държал като глупак.

Като най-малкия син на принца на Крондор, той бе попадал в много ситуации, в които би предпочитал да не изпъква в очите на хората. Но нямаше как да го избегне, щом протоколът изискваше да се появи публично по време на някой празник или да присъства на дворцов съвет. Но в повечето останали области предпочиташе да остави водачеството в ръцете на някой друг, Хари например. Във футбола си беше спечелил заслужено реномето на добър защитник, способен да отнеме топка и да подаде далечен пас преди противната страна да е разбрала какво става, но стигнеше ли се до вкарването на гол, предпочиташе да оставя на други да се порадват на славата. Преди два дни за пръв път се беше изнесъл напред, искаше да му подадат при всяка възможност и се мъчеше да се наложи с волята си. И на всяка стъпка Марк го беше следвал като сянка.

Нищожно беше удовлетворението му от това, че и той се беше оказал също толкова ефективен в блокирането на усилията на Марк, колкото и Марк в блокирането на неговата игра. Играта общо взето беше равна, ако се изключеше нараненият крак, който накрая всъщност даде възможност на Марк да вкара гола.

Докато слизаше предпазливо по стълбището, Николас се замисли за вродения си недъг. От една страна, той се беше приспособил към него и успяваше да го компенсира почти без да мисли. Това, че беше син на Арута, му беше спестило до голяма степен подигравките и изтезанията от страна на връстниците му, нещо, което щеше да е неизбежно, ако беше дете от простолюдието, но донякъде все пак бе преживял и това, както и порядъчната доза съжалителни погледи и шепненето на околните. Но сега за пръв път си даде сметка, че кракът му наистина е недъгав. Сигурен беше, че ако го нямаше това, щеше да надвие Марк. Изруга тихо, ядосан на всички и най-вече на самия себе си.

Най-сетне стигна до вратата на Самюъл и каза:

— Господин иконом?

Самюъл му махна да влезе. Николас се беше явил в този кабинет само преди половин час и му бяха казали, че днес за него няма никакви извънредни задачи. Икономът се огледа, сякаш търсеше вдъхновение отнякъде и вдигна ръце:

— Нямам нищо особено за вас днес, скуайър. Защо не се върнете в стаята си и да си починете?

Николас кимна и си излезе. Никак не му се лежеше в постелята още един ден. Върна се в стаята си и се изтегна с досада върху сламеника. Беше спал почти целия ден вчера, не му се почиваше и сламата го убиваше. А освен това беше и гладен.

След няколко минути въртене стана и тръгна към кухнята. Когато я наближи, миризмата на храна напълни устата му със слюнка. Магя следеше зорко работата на слугите и обикаляше около тях като пълководец, преглеждащ войската си. Тя се усмихна на Николас и му махна да влезе.

— По-добре ли е кракът ви днес, скуайър? — попита старицата. Макар да беше въздебеличка, тя странно как, въпреки възрастта си и теглото си, се движеше из кухнята доста чевръсто.

— Да, но не ставам много за работа според херцога.

— Но за ядене сте достатъчно здрав? — изкикоти се бабата.

— Има нещо такова — отвърна й той с усмивка.

Тя го потупа по рамото и каза:

— Мисля, че ще се намери нещо за вас преди херцогът и херцогинята да са дошли за закуска.

Посочи му един поднос и Николас го вдигна. Тя му гребна черпак гъста каша, която вреше в голямо гърне, поръси я обилно с канела, сложи по средата лъжица мед и поля кашата с мляко. Постави купата на подноса, отряза дебела филия топъл хляб и резен шунка и махна на Николас да седне в ъгъла.

Скоро в кухнята влезе Мегар — две момчета след него носеха кошници с яйца. Старият готвач махна на момчетата да си отидат по задачите и седна на масата до жена си и Николас.

— Добрутро, скуайър — каза Мегар и набръчканото му лице се озари от приятелска усмивка.

— Да сте виждали случайно Гуда и Накор? — попита Николас. — Не съм ги мяркал и двамата след мача.

Мегар и Магя се спогледаха.

— Кого? — попита Мегар.

Николас им ги описа.

— А, онези двамата ли — каза Магя. — Ниския го видях да си говори с Антъни няколко пъти тази седмица. Едрото войниче излезе с един патрул. Да се позабавлявал, така каза. Заминаха вчера заранта.

Николас въздъхна. Не че му бяха чак приятели, но ги познаваше по-добре от всички останали в замъка, с изключение на Хари. Макар готвачът и жена му да бяха мили хора, не ги познаваше добре и си даваше сметка, че му отделят тези няколко минути само от уважение и че щом се нахрани и си излезе, ще се хванат пак да приготвят храната за останалата част от деня.

Докато Николас се хранеше, продължиха до си говорят. Двамата го разпитаха дали привиква вече с живота в Крудий, както и за пътуването дотук. Когато им спомена за Пъг, двамата се усмихнаха, макар и малко тъжно.

— Той ни беше като син — каза Мегар.

Николас поклати глава да им покаже, че не го е знаел, и Мегар почна да му разправя за Пъг, както и за родния си син Томас, най-близкия приятел на Пъг. Магя също се включи. И докато старците разгръщаха полека-лека историята на своя живот — смесица от спомени и оживен спор кой кого и какво си спомня по-добре, — картината във въображението на Николас постепенно започна да се оформя.

Беше слушал приказките на Амос за Войната на разлома, а веднъж-дваж бяха успели да уговорят и баща му да поразкаже за участието си в нея, но простите нещица, които разказваха Мегар и Магя, му се сториха много по-пленителни от всичко, което беше чувал досега. Начинът, по който описваха всичко, което ги засягаше лично — колко ведра вода носел кухненският персонал по стените, колко допълнителни дажби трябвало да приготвят, как трябвало да се оправят без това или онова, как храната изстивала, защото слугите трябвало да се погрижат за ранените — всичко това изтъкаваше в ума на Николас много по-жива картина от най-цветистите хвалби на Амос.

Николас зададе един-два въпроса и изведнъж в съзнанието му изникна образът на Пъг като момче. Николас се усмихна, когато Мегар започна да му разказва надълго и нашироко колко трудно му било като момче, защото бил най-дребничкият от всички в замъка, и как Томас започнал да го закриля. Докато тези истории свършиха, Николас беше излапал всичко, което му предложиха. Магя обясняваше с грейнали очи как изглеждал Томас в деня, в който станал мъж, в деня на Подбора — онзи древен ритуал, в който всички тукашни момчета били взимани от майсторите, пожелали да ги обучават.

Името Томас му беше познато отнякъде, но Николас не можа да се сети откъде. Той попита:

— А къде е синът ви сега?

И моментално съжали, че е попитал, защото лицата и на двамата старци изведнъж посърнаха. Помисли си, че младежът сигурно е загинал във войната.

Но за негова изненада Мегар каза:

— Ох, той живее с елфите.

Николас изведнъж направи връзката.

— Вашият син е съпругът на кралицата им!

Магя кимна и отвърна примирено:

— Рядко го виждаме. Навестиха ни веднъж, когато им се роди детето и оттогава ни праща по някое писмо.

— Дете ли?

— Внучето ни — отвърна Мегар. — Калис.

Лицето на Магя светна.

— Добро момче е. Гостува ни веднъж-дваж годишно. Прилича повече на татко си, отколкото на онези елфи, с които живее — добави тя убедено. — Често ми се дощява да дойде да живее тук при нас, в Крудий.

Разговорът замря, Николас си намери извинение и излезе в двора на цитаделата. Спомни си за онова, което вуйчо му Лаури му беше разказвал за последните дни от Войната на разлома и откъсите, които му беше разказвал Амос. Томас не беше човешко същество. Най-малко с такова впечатление беше останал Николас досега; беше нещо друго, свързано някак с елфите, но съвсем различно и от тях. Помисли си, че щом е имал родители човеци, особено толкова топли и открити същества като Мегар и Магя, трябваше да е приличал съвсем на останалите момчета в цитаделата: „Какво е могло толкова да го промени?“ — зачуди се Николас.

Тръгна да се поразходи до градината с напразната надежда, че може да срещне там Абигейл и Маргарет. По това време те най-вероятно щяха да са в трапезарията и да се хранят с херцог Мартин, но Николас все пак се надяваше.

Вместо момичетата обаче за своя изненада видя Накор и Антъни. Бяха легнали по корем на земята и зяпаха нещо под каменната скамейка.

— Ето, виждаш ли? — каза Накор.

— Онази там ли? — попита Антъни.

— Да.

Двамата се изправиха и се изтупаха от прахта.

— Запомни, че е с малки оранжеви шарчици — каза Накор. — Ако са червени, е смъртоносна. Щом е с друг цвят, е безполезна.

Антъни забеляза Николас и му кимна.

— Ваше височество.

Николас седна на пейката, отпусна болния си крак и го поправи:

— Скуайър.

Накор се ухили криво.

— Засега си скуайър, но тъй или иначе си принц. Антъни знае това.

Николас махна с ръка и попита:

— Какво правехте?

Антъни като че ли се притесни.

— Ами там растат едни гъби, дето може да се намерят по тъмни и влажни места…

— Под пейката — вметна Накор.

— И Накор ми обясняваше как да ги разпознавам.

— За вълшебства ли? — попита Николас.

— За лекарство — сопна се Накор. — Да приспива… ако е приготвено правилно. Много е полезно, когато трябва да изрежеш връх на стрела от ранен войник или да извадиш болен зъб.

— Мислех, че вие, магьосниците, трябва само да махнете с ръка и човекът веднага изпада в транс.

Антъни сви рамене, все едно искаше да каже, че не е кой знае какъв магьосник, но Накор отвърна:

— Виждаш ли докъде води лошото образование. — Отвори торбата си и извади един портокал. — Искаш ли?

Николас кимна и Накор му подхвърли плода. Даде още един и на Антъни, след което подаде торбата на Николас.

— Погледни вътре.

Николас взе торбата. Беше най-обикновена, от някаква черна тъкан, като грубо тъкана вълна на пипане и се стягаше с кожена каишка. И беше празна. Николас я върна на Накор и каза:

— Вътре няма нищо.

Накор бръкна и извади гърчеща се змия. Очите на Антъни се разшириха, а Николас се дръпна.

— Но това е пепелянка!

Накор махна с ръка и отвърна:

— Това ли? Най-обикновена пръчка.

В ръката му наистина имаше най-обикновена пръчка. Той я прибра в торбата и я подхвърли на Николас. Младежът я огледа внимателно и възкликна:

— Но тя е празна! Добре де, как го направи това?

Накор отново се ухили.

— Лесно е, стига да знаеш номера.

Антъни поклати глава.

— Той прави много впечатляващи неща, но въпреки това твърди, че нямало магия.

Накор кимна.

— Може би някой ден ще ти го обясня, магьоснико. Пъг го знае.

— Днес май всички са решили да ми говорят за Пъг — каза Николас.

— Той се е превърнал в нещо като легенда тук. В Звезден пристан — също. Беше си отишъл преди аз да отида в общността.

— Е, човек не може да е член на нещо прекалено дълго — каза Николас. — Заминал си е оттам преди осем години.

Антъни се усмихна.

— Страхувам се, че съм твърде младши магьосник. Майсторите смятаха, че…

— Майстори! — изсумтя Накор. — Ония самодоволни глупаци Корш и Ватум! — Исаланецът поклати глава и седна до Антъни. — Точно заради тях напуснах Звезден пристан. — Обърна се към Николас и посочи Антъни. — Това момче е доста надарено, но е от тези, които глупаците му с глупаци наричат „низши“ магьосници. Ако бях останал, щях да го направя един от моите Сини ездачи! — Ухили се на Антъни и каза: — Ама и аз ги забърках едни там, нали?

Антъни се засмя и Николас отново забеляза, че не изглежда по-голям от него самия и Хари.

— Вярно е. Сините ездачи сега са най-популярната фракция в Звезден пристан и борбите са много жестоки…

— Борби!? — възкликна Николас. — Борби между магьосници?

— Кавги между учениците, по-скоро — уточни Антъни. — Има няколко по-стари чираци, които се наричат „Ръката на Корш“ — въпреки че на него това не му харесва много, — и те често предизвикват крамоли из кръчмите на Звезден пристан. Не че нанасят кой знае какви щети — учителите не биха го позволили, — но от време на време се стига до пукнати глави. — Той въздъхна. — Аз не се задържах толкова дълго, че да се въвлека в „политиката“. Много трудно ми вървеше учението. Затова всъщност ме изпратиха тук след молбата на херцог Мартин — защото не ме бива много като магьосник.

Накор поклати глава и направи физиономия.

— Ако не си като тях, толкова по-добре. — Стана. — Аз ще прескоча до гората да потърся някои неща. Ще се видим на вечеря. А ти сложи от твоите мехлеми на крака на момчето, за да е по-добре утре.

— Имам някои неща, които може да помогнат — каза Антъни.

Без повече приказки Накор се измъкна от градината и остави магьосника и скуайъра сами.

— Не съм познавал по-странна личност от него — каза Николас.

— Срещал съм странни особи в Звезден пристан, но с Накор не може да се сравни никой — отвърна Антъни.

— Той беше ли от учителите ти в Звезден пристан преди да напуснеш?

Антъни поклати глава.

— Не съвсем. Всъщност не знам какво точно правеше той там, освен да създава грижи на Ватум и Корш. Както разправяха, дошъл един ден с писмо от принц Боррик и с твърдението, че Пъг му казал да отиде в Звезден пристан. Задържа се там три-четири години и вършеше разни странни неща, но най-вече привличаше много ученици към възгледа, че всеки обикновен човек може да се научи на магията — или по-точно на онова, което той нарича „номера“ — и че магьосниците не били особено умни хора, след като не могат да разберат това. — Антъни въздъхна. — Аз самият повечето време си имах проблеми и не обръщах много внимание на тези спорове. Бях съвсем нов и видях Накор само два-три пъти на острова.

— Вярно ли е, че са те пратили тук, защото не си много добър? — попита Николас.

— Така предполагам — отвърна Антъни. — Там имаше много по-надарени ученици от мен, а и немалко завършени магьосници.

Лицето на Николас помръкна.

— Нали се сещаш, това е почти оскърбление.

Антъни се изчерви.

— Не бях го помислял.

— Не исках да те унизя, Антъни — каза Николас. — Ти може би си по-талантлив, отколкото си мислиш. Така поне твърди Накор — добави той бързо. — Но братът на краля ги е помолил за магьосник, за да заеме службата на някогашния учител на Пъг. Трябвало е да пратят един от най-добрите.

Антъни стана.

— Сигурно. — Държеше се малко сковано, потиснат от смущение, както и от обида. Изчерви се малко и каза: — Всъщност боя се, че в Звезден пристан не смятат, че дължат особена лоялност към Кралството. Ако Пъг все още беше там, щеше да е различно, след като е братовчед на краля и прочие, но както стоят нещата сега, Корш и Ватум имат силно влияние сред учителите, а те двамата са от Кеш. Струва ми се, че биха искали да държат Звезден пристан колкото се може по-встрани от политиката от двете страни на границата.

— Това може би е добра идея, но все пак е невъзпитано — каза Николас.

— Защо не дойдеш с мен? — каза Антъни. — Имам някои мехлеми, които може да ускорят оздравяването ти. Най-малкото няма да навредят.

Николас тръгна след младия маг. Отново съжали, че момичетата ги няма.

 

 

Седмиците се нижеха със смайваща бързина. Всеки ден беше запълнен със задачи от съмване до мръкване и Николас установи, че трескавата бързина, с която трябва да се справя с работата си, му помага. Това, че беше непрекъснато зает, го лишаваше от възможността да се отдава на мрачен размисъл, навик, наследен от баща му. Напрегнатото му ежедневие, свързано с непрекъснато бързане или с физическо напрягане, закаляваше и младежкото му тяло. Той бе пъргав и здрав още от малък поради ездата и упражненията по фехтовка, но сега към ловкостта му се добавяше и повече физическа сила. Първия ден, когато се наложи да мъкне тежковъоръжение, да го почисти и след това да го връща в оръжейната, му се стори, че ще умре. Сега можеше да носи два пъти повече товар, без да изпитва почти никакво напрягане.

Работата като че ли се отразяваше добре и на Хари, въпреки че приятелят му не пропускаше да се оплаче при всяка възможност. За трите седмици, откакто бяха пристигнали в Крудий, на двете момчета не им беше оставало много време да са с Маргарет и Абигейл, въпреки че Хари намираше повече време от Николас. Доставяше му удоволствие да закача принца заради копнежите му по младата придворна дама и понякога успяваше да го ядоса не на шега. Но повечето време така или иначе бяха улисани в безкрайните си задължения. До този момент Николас беше успявал да остане с Абигейл само в следобедите на шестък и за негово горчиво разочарование Марк винаги се оказваше наблизо.

Хората в Крудий се държаха с момчетата от Крондор всеки по свой начин. Кухненският персонал беше дружелюбен, другите слуги проявяваха сдържана почтителност. По-младите слугинчета гледаха на Хари със смесица от насмешка и боязън, други пък се заглеждаха в Николас с открито възхищение, което в известна степен го смущаваше. Мечемайстор Чарлз беше интересна личност, но винаги се държеше и говореше с него официално и хладно. Факсън беше открит и дружелюбен и Николас намираше в негово лице добър събеседник. Накор и Гуда рядко се мяркаха пред очите му — двамата като че ли все си намираха нещо, което да ангажира времето им в града или околните гори. Постепенно чувството за нещо чуждо, което принцът бе изпитал при пристигането си, започна да изчезва и макар Николас все още да не можеше да приеме Крудий като свой дом, той му ставаше близък. А Абигейл запълваше повече мислите му от всяко друго момиче, което беше познавал. В редките моменти, когато му се случеше да остане насаме с нея, без Марк да се мотае наоколо, тя се държеше с него много мило и топло и след това той оставаше с противоречивото чувство, че се е държал като пълен глупак, но пък и че на нея компанията му й е приятна.

Близо месец след приема в чест на пристигането им Николас и Хари отново седяха на вечеря с херцога. Тъй като бяха членове на домакинството, събитието не беше необичайно, но сега за пръв път, откакто бяха дошли в Крудий, момчетата се оказаха достатъчно свободни от задължения, за да могат да се хранят заедно с останалите. Седяха в края на дългата маса, далече от херцогското семейство и не можеха да чуват нещо повече от откъслечни реплики от разговора. Присъстваше не само дворът, но и няколко по-важни представители на гилдии, насядали до херцога. Гостуващите изкупвачи и търговци бяха настанени на други маси в залата.

Николас седеше и гледаше захласнат Абигейл, която като че ли слушаше доста разсеяно онова, което й говореше Марк. Тя също така поглеждаше често към Николас и когато погледите им се срещнеха, се изчервяваше и свеждаше очи.

— Харесва те — каза Хари.

— Ти откъде знаеш?

Хари отпи от бокала си и се ухили.

— Непрекъснато гледа насам.

— Сигурно съм й смешен нещо — отвърна с безпокойство Николас.

Хари се засмя.

— Като имаме предвид колко си приличате двамата с Марк, както и че вие сте единствените момчета, на които тя изобщо обръща внимание, бих казал, че по-скоро е някакво предпочитание. — Той потупа приятеля си по рамото. — Харесва те бе, тъпак.

По време на вечерята на двете момчета се наложи да разменят банални любезности с двамата седящи до Николас младежи. Единият се оказа търговец на скъпоценни камъни, който искаше да подготви експедиция в района на планините Сиви кули: твърдеше, че там имало останали залежи на скъпоценни камъни, все още неизкопани от джуджетата рудари, както и от хора. Николас знаеше, че младежът ще остане разочарован. Кралството нямаше никакви претенции отвъд подножията на Сиви кули; търговецът на скъпоценности трябваше да се договаря с Долган, краля на западните джуджета, в едно село на име Калдара, което се намираше на около седмица или повече път във вътрешността на континента.

Другият беше търговец от Квег. Беше докарал за продан скъпи коприни и редки благовония и беше задържал момичетата през по-голямата част от следобеда да им показва стоката си, така че Николас не беше успял да ги види. Маргарет си падаше повече по ловните кожени дрехи и прости туники, също като майка си, макар че на дворцов съвет си обличаше полагащите се за ранга й дрехи. Но Абигейл и дъщерите на знатните градски търговци бяха накупили достатъчно от стоката на търговеца, за да му осигурят изгода от пътуването дотук преди да продължи за Карс и Тулан.

Търговецът се казваше Вазарий и нещо в него дразнеше Николас. Сигурно беше от начина, по който поглеждаше към Маргарет и Абигейл, начин, който принцът не можеше да нарече другояче, освен „алчен“. Когато Николас го улови в това, онзи само извърна очи от момичетата и му се усмихна все едно че просто се е оглеждал из залата.

След вечерята търговците се струпаха около херцога и херцогинята да се сбогуват. Николас забеляза, че докато повечето се стараят да привлекат вниманието на Мартин, Вазарий бъбри мазно-мазно с Чарлз и Факсън.

Тъкмо се накани да го каже на Хари, когато към тях се приближи Марк и им каза:

— Утре ще ходим на лов. Пригответе всичко, което ще ни трябва. Вземете двама слуги да ви помогнат.

Николас стана, Хари също се изправи и едва прикри прозявката си. Тръгнаха към изхода и махнаха на двама от слугите да излязат с тях. Николас се обърна и забеляза, че Абигейл се е загледала към него. Тя му махна с ръка да му пожелае лека нощ, а Николас видя, че Марк я гледа с кисела физиономия. Принцът се подсмихна и се почувства по-добре от всякога, откакто бе дошъл в Крудий.

 

 

Отне им почти цял час да привършат организирането на екипировката за лова. Щяха да отсъстват само за два-три дни, но щяха да са шестима — Мартин, Марк, Николас, Хари, Гуда и Накор — така че трябваше да се осигурят доста провизии. След като се посуетиха малко, без да знаят какво да правят, момчетата оставиха на опитните слуги да се заемат с нещата и повече гледаха отстрани, освен когато се стигна до оръжието: двамата скуайъри знаеха, че те отговарят за този избор, а вече имаха добра представа какво ще им трябва на Мартин и Марк. Също като баща си, Марк беше отличен стрелец и предпочиташе дългия лък.

Когато всичко беше готово, Николас и Хари се върнаха в залата и принцът отиде при херцога. Мартин свърши разговора си с един от търговците и каза:

— Да, скуайър?

— Всичко е готово за утре, ваша светлост — докладва Николас.

— Добре. Нямам повече нужда от теб за тази вечер, скуайър. Тръгваме утре призори.

Николас се поклони и си тръгна, оставяйки Мартин с гостите. Хари, изглежда, също беше освободен, защото се забърза през залата към принца.

— Къде отиваш?

— Мислех да си легна. Утре ставаме много рано.

— Лейди Маргарет спомена, че ще се поразходи в градината.

— Ами добре, отивай там тогава — каза Николас. — Сега ти е паднало.

Хари се ухили.

— И Абигейл ще е с нея.

— Ама какво чакаме тогава?

И без капка благоприличие двете момчета изхвърчаха от залата и само дето не хукнаха по коридора.

 

 

Когато момчетата взеха на бегом трите стъпала към градината на принцесата, Маргарет и Абигейл се спогледаха и се усмихнаха. Усмивката на Маргарет беше самоуверена и насмешлива; тази на Абигейл — свенлива и доволна.

Двете момчета заковаха на място и се поклониха много изискано. Николас се ухили самоуверено и каза:

— Добър вечер, дами.

— Добър вечер, скуайър — отвърна Маргарет.

— Добър вечер, ваше височество — отзова се тихо Абигейл.

Двете момчета тръгнаха до тях, Николас до Абигейл, а Хари — до Маргарет. Момчетата помълчаха малко, след което и двамата заговориха едновременно. Момичетата се разсмяха, а момчетата видимо се смутиха. Отново настъпи неловко мълчание, след което Хари и Николас отново проговориха едновременно.

Маргарет каза:

— Вие двамата като че ли не можете да живеете разделени, но защо все пак не дойдете ето тук с мен, скуайър Хари.

Хари погледна към Николас и погледът му беше смесица от изненада, удоволствие и паника, когато Маргарет го хвана уверено за ръка и го поведе към една малка пейчица до разцъфналите рози.

Николас и Абигейл бавно продължиха до другия край на градинката и седнаха на друга пейка. Абигейл тихо промълви:

— Изглежда, се приспособявате към живота с нас, ваше височество.

— Тук съм скуайър, милейди — отвърна Николас, изчерви се и добави: — Мисля, че… ми харесва. Донякъде. — Загледа се в нея, удивен от деликатните черти на лицето й, почти като кукленски. Кожата й беше чиста и гладка, без обичайните петънца, присъщи за момичетата на нейната възраст. Беше сигурен, че никога не е виждал толкова големи очи. Косата й беше прибрана назад със сребърно венче и падаше до раменете й като водопад от златиста коприна. Той сведе поглед и промълви: — Някои неща тук ми се струват много по-хубави от други.

Тя се изчерви и сведе очи, но после се усмихна и каза:

— Много ли работа ви възлага Негова светлост? От седмици не можем с вас да си кажем повече от десетина думи.

— Работата наистина е много — отвърна Николас, — но честно казано, ми е по-интересно, отколкото да ходя на уроци или да стоя с бащината ми свита като статуя на непрекъснатите паради, представяния и приеми в Крондор.

— Аз бих си помислила, че такъв живот е чудесен — отвърна тя леко разочаровано. — Не мога да си представя нещо по-възхитително от това да бъда представена в двора на баща ви или в кралския двор. — Изрече го с широко отворени очи и съвсем искрено. — Великите лордове и красивите лейди, посланиците от далечни земи… всичко това ми звучи удивително. — Цялата сияеше.

— Е, живописно е повечето пъти. — Всъщност всички дворцови задължения бяха за него пълна скука. Но беше сигурен, че Абигейл не би искала да го чуе, а точно в този момент последното, което можеше да си позволи, бе да я разочарова. Тя го гледаше с толкова широко отворени очи, че му се струваше, че ще пропадне в тях. Дори се насили да си поеме дъх, защото през последните няколко мига беше забравил да диша.

— Навярно някой ден ще можете да посетите Крондор или Риланон.

От възхитено изражението й стана примирено.

— Аз съм дъщеря на барон от Далечния бряг. Ако стане, както го иска татко, скоро ще бъда вречена да се омъжа за Марк; ще бъда стара жена с деца преди да имам възможност да посетя Крондор, а Риланон сигурно никога няма да мога да видя.

Николас не знаеше какво да отговори. Знаеше само, че гърлото и стомахът му се стегнаха болезнено, щом тя спомена за женитба с Марк. Накрая каза:

— Не си длъжна.

— За какво? — попита тя с плаха усмивка.

— Да се омъжваш за Марк, ако не искаш — отвърна той неловко. — Такова нещо баща ти не би могъл да ти заповяда.

— Но може да ми направя живота тежък, ако откажа — промълви тя и го погледна изпод невероятно дългите си мигли.

Николас вдървено хвана ръцете й.

— Аз бих могъл да…

Очите й се вдигнаха към неговите и тя прошепна:

— Какво, Ники?

Думите сякаш го задавиха.

— Бих могъл да помоля татко да…

— О, Ники, ти си чудесен! — Абигейл го прегърна през врата и придърпа лицето му към своето.

И Николас изведнъж усети, че го целуват. Не беше и подозирал, че една целувка може да е толкова мека, чувствена и сладка. Устните й докоснаха неговите, а дъхът й беше като аромата на рози. Той се отзова на целувката и главата му се замая. Притегли я към себе си и тялото му пламна, щом усети мекотата й под ръцете си. А тя сякаш се разтопи в него, отпусната в прегръдката му.

След което се дръпна рязко.

— Марк! — прошепна Абигейл и докато Николас се съвземе, нея вече я нямаше. Той примигна объркано, все едно че някой му беше излял ведро ледена вода на главата. Миг след това изникна Марк — бе влязъл в градината по задните стъпала, към футболното игрище. Николас беше толкова замаян от целувката, че не бе усетил появата на братовчед си.

Щом Марк видя Николас на пейката, лицето му помръкна.

— Как си, скуайър? — каза той хладно.

— Добре, Марк — отвърна Николас много раздразнено.

— Лейди Абигейл не е тук, така ли?

Николас усети, че не му харесва начинът, по който го гледа Марк, а още по-малко му хареса, че го чу да споменава името й.

— Не, не е тук.

Марк се озърна.

— Но освен ако не си започнал да носиш нейния парфюм, е била тук допреди малко. — Присви очи и го попита: — Къде е тя?

Николас стана.

— Отиде натам.

Марк закрачи по алеята. Николас тръгна след него. Стигнаха до другия край на градината и видяха Хари. Скуайърът от Лъдланд се беше изчервил свирепо.

— Предполагам, че си забавлявал сестра ми — каза Марк.

Лицето на Хари стана мораво.

— Не съм сигурен. — Извърна поглед към замъка — посоката, в която явно бяха избягали двете момичета, и добави: — Тя е изключително момиче.

Марк изгледа мрачно и двамата.

— Надявах се, че сами ще съобразите как стоят нещата тук, но явно не сте. Е, ще трябва да ви ги обясня аз тогава. — Посочи с пръст Хари и каза: — Сестра ми, разбира се, може сама да се погрижи за себе си, но тя е предназначена за по-големи неща от някаква си безсмислена връзка със синчето на един дребен граф.

Лицето на Хари стана пурпурно и очите му заблестяха от гняв, но си замълча.

Марк извърна очи към Николас.

— А колкото до теб, братовчеде… Абигейл едва ли има нужда от едно глезено дворцово момче, което да й разбие сърцето и после да я изостави, щом се върне у дома. Ясно ли е?

Николас пристъпи към него.

— Слушай, Марк, това, което аз правя в свободното си време, когато твоят баща не ми е възложил задачи, си е моя работа. А с кого ще избере Абигейл да си прекарва времето, си е нейна работа.

Двамата братовчеди изглеждаха на ръба да се сбият, но Хари застана между тях.

— Няма да е от полза за никого, ако се сбиете. — Самият той изглеждаше готов да го направи, защото изгледа много предизвикателно Марк. — Херцогът няма да остане доволен, ако го разбере, нали?

Марк и Николас го изгледаха изненадано. Марк преглътна и каза:

— Тръгваме призори, скуайър. Погрижи се всичко да е готово.

Обърна им гръб и вдървено се отдалечи.

— Този ще ни създаде неприятности — въздъхна Николас, загледан след братовчед си.

— Ти си този, който вече създаде неприятностите — отвърна Хари.

— Но тя не го обича — каза Николас.

— Охо, тя ли ти го каза?

— Не точно с тези думи, но…

— Ще ми разкажеш, докато се връщаме. Трябва да се приготвим за утре.

Тръгнаха и Николас рече:

— Тя не иска да остава тук с Марк. Това поне е сигурно.

Хари кимна.

— А ти смяташ да си я заведеш в Крондор, така ли?

— Че защо не? — отвърна разпалено Николас.

— Много добре знаеш защо — каза Хари. — Защото ще те оженят за някоя принцеса от Ролдем или за дъщерята на някой херцог, или за някоя принцеса на Кеш.

С гняв и трепет от целувката на Абигейл, която все още усещаше на устните си, Николас отвърна:

— А ако не пожелая?

— А ако кралят ти заповяда?

Николас стисна устни, но не отвърна нищо. Заболя го от безсилие — от това, че бяха прекъснали прегръдката му и че не можеше да удари Марк с юмрук в лицето. Накрая попита:

— А Маргарет какво толкова направи, че така се беше изчервил?

Хари отново почервеня.

— Тя е… удивителна. — Пое си дълбоко дъх. — Отначало ме попита как се целували мъжете в Крондор, а после ме помоли да й покажа. И така, полека-полека… — Бузите му направо пламнаха. — Тя стана много дръзка и… — Замълча за миг, след което изломоти: — Николас, тя ме попита дали някога съм бил с жена!

— О, не!

— Да бе! А след това…

— Какво?

— След това ме попита как е!

— О, не!

— Не те лъжа! Престани да ми го повтаряш. Попита ме.

— И ти какво й каза?

— Казах й какво е.

— И тя?

— Ами тя ми се изсмя! След което ми каза: „Когато наистина научиш за какво става дума, скуайър, ела да ми го обясниш. Любопитна съм.“ После пак почна да ме целува и така се натискаше в мене, че щях да се пръсна! А после дотича Абигейл, каза, че Марк е тук, и двете избягаха.

— Удивително — отбеляза Николас и гневът и безсилието му се стопиха пред удивлението му от необикновената му братовчедка.

— Такава е тя — каза Хари.

— Още ли смяташ, че си влюбен в нея? — попита го закачливо Николас.

— Повече от всякога, но…

— Какво?

— Твоята братовчедка Маргарет наистина ме плаши.

Николас се засмя и му пожела лека нощ, но когато се прибра в стаичката си, потъна в сладък спомен за мека прегръдка, нежен парфюм и най-възхитителните очи на света.