Реймънд Фийст
Кралският корсар (19)

Глава 17
Градът

Николас се напрегна.

Змийската река се виеше през непроходими блата, а сега прекосяваха някакво огромно езеро. Николас се вгледа в очертанията на далечния град, обърна се към Праджи и попита:

— Къде сме?

— В Езерото на кралете — отвърна Праджи.

— Защо се нарича така?

Праджи беше отпуснал гръб на една бала, а наблизо спеше Вая; двамата като че ли изобщо не се отделяха един от друг.

— Градът е възникнал преди много време като тържище на южните племена от Източните земи. С годините се е разраснал и сега човек трудно може да каже, че гражданите му са родствени с джешандите и другите степни племена. — Праджи почна да чисти ноктите си с върха на камата си. — Нали се сещаш, всяко племе си имало крал, и всяка година различно племе поред е върховенствало годишния събор. Така всяка година градът получавал различен крал, настървен да си разчисти сметките за всичко, което другите крале са причинили на неговото племе през последните тринайсет години — четиринайсет големи племена, нали разбираш? Все едно, след неколкостотин години на хората в града накрая им писнало. Вдигнали бунт и накрая всичките четиринайсет крале, както и много от съплеменниците им, били издавени в това езеро. Затова се нарича Езерото на кралете.

— И какво станало после?

— Ами, известно време се опитвали да я карат с еднолични управители, но след няколко по-големи пожара и няколко бунта, в които загинали стотици души, решили, че е тъпо и че е по-добре вождовете на клановете им да си направят този техен съвет. Това изглеждало честно, никого не дразнело кой знае колко, всичко си вървяло от добре по-добре, и така още неколкостотин години.

— След което се появил Върховният повелител? — каза Хари. — И кой е той?

Праджи се почеса по брадичката.

— Слушал съм разни истории, но никой не знае със сигурност. Не е разумно човек да разпитва много.

— Тайна полиция ли? — попита Николас.

— Казват й „Черната роза“ и хич не е смешно. Командва я някой, когото знаят само под прозвището „Тартора“, но никой не знае кой е той. Някои смятат, че той държи Даакон под око; други са убедени, че самият Даакон е Тартора. Но от тия, които познавам, никой не знае със сигурност, това е факт.

Праджи прибра камата си.

— Виж, за Върховния повелител знам следното. Името му е Валгаша, което име не е джешандийско, нито е от някое от местата, където съм бил. Висок — видях го веднъж на парада в края на Летния празник. Едър, бих казал, като вашия приятел Гуда. Изглежда около трийсетгодишен, но съм чувал, че не се е променил, откакто е взел властта, а и с тези приказки за магьосника му — кой знае. Има си един любим орел, с който ловува като със сокол. Хората разправят, че птицата била вълшебна.

— Колко ни остава до града? — попита Николас.

— Не е много — отвърна Праджи и посочи групата дървета на отсрещния бряг. — Езерото се оттича ей там, в реката, която обикаля около града.

Праджи помълча малко, след което продължи:

— Като стигнем там, най-добре ще е да ви намерим някое място, където да се подслоните. Една чета е редно да се настани някъде, където да могат да я потърсят да я наемат. Имате ли възражения да поживеете по-скромно?

— Не. Защо? — попита Ник.

— Ами — отвърна Праджи, — щото имате повече злато, отколкото е нормално, както разбирам, а една малка чета, ако почне да живее в голям разкош, ще си навлече бързо белята. Няма да е много добре да отседнете в най-скъпата гостилница в града. Но ако я карате скромно, хората ще си помислят, че сте изпаднали и сте бедни. — Помисли малко и продължи: — Мисля, че знам едно подходящо място. Точно до пазара. Скромно е, не е прекалено мръсно, а и гостилничарят няма да ви одере кожите.

Николас се усмихна.

— Предполагам, че ще е място, където ще можем и да подочуем това-онова?

— Предполагай колкото си щеш — отвърна Праджи и оголи счупените си зъби в грозна усмивка. — Номерът обаче не е да чуеш нещо, а да отсееш истината в слуховете от многото лъжи. — Той се прозя. — Двайсет години пътувам по света, но да ви кажа, не съм виждал друго място като тоя Град на Змийската река. Да вземем например Маарта. Чист град, оживена търговийка, цивилизовани хора, ще речеш. Наричат го Градът на Речната кралица, но и там човек могат да го пречукат за един петак, както навсякъде другаде.

Праджи продължи разсъжденията си за качествата и недостатъците на различните градове, които бе посетил, а Николас вече се взираше към приближаващия се град, чиито контури започнаха ясно да се очертават на хоризонта. Вече се виждаха кулите и крепостните му стени.

Езерото отвсякъде беше обкръжено с блата и беше много трудно да се различи къде свършва водата и започва сушата. Някъде отвъд езерото се издигаха ниски могили, почти голи, обрасли с ниска жилава растителност. Надясно, откъм западната страна на езерото, сушата се издигаше постепенно от блатата. Мяркаше се порутена зидария, белег от предишно строителство, но сега районът изглеждаше запуснат. На един малък хълм Николас различи някаква човешка дейност, макар че от толкова далече не можеше да се разбере каква точно.

— Ферми — каза Праджи, сякаш прочел мислите му. — Около града ги има много, разчитат на закрилата му. От другата страна на реката има няколко опожарени. Земята там се опазва трудно, а войниците на Върховния няма да се размърдат, освен ако някой не нападне стените. — Той се изплю през борда.

След малко течението се усили. Плъзнаха се покрай града и видяха на източния бряг обгорените останки от ферма.

— Разбирам какво искаш да кажеш — промълви Николас.

— Само че това не е от разбойници — каза Праджи. Посочи един хълм на половин миля по-нататък, на който се издигаше голяма къща, обкръжена от висока стена. — Онова там е имението на Даакон. Когато не е в палата на Върховния, човек може да го намери там, въпреки че за какво би го търсил един благоразумен човек, не мога да си представя. — Мъжът направи суеверен знак за добър късмет. — Решил, че фермата е прекалено близо до именията му, и заповядал на Червените кръвници да я изгорят.

Минаха под един мост, водещ към имението на магьосника, и навлязоха в район с бедняшки колиби и лодки с навеси за домове, струпани по двата бряга на реката. Ако се съдеше по външността им, тук наистина живееха много бедни хора — рибари, работници, които не можеха да си позволят да се заселят в града, както и селяни с малки нивички на тераси зад домовете им. По реката щъкаха малки лодчици и превозваха храна. От няколко лодки подвикваха хлапета, смееха се и махаха с ръце на подминаващия отряд, и Николас също им помаха.

Колкото повече слизаха по реката, толкова по-оживено ставаше. Край пристана Николас забеляза стари сгради на по два-три етажа. По терасите на някои от тях седяха пищно облечени жени, показваха прелестите си и подвикваха на мъжете в реката.

— Курви — каза с безразличие Праджи.

Николас се изчерви, когато една от тях му предложи нещо, което не беше смятал досега за възможно. Праджи забеляза червенината по лицето му и изсумтя:

— И ти си ми един капитан!

Реката се разшири — навлизаха в разлива. Продължиха плътно покрай десния бряг и най-сетне стигнаха до началото на големия низ от докове и кейове.

Изведнъж Николас зърна нещо насред залива и извика:

— Марк.

Марк пристъпи напред.

— Какво?

— Кажи на Амос да погледне натам — посочи му Ник.

Марк погледна, после кимна, отиде при кърмата и извика към втората лодка, където седеше Амос:

— Николас каза да погледнеш ей натам.

— Вече го видях — извика в отговор Амос. — Същият е.

Марк се върна и каза:

— Според Амос е същият.

Николас кимна.

— Така си и мислех.

С празен трюм, черният кораб се полюшваше високо над водата и привличаше погледите им като маяк.

— Стигнахме — промълви Николас.

Марк сложи ръка на рамото му и не отвърна нищо.

 

 

Слязоха от лодките, провряха се през гъмжилото на пристанището и поеха по някаква широка улица, водеща към голям пазар. Праджи и Вая ги водеха уверено през навалицата, като ги предупредиха да не се отделят един от друг, за да не се загубят.

Хората тук бяха също толкова разнообразни, колкото в Крондор или северен Кеш. Мъже и жени с всякакъв цвят на лицата и косите, от светлокожи и руси до тъмни като нощта, се тътреха на гъсто множество из пазара, подвикваха цените на стоките си или се пазаряха на висок глас. Облеклото на местните беше толкова разнообразно, че чуждоземските дрехи на отряда на Николас не можеха да привлекат внимание. Ярките цветове бяха обичайни, така че дори изборът на Хари не се набиваше на очи.

Праджи поведе групата им към едно широко кръстовище и след това през друг участък на огромния пазар. Скоро излязоха от пазара, тръгнаха по една тясна улица, после по друга, и се озоваха пред гостилницата. Праджи влезе с Николас и ревна:

— Кийлър!

От задното помещение се появи дебел мъж с дълъг белег на лявата буза. Държеше сатър.

— Праджи! — възкликна той и заби сатъра в тезгяха. — Дявол да те вземе, мислех, че видях за последно окаяното ти лице само преди месец!

Праджи сви рамене.

— Получих по-добро предложение. — Кимна към Ник и добави: — Това ми е новият капитан.

Кийлър примижа към Николас с дребните си сини очички, след което се почеса по четинестата си брада.

— Добре. Какво ще желаете… капитане?

— Подслон за четиридесет души.

— Имам място за петдесет — отвърна той. — Шест отделни стаи, които могат да поберат по четирима, и една обща спалня за двайсет и шестима. Ако се разберем, може да получите и още няколко — добави той с усмивка.

— Ще ги вземем всичките — отвърна Николас. — Търся още набор. — Бяха се разбрали, че тази версия ще им осигури още няколко дни, през които да си седят, без привидно да се занимават с нищо. Наемническите чети не се задържаха дълго между две поредни служби, а ако останеха да се мотаят из града повече от няколко дни, щяха да събудят подозрения. Николас и Кийлър се споразумяха за цената и Ник даде на стопанина кесия със злато като залог срещу наема.

Николас махна на Хари, който беше останал край вратата; Хари предаде на останалите и цялата компания влезе. Ранджаната хвърли свиреп поглед към Ник и заоглежда гостната. Николас не й беше обяснил подробно защо войниците на Върховния повелител бяха дошли на пристана на Шингаци и тя беше очаквала, че ще я отведат направо в палата на Върховния, и кипеше от гняв, че я принуждават да остане още един ден в компанията на Ник. Това, че я бе оставил под зоркия поглед на Бриза, се бе оказало добро решение; уличното момиче от Фрийпорт й бе дало да разбере, че ако вдигне врява, с удоволствие ще й клъцне езичето.

Николас огледа странноприемницата. Разполагаха с гостилницата, с дворовете — които според Ник щяха да са достатъчни за ежедневните тренировки и конюшнята, която се оказа празна, ако се изключеше едно хърбаво магаре, което изгледа новопристигналите с блажено безразличие. Колкото до гостилницата, тук беше обичайно четата, заела целия хан, да реши дали до нея ще имат достъп външни лица, или не. Това беше първата тема за обсъждане на първото съвещание с тези, които той бе избрал за свой щаб: Марк, Гуда, Амос, както и Праджи. Николас бе съчинил версия, че са от много далечен град от другия край на континента, което спорел Праджи изглеждаше съвсем правдоподобно. В земите между отделните градове-държави цареше такъв хаос, че хората рядко пътуваха на повече от неколкостотин мили от родното си място и дори пътешествалите надалеч наемни войници като Праджи не бяха стигали по-далече от град Ланада, престолнината на жреца-крал, поредния виновник за местни вълнения, който беше отворил тройна война с раджата на Маарта и Върховния повелител на Града на Змийската река.

Николас заседаваше с първите си съветници и заместници в гостната, а през това време Хари се грижеше за настаняването на хората по стаите и оправянето на снаряжението им. Николас каза:

— Праджи, кое е по-доброто: да оставим гостилницата отворена, или да я затворим?

— Ако я затвориш, понеже не те познават, това ще предизвика хорското любопитство — отвърна Праджи. — Ако я отвориш, можеш да си сигурен, че само час след залез-слънце тук ще загъмжи от курви, крадци, джебчии, просяци и цяла пасмина шпиони от най-различните кланове, гилдии, фракции и други чети като твоята.

— Амос, ти какво мислиш? — извърна се Ник.

Амос сви рамене.

— Според моя опит с подобни места или обикаляш навън да събираш сведения, или си седиш и чакаш те сами да дойдат при теб.

— Тогава да отворим гостилницата, но да се разбере, че всеки от нашите, който си позволи да пие прекалено и да изрече нещо, което не бива, ще отговаря лично пред мен. — Постара се да го каже заплашително, но се почувства глупаво. Все пак никой около масата не се усмихна.

Николас се обърна към Праджи.

— Защо пък други чети трябва да си пъхат носа наоколо?

— Може да имаш договор, който да ти измъкнат. Ако си напипал нещо по-голямо, може да сключат по-добра сделка с поръчителя ти; може да излизат по работа, в която има нужда от по-голяма чета, и да търсят още една-две по-малки чети, с които да се обединят. — Праджи изгледа Николас много твърдо и му каза: — Не е нужно да ми казваш за какво сте дошли тук, след като ни плащаш, но за наемническа чета изглеждате доста смотани. — Посочи Гуда. — Той, да речем, прилича на човек, който си разбира от занаята, но останалите… останалите са друга работа. Както скачат, щом им се заповяда нещо, държат се кротко и не влизат в сериозни разправии и бой, май са от редовна войска според мен.

— Не си глупав — каза Николас.

— Никога не съм казвал, че съм глупав. Просто оставям хората да мислят каквото си щат и се възползвам от това. — Посочи неколцината мъже, които си оправяха снаряжението, и допълни: — Онези момчета сигурно са добри войници, но за наемници не изглеждат много убедителни. Виж, Гуда е убедителен.

Праджи погледна отново Ник в очите.

— Има три вида капитани: първите са зли кучи синове, които взимат страха на хората си така, че да правят каквото им се каже; вторите са тези, които правят хората си богати; третите са от тези, дето хората им ще ги последват навсякъде, защото капитанът им пази живота. Ти не изглеждаш много убедително да си от първите; да ме прощаваш, но и старата ми баба няма да можеш да изплашиш. Не пилееш злато наляво и надясно и не носиш пръстени и гривни, тъй че никой няма да си помисли, че ги правиш богати. Така че постарай се да изглеждаш убедителен, ако някой попита дали не си от третите.

— Цял живот съм учил тактика и стратегия, Праджи, и съм водил хората си в битка — отвърна Николас. — Премълча само, че опитът му бе започнал само дни преди да срещне Праджи.

Праджи стана и рече:

— Намекваш за някоя добра битка. Е, когато решиш да ми кажеш за какво точно става дума, ще ти кажа дали двамата с Вая искаме да се включим. А дотогава мисля да подремна малко.

След като Праджи излезе, Николас попита:

— Можем ли да му се доверим?

Гуда каза:

— Е, не е от тези, които ще се закълнат във вечна вярност към короната, но ще се бие мъжки за всеки, с когото се е спазарил или — добави той ухилено — срещу всеки, който е влязъл в „черния му списък“. Смятам, че е точно такъв, какъвто изглежда.

— Какво е следващото? — попита Марк.

— Трябва да разберем къде са отведени пленниците. При толкова много пленници, разтоварени тук, все някой трябва да е видял накъде са заминали. Трябва само да внимаваме как разпитваме.

— Аз мисля да подуша малко по пристанището — каза Амос.

— Вземи Марк и огледайте дали има някой кораб за крадене.

— Пак ли ставаме пирати? — ухили се Амос.

Николас му върна усмивката.

— Веднага щом намерим Маргарет, Абигейл и другите.

Амос и Марк излязоха и Николас каза:

— Гуда, можеш ли да направиш така, че хората да приличат повечко на наемници?

— Ще поговоря с тях и ще им пообясня как да се държат.

— Благодаря — каза Ник и наемникът излезе.

Дойдоха Хари и Бриза, и Хари попита:

— Сега какво ще правим?

— Първо трябва да измисля какво да правя с ранджаната — отвърна Ник.

— Продай я на някого — предложи Бриза. По веселата й усмивка Ник беше почти сигурен, че се шегува.

— Защо не я позадържим още малко и да видим дали няма да ни се наложи да влезем в палата? — предложи Хари.

— Не разбирам — каза Николас.

— Виж — каза Хари. — За мен е трудно да си представя, че кораб като онзи може да влезе в залива с двеста пленници, без да го забележи управата. Може би този Върховен е лично замесен. — Той сви рамене. — Ако е, то какъв по-добър начин да влезеш и да се видиш с него от това да му доведеш бъдещата му жена?

— Но той се опита да я убие — изтъкна Николас.

— Това беше еей… там — каза Бриза и посочи някъде на север. — Виж, в двореца не би могъл толкова лесно да я убие, без клановете да го обвинят, нали?

— Дворецът е най-безопасното място за нея в града — каза Хари. — Виж, позадръж я още един-два дни и ако се разбере, че не се налага да влизаме в двореца, натовари я обратно и я прати на баща й. Но ако наистина се наложи да влезем, тя е пропускът ти.

— Твърде безразлични сте към бедното момиче — каза Николас.

Бриза изсумтя.

— Момиче ли? На тази кучка кожата й е дебела като черупка на костенурка. Ти не й гледай големите очи и хубавите устнички, Ники. Ще ти пререже гърлото и ще се усмихва, докато го прави. Може да прилича на разглезена дъщеричка, но в нея има достатъчно грубост, за да я забележи човек, стига да не се залисва.

Николас присви очи.

— Чакай малко!

— О, не ми казвай, че е красива. Знам, но не е това, което изглежда.

Хари кимна.

— Разговарях с нея и… в нея има нещо студено.

Ник реши да не обръща внимание на обвинението на Бриза.

— Добре, днес няма да реша нищо. Защо да не вземем да подушим малко наоколо. Бриза, ти можеш да се оправяш из улици като тези, а и ти можеш да се повъртиш тук-там, Хари. — Извади малко злато от кесията си и му го даде. — Купи каквото прецениш, че може да ни потрябва… и вземи Антъни да си попълни запасите с церове. — Озърна се из помещението. — Като стана дума за него, защо не ги виждам с Накор?

— Антъни го видях в една от задните стаи да преглежда раната на Вая — каза Хари. — Накор не съм го виждал, откакто дойдохме.

Ник ги отпрати и остана да седи още малко сам, потънал в мисли. Появи се Калис, седна до него и каза:

— Нещо ми изглеждаш притеснен.

— Хайде да излезем да се поразтъпчем — каза Николас.

Двамата излязоха и тръгнаха по късата уличка към пазара.

Пазарът се намираше на гигантски площад, разделен от широк булевард от север на юг и друг, минаващ от изток на запад. Точно където двата булеварда се пресичаха, беше издигнато нещо като каменна естрада и по стъпалата й се бяха струпали просяци, гадатели и улични смешници и артисти. Улицата, тръгваща от хана на Кийлър, влизаше в пазара откъм юг. В пазара от всички посоки се вливаха още улици, с изключение на източната страна, където се издигаше стената на двореца на Върховния повелител.

Навлязоха сред гъстата човешка гмеж, пъплеща из пазара, тръгнаха да обикалят сергиите и се заслушаха във виковете на търговците, подканящи ги да огледат грънците им, накитите, сладкишите, платовете и всякаква друга стока, която човек можеше да си представи. Калис мълчеше, а Ник спря пред една сергия и се престори, че оглежда оръжията, предлагани за продан от някакъв еднокрак мъж. Когато стигнаха до една количка с плодове, Николас промълви:

— Чувствам се някак… не на място.

Калис кимна.

— Разбирам.

— Нима? — попита Ник и го погледна.

— Аз съм малко по-възрастен от двамата ти по-големи братя, въпреки че изглеждам на твоите години — каза Калис. — Но за моя народ съм все още почти дете. — Той се огледа. — Всичко това за мен е чуждо. Много пъти съм посещавал Крудий, но освен когато чичо ти Мартин и Гарет или някой щурмовак от Натал ни погостуват в Елвандар, никога не съм разговарял с човешко същество повече от една-две вечери. Да, знам добре какво е да се чувстваш не на място. — Усмихна се с една от редките си усмивки и добави: — Но ти нямаше това предвид, нали?

Николас поклати глава.

— Не. Чувствам се като натрапник, преструващ се, че е капитан на чета наемници.

Калис сви рамене.

— А не би трябвало. Поне аз не мисля, че трябва. Хората вече приеха водачеството ти и досега не си направил нищо, което да покаже, че преценката им е била погрешна.

Той замълча, когато отстъпиха встрани да отворят път на някакъв фургон, пълен с роби. Николас огледа внимателно лицата на хората във фургона с плахата надежда, че ще разпознае някого. Робите бяха свели очи с примирени лица, сякаш знаеха, че животът им вече завинаги ще е под властта на други.

Николас се загледа след фургона и промълви:

— Благодаря ти. Предполагам, че ако си изпълня ролята добре, няма да е толкова от значение как се чувствам самият аз.

Калис се усмихна.

— Ти твърде много приличаш на чичо си Мартин. И той все разсъждава. Иронията е в това, че всъщност ти приличаш повече на него, отколкото Марк.

Ник се усмихна.

— Ако е така, наистина е ирония.

Прекараха още половин час в обиколка на пазара и най-сетне се озоваха край стъпаловидната естрада в центъра. Там ги нападнаха тълпи просяци, които ги молеха за подаяния в замяна на благословии, които бързо се обръщаха на ругатни и люти клетви, щом двамата се направеха на глухи. Гадатели им запредлагаха да им предскажат бъдещето на карти, на кокалчета или на дим, но те и тях подминаха с равнодушие.

Стигнаха друг участък на пазара, към който се стичаше голяма тълпа. Пробиха си път и се озоваха пред широка платформа, издигната близо до високата стена на двореца. Тълпата бе заобиколила платформата, но до стената оставаше голо пространство. Николас вдигна очи и видя висящите от стената клетки. В тях имаше човешки тела — два оглозгани скелета и един човек, който едва помръдваше. Калис проследи погледа му и рече:

— Както виждам, тук обичаят е да излагат смъртта на показ.

— Ясно послание за всеки в града: не си търси белята — каза Николас, обърна гръб на клетките и загледа какво става на платформата.

Някакъв търговец предлагаше роби за оглед. Николас запремества поглед от лице на лице, донякъде с надежда, донякъде със страх, че ще разпознае сред тях някого от Крудий, но след няколко минути реши, че тези окаяници са тукашни хора. Няколко млади момичета предизвикаха оживено наддаване, както и един доста як мъж на средна възраст, но останалите роби бяха или твърде стари, или прекалено млади, за да донесат добра печалба.

Отвратен от цялата тази варварска процедура, Николас каза:

— Я по-добре да се връщаме в гостилницата.

Тръгнаха обратно през пазара и по средата на пътя видяха, че хората се отдръпват да отворят път на някакъв въоръжен отряд. В челото едно момче биеше барабан, а зад него един мъж носеше дълъг прът. От върха на дългия прът се спускаха две въжета, завързани за краищата на пръчка, от която висеше знаме — сиво, с извезан ястреб, спускащ се върху плячката си. Николас и Калис също се отдръпнаха и се загледаха в преминаващите в строй около двеста души. Когато подминаха, Николас се обърна към стоящия до тях човек и го попита:

— Кои са тези?

— Червените ястреби на капитан Хаджи. — Човекът изгледа Николас, сякаш го сметна за луд, че пита за нещо толкова явно, и се отдалечи.

— Изглежда, че Тука не е преувеличил, като ни каза, че трябва да се представим — каза Николас.

— Може би — отвърна Калис. — Но след като разберем какво точно искаме да знаят за нас.

— Прав си.

Марк и Амос вече се бяха върнали в хана. Николас седна на масата при тях, а Калис се прибра в стаята си.

— Много бързо — каза Николас. — Намерихте ли кораб?

Амос сниши глас, за да не го чуе Кийлър от тезгяха.

— Пълно е с кораби, които ще свършат работа, след като вече знаем колко дълъг е пътят, но въпросът е, че има и два кораба на Кралството.

— Какво? — удиви се Николас.

— И единият от тях е „Хищник“ — добави Марк.

 

 

Николас застана в края на кея и се загледа зяпнал от удивление.

— Затвори я да не лапнеш някоя муха — каза Амос.

— Но как е възможно?

— Погледни по-внимателно — отвърна Амос. — Не е точно такъв, какъвто го бяхме нагласили. Има някои малки разлики. А и някои от въжетата и платната не са както трябва. Това е копие на „Кралски орел“ и някой се е помъчил да го преобрази на „Хищник“. — После посочи другия кораб, малко по-малък, но почти близнак на първия. — А този е или точно копие на „Кралска чайка“, или истинският.

— Истинският нали потъна до крайбрежието на Кеш преди две години — каза Николас.

— И аз така мислех, но може и да не е.

Николас кимна.

— Но това все още не дава отговор на големия въпрос.

— Да. Какво търсят те тук? — каза Амос.

Тримата се върнаха мълчаливо в хана.

 

 

В гостилницата Николас попита няколко души дали не са виждали Накор. Всички отговориха, че не са. Дребосъкът беше изчезнал скоро след като четата беше пристигнала.

Николас реши да се прибере в стаята, която бе отделил за себе си, да си отдъхне малко и да поразмисли над загадката с двата кораба в залива. Но когато мина покрай стаята на ранджаната, чу вътре писък.

Посегна към бравата, но вратата се отвори и една уплашена слугиня каза:

— Господарю! Моля ви…

Николас влезе и завари трите други слугини свити уплашени в ъгъла. Ранджаната ги замери с четката си за ресане и изкрещя:

— Няма да остана тук и минутка повече!

— Виж… — почна Ник, но преди да успее да каже още нещо, му се наложи да се сниши, за да избегне изхвърчалия опасно към главата му гребен с три златни зъба, достатъчно остри, за да убият човек. Той пристъпи напред и хвана момичето за кръста, което се оказа тактическа грешка, защото тя го зашлеви през лицето. Той сграбчи ръката й и изрева: — Престани!

Ранджаната започна да го рита и той я запокити толкова силно настрани, че тя тупна по задник на пода. Ник вдигна заканително пръст и каза:

— Това вече е прекалено.

Тя отново скочи и се хвърли върху него и той отново я бутна на пода. Тя се ококори изумена.

— Смееш да ми посягаш!

— И още ще си изпатиш, ако не ми кажеш най-после за какво е цялата тази врява — отвърна й грубо Николас.

— Настоявам веднага да ме отведете в палата — заяви ранджаната. — Говорих с един от хората ти и той имаше нахалството да ми каже, че трябвало да чакам тук, докато се върнеш. — Стана от пода и изтупа поличката си. — Искам да бъде обесен. А сега ме заведи в палата.

— Има един малък проблем — каза Николас.

— Проблем! — кресна момичето, сви пръстите и тръгна към Ник да му издере очите. Той отново я хвана за китките и каза: — Няма ли да престанеш най-после!

Момичето продължи да упорства и накрая той я блъсна на пода още по-силно, така че тя се плъзна и се удари в стената.

Преди да е помръднала, Ник пристъпи и застана пред нея.

— Не ставай! — предупреди я той. — Ще седиш така и ще ме слушаш, иначе ще заповядам да те вържат.

Тя остана седнала, но го изгледа с гняв.

— И защо не искаш да ме заведеш в палата?

Николас въздъхна.

— Надявах се да избегна това, но изглежда, се налага да го научиш. Няма да те заведа в палата, защото изглежда, че човекът, виновен за нападението срещу теб, е самият Върховен повелител.

— Това е невъзможно! Аз трябва да се омъжа за Върховния повелител в нощта на идващия Край на лятото.

Николас разбра, че се е отказала от борбата, и й подаде ръка да стане. Тя я отблъсна сърдито и се изправи сама. Докато я гледаше как става с изяществото на танцьорка, Николас бе принуден да си признае, че Бриза е донякъде права. В това облекло с ефирното горнище и късата поличка тялото й оставаше разголено и изглеждаше повече от съблазнително. Но нравът й беше толкова отвратителен, колкото прелестна бе външността й.

— Лъжеш — каза тя. — Искаш да ме задържиш срещу откуп.

Николас въздъхна.

— Ако това беше вярно, щях просто да заключа тази врата и да поставя охрана пред нея и под прозореца ти. Не. Ако се убедим, че Върховният повелител е човекът, заповядал да те убият, ще уредим да се върнеш при баща си…

— Не! — прекъсна го ранджаната с искрена паника.

— Не?!

— Не. Баща ми ще ме убие.

— Но защо?

— Моят баща, раджата, има тридесет и девет жени. Аз съм най-малката му дъщеря от седемнадесетата му жена. — Тя сведе очи и продължи: — Единственото, което мога да му донеса, е да ме ожени за някой съюзник. Ако се върна, той ще се разгневи и ще заповяда да ми отсекат главата. Повече няма да струвам нищо за него, защото ако ме изпрати за жена на друг съюзник, след като вече ме е предложил на Върховния повелител, това ще се приеме като обида.

— Е, може пък Върховният повелител да няма нищо общо с нападението и ако се окаже така, ще те заведем в палата му.

Всичко това много го притесни, защото момичето изведнъж му се стори уплашено, и чувствата му се объркаха. Този внезапен пристъп на тревога го подразни и той каза:

— Ще видя какво мога да направя.

И бързо излезе от стаята. Вече бе забравил за намерението си да си почине и отиде в гостната, за да почака Хари и Бриза.

 

 

Два часа след залез-слънце гостилницата вече бе препълнена с хора — както от четата на Николас, така и външни. Ник беше избрал за себе си и приятелите си масата най-близо до коридора, водещ към спалните. Хари, Антъни и Бриза все още ги нямаше и все още никой не беше мяркал Накор. Николас започна да се тревожи.

Приближиха се двама наемници и го попитаха дали ще набира още хора. Николас им отговори уклончиво, че зависело от възможния договор и че трябвало да наминат пак след някой ден.

Храната, която се предлагаше тук, беше топла и засищаща, макар и не особено вкусна, а виното беше прилично и всички от четата, разбира се, бяха доволни. По време на вечерята Хари, Антъни и Бриза най-сетне се върнаха.

Тримата седнаха и Николас ги попита:

— Какво ви забави толкова?

Хари се усмихна.

— Голям град е.

— Целия ли трябваше да го разгледате за един ден? — ухили се Амос.

— И една десета не сме разгледали — отвърна Хари, — но наистина намерихме някои интересни неща, или по-точно Антъни и Бриза.

— Намерих един, който продава магически амулети долу край пристанището — каза Антъни. — Пълен мошеник, разбира се, и дрънкулките му са съвсем безполезни, но си поразвърза езика за някои клюки около Върховния и главния му съветник.

Николас се наведе над масата и Антъни заговори тихо:

— Праджи не се шегуваше за забраната над магията. Едно от нещата, които онзи продавач на дрънкулки ми каза, беше, че над града е поставен магичен страж, който предупреждава Даакон в случай, че някой използва магия в границите на града. Така поне се говори. Той твърди, че дрънкулките му притежавали особеното свойство да действат, без съветникът да разбере. — Антъни поклати глава. — На някой да му трябва това? — каза той и извади от джоба си някакъв странен фетиш. Беше фигурка на мъж с гигантски член. — Разправяше, че това нещо правело човек неустоим за жените. — Бриза прихна и той се изчерви.

— Антъни, трябва да остана насаме с теб някоя нощ — подкачи го момичето.

На Николас не му стана никак весело.

— Прибери го това нещо. Всичко това означава, че не можеш да използваш силата си, за да намериш момичетата.

— Какво още разбрахте? — попита Николас.

— Тук съществува нещо като организация на крадците — каза Бриза. — Ти си от Крондор, така че си чувал за Шегаджиите.

Николас кимна.

— Е, тукашното е нещо подобно, но по това, което видяхме, имам чувството, че е по-малко ефективно и много по-слабо.

— Защо?

— В живота си не бях виждала толкова много въоръжени мъже в рамките на една квадратна миля, дори във Фрийпорт, а половината от тях принадлежат на един или друг клан, или на Върховния.

— Тя е права, Ники — каза Хари. — Навсякъде гъмжи от войници и всеки си има или охранник, или пазачи на къщата му, или наемници. Точно както каза Гуда. Прилича на военен лагер.

Николас се замисли. В Крондор също имаше много частни пазачи и наемници на служба при търговци и благородници, но повечето хора излизаха навън без оръжие, освен в Бедняшкия квартал или по пристанището нощем, защото градската стража и гарнизонът на принца поддържаха спокойствието и реда и държаха Шегаджиите донякъде под контрол. Също така беше чувал от баща си, че и гилдията на крадците предпочита реда, тъй като при едно военно положение занаятът им може сериозно да пострада.

— Разбрахте ли нещо на робския пазар? — попита Николас.

— Нищо, за което да си струва да говорим — отвърна Хари. — Трудно беше. Ако не купуваш, будиш подозрение. Между другото стената зад робския пазар е отделена с бяла черта на дузина крачки от нея. Забеляза ли го?

— Двамата с Калис наминахме оттам, но не забелязах — отвърна Ник.

— Мъртва зона.

Николас кимна. Това означаваше, че на стрелците по стените и на войниците по пазара е заповядано да убиват всеки, който прекоси чертата.

— Върховния не иска някой да се опита да освободи осъдените.

— Или не желае неканени гости — вметна Бриза.

— А ти ако управляваш този град на главорези, какво би направил? — попита Амос.

— Ако аз го управлявах, щях да го управлявам по друг начин — отвърна Ник.

Амос се засмя.

— Не си първият, който си го е помислял преди да поеме поста. Попитай някой път баща си за сделките, които трябваше да сключи с Шегаджиите в началото на управлението си.

Николас се обърна към Бриза.

— Мислиш ли, че можеш да се свържеш с тукашните крадци?

— Може да ми отнеме един-два дни — отвърна тя. — Половината хора тук изглеждат като пребити псета. — Тя заговори още по-тихо. — Според мен в това помещение вече има половин дузина осведомители и шпиони. Голямо недоверие цари в този град.

— Е, тогава да ядем, да пием и да се веселим… — каза Николас.

 

 

Маргарет се събуди сепната и с разтуптяно сърце. В полумрака се надигна фигура. Тя примигна и седна, за да я различи по-добре.

Внезапното й движение стресна фигурата и тя се дръпна назад. Маргарет посегна към едва тлеещия светилник и удължи фитила. На пода до леглото седеше едно от гущероподобните същества. То заслони тъмните си очи от светлината и запълзя назад, издавайки тих звук.

Маргарет ахна от ужас. Съществото бе изрекло една дума. Много тихо. Беше казало: „Не.“ Но това, което ужаси Маргарет, беше звукът. Не беше нито чужд, нито нечовешки. Гласът принадлежеше на човек. На жена. Гласът звучеше като нейния.