Реймънд Фийст
Кралският корсар (9)

Глава 7
Избор

Бурята връхлетя.

Николас се събуди с мокро лице. Сънят му беше дълбок и без сънища; събуди се вкочанен и все още изцеден от умора. В началото, докато умът му се пробуждаше, не можа да се ориентира, но после много бързо си спомни къде е и какво се бе случило.

Обзе го отчаяние. След секунди дъждът зашиба през недовършения покрив и спящите покрай стената или направо под звездите бързо се размърдаха и потърсиха подслон.

Въпреки дъжда небето изсветляваше и Николас разбра, че вече се е съмнало. Хари се добра до него през хората, които се мъчеха да се опазят от дъжда и каза:

— Хайде. Чака ни много работа.

Николас кимна и тромаво се изправи. Кракът го болеше и той закуцука, мъчейки се да върви изправен под сипещия се от небето порой. Само след няколко секунди вече беше прогизнал до кости. Единственото облекчение от бурята бе в това, че вонята от пожара бе намаляла.

Момчетата излязоха навън и видяха Мартин. Единствената отстъпка на херцога пред дъжда бе промазаният с масло калъф, покрил дългия му лък, и още един, предпазващ натъпкания му със стрели колчан.

— Трябва да съберем колкото може повече здрави греди и дъски, скуайър — каза той на Николас.

Николас кимна и се обърна към тесния навес, предлагащ илюзорна защита на тримата сгушили се под него мъже.

— Вие тримата — извика Николас, за да надмогне плющенето на дъжда. — Ранени ли сте?

Тримата поклатиха глави и единият отвърна:

— Не сме, но сме мокри, скуайър.

Николас им махна с ръка да дойдат при него.

— От работа по-мокри няма да станете. Трябвате ми.

Един от мъжете погледна Мартин, който кимна, и тримата се надигнаха и тръгнаха след младежа.

Цяла сутрин се провираха през руините на Крудий и подбираха тук оцеляла греда, там някоя здрава талпа и ги отнасяха при хана. Запомняха и местата с по-големи здрави греди, за да се вземат и използват по-късно.

Някъде по пладне бурята позатихна. Николас и тримата му спътници — един селянин, чиято къща в южния край на града беше изгоряла, и двама работници от една мелница — бяха успели да намерят няколко бурета с пирони и достатъчно дървен материал, за да се сковат десетина груби бараки за подслон. Единственият оцелял от клането дърводелец беше заявил, че ако се намери материал, ще може да довърши покрива на хана за една седмица с помощта на трима по-здрави мъже.

През този ден Николас установи нещо много важно: че древната традиция всяко момче в цитаделата да се упражнява в няколко различни занаята преди да му бъде избрана професия в деня на Подбора, е много полезна. Макар тези мъже да не бяха майстори дърводелци или зидари, имаха представа от тези професии и проявиха изключителна схватливост, залагайки на наученото като момчета.

Свечери се. Николас бе уморен и гладен. Изхранването скоро щеше да се превърне в проблем, но поне засега рибарското селище осигуряваше достатъчно храна за всички. Един войник влезе в хана — подпираше се на грубо издялана патерица — и съобщи на Мартин, че край реката са намерили няколко коня. Мартин се зарадва на възможността да прати вестоносец до барон Белами. Същия следобед бяха изпратили и една рибарска лодка към Карс, но щяха да минат доста дни, докато тя се придвижи покрай крайбрежието.

Хари седна до приятеля си, гребна с една дървена лъжица от горещата яхния и изломоти:

— Не съм и предполагал, че рибената гозба може да е толкова вкусна.

— Защото си гладен.

— Ами, сериозно? — отвърна с горчивина Хари.

— И аз нямам настроение, Хари, но недей да си изкарваш яда на мен, за да не си го изкарвам и аз на теб.

Хари кимна.

— Извинявай.

Николас зарея за миг празен поглед в далечината и въздъхна.

— Смяташ ли, че някога ще ги видим отново?

Хари също въздъхна. Не беше нужно да пита кого има предвид Николас.

— Чух Мартин и Марк да си говорят заранта. Казваха, че ако Белами успее да изпрати вестта достатъчно бързо в Крондор, флотата ни може да блокира Дърбин преди пиратите да са стигнали там. Смятат, че баща ти може да принуди губернатора на Дърбин да върне всички пленници.

— Жалко, че Амос още го няма. Той разбира от тези работи. Някога е бил дърбински капитан.

— И аз съжалявам, че го няма — отвърна Хари. — Всичко това изглежда толкова безсмислено. Защо е трябвало да избият толкова хора и да подпалят всичко?

Николас огледа мълчаливо окаяната им компания в недовършения хан и беше принуден да се съгласи. Изведнъж нещо го порази.

— Но къде е Калис? Откакто издъхна Чарлз, не съм го виждал.

— Той си замина за Елвандар — отвърна Хари. — Трябвало да съобщи на майка си какво се е случило.

Николас настръхна.

— Богове. А баба му и дядо му? — Не беше забелязал Мегар и Магя сред оцелелите.

— Мисля, че зърнах Мегар долу в рибарското селце. Поне приличаше на него. Надзираваше приготвянето на храната.

Николас се засмя за пръв път, откакто бяха тръгнали на лов.

— Сигурно е бил той.

Робин, един от младите пажове, който служеше при иконома Самюъл, мина през пълната с хора гостилница и седна до двамата скуайъри. Тримата си споделиха кой какво е видял през деня и картината се оказа точно толкова тъжна, колкото се беше опасявал всеки. Цялото домакинство на замъка, всички освен Мегар и Магя, още един готвач и едно ратайче, други двама скуайъри и шепа пажове и слуги, бяха убити по време на набега или издъхнали скоро след това от раните си. През нощта и на заранта още десетима войници бяха измрели от раните си, мнозина от жителите на града също бяха ранени.

След като се навечеряха, Николас, Хари и Робин отидоха при Мартин, който говореше с Антъни и Марк. Като видя момчетата, херцогът ги попита:

— Ядохте ли?

Тримата кимнаха и Мартин каза:

— Добре. Дъждът потуши пожарите, тъй че утре призори елате в замъка да ми помогнете да видим какво може да се спаси. Сега легнете да поспите.

Николас и Хари намериха свободно място, легнаха и скоро Николас задряма, свит между Хари и някакъв едър рибар, който хъркаше силно. Вместо да се подразни от хъркането, момчето намери утеха от човешката близост и топлината.

 

 

Изтекоха няколко дни и животът в Крудий бавно започна да се съвзема. Дърводелецът и тримата му помощници довършиха покрива на хана и той се превърна в щаб на херцога, въпреки че Мартин отказа да използва някои от стаите на горния етаж за спане, предоставяйки ги за ранените и болните, които имаха най-голяма нужда от подслон и топлина. Нови стотина граждани и войници бяха измрели от рани и болести въпреки всички усилия и умения на Антъни и Накор. Вестта за трагедията някак бе стигнала до далечното абатство на Силбан и половин дузина монаси от този орден бяха дошли да предложат помощта си.

Хари се беше превърнал в неофициалния ханджия, тъй като човекът, почнал строителството на новия хан, беше загинал по време на набега. Той организираше раздаването на оскъдната храна, потушаваше възникващите спорове и поддържаше реда. Въпреки лекомисления си нрав допреди набега, Хари проявяваше изненадваща дарба в посредничеството между спорещите. Предвид това колко изопнати бяха нервите и колко отчаяни бяха всички в Крудий, това негово умение направо удивляваше Николас. Хари просто умееше да събуди разума в хора, които нямаха настроение да действат разумно. Един ден, когато двамата се върнеха у дома, в не толкова безумен свят като сегашния, от Хари щеше да се получи ценен администратор.

Николас бе придружил Мартин и Марк до цитаделата, където се разбра, че нищо не е останало здраво. Заради нафтата, използвана да се запали пожарът, и припасите със запалително вещество в самата цитадела, пламъците бяха овъглили всичко. Огънят беше бил толкова горещ, че много от вековните камъни на зида се бяха пропукали и дори металните пръстени за факлите по коридорите се бяха стопили.

Тримата обиколиха покритите с черни сажди коридори и завариха горния етаж изгорен до неузнаваемост. Мартин и Марк се позадържаха край вратата на покоите на Маргарет, оглеждайки напуканите и овъглени каменни плочи по пода и останките от стопените панти на мястото на вратите. От загиналите тук не беше останал и помен, адските пламъци бяха превърнали телата им в шепа черен прах.

В най-долното подземие бяха оцелели складът с все още годни за употреба вещи: няколко топа плат, наметала и одеяла, които воняха от пушеците, както и няколко сандъка със старо бельо, а също така стари ботуши, колани и дрехи.

Хари намери килери със складирано оръжие; Мартин огледа хранителните запаси, заделени тук сигурно още по времето на Войната на разлома. Сухото говеждо се оказа почерняло и вкоравено като стара кожа; сухарите приличаха на калъпи изсъхнала глина. Но три бурета се оказаха от по-нова реколта и бяха запечатани с хартия и восък. Когато отвориха едното, се оказа, че е пълно с годни за ядене сухи ябълки. И това, което поразвесели малко всички, беше, че се намериха шест каси с превъзходно кешийско бренди. Набелязаха всичко това да се отнесе в града под надзора на Николас.

Николас беше очаквал Мартин или Марк да споменат нещо за смъртта на херцогинята, но те не отрониха и една дума.

 

 

Дните се нижеха и градът бавно се съвземаше. Възстановиха втора, после и трета сграда, и щом някой от ранените се вдигнеше на крака, включваше се и той в тежката работа, с което възстановяването се ускоряваше.

В края на седмицата се върна и Калис с дузина елфи, които донесоха дивеч — три сърни и няколко връзки с пъдпъдъци и зайци. Прегладнелите хора на Крудий благодариха на елфите и се разтичаха да приготвят храната.

Калис прекара един час с дядо си и баба си, след което се присъедини за вечеря към групата на Мартин и каза:

— Майка ми и баща ми много се обезпокоиха от този набег, но ви нося и още лоши новини. Укреплението ви в Барран също е поразено.

Очите на Мартин се разшириха.

— Амос?

— Корабът му е пострадал, въпреки че е успял да отблъсне онези, които са се опитали да го подпалят. Сега го ремонтира и би трябвало да е тук след ден-два.

— Колкото повече информация събираме, толкова по-безсмислено изглежда всичко. Защо им е било нужно на ловците на роби да нападат гарнизон с войници?

— Според баща ми са го направили, за да ти попречат да ги подгониш.

Марк поклати глава.

— Защо ще губим седмици в гонитба на тези търговци на роби от Дърбин, след като можем да известим Крондор с гълъбите на Белами и те да ги пресрещнат?

Калис присви очи и попита загрижено:

— Обадиха ли ви се вече от Карс?

Мартин остави реброто, което гризеше и изтри устни с опакото на ръката си.

— Богове! Пощенската лодка от Карс! Тя така и не дойде!

— Ако и Белами е бил нападнат… — каза Марк.

Мартин се изправи, огледа помещението и привика един войник.

— Искам утре призори двама ездачи да заминат за Карс. Ако срещнат мъже, носещи вест от Карс, че и те са били нападнати, да продължат до Белами, да подменят конете и после да отидат при Толбърт в Тулан. Искам пълни донесения за всичко, което се е случило, колкото може по-скоро.

Войникът отдаде чест и напусна.

Мартин отново седна. Скоро дойдоха и Гуда и Накор и дребният мъж каза на угрижения Мартин:

— Смятам, че повечето, които оцеляха досега, ще се оправят.

— Най-после една добра новина — въздъхна Марк.

Мартин ги покани да седнат и да похапнат и след малко отрони замислено:

— Имам лошото предчувствие, че сме видели само началото на нещо много по-сериозно от този набег.

— Виждал съм и преди как действат ловците на роби от Дърбин, милорд, но няма нищо общо с това — каза Гуда. — Това тук си е чиста касапница. — Наемникът поклати глава. — Просто невероятно. Сякаш са го правили за забавление.

Мартин затвори за миг очи, сякаш го заболя главата, отвори ги и каза:

— Никога не съм бил толкова притеснен след Войната на разлома.

— Смяташ ли, че цураните отново са обърнали поглед към нас? — попита Марк.

Мартин поклати глава.

— Не. Господарката на империята има много здрава ръка, за да позволи такова нещо. Тя доказа, че е много хитър търговски партньор, след като синът й стана император, но е честна. Някой и друг търговец без разрешително, промъкнал се през разлома, за да понакупи метал, това мога да приема. Но това тук… — Ръката му описа дъга да обхване целия град… — Изглежда съвсем нелогично да е дело на цурански ренегати.

— Но Чарлз каза, че част от нападателите са били цурани, татко — изтъкна Марк.

— Как ги нарече той? — попита Гуда. — Тонг?

— Бриману Тонг — отвърна Накор. — Което означава „Братството на Златния щорм“.

— Ти говориш ли цурански? — попита го Мартин.

Накор кимна.

— Прилично. Това са професионални убийци. Цуранските „Козодои“, ако предпочитате. Гилдия на платени убийци. Господарката на империята е унищожила най-могъщите Тонг, клана Хамои, преди петнадесет години, но има и други.

Мартин поклати глава и се почеса замислено по носа.

— Какво ли означава всичко това?

— Означава, че сме изпаднали в голяма беда, приятелю — отвърна му един много познат глас от вратата на хана.

Всички се обърнаха.

— Амос! — извика Мартин. — Дойде по-бързо, отколкото допусках.

— Опънах всяка педя платно, която можах, и изцедих хората си до изнемога — отвърна Траск и се затътри през гостилницата, сваляйки в движение подгизналото си наметало. Хвърли го на пода и седна до Мартин.

— Какво стана в Барран? — попита херцогът.

Амос свали вълнената си шапка, натика я в джоба си и взе чашата горещ чай, поднесена му от Хари. Никой не разбра откъде скуайърът беше намерил чай, но в хладната вечер утехата на дъхавия му аромат радваше всички.

— Удариха ни преди седем нощи, което значи в нощта преди вие да се върнете тук, струва ми се. — Мартин кимна. — Откакто се сблъсках с цураните през войната, винаги усилвам нощната стража, когато съм на котва. И добре, че го направих, защото повечето от охраната загинаха преди да се вдигне тревога. Един от хората ми обаче успя да ни вдигне навреме и избихме кучите му синове, които се опитаха да ми подпалят кораба. — Той въздъхна. — Гарнизонът нямаше късмет. Тъкмо бяхме привършили с разтоварването на по-голямата част от оръжието и провизиите — още един ден и щяхме да сме приключили. Твоят рицар-лейтенант Едвин спря работата по скелето, за да ни се помогне с разтоварването на кораба, така че портата беше останала недовършена. Преди да се вдигне тревогата, нападателите вече бяха вътре и избиваха хората в бараките. Все пак доста кръвчица им пуснахме преди да подпалят форта.

— Фортът е изгорял? — попита Марк.

— До основи — увери го Амос.

— А гарнизонът? — попита Мартин.

— Нямах избор. Взех ги всички с мен.

Мартин кимна.

— Колко са оцелелите?

Амос въздъхна.

— Съжалявам, по-малко от стотина. Сега Едвин ги сваля от кораба. Той ще ти докладва всичко подробно като дойде. Успяхме да приберем това, което беше останало сред руините, върнахме и неразтовареното, но повечето оръжие и припаси бяха унищожени. Укреплението вече го няма, а зимата вече идва, така че ни се стори благоразумно да се изостави цялото начинание за следващата пролет. — Амос прокара длан по мокрото си лице. — Но по това, което виждам, че е станало с Крудий, бездруго ще имате нужда от работна ръка.

— Вярно е — каза Мартин. После заразказва подробно на Амос каквото знаеха за набега и докато го слушаше, лицето на адмирала помръкна още повече.

Когато стигна до историята с лодките на нападателите, описани им от един рибар, Амос възкликна:

— Но това е пълна безсмислица!

— Ти не си първият, който го казва, Амос — подхвърли Марк.

— Не, не самият набег — каза Амос. — Все едно, продължавай.

Мартин продължи с описанието си, сглобено от всички сведения, донесени от малцината очевидци. Половин час изтече, докато привърши с разказа си.

Амос стана и закрачи тромаво из препълнената гостилница, потривайки замислено брада. Накрая каза:

— Според това, което ми описахте, трябва да са участвали около хиляда души.

— И? — попита Мартин.

Амос се обърна към него.

— Това означава, че са действали заедно поне шестима, може би дори осем дърбински капитани. Такова нещо не е бивало, откакто ги напуснах.

— Така ли? — каза сухо Мартин. Далечното минало на Амос му беше известно. Един от най-опасните пирати, кръстосвали Горчивото море. Капитан Тренчард, Дебелака, Камата на моретата. С годините личната биография на сегашния адмирал се беше доста променила и сега той понякога с удоволствие разказваше за живота си не като пират, а „приватер“, на служба при губернатора на Дърбин.

— Да, така! — сопна се Амос. — Капитаните, плячкосващи крайбрежието, са доста сприхава пасмина и не си сътрудничат почти в нищо. Единствената причина да им се позволи да останат в града е, че държат флотата на Квег нащрек, а това е идеално решение за Кеш, защото империята не желае да троши пари за поддържането на своя флота тук. — Погледна Мартин в очите и продължи: — И като адмирал на твоя брат, аз лично се чувствам много по-добре срещу една дузина скарани помежду си пиратски капитани, които лично мога да натупам в Дърбин, вместо срещу някоя имперска кешийска ескадра. Политиката, скъпи ми Мартине, може да направи почти всичко приемливо.

— Значи са зарязали всичките си дрязги и са се съюзили? — каза Гуда.

Амос поклати глава.

— Едва ли. Набег срещу Карс и Крудий? Както и срещу новия форт при Барран? Обзалагам се, че и в Тулан не е останал нито един кораб. — Старият морски вълк плесна с длан по тезгяха, на който се беше облегнал, и измърмори. — Какво не бих дал за чаша бренди!

— Ами аз имам малко — каза Хари. — Пазех го за Антъни и Накор, да го използват за болните. — Бръкна под тезгяха, извади бутилка кешийско бренди, наля една чаша и Амос я надигна.

Адмиралът млясна доволно и изпръхтя:

— Небесата ще те запомнят за това добро дело, момко. — Върна се при Мартин и клекна. — Вижте какво, този набег не е бил от Дърбин.

— Но ловците на роби… — възрази Марк.

Амос вдигна ръка.

— Това не ме интересува. Това е фалшива следа, синко. Ловците на роби ще се промъкнат в някое селце, ще го ударят и ще отвлекат дечица и здрави мъже и жени. Но няма да опожарят всичко, което им е пред очите. Те са разумни хора. Няма да почнат цяла война, нито ще отвлекат племенничката на крале. Щото това може да им навлече големи неприятности. — Поглади брадата си. — Само да знаех кой се е забъркал в това, кой от капитаните…

— Един от войниците каза, че водачът им бил висок мъж със светла кожа и татуировки по лицето.

— И с изпилени зъби и сини очи? — попита Амос.

Николас кимна.

Амос се опули и прошепна.

— Рендър! Мислех, че е мъртъв, кучият му син.

Мартин се наведе към него.

— Кой е този Рендър?

Амос заговори тихо, с нотка на тревога.

— Син на зъл демон е той, проклетникът му проклети. Беше изчезнал някъде из западните архипелази, когато беше моряк. С другите от екипажа му беше пленен от островитяните на Скашака. Рендър спечели някак доверието им и те го приеха в племето си. Само той оцеля от екипажа им. Нашарил се е от глава до пети с племенните им татуировки и според ритуала им е изпилил зъбите си. За да го приемат като свой, трябвало да изяде един от другарите си. Островитяните на Скашака са канибали.

Амос седна.

— За пръв път го срещнах в пристанището на Маргрейв. Беше първи помощник на кораба на капитан Милост.

— Милост ли? — възкликна Николас и се изсмя невярващо.

— Повечето капитани от Крайбрежието са известни по прякор — поясни Амос. — Аз бях Тренчард Дебелака, а на Тревър Хъл му викаха Бялото око; Жилбер дьо Граси беше капитан Милост; не че беше от най-милостивите, но като дете го обрекли на храма на Дала Милостивия. Прякорът хич не му отиваше, но му се лепна. — Амос се извърна леко намръщен.

— Какво има, Амос? — попита Мартин.

— Рендър разбира от търговия с роби, щото Милост на времето се занимаваше точно с това, но той никога не е бил дърбински капитан, Мартин. Никога не е бил капитан, докато го познавах; последния път, когато чух за него, беше в екипажа на Джон Авъри, а Авъри измени на Дърбин, помагайки на една щурмова ескадра на Квег. Ако Рендър стъпи някога в Дърбин, смятай го за мъртъв.

Един от седящите наблизо войници се намеси:

— Моля да ме извините, адмирале, но като споменахте за Квег…

— Какво има? — обърна се Мартин към войника.

— Милорд, до този момент не бях се сетил, но имаше един друг, който ми се стори познат, макар че го мярнах съвсем за малко в целия този хаос. Помните ли онзи квегански търговец, който посети замъка преди да излезете на лов? Той беше с нападателите.

— Вазарий — каза Николас. — Не ми хареса как гледаше Абигейл и Маргарет.

— И много разпитваше мечемайстора и конемайстора за замъка и как е разположен гарнизонът — добави войникът. — Мазен един такъв, дружелюбен, но сигурно е преценявал отбраната ни.

— Тази работа става все по-сложна — изпръхтя Амос. — Дърбинските пирати не биха предприели такъв набег. Това е обявяване на война. Репутацията им отчасти се дължи на това, че подбират плячката си много грижливо и отбягват тези, които могат да си отмъстят. Единствената причина за набег от такъв мащаб е, че така ще избегнат преследване, защото явно много се боят от това.

Мартин изглеждаше объркан.

— Какво искаш да кажеш?

— Твоите хора ни съобщават, че сред нападателите е имало ловци на роби от дърбинската гилдия. Ами ако не са били истински? Ами ако нападателите са искали да си помислиш, че са тръгнали за Дърбин? Те би трябвало да знаят, че ще намериш начин да изпратиш съобщения преди те да успеят да се измъкнат от Горчивото море. Можеш да пратиш конни вестоносци през планините или към Свободните градове, или някой бърз кораб да те откара до Крондор и да вдигнеш цял флот да им препречи пътя до Дърбин, докато те успеят да се спуснат покрай брега и да преминат Тъмните проливи през това време на годината. Не, те изобщо не са тръгнали за Дърбин и никак не им се ще да ги преследваш.

— Че как можем да ги проследим? — попита Николас. — Искам да кажа, по морето не остават следи.

Амос се ухили.

— Защото знам накъде ще тръгнат, Ники.

При тези думи Мартин възкликна:

— Накъде отвеждат дъщеря ми, Амос?

— Към Фрийпорт, приятелю. Свободното пристанище. Рендър е човек от Островите на залеза — това поне е последното, което чух за него — а според това, което ти ми разказа за лодките, които са използвали, не могат да стигнат по-далече.

— Не разбирам — каза Марк. — Какво общо имат лодките?

Амос се обърна към Мартин.

— Помните ли когато казах, че всичко това ми изглежда безсмислица?

Мартин кимна.

— Имах предвид точно лодките — каза Амос. — Били са пинаки: малки тесни съдове с една мачта, която може да се сваля. Никой голям кораб не би могъл да доплава толкова близо до Крудий и да разтовари такава голяма сила, без да бъде забелязан от вашите постове на Дългия нос и долу, при Моряшка скръб. Според това, което ми разказахте, тук са ударили около хиляда души, а нашия врат в Барран ни го прекършиха други двеста души. Единственото място, откъдето могат да дойдат такива съдове, без говнярите на борда им да измрат от глад, са Островите на залеза.

— Но пиратите от Островите на залеза са се укротили от много години — каза Марк.

Амос кимна.

— Някой ги е поразбудил. Точно това най-много ме тревожи.

— Какво? — попита Мартин.

— Дори всяка черна душица, живееща на Островите на залеза, откакто аз съм се пръкнал, да слезе на брега, дори бабчетата си да доведат, и котките на бабчетата си, няма да съберат повече от петстотин души. А тук ние говорим за два пъти повече от това, включително за цурански убийци и може би за истински дърбински ловци на роби, както и за един квегански ренегат.

Мартин кимна.

— В такъв случай откъде са дошли всички тези нападатели и кой ги е изпратил?

— Възможно ли е Рендър да стои зад всичко това? — попита Николас.

Амос поклати глава.

— Не, освен ако не се е променил доста повече, отколкото го знам отпреди тридесет години. Не, тези нападения са спретнати от някой с много по-големи идеи. Да доведеш ония цурански убийци през разлома от Келеуан… някой е бил подкупен, вероятно хора и от двете страни. А дърбинските ловци на роби искат гаранции. Дори всяко хубаво момиче и момче да бъде продадено на най-висока цена на пазара, не биха си сложили подписа под такова опасно начинание.

— Трябва да тръгваме — каза Мартин.

Амос кимна.

— Ще ми трябват няколко дни, докато оправя кораба.

— Къде да тръгваме? — попита Николас.

— Към Островите на залеза — отвърна Амос. — Там ще им хванем следите на тези псета, Николас.

 

 

По-късно Мартин подкани Хари и Николас да излязат навън с Марк и Амос и когато се озоваха далеч от чужди уши, каза:

— Николас, реших двамата с Хари да останете в Крудий. Рицар-лейтенант Едвин ще има нужда от помощ, а когато пристигне кораб от Тулан или от Крондор, можете да се върнете в двора на баща ти.

После им обърна гръб все едно че разговорът е приключил, но Николас каза:

— Не.

— Не съм те питал дали си съгласен, скуайър — сряза го Мартин.

Николас замълча, издържайки гневния поглед на Мартин, пое си дълбоко дъх и каза:

— Не „скуайър“, а „ваше височество“. Или „принц Николас“, ако така предпочитате, лорд Мартин.

Марк изсумтя и се сопна:

— Ще ходиш там, където нареди баща ми…

Николас не извика, но тонът му беше хладен и много гневен.

— Ще ходя там, където сам благоволя, господин Марк.

Марк пристъпи напред, готов да удари Николас през лицето, но Амос се намеси:

— Спрете! — Марк спря и Амос рече: — Ники, какво си наумил?

Николас запремества поглед от лице на лице, накрая очите му се приковаха в Мартин и той промълви:

— Чичо, ти си положил клетва, както и аз. Когато получих титлата си на четиринадесетия си рожден ден, аз се заклех да закрилям и защитавам Кралството. Как бих могъл да твърдя, че съм изпълнил тази своя клетва, ако точно сега избягам у дома си?

Мартин не отговори, но Амос каза:

— Николас, татко ти те изпрати тук, за да научиш нещо за разликата между границата и кралския двор, а не за да гониш ловци на роби през океана.

— Баща ми ме изпрати тук, за да се науча как да бъда принц, адмирале. Аз съм точно толкова принц от кралската кръв, колкото са Боррик и Ерланд, и съм също толкова длъжен като тях да се грижа за сигурността и благополучието на нашите поданици. На моята възраст Боррик и Ерланд вече се бяха сражавали цяла година на границата с владетеля на Висок замък. — Обърна се към Мартин и каза: — Не ви моля за разрешение да тръгна с вас, милорд. Заповядвам ви.

Марк отвори уста да каже нещо, но ръката на Мартин на рамото му го възпря. Той тихо попита:

— Сигурен ли си, Николас?

Николас се обърна към Хари. Доскоро веселият хлапак от Лъдланд беше прашен от многодневния труд в потъналия в сажди град и очите му бяха заобиколени от тъмни кръгове, но и той кимна.

— Сигурен съм, чичо — каза Николас.

Мартин стисна рамото на Марк и каза тихо:

— Обвързани сме със своята клетва. — И добави: — Ваше височество.

Марк присви очи, но не каза нищо. Двамата с баща му тръгнаха към хана. Амос изчака да влязат и се сопна:

— Очаквах, че си достатъчно пораснал и си станал по-разумен, Ники.

— Маргарет и Абигейл са някъде там, Амос — отвърна Николас. — И ако изобщо има някакъв начин да ги намеря, ще го направя.

Амос поклати глава, огледа изпепеления град и въздъхна примирено.

— Обичам те като свой роден внук, Ники, но ако можех да избирам, щях да предпочета някое дребно магьосниче пред един просълзен принц, който да ми се разпорежда в това опасно пътешествие.

— Пъг! — каза изведнъж Николас.

— Какво „Пъг“? — учуди се Амос.

Момчето бръкна под туниката си и каза:

— Той ми даде това в случай, че имам нужда от него.

— Хм — каза Амос — Едва ли бих могъл да измисля по-голяма нужда от сегашната.

Николас стисна талисмана в дясната си ръка и три пъти изрече името на Пъг. Малкият метален амулет в шепата му се позатопли, но не последва никакъв друг признак за магия.

Само след миг Накор изхвърча от хана и викна:

— Какво си направил?

— Ти усети ли го? — попита Хари.

— Какво да съм усетил?

— Магията.

— Ба. Никаква магия няма — отвърна дребосъкът и махна пренебрежително с ръка. — Видях Мартин и Марк да влизат в хана и не изглеждаха много весели.

— Военният термин е „злоупотреба с ранга“ — каза Амос. — Нашият принц тука реши да тръгне с нас, все едно какво ще каже чичо му или аз.

— Длъжен е — каза Накор.

— Какво? — попита Хари.

Исаланецът сви рамене.

— Не знам защо, но без Николас това, което ни чака, ще надделее.

— Защото той е синът на Господаря на Запада — чу се глас зад тях.

Всички се обърнаха. От сенките се появи Пъг. Беше облечен в тъмнокафяв халат с качулка. Свали я и видяха угриженото му лице.

— Тъкмо се канех да попитам защо си ме извикал — каза той и огледа изпепелените сгради наоколо. — Но ми се струва, че е очевидно.

 

 

Пъг и Мартин си поговориха доста време насаме край хана. Останалите чакаха да видят какво ще стане.

— Смятате ли, че той може да направи магия и да ги върне? — попита Хари.

— Пъг е много могъщ — каза Накор. — Но не мисля, че магията има нещо общо. Освен това магия няма. Ще видим.

Пъг и Мартин се върнаха при тях и чародеят каза:

— Ще се опитам да разбера къде са Маргарет и приятелката й. — Той се огледа. — Но ще ми трябва малко свободно място. Стойте тук.

Той тръгна към широкото пространство, което беше предвидено за бъдещ пазарен площад. Засега мястото беше обрасло с буренак, голям скален къс стърчеше по средата. Пъг стъпи върху камъка и изпъна ръце нагоре.

Николас усети някакво далечно смътно жужене и се обърна към Хари, който му кимна, че също го е почувствал. След дълга пауза от хана излезе Антъни и се присъедини към групата им. Младият магьосник тихо попита:

— Това Пъг ли е?

Накор кимна.

— Започна да издирва момичетата. Този номер е много добър, стига да може да го направи.

Усещането за вибрация във въздуха се усили и Николас почувства, че нещо полазва по кожата му. Едва се удържа да не се почеше.

— Какво е това? — каза Антъни.

Николас примижа натам, където им посочи младият маг, и видя над главата на Пъг малка червена светлинка. Тя като че ли се усилваше и ставаше все по-ярка.

— Залегнете! — извика Накор.

След като Антъни се поколеба, Накор го задърпа за ръкава и го принуди да легне на земята, а после по същия начин започна да дърпа и Николас.

— Лягай! Покрий си очите! Не гледайте! Чуваш ли!

Николас за миг погледна нагоре и видя как светлината се усилва и като че ли се приближава с ужасяваща скорост.

Накор притисна лицето му към земята.

— Не гледай!

Изведнъж Николас усети прилив на топлина. Разкъсващо усещане прониза главата и раменете му, все едно че беше легнал пред отворената врата на нажежена пещ. Ударът на топлината изтръгна дъха от дробовете му. За малко щеше да отвори очи, ако не бяха предупредителните викове на Накор.

После топлината отмина.

— Вижте! — извика Накор.

Пъг стоеше на мястото си като парализиран, обкръжен от съскащ нимб червени енергии, по чиято повърхност сякаш се пръскаха бели искри на мълнии, а във вътрешността му танцуваха сребристи жилки. Накор скочи и затича към него.

Другите го последваха. Когато Накор се озова на ръка разстояние от Пъг, той протегна предупредително ръце към останалите да не се приближават.

Пъг стоеше вкаменен сред бушуващите енергии, като статуя с вдигнати нагоре ръце. Накор описа пълен кръг около странната мантия от червена светлина и заклати глава.

— Какво е това? — каза Амос.

— Много мощна магия, адмирале — отвърна Антъни.

Накор обаче махна пренебрежително с ръка.

— Ха! Магия! Никаква магия няма тук. Това е много ясно предупреждение: стойте настрана! — Кимна и добави: — И нещо повече.

— Какво друго? — попита го Мартин.

— Това, че ще си имаме по-големи неприятности, отколкото си мислехме — Исаланецът тръгна към хана.

— Нима ще го оставиш така? — попита Хари.

— Ти какво искаш да направя? — отвърна Накор. — Нищо не мога да направя за Пъг, ако той сам не може да се погрижи за себе си. Но той ще се оправи. Просто ще му трябва малко повече време, докато се измъкне от този капан.

— Не трябва ли да изчакаме тук? — каза Николас.

— А, можете, ако толкова искате — отвърна Накор. — Но на мен ми стана студено и искам да хапна нещо. Сигурен съм, че Пъг ще дойде в хана, когато приключи.

— Какво да приключи? — попита Амос и тръгна след него.

— Това, което се е захванал да прави. Няма да му е нужно много време, за да се измъкне, ако иска да направи само това. Но съм сигурен, че прави и нещо друго.

Другите ги последваха — освен Антъни, който предпочете да остане до Пъг и да наблюдава.

 

 

Пъг се движеше през сянка. Беше прострял сетивата си на югозапад, към онези острови, за които Амос твърдеше, че са най-вероятното място, където да държат Маргарет и другите пленници. Бързо беше намерил островите, защото там имаше само едно голямо селище и енергиите на хората там светеха като маяци на иначе пустия морски бряг.

После в разума му прозвуча сигналът за тревога. Някакво предупредително чувство му подсказа, че е нападнат. Той включи духовната си защита и в следващия миг енергиите удариха. Защитата му се оказа напълно достатъчна за целта. Пъг не се възпротиви срещу атаката, задоволи се само с това да се предпази. Лесно можеше да унищожи пленилото го като в непробиваема килия чародейство, но ако го направеше, щеше недвусмислено да предупреди непознатия си пленител, че е на свобода. Вместо това предпочете да разузнае.

Както при всички подобни чародейства, оставаше следа, свързваща източника с целта — тънка магическа нишка. Пъг я опипа внимателно, за да прецени посоката й, както и структурата й; а след това сътвори сянката си.

Не беше точно сянка, но така си го беше представил Пъг, така беше оформил същността му в съзнанието си. Сянката представляваше магически конструкт, нереално създание, съществуващо само и единствено като проводник за съзнанието на Пъг. Подозираше, че интуицията му го е накарала да си го представи като сянка, тъй като щеше да скрие това създание сред онези тъмни и безформени места по пътя на магията, където онзи, който бе изрекъл враждебното заклинание, едва ли щеше да забележи подобно същество.

След като сянката се оформи, той я прати по пътя на магията. Издирването щеше да отнеме време, но той се надяваше да открие източника и естеството на тази атака.

И започна да търси.

 

 

Беше почти призори, когато Пъг изведнъж пристъпи извън мантията от светлина. Антъни, който дремеше, плътно загърнал рамене и глава с наметалото, се разбуди и видя залитащия извън светлината Пъг. Червеносребристият пашкул си остана на място; по повърхността му все така се пръскаха бели искри, а вътре беше останала сянка, наподобяваща самия Пъг, както беше стоял допреди малко.

Антъни стана и стисна ръката на Пъг.

— Добре ли сте?

Чародеят притвори очи за миг и отвърна:

— Да. Само малко съм уморен. — Пое си дълбоко дъх и отвори очи. Погледна червените енергии, които продължаваха да стоят като рубинен обелиск, и попита: — Другите къде са?

— Вътре — каза Антъни.

Пъг кимна и докосна с пръст червената светлина, оглеждайки собствената си сянка вътре.

— Ще свърши работа за известно време — каза той и закрачи към хана.

Антъни тръгна до него и Пъг го попита:

— Познавам ли те? — Антъни му се представи и Пъг рече: — Аха, значи ти си ми заместникът.

Антъни се изчерви.

— Никой не би могъл да ви замести, велики майсторе.

— Наричай ме Пъг — отвърна Пъг. — Ако остане време, напомни ми да ти разкажа какъв жалък некадърник бях, докато живеех тук, в Крудий. — Антъни само се усмихна едва-едва, но изражението му показваше, че не го вярва. — Сериозно говоря — каза Пъг. — В началото бях ужасен като магьосник.

Пъг отвори вратата на гостилницата и Мартин моментално се събуди. Марк и останалите бързо се надигнаха, кой с побутване, кой от една дума. Хари се протегна, прозя се и каза:

— Мисля, че ми е останало малко кафе. Ще видя. — И закрачи сънен към тезгяха.

Пъг приклекна до Мартин и рече:

— Мисля, че досещането на Амос е правилно. Набегът е прикривал нещо друго.

— Каква беше онази червена светлина? — попита Мартин.

— Много хитър капан.

Накор кимна.

— И предупреждение, нали?

— Да, и това също — отвърна Пъг.

— А Маргарет и другите? — каза Мартин.

— Те са точно там, където предположи Амос — каза Пъг. — Не мога да го кажа къде е с точност, защото бях нападнат тъкмо когато ги открих. Мога само да кажа, че е едно голямо и тъмно помещение. Навярно някакъв склад. Долових настроението им. Всички са ужасно изплашени и отчаяни. — После Пъг се усмихна. — Въпреки че дъщеря ти освен това е и много ядосана.

Мартин не можа да скрие облекчението си.

— Боях се, че…

Пъг кимна.

— До снощи поне беше жива и здрава.

— Кой се опита да те вкара в капан? — попита Накор.

— Не знам — замислено отвърна Пъг. — Атаката не дойде оттам, където са момичетата. Дойде от някакво много по-далечно място и беше сътворена от някого с голяма вещина и мощ. Изпратена бе в отговор на моето издирване.

Накор въздъхна.

— Значи този, който я е изпратил, ти казва да си гледаш работата и да не се месиш.

Пъг кимна.

— Конструктът с моята сянка отвън скоро ще рухне. Смятам, когато това стане, да съм надалече оттук, така че когато отново нападнат, да не навлека гнева им върху някой друг. Себе си мога да защитя, но се съмнявам, че останалите ще успеете, ако разширят обхвата и силата на набезите си.

Накор прехапа устна, после попита:

— Значи ще трябва да се оправяме без теб, така ли?

Мартин присви очи.

— Не схванах.

— Предупреждението — каза Накор. — Пъг просто е предпазлив. Не иска да ви създава повече неприятности. — Обърна се към брадатия магьосник. — По-добре им го кажи ти.

— Какво да ни каже? — попита Мартин.

Пъг поклати глава. Хари дойде с поднос с глинени чаши, пълни с горещо кафе. Раздаде им ги и след като отпи, Пъг каза:

— Не знам как е могъл да го разбере нашият приятел Накор, но към тази атака имаше прикрепено и едно предупреждение: ако се опитам да проследя пленниците, ако приложа магия, за да помогна за освобождаването им, ако по някакъв начин се разбере, че ги преследват от Кралството, момичетата и момчетата ще бъдат убивани един по един, докато онези, които са тръгнали да ги освободят, не се откажат. Те не са просто пленници; те са и заложници.

Амос изду бузи и издиша бавно.

— Което означава, че ако видят платна в открито море и флага на Кралството, ще почнат да режат гърла.

— Точно така — каза Пъг.

— Ти как го разбра? — обърна се Хари към Накор.

Исаланецът сви рамене.

— Не съм го разбрал. Предположих го. Логично е да знаят, че Пъг е роднина на херцога и че би могъл да тръгне по следите на дъщеря му. Заплахата да избиват пленниците е логичен избор.

— Но кой е изрекъл заклинанието? — попита Антъни.

— Нещо чуждо, не от тукашния свят — каза Пъг. — Не бях виждал такова нещо досега. — Погледна Мартин и добави. — Ако изобщо нещо може да докаже опасенията на Амос, че това не е обикновен набег за роби, то най-доброто доказателство е точно това заклинание.

Накор кимна и обикновено ведрото му лице помръкна.

— Тези ловци на роби имат доста мощни съюзници, лорд Мартин.

Стаята притихна.

А след това лицето на Амос просветна и той възкликна:

— Сетих се!

— Какво? — попита Мартин.

— Знам как можем да се доберем до Фрийпорт по море, без пленниците да пострадат.

— Как? — попита Пъг.

Ухилен като момченце, на което току-що са подарили нова играчка, Амос отговори:

— Благородни господа, от днес нататък всички вие ставате корсари.

 

 

Работниците сновяха трескаво по борда на „Кралския орел“ и следвайки указанията на Амос, правеха всичко, за да променят външността на кораба. Адмиралът се тревожеше, че някои от оцелелите след атаката в Барран може да помнят как изглежда корабът и че ако го разпознаят преди да стигнат безопасното убежище на Фрийпорт, цялото начинание ще се провали.

Двама чираци дърводелци променяха фигурата на носа така, че от орела да се получи ястреб. Докато свършат, Амос им беше ревал няколко часа, но накрая беше преценил, че птицата е достатъчно променена. След това заповяда да заменят бялата и златна боя по нея със зловещо черно, а очите да боядисат кървавочервени. Името „Кралски орел“ естествено бе изчегъртано от носа и кърмата, а един бояджия се постара да заличи следите от изчегъртването.

Реите бяха разместени, където е възможно, а в средната част на кораба вдигнаха и един фалшив парапет; отблизо фалшификатът нямаше да мине, но Амос нямаше намерение да допуска на борда неканени гости. Откъм кея приличаше на естествена част от първоначалната конструкция, както и двете платформи за балисти, които преди се намираха на носа, а сега бяха преместени от двете страни на кораба. Платформите за лъкометците бяха свалени от мачтите, защото такива се използваха само от бойните кораби на Кралството. На тяхно място между мачтите бяха провесени въжета със седалки, на които можеха да седят бойците и да стрелят по вражеските екипажи. Бушпритът беше повдигнат, тъй че сега човек можеше да стои на носа под него.

Други работници усилено се стараеха да „понацапат“ кораба, както се беше изразил Амос. Колкото и да им беше противно да обезобразят флагмана на Кралската флота, те трябваше да остържат боята, та корабът да придобие такъв вид, че все едно се полагат минимални усилия, за да се поддържа годен за плаване. Амос вече не се съмняваше, че от разстояние сега корабът изглежда много по-различно.

Мартин, Пъг и Николас стояха на кея и наблюдаваха работата. Амос се приближи до тях и Мартин го попита:

— Как е?

— Почва да прилича на старо корито — каза Амос и поклати глава. — Можех съвсем да го променя, така че и аз да не го позная, ако разполагах с още една седмица, но като имаме предвид, че онези пирати го видяха през нощта… мисля, че ще свърши работа.

— Дано — каза Мартин.

— Кога тръгваме? — попита Николас.

Амос поклати глава.

— Знам, че си решил да тръгнеш с нас, Ники, но много би ми се искало да си промениш намеренията.

— Защо? — сопна се предизвикателно младежът.

Амос въздъхна.

— Знаеш, че те обичам като свой внук, момче, но трябва да се научиш да разсъждаваш като принц, а не като влюбено до ушите хлапе. — Вдигна ръка преди Николас да успее да възрази. — Спести ми го. Видях как зяпаше по тази Абигейл още първата вечер, когато пристигнахме. При по-нормални обстоятелства щях да ти пожелая всичко най-добро и да те посъветвам да я пъхнеш в леглото колкото може по-скоро, но сега залогът е много сериозен, Ники. — Сложи ръката си на рамото на момчето. — Поглеждал ли си се напоследък в огледалото?

— Защо? — попита Николас.

— Защото си копие на баща си. А знаеш, че той не е кой да е. Той е принцът на Крондор от близо трийсет години и мнозина от онези главорези на Островите на залеза са го виждали.

Николас се намръщи.

— Мога да си променя външността. Ще си пусна брада…

Лицето на Амос се сгърчи от мъка.

— Виж се надолу, Ники.

Николас сведе очи и изведнъж осъзна какво иска да му каже Амос. Нещастният ботуш, скроен така, че да компенсира недъгавостта на левия му крак, издаваше самоличността му отдалече, като развято знаме. Амос почти зашепна:

— Този крак е също толкова известен, колкото баща ти, Николас. За никого не е тайна, че най-малкият син на Арута му е одрал кожата, само ако не беше деформираното му ляво стъпало.

Ушите и бузите на Николас пламнаха.

— Но аз мога да…

Мартин също сложи ръка на рамото на момчето.

— Не можеш да го скриеш, Николас.

Момчето се дръпна рязко, погледна първо Амос, после Мартин и накрая очите му се спряха на Пъг. Нещо в изражението на магьосника привлече вниманието му и го накара да попита настоятелно:

— Какво?

Пъг ги изгледа един по един. Накрая очите му се приковаха в Николас и той каза твърдо:

— Мога да помогна.

Настъпи тягостна тишина, след което Николас промълви:

— Но?

— Мога да помогна, но само ако ти намериш в себе си повече кураж, отколкото мисля, че притежаваш — отвърна Пъг.

Николас настръхна.

— Покажи ми какво трябва да направя! — настоя той.

— Ще трябва да останем насаме — каза Пъг, сложи ръка на рамото на Николас и се обърна към Мартин. — Ще го заведа в замъка. Ще ми трябва помощ. Би ли предал на Накор и Антъни да дойдат след малко при нас? — Мартин кимна и Пъг решително поведе момчето.

Принцът крачеше мълчаливо до магьосника, докато не стигнаха почти до обгорелите останки на замъка. Мислеше за често прибързаните си решения и за това, че недъгавият му крак също така често се оказва натегната пружина, задействаща капана на неблагоразумието.

При портата Пъг спря и каза:

— Ще изчакаме тук другите.

Николас помълча малко, след което въздъхна тежко и гневът му отмина. След още малко мълчание Пъг попита:

— Как се чувстваш?

— Честно ли? — каза Николас.

Пъг кимна. Николас се загледа към далечния залив с жалките останки от хубавото градче, което бе видял първата вечер.

— Страх ме е.

— От какво? — попита Пъг.

— От провал. От това, че мога с намесата си да доведа до провала на други, по-добри от мен хора. От това, че мога да причиня смъртта на момичетата. От… много неща.

Пъг кимна.

— От какво най-много се боиш?

Николас помисли, после каза:

— Че няма да се окажа толкова добър, колкото трябва.

— Тогава имаш шанс, Николас — каза Пъг.

Никой от двамата не каза нищо повече, докато не се появиха Антъни и Накор. Щом стигнаха до портата, Антъни каза:

— Херцог Мартин ни предаде, че трябва да дойдем.

— Николас след малко ще опита нещо и ще му трябва помощта ни — отговори Пъг.

Накор кимна, но Антъни рече:

— Не разбирам.

— Пъг ще ми оправи крака — каза Николас.

— Не — поклати глава Пъг.

— Но аз мислех, че…

Пъг вдигна ръка.

— Никой не може да оправи крака ти, Николас.

— Освен ти самият — добави Накор.

Пъг кимна.

— Ние можем само да помогнем. Стига да искаш.

— Не разбирам — каза Николас.

— Ела, ще ти обясним — отвърна Пъг.

Влязоха в изпепеленото преддверие и тръгнаха по дългия коридор към северната кула, после се заизкачваха по овъгленото каменно стълбище. На първата врата Пъг спря и каза:

— Тук някога беше моята стая. Учителят ми Кълган живееше над мен.

— Сега това е моята стая — каза Антъни. — Или поне беше до миналата седмица. Предпочетох я пред другата горе заради странното коминче. — Посочи една дупка в стената, от която надолу се беше стекъл разтопен метал. — Ей там. Пазеше стаята топла.

Пъг кимна.

— Аз го измислих. — После огледа стаята и Николас, Накор и Антъни усетиха как спомените се връщат в ума му. Накрая рече: — Щом е така, значи е дваж по-подходяща. — Махна с ръка на момчето да влезе и му посочи: — Седни ей там, до прозореца. И си свали ботушите.

Николас седна на почернелия под и събу ботушите си. Пъг седна срещу него, без да обръща внимание на саждите, полепнали по кафявия му халат и по ръцете му; Накор и Антъни застанаха от двете му страни. Пъг заговори:

— Николас, ти трябва да разбереш нещо за собствената си природа. Нещо, което е присъщо не само на теб, но и на повечето хора.

— Какво?

— Повечето от нас изминаваме пътя на своя живот с малък шанс да научим нещо повече за самите себе си. Знаем някои неща, които харесваме, и други, които не харесваме, имаме някакви смътни представи какво би могло да ни направи щастливи, но в повечето случаи умираме в невежество по отношение на онова, което е най-съкровената част от същността ни.

Николас кимна.

Пъг продължи.

— По някакви причини се случват неща като твоето недъгаво по рождение стъпало, причини, които често остават за нас неразбираеми. Съществуват много теории, особено след като поговориш за тези неща с жреците на един или друг храм, но никой не знае със сигурност.

— Навярно твоят крак е урок за теб в този живот, Николас — каза Накор.

Пъг кимна.

— Мнозина го вярват.

— Какво мога да науча от един недъгав крак? — попита Николас.

— Много неща — каза Пъг. — Ограниченията си, как да надмогваш враждебността, унижението, гордостта.

— Или нищо — добави Накор.

— Знам, че баща ти се е опитвал да бъде отстранен недъгът ти, когато си бил малко момче — каза Пъг. — Помниш ли?

Николас поклати глава.

— Съвсем малко. Само, че болеше.

Пъг положи длан върху ръката на момчето.

— Така си и мислех. — Топлите му кафяви очи се впиха в очите на Николас и той му заговори утешително: — Трябва да знаеш, че ти си единственият, който може де изцери недостатъка в самия теб. Разбираш ли страха?

Николас усети, че очите му натежават, и отвърна:

— Не знам… Страха?

— Страхът ни държи, обвързва ни и ни пречи да растем, Николас. — Гласът на Пъг стана настоятелен. — Той убива по частица от нас всеки ден. Задържа ни към това, което познаваме, и ни пази от онова, което е възможно, и е нашият най-опасен враг. Страхът никога не се саморазкрива; той винаги е предрешен и много потаен. Избира си най-безопасния курс; повечето от нас чувстват, че има „разумни“ причини да избягват рисковете. — Усмихна се окуражително. — Смелият човек не е лишеният от страх, а този, който прави това, което трябва, въпреки че го е страх. За да успееш, трябва да си готов да поемаш риска от пълния провал — това трябва да научиш.

Николас се усмихна.

— Татко веднъж ми каза нещо подобно. — Думите му излязоха размазано, все едно че се беше напил или заспиваше.

— Николас, ако като малко момче сам беше пожелал кракът ти да се излекува, лечителите и жреците щяха да ти го оправят. Но нещо в самия теб се е впило в твоя страх. Нещо в теб обича твоя страх и го е обвързало към теб като майка или като любима. Трябва да се опълчиш на този страх и да го прогониш. Трябва да го прегърнеш и да се оставиш да те погълне. Едва тогава ще можеш да познаеш страха си; едва тогава ще можеш да се изцериш. Искаш ли да се опиташ?

Николас разбра, че не може да проговори, затова само кимна. Очите му бяха съвсем натежали. И той ги затвори.

Някъде от много далече Пъг каза:

— Спи. Спи и сънувай.

 

 

Николас бавно се носеше сред някакво тъмно и топло място. Знаеше, че тук е в безопасност. А после до ума му стигна глас.

„Николас?“

„Да?“

„Готов ли си?“

Чувство на обърканост. „Готов ли?“

„Готов да научиш истината.“

Жегна го паника и тъмното място престана да бъде топло. След малко той отвърна: „Да.“

Прониза го ярка светлина. Сега той се носеше из някаква стая. Видя под себе си малко момченце, което хлипаше в ръцете на червенокоса жена, устните на жената се движеха. Не можеше да я чуе, но разбираше какво казва; беше го чувал преди. Тя казваше, че докато е тук, с него, нищо никога няма да го нарани.

Мълнията на гнева го порази. Тя лъжеше! Много пъти беше нараняван. Образът се разми и на негово място отново се появи момченцето, този път няколко години по-голямо. То крачеше непохватно по дългия коридор, водещ към стаята му. Наблизо стояха двама пажове и когато детето ги подмина, си зашепнаха. Знаеше, че си говорят за него, че му се надсмиват заради недъга. Той се затича към стаята си и по бузите му затекоха сълзи. Тръшна вратата след себе си и се закле, че никога повече няма да излезе от тази стая. Погълнат беше от гнева, от яростта и болката си и плачеше. Един паж влезе и му каза, че идва баща му.

Той стана от леглото, добра се до умивалника и изми лицето си. Докато вратата се отвори, вече се беше успокоил — знаеше, че баща му не обича да го вижда, че плаче. Арута му нареди да се яви в голямата зала за някакъв съвет. Някакви важни държавни дела изискваха присъствието му и той забрави за клетвата си никога да не излиза от стаята. Но беше я изричал стотици пъти и щеше да я повтаря още стотици пъти от шестгодишно момче.

Образът се разми и сега той стоеше между двама снажни младежи с коси като на майка му. Те му се присмиваха и го дразнеха, преструваха се, че не го виждат, или го наричаха „маймунка“ — и той избяга от тях, жегнат отново от смразяващата болка.

Появиха се още картини: сестра му, твърде погълната от задълженията си на принцеса, за да й остане време за по-малкото й братче. Родителите, чието време все се оказваше запълнено от политика и протокол, и не можеха да се позадържат повече при своето свенливо и плахо дете. Слугите, които се държаха почтително, но не изпитваха и капка обич към най-малкото дете на своя господар.

През годините много подобни образи се бяха отпечатали в ума на Николас и когато той се върна в настоящето, чу гласа на Пъг:

— Готов ли си да се изправиш срещу своята болка?

Паника обзе Николас и той заломоти:

— Но аз… мислех, че… точно това… правя.

Гласът на Пъг бе тих и окуражителен.

— Не. Ти само си спомняше. Сега болката ти е с теб. Трябва да я изтръгнеш и да й се опълчиш.

Николас усети, че го пронизват студени тръпки.

— Длъжен ли съм?

— Да — отвърна друг глас и той отново потъна в тъмна и безпаметна празнота.

До ума му стигна глас. Беше мек, топъл и много познат. Той се опита да отвори очи, но не успя, после изведнъж прогледна. Към него, по смътно очертан коридор, идваше млада златокоса жена. Дрехата й беше полупрозрачна и плътта й се очертаваше под тънкия плат. Когато се озова пред него, той промълви: „Абигейл?“

Тя се засмя, а той по-скоро усети смеха й, отколкото го чу. „Аз съм всяка, която би искал да бъда.“ Чувствените нотки в гласа го възбудиха. Но после изведнъж му се дощя да извика, защото нещо в тази млада жена му се стори не по-малко ужасяващо, отколкото мамещо.

След миг пред него стоеше майка му, но такава, каквато я помнеше като малък. Меките й бели ръце се протегнаха надолу да го вдигнат и тя го сгуши до гърдите си, залюля го и му зашепна утешителни слова. Той усети топлия й дъх по шията си и се почувства в безопасност.

Но в ума му прозвуча предупредителна нотка и той се отдръпна. „Не съм дете!“ — извика той, присви ръка и една налята гръд изпълни шепата му. Две сини очи се взряха в него и две сочни устни се разтвориха пред неговите. Той отблъсна Абигейл и извика: „Какво си ти?“

Изведнъж се оказа сам в тъмното и през тялото му пробяга мраз. Отговор не дойде, но той усещаше още нечие присъствие, там някъде, в сумрака. Опита се да види, но в тъмнината нямаше никого, и въпреки това бе сигурен, че не е сам.

Събра цялата сила на волята си и собственият му глас прокънтя в ушите му: „Какво си ти?“

Гласът на Пъг дойде от някакво огромно разстояние:

— Това е твоят страх, Николас. Причината да го държиш в себе си. Виж го добре, такъв, какъвто е наистина.

Николас усети, че гърдите му са се свили и че е много изплашен.

— Не — прошепна той.

Изведнъж до него вече имаше нещо. Далечното присъствие се беше превърнало в надвисваща заплаха. Нещо идеше към него и то можеше да го уязви; приближаваше се нещо, и то можеше да разкъса защитата му и да го унищожи!

Тъмнината около него се сгъсти и започна да го притиска. Той се задърпа на една страна, после на друга, но докато се бореше, натискът от всички страни спираше движенията му и накрая той остана на място, напълно обездвижен.

Усети, че нещо го души, и отвори уста да вдиша, но и глътка въздух не влезе в дробовете му. Обзе го безпомощност и това отчайващо чувство започна да го дави. Писъкът замря в гърлото му и вместо него излезе тих хлип, и сълзите потекоха по лицето му.

„Николас — каза топлият окуражителен глас. Две меки ръце се пресегнаха към него и той видя своята майка… не, беше Абигейл. — Само посегни към мен.“

А после до него достигна гласът на Пъг.

— Какво е той наистина, Николас?

Жените пред него изчезнаха и сега той беше сам, в стаята на кулата. Денят беше изтлял и сега към него пристъпваше нощта, студена и безчувствена. Беше сам.

Беше сам и крачеше из стаята, но не можеше да намери вратата. Погледна навън през прозореца и видя, че Крудий го няма. Стоеше само тази единствена кула. Долу се виждаше обгорена равнина, покрита с камъни и пясък, безжизнена и безнадеждна. Морето беше катраненочерно и тлъсти, мазни вълни безшумно връхлитаха и се разбиваха в голите скали.

— Какво виждаш? — попита далечният глас.

Николас се помъчи да заговори и най-сетне намери собствения си глас.

— Падение.

— Падение?

— Пълен и окончателен провал. Нищо не е оцеляло.

— Тогава иди там! — заповяда далечният глас на Пъг.

Той моментално се озова навън, сред обгорената равнина, и траурният шепот на безжизнените вълни закънтя в замрелия въздух.

— Къде да отида? — попита той мъртвото небе.

— А ти къде искаш да отидеш? — попита Пъг.

Изведнъж той разбра. Посочи през залива някъде на запад и каза:

— Там! Искам да отида там!

— Какво те спира? — попита Пъг.

Николас се огледа и отвърна:

— Това, струва ми се.

Изведнъж Пъг застана пред него.

— Какво е твоят страх, Николас?

Николас се огледа и каза:

— Това. Пълният провал.

Пъг кимна.

— Разкажи ми за провала.

Николас вдиша дълбоко и заговори.

— Татко ми… — Усети, че очите му се насълзяват и че гласът му се стяга. — Той ме обича, знам. — Николас се остави на болката да го облее и продължи: — Но не ме приема.

Пъг кимна.

— И?

— И майка ми. Тя се страхува за мен.

— И? — попита Пъг.

Николас отправи поглед през черното море.

— Тя ме плаши.

— Как?

— Тя ме кара да мисля, че не мога… — Замълча.

— Какво не можеш?

— Не мога… да направя това, което трябва да направя.

— Какво трябва да направиш?

Николас заплака открито.

— Не знам. — После изведнъж в ума му се събуди нещо, което му беше казал икономът Самюъл, и плачът му се обърна на смях. — Точно това е! Трябва да разбера какво трябва да направя!

Пъг се усмихна и изведнъж от плещите на Николас падна бреме. Той погледна Пъг и повтори:

— Трябва да открия кое е това нещо, което трябва да направя.

Пъг махна с ръка на младежа да го последва.

— Защо толкова много се боиш от провала, Николас?

— Защото татко го мрази повече от всичко друго.

— Нямаме много време — каза Пъг. — Нещата се развиват бързо и аз скоро трябва да си тръгна. Ще ми се довериш ли, за да те науча нещо?

— Мисля, че да, Пъг — отвърна Николас.

Изведнъж Николас се озова на една скална издатина високо над морето. Отдолу стърчаха скали и вълните се блъскаха в лицето на канарата. Главата му се замая и коленете му се подкосиха, а Пъг каза:

— Стъпи напред.

— Ти ще ме хванеш ли? — попита Николас и гласът му прозвуча някак детински тъничък в ушите му.

— Стъпи напред, Николас.

Николас го направи и изведнъж започна да пада. Изпищя.

Скалите връхлитаха отдолу да го срещнат и той разбра, че ще умре. Прониза го зашеметяваща болка, той простена, проснат върху скалите, и вълните го заляха.

Изплю солено-горчивата вода и изпъшка:

— Жив съм.

Пъг, застанал на скалите пред него, му подаде ръката си.

— Да, жив си.

Николас я стисна и изведнъж отново се озова на високата издатина.

— Напред — каза Пъг.

— Не! — отвърна Николас. — Да не съм луд?

— Напред! — заповяда Пъг.

Николас се поколеба за миг, затвори очи и направи крачка напред. Това, че затвори очи, не помогна и той усети как пропада стремглаво във въздуха, за да се разбие отново в скалите. Замая се и изненадан откри, че все още е в пълно съзнание. Пъг отново бе коленичил пред него.

— Готов ли си?

— Какво? — попита отчаяно момчето.

— Трябва да го направиш отново.

— Защо? — изхлипа той.

— Трябва да научиш нещо.

Николас стисна ръката на Пъг и изведнъж отново се озова на високата издатина.

— Напред — тихо каза Пъг.

Николас пристъпи напред, но кракът му се беше впил в скалната издатина. Празнота изпълни стомаха му, щом залитна в празното пространство, но левият му крак го задържа здраво към ръба на канарата.

Острата болка разкъса крака му и той увисна с главата надолу и с гръб към канарата. Изведнъж пред него изникна Пъг.

— Боли, нали?

— Какво става? — попита Николас.

— Това е твоята болка, Николас. — Пъг посочи крака му, залепнал за скалата. — Това е любовта на твоята майка и на твоята любима. Това е твоето оправдание. Заради него ти не можеш да се провалиш.

— Аз винаги се провалям — отвърна с горчивина Николас.

Усмивката на Пъг беше безмилостна.

— Но имаш причина да се проваляш, нали?

Стомахът на Николас се смрази и той попита:

— Какво имаш предвид?

— Ти се проваляш не защото ти липсва нещо, а защото си сакатото дете. — Пъг се понесе във въздуха пред Николас. — Пред теб стоят два избора, принце на Крондор. Можеш да си висиш тук, докато остарееш, знаейки, че е имало какви ли не велики дела, които си могъл да извършиш: да спасиш невинни същества, да намериш жената на своите мечти, да защитиш своите поданици… само да не беше този твой недъгав крак. Или можеш да срежеш своето оправдание и да се освободиш.

Николас се опита да се издърпа нагоре, но не можа да намери опора.

Пъг го посочи обвинително с пръст.

— Ударил си се в скалите! Знаеш вече какво е това.

— Боли! — извика Николас.

— Разбира се, че боли — каза Пъг. — Но може да се превъзмогне. Това е само болка. Не си мъртъв и можеш да се опиташ отново. Не можеш да успееш, освен ако сам не пожелаеш да рискуваш да се провалиш. — Пъг посочи мястото, където кракът му се беше впил в скалата и каза: — Това е само оправдание. Всички ние си намираме оправдания, когато поискаме. Ти притежаваш дарби, които далеч надвишават този жалък и дребен недъг!

Мощен прилив на увереност обзе момчето.

— Какво да направя?

— Сам знаеш — отвърна Пъг. И изчезна.

Николас се пресегна и стисна левия си крак. Кръвта запулсира в главата му и той усети, че кракът му се разкъсва от болката, докато се издърпваше нагоре. Ноктите му задраскаха по скалата, все по-нагоре и по-нагоре, и той закрещя от болка и безсилие.

Изведнъж се озова седнал на ръба на издатината, а кракът му все още се беше впил в скалата. До него лежеше нож, който само допреди миг изобщо не съществуваше.

Той разбра. Взе ножа, поколеба се за миг, след което го заби в собствения си глезен. Болка прониза крака му и стъпалото му пламна. Той изохка, спря за миг, насили се, отново заби ножа и започна да реже. Глезенът се цепеше лесно, но болката го пронизваше като безжалостна мълния.

Докато продължаваше да реже последните влакна от собствената си плът, Николас изведнъж осъзна, че стои изправен. Държеше ножа до гърлото на собствената си майка. Той примигна и се отдръпна назад. Образът на Анита, принцесата на Крондор, промълви:

— Николас? Защо ме нараняваш? Аз те обичам.

После пред него стоеше Абигейл, облечена в прозрачна нощница. Със сведени очи тя промълви:

— Николас? Защо ме нараняваш? Аз те обичам.

Ужас порази младия мъж и той остана за миг вкочанен, но после извика:

— Ти не си Абигейл! Нито си моята майка! Ти си нещо зло, което ме държи окован!

Тъга се изписа по лицето й и тя промълви:

— Но аз те обичам.

Николас изрева нещо несвързано и замахна с ножа. Острието му преряза жената и тя се превърна в сянка и се изпари.

Болка избухна зад очите на Николас и той изпищя. Нещо много скъпо се беше откъснало вътре в гръдта му и той изпита ужасно чувство за загуба. После отведнъж някакво бреме падна от него и зашеметен от облекчение, той замря и мракът го погълна.

 

 

Николас отвори очи и Накор и Антъни му помогнаха да се надигне. Той опря гръб в студените осаждени камъни на стената. Беше сумрачно като по залез.

— Колко време съм бил тук? — попита той. Гласът му беше хриплив, а гърлото — пресипнало.

— Ден и половина — отвърна му Антъни.

— Гърлото ми е раздрано — каза Николас.

— Защото ти викаше и пищеше — каза Антъни и му подаде мях с вода. — Издържа много трудна борба.

Николас отпи и главата му се замая.

— Вие ми се свят — каза той.

— Просто си гладен — каза Накор и му подаде един портокал.

Николас разкъса кората и захапа плода. Сладкият сок потече по брадичката му. Преглътна и каза:

— Имам чувството, че загубих нещо.

Антъни кимна, а Накор каза:

— Хората обичат страховете си. Затова държат толкова здраво на тях. Ти научи нещо много млад, принце, нещо, което дори много по-стари от теб хора рядко разбират. Научи, че страхът не е нещо ужасно на вид, а нещо красиво и съблазнително.

Николас кимна и довърши портокала. Накор му подаде още един. Докато му белеше кората, Николас каза:

— Убих майка си, или Абигейл… или нещо, което приличаше на тях.

— Не са били те — каза Накор. — Ти уби своя страх.

Николас притвори очи.

— Иска ми се да се смея и да плача едновременно.

Накор се засмя:

— Просто ти трябва храна и сън.

Николас въздъхна и попита:

— А Пъг?

— Построената от него сянка рухна и онова червеното също изчезна. Пъг каза, че едни лоши неща скоро щели да дойдат да го потърсят и че не искал да е край хора в този момент. Взе талисмана ти и го даде на Антъни.

Николас посегна към гърдите си и разбра, че връвта с вълшебното делфинче я няма. Антъни бръкна под халата си и му показа, че е на шията му.

— Не знам защо, но той каза, че трябва да го задържа за известно време, но да не го използвам, преди да съм останал без никакъв друг избор.

Накор кимна.

— А после ни каза „довиждане“ и изчезна.

Николас погледна левия си крак. Беше някак странен… чужд. Той опита и се увери, че може да размърда пръстите си. Сълзи бликнаха от очите му.

— Богове!

И погледна отново здравото, добре оформено стъпало, което приличаше на дясното като две капки вода, отразени в огледало.

— Превъплъщението беше трудно — каза Антъни. — Не зная как го постигна Пъг, но двамата останахте в транс няколко часа. Костите и плътта се удължаваха и движеха пред очите ми. Беше смайващо. Но болката трябва да е била изключителна, защото ти викаше и пищеше, докато не прегракна.

Накор стана и му подаде ръка. Николас я хвана и дребничкият мъж с неочаквана сила го дръпна да се изправи. Николас опита тежестта си върху изцерения си крак и пълното равновесие му се стори странно.

— Ще трябва да свикна с това.

Накор погледна съвършено оформеното стъпало на левия му крак и поклати глава.

— Обаче трябваше да го направиш по най-трудния начин, нали?

Николас прегърна дребничкия мъж, засмя се и каза през сълзи:

— Да. Направих го.

 

 

Антъни, Накор и Николас идваха към Мартин. Николас стъпваше предпазливо по камъните и правеше гримаси, сякаш го болеше много.

Мартин тъкмо се канеше да каже нещо на войника до себе си, но забеляза, че Николас е бос. Нещо повече — и двете стъпала на племенника му си бяха нормални!

Херцогът на Крудий забърза към племенника си, взря се дълбоко в очите му и се помъчи да разбере какво вижда там. Накрая каза:

— Какво мога да направя за теб?

А Николас му отвърна ухилено:

— Да ми намериш нови ботуши.