Реймънд Фийст
Кралският корсар (11)

Глава 9
Фрийпорт

Момичето плачеше.

— Ще бъдеш ли така добра да млъкнеш най-после? — каза Маргарет.

Тонът й не беше нито заплашителен, нито заповеден, а само молба за минутка отдих от неспирния хленч и плач от страна на едно или друго от градските момичета и момчета.

Дъщерята на херцог Мартин се беше съпротивлявала през целия път, докато я носеха към лодката в пристанището. Образът на майка й, паднала по очи на пода в бащиния й замък, с пламъците, осветили коридора, се беше врязал в паметта й и подклаждаше безумната й ярост.

Дните, които последваха, бяха не по-малък кошмар и тя също така ги помнеше съвсем отчетливо. Възрастта на пленниците варираше от седем-осемгодишни до неколцина, които надхвърляха двадесетте. Повечето бяха между дванадесет и двадесет и две годишни, млади и силни, и със сигурност щяха да осигурят добра печалба на робските пазари в Дърбин.

Маргарет изобщо не се съмняваше, че тези убийци ще се натъкнат на кралски флот, чакащ да ги пресрещне някъде между Тъмните проливи и Дърбин. Баща й със сигурност щеше да извести чичо й принц Арута, и тя щеше да бъде спасена заедно с всички останали пленници. Тъй че сега бе насочила мислите си към това как да опази хората около себе си, докато пристигне спасението.

Първата нощ беше най-лошо. Всички бяха наблъскани в трюмовете на два големи кораба, останали на дрейф извън залива на Крудий. Няколко от по-малките лодки отплаваха сами, но повечето бяха потопени в дълбоките води и екипажите им се прехвърлиха на палубите на по-големите съдове, за да продължат към крайната си цел. Маргарет се беше качвала достатъчно по кораби, за да може да прецени, че тази цел не е много далече, иначе изобщо нямаше да им стигнат провизиите не само за пленниците, но и за екипажите.

Абигейл или заспиваше трескаво, когато умът й се умореше от преживяния ужас, или я обземаха ужасяващи мисли за очакващата ги съдба. От време на време се ободряваше, но скоро пак даваше воля на сълзите си, след което притихваше отчаяна.

След първия ден се установи някакво подобие на ред, доколкото пленниците се заловиха сами да го въведат. Място за усамотяване, разбира се, нямаше и всички бяха принудени да клякат над една дупка в пода. Непоносимата първоначално воня се беше превърнала в приглушен фон, неприятна, но нищо повече, също като непрестанното скърцане на дървения корпус, хорския плач, ругатните и тихия отчаян шепот. Това, което сериозно тревожеше Маргарет, бе, че част от хората получиха стомашни болки и дори треска. Поболяваха се в тясното пространство на трюма и тя се стараеше, доколкото може, да облекчи страданията им. Нареди на тези, които още се държаха, да се посместят, за да остане повечко място за болните. Поради ранга й, както и заради вродената й увереност, и се подчиниха без възражения.

Едно от по-големите момичета от града замърмори:

— Те поне извадиха късмет. Скоро ще умрат. А ние сме обречени да се превърнем в робини или в курви. По-добре да свикнем с тази представа. Помощ няма да дойде.

Маргарет се извърна, удари я през лицето и присви очи.

— Ако още веднъж чуя такива лигавщини, езика ще ти откъсна!

Друг глас, този път мъжки, каза:

— Милейди, знам, че ни мислите само доброто, но нали всички видяхме набега. Всичките ни войници са мъртви! Откъде би могла да ни дойде помощ?

— От баща ми — отвърна тя уверено. — Той ще се върне от лова и веднага ще изпрати вест в Крондор и чичо ми, принцът, ще вдигне целия крондорски флот да ни пресрещне преди да стигнем Дърбин. — После тонът й се смекчи и тя им заговори умолително: — Трябва да издържим. Нищо повече. Просто да оцелеем и ако можем, да си помагаме, за да оцелеем.

Девойката, която беше изразила гласно съмненията си, каза:

— Извинете, милейди.

Маргарет само я потупа утешително по ръката, седна на отреденото й място, сбутано в масата от потни тела, и видя, че Абигейл се взира втренчено в нея.

— Наистина ли мислиш, че ще ни намерят? — прошепна тя и в очите й просветна плаха надежда.

Маргарет кимна и тихо промълви:

— Надявам се.

 

 

Разбуди я някакъв стържещ звук. През деня през решетъчния капак на люка проникваше светлина, това беше и единственият източник на въздух в задушния трюм. Нощем смътната лунна светлина хвърляше блед сумрак в част от трюма, но по-голямата част оставаше в непрогледен мрак. Маргарет отново чу стърженето и видя над главата си късче лунна светлина. Отгоре се спусна някакво въже и по него се смъкна тъмна фигура. Един от разбойниците скочи леко на пода между две от спящите пленнички. Беше стиснал между зъбите си кама.

Той се наведе над едното момиче и затисна устата му. Очите на девойката се разшириха от ужас и тя се опита да се отдръпне, но мъжът я бе затиснал.

— Имам нож, миличка — прошепна той. — Само да гъкнеш и си мъртва, разбра ли ме? — Изплашеното момиче го зяпна с широко ококорени очи, огрени от бледата луна. Той опря острието на камата в корема й и каза: — Или ще те мушна ей с това, или с нещо по-приятно. На мен ми е все едно.

Момичето, все още почти дете, не можа да реагира, вцепенено от ужас Маргарет се надигна, мъчейки се да се закрепи на крака от силното люшкане на кораба и прошепна:

— Остави я на мира. Тя още не разбира какво обичат мъжете.

Мъжът се обърна към Маргарет. Всички пленници бяха облечени еднакво: грубо парче плат, скроено като чувал, с дупка, през която да се промуши главата, и вързано на кръста. Маргарет развърза връвта на кръста си и смъкна дрехата, разголвайки се до кръста. Мъжът се поколеба, явно видял движението на тялото в сумрака. Тя се усмихна на изнасилвача, пристъпи към него под лунната светлина така, че да може да я види по-добре и каза:

— Тя е дете. Ела при мен и ще ти покажа как се язди хубавото конче.

Макар и не красиво момиче, Маргарет все пак беше привлекателна и годините езда, лов, както и необичайно суровият живот бяха направили тялото й здраво и стегнато. На тази смътна светлина изглеждаше определено съблазнителна, с изпънатите назад рамене и мамещата си усмивка.

Мъжът се ухили, разкривайки два реда почернели и прогнили зъби, остави момичето, което беше заплашвал и каза:

— Ами добре. Бездруго щяха да ме пречукат, ако посегнех на девица, но ти явно си минала по тази пътечка, скъпа. — Пристъпи към нея, изпънал камата напред и каза: — Ти сега само си трай, пък стария Нед ще ти го направи хубаво и двамката ще се позабавляваме. После ще се кача горе, че да може да слезе приятелчето и той да те оправи.

Маргарет се усмихна и протегна ръка да го погали нежно по брадичката. След което изведнъж сграбчи китката на ръката му с камата, а с другата го стисна здраво между краката. Нед изрева от болка. Макар да беше по-едър от момичето, не беше по-силен от нея и не можеше да се освободи от болезнената хватка.

Пленниците се развикаха. От въжето горе бързо слязоха двама от пазачите заедно с един търговец на роби. Пазачите издърпаха настрана изнасилвача, а търговецът изгледа разголеното момиче и Нед и каза:

— Отведете го на палубата. И хванете оня, който му е позволил да отвори капака на люка. Вържете ги, накълцайте ги по ръцете и краката и ги хвърлете на акулите. И всички да разберат, че не може да нарушават заповедите.

Пуснаха още едно въже и двамата пазачи вдигнаха горе хленчещия Нед.

Търговецът се обърна към Маргарет и я попита:

— Той нарани ли те?

— Не.

— А насили ли те?

— Не — отвърна тя.

— Тогава се покрий.

Пак пуснаха въжето, търговецът също се качи на палубата и пленниците отново останаха сами. Очите на Маргарет се приковаха в светлия квадрат на люка. Решетъчният капак изскърца и се затръшна неумолимо, сякаш да подчертае цялата им безпомощност.

 

 

Седмица след набега корабът хвърли котва и няколко гласа отгоре извикаха на пленниците да се приготвят за слизане. Отвориха капака на люка и пуснаха въжена стълба. Седемте дни в претъпкания трюм и оскъдната храна и вода си бяха взели своето. Докато помагаше на другарите си по съдба да се доберат до стълбата, Маргарет забеляза хората, които бяха издъхнали през нощта. Всяка сутрин двама от ловците на роби слизаха в трюма и отнасяха мъртвите под люка, откъдето спускаха въже с клуп. Затягаха клупа под мишниците на мъртвия и го изтегляха горе. Един от мъжете беше споменал, че след кораба непрекъснато плуват акули и сега тя вече знаеше защо.

Маргарет коленичи до двама свои съграждани, мъж и жена, твърде изнемощели, за да могат да се качат сами. Нечия груба ръка я докосна по рамото и един глас каза:

— Болна ли си?

— Не, свиньо, но тези хора са — отвърна тя, без да крие презрението си.

Ловецът на роби я тласна към стълбата.

— Марш горе. Ние ще се погрижим за тях.

Докато се качваше по стълбата, тя видя как вторият до него коленичи до жената, с ловко движение стегна гърлото й с връв, дръпна само веднъж и прекърши гръкляна й. Младата жена се загърчи, изрита и издъхна.

Маргарет вдигна очи нагоре, за да не види смъртта и на мъжа. Синьото небе я ослепи след едноседмичната тъмнина, така че сълзите й не направиха впечатление никому.

Аби се държеше плътно до Маргарет. До кораба чакаха десетина дълги лодки с по четирима гребци. Пленниците пропълзяваха по спуснатите от борда стълби и щом в поредната лодка се съберяха двадесет, ги откарваха към брега.

Маргарет се спусна по въжената стълба с треперещи от усилието ръце и крака. Когато стигна до лодката, нечия ръка се плъзна по крака й — един от гребците се правеше, че й помага да слезе. Тя изрита и мъжът бързо се дръпна и дрезгаво се изсмя. Маргарет се озърна и видя как друг от мъжете опипа сластно гръдта на Абигейл през робата и тя се присви уплашено. От палубата горе се чу заканителен вик:

— Остави момичетата на мира, тъпако.

Мъжът се засмя и махна с ръка.

— Няма да развалим стоката, капитане. Майтап само си направихме, к’во ще им стане? — И промърмори: — Проклетият му Питър Страшното око, изобщо няма пак да плавам с него. То напращяло и хубаво, ще плакне очите на някой курвар, а аз само да го щипна по задника и ще ме хвърлят на акулите.

Друг от мъжете изръмжа:

— Затваряй си плювалника! Тук има повече злато, отколкото ще видиш цял живот. Ще ти стигне да харчиш по курви, докато каталясаш, и пак ще ти остане. Струва си да се държиш прилично.

На брега ги подкараха като стадо овце към някаква съборетина на иначе безлюдния остров. Маргарет и Абигейл влязоха последни и след като голямата врата се затръшна зад гърба им, огледаха новото си обиталище. Гол пръстен под и нищо друго. След бързия оглед Маргарет се увери, че мнозина от докараните са болни. Вече съвсем наясно със съдбата на пострадалите и болните, тя заговори високо:

— Чуйте ме.

Гласът й проряза тихия ропот и хлиповете и онези, които бяха по-близо, извърнаха очи към нея.

— Аз съм Маргарет, дъщерята на херцога. — Огледа се отново и продължи: — Някои от вас са болни. Здравите около тях трябва да им помогнат. Пренесете ги до ей онази стена там. — Посочи им стената в дъното на помещението, срещу вратите. Неколцина от пленниците се размърдаха колебливо. — Хайде!

Болните се преместиха в другия край с помощта на околните, а Маргарет тръгна да обикаля помещението.

— Какво правиш? — попита я Абигейл.

— Гледам къде има наклон.

— Защо?

— Трябва да изкопаем отходно място, за да не затънем в мръсотия. — Стигна до отсрещната стена и закрачи покрай нея. После каза: — Ето тук. Копайте тук.

— Милейди — каза един от мъжете, — нямаме с какво да копаем.

Маргарет коленичи и зарови с голи ръце в песъчливата почва. Мъжът я погледа малко, след което се надигна и също започна да гребе пръстта с шепи. Скоро към тях се присъединиха още няколко души.

След като се увери, че работата е тръгнала, Маргарет се върна при вратата и започна да вика:

— Стража!

От другата страна й отвърна дрезгав мъжки глас:

— Какво има?

— Трябва ни вода.

— Ще получите, когато кажат капитаните.

— Тук умира ценна стока. Кажете това на капитаните си.

— Нищо няма да им казвам.

— Тогава ще кажа на първия офицер, който влезе, че си се опитал да изнасилиш едно от момичетата.

— Ха!

— И всички ще свидетелстват.

Последва дълга тишина, след което резето се дръпна и вратата се открехна. Отвън подадоха мях с вода и пазачът каза:

— Ще получите още, когато донесат. Това трябва да ви стигне засега.

Без да му благодари, Маргарет взе меха и го занесе на болните пленници.

 

 

Следващите десетина дни изтърпяха в тесния си затвор, без някой от похитителите им да се погрижи за елементарни удобства. Докараха още пленници и от сведенията им Маргарет разбра, че Карс и Тулан също са били нападнати. Според всички сведения туланският гарнизон на острова в устието на реката беше оказал успешна съпротива, но замъкът на Карс бе претърпял същата съдба като Крудий, само градът не бе пострадал толкова. Абигейл изпадна в дълбока угнетеност, след като никой от Карс не можа да й каже дали баща й е оцелял. Маргарет се опитваше да изтласка болката от спомена за смъртта на майка си и да се съсредоточи върху грижите си за другите. Всички пленници вече бяха съвсем изнемощели, десетина бяха измрели и изнесени. Отходната яма помагаше донякъде болестта да не се разпространи, въпреки че вонята и бръмченето на тлъстите мухи трудно се понасяха. Маргарет късаше ивици плат от дрехата си, за да превърже раните, които не можеха да зараснат, и скоро дрехата й се превърна в окаяна дрипа, едва стигаща до коленете й.

На единадесетия ден всичко се промени.

Шестимата дърбински търговци на роби влязоха, придружени от дузина пазачи — мъже в черно, със скрити под маски лица и тежковъоръжени. Търговците застанаха в средата на голямото помещение, готови да започнат ежедневния оглед на пленниците.

Най-неочаквано дванадесетте облечени в черно мъже вдигнаха лъковете си и простреляха търговците. Мнозина от пленниците запищяха и се задърпаха към стените, уплашени, че избиването ще продължи, а други останаха по местата си, онемели от ужас.

В помещението влезе нов отряд мъже и един от тях изрева:

— Пленниците вън!

Тези, които бяха най-близо до вратата, започнаха бързо да излизат, а Маргарет почна да помага на най-изнемощелите. Щом се озова навън, примигна под ярката светлина и огледа сцената пред себе си. Пред тях стоеше банда мъже, каквито Маргарет не беше виждала в живота си. Всички носеха тюрбани като на жителите на пустинята Джал-Пур, но много по-големи. Тюрбаните им бяха бели и всички носеха на челата си по един скъпоценен камък със смайваща големина и цвят. Копринените им халати издаваха, че са с висок ранг и богати. Говореха кешийски, но на някакъв непознат за Маргарет диалект, и често използваха думи, каквито тя изобщо не беше и чувала. Зад тях стояха въоръжени мъже, но вместо опърпаните пирати, които бяха пазили пленниците в първата част на пътуването, това бяха редовни войници, облечени съвсем еднакво: черна туника и панталони и червена кърпа на главата. Всеки беше въоръжен с къса извита сабя и кръгъл щит — черен, с изрисувана върху него златна змия.

Мъжете огледаха пленниците и ги разделиха на две групи — здрави и болни. Десетина се оказаха твърде болни, за да могат да издържат пътя, и след като цялата група пленници беше прегледана, ги върнаха в схлупената сграда. Скоро оттам се разнесоха писъци, които бързо замряха. Съдбата им беше ясна.

Останалите пленници бяха отведени до водата и им заповядаха да се съблекат и да се изкъпят. Хладната морска вода не беше много приятна, но Маргарет изпита облекчение, че може да отмие мръсотията от тялото си. Докато се къпеше, видя кораба.

Абигейл клекна в плитката до коленете вода, мъчейки се да не обръща внимание на подмятанията на пазачите, застанали наблизо. Колкото и да беше мръсна и със сплъстена от нечистотиите коса, все пак си личеше, че е хубавица. Маргарет й прошепна.

— Виждала ли си такъв кораб?

Абигейл се съвзе от мрачния си унес, погледна кораба и отвърна:

— Не. Никога.

Два пъти по-голям от най-големия кораб на Кралството, той се полюшваше малко по-навътре в залива. Беше черен, с високи предна и задна палуби и четири високи мачти.

— Прилича на квегански, но е без гребци. И е гигантски.

Към брега гребяха лодки, за да ги превозят на кораба.

По залез-слънце корабът вдигна котва и потеглиха.

По някое време Маргарет и останалите жени бяха извадени от трюма и преместени на левия борд, на най-ниската от трите палуби. За всяка от пленничките беше осигурен отделен нар с постелка, с достатъчно място за движение около него. Накараха ги да застанат пред наровете и да свалят робите си. Маргарет бързо се подчини, радостна, че ще се отърве от мръсната дрипава дреха. Абигейл се поколеба и когато робата й се смъкна на пода, се присви да се прикрие.

— Аби — сгълча я Маргарет, — ако продължаваш да се боиш за целомъдрието си, това дава на тези зверове още едно оръжие, което могат да използват срещу теб.

Абигейл й отвърна с широко отворени от страх очи:

— Не съм толкова силна като теб, Маргарет. Съжалявам.

— По-силна си, отколкото си мислиш. Дръж се гордо.

Абигейл едва не подскочи, когато един от мъжете застана пред нея. Държеше дъсчица за писане.

— Името — попита я той.

— Абигейл — отвърна тя плахо.

— Кои са близките ти? — каза мъжът със странно писклив глас и смътно познат на Маргарет акцент.

— Аз съм дъщерята на барон Белами Карски.

Мъжът я изгледа и каза:

— Застани ей там.

Голото момиче тръгна колебливо към посоченото й място, прикривайки се с ръце. Мъжът повтори въпроса си пред Маргарет и не виждайки особена полза от това да лъже, тя също му каза истинското си име. Също като Абигейл я отпратиха в другия край. Разпитът продължи. Двама мъже преглеждаха старателно всяка от пленничките и си записваха нещо на дъсчиците. Опипваха и бъркаха тук-там като лекари и младите жени бяха принудени да търпят мълчаливо. След прегледа им раздадоха чисти роби, а после влязоха хора от екипажа и започнаха да поставят вериги на глезените на жените, завързани за краката на наровете и достатъчно дълги, за да могат да се движат, но без да могат да напускат поредния си затвор. После дойдоха при Маргарет и Абигейл и им казаха:

— Вие двете елате.

Момичетата се качиха на по-горната палуба и ги поведоха покрай моряците. Дори Маргарет се опита да прикрие някак голотата си, докато минаваха покрай десетките ухилени мъже. Накрая влязоха в една широка каюта и този, който ги водеше, каза:

— Намерете си нещо, което ви става.

В каютата бяха нахвърляни купища дрехи. Момичетата бързо си подбраха облекло и се облякоха, зарадвани, че най-после са покрити.

След това мъжът ги заведе в друга широка каюта на кърмата на кораба. Там ги чакаха двама мъже. Те станаха почтително, щом момичетата влязоха, и ги поканиха да седнат на един диван.

— Уважаеми дами — каза единият със същия странен акцент. — Радваме се, че намерихме лица от вашия сан в компанията ви. Може ли да ви предложим малко вино?

Маргарет погледна масичката, отрупана с плодове и сирене, хляб и меса, и изпотената от хлад калаена каничка с вино и въпреки глада си попита:

— Какво искате от нас?

С много студена усмивка мъжът отвърна:

— Сведения, госпожице. И вие ще ни ги дадете.

 

 

— Земя! — извика вахтеният от мачтата.

Амос вдигна очи нагоре и ги заслони с длан от залязващото слънце.

— Накъде?

— Два пункта ляво на борд — последва отговорът.

Амос се забърза по стълбата към главната палуба, прекоси я и продължи към предния мостик. Изкачи се и отиде при носа, където стояха Николас и останалите. Бяха започнали да се събират тук още от обед, защото Амос им беше казал, че скоро очаква да видят първия от Островите на залеза.

— Повече от трийсет години минаха — въздъхна Амос. — Нищо чудно, че се отклоних.

Николас се усмихна.

— Два пункта отклонение ли му викаш?

Амос махна с ръка.

— Трябваше да е право напред. Сега ще трябва да завия на юг, за да компенсирам.

— Това проблем ли е?

— Не, но обижда чувството ми за елегантност. — И извика на вахтения: — Виждаш ли един единичен връх?

— Да, капитане — последва отговорът. — Някаква закривена височина с връх като счупено острие.

— Добре — каза Амос, обърна се към рулевия и извика: — Два пункта ляво на борд, Родес!

— Слушам, капитане.

— Капитане, кой всъщност живее тук? — попита Хари.

Спомените нахлуха като порой в ума на Амос и той пак въздъхна.

— Преди много време тук имало някакъв жалък кешийски гарнизон. Пасмина воини-псета с няколко имперски офицери и две корабчета. Когато Кеш се оттеглил от провинция Босания — днешните Крудий и Свободните градове на Ябон, — те очевидно забравили за този свой малък гарнизон. Минали години и никой не знае дали войниците са въстанали и са избили офицерите, или пък командирите им са ги повели, но някъде по времето, когато прадядото на Николас се опитвал да завладее Босания, тази банда главорези започнала набезите си. Обикновено нападали търговски кораби, тръгнали от кешийския Елариал или от Далечния бряг, от Квег, от Кралството или от Кеш.

— Нападали са и Тулан от време на време — допълни Николас.

— А защо кралят или императорът на Кеш не са се отървали от тях? — попита Хари.

— Ха! — изсмя се Амос. — Мислиш ли, че не са се опитвали? — Старият капитан поглади брадата си. — Погледнете тоя остров отпред. — Посочи високия връх. — Отвъд него има още дузина големи острови и стотина по-малки. Този район е част от огромен архипелаг, простиращ се далече на запад. Грамадна верига от острови, над хиляда са, на цял месец плаване оттук. Някои са огромни, може би по стотина мили на шир и длъж. Никой не знае кой ги обитава. Други, като тези на скашаканите, са добре известни. Там са хванали навремето и нашето приятелче Рендър.

— Оттук до архипелага има може би около петстотин острова, някои от които не повече от купчини пясък, и само един с достатъчно дълбок залив за кораб като нашия: Фрийпорт — продължи Амос. — Ако наоколо се появи дори един кралски боен кораб, ще го видят отдалече. Нали помните онези лодчици, пинаките, с които нападнаха Крудий? Газят не повече от пет стъпки вода. Тъй че ако докараме флота, докато стигнем до Фрийпорт, ще са натоварили всичко и ще са се махнали. Можем да сринем града до основи — Кеш, както и Кралството, са го правили няколко пъти — а след като напуснем, те се връщат и отново си построяват всичко. Разберете, пиратите на Фрийпорт са като хлебарки — можеш да ги трепеш на рояци, но не можеш да се отървеш от тях.

После се обърна и извика на помощника си:

— Събирай екипажа, Родес!

Докато Амос крачеше към главната палуба, първият му помощник се развика:

— Всички под квартердека!

След минута целият екипаж се бе строил на главната палуба. Николас и спътниците му останаха да слушат от фордека. Амос огледа екипажа и каза:

— Познавам ви добре всички, освен вас, войниците от Крудий, които се съгласихте да тръгнете с нас и бяхте подбрани лично от херцога. Вярвам ви и разчитам на всички вас. Ако хранех някакви съмнения, нямаше да сте тук. Сега ме чуйте. От този момент вие не сте повече хора на Кралството. Вие сте пирати, току-що идващи от Порт Маргрейв. Ако някой от вас никога не е бил там, попитайте онези, които са били; то е едно малко градче без никакви забележителности. Ако не можете да запомните описанието, дръжте си устите затворени, щом пристигнем във Фрийпорт.

Огледа ги един по един.

— Скоро всички вие ще се озовете лице в лице пред мъже, които са убили ваши другари моряци или войници, ваши приятели и близки. Ще ви се иска да удушите тези кучи синове, но не можете. Фрийпорт се управлява със също толкова стриктни закони като Крондор, но правосъдието им е много по-сурово. Шерифът на Фрийпорт е законът в града и единствената апелация след присъдата му може да се отправи към Съвета на капитаните, но това се случва рядко. Споровете се решават с оръжие, кавгите са забранени. Така че ако срещнете копелето, което е убило брат ви, усмихнете му се и знайте, че редът му скоро ще дойде.

— Не сме дошли тук за мъст — продължи Амос. — Дошли сме, за да намерим дъщерята на херцог Мартин и другите момчета и момичета, които бяха похитени от Крудий. Тук сме, за да намерим и спасим вашите деца или децата на вашите приятели. Ако някой от вас смята, че няма да може да сдържи нервите си, по-добре да не слиза на брега. Защото се заклевам, че ще обеся всеки, който започне крамола, и ако не успеем да намерим и спасим децата, ще се пържи в ада освен това.

Предупреждението беше ненужно, защото тези мъже бяха решени да спасят всеки пленник или да загинат. Амос се усмихна.

— Добре. Сега, първият кучи син между вас, който ме нарече „адмирал“, ще го подгоня с камшика и ще го пердаша от носа до кърмата, ясно?

Мъжете се разсмяха и отвърнаха хорово:

— Да, капитане!

Амос се ухили широко и извика:

— Аз съм капитан Тренчард! Камата на моретата! Минавал съм Тъмните проливи посред зима! Корабът ми е „Хищник“ и съм се спускал с него до седмия кръг на ада, пил съм ейл в Кахуули и съм се връщал жив и здрав у дома! — При тази дръзка хвалба мъжете се разсмяха и завикаха одобрително. — Майка ми е морски дракон, баща ми е мълния и танцувам джига върху черепите на жертвите си! Бил съм се с бога на войната и съм целувал самата смърт. Мъжете треперят от сянката ми и жените припадат, щом чуят името ми, и никой, който ме нарече лъжец, не оживява! Аз съм Тренчард, Камата на моретата!

Мъжете завикаха и запляскаха възторжено, а Амос каза:

— А сега вдигайте черния флаг и всички по местата си. От този миг вече ни гледат. — И посочи далечния връх.

Един от мъжете слезе долу и скоро се върна с голямо черно знаме, ушито под личния надзор на Амос в Крудий. Вдигнаха го на кърмовата мачта и то заплющя под напора на вятъра.

Николас погледна знамето — бял череп върху черно поле, а зад черепа дълга кама с острието надолу под ъгъл, с рубинена капка, падаща от върха й. Принцът погледна Хари, Калис и Марк и видя, че и те са зяпнали знамето. Накор се ухили, а Антъни и Гуда останаха равнодушни.

— Странното е, че… ама той изобщо не се преструваше, нали? — каза Хари.

Николас поклати глава.

— Мисля, че е имал доста сурово детство.

— Още в Крондор ми се стори, че го познавам — промълви Гуда.

— Така ли? — учуди се Николас.

— Веднъж бях в Лимет, когато той нападна — отвърна Гуда. — Видях го от другата страна на барикадата. — Гуда поклати глава и въздъхна. — Стари спомени. — Погледна към острова и посочи към върха.

 

 

Влязоха в залива по залез-слънце. „Хищник“ се носеше величествено към Фрийпорт. Заливът представляваше широк овал с коралови брегове и стръмно издигаща се зад тях планина — като огромна ръка от черен гранит на фона на оранжево-пурпурното небе с черни, сиви и сребристи облаци, скрила залязващото слънце. Дълъг низ груби постройки със сламени покриви опасваше залива. На всяко ъгълче гореше фенер или факла. Нощният живот във Фрийпорт започваше.

— Чувал съм за места като този остров — каза Гуда.

— Какво имаш предвид? — попита Николас.

— Виждаш ли как планината се издига в почти съвършен кръг около залива?

— Да, и какво?

— Това е било сърцето на вулкан.

Николас кимна.

— Доста голям вулкан. — Това сякаш го зарадва. — Близо половин миля ширина!

По стръмния склон една след друга се появиха светлинки и Николас се загледа очарован в бляскавата панорама. Корабът бавно се понесе към средата на залива, посрещнат от топлия бриз откъм брега. Наоколо се полюшваха на котва други седем кораба с различна големина — два бяха почти колкото „Хищник“, а най-малките бяха обикновени каботажни корабчета. Щом стигнаха до най-доброто възможно местоположение, Амос заповяда да приберат и последните платна и да хвърлят котвата. Лекият ветрец откъм пристанището донесе мирис на подправки и аромати. Отдалече отекваха гласове, но самото пристанище беше тихо.

— Доста спокойно изглежда за толкова много светлини — отбеляза Хари.

— Мисля, че чакат да видят дали не сме под фалшиво знаме — каза Гуда.

След като корабът спря, Амос заповяда да спуснат лодка и зарева обидни ругатни и заплахи. Николас вдигна учудено вежди от грубостта му, но бързо се сети, че Амос разиграва представление, за да го чуят на брега.

— Имам нещо да ви кажа на вас двамата — подхвърли Гуда и Николас и Марк се обърнаха към него. — Доста съм пътувал през живота си и съм виждал много подобни места. Тук сме чужденци и няма много да ни вярват. Няма да е от полза да будим съмнения. Така че се разберете кой как се казва, щото отдалече си личи, че сте роднини.

Николас и Марк се спогледаха и Николас отрони:

— Имам приписан някакъв имот край едно село, Естербрук. Ходил съм там няколко пъти.

Гуда кимна.

— Значи Марк и Николас от Естербрук. Става. А кой е баща ви?

Марк се усмихна хитро.

— Мама не знае.

Гуда се засмя и го плесна закачливо по гърба.

— Вървиш, Марк.

— Коя е майка ви? — попита той Николас.

— Меги от Естербрук — каза, без да мисли, Николас. — Тя е слугиня в единствения хан там, собственост на един мъж на име Уил, все още си я бива и на мъж не отказва.

Гуда отново се разсмя.

— Добре казано.

Тримата отидоха при Амос, който продължаваше на бързи обороти да бълва всичките си познания в областта на псувните и ругатните. Двама от войниците наблизо също бяха подхванали играта му и ръсеха гръмко цветисти проклятия за удоволствие на зяпачите по брега.

Когато седнаха в лодката, Амос рече:

— Момчета, а вие нагласихте ли си историите?

— Марк е по-големият ми брат — отвърна Николас. — И сме от Естербрук. Кои са бащите ни — не знаем.

— Ник е малко тъпичък — добави Марк. — Но се спогаждаме, заради мама.

Николас изгледа намръщено фалшивия си брат и каза:

— Това е едва второто ни пътуване. Наели сме се при теб в… — Поколеба се малко и добави: — Порт Маргрейв.

Амос кимна към Гуда и Накор и каза:

— Вие двамата сте си тези, които сте. — После поглади брадата си, погледна замислено Антъни, който се чувстваше много неудобно в панталони и туника, и го попита: — Ами теб за какъв да те представяме?

— За вашия знахар? — предложи Антъни.

— Имаш ли си каквото ти трябва?

— Имам какви ли не билки, корени и разни други неща, които мога да използвам, за да лекувам рани. Ще бъда много убедителен, като попазарувам малко из града.

— Добре — отвърна Амос и се обърна към Калис: — Тебе няма да те затрудни много, ако се представиш за ловец от Ябон, нали?

Елфът кимна.

— Говоря ябонски не лошо, ако се наложи.

Амос се ухили.

— Така. Значи, ако някой ви попита, единственото, което знаете за мен, е, че съм Тренчард и че наскоро съм се върнал от Горчивото море. Може преди това да съм плавал за Кеш или за Кралството, но в това никой не е сигурен. По-добре да не питате.

Двамата моряци хванаха веслата и подкараха лодката към пристанището. След няколко минути стигнаха до нисък пристан, до който се полюшваха завързани лодки. Не се мяркаше никой и те спокойно слязоха на брега и се заизкачваха по каменните стъпала на кея.

Изведнъж някой им извика:

— Стой! Представи се!

Амос изрева:

— Кой иска да знае?

Пред тях излезе плешив мъж с клюнест нос. Беше слаб, но широкоплещест. На лицето му се беше изписала насмешлива гримаса. Мъжът отвърна с дълбок и много учтив глас:

— Аз искам да знам. — И махна разсеяно с ръка. — И още няколко приятели. — От тъмното изскочиха въоръжени мъже и обкръжиха малката им група. Няколко арбалета се насочиха към тях и Амос им прошепна:

— Стойте спокойно.

Плешивият мъж закрачи наперено, спря пред Амос и каза:

— Вееш знаме, което ни е добре познато, приятел, но не сме го виждали по тези води повече от трийсет години.

Амос изведнъж избухна в смях.

— Патрик от Дънкасъл! Тебе още ли не са те обесили бе, човек? — След което стовари едрия си юмрук в лицето на мъжа и нещастникът отхвърча и тежко падна на каменния кей. Амос пристъпи напред и насочи обвинително пръст. — Къде са ония двадесет златни реала, дето ми ги дължиш?

Ухилен, мъжът потърка пострадалото си чене.

— Я виж ти! Амос! Мислех, че си умрял.

Амос сръга с лакти двама от хората на Патрик, насочили оръжията си към него, протегна ръка на Патрик, дръпна го да се изправи, след което го прегърна, стисна го и изрева като мечка:

— Какво правиш във Фрийпорт? Чух, че си прехвърлял оръжие на ренегатите в Таласъмските планини.

— Богове, че това беше толкоз отдавна — отвърна Патрик. — Десет години минаха оттогава. Аз съм шерифът на Фрийпорт напоследък.

— Шерифът ли? Мислех, че онова зло родезийско копеле — как се казваше? — Франциско Галатос беше шериф тука.

— Това беше преди трийсет години. Той умря отдавна и още двама се смениха след него. Аз съм шерифът от пет години. — Патрик сниши глас. — Ами ти къде беше? Последното, което чух за теб, беше, че прекарваш оръжие от Квег за Далечния бряг.

Амос поклати глава.

— Ако почна да ти разправям, ще е дълга. По-добре най-напред да седнем на халба ейл или бутилка вино.

Патрик го изгледа и каза:

— Амос, нещата тук доста са се променили от последното ти идване.

— Как? — попита Амос.

— Ела с мен.

После махна с ръка на хората си да обкръжат спътниците на Амос и ги поведе по тясната крайбрежна уличка. От прозорците и вратите надничаха местни хора. Няколко пъстро нашарени жени им подвикваха от праговете да им прескочат на гости в случай, че преди това не ги обесят. Тези подмятания се посрещаха с одобрителен смях от зяпачите.

— Бардаците май са си същите, Патрик — рече Амос. — Същите пълни с кучки бърлоги са, като едно време.

— Ти само почакай — отвърна Патрик.

Стигнаха до някакъв широк булевард и Патрик посочи и каза:

— Виж.

Амос спря и загледа изумено. Защото докъдето му стигаха очите, улицата беше обкръжена от дву— и триетажни сгради, боядисани, спретнати и много чисто поддържани. По минувачите пък личеше, че Фрийпорт е доста оживено селище.

— Не мога да повярвам! — възкликна Амос.

Патрик потърка разсеяно брадичката си, където Амос го беше ударил преди малко, и каза:

— Вярваш, не вярваш — това е, Амос. От последното ти идване тук доста се разраснахме. Отдавна не сме онова малко селце с една кръчма и публичен дом, а голям град. — Той тръгна към улицата и им махна да го последват. — Може и да не зачитаме чак толкова закона като ония в Кралството, но не сме по-покварени от повечето градове в Кеш и сигурно по-малко от Дърбин. При мен работят петдесетима жандарми и ни се плаща добре, за да поддържаме реда във Фрийпорт. — Жестът му обхвана сградите от двете страни на улицата. — Много от тукашните търговци въртят търговията си в Кралството, в Квег и в Кеш.

— Без да ползват услугите на митниците, предполагам — изсмя се гърлено Амос.

Патрик се подсмихна.

— Да, обикновено. Но някои даже са на чисто с митниците в Кеш и Островите — биха загубили много, ако им конфискуват товара. А и не се иска кой знае колко да кажат, че стоката е от друго място — предпочитаме при тия превози името на Фрийпорт да стои по-настрана. Като цяло, повечето от работата ни сега е да превозваме. — Патрик посочи една от сградите и каза: — Това е най-голямата независима търговска къща за подправки на север от град Кеш.

Амос се разсмя.

— Независима! Това ми харесва. Тъй като търговията с подправки в Кеш е имперски монопол, сигурно на търговеца никак не му е лесно да действа в империята.

Патрик се усмихна и кимна.

— Но си има източници в империята и подозирам, че си е създал здрави връзки в самия двор. Този човек върти делата си с търговци от страни, за които не сме и чували, Амос. От света на цураните. От Бриджана, отвъд Кеш. От места, чиито имена не мога дори да произнеса, отвъд морета, за които доскоро не знаех, че съществуват. — Той продължи напред и останалите го последваха.

Подминаваха сграда след сграда — в тях все още кипеше работа въпреки късния час.

— Някои от тези хора са ти познати, Амос — каза Патрик. — Хора като нас, пирати на млади години, но сега разбират, че честната търговия носи по-добри доходи и по-малък риск.

На Николас градът му се стори не много по-различен от всички, които беше посещавал досега, само дето гражданите изглеждаха по-раздразнителни и свадливи. Двама мъже се скараха, но двамина от хората на шерифа набързо ги разтърваха. Синът на принца на Крондор скоро се увери, че по всички мерки Фрийпорт изглежда съвсем процъфтяващ град.

— Затуй значи си се превърнал в толкова мнително копеле на стари години, Патрик — подхвърли Амос.

Шерифът кимна.

— Длъжен съм. Времето, когато можехме да побегнем по хълмовете и да чакаме, докато на щурмовия флот от Крондор или Елариал им омръзне и си съберат партакешите, отдавна мина. Сега имаме твърде много да губим.

Амос изгледа убийствено стария си приятел.

— Затуй значи ни посрещна с цяла дузина биячи?

— Да. И ако не успеете да убедите Съвета на капитаните, че сте точно това, което твърдите, че сте, по същата причина ще се наложи да вземем кораба ви.

— Само през трупа ми — изръмжа Амос.

И арбалетите отново се насочиха към него, а Патрик Дънкасъл въздъхна:

— Ако се наложи, Амос. Ако се наложи.

 

 

Капитаните на Островите на залеза заседаваха в една къща в самия край на булеварда. По пътя Николас и приятелите му се натъкваха на коя от коя по-екзотични гледки. Нощният въздух бе изпълнен с неразбираемия ромон на десетки езици, а многоцветното разнообразие на облеклата направо дразнеше очите. Игралните домове и бардаците се редуваха с търговски къщи и представителства на корабни превозвачи. И на всяка врата табели на всевъзможни езици известяваха какви услуги се предлагат.

Улични търговци бутаха колички или мъкнеха подноси, отрупани с всевъзможни стоки, от скъпи коприни и накити до печени сладкиши и бонбони. Главата на Николас се замая. Фрийпорт бе по-голям и много по-оживен от Крудий.

— Как така изобщо не сме чували за всичко това в Кралското море? — каза Амос.

— Това се брои срещу тебе, Амос — отвърна Патрик. — Търговската политика на всяка държава върви по два пътя — правия и повратливия. И всеки, който върти търговия по далаверата, бързо научава къде оградата е по-ниска, къде може да се разтовари стока, придобита по втория начин. Не е възможно да си плавал в последно време под този твой омразен флаг и да не си чувал, че Фрийпорт е най-голямата световна перачница на плячка. Дори честните търговци знаят за него, защото тук няма мито и такси.

Амос се умълча. Продължиха по улицата.

— Нали ти казах, Патрик; историята е дълга.

В самия край на булеварда се издигаше сграда с голяма табела: „Градска управа“. Сградата беше скромна, с голям чардак и два прозореца. Кепенците бяха разтворени широко и Николас чу, че отвътре се носят гръмки викове.

Влязоха в сградата. Целият долен етаж представляваше едно широко помещение. Дървено стълбище до почернялата стена водеше към втория етаж. От тавана висеше дървен полилей, на който горяха дузина свещи.

Пред стълбището имаше дълга маса и зад нея седяха седмина мъже. Амос свали почтително голямата си шапка и останалите последваха примера му. Но с това цялата предпазливост на стария пират, изглежда, се изчерпа, защото Амос закрачи енергично, застана пред капитана в средата и изрева с цяло гърло:

— Какво, в името на Седемте кръга на ада, ти дава право да срещнеш един брат капитан с въоръжени мъже, Уилям Глътката, кучи сине?

Побелелият капитан в средата на масата отвърна:

— Кротък си както винаги, доколкото виждам.

Друг от мъжете, по-млад и с черни къдрици, увиснали до раменете му, и с тънки завити нагоре мустаци попита:

— Кой е тоя фукльо бе, Глътка?

— Фукльо!? — изрева Амос и се обърна към младия мъж. — И то докато съм жив и дишам, Морган! Чух, че баща ти се натряскал до смърт и ти си поел командата на кораба му! — Изгледа убийствено младока и каза: — Момченце, преди да те откъснат от майчината ти цица, аз палех кешийски кораби и потапях квегански галери. Опосках Порт Натал и подгоних флотата на лорд Бари обратно към Крондор като глутница улични псета! Аз съм Тренчард, Камата на моретата и с ей тия двенките ще убия първия, който ми се опълчи!

— Мислех, че си мъртъв бе, Амос — отвърна кротко Морган.

Амос измъкна кама и докато някой успее да реагира, я метна и закова ръкава на палтото на младия капитан към масата, после изръмжа:

— Ха, мъртъв!

Николас сръга Марк с лакът и му кимна към края на масата — там седеше светлокож мъж с татуировки по лицето и със златна халка на носа. Очите му бяха сини като скъпоценни камъни.

Патрик Дънкасъл обяви официално:

— Господа капитани, това е Амос, капитан Тренчард, и аз го познавам лично.

Капитан Глътка каза:

— Чухме, че си плавал под знамето на Кралството, Амос.

Амос вдигна равнодушно рамене.

— Да, за известно време. Преди това се забърках в една лудория на север. Какво ли не съм правил. Плавал съм за Кеш и срещу тях, плавал съм за Кралството и срещу тях също така. Като всеки в тази стая.

— Твърдя, че тия са кралски шпиони — каза един от капитаните в другия край на масата.

Амос се обърна към него и отвърна, подражавайки на говора му:

— Пък аз твърдя, че ти все още си кръгъл идиот, Питър Страшно око. Как изобщо си станал капитан, за мен е пълна загадка. Капитан Милост ли умря, или двамата с Рендър го „пенсионирахте“?

Мъжът понечи да стане, но Патрик се сопна:

— Никакви кавги!

Мъжът с татуировките рече:

— Моите хора ми съобщиха, че си доплавал с черното знаме, но корабът ти е боен кораб на Кралството.

Амос го изгледа в очите.

— Беше кралски кораб, Рендър, преди да го открадна. — Изгледа го кръвнишки, после погледна Страшното око и отново извърна очи към Рендър. — Качеството на водачите тук, изглежда, е отишло по дяволите. Страшното око и Рендър капитани, ха! Какво стана с твоя капитан Джон Авъри, Рендър? Да не би да го изяде?

Рендър стисна ръба на масата: изглеждаше готов да се изхрачи в лицето на Амос, но се овладя. Помълча за секунда, след което изсъска:

— „Бантамина“ потъна край Тарум преди десет години, Тренчард. Оттогава съм капитан!

Патрик се намеси:

— Можем да си стоим тук и да се обиждаме цяла нощ, Амос, но това няма да помогне на каузата ти.

Амос огледа присъстващите.

— Член съм на Братството на капитаните отпреди всеки от вас освен Уилям Глътката. Кой смее да ми отрича правото на свободно преминаване? Фрийпорт винаги е бил отворен за всеки капитан, комуто му е стискало да доплава дотук. Или може би сте започнали да събирате данъци? Какво, да не би да сте станали цивилизовани, мътните да ви вземат?

— Нещата не са същите като преди, Амос — отвърна Патрик. — Твърде много можем да загубим, ако някой започне да си вре носа тук.

— Аз ще се закълна — заяви Амос.

— По каква работа си дошъл във Фрийпорт? — попита един млад капитан, който до този момент си беше мълчал.

Амос го изгледа — нисък, трътлест, с рижа брада и къдрава червеникава коса до раменете. Усмихна се широко и рече:

— Ти трябва да си Джеймс Червения.

Мъжът кимна.

— Гониха ме от Квесторското око до западната страна на Квег с един кораб също като твоя, Тренчард.

Амос се ухили.

— Преди две години, по-миналата пролет. И не само те гоних, ами щях и да те хвана, ако не беше свърнал към брега и ония квегански галери не бяха излезли да видят на какво си играем.

Червения плесна с десница по масата и изрева:

— Ти плаваше за краля!

Амос също изрева:

— Нали току-що го казах бе! Ти глух ли си, или само си тъп? Плащаха ми куп злато за всеки един кучи син от вас, когото мога да спипам, плюс опрощение за предишните ми грехове, и никой тук на мое място нямаше да се подвоуми да направи същото! — Амос се наведе над масата, впи очи в очите на Червения и добави тихо: — Особено когато алтернативата е въжето.

— Имаме проблем — каза Патрик. — Повечето от нас тук те познаваме, Амос, но не сме те виждали по тия места доста години. Ти твърдиш, че отново си станал пират, но с какво можеш да ни увериш, че няма да ни продадеш на оня, който вдигне мизата най-високо?

— Със същото, с което всички тия кучи синове тука! — викна Амос и посочи капитаните на масата.

— Залогът е много висок — каза Червения. — Това е най-сладкото начинание в цялата история на Островите и приходите са стабилни. Би трябвало да сме пълни кретени, за да го съсипем.

— Какво предлагате? — обърна се Амос към Патрик.

— Трябва да се позадържите малко тук, Амос.

— За колко време?

— Достатъчно, за да се уверим, че оттатък хоризонта не ни чака някой флот — каза Червения.

— Или да ни дадеш някакво доказателство, че няма да се върнеш в Крондор и да доведеш насам цяла флота — добави Глътката.

— Всеки случай, Амос, няма да е повече от няколко месеца, най-много една година — каза Патрик и се усмихна, все едно че ставаше дума за някакво съвсем незначително неудобство.

— Ти си гламав бе — викна Амос. — Аз не съм дошъл тука случайно и имам да свърша спешна работа.

— Той е шпионин — повтори Страшното око.

— И каква е тая спешна работа? — попита Патрик.

Амос посочи Рендър и каза:

— Дошъл съм да убия ей тоя мръсник.

Рендър скочи като ужилен и извади сабята си.

— Стига! — изрева Патрик и се обърна към Амос. — Какво ти е оплакването от Рендър?

— Преди месец той доведе в Крудий цяла орда убийци, включително дърбински ловци на роби. Изгори целия проклет град до основи и изби почти всичко живо там.

— Преди месец плавах покрай кешийското крайбрежие, Тренчард — презрително изсумтя Рендър. — В Крудий не съм стъпвал от юнга. Пък и какво може да отмъкне човек оттам?

— Той отрича за нападението. А дори да е нападнал Крудий, защо това трябва да събужда спор между вас?

— Защото пет години трупах плячка в един таен склад на пристанището там и тъкмо се канех да си я прибера, а той ми я отмъкна!

— Никакъв склад с плячка нямаше! — викна Рендър.

Всички очи се извърнаха към него и Амос се ухили злобно.

— Щом не си нападал Крудий откъде знаеш, че е нямало?

— Той лъже за мен и за нападението, значи лъже и за плячката — каза Рендър.

Патрик изгледа един по един капитаните и всички му кимнаха. Патрик заяви:

— Фрийпорт си има закон. Никой капитан не може да вдигне ръка срещу друг… иначе екипажите ще се изтрепят. Тоя спор може да си го решите, щом излезете от залива, но докато сте тук, ако някой от двамата вдигне ръка срещу другия, корабът му ще се конфискува и той ще бъде хвърлен в тъмницата.

По време на размяната на любезности Николас беше гледал Рендър и сега каза тихо:

— Той лъже.

Марк също понечи да каже нещо, но преди да си отвори устата, Патрик от Дънкасъл рече:

— Какво каза?

— Казах, че лъже. Имах приятели в Крудий. Това е едно псе, което коли невинни жени и деца. Щом капитан Тренчард не може да го поеме, тогава аз смятам да му взема живота.

— Рендър твърди, че миналия месец е бил по крайбрежието на Кеш — каза Патрик. — Трябва да е бил някой друг.

Николас поклати глава.

— Двама пирати канибали със сини очи, така ли? Не, той е бил.

Патрик се обърна към Амос.

— Капитан Тренчард, вие и вашият екипаж сте задържани. Можете да се движите свободно из града, но ако някой от хората ви предизвика безредици, корабът ви ще бъде конфискуван, а екипажът му — продаден на Квег за роби гребци на галерите им. И стегнете малко човека си. Можете да идвате в съвета, когато пожелаете, и ако успеете да убедите четирима от заседаващите тук капитани, че версията ви е истинска, ще си върнете членството в капитанското братство.

Амос само кимна, обърна си и излезе. Другите тръгнаха след него. Докато слизаха по стъпалата, той прошепна на Николас:

— Това беше добре.

— Да. Сега той със сигурност ще се опита да те убие — подхвърли Гуда.

— Точно това очаквах — отвърна му Николас.

Щом излязоха на улицата, Амос каза:

— Капитаните си въобразяват, че ще останем тук цял месец, но аз смятам да се махаме веднага щом намерим пленниците. — Обърна се към Хари и му каза: — Върни се веднага при лодката и им предай всички от екипажа, с изключение на вахтата, да слязат на брега. Предай им да се държат прилично и да си опичат акъла. Искам всеки да се ослушва какво се говори в града. Да ни търсят в оная гостилница с табелата с червения делфин, край която минахме на пътя за насам. — Хари се затича, а Амос каза на Антъни: — Ти си почвай пазаруването. — Антъни ги остави, а Амос кимна на Гуда да тръгне след него и след като двамата се отдалечиха, каза: — Да го намерим сега тоя хан и да видим дали можем да опазим живота на Ник.

 

 

Ханът „Червения делфин“ се оказа скромен, чистичък и сравнително спокоен. Амос нае частна гостна в дъното на хана и Накор седна до открехнатата врата, за да може да вижда кой идва. Амос заговори:

— Явно е, че няма смисъл да си губим времето с убеждаване на капитаните един по един. След като Рендър е един от тях, това означава, че ще трябва да променим мнението на четирима от останалите шестима. — Пръстите му забарабаниха по масата. — Смятам, че в тази работа е замесен поне още един от тях.

— Защо? — попита Марк.

— Твърде много неща не се връзват — отвърна Амос — Видяхте ли корабите в залива? — Марк кимна. — Някой е трябвало да докара много наемници отнякъде, после да ги превози до флотилията, която удари Далечния бряг. Това означава дълго планиране, в което са замесени много хора. Мисля, че са участвали поне два големи кораба, може би три, а това означава поне още един капитан освен Рендър.

— Тогава ще трябва да действаме бързо — каза Николас.

— Разполагаме може би с една седмица преди някой от екипажа да направи гаф и да се наложи да си пробиваме път за бягство с бой — каза Амос.

— Ако пленниците все още са тук, трябва да ги намерим преди да са ги преместили.

Амос поклати глава.

— Почти невъзможно е да са още тук.

— Защо смяташ така? — попита Марк.

Накор се обърна и отвърна вместо Амос:

— Защото капитан Рендър лъжеше всички. Твърдеше, че не било имало нападение. Но все пак е довел пленниците тук. Твърде много лъжи.

— Което означава, че онзи, който е подкрепил Рендър в набега, най-вероятно е отвел пленниците бързо. — Амос свали шапката си и изтри потното си чело. — Забравих колко влажно е по тия места. Сега, като виждам колко голям е станал Фрийпорт, вече мога да си представя как Рендър е успял да организира набега и да го скрие от останалите капитани.

Амос махна с ръка и продължи:

— Наоколо има много острови само на половин ден плаване оттук, които могат да се използват за база. Могъл е да отплава от залива по залез, с твърдението, че тръгва на рейд към брега на Кеш. След това обръща натам, където са го чакали другите нападатели, качва ги, натоварва пинаките на корабите, стига до Крудий, разтоварва пинаките и започва щурма.

— Защо е трябвало да ударят от тези води, Амос? — попита Марк. — След като не са искали другите пирати да го разберат, защо изобщо ще започват оттук?

— През Фрийпорт непрекъснато минават чужденци — отвърна Амос. — Какво по-добро място да се спазарят за това мръсно дело? Но въпросът сега е къде е могъл да скрие неколкостотин пленници?

Лицето на Накор се свъси.

— Пъг спомена за някаква голяма постройка. Голямо тъмно здание.

— Мисля, че е време да почваме — каза Амос, изгледа Марк и го попита: — Ти как си като моряк?

— С малка лодка мога да се оправя, колкото да не се удавя — отвърна Марк.

— Добре. Намери утре една и я купи. Ако някой те попита защо ти е, кажи, че искаш да поогледаш околните острови, щото Тренчард е решил да си вдигне къща. Някои от капитаните си имат свои малки лични кралства наоколо. Вземи и Хари и гледай да не се удави.

— Рендър, изглежда, има твърде много да губи, за да ни създаде неприятности заради това, че двамата с Николас го заплашихме, а на нас ни забраниха да се занимаваме с него — продължи Амос, ухили се и потупа Николас по ръката. — А ти, момчето ми, извади най-големия късмет. Ти имаш незавидната задача да подразниш Рендър до такава степен, че да го принудиш да направи някоя глупост. Ще пуснем някой да го следи, а ти ще вървиш по петите му. Искам да си толкова близо до него, че да те помисли за сянката си.

Николас кимна.

Амос отпуши голямата делва с ейл и попита:

— Е, кой ще пие?