Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Синовете на Крондор (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The King’s Buccaneer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 51 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Реймънд Фийст. Сага за войната на разлома (Том трети)

Принц на кръвта. Кралският корсар

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2000 г.

ИК „Бард“ ООД, 2000 г.

ISBN: 954–585–154–6

История

  1. — Добавяне

Глава 8
Злополука

Николас нападна.

Марк отскочи ловко, парира удара му и контраатакува. Николас бързо контрира и го принуди отново да отстъпи.

След което самият Николас отстъпи и каза:

— Достатъчно.

И двамата младежи се бяха задъхали и плувнали в пот. Всеки от тях си беше пуснал брадата да расте и сега и двамата имаха невероятно зловещ вид.

Хари излезе от хана, пред който се упражняваха двамата братовчеди и ги попита:

— Е, какво мислите?

Дори стоицизмът на Марк рухна, когато го видя. Хари си беше навлякъл пурпурен брич, затъкнат в ботуши с широки кончови, а поясът му бе жълт. Ризата му беше яркозелена, с избелял златен брокат отпред и по маншетите на издутите ръкави; над нея беше облякъл елек от червено-кафява кожа, а на главата носеше шапка на червени и бели райета, килната на дясната страна.

— Изглеждаш страхотно — каза Николас.

— На какво си се направил? — попита Марк.

— На буканир! — каза Хари. — Според Амос те си падали по шарените дрехи.

— Е, наистина си шарен — каза Николас.

Появи се Накор, захапал портокал. Погледна Хари и се разсмя. Хари също си беше оставил брадата да расте, но неговата беше доста рехава.

— Между другото, какво е буканир? — попита Хари.

— Батиранска дума — отвърна Накор. — Много стара. Първоначално „буканиер“. Това са били хора, които палели огньове по брега, за да примамват корабите. Плячкаджии, крадци, пирати.

— Колко много думи за едно и също нещо — каза Хари. — Ривер, корсар, пират…

— Много езици — вдигна рамене Накор. — Вашето кралство е като Кеш, създадено е от завоевания. В древни времена хората от Даркмур и хората от Риланон не са могли да говорят помежду си. — Кимна и намигна доволен, че може да си бъбри с младоците за такива дреболии.

— Надявам се Амос да не поиска всички да се облечем така — каза Марк и се обърна към Николас. — Още веднъж?

Николас поклати глава.

— Не. Кракът ме боли и съм уморен.

Но Марк изведнъж настъпи и замахна злобно към главата му.

— А какво ще стане, ако някой те нападне, когато си уморен? — Николас едва успя да блокира посичащия удар, който можеше да му сцепи главата, ако беше стигнал до целта си. Марк усили атаката си и Николас заотстъпва.

— Хората се опитват да те убият в най-неподходящ момент — извика Марк и изпълни съчетание от високи и ниски удари.

Двамата братовчеди в момента използваха саби, оръжие непривично и за единия, и за другия. С рапирата никой в Крудий не можеше да се сравни с Николас, но с по-тежкото оръжие сечащите атаки бяха много по-важни, а Марк беше бърз и силен.

Николас изпъшка, докато блокираше мушкащия отдолу към слабините удар, след това извика и на свой ред атакува. Серия вихрени и коварни удари отгоре и отдолу отблъсна Марк и накрая Николас изби сабята от ръката му. Притиснал гръб в недоиззиданата ниска тухлена стена, Марк замръзна — върхът на сабята на братовчед му бе опрян в гърлото му. След миг обаче отскочи назад, преметна се през стената и падна по гръб. Николас светкавично се наведе и пак опря върха на сабята в гърлото му.

Хари пристъпи боязливо напред и спря. Очите на Николас се бяха разширили и гневът ясно се беше изписал на лицето му. Той каза хладно:

— Схванах добре мисълта ти, братовчеде. — Помълча дълго, след което отстъпи и свали оръжието си. Изсмя се горчиво и каза: — Много добре. — Протегна ръка и помогна на Марк да се изправи.

Един глас наблизо каза:

— Няма да е зле да разбереш, Марк, че дразненето на по-добър сабльор от теб е добър начин да си намериш смъртта.

Тримата младежи и Накор се обърнаха към излизащия от хана Амос. Адмиралът беше зарязал тъмносинята си униформа и сега носеше тежки черни ботуши с широки ивици от червена кожа на кончовите. Торбестият му брич и късият жакет бяха в избеляло синьо, като жакета бе украсен с убитосребрист брокат по маншетите и реверите. Под него Амос беше облякъл някога бяла, но вече пожълтяла риза с оръфано жабо. На главата му беше кацнала черна триъгълна шапка със златни ширити, увенчана с опърпано жълто перо. Къса, но впечатляващо тежка сабя висеше от широкия кожен колан през рамото му. Намазал беше косата и брадата си, тъй че сега лицето му беше цялото покрито с къдрици.

Амос свали шапката и прокара длан по плешивото си запотено теме.

— Ти си гледай лъка, Марк. Баща ти никога не е имал усет към сабята като чичо ти Арута, а Ники е по-добър сабльор от всички ви. — Обърна се към Николас. — Как е кракът ти?

— Още боли — отвърна с гримаса Николас.

— Това е „фантомна болка“ — каза Накор. — Боли, но само в главата му.

Николас закуцука и седна до Марк, който седеше на стената нацупен.

— Фантомна болка ли? — каза Амос. — Какви са тия глупости?

— Ами, боли си като истинско — каза Николас. — Но според Накор щяло да спре да ме боли, когато най-сетне схвана уроците, които започнах снощи в кулата.

— Точно така е — съгласи се дребосъкът. — Когато наистина ги разбере, няма вече да има болка.

— Ами тогава гледай да побързаш с ученето. Защото призори тръгваме.

Марк кимна, скочи от стената и каза:

— Трябва да довърша някои неща преди да тръгнем.

След като Марк си тръгна, Амос каза:

— Вие двамата май наистина не се обичате много, нали?

Николас сведе очи към земята, но Хари отговори вместо него.

— Няма и да се заобичат преди Абигейл да направи избора си между двамата.

— Ако може — каза с горчивина Николас. — Аз отивам да си прибера нещата. — И също стана и влезе в хана.

Амос се обърна към Хари.

— Защо имам чувството, че ако тези двамата не намерят повод да сключат мир, рано или късно единият ще убие другия?

— Нещо стана студено, а? — отвърна Хари. Отпусна се на стената и заговори: — Много си приличат. Никой няма да отстъпи и един ръст. — Погледна към вратата на гостилницата. — Николас е разбрано момче, адмирале. Вие го познавате от по-дълго, но мисля, че аз го познавам по-добре. — Амос кимна, че е съгласен. — Но нещо у Марк превръща този иначе разбран момък в опърничаво магаре.

Накор се засмя.

— Но и Марк се държи като прасе — каза Амос. Плесна Хари по гърба и добави: — А ти гледай по-скоро да се научиш да ме наричаш „капитане“, а не „адмирале“. Аз отново съм Тренчард пиратът. — Със заплашителна усмивка той извади камата от колана си и започна да опитва острието й с палец. — Вече съм с години по-стар и доста по-бавен, но това, което годините са ми взели, се компенсира с лошотията ми, че и оттатък. — Изведнъж камата му се опря в носа на Хари. — Някакви възражения?

Хари хлъцна и отстъпи крачка назад.

— Не, капитане!

Амос се засмя.

— В предишния ми занаят капитанът беше най-злият кучи син в цялата банда. Така те избират. Наплашваш екипажа до смърт, за да гласуват за теб.

Хари се ухили и го попита:

— Вас така ли са ви избрали толкова млад?

Амос кимна.

— Така, но и защото убих една свиня, втория помощник, още когато бях юнга. — Облегна се на стената и прибра камата. — Бях на дванадесет години, когато за пръв път излязох в открито море. На второто ми пътуване вторият помощник — казваше се Барнс — реши да ме набие заради нещо, което не бях направил. Затова го убих.

— И какво? — попита Хари.

— Капитанът веднага свика целия екипаж. Без разните му там съдебни глезотии. Излагаш си случая и екипажът решава. Оказа се, че повечето мъже мразеха Барнс, а аз дадох да се разбере, че са ме набили за нещо, за което не съм виновен. Виновникът излезе напред и каза на капитана, че не съм направил това, за което са ме обвинили… — Погледът на Амос се зарея в далечината. — Странно, нали? Дори не си спомням за какво бях обвинен. Все едно, виновника го напердашиха с камшик, макар че капитанът беше милостив, защото онзи се оказа достатъчно честен, за да ми спаси живота. Направиха ме трети помощник. След четири години на същия кораб станах първи помощник.

— Станах капитан на двадесет години, Хари — продължи Амос. — На двадесет и шест вече бях плячкосвал почти всяко пристанище в Горчивото море освен Крондор и Дърбин. На двадесет и девет реших да се откажа. — Той се засмя. — И на първия ми честен курс цураните ми подпалиха кораба и ме оставиха да съхна ей тук, в Крудий. Беше преди повече от трийсет години. И ето ме, вече прехвърлил шейсетте и пак пират! — Амос отново се засмя. — Ужасен кръг, нали?

Хари поклати глава в нескрито удивление.

— Каква биография само!

Амос се загледа към опожарените стени на замъка. Предния ден от Карс бяха пристигнали двама зидари и сега започваха първоначалния си оглед на терена за възстановката. Мартин беше горе с тях и им даваше указания, така че работата да може да започне след като снеговете се стопят, все едно дали ще се е върнал дотогава, или не.

— Когато дойдох, намерих тук забележителни хора. — Той сведе поглед замислено. — Те промениха живота ми. Много им дължа. Често съм гълчал Арута, че отнема веселото на живота, а честно казано, понякога той наистина става много кисел. Но е чудесен човек в много отношения и вдигна ли платна в бурни води, бих го избрал за свой първи помощник. Обичам го като син, но да бъдеш негов син не е лека задача. Боррик и Ерланд си имат много качества, не на последно място — че не приличат на баща си, но Николас…

Хари кимна.

— Той просто е като него.

Амос въздъхна.

— Това не съм го признавал пред никого, но Ники винаги е бил любимецът ми. Той е мил момък и макар в голяма степен да притежава силата и способностите на баща си, има нежността на майка си. Само се моля да го върна при семейството му здрав и читав. Не искам и да си представя дори как ще обяснявам на баба му защо съм допуснал да му се случи нещо лошо.

— А аз се моля дано и към мен изпитвате същото с казването на баща ми, капитане — каза Хари.

Амос го изгледа и се ухили злобно.

— Няма да се женя за баща ти, скуайър. Ти отговаряш сам за себе си.

Хари се засмя, но не беше съвсем убедителен.

Изведнъж откъм хълма се чу вик, те се обърнаха и видяха, че един от карските зидари тича презглава надолу по склона. Той викна нещо и Амос се обърна към Хари.

— Не разбрах…

Но човекът извика отново и Амос изпъшка:

— О, богове! Само това не!

— Какво? — попита Хари.

— Станала е злополука — каза Накор и затича нагоре към замъка.

Изведнъж Хари разбра. Само трима души имаше горе при замъка: двамата зидари и херцогът.

— Ще извикам Марк и Николас — каза той и хукна към хана.

— И намери Антъни! — викна Амос. — Ще ни трябва лечител!

 

 

Докато всички стигнат до замъка, един монах от абатството при Силбан вече се грижеше за Мартин. Херцогът лежеше в безсъзнание на голата камениста земя, а монахът преглеждаше раните му.

— Какво се е случило! — извика Марк и се втурна към баща си.

Старшият зидар каза:

— Една част от парапета поддаде и Негова светлост падна. Казвах му аз, че е опасно там горе. — Личеше, че повече го интересува да не го обвинят, отколкото нещо друго.

Марк погледна монаха.

— Зле ли е?

Монахът кимна, а Антъни и Накор коленичиха до Мартин, зашепнаха си и след малко Антъни каза:

— Трябва да го пренесем в хана.

— Да пратим за носилка — каза Николас.

— Нямаме време! — отговори Антъни.

Хари, Николас и Марк надигнаха Мартин и бавно го понесоха надолу.

В хана го настаниха в една от малките стаички на втория етаж. Антъни махна на останалите да излязат и двамата с Накор затвориха вратата.

Другите се помотаха малко в коридора, след което Амос изсумтя:

— Никаква полза няма да чакаме тук. Имаме да свършим още сто неща преди да тръгнем утре.

— Утре ли? — възкликна Марк. — Не говорите сериозно.

Амос замълча и погледна строго сина на Мартин.

— Разбира се, че говоря сериозно. Тръгваме утре призори.

Марк гневно пристъпи към него.

— Татко няма да е в състояние да тръгне на път утре.

— Татко ти няма да е в състояние да пътува до пролетта, Марк — каза Амос. — Не можем да го чакаме.

Марк понечи да възрази, но Николас го прекъсна.

— Почакай малко. — И запита Амос: — Откъде знаеш?

— През своя живот, Ники, съм виждал доста хора да падат от реите и да се удрят здраво в палубите — отвърна Амос, погледна отново братовчеда на Николас и рече: — Марк, Мартин вече наближава седемдесетте, въпреки че като го види човек, няма да му даде толкова. И по-млади мъже от него умират от такива рани. Никой няма да вземе да те лъже с приказки, че животът му е извън опасност. Но също така в опасност са сестра ти и другите пленници. Чакането ни тук няма да помогне на Мартин, но всеки ден чакане със сигурност ще застраши още повече живота на сестра ти. Тръгваме утре.

И си тръгна и остави тримата младежи смълчани сред коридора. Николас промълви:

— Съжалявам, Марк.

Марк го изгледа и без да каже нито дума, забърза надолу по стълбището.

 

 

Калис влезе в гостилницата, мокър до кости от внезапния проливен дъжд. Тръсна глава, докато сваляше подгизналото си наметало, и го окачи на окачалката зад вратата. Ханът все още беше препълнен, но не толкова натъпкан като последния път, когато младият елф бе дошъл в Крудий, защото вече бяха вдигнали още няколко подслона.

Калис видя Николас и Хари бързо прекоси стаята и седна до тях.

— Имам вести за чичо ви, принц Николас.

Николас му каза за злополуката. Калис го изслуша безстрастно и после каза:

— Това е лоша новина.

На стълбището се появи Антъни и щом зърна Николас, забърза към масата им.

— Негова светлост дойде в съзнание. Къде е Марк?

Хари скочи.

— Отивам да го намеря.

Антъни кимна на Калис, а той му каза:

— Нося вести за херцога.

— Можеш да получиш само няколко минути — каза Антъни.

Николас също стана, но магьосникът го спря.

— Един по един.

Синът на кралицата на елфите последва Антъни нагоре по стълбището, а малко след това в хана влязоха Марк и Хари. Николас стана да посрещне братовчед си и Марк каза задъхано:

— Татко се свестил?

Николас кимна.

— Калис му донесе вести от кралицата на елфите и сега е при него. Можеш да се качиш веднага щом той излезе.

Калис се появи на стълбището и Марк бързо тръгна нагоре, но елфът го спря и каза:

— Негова светлост иска да поговори с Николас.

Очите на Марк светнаха от гняв, но той си замълча, а Николас се шмугна бързо покрай него. Влезе в стаята и видя Мартин да лежи завит с одеяло до гърдите. Антъни, Накор и монахът се суетяха около него.

— Как си, чичо? — каза Николас.

Мартин протегна ръка, Николас я хвана и я стисна. Мартин заговори с невероятно отпаднал глас:

— Трябва да поговоря с теб, Николас. Насаме.

Николас се озърна към тримата и Антъни каза:

— Ние ще изчакаме отвън.

Мартин притвори очи и се отпусна на постелята. По широкото му чело избиха ситни капчици пот. След като чу, че вратата се затвори, херцогът каза:

— Калис ми донесе ето това.

И подаде на принца някакъв пръстен. Николас го взе и го огледа. Беше изработен от сребристочерен метал и проблясваше хладно. Имаше нещо отблъскващо във формата му — две сплетени змии, всяка от които беше захапала опашката на другата. Той понечи да го върне на Мартин, но той му каза:

— Не, задръж го.

Николас го прибра в малката кесийка, която носеше на колана си, а Мартин попита:

— Колко ти е разказал баща ти за Сетанон?

Въпросът изненада Николас.

— Не много — отвърна той. — Той не говори често за това, а когато го прави, е твърде скромен за своето участие. Амос обаче ми е разказвал доста.

Мартин се усмихна немощно.

— Не се и съмнявам. Но има много неща, свързани с тази битка, които Амос не знае. — Махна с ръка на младежа да седне на ръба на леглото. Той се подчини и Мартин каза: — Аз може би умирам.

Николас понечи да възрази, но Мартин го прекъсна:

— Нямаме време за безсмислени възражения, Николас. Твърде висок е залогът. Може да умра, а може и да оживея — ще бъде както боговете решат, макар че без Бриана… — За пръв път Николас видя болката от загубата у Мартин. А после чичо му го погледна в очите. — Ти трябва да научиш някои неща и ми е останало още малко дъх да ти ги кажа…

Николас кимна и Мартин си отдъхна за миг, преди да продължи.

— В древни времена в нашия свят е властвала една могъща раса. — Николас примигна изненадано. Мартин продължи: — Те самите са се наричали валхеру. Нашите легенди ги наричат Властелините на драконите…

 

 

Марк кипеше.

— Защо поиска да види Николас?

Хари сви рамене.

— Знам не повече от тебе.

Хари изгледа младежа, на когото беше бил скуайър цял месец. Все още не познаваше Марк добре, но го познаваше достатъчно, за да разбере, че е като запушена здраво бутилка с кипяща вътре ярост и че тапата й всеки момент може да гръмне. Най-напред съперничеството за обичта на Абигейл, после — смъртта на майка му и отвличането на сестра му, след това — отказът на Николас да играе повече ролята на скуайър на херцога и това, че се обяви за принц на Кралството… всичко това беше предостатъчно, за да докара Марк до ръба на избухването.

Николас се появи на стълбището и махна на Накор, Антъни и монаха, че могат да се качат. Тримата тръгнаха и Марк ги последва.

— Той иска да те види — каза му Николас.

Марк го подмина, без да му отговори, и Николас заслиза надолу. Хари погледна замисленото лице на приятеля си и попита:

— Какво има?

— Трябва ми малко чист въздух — отвърна Николас.

Излязоха от хана и Хари попита с тревога:

— Херцогът?…

— Кракът му е счупен над коляното и надолу и според Антъни кърви отвътре — каза Николас.

— Той ще… — Хари за малко да каже „умре ли“, но бързо се овладя: — Ще се оправи ли?

— Не знам — въздъхна Николас. — По-стар е, отколкото мислех, но все още е доста здрав.

— Има още нещо, нали?

Николас кимна.

— Какво?

— Не мога да ти го кажа.

— Ники, мислех, че сме приятели.

— Приятели сме, Хари. — Николас спря и го изгледа. — Приятели сме. Но има някои неща, които може да знае само кралската фамилия.

В тона му имаше нещо, което смрази Хари и той само попита:

— Сериозно ли е?

— Много — отговори Николас. — Мога да ти кажа само това. Има сили, които са се развихрили и искат да унищожат всички нас и всичко — всичко! — което обичаме. И може би тяхната ръка стои зад това, което стана тук.

— Така е — чу се глас зад тях.

Хари и Николас рязко се обърнаха и ръката на Николас посегна към сабята. Беше Калис. Синът на елфската кралица излезе от сенките и каза:

— Мисля, че имах почти същия разговор с моя баща, както ти със своя чичо, принц Николас.

— Ти знаеш за змиите? — възкликна Николас.

— Един от нашите отряди съгледвачи се натъкна на банда моредели край границата с Камен връх и последва битка — отвърна Калис. — Змийският пръстен беше намерен на тялото на един моредел. Може да е нещо от дните на Великото надигане, когато Лъжемурмандамус тръгна срещу Сетанон. Ако е така, няма защо да се боим.

— Но ако не е… — каза Николас.

— Тогава бедата пак се е надигнала.

— Какво предлагат да правим Томас и майка ти?

Калис сви рамене.

— В момента — нищо. Да реагираме на призраци не е в нашия стил. Но тъй като много рискове се крият в мрака, аз ще тръгна с вас.

Николас се усмихна.

— Защо ти?

Калис също му се усмихна.

— Аз съм точно толкова човек, колкото и от рода на елфите. Видът ми няма да ме издаде, както би издал някой друг от Елвандар. — Той огледа опустошения Крудий. — Бих искал да видя що за хора са способни на такова нещо. — Отново погледна Хари и Николас. — И освен това искам да науча повече за човешкото си наследство. — Калис преметна лъка си на рамо. — Тази вечер мисля да прекарам с дядо и баба. Напоследък рядко се виждаме с тях, а може да ни няма за дълго време според вашите мерки. — И без повече приказки той ги остави.

Хари изчака още малко, след което попита:

— Каква е тази работа с пръстена?

Николас извади пръстена и го подаде на Хари да го разгледа. Във вечерния здрач той сякаш засия със собствена светлина.

— Някакво зло се крие в този пръстен — промълви Хари с гримаса.

— Навярно и нещо повече — каза Николас. Прибра пръстена в кесийката на колана си и го подкани: — Хайде. Имаме да свършим още много неща преди да тръгнем.

 

 

Корабът излезе от залива и Амос заповяда да вдигнат всички платна. Утрото бе ясно и топло — благоприятно предзнаменование, надяваше се Николас. Сега той стоеше на мостика и наблюдаваше пъргаво слизащия от такелажа моряк. После погледна надолу към разпенената около носа вода. Пред носа игриво се мятаха делфини, сякаш играеха на гоненица с кораба.

— Добра поличба — подвикна морякът и скочи на палубата.

Николас сравняваше новата външност на екипажа с онова, с което бе свикнал в Крондор. Всички кралски моряци носеха униформи: сини панталони, риза на сини и бели черти и синьо вълнено кепе. Сега се бяха облекли в какви ли не чудновати дрехи. Рибарите от селцето с охота бяха разменили мръсните си стари дрехи срещу удобните и топли флотски униформи. От старите ракли в подземието на замъка бяха извадили няколко копринени жакета и панталони, ризи от тънък лен, шапки с всевъзможна форма, някои украсени с пера, други — с пискюли. Ако можеше да се съди по кройките и моделите им, бяха носени преди време от лорд Боррик, дядото на Николас, от крал Луам и от бащата на Николас, когато са били още момчета. Други дрехи сигурно бяха били принцеса Карлайн или на майка й, лейди Катерин, и също бяха влезли в употреба, защото Амос беше дал да се разбере, че дръзко ярката премяна е един от отличителните белези на „Братството на корсарите“, както го наричаше самият той. Тъй че сега кралските моряци носеха дрехи, принадлежали преди повече от тридесет години на един младеж, който сега беше крал, и други, които бяха обшити по маншетите и яките с брокат и дантела и бяха украсявали някога одеждите на сегашната херцогиня на Саладор, сестрата на краля.

Николас се усмихна. Той самият беше избрал едни стари дрехи на баща си. Носеше черни, високи до прасците чизми с високи и остри отпред кожени наколенници. Прости черни панталони, достатъчно широки, за да осигуряват лесно движение, а над тях проста бяла риза без дантели и ширити, с отворена яка и бухнали ръкави. Черен кожен елек отгоре, който осигуряваше известна минимална защита срещу вражеското острие. Единствената му отстъпка пред необходимостта от по-пищно облекло на екипажа беше широкият червен пояс на кръста му. На дясното му рамо висеше широк, извезан със спирали кожен ремък, от който висеше сабята. Сабята не беше предпочитаното от Николас оръжие, но беше доста по-разпространена от рапирата, широко известна като любимото оръжие на принца на Крондор и неговите синове.

Дългата му коса беше прибрана на опашка, завързана с червена лента, а брадата му вече беше пораснала.

Хари ходеше все така облечен в умопомрачително съчетание от цветове, но по настояване на Амос беше оставил дрехите си да се позацапат и да избледнеят от слънцето. Оплакваше се от това, но Амос настояваше, че корсарите били мърлява пасмина.

Марк се качи на палубата и Хари се засмя. Синът на херцога се беше спрял на почти същите дрехи като Николас, само дето поясът му беше син, а косата му се вееше свободно до раменете и носеше синя вълнена шапка. На бедрото му висеше тежка къса сабя — най-подходящото оръжие при превземане на кораб на абордаж, когато боят се води отблизо.

— Ама наистина си приличате като близнаци… — почна Хари и млъкна, след като и двамата го изгледаха свирепо.

— Как беше баща ти? — попита Николас.

— Почти нищо не ми каза — отвърна Марк. — Усмихна се и ми пожела успех, след което заспа дълбоко. — Той опря длани на перилото и го стисна силно. — Останах до него цяла нощ… но все още спеше, когато трябваше да тръгна.

— За годините си той е силен човек — каза Николас.

Марк само кимна, после, след дълго мълчание се обърна към Николас и каза:

— Да сме наясно в едно. Не разчитам на теб. Изобщо не ме интересува какво си направил, откакто дойде в Крудий; стигне ли се до кръв, струва ми се, че ще се откажеш. На теб не ти стиска за онова, което ни предстои скоро.

Николас усети, че кипва от обвинението, но успя да запази спокойствие.

— Не ме интересува дали разчиташ на мен, или не, Марк, стига да се подчиняваш. — След което му обърна гръб и се отдалечи.

А Марк извика след него:

— Аз няма да стана клетвопрестъпник, Николас, но ако заради тебе пострада сестра ми или Абигейл… — Заплахата му остана недовършена.

Хари се втурна по стълбата да догони приятеля си.

— Това трябва да се прекрати.

— Кое? — попита Николас.

— Това съперничество между теб и Марк. Ако не внимавате, някой от вас може да убие другия.

Николас се отдръпна от пътя на двама моряци, които дърпаха някакво дебело въже, за да сменят ъгъла на главното платно. Амос раздаваше команди от мостика.

— Докато Марк не реши да престане да ме мрази или поне да престане да се съмнява в мен, нищо не мога да направя — каза Николас.

— Виж, той всъщност не е толкова лош — отвърна Хари. — Достатъчно време прекарах с него, за да го опозная. В някои отношения той много прилича на баща ти. — При тази забележка Николас присви очи. — Не, сериозно говоря. Баща ти е много твърд човек, но е честен. На Марк просто му липсват поводи да се държи честно с теб, това е всичко. Направи нещо, за да му дадеш шанс да прави това, което е редно, и той ще го направи.

— Ти какво предлагаш?

— Не знам, но трябва да намериш начин да го убедиш, че не си му враг. — Той посочи на запад и добави: — Истинският враг е някъде там.

Николас се замисли за всичките невероятни неща, които му беше казал чичо му предната нощ и кимна.

— Да, мисля, че мога да намеря начин.

— Е, добре — каза Хари. — Аз пък ще ида да поговоря с Марк и да се опитам да го убедя да се вслуша в разума. Ако измислиш нещо, което може да помогне, направи го, защото съм сигурен, че ще имаме нужда един от друг.

Николас се ухили.

— Откога сте станали толкова умен, Хари Лъдландски?

Хари му отвърна със същото.

— Откакто веселбите приключиха, Николас Крондорски.

Николас кимна.

— Ще поговоря с Амос. Постарай се да доведеш Марк в каютата му след няколко минути.

Хари кимна и се затича, а Николас отиде при Амос и му каза:

— Трябва да поговорим.

Амос го погледна и видя, че е съвсем сериозен.

— Насаме ли?

— Най-добре ще е в каютата ти, Амос.

Амос се обърна към първия си помощник.

— Поеми кораба, Родес.

— Слушам, капитане.

— Поддържай същия курс. Аз ще съм в каютата си.

Заслизаха към капитанската каюта, като по пътя надникнаха през отворената врата в каютата, която Марк делеше с Накор, Калис, Гуда и Антъни. Четиримата лежаха на койките си доволни, че могат да поотдъхнат след дългите нощни приготовления и в очакване за трескавите дни, които им предстояха. Николас им махна с ръка и двамата с Амос продължиха.

Амос отвори вратата на каютата си и след като влязоха, рече:

— За какво става дума, Николас?

— Трябва да почакаме Марк.

След минута на вратата се почука и Николас отвори.

— Какво става? — попита Марк и влезе.

— Седни — подкани го Николас.

Марк се обърна към Амос и капитанът кимна.

— Знам за Сетанон — каза Николас и погледна Амос.

— Разказвал съм ти за това, Ники — рече Амос. — Какво по-точно имаш предвид?

— Имам предвид, че чичо Мартин ми разказа всичко.

Амос кимна.

— Около тази битка има неща, които знаят само твоят баща и чичовците ти. Аз лично се въздържах да задавам въпроси. Щом смятат за толкова важно да не го споделят с други… — Не довърши мисълта си.

Николас се обърна към Марк и попита:

— Какво ти е разказвал баща ти?

Марк го погледна кисело.

— Знам за Великото надигане на моределите. Знам за самата битка и за помощта от Кеш и от цураните.

Николас вдиша дълбоко.

— Вижте, има една тайна, известна само на краля и братята му. Брат ми Боррик я знае, защото ще бъде следващият крал. Брат ми Ерланд я знае, защото ще бъде принцът на Крондор след татко. Сега я знам и аз.

Марк присви очи.

— Каква ще е тази тайна, че баща ми да я премълчи от мен, а да я каже на теб?

Николас извади пръстена от кесийката на колана си и го подаде на Марк, който го огледа и на свой ред го връчи на Амос. Амос изпъшка:

— Пак ония проклети змии!

— Какво е това? — попита Марк.

— Заклевам и двама ви да го пазите в тайна — каза Николас. — Това, което ще ви кажа сега, трябва да си остане в тази каюта. Съгласни ли сте?

Марк кимна, Амос също. Николас продължи:

— Това, което малко хора знаят, е, че Великото надигане, когато лъжепророкът на моределите Мурмандамус се е опитал да завладее Кралството, е дело на други.

— На други ли? — възкликна Марк.

— На пантатийските змиежреци — промълви Амос.

Марк погледна и двамата объркано.

— Нищо не съм чувал за тях.

— Малцина са чували — каза Николас. — Мурмандамус е бил лъжепророк в много отношения. Той не само не е бил отдавна мъртвият водач, върнал се, за да поведе народа си срещу нас, но изобщо не е бил истински тъмен елф. Бил е змиежрец, преобразен по някакъв магически начин така, че да наподобява легендарния им главатар. Моределите просто са били подведени и така и не са разбрали измамата.

— Разбирам — каза Марк. — Но защо всичко това е трябвало да се държи в тайна? Според мен за нас по северната граница щеше да е само от полза, ако моределите знаеха, че са били мамени от един натрапник.

— Защото рискът е твърде голям — отвърна Николас. — В град Сетанон се крие един артефакт. Един голям камък, сътворен от древна раса, известна под името валхеру.

Очите на Марк се разшириха, а Амос кимна, сякаш видял как последните части на една главоблъсканица си идват на мястото.

— Властелините на драконите ли? — промълви Марк.

— Пантатийците са някаква раса от гущероподобни същества — продължи Николас. — Така поне твърди баща ти, Марк. Те почитат едно същество от древните валхеру като своя богиня и искат да завладеят Камъка на живота, за да използват огромната му сила и да върнат своята богиня в този свят.

— Но Сетанон е изоставен — каза Амос. — Според мълвата над този град тегне проклятие. Да не би тази скъпоценна вещ по някаква причина да е останала без защита?

— Според Мартин тя си имала страж. Един велик дракон, който също така е оракул. Повече не пожела да ми каже, освен че един ден трябва да отида там. След като се върнем от това пътуване, ще помоля татко да ми разреши да посетя оракула.

— Но защо баща ми не пожела сам да ми каже всичко това? — попита Марк.

— Баща ти е положил клетва по настояване на Луам — каза Николас. — Само кралят, моят баща, твоят баща и Пъг са знаели за съществуването на този камък и за неговия страж.

— И Макрос е знаел — каза Амос — Сигурен съм.

— Макрос Черния е изчезнал след битката — каза Калис, отваряйки вратата.

— Вие в Елвандар не чукате ли? — изрева Амос.

Елфският принц вдигна рамене.

— Слухът ми е по-силен, отколкото на хората, а стените на тази каюта не са толкова дебели, колкото би ти се искало. — Облегна се на вратата. — Освен това баща ми също знае за дракона, който пази камъка. По-точно драконката. Някога тя е била негова приятелка и той също ми е разказвал за битката при Сетанон. Но ти защо наруши клетвата си, Николас?

— Защото Марк е от моята кръв и от кралското семейство, въпреки че баща му е отказал всякакви претенции за трона за своето потомство. А Амос ще се жени за баба ми, така че той също ще стане един от семейството. Но преди всичко защото им вярвам и защото ако нещо се случи с мен, други трябва да са наясно какво е заложено тук. Изглежда, много повече неща са изложени на риск, отколкото отнетия вече живот, колкото и да сме обичали тези хора. Възможно е да дойде момент, когато ще изглежда благоразумно да се откажем от преследването, и ако тогава не съм с вас, искам да знаете защо никога не бива да се предавате. — Николас замълча, сякаш претегляше думите си. После се обърна към Марк. — Твоят баща не е от хората, които са склонни към преувеличения, но едва повярвах на това, което ми каза накрая. Това нещо, този Камък на живота, по някакъв начин е свързан с всяко живо същество на Мидкемия. Ако пантатийците го завладеят, ще се опитат да освободят своята господарка, онази, която смятат за своя богиня, но правейки го, ще унищожат всяко живо същество на този свят. Всичко, каза ми той, от най-могъщите дракони до най-малкото насекомо. Целият наш свят ще се превърне в безжизнена пустош, населена само от възкресените духове на Властелините на драконите.

Очите на Марк се разшириха и той се обърна към Калис. Елфът каза:

— Моят баща ме предупреди за същото. Той също така не е склонен към преувеличения, значи трябва да е вярно.

Марк едва прошепна:

— Но защо тези пантатийци ще искат да извършат такава злина? Та нали те също ще умрат?

— Това е култ на смъртта — каза Николас. — Те просто почитат една от валхеру, която им е придала форма и разум, защото преди това са били обикновени влечуги. — Поклати глава, сам неспособен да повярва на това, което бе казал. — Колко съжалявам, че не го знаех, преди да си отиде Пъг. Много въпроси бих му задал. Все едно, те си въобразяват, че тя ще се върне в пълната си власт и ще ги въздигне като свои полубогове, и че след тях всичко останало ще бъде възродено отново, за да им служи.

— Но дори да знаеха истината, смъртта не буди страх у тях — продължи Николас. — Те с радост биха приели унищожението на целия свят, само за да върнат своята „богиня“. Сега разбираш ли защо сме длъжни да продължим дори някои от нас да загинат по пътя?

Последното беше насочено към Марк и той промълви:

— Разбирам.

— Значи знаеш, че сляпото подчинение е глупаво — каза усмихнат Калис.

— Разбираш ли, че съперничество между нас не може да има?

Марк стана и каза:

— Да. — И протегна ръката си. Стиснаха си десниците и изведнъж Николас видя на лицето на братовчед си същата крива усмивка като на баща си. — Но когато всичко това свърши и Абигейл се върне жива и здрава в Крудий, пази се, принце.

Заканата беше уж на шега, но и малко на сериозно и Николас я прие в същия дух.

— Когато се върне жива и здрава, с твоята сестра и останалите.

Отново си стиснаха ръцете и Николас и Марк излязоха от каютата. Калис погледна Амос, който леко се усмихна.

— Какво му е смешното, капитане?

Амос въздъхна.

— Просто гледах как две момчета се превръщат в мъже, приятелю. Съдбата на целия ни свят може би зависи от това, което правим сега, а те все пак намират време да си съперничат за някакво си хубавко момиче. — Но после лицето му помръкна и той изрева: — И ако само още веднъж си посмял да влезеш в каютата ми без разрешение, ушите ще ти отрежа и ще ги закова на вратата. Ясно?

Калис се усмихна и отвърна:

— Ясно, капитане.

И излезе.

Останал сам в каютата си, Амос Траск потъна в спомени за мрачното минало. Много хора, които бе познавал, вече бяха мъртви, на борда на „Сидони“, по време на обсадата на Крудий, по-късно, когато „Кралска лястовица“ бе подпалена от таласъми и той и Ги дьо Батира бяха пленени. А после дойдоха годините в Арменгар и непрестанната война, която народът на Бриана водеше с тъмните елфи в земите на север, чак до битката при Сетанон.

Амос Траск въздъхна и отправи кратка молитва към Рутия, Богинята на късмета, последвана от настойчивото: „И не позволявай това да се случи отново, капризна вещице“. Мисълта за Бриана го натъжи и той се помоли дано Мартин да се оправи.

А после, подразнен от тъжните спомени и мрачните мисли, стана и излезе от каютата. Корабът чакаше капитана си.