Реймънд Фийст
Кралският корсар (5)

Глава 3
Крудий

Корабът хвърли котва.

Крайбрежните улици на Крудий гъмжаха от забързали се по ежедневните си работи граждани. Николас оглеждаше с любопитство новия си дом и очите му жадно поглъщаха всяка подробност. Пристъпите му на тъга по дома се бяха върнали по време на дългия път и се бяха стопили само докато преминаваха през опасните Тъмни проливи в продължение на ден и половина — време, изпълнено с по-сериозни вълнения. След това бяха продължили на север към Тулан и Карс и ето че най-сетне бяха стигнали в Крудий.

Пред последните двадесетина години градът се беше разраснал във всички посоки и това си личеше от пръв поглед. Още докато плаваха на север, Амос им бе посочил слялото се с градчето бивше рибарско селце, южно от носа, наричан „Моряшка скръб“, а на югоизток, на един далечен хълм се виждаха нови сгради.

Николас примижа срещу яркото слънце, отразено в белотата на постройките. Две карети и два фургона тъкмо спираха пред едно здание, над което се вееше голямо знаме — там сигурно бе митницата. Слугите, които стояха отзад на каретите, скочиха и отвориха вратите. От първата излезе висока жена, последвана от още по-висок мъж — това трябва да бяха чичо му и стринка му: Николас не ги бе виждал от съвсем малък.

Амос заповяда да спуснат стълбата. Николас и Хари чакаха до парапета. Херцог Мартин, херцогиня Бриана и дворът им се подредиха да посрещнат принца и свитата му.

— Е, значи поне един от гълъбите е стигнал до Илит — отбеляза Амос.

През последните двадесет и осем години след Войната на разлома връзката между Крондор и Далечния бряг се поддържаше с помощта на конни вестоносци и пощенски гълъби. Но заради внезапно взетото решение да изпратят Николас насам, само ден преди тръгването, вестта за предстоящото му пристигане беше стигнала в Крудий само няколко дни преди да пристигне корабът.

— Онези момичета кои са? — попита Хари.

Николас също беше забелязал двете девойчета в свитата на херцога и отвърна:

— Предполагам, че едната трябва да е братовчедка ми Маргарет. Не знам коя е другата.

— Ще разбера — ухили се Хари.

След като пуснаха стълбата, Амос се обърна официално към Николас и каза:

— Ваше височество… — Според протокола принцът трябваше да слезе пръв на брега.

Хари пристъпи напред, но Амос опря ръка на гърдите му и каза рязко:

— По ранг, скуайър.

Хари се изчерви и отстъпи.

Николас слезе на кея и Мартин, херцогът на Крудий, се усмихна топло и се поклони на племенника си.

— Ваше височество, много сме щастливи да ви посрещнем с добре дошъл в Крудий. — Мартин приличаше малко на Арута, но беше по-висок от него и доста по-едър. Косата му беше почти съвсем побеляла и лицето му беше набръчкано от слънцето и възрастта, но въпреки това от него се излъчваше сила и това лесно се усещаше от всички. Мартин не беше от ленивите благородници, които си седят по цял ден, пият вино и хокат слугите си. Този мъж въпреки възрастта все още прекарваше нощите си, преспивайки на голата земя под звездното небе, и носеше тежка плячка на гръб.

Николас се усмихна, малко смутен от церемонията и каза:

— Чичо, много се радвам, че съм тук.

Амос слезе втори на кея, каза: „Ваша светлост!“ и потупа грубо Мартин по рамото.

Цялата формалност набързо се изпари, щом Мартин прегърна Амос.

— Е, стари пирате — рече той с усмивка. — Толкова години минаха.

Амос кимна към Николас и Мартин отново насочи вниманието си към принца.

— Ваше височество, позволете да ви представя съпругата си, херцогиня Бриана. — Николас не беше я виждал от съвсем мъничък и споменът му за нея беше смътен. Все едно че я срещаше за първи път. Високата стройна жена сведе леко глава пред него. Косата й, вече посивяваща, с удивително бял кичур на лявото слепоочие, се спускаше назад от високото чело. Херцогинята не можеше да се нарече красива жена, но притежаваше изключителна обаятелност. Сините й очи, обкръжени от ситни бръчици, нанесени от бурите на времето, изгледаха принца от лице, на което възрастта беше спестила каквито и да е следи, въпреки че възрастта й надвишаваше петдесетте. Беше се облякла доста практично, с кожено елече върху копринена риза и панталони, затъкнати във високи до коленете ботуши.

— Милейди — поздрави я Николас, след като пое ръката й и я стисна леко. Отвърнаха му със силно ръкостискане и Николас веднага разбра, че приказките за странната съпруга на чичо му в общи линии са верни. Родом от падналия град Арменгар — където жените бяха били воини наред с мъжете, — лейди Бриана умееше да язди, да ловува и да се бие не по-зле от повечето мъже, поне така разправяха. Сега, след като я видя отблизо, Николас не се съмняваше, че е така.

Мартин продължи с представянето.

— А това е синът ми Марк. — Николас се обърна към братовчед си и се поколеба; в него имаше нещо смътно познато. Кафяви очи и кафява коса: Николас предположи, че му е заприличал на някого в Крондор. Марк беше на ръст колкото него и косата му беше също толкова дълга, но беше с близо две години по-голям от принца и с малко по-едро тяло. Марк се поклони сдържано и отстъпи.

— Братовчеде — отвърна Николас и кимна.

Амос пристъпи зад Николас и каза на Мартин:

— Помниш ли когато за пръв път се досетих, че сте братя с Арута?

— Как да не помня? — отвърна Мартин. — Беше първото ми пътуване по море, а ти за малко щеше да ни издавиш.

— Искаш да кажеш, че ви спасих скъпоценните кожи. — Амос махна с ръка към Николас и Марк и добави: — Но ако все още е нужно някакво доказателство за родството ви, ето ти го пред очите. — Старият моряк поглади брадичката си. — Май ще трябва да боядисаме единия от двамата в зелено, за да ги различаваме.

Николас погледна объркано Амос, но лицето на Марк остана невъзмутимо.

— Приликата — каза Амос.

— Каква прилика?

— Помежду ви — отвърна адмиралът.

Николас изгледа братовчед си.

— Вие смятате ли, че…

Марк поклати леко глава.

— Не го забелязвам… ваше височество.

Амос се засмя.

— Няма и да го забележите.

Мартин продължи с представянията.

— Ваше височество, това е дъщеря ми Маргарет.

Едното от двете девойчета приклекна в изискан реверанс. Косата й беше тъмна като на брат й, но иначе приличаше на майка си. Природата я беше дарила с издължен прав нос и високи скули, но не толкова резки като на Бриана. Носеше косата си дълга до раменете като майка си, свободно и без никакви накити. Тъмните й очи се вдигнаха към принца и тя каза:

— За мен е удоволствие, братовчеде. — Усмихна се и изведнъж стана много хубава.

Погледът на Николас се насочи към девойката до Маргарет и той усети как сърцето му се сви. Изгледаха го очи с цвят на изкласяващо жито и най-големите, които беше виждал, и той изведнъж се почувства неловко, тромаво и неуверено. Маргарет каза:

— Това е моята приятелка лейди Абигейл, дъщерята на барон Белами Карски. — Стройното момиче отвърна с реверанс и Николас можеше да се закълне, че не е виждал някоя досега да го прави толкова грациозно. За разлика от Маргарет, светлорусата коса на Абигейл беше прибрана със сребърно венче на тила и оттам се спускаше като водопад. Тя се усмихна и Николас не можа да се сдържи да не й се усмихне в отговор. И след малко усети, че усмивката му се превръща в глупаво хилене.

Някой до него се окашля и Николас се събуди от унеса си. Промълви „Милейди“ и усети, че гласът му е странно приглушен. След това се обърна към Мартин и каза:

— А това е Хари, моят скуайър. — И посочи слизащия по стълбата младеж, понесъл багажа на принца, както и своя. Хари пусна багажа на земята, поклони се на херцога на Крудий и широко се ухили на принцесата и приятелката й.

Мартин обясни, че Николас ще се вози в първата карета с него и с херцогинята. Хари тръгна след тях, но Амос го хвана за рамото.

— Първата карета е за принца, херцога и херцогинята. Втората е за моя милост и за децата на херцога.

— Но… — почна Хари.

Амос посочи фургоните.

— Ти можеш да се погрижиш багажът на принца да се свали и да се натовари на ей ония фургони. Като приключиш, можеш да се качиш на някой от тях.

Накор и Гуда слязоха от стълбата и Хари попита:

— А те?

Накор отвърна ухилено:

— Ние ще повървим пеша. Не е далече. — Посочи замъка на хълма над залива.

— И аз предпочитам да се поразтъпча — заяви Гуда.

Хари въздъхна и помъкна двата вързопа към първия фургон, но коларят му подвикна:

— Ей, момче, това какво е?

Хари вече се беше вкиснал и му се сопна:

— Багажът на принца на Крондор! А аз съм неговият скуайър!

Мъжът, облегнал се на ритлата, отдаде лениво чест и рече:

— Тогава къде ще искаш да сложим ей онова, скуайър? — И посочи.

Хари се обърна и видя, че двама от моряците мъкнат надолу по стълбата първата част от багажа на принца — два тежки обковани сандъка. Последваха ги още три. След което сред скърцане на дърво и опънати въжета от трюма на кораба величествено започна да се издига голяма товарна мрежа и още десетина тежки сандъци и бали с багаж бяха свалени и подредени на кея.

Коларят рече:

— Предполагам, че знаеш къде трябва да отиде всичко това, а, скуайър?

Примирен, Хари бръкна във фургона и извади двете торби, побрали най-нужните вещи на двамата с Николас за през седмиците на борда. Явно те трябваше да се натоварят последни. Хари поклати глава и каза:

— И сигурно трябва да надзиравам товаренето, нали?

Коларят му намигна свойски и се размърда.

— По-лесно и бързо ще стане за всички, скуайър, ако вземеш да надзираваш ей оттам. — Посочи му една врата на дузина крачки от фургона. — Ейлът е добър, месните плънки на баничките също, и спокойно можеш да си надзираваш от прозореца.

При мисълта за месните банички след омръзналата му храна на кораба устата на Хари се напълни със слюнка, но той отвърна:

— А, не. Имам си задължения.

Коларят поклати глава.

— Тогава направи ни услуга, скуайър, и надзиравай, ако може, малко по-отстрана и по-кротко, ако ми схващаш намека.

Хари кимна и се отдръпна от пътя на първите два сандъка, понесени към фургона. Намери си сянка под ниския покрив на сградата на митницата и се облегна на стената. После погледна към хълма и видя Гуда и Накор, които вече напускаха района на пристанището и крачеха по широката улица, цепеща градчето на две и водеща към замъка. Най-вероятно щяха да са там поне час преди него.

— А аз си мислех, че ще е интересно — промърмори Хари.

 

 

Когато първата карета влезе в двора на замъка, двете строени редици бойци застанаха мирно. Всички бяха облечени в кафяво-златистите табарди на Крудий и държаха щитове със златния гларус на Крудий на кафяво поле, а от всяка алебарда висеше кафяво-златист пискюл. Броните им блестяха на слънцето. Когато кочияшът отвори вратата и Николас слезе, някакъв нисък кривокрак мъж извика:

— За… почест!

Алебардите се наклониха напред, след което отрядът войници ги дръпна обратно. Мартин и съпругата му също слязоха от каретата и конярите подкараха конете към конюшнята отзад.

Николас огледа с любопитство новия си дом. Замъкът изглеждаше малък в сравнение с онова, с което беше свикнал. Представляваше стара цитадела, около която по-късно беше издигната пристройка и след това отзад беше добавена още една зала. Николас бързо прецени разстоянията и с известно разочарование забеляза, че строителят на външната стена е оставил сравнително малко открито пространство. Ако някой противник преодолееше стената, щеше да остане малко място да му се попречи да стигне до вътрешната цитадела.

Сякаш прочел мислите му, Мартин каза:

— Моят прапрадядо е отнел тази цитадела от разположения тук кешийски гарнизон и е вдигнал стената около нея. — И добави с малко крива усмивка, която напомни на момчето за баща му: — Дядо ми е вдигнал другите две постройки и не е останало повече място. Баща ми, твоят дядо, се канеше да избута стената още малко навън, за да отвори място за повече пристройки… но така и не се стигна до това. — Той сложи ръка на рамото на Николас. — На мен също така не ми остава време.

Някакъв чернокож мъж с къса черна брада закрачи с войнишка стъпка заедно с побелелия кривокрак човек откъм войнишкия строй. Двамата се спряха пред Николас, отдадоха чест и се поклониха на принца.

Амос се ухили на ниския.

— Здрасти, Чарлз!

— Ваше височество — каза Мартин. — Това са моят мечемайстор Чарлз и началникът на конницата Факсън.

Николас отвърна с лек поклон на поздравите на двамата и каза няколко думи на Чарлз на чужд език. Мечемайсторът се поклони дълбоко и отговори на същия език, след което каза на кралска реч:

— Говорите чудесно цурански, ваше височество.

Николас се изчерви.

— Само няколко думи всъщност. Но всички в двора знаят за цуранския мечемайстор на чичо Мартин. — После се обърна към тъмнокожия. — Както и за конемайстор Факсън.

— Ваше височество — поклони се Факсън.

Мартин представи и други членове на персонала си и след като формалностите приключиха, хвана Николас под ръка.

— Ваше височество, елате с мен, ако обичате.

Мартин и Николас се заизкачваха по стълбите на замъка, а децата на Мартин с Абигейл ги последваха.

Бриана се обърна към Амос.

— Довечера ще имаме прием, така че си почини и се приготви.

— Само ми кажете коя е стаята, милейди. Толкова години съм изкарал в този замък, че едва ли ще се загубя.

— Старата ти стая, Амос — усмихна се Бриана. — Тя си е твоя. И стига вече официалности.

Амос погледна към главната порта на замъка и забеляза двамата застанали на пост стражи.

— Може да кажеш на онези юнаци, че след няколко минути ще се появят двама безподобни типове. Единият е дребен сбърканяк от Шинг Лаи, казва се Накор, а другият е висок наемник от Кеш, казва се Гуда Буле. Да ги пуснат. Те са свитата на Ники.

Бриана повдигна учудено вежди, обърна се към мечемайстор Чарлз и му каза:

— Погрижи се, моля те.

Той отдаде чест и се забърза към портата да уведоми стражите.

— Какви са тези хора, Амос? — попита озадачено Бриана.

Амос отвърна, стараейки се да си придаде лековат тон:

— Една от най-оригиналните двойки на света.

Бриана постави свойски ръка на рамото на Амос. Двамата бяха служили заедно в Арменгар, когато морякът бе помогнал в защитата срещу армиите на Братството на Тъмната пътека.

— С теб се знаем достатъчно добре, за да разбера, че тук има нещо по-особено? Какво е то?

Амос поклати глава.

— Просто… нещо, което Арута ми каза, преди да тръгнем насам. Каза, че ако се случи нещо, трябвало да слушам Накор.

Бриана помълча замислено и после каза:

— Не се съмнявам, че това „нещо“ може да означава само беда.

Амос се засмя насила.

— Е, едва ли е искал да каже, че трябва да слушам вещер, ако някой ни изненада с гуляй!

Бриана отвърна с усмивка, прегърна Амос и го целуна по бузата.

— Липсваше ни с твоя хумор, Амос.

Амос се огледа, унесен в спомени.

— Толкова много хора съм виждал да загиват по тези стени, че Крудий никак не ми е липсвал, Бриана. — После също я целуна по бузата и я стисна в мечешката си прегръдки. — Но проклет да съм, ако двамата с Мартин не сте ми липсвали.

Прегърнати, високата херцогиня и дебелият морски капитан се заизкачваха по стъпалата на замъка.

 

 

Мартин покани Николас да седне и се премести зад голямото писалище. Кабинетът на херцога изглеждаше малък в сравнение от този на Арута в Крондор и Николас се огледа.

На стената зад Мартин беше провесено знамето на Крудий с гларуса. Над птичата глава личаха смътни очертания на корона, но везмото беше свалено. Николас знаеше, че дядо му някога беше държал този пост и че той също като Мартин е бил втори сериозен претендент за короната, която сега носеше чичо му Луам. Но потомството на Мартин бе лишено от наследство поради незаконното му рождение и всички формални белези за такава претенция бяха заличени от фамилните инсигнии.

— Този кабинет беше известно време на баща ти — каза Мартин — в годините на Войната на разлома. Преди това, Николас, той е бил кабинет на дядо ти, а преди него — на неговия баща и на неговия дядо.

Николас забеляза, че освен херцогското знаме по стените няма нищо — дори никакви лични трофеи; само една голяма карта на херцогството и още една на цялото Кралство красяха иначе голия камък. Писалището на Мартин беше също така спретнато подредено, само с една мастилница и паче перо до нея, калъп червен восък за херцогския печат и една свещ. Два пергаментови свитъка намекваха за нещо недовършено, но иначе стаята създаваше впечатление за организираност и ред, сякаш сегашният й обитател не понасяше работният му ден да приключи с недовършена задача и нерешен проблем. Николас усети, че всичко това му е много познато, защото усетът за ред бе отличителна черта и на баща му. Младежът насочи отново вниманието си към чичо си, който го гледаше напрегнато и се изчерви.

Мартин му се усмихна.

— Ние сме от едно семейство, Николас. Никога не забравяй това.

Николас сви рамене.

— Слушал съм татко да разказва за Крудий, а и безкрайните разкази на Амос за войните, но… — Огледа стаята още веднъж. — Предполагам, че просто не съм знаел какво да очаквам.

— Точно затова си тук — каза Мартин. — Арута пожела да научиш нещо за рода си.

— Условията в този двор са груби, според крондорските стандарти — продължи херцогът. — А според стандартите на Риланон и другите източни дворове — почти примитивни. Но скоро ще се увериш, че за най-съществените неща тук е достатъчно удобно.

Николас кимна.

— С какво точно ще се занимавам?

— Арута остави на мен да реша — отвърна Мартин. — Смятам на първо време да те назнача за свой скуайър. Малко си голям вече за този пост, но така ще си край мен, а след време току-виж ти намеря и по-подходяща работа. Приятеля ти ще зачисля към Марк.

Николас понечи да възрази, но Мартин каза:

— Скуайърите нямат свои скуайъри, Николас. — Младежът кимна.

— Довечера ще имаме официален прием с трупа музиканти, които са в града. А от утре ще поемеш задълженията си.

— Какви ще са те?

— Икономът Самюъл ще те запознае със задълженията ти. Мечемайстор Чарлз и конемайстор Факсън ще ти възложат други. Всеки ден ще има да свършиш по няколко неща, но преди всичко ще трябва да ме улесняваш в ефикасното управление на херцогството. Сигурно си забелязал новите постройки по крайбрежните хълмове и отвъд тях. Крудий постепенно се превръща в голям град. Много работа има да се върши. Сега ще наредя на някой от слугите да ти покаже квартирата.

— Благодаря, чичо Мартин. — Николас стана, след като Мартин излезе иззад писалището, отвори вратата и махна на един от слугите в коридора да се приближи.

— И запомнете, ваше височество — каза Мартин. — Считано от утре, ще се обръщате към мен с „ваша светлост“. А обръщението към вас ще е „скуайър“.

Николас се изчерви от смущение, кимна и тръгна след слугата към новото си жилище.

 

 

Вечерта Николас седеше между чичо си и братовчед си Марк. Храната беше апетитна, макар и без деликатеси, виното — ароматно, и забавленията — прилични. По-голямата част от вечерта за младия принц премина в зяпане през раменете на стринка му и чичо му към седящата до Маргарет Абигейл. Двете момичета като че ли не отлепваха главите си една от друга и Николас, кой знае защо, усети, че се изчервява. Няколкото му опита да заговори Марк приключиха с кратки отговори и дълго мълчание. На Николас започна да му се струва, че по неизвестни причини братовчед му нещо не го харесва.

Амос, Накор и Гуда Буле седяха чак в другия край на масата и Николас нямаше как да поговори с някой от тях. Явно си прекарваха добре с мечемайстор Чарлз и конемайстор Факсън.

Хари пък правеше опити да въвлече в разговор някакъв младеж до него. Младежът, изглежда, говореше много тихо, защото Хари трябваше непрекъснато да се навежда, за да го чуе. Не изглеждаше много по-голям от момчетата, навярно на около деветнадесет години, най-много на двадесет. Косата му беше смайващо светла, стигаше до раменете му и той непрекъснато я отмяташе от челото си. Очите му бяха сини и Николас си представи, че ако този човек благоволи веднъж поне да се усмихне, сигурно ще мине за доста симпатичен.

— Кой е този, братовчеде?

Марк извърна глава.

— Този ли? Антъни. Той е магьосник.

— Наистина? — възкликна Николас зарадван, че най-после е измъкнал повече от една фраза от устата на братовчеда. — И какво прави тук?

— Баща ми преди няколко години помоли твоя баща да се застъпи пред господарите на Звезден пристан да ни пратят тук някой магьосник. — Марк сви рамене. — Нещо свързано с дядо ни, предполагам. — Остави реброто, което гризеше, топна пръсти в пълната с вода купа и ги изтри в ленената салфетка. — Баща ти не ти ли е разказвал за магьосниците в двора на Крудий?

Зарадван, че най-после завързват някакво подобие на разговор, Николас сви рамене.

— Малко. За Кълган и Пъг, имам предвид. С Пъг се срещнахме по време на това пътуване.

Марк не свали очи от магьосника.

— Антъни е свестен човек, уверявам те, може дори приятел да ти стане, като се опознаете. Но е доста затворен, а в редките случаи, когато татко му е искал някакъв съвет, все е склонен да се измъква. Боя се, че изборът на чародеите от Звезден пристан да пратят тук точно него е някаква шега.

— Наистина?

Марк го изгледа кисело.

— Братовчеде, непрекъснато го повтаряш това „наистина“ все едно, че ще седна да си измислям.

— Извинявай — каза Николас и малко се изчерви. — Просто навик. Исках да кажа, защо смяташ, че господарите на Звезден пристан ще го правят това, с шегата?

— Защото май не е много добър магьосник, доколкото ги схващам тези неща.

Николас за малко да изтърси пак „Наистина?“, но се овладя в последния момент и го промени на:

— Интересно. Искам да кажа, човек не среща магьосници толкова често, но малкото, които са идвали в двора ни, не са се занимавали много-много с магии. Във всеки случай не и пред хорските очи.

Марк сви рамене.

— Предполагам, че е полезен, но нещо в него ме кара да съм предпазлив. Има си някакви тайни.

Николас се засмя и Марк се обърна да види дали не се смее на него. Принцът каза:

— Мисля, че това е част от цялата им работа, нали знаеш. Промъквания в сенките, разни загадки и прочие.

Марк отново сви рамене и се подсмихна.

— Може би. Все едно, той е съветник на татко, макар че не се занимава много с тази работа.

Доволен, че не са потънали отново в неловко мълчание, Николас продължи разговора.

— Знаеш ли, познавах бащата на конемайстора ви. Не предполагах, че Факсън толкова ще прилича на стария херцог.

Марк изсумтя равнодушно.

— Гардан беше много стар, когато се върна от Крондор. Не съм забелязал.

Доловил, че разговорът се изплъзва, Николас каза:

— Много се натъжих, като чух за смъртта му миналата година.

Марк отново сви рамене — най-изразителният му жест, както изглежда.

— Той не правеше почти нищо, освен да лови риба и да разказва историите си. Много стар беше. И аз го харесвах, но… — Отново сви рамене. — Нали знаеш, човек остарява, после умира. Такива работи.

Този път бе ред на Николас да свие рамене.

— Сигурно наистина е бил много остарял. Аз го помня отпреди десет години. — Отказа се да разтегля разговора повече и остатъкът от вечерята мина в мълчание.

След като вечерята приключи, Мартин стана и заяви:

— Приветстваме с добре дошъл в нашия дом своя племенник Николас. — Събралите се придворни и прислугата изръкопляскаха учтиво. — Считано от утре, той ще служи като мой личен скуайър. — При тези думи Хари погледна озадачено приятеля си. Николас сви рамене.

Мартин каза:

— А неговият спътник, Хари от Лъдланд, ще бъде скуайър на моя син.

Хари направи кисела физиономия: „Аха, ясно.“

— А сега — каза Мартин — желая на всички ви лека нощ.

Подаде ръка на Бриана и я поведе към вратата. Маргарет и Абигейл тръгнаха след тях, после стана и Марк, обърна се към Хари и рече:

— Е, щом ще си ми скуайър, искам да ме събудиш един час преди изгрев-слънце. Попитай някой от слугите къде са ми покоите. И гледай да не закъсняваш. — Обърна се към Николас и каза: — Татко също ще иска да си готов утре.

Николас не хареса много тона на братовчед си, но се постара да отвърне много учтиво:

— Ще съм готов.

Марк се усмихна, което беше изненадващо, защото за пръв път през целия прием на равнодушно намръщеното му лице се появи нещо като изражение.

— Надявам се. — Махна на слугите и каза: — Покажете стаите на двамата скуайъри.

Момчетата закрачиха след двамата слуги и когато подминаха магьосника, Хари му подвикна:

— До скоро виждане, Антъни.

Магьосникът измърмори нещо неразбрано в отговор. Щом завиха по дългия коридор, Хари прошепна:

— Това е магьосникът на херцога.

— Знам — отвърна Николас. — Марк ми каза, че не бил много добър в занаята си.

Хари даде да се разбере, че няма мнение по въпроса, но отвърна:

— Изглежда ми свестен човек, макар и малко затворен. И освен това само мънка.

Слугите отведоха двамата младежи до две съседни врати. Николас отвори тази, която му посочиха и влезе в нещо, което можеше да се определи само като килия. На пода имаше сламеник, а в единия ъгъл — малка ракла за личните му вещи. Малка масичка, стол и груба глинена лампа на масичката изчерпваха цялото обзавеждане. Николас се обърна към слугата, който вече си тръгваше, и попита:

— Къде са ми нещата?

— На склад са, скуайър — отвърна слугата. — Негова светлост каза, че няма да ви трябват преди да си тръгнете, затова нареди да ги приберат в едно от мазетата. Всичко, което ще ви трябва, ще го намерите в раклата.

Хари плесна приятеля си по рамото.

— Е, скуайър Ники, я да вземем да легнем сега и да му поспим. Утре ще трябва да ставаме рано.

— Не ме оставяй да се успя — отвърна със свит стомах Николас.

— Какво печеля?

— Да не те изритам по задника например.

Хари като че ли се замисли за миг и отвърна:

— Звучи честно. — Засмя се и добави: — Не се тревожи. Ще свикнеш като скуайър. Виж мен: толкова ти служих и още не съм умрял.

Хари влезе в стаята си, а Николас вдигна очи към тавана, сякаш да каже: „Не си, защото никога не ти се е налагало наистина да си такъв“. Влезе в килията си с много мрачно предчувствие, затвори вратата и се съблече. Духна лампата, добра се в тъмното до сламеника, легна в грубата постеля и се зави с единственото одеяло. Остатъка от нощта изкара в мятане и въртене, с много малко сън и много повече страх.

 

 

Някой почука и Николас веднага се събуди. Ръката му зашари в тъмното и едва сега ужасно притеснен той осъзна, че е изгасил лампата, без да остави нещо, с което да я запали. Намери дръжката на бравата в тъмното и отвори вратата. Хари, който беше застанал на прага, попита:

— Така ли смяташ да излезеш?

Николас се почувства глупаво само по долна риза и отвърна:

— Забравих да оставя кремък и огниво.

— Те са на масата зад лампата, където се оставят обикновено. Аз ще я запаля; ти се обличай.

Николас отвори раклата и намери вътре проста туника и панталони в кафяво и зелено, които, както предположи, трябваше да са униформата на скуайърите в Крудий, понеже Хари беше облечен по същия начин. Облече ги и реши, че му стоят добре. Измъкна ботушите си и попита:

— Каква е тази работа със ставането преди изгрев?

Хари отиде до вратата, затвори я и отвърна:

— Ами селяни.

— Селяни?

— Нали се сещаш. Селски народ. Винаги стават преди да е съмнало и си лягат с кокошките.

Николас изръмжа разбиращо и нахлузи ботушите си. Левият му крак изглеждаше леко подут, поради което направеният специално за него ботуш се обу малко по-трудно.

— По дяволите. Тук май е по-влажно, отколкото вкъщи.

— Чак сега ли забеляза! — възкликна Хари. — Искаш да кажеш, че мъхът по камъните до леглото ти не те е подсетил?

Николас замахна разсеяно към него.

— Хайде — засмя се приятелят му. — Не бива да закъсняваме още първия ден.

Тръгнаха по тъмния коридор и изведнъж Хари каза:

— Къде са слугите?

— Ние сме слугите, тъпак такъв — отвърна Николас. — Мисля, че се сещам къде са стаите на семейството.

С опитване и грешки момчетата се добраха някак до крилото за семейството на херцога. Скромни жилища в сравнение с това, с което беше свикнал принцът у дома, но въпреки това можеше да се каже, че са по-удобни от килийките, в които двамата бяха изкарали нощта. От две стаи излязоха двама слуги, Николас попита и им обясниха къде всъщност са спалните на лорд Мартин, лейди Бриана и на младия господар Марк.

Момчетата заеха местата си до съответните врати и зачакаха. След няколко мига Николас се осмели лекичко да почука. Вратата се отвори, Мартин надникна навън и каза:

— След няколко минути ще се видим, скуайър.

Преди Николас да успее да отговори: „Да, ваша светлост“, вратата се затръшна под носа му.

Хари се ухили и вдигна ръка също да почука, но преди кокалчетата му да се ударят в дървото, вратата се отвори и Марк излезе.

— Закъсня — сопна се той. — Хайде. — Забърза се по коридора и Хари трябваше да подтичва, за да го настигне.

След няколко минути Мартин излезе от спалнята си и закрачи по коридора, без да каже дума, а Николас заподтичва след него. Но вместо да свие по главния коридор, както момчето очакваше, херцогът се отправи към главния вход, пред който ратаите изкарваха коне от конюшнята. Марк и Хари вече излизаха през портата.

— Можеш ли да яздиш? — попита Мартин.

— Разбира се… ваша светлост — побърза да добави Николас.

— Хубаво. Защото тук е пълно с неопитни кончета, които искат здрава ръка.

Щом се качи на седлото, Николас веднага усети, че ще трябва да се пребори с коня. Бързо и рязко дръпване на юздата и стегнат седеж и плашливото животно беше овладяно. Конят беше млад и вероятно беше скопен наскоро, защото буйната му грива все още стоеше щръкнала като на жребец и се държеше войнствено. На Николас не му хареса и тежкото седло, от което контактът му с тялото на животното ставаше труден.

Но Мартин не го остави да разсъждава дълго над тънкостите на ездата, защото извърна животното си и пое към портата. Николас смуши коня си и установи, че ще трябва доста да го подритва, за да го накара да тръгне. А после дойде взривът: конят хвърли силен къч, след което се опита да го хвърли. Николас инстинктивно го стисна с крака, приведе се и дръпна силно и рязко юздите. Поведе животното в кръг, задържайки го, докато го успокои, и подкара в плавен лек галоп. След това, щом настигна херцога, забави хода му, за да тръгне редом с Мартин.

— Добре ли спа тази нощ, скуайър?

— Не съвсем, ваша светлост.

— Квартирата не ти ли хареса? — попита Мартин.

Николас го погледна накриво да разбере дали не му се подиграват и видя само един безстрастен поглед.

— Не, много си е удобна — отвърна младежът. Не искаше да го хванат, че се оплаква. — Предполагам, че е само заради новостта.

— Бързо ще свикнеш с Крудий — каза Мартин.

— Ваша светлост обикновено не се ли храни сутрин — попита Николас, чийто стомах вече негодуваше от липсата на закуска.

Мартин се усмихна, с едно леко помръдване на горната устна, също като прословутата полуусмивка на бащата на Николас, и рече:

— О, ще закусим, разбира се, но преди хапване винаги имаме един-два часа работа, скуайър.

Николас кимна.

Навлязоха в града и Николас забеляза, че улиците вече са се оживили. Кепенците на дюкяните все още не бяха вдигнати и вратите бяха затворени, но работниците вече бяха тръгнали към пристанищата, мелниците и безброй други места за работа. Виждаха се рибарски лодки, които вече напускаха залива в сивата предутринна светлина — слънцето още не се беше вдигнало над далечните планини на изток. Пекарниците, почнали работата си още през нощта, изпълваха въздуха с благодатния аромат на хляба, приготвян за деня.

Щом наближиха пристанището, до ушите му стигна познат глас.

— Пригответе ги тези мрежи! — викаше Амос.

Николас видя, че адмиралът надзирава товаренето на някакви припаси на кораба от съседните складове. На завоя се появи Марк: крачеше до един бавно тътрещ се фургон, а на стъпка до него — Хари.

— Това е последното, татко — извика Марк.

Мартин не си направи труда да обясни на Николас какво става, но принцът заключи, че херцогът добавя товар за новия гарнизон на север. Мартин извика:

— Амос, ще успееш ли да хванеш сутрешния отлив?

— Даже ще ми останат няколко минути! — ревна в отговор адмиралът. — Стига тези пипкави маймуни да успеят да натоварят до половин час!

Свикнали с подобни грубости като част от ежедневието, докерите по кея като че ли не забелязваха ругатните и невъзмутимо си продължаваха работата. Щом напълнеха поредната мрежа, товарачите на макарата я вдигаха над корабния трюм, смъкваха я и я поставяха съвсем точно на мястото й.

Амос се приближи до загледалия се Мартин и спътника му.

— Трудната част ще е разтоварването. Надявам се, че войничетата в гарнизона ще помогнат, но въпреки това ще ни отнеме две-три седмици, докато всичко се прекара с лодки от залива.

— А ще ти остане ли време да ни погостуваш на връщане?

— Предостатъчно — отвърна ухилено Амос. — Дори месец да ми отнеме, мога да се задържа няколко дни, преди да поема обратно за Крондор. Ако разтоварването стане бързо, мога да дам на хората си една седмица почивка преди да се преборя с проливите.

— Сигурен съм, че ще им хареса — каза Мартин.

След като натовариха и последната мрежа, Мартин каза на Николас:

— Върни се в замъка и кажи на иконома Самюъл, че ще се върнем за храна след половин час.

Николас понечи да обърне коня, но спря и попита:

— Да се връщам ли тук… ваша светлост?

— А ти как мислиш? — каза Мартин.

Понеже не знаеше какво да мисли, отговорът на Николас прозвуча нелепо в собствените му уши:

— Не съм сигурен.

Тонът на Мартин не съдържаше укор, но не беше и много ласкав.

— Ти си моят скуайър. Мястото ти е до мен, освен ако не наредя нещо друго. Върни се веднага след като свършиш каквото ти казах.

Николас се почувства малко неловко, че не е съобразил и се изчерви.

— Слушам, ваша светлост.

Николас подкара на галоп от пристанището. Щом наближи улиците на града обаче, се принуди да забави в тръс. Всеки минаващ конник трябваше да е или благородник, или поне войник, пратен по задача, затова повечето хора се отдръпваха, щом чуеха тропота на копитата или видеха яздещия Николас. И все пак трябваше да внимава. Той забави до обикновен ход и се заоглежда с любопитство. Дюкяните вече се отваряха, майсторите подреждаха изделията си по прозорците, а уличните търговци редяха стоката си по сергиите, още хора излизаха от къщите си и тръгваха по работа. Две млади женички, не по-големи от година-две от самия Николас, си зашушнаха, щом принцът ги подмина.

Крудий му се струваше странен. Нямаше ги нито богатите квартали на Крондор, нито бордеите на бедняшкия район; това тук беше нещо друго. Човек не можеше да види тълпите просяци, гъмжащи по улиците на Крондор, а и едва ли се срещаха крадци, предположи той. Съмняваше се също така, че ще се намерят улични жени по ъглите около пивниците, макар да беше сигурен, че край пристанищните кръчми все има жени с продажен нрав. Нямаше ги също така едрите манифактури, големите мелници, бояджийниците и тепавичарниците, големите ковачници и работилниците за коли и каруци. Несъмнено в Крудий все трябваше да има някоя бояджийница и тепавичарница, но вонята от тях не се усещаше така силно, както около залива в столицата на Западните владения.

Да, Хари бе прав: Крудий си беше едно село — голямо, оживено, растящо, но все пак село или по-скоро малко градче, но не и град. Поради което изглеждаше в очите на Николас едновременно чуден и плашещ. Нервността му от това, че е толкова далече от дома си, обаче неусетно бе потисната от любопитството към това ново място и хората тук.

След като се измъкна от града, той отново срита животното и препусна в галоп към замъка. Желанието му да се справи добре с възложената му от Мартин задача отстъпваше на един много по-основен мотив: беше огладнял.