Реймънд Фийст
Кралският корсар (21)

Глава 19
Проучвания

Водачът дойде.

Николас си беше избрал с него да отидат Амос и Гуда, като в същото време Хари и Бриза трябваше да обиколят из града и да потърсят още някой знак за съдбата на пленниците. Донесението на Калис бе разтревожило принца; липсата на стражи и слуги изглеждаше поредната безсмислица. Твърде много загадки имаше в цялата тази история. Единственото, което можеше да й придаде някакъв смисъл, бе възможността да е дело на пантатийски змиежрец, което никак не успокояваше Николас. Освен това никак не му харесваше и планът на Калис да се върне, но не можа да измисли никакво сериозно основание да му откаже.

Антъни щеше да остане в хана с Праджи, Вая и другите, за да се ослушват и да видят какво може да се измъкне от местните клюки. Праджи и Вая бяха решили да останат заради доброто заплащане — Ник не беше споделил с двамата всички подробности, свързани с това пътуване, но явно им плащаше предостатъчно. Праджи беше сигурен, че в гостната всяка вечер се навъртат поне половин дузина уши на други чети, както и агенти на загадъчната Черна роза, и задават дискретните си въпроси.

Николас и двамата му спътници напуснаха гостилницата. Ходенето отне близо цял час, което му даде добра възможност да поразбере още неща за Града на Змийската река.

Пазарът и търговските квартали наоколо, както и пристанището, бяха нещо като обща територия, из която хора от всякакви кланове и съюзи преминаваха свободно; мирът тук се поддържаше от гарнизон на личната гвардия на Върховния повелител. Облечените в черни униформи войници бяха навсякъде по двама и от време на време по улиците с енергична походка през тълпата преминаваше по някой по-голям патрулен отряд.

Но веднага след като напуснаха търговския център, стана ясно, че навлизат в нещо като военна зона. В двата края на улиците се издигаха барикади, принуждаващи впряговете да забавят, за да ги заобиколят, което затрудняваше възможните конни набези. Мъжете се движеха на групи. Жени се мяркаха само придружени от въоръжен ескорт. Повечето минувачи предпочитаха да се прехвърлят на отсрещната страна на улицата, опасявайки се, че Николас и приятелите му могат да им създадат неприятности.

Всички минувачи носеха по някакъв знак. Повечето представляваха животинска глава и сигурно бяха клановите знаци, за които бяха споменали Праджи и Тука. Други носеха знаци на търговски къщи, с които бяха в съюз, или на четите, в които служеха. Ник си беше помислил дали да не поръча да направят знаци и за неговите хора, но се надяваше, че ще са напуснали града преди това да се окаже необходимо. Вече имаше чувството, че се задържат тук твърде дълго.

Когато наближиха къщата, в която бяха поканени, наследствения дом на Лъвския клан, Николас видя поредното доказателство за живота на хората в този град: беше си истински въоръжен лагер, имаше постове на няколко карета преди пред очите им да се открие самата къща. Тя се оказа триетажна, с наблюдателна кула над третия етаж. Имаше си площадки за стрелци и външна стена, висока седем стъпки. Когато влязоха през дебелата дървена порта, Амос възкликна:

— Външен двор! То си е цял замък!

Откритото за обстрел пространство между външната и вътрешната стени обикаляше цялото имение. Вътрешната стена се издигаше на дванадесет стъпки, а разстоянието между двете стени беше около тридесет. Водачът им каза:

— Преди двеста години Кланът на плъховете успял да нахлуе чак в самата къща и вождът на клана бил позорно прогонен. Наследникът му вдигнал двете стени, така че това никога повече да не може да се случи.

Васлав Накойен ги посрещна на входа с дузина воини от клана. Николас беше благодарен, че бяха срещнали джешандийците, защото сега можеше да долови родството между двата народа. Обитаващите града хора от клановете носеха халати от фина коприна и се къпеха в благовонна вода, но все пак си приличаха със степния народ и по облекло, и по въоръжение. Мъжете по покрива бяха с къси лъкове и арбалети, дълги лъкове не се виждаха. Прическите на всички бяха също като на Микола в юртата — дълъг перчем, прибран назад с кожена каишка, и повечето бяха с дълги провиснали мустаци и късо подрязани бради.

Васлав ги въведе в една голяма стая, която приличаше толкова на съвещателна зала, колкото и на трапезария. По средата беше изпъната маса, приготвена за пир, а около масата стояха и чакаха слуги. Васлав прикани Николас и спътниците му да се разположат, след това им представи единствения си вече син Хатонис, както и двете си дъщери. Ингя, по-голямата, изглеждаше в напреднала бременност и стискаше ръката на някакъв мъж, за когото Николас предположи, че трябва да е съпругът й. По-малкото момиче, Таши, около петнадесетгодишно, се червеше и държеше очите си сведени срамежливо към пода. След това Васлав представи Регин, съпруга на Ингя.

След като всички насядаха, слугите започнаха да поднасят всевъзможни ястия в малки блюда и Николас прецени, че се очаква да опитат по малко от всичко. Напълниха многобройните чаши от дясната страна на всеки на трапезата с най-разнообразни вина, от които трябваше да отпиват с всяко поредно блюдо.

Докато се хранеха, Николас зачака домакинът им да подхване разговор. Старият мъж мълчеше през цялата първа част от пира. След това пръв проговори Регин:

— Отдалече ли идвате, капитане?

Николас кимна.

— От много далече. Предполагам, че съм един от първите от моя народ, посетил този град.

— От Западните земи ли сте? — попита Ингя.

Континентът Новиндус се разделяше грубо на три части. Източните земи, на чийто бряг бяха слезли, включваха Горещите земи, както наричаха пустинята, както и Великите степи, родината на джешанди, а също и Града на Змийската река. Речните земи обхващаха ядрото на континента и бяха най-гъсто населената част на Новиндус. Река Ведра течеше от планините Соту на юг през широк пояс плодородна земеделска земя. На запад от тази река отстоеше равнината Джамс, сравнително негостоприемна степ, населена с номади, по-примитивни от джешандите. Отвъд нея имаше гигантска планинска верига, Ратх’Гари — Шатрата на боговете, — простираща се на север от морето до могъщите лесове на Ирабек, намиращи се между Ратх’Гари и планините Соту. Западните земи се намираха отвъд тази преграда от планини и гори. Обикновените обитатели на Източните земи не знаеха почти нищо за Западните земи, нито за техните обитатели. Още по-малко се знаеше за Островното кралство на Па’джакамака, което лежеше на петстотин мили още по-нататък. Едва шепа храбри търговци се бяха осмелявали през вековете да стигнат до далечните им градове.

— Кога ще ви се роди бебенцето? — попита Гуда, за да освободи Ник от необходимостта да отговори.

— Скоро — отвърна с усмивка Ингя.

След като разчистиха първите блюда, Николас каза:

— Васлав, ти спомена снощи, че е необходимо да понауча малко за историята ви.

Старият мъж кимна, изсмука последната мида от чинията си и остави черупката в блюдото, за да може слугата да го изнесе.

— Да. Знаеш ли нещо за историята на този град?

Николас му разказа каквото беше научил и старецът кимна.

— От векове насам, след като сме премахнали кралете, съветът на вождовете е управлявал добре и градът е бил спокоен. Много стари вражди били прекратени и много бракове между клановете били сключени, така че с времето сме започнали да се сливаме в един народ. — Той помълча. — Народът ни държи много на традициите. На собствения ни език се наричаме „пашанди“, което ще рече „праведен народ“.

— Родствени сте с джешандите — подхвърли Амос.

— Тяхното означава „свободен народ“. Но и те, и ние сме просто „шанди“, тоест „народ“. Старите обичаи трудно умират. За нас все още е важно да си добър ловец и воин преди всичко останало. Аз самият съм доста преуспяващ търговец. Постигнал съм не малко, имам си кораби и кервани, които тръгват и се връщат тук всяка година. Два пъти в живота си съм стигал със стоката си чак в Западните земи, а веднъж съм търгувал дори в кралството Па’джакамака, както и във всички градове по Ведра, но богатството ми няма никакво значение за съвета на моя клан; правото да управлявам съм си го спечелил благодарение на острото си око и точността си с лъка, със способността ми да се промъквам скришом, с ловката си езда и с въртенето на меча.

Синът му го гледаше с гордост, двете му дъщери и зет му също.

— Но да си пръв с меча или лъка, или на коня все още не означава, че си мъдър владетел — продължи Васлав. — Много вождове са постъпвали глупаво от гордост или криворазбрано чувство за чест и много пъти клановете им са страдали. Върховната власт в града се държи от междуклановия съвет, но само вождът може да командва хората от своя клан. — Той поклати тъжно глава. — Но преди около тридесет години започнаха да стават лоши неща.

— Лоши неща ли? — попита Николас.

— Съперничествата прераснаха във вражди, започна да се лее кръв и между клановете избухна открита война. Сред пашанди има четиринадесет клана, Николас. В разгара на тези междуособици шест клана — Мечка, Вълк, Гарван, Лъв, Тигър и Куче — се обединиха срещу пет други — Чакал, Кон, Бик, Плъх и Орел. Лос, Бизон и Язовец се опитаха да останат извън тази кървава вражда, но накрая бяха въвлечени и те.

— В разгара на битките един наемнически капитан на име Валгаша завзе с четата си сградата на съвета. Обяви, че говори от името на хората в града, които не са от кланове, и че пазарът и пристанището са под негова закрила. Убиваше всеки мъж, който се появеше въоръжен в тези райони. Почти успя да съюзи всички кланове срещу себе си, но докато се наканим да го нападнем, изпрати вестители да моли за примирие. Срещнахме се с него и той убеди мен и останалите вождове да прекратим боя. Така той получи титлата Върховен повелител. Оттогава действа като върховен съдник и умиротворител, въпреки че много спорове си останаха нерешени и враждите продължават.

— Останах с чувството, че той е абсолютният властник в града — каза Николас.

— Така е, но по онова време това изглеждаше по-разумна алтернатива от постоянните борби. След като мирът в града се възстанови, властта му укрепна. Отначало превърна своята наемна чета в градска стража, патрулираща из пазара и по пристанището, после — и в търговските квартали. След това създаде постоянна войска, като издигна най-старите си и верни воини в своя лична гвардия. А после се появи Даакон. — Васлав изсумтя с презрение. — Благодарение на тази жестокосърдечна свиня градът се превърна в деспотство, а Валгаша — в деспот. Той именно създаде Червените кръвници, които трябва на късове да бъдат посечени, защото започнат ли да се бият, нищо не може да ги спре.

— Кога стана всичко това? — попита Амос.

— Преди двайсет и седем години започнаха междуособиците ни; а преди двадесет и четири години деспотията на Върховния повелител стана абсолютна.

Николас се озърна към Амос и той му кимна. Николас попита:

— Какво можете да ни кажете за онзи набег, на който се натъкнахме?

Васлав кимна на зет си и Регин заговори:

— Някои от по-младите ни воини се опитват да подронят властта на Върховния, като осуетят договора му с един северен търговски съюз, и действаха без разрешението на своите вождове.

Старият мъж въздъхна.

— Беше пълна глупост, независимо от храбростта им. Само подразниха Валгаша, а провалът им е пълен.

— Струва ми се, че имаме обща цел — каза Николас. — С риск да се повторя, според мен Върховният повелител или някой високопоставен в двора му е виновен за смъртта на синовете ви. — Николас преразказа това, което вече беше споделил за нападението, за шлема на Червените кръвници и за появата на личните войници на Върховния повелител, но този път с повече подробности.

Първия въпрос зададе Хатонис.

— Обяснете ни все пак какво сте търсили вие там?

Николас се обърна към Гуда, който сви рамене, и към Амос, който му даде знак да продължи.

— Искам обаче да се закълнете, че това, което ви кажа, няма да излезе извън тази стая.

Васлав кимна и Николас заяви:

— Аз съм синът на принца на Крондор.

— Татко ми каза, че баща ви бил владетел на някакъв град — отвърна младежът. — За Крондор никога не съм чувал. В Западните земи ли е, както ви попита сестра ми?

— Не — отвърна Николас.

След това им заразказва близо час за Островното кралство и за Велики Кеш, както и за пътешествието им през огромния океан.

Когато приключи, бяха вече свършили с яденето и отпиваха отлежало бренди и подсладено кафе. Васлав каза:

— Няма да нарека един гост на моя дом лъжец, Николас, но трудно бих могъл да повярвам на твоя разказ. Мога, с повече усилие, да си представя земи като тези, които ни описваш, като измислица на някой сладкодумен разказвач — с огромни кралства и десетхилядни армии. Но в живия живот? За мен е невъзможно да го повярвам. И при нас е имало в миналото хора с амбиция на велики завоеватели; по времето на нашите междуособици кралят-жрец на Ланада се опита да завладее други градове по реката. Върховният повелител се съюзи с раджата на Маарта, за да осуети амбициите му. Не, такива хора винаги биват възпирани.

— Не винаги — отвърна Николас. — Моите предци са били завоеватели, макар сега да са герои в историята ни. — Погледна Амос и добави: — Но историята я пишем ние.

— Николас говори самата истина — ухили се Амос — Ще трябва да вземеш кораб и да ни дойдеш на гости някой ден, Васлав. Сигурен съм, че ще ти се стори странно, но е истина.

— Нека да е така, но каква може да е причината някаква неведома сила да започва война отвъд толкова огромен океан — или Синьото море, както ние го наричаме — заради плячка и роби, след като толкова богатства могат да се награбят и тук? — попита Регин.

Николас се обърна към Васлав.

— Казахте, че тук имало четиринадесет племена, и ги назовахте. Случайно да е имало някога петнадесето?

Лицето на Васлав се вкочани. Той махна мълчаливо на слугите да напуснат и каза на дъщерите си:

— Вие също трябва да напуснете.

Таши понечи да възрази, че я пъдят, но баща й я прекъсна с вик:

— Излез!

След като в стаята останаха само Николас, приятелите му, Васлав, синът му и зет му, старецът каза:

— Хатонис е последният ми наследник от мъжки пол, а Регин ще стане бъдещият ни вожд, след като умра. Но никой друг не бива да чуе това, което ще си кажем. Какво каза, Николас?

Ник извади талисмана от кесията си и му го подаде. Старецът се вгледа мрачно в него и промълви:

— Змиите са се върнали.

— Змиите ли, татко? — удиви се Хатонис. Регин също изглеждаше объркан.

Старецът остави талисмана на масата.

— Когато бях още момче, баща ми, който тогава беше вождът преди мен, ми разказа за клана на Змията. — Помълча известно време, след което продължи: — Някога клановете ни били много повече. Три от тях отмрели, Невестулка, Дракон и Видра, а два други били унищожени в кръвна вражда или във война — Ястреба и Глигана. Според спомените на дядото на баща ми Змиите също като нас живеели в града. Имало предателство и толкова черно безчестие, че на никого не било позволено да споменава за него, и Змиите били изловени — до последния, както се смятало — и избити. — Васлав сниши глас. — Разбирате ли какво имам предвид, като казвам „до последния“? — Николас не отговори. — До крак. Всички мъже, жени и деца, в чиито жили течала кръвта на Змиите, били хвърлени на дръвника, все едно дали били млади и невинни. Братя избивали родните си сестри, женени за Змии. — Старият мъж замълча, за да уталожи мислите си. — Вие тук сте чужденци, затова не разбирате много неща, присъщи на клановете. Ние сме като едно цяло с нашите кланови тотеми. Онези от нас, които практикуват магия, се въплъщават в тяхната форма и опознават тяхната мъдрост. Разговаряме с тях и те напътстват младежите ни в първите им изпитания и в подвизите, за които копнеят. Нещо се е случило с клана на Змиите, който някога бил от най-могъщите. Нещо ги повело по тъмни и зли пътища и името им било прокълнато от всички.

— Виж това — каза Николас и извади пръстена. — Това е взето от ръката на моредел — родственици на тези, които тук са известни с името „дълголетните“ — край дома на моя чичо.

Васлав го изгледа продължително и промълви:

— Какво премълчаваш от мен?

— Има нещо, за което нямам право да говоря, дори от това да зависи животът ми. Дал съм клетва, както и целият ми род. Но има причина вече да сме свързани — ние, дошлите отвъд морето, и вие тук. Имаме общи врагове и съм сигурен, че тъкмо те стоят зад всички тези заговори.

— Кои? — попита Хатонис. — Върховният повелител и Даакон?

— Може би, но дори зад хора като тях — отвърна Николас. — Какво знаете за пантатийските змиежреци?

Васлав реагира незабавно.

— Това е невъзможно! Пак почваш да ни приказваш глупости. Те са същества от приказките. Чиста легенда. Живеят уж в някаква тайнствена земя, Пантатия, някъде на запад… змии, които вървят прави и говорят като хора. Такива същества има само в приказките, с които майките плашат непослушните си деца.

— Не са легенда — каза Амос. — Лично съм виждал един от тях. — И накратко им разказа за обсадата на Арменгар, когато Мурмандамус бе вдигнал пълчищата си на поход срещу Кралството.

— Отново съм изкусен да нарека един свой гост лъжец — каза Васлав.

Амос се ухили, но в усмивката му нямаше нищо весело.

— Задръж си изкушението, приятелю. Знаят ме като човек, който умее да разтегля лакърдии от време на време, но за това се кълна: истина е. А няма човек, който да ме е нарекъл клетвопрестъпник и да е оживял.

— Нищо не знам за вашите обичаи, както отбелязахте — каза Николас. — Но дали е възможно в древни времена това единство с техния тотем да е направило клана на Змиите уязвим за влиянието на пантатийците?

— Никой жив човек не знае какъв ужас е предизвикало заличаването на Змийския клан, Николас. Тази мрачна тайна е умряла заедно с вождовете, които са ги заличили.

— Но колкото и ужасно да е било това деяние, възможно е да е имало нещо общо с пантатийците, нали? — каза Николас.

Старецът изглеждаше потресен.

— Но ако змиечовеците са в основата на сегашните ни проблеми, как да им се противопоставим? Те са фантоми и никой тук не е виждал такъв. Какво, да хукнем във всички посоки да ги търсим ли?

— Все пак имаме надежда — каза Амос.

— Защо? — запита Регин.

— Защото аз не само съм виждал пантатиец, но и видях как умира.

— Те са смъртни същества — каза Николас. — Все още не знам какво кроят, знам само, че задачата ми е да издиря отведените от отечеството ми и да ги върна. Но докато го правя, убеден съм, че дори само това ще вбеси змийските същества и ще ги накара да тръгнат по петите ми.

— Какво би поискал да направи Лъвският клан? — каза Васлав.

— Засега — да стоите спокойно — отвърна Николас. — Ще бъда щастлив, ако видя как сами ще отмъстите на виновниците за смъртта на вашите хора. Това ще съвпадне с нашата цел, сигурен съм. И може да ми потрябва помощта ви.

— Стига да можем, ще ти помогнем — каза старецът. — Всеки вожд е длъжен да се закълне в много неща, когато получи длъжността си, но на една от многото клетви се държи най-много след тази, че над всичко друго вождът трябва да брани своя клан до смърт. И тази клетва е да избива всяка Змия. Това се изрича като ритуал и никой вожд от последните четири поколения не е очаквал, че ще се наложи да я изпълни. — Пръстите му опипаха талисмана. — До този момент.

 

 

Калис се присви зад един жив плет, засланящ го от някаква голяма постройка. Вече беше проучил няколко други такива сгради и се беше натъкнал на оръжейница, на складове и жилища за слуги, които се оказаха празни. Имаше признаци, че доскоро тези сгради са били използвани. Друга постройка беше приспособена за кухня и там сега се приготвяше много храна, което го озадачи, тъй като главната къща беше почти тъмна. Само една част, изглежда, беше населена, ако можеше да се съди по светлините от прозорците.

Бе проследил двама облечени в черно мъже с червени тюрбани на главите, които носеха ведра с гореща яхния от кухнята. Бяха влезли в главната сграда през двойната порта покрай стражите, облечени също като тях и въоръжени с мечове и лъкове.

Калис огледа стената. Беше без прозорци и сградата приличаше на нещо като голям склад. Той се озърна да не би някой да го види, след което затича към стената, засили се и скочи на покрива.

И за малко да падне от другата страна: постройката се оказа куха — нещо като покрит от всички страни с навеси двор.

Той присви очи и свръхчовешкият му поглед съвсем ясно различи какво има долу. Макар като елф да беше обучен да сдържа емоциите си, гледката все пак го потресе и ръката му стисна лъка толкова силно, че кокалчетата му побеляха.

Долу лежаха над сто затворници, приковани с вериги към дървени нарове. Въпреки че беше пролет, през нощта беше студено. Изглеждаха измъчени, мършави и много от тях явно бяха болни. Ако можеше да се съди по празните нарове, повече от половината от доведените от Далечния бряг пленници бяха мъртви.

Но това, което всъщност потресе Калис и събуди у него почти непреодолимо отвращение, бяха гъмжащите около пленниците същества. Всички представляваха извратени подобия на хора. Движеха се и жестикулираха почти като хора, устните им помръдваха в подражание на човешка реч, но в гласовете им имаше нещо нередно и вместо думи се чуваха нечленоразделни звуци. Двамата мъже, донесли ведрата с храна, тръгнаха през двора и започнаха да раздават на всеки от затворниците по черпак от яхнията.

Калис запълзя предпазливо по покрива, мъчейки се да научи колкото може повече, както и да различи, ако може, Маргарет и Абигейл. Спасителната операция щеше да е трудна. Въпреки че охраната на пленниците не изглеждаше многобройна, трябваше да се покрие голямо разстояние, докато се излезе от имението, а повечето от хората долу едва можеха да се движат, камо ли да бягат.

Той направи пълен кръг около сградата, запечатвайки всяка подробност в паметта си. За миг спря да огледа по-внимателно две от съществата, приклекнали до двойка затворници. Едното потърка с ръка косата на пленника до себе си и той немощно се опита да се отдръпне. Жестът на съществото отдалече изглеждаше едва ли не успокояващ. След което Калис зяпна поразен: съществото наподобяваше затворника! Той отново огледа зоната и сега съвсем ясно видя, че на всеки затворник се пада по едно същество, което прилича на съответния мъж или жена! Обиколи още веднъж по покрива на навесите, за да се увери, че не греши. Когато стигна до мястото, откъдето бе скочил, ловко се спусна долу и бързо се скри зад живия плет. От двете благороднички от Крудий нямаше и помен.

За миг го жегна леко колебание. Дали да се върне при Марк и да му каже за пленниците, или да продължи търсенето?

Но предпазливостта надви нетърпението му и той тръгна към външната стена и оттам — по пътеката към Марк.

 

 

Накор гледаше с възхита. Беше наблюдавал замръзналата фигура в креслото почти половин ден въпреки че човекът изобщо не бе помръднал, и беше очарован.

След като се озова в палата, Накор обиколи без никакви трудности всичките му коридори и галерии. Вътре нямаше войници на пост, а малкото слуги, на които се беше натъкнал, отбягна лесно. Повечето стаи стояха неизползвани — и непочиствани, доколкото можеше да се съди по пластовете прах. Скоро разбра, че не е трудно да се промъква от време на време в дворцовата кухня и да си взима каквото му е нужно, а и винаги можеше да разчита на ябълките, макар че изпитваше носталгичен гъдел за портокалчетата. Беше свикнал с тях.

Спал беше в меки легла, а веднъж дори успя да се изкъпе и да си облече нова роба, скроена явно за човек с неговия ръст. Сега се беше накиприл в светлолилава роба до колене с тъмнопурпурен шарф, обшит със златна нишка. По едно време дори се замисли дали да не се преименува на Накор Пурпурния ездач, но реши, че няма да е много стилно. Щом се върнеше в Кралството, щеше да си намери някой син халат — стига да успееше да се върне, разбира се.

Рано сутринта беше забелязал красивата тъмнокоса Кловис забързана за някъде и реши да я проследи. Тя беше слязла в някаква стая под земята и там се беше срещнала с Върховния повелител и си беше поговорила набързо с него. Накор нямаше как да се промъкне до тях и нито можа да ги чуе, нито да разчете думите по мърдането на устните им — номер, който често се оказваше полезен — но реши да проследи жената. Нещо в нея му се стори смущаващо познато.

Тя беше влязла в някакъв дълъг тунел и той се принуди да се задържи назад, за да може да я проследи незабелязано. Вървя през тунела близо половин час, преди да стигне края му, където се натъкна на заключена врата. Отключването й го забави съвсем малко и след това се озова пред стълбище, водещо надолу. Без колебание той бързо продължи по него, след като най-напред грижливо заключи вратата. Намери се в още по-тъмен тунел и спря. Не че тъмнината го плашеше, но не притежаваше необикновено зрение или слух, а пък и не изпитваше особено желание да приложи някой от многобройните си номера със светлини — току-виж ги взели за магия, а не му се искаше Даакон да го изяде — ако наистина го правеше. Накор беше започнал да се съмнява. Но приказката си я биваше, а Накор беше достатъчно практичен, за да пренебрегне неприятните възможни последствия, ако се окажеше, че не е само приказка. Той бръкна в торбата си и напипа друга цепнатинка, която си беше отворил в нея и която отвеждаше до друго място, не до склада за плодове в Ашунта. Напъха ръката си чак до рамото и опипа по масата, която си беше подготвил преди да тръгне да потърси Гуда, преди близо две години. Беше занесъл най-разнообразни и полезни нещица в една пещера в хълмовете край Ландрет, недалече от Звезден пристан, и след това беше запушил входа й с камъни, за да предпази малкия си склад от случайно разкритие. След това много грижливо беше отворил тънкия процеп в онова, което самият той наричаше „вещество“, на подходяща височина и разстояние от масата, за да може да се добере до всичко, подредено върху нея, като бръкне в торбата.

Напипа онова, което му трябваше, и го измъкна. Беше лампа. След това затвори процепа, замижа и проследи нишката, която бе усетил да минава над него. Не долови никакво помръдване в тъканта на веществото, което да го предупреди, че е задействана някаква тайнствена аларма. Сви рамене и се ухили. Приказният загадъчен „страж“ на магьосника май се оказваше поредната лъжа. Много лъжи вече беше разкрил той в това свое претърсване из палата и беше сигурен, че ще разкрие още преди това пътешествие да приключи. Бръкна в кесията на колана си, извади кремъка и огнивото и запали лампата.

Огледа се с любопитство. Тунелът се спускаше леко надолу и чезнеше в мрака. Накор тръгна по него, докато подът не стана равен. Огледа стените и забеляза зеления мъх по тях и локвите вода под краката си. Затвори очи, пресметна колко беше вървял и реши, че би трябвало да се намира под реката. Ухили се — досещаше се накъде би трябвало да води тунелът.

След като повървя още около половин час, стигна до една стълба — железни скоби, забити в стената. Без да бърза, той духна лампата и се заизкачва. Удари си главата в някакъв капак, потри цицината си, изруга тихо и заопипва. Намери резето, дръпна го и натисна нагоре. Металният капак проскърца и бавно се отвори. След тъмнината в тунела светлото небе почти го заслепи. Накор надникна предпазливо навън и разбра, че се намира в изгорялата ферма. Зарадван от откритието си, Накор свали капака и се върна долу. Остави капака незаключен в случай, че се наложи да излезе бързо.

В тунела отново запали лампата и продължи. Стигна до нови стъпала, изкачи се по тях и спря пред заключена врата. Опипа я предпазливо, отвори я и надникна. Нямаше никого и той бързо излезе и затвори вратата. Духна лампата, защото в скобите по стената горяха факли. Прибра лампата в торбата и тръгна през мазето на онова, за което вече беше сигурен, че е имението на Даакон. Такива неща като тайни тунели и скрити проходи много допадаха на Накор и той си помисли, че проучванията му през този ден вървят приятно. Освен това се надяваше пак да види жената — наистина беше много красива.

Помота се из имението почти целия предобед, в желанието си да я намери, но срещаше само мълчаливи слуги в черни туники и панталони и с червени чалми. По обяд му замириса на храна и той се промъкна в кухнята в една постройка зад главната къща. Видя от нея да излизат трима души, двама от които носеха котел с топла храна. Притича през кухнята, сниши се, надникна и видя двама улисани в работата си готвачи. Грабна един самун топъл хляб до вратата и бързо изскочи навън. Зави на ъгъла и за малко да се блъсне в двама облечени в черно мъже, но за късмет те се оказаха с гръб към него. Тръгна в обратната посока и се скри под живия плет.

Задъвка залък от хляба и реши да проучи и главната къща. Когато понечи да се изправи, забеляза в тревата нещо странно. Наведе се и различи отпечатък от крак, едва различим, защото повечето сгазени стръкове вече се бяха изправили. Накор се ухили — никой човек не бе способен на това. Калис бе идвал тук предната нощ.

Остана доволен, защото сега отпадна грижата му, че трябва да се върне и да уведоми Николас за това, което беше открил. Освен това не беше съвсем сигурен какво всъщност е открил, поради което реши, че е редно да проучи и да е сигурен, преди да се върне в хана. А и на всичко отгоре му беше много забавно.

Влезе в къщата и почна да оглежда стаите. Намери следи от някои практики, които мълвата приписваше на Даакон. В една от стаите по стените бяха изложени останките от неколцина нещастници; провиснали на куки, набити на колове или проснати по рафтовете. Един от тях висеше от кука, забита в гърдите му, без по тялото му да е останала и педя кожа. Голямата маса в средата беше покрита с кафяви петна, които не можеха да са от друго освен от съсирена кръв, а цялото помещение вонеше на химикали, тамян и гнила човешка плът. В друга стая Накор се натъкна на библиотека, от която сърцето му чак подскочи: толкова много книги не само не беше чел, но не бе и виждал на едно място! Пристъпи към най-близкия рафт и огледа заглавията. Някои познаваше по чужди позовавания, но повечето му бяха непознати.

Неволно посегна към един от томовете, но вродената му предпазливост го спря. Сбърчи чело и се загледа в книгите, примигвайки начесто, с почти затворени очи — но достатъчно отворени, за да пропускат светлината. Не му беше много ясно защо действа този номер, но беше открил, че когато го прави, може да види някои следи от разни номера, които останалите, кой знае защо, държаха да наричат „магия“.

След малко засече бледосинкавото сияние.

— Капанчета — прошепна си той. — Лошо.

Обърна гръб на книгите и тръгна към следващата стая. Открехна вратата и сърцето му подскочи, щом се взря в очите на един човек, седящ в кресло. Беше Даакон!

Мъжът не помръдна. Накор се шмугна през вратата, затвори я и се увери, че тялото на магьосника е съвсем неподвижно и очите му са вторачени в празното пространство. Накор пристъпи до него, наведе се и се взря в тях.

След това забеляза другия Даакон и се ухили. Отиде бързо при другата фигура, която стоеше неподвижна до стената, и я огледа. Вонеше на подправки и благоухания, закупени от някой продавач на парфюми на пазара. Накор го пипна и бързо дръпна ръката си. Това нещо очевидно беше мъртво. Накор се вгледа в очите му и си помисли за онова, което бе видял в предишните две стаи. Сега вече разбираше къде е отишла кожата на нещастния мъртвец.

Зад истинския Даакон имаше грубо скована маса със свитъци по нея и разни други неща, така че Накор седна и започна да ровичка из тях.

Минаха няколко часа, докато разгледа всичко по-интересно. На писалището намери кристална леща и щом погледна през нея, откри, че може да долови съвсем тъничките нишчици от енергията на някакъв номер. Синкавият ореол около книгите в другата стая направо се набиваше в очите. А около Даакон светеше рубинена светлина, чиято нишка се издигаше през тавана.

— Пъг? — прошепна Накор и изведнъж нещата добиха смисъл. Вече знаеше със сигурност кой задържа вниманието на Даакон. Без извинение си присвои лещата и я прибра в торбата си.

Стана, мина бързо покрай вкочанения магьосник и пак слезе в тунелите. Предпочете да излезе през изгорялата къща, което щеше да му спести досадното промъкване през двореца, макар че щеше да му се наложи да преплува реката. Малко съжали, че ще си развали чудесната нова роба, но продължи.

 

 

Маргарет се опитваше да побегне, но краката й не помръдваха. Обърна се, но не можа да види какво я преследва. Далеч напред видя баща си; отвори уста да му извика за помощ, но не можа да издаде и звук. Онова, което я гонеше, вече беше почти зад гърба й. Обзе я ужас и тя отвори уста.

Нададе писък и се събуди. Шумът беше стреснал двете същества в стаята и те се отдръпнаха. Маргарет беше плувнала в студена пот и нощницата й беше залепнала за тялото й. Тя отметна завивката и пристъпи към леглото на Абигейл. Краката едва я държаха, но за пръв път от няколко дни умът й беше чист.

Тя приседна на ръба на леглото на Абигейл и я разтърси.

— Аби?

Абигейл се размърда, но не се събуди.

— Аби? — повтори тихо Маргарет и я разтърси отново.

После нечия ръка я докосна по рамото и сърцето й подскочи. Извърна се да пропъди съществото, но вместо чуждата твар пред нея стоеше Аби. Маргарет се надигна и притисна гръб в стената с широко отворени от ужас очи. Втората Аби беше гола и съвършена във всяко отношение. Маргарет се беше къпала с приятелката си много пъти и разпозна съвсем ясно родилното петно над пъпа й и белега на коляното от падането, когато брат й я беше бутнал като малка.

Всичко във втората Аби беше съвършено — освен очите й. Очите бяха мъртви.

— Върни се в леглото — прошепна втората Аби.

Маргарет погледна към леглото си и се ококори, защото видя самата себе си — също така гола. Писъкът й разкъса нощта.