Реймънд Фийст
Кралският корсар (15)

Глава 13
Изкачване

Огънят едва тлееше.

Бриза се беше сгушила в напразно усилие да се стопли. Останалите седяха скупчени около другите малки огньове или крачеха по тясната пясъчна ивица, за да не изстинат. Предния ден бяха проучили брега и в двете посоки, но след всеки завой не намираха нищо друго освен камънаци и пясък и сякаш безкрайна каменна стена над тях. Малкото дърва, които бяха намерили, вече привършваха, а колкото изпепеляващо горещо бе денем, толкова студено беше през нощта. Вълните бяха изхвърлили достатъчно отломки от разбития кораб и двете лодки, така че успяха да вдигнат груб навес от платно и греди, но изхвърленото дърво беше твърде прогизнало за нещо повече, освен да тлее, без да дава топлина. Осоленото свинско се оказа гранясало, но сушените ябълки ставаха за ядене. Питейната вода беше достатъчно, а един от моряците имаше куки и почнаха да ловят риба от скалите. Хванаха малко риба и в плитчините след отлива, но след като нямаха котле, в което да я сготвят, уловът не ги зарадва особено. Никакви птици не се мяркаха по брега, а малкото, които прелитаха над главите им, изглежда, не гнездяха наблизо.

Антъни се беше съвзел, но не помнеше почти нищо от опита си да прекрати заклинанието, което ги беше хванало в примка. Беше потресен, когато разбра, че са загубили кораба, и като че ли излезе от паниката си едва когато се увери, че имат нужда от дарбите му на лечител.

На заранта Амос дойде при Николас и каза:

— Загиваме. Ако съществува някъде по-негостоприемен бряг на този свят, то аз поне не съм го виждал.

— Какво предлагаш да направим? — попита Николас.

— Едната здрава лодка няма да може да побере петдесет и осем души. Имаме две възможности. Или да подберем екипаж, който да се опита с гребане да заобиколи тези канари и да стигне до някое населено място, след което да докарат помощ за останалите, или всички да се опитаме да се изкачим по скалите. Или да направим и двете едновременно.

— Не — каза Николас. — Оставаме заедно.

Амос изглеждаше готов да заспори, но след като помисли малко, се съгласи.

— Прав си. Но едно е сигурно: не можем повече да стоим тук. Ще пукнем от глад.

— Тогава да започнем да търсим пътека нагоре.

Амос кимна.

— Аз съм най-старият тук и освен това катеренето по стръмни скали никога не ми е харесвало, но сега нямаме избор. Или канарите, или нищо.

Ник въздъхна.

— И аз не съм добър катерач. Кракът ми… — Извърна се към Калис и Марк. — Ако някой от вас види пътека, извеждаща догоре, дали ще я познае?

Марк се намръщи, но Калис кимна и стана.

— В коя посока?

— Ти тръгни натам — каза Николас и посочи на северозапад, след което се обърна към Марк: — А ти — в обратната посока. Но не се отдалечавайте на повече от половин ден. Щом стане пладне, тръгнете обратно.

Двамата кимнаха и поеха с твърда крачка, но без да бързат прекалено, за да пестят изтощените си сили. Мисълта за глада беше на ума на всеки и Николас знаеше, че ако скоро не намерят храна, ще умрат. Десетина от моряците бяха ранени или болни. Накор и Антъни правеха всичко, за да облекчат страданията им, но без торбата с билки на магьосника не можеха да постигнат почти нищо. Николас им съчувстваше. Самият той беше целият натъртен и знаеше, че най-здравите не са по-добре от него. Изненадваше го, че не бяха пострадали повече, но си призна с тъга, че още по-тежко пострадалите от бедствието просто нямаше как да оцелеят.

Докато Калис и Марк ги нямаше, се заеха да направят опис на малкото полезни вещи, които бяха успели да съберат от изхвърленото на брега. Разполагаха с много малко оръжие: самият Николас и Гуда бяха опазили сабята си и меча, Калис разполагаше с лъка си и освен това имаха няколко ками и ножове. Имаше една торба със сухари, опазили се в едно изхвърлено на брега буре, освен сушените ябълки. Тук-там по пясъка лежаха парчета въже и Николас изпрати няколко души да ги съберат, за да се използват при катеренето.

Николас се отчая, след като цялото събиране и описване отне не повече от час. Мъчейки се да не обръща внимание на собствения си глад, той приседна до изгасналия вече огън и зачака.

Бриза дойде, седна до него и погледна Накор и Хари, които се мъчеха да запазят оскъдните си остатъци от енергия с помощта на съня.

— Мога ли да те попитам нещо? — обърна се момичето към Ник.

Той кимна.

— Какво?

— Марк… — почна тя и се умълча.

— Какво Марк?

— Ами, ти го познаваш добре… — започна тя отново.

Николас я прекъсна.

— Едва ли го познавам изобщо.

— Мислех, че сте братя — каза тя.

— Аз пък мислех, че знаеш.

— Какво да знам? — попита момичето.

— Кой е Марк.

— Да, син е на някакъв си херцог, поне така ми каза Хари. Не знаех дали трябва да му вярвам.

Николас кимна.

— Той не ми е брат. Братовчед ми е.

— Но ти каза, че почти не го познаваш.

— Така е. Запознах се с него няколко седмици преди да срещна теб. Аз не живея на Далечния бряг.

— А къде живееш? — попита Бриза.

— В Крондор — отвърна той кратко.

— Надявах се, че ще можеш да ми разкажеш за него.

Николас изпита съжаление към момичето, защото това го увери, че зад задевките й с Марк се крие по-дълбоко чувство.

— Не знам какво да ти кажа за него. Повечето тук сме от Крондор. Може би някой от войниците…

Тя сви рамене.

— Няма нищо. Бездруго едва ли изобщо ще се измъкнем оттук.

— Не казвай повече това. — Тонът му беше рязък и властен.

Тя го изгледа с широко отворени очи, а Хари надигна глава и каза сънено:

— Какво?

Ник осъзна, че е заговорил високо.

— Имах предвид дори да не си го мислиш. Отчаянието е заразително. Ако се предадем ще измрем. Нямаме избор, освен да вървим напред.

Бриза се отпусна до похъркващия Накор и промълви:

— Знам.

 

 

Някъде по залез-слънце Калис се появи, а след няколко минути от другата страна се приближи и Марк. Калис каза:

— Не открих нищо, което малко поне да прилича на пътека за изкачване нагоре.

— На юг също няма нищо — добави Марк.

— Тогава трябва да започнем да се катерим оттук или да се придвижим на юг.

— Защо пък на юг? — възрази с уморен глас Марк. — Нали току-що казах, че натам няма нищо.

— Защото бездруго ще трябва да продължим на юг. Ако отново се изправим пред труден избор, поне да сме по-близо до крайната ни цел.

Амос кимна.

— Щом ще правим нещо, по-добър план от този едва ли може да се предложи. Хайде сега да поспим и призори тръгваме.

— Добре — каза Николас. — И да изядем това, което няма да можем да носим, за да съберем и повече сили.

Приближиха се Накор и Антъни. Носеха дърва.

— Бях ги оставил на скалите да поизсъхнат — каза дребният мъж.

— Ако можете да запалите огън, ще горят — каза Антъни.

Калис събра недоизгорелите дърва от снощния огън, струпа малка купчина трески, извади кремък и го заудря с ножа си да изкара искри. Скоро огънят се разгоря и надви тъмнината и студа.

Моряците се събраха около него. Антъни взе една главня и накладоха втори огън, а после двамата с Накор пренесоха болните по-близо до топлината и всички се настаниха, за да изкарат дългата нощ.

Накор приседна до Николас. Никой нямаше настроение за разговори; повечето или се опитваха да отдъхнат, или похапваха от сушените ябълки, твърдите сухари и полуизпечената риба. Накор заяви без предисловия:

— Водата ще ни е проблем.

— Защо? — попита Ник.

— Не можахме да намерим извор. Разполагаме с меховете, които спасихме от кораба, но няма да стигне, а не можем да влачим буретата.

— Особено нагоре по скалите — изсумтя Амос.

Николас въздъхна.

— Ти какво предлагаш?

Накор сви рамене.

— Просто всеки да изпие колкото може, преди да тръгнем.

— А храната? — попита Николас.

— До утре ще ни остане малко — отвърна Антъни и седна уморено край огъня. — Преди малко един от хората издъхна.

Амос изруга, повика двама моряци и им нареди:

— Вземете малко от платното. Не можем да му ушием саван, но го увийте и го овържете с въже. Утре ще го погребем в морето.

Двамата кимнаха мълчаливо и се отдалечиха да изпълнят тъжния ритуал.

— Ще има и други — отрони мрачно Амос.

Никой не проговори повече.

 

 

Вече ден и половина се тътреха на юг по брега. Николас редовно ги спираше за отдих, защото умората и гладът си казваха своето. Късно на втория ден Марк каза:

— Тук спрях търсенето си миналия път.

Николас се почувства отчаян. Беше им отнело близо два дни, за да донесат болните и ранените там, докъдето Марк бе стигнал само за половин ден. Но се постара да овладее мрачното си настроение и нареди:

— Двамата с Калис тръгнете да огледате напред.

Марк и елфът се надигнаха и се затичаха леко, оставяйки зад гърба си отпусналите се да отдъхнат корабокрушенци. Амос махна на Ник да се отдалечат малко от другите и когато прецени, че няма да ги чуе никой, каза тихо:

— Утре трябва да започнем да се катерим по тази канара, независимо от всичко.

— Иначе ще измрем всички — въздъхна Николас.

— Вече умираме — кимна Амос. — След два-три дни, дори да намерим лесна пътека, на половината от хората няма да им стигнат силите да се изкачат. — Той размърда ръката си и добави тъжно: — Аз може да се окажа един от тях. Ставите ме болят. Времето се разваля.

— Буря ли?

Амос кимна.

— Обикновено се оказва буря. Понякога е просто от смяната на климата.

Николас погледна потъмняващото небе на изток и каза:

— След два часа ще се стъмни. Да поотдъхнем. Ще ни потрябва.

Амос кимна и двамата се върнаха при другите. Амос се разпореди да си разпределят оскъдните припаси, а Ник отиде при Хари, който седеше на пясъка и разтриваше заболялото го стъпало. Бриза седеше до него. Момичето беше прибрало колене под брадичката си и бе обгърнало краката си, сякаш вече й беше станало студено.

— Как сме? — попита Ник.

— Кракът ме боли и съм гладен — оплака се Хари, а после се ухили. — Но пък съм най-хубавият наоколо, нали?

Ник не можа да се сдържи и също се усмихна. Знаеше, че Хари е последният, който ще изгуби присъствие на духа.

— Искам утре ти да поемеш ариергарда. Ще трябва да се преборим със скалите и трябва някой да остане отзад, за да помогне, ако някой се подхлъзне или се предаде.

Хари кимна.

— Ще се справя.

Николас се обърна към момичето.

— Ти как си?

— Скапана съм и съм гладна — кисело отвърна Бриза.

Николас се засмя.

— Значи ставаме двама.

После тръгна да поговори с някои от останалите.

Бриза се загледа продължително след него.

— Много се старае, нали?

— Е — сви рамене Хари, — то си му е в кръвта. Вроденото благородство, службата, дългът и прочие.

— А ти? — подкачи го тя.

— Аз не съм принц. Аз съм по-малкият син на дребен благородник, което значи, че ме чака скромно бъдеще, освен ако не се залепя към някой от по-силните.

— Към него? — попита невярващо Бриза и кимна към отдалечилия се Ник.

— Не се заяждай — отвърна Хари. — Ники е много повече от това, за което го взимаш. Един ден той ще стане много важна особа. Нали разбираш, брат на краля ще е.

— Да бе — каза Бриза невярващо.

— Не се шегувам — увери я Хари. — Той е най-младият син на принц Арута. Наистина. А Марк е синът на херцога на Крудий.

— Мърлява благородническа пасмина, мене ако питаш.

— Добре де, ако искаш ми вярвай. Но някой ден той наистина ще стане много важна клечка.

— Стига да доживеем дотогава — изсумтя Бриза.

Хари нямаше какво да отговори.

Бриза се притисна леко до него.

— Да не си въобразиш нещо. Само искам да се стопля.

Хари се престори на обиден.

— Аха, трябва да заместя Марк значи.

Бриза въздъхна.

— Не, просто искам да ме стопли някой, а ти си безопасен.

— Е, този път наистина ме уязви — каза Хари. — Безопасен значи.

Бриза го целуна приятелски по брадичката.

— И ти си имаш чарове, скуайър, нищо че си малко непохватен. Спокойно. Ще пораснеш.

Тя се отпусна кротко в ръцете му и на него му стана приятно от допира, но все пак се почувства ужилен.

— Непохватен значи?

 

 

През нощта Калис и Марк не се върнаха.

Призори Николас заповяда да тръгнат отново. След час Марк се появи отпред и замаха. Николас забърза към него.

— Какво намерихте?

— Калис набеляза едно място на около половин миля оттук. Смятаме, че е пътека за нагоре.

Николас сниши глас, за да не го чуят хората зад тях, и каза:

— Трябва да се опитаме днес. Много от мъжете и сега няма да се справят. Не можем да чакаме повече.

Марк погледна дрипавата банда корабокрушенци и само кимна.

Отне им още доста време докато стигнат до Калис, защото болните и ранените не можеха лесно да се движат по пясъка. Калис посочи една издатина на около десет стъпки над главите им, направи стреме с ръце и Николас се изкатери горе и се озова на широка площадка, зад която имаше вход на пещера. Марк на свой ред се повдигна, а той му подаде ръка и го издърпа. Когато и тримата застанаха на скалната тераса, Николас попита:

— През пещерата ли?

— Не — отвърна Марк. — Тя е плитка и не води доникъде. Ще осигури подслон за тези, които ще останат.

— Никой няма да остане — каза Ник. — Ако оставим хора, ще загинат.

Марк заговори дрезгаво, но в гласа му нямаше гняв, а безсилие.

— Николас, някои от хората едва вървят. Няма да могат да изкачат това! — Посочи нагоре и очите на Ник проследиха ръката му.

До входа на пещерата две скали се събираха под остър ъгъл. По едната скала се виеше тясна пътечка и след това се скриваше от погледа му.

— Качвахте ли се по-нагоре?

— Аз се качих — отвърна Калис. — Продължава до средата на стръмнината, после спира, но на около шест стъпки по-нагоре се издига каменен комин. Доколкото можах да разбера, може да се изкачи до платото горе.

— Как? — попита Николас.

— Това е най-трудното. Но ако двама-трима от нас успеят да се изкачат догоре с голи ръце, имаме достатъчно въже, което да спуснем и да издърпаме онези, които имат нужда от помощ.

Марк се намеси:

— Но по-сериозно ранените и болните няма да могат да се справят… А няма да можем да издърпаме десет-петнадесет души на цели триста стъпки нагоре.

Чувство на безсилие прониза Николас, но той ядосано го изтласка от ума си.

— Ще направим, каквото можем. Първата задача е да изкачим всички до горната площадка.

Камъните, върху които стояха, вече се нажежаваха от обедното слънце, затова принцът се разпореди всички, които могат да се съберат, да се подслонят в хладната сянка на пещерата, после отведе Амос настрана и му каза:

— Веднага щом слънцето престане да напича скалата, тръгвам нагоре с Калис и Марк.

— Защо точно ти? — настоя Амос.

— Защото ако не съм се скапал съвсем, ние тримата сме най-подходящите тук.

— Но ти никога не си опитвал такова нещо! — каза Амос.

— Виж, рано или късно всеки от нас ще трябва да се опита или да изгние на този пясък. Ако ще падам и ще се разбивам в скалите, то поне да го направя, изпълнявайки дълга си, вместо някой да ме тегли нагоре с въжето.

— Момченце, с всеки ден започваш все повече да приличаш на баща си. Много добре, но веднага щом пуснете въжето, искам Гуда да се качи пръв.

— Защо?

— Защото тук долу ние определено няма да имаме нужда от меча му, но никой не знае какво ни чака горе.

— Добре. Но веднага след него се качваш ти.

— Само след хората ми — настоя Амос.

Николас сложи ръка на рамото на стария капитан.

— Някои от тях няма да дойдат. Знаеш го.

Амос се обърна и се загледа към океана.

— Аз съм техният капитан. Трябва да се кача последен.

Николас понечи да възрази, но нещо го накара да замълчи.

— Добре. Но все пак ще дойдеш.

Амос кимна и се отдалечи. Николас се върна при пещерата, седна и зачака слънцето да се отмести от скалите.

 

 

Накор се приближи, седна до Ник и попита:

— Скоро ли тръгвате?

Николас кимна.

— Няколко минути след като слънцето се махне от скалите. Все още са много горещи.

— Как се чувстваш?

Николас сви рамене.

— Гладен, уморен и притеснен.

— Притеснен?

Николас стана и махна на Накор да излезе навън с него. Престори се, че уж се взира в наклона на слънцето и заговори тихо:

— Тук има поне десет души, които няма да могат да се изкачат, Накор. А може би повече.

Накор въздъхна.

— Всеки умира. Всички знаем това. И все пак смъртта на някой близък винаги ни тревожи, дори да е някой, с когото сме си разменили само пет-шест думи за няколко минути.

Николас се обърна с гръб към пещерата и се загледа към песъчливия бряг и океана зад него. Усилващият се следобеден бриз развя дългата до раменете му коса.

— Напоследък видях твърде много смърт. Не знам дали ще мога да привикна.

Накор се ухили.

— Човек може да се отдаде на философски размисъл, отпуснат удобно в креслото на уютна стая, с чаша чудесно вино в ръката и с пращящия огън в камината, но в злобата на деня, когато животът около него е изложен на риск, човек не разсъждава. Той действа.

Николас кимна.

— Мисля, че разбирам.

Накор сложи ръка на рамото му.

— Знаеш ли защо някои хора днес ще умрат?

— Не — отвърна Ник с горчивина. — Но бих искал да знам.

— Защото някои духове обичат живота, а други се уморяват.

— Не разбирам.

Накор махна с ръка във въздуха все едно че обхваща всичко наоколо.

— Животът е вещество.

— Вещество?

— Веществото, от което е направено всичко. — Той се загледа към океана. — Виждаш всичко това. Водата, облаците. Усещаш вятъра. Но съществува вещество, което не можеш нито да видиш, нито да усетиш. Вещество, което глупци като Антъни настоятелно наричат магия. Всичко това, от ботушите ти до звездите в небесата, всичко е съставено от това вещество.

— Защо го наричаш „вещество“?

Накор се ухили.

— Ако можех да измисля по-подходящо име, щях да го нарека другояче. Но каквото и да е това вещество, то е нещо невидимо; то е като лепило — придържа всичко заедно. И един от начините, по които се проявява, е тъкмо онова, което наричаме живот. — Дребният мъж се вгледа в очите на Николас. — Ти вече преживя твърде много и не си повече онова момче, което наскоро напусна Крондор. Но все още не си мъжът, който ще бъдеш. Затова опитай се да разбереш нещо отсега: понякога смъртта идва нечакана и онези, които тя отвежда към тъмните коридори на Лимс-Крагма, тръгват натам с неохота. Това е съдба. Но когато духът има избор, както е с тези мъже тук, тогава трябва да приемеш този избор.

— Все още не ми е съвсем ясно за какво говориш — каза Николас.

Накор кимна към пещерата и отвърна:

— Духовете на някои от тези хора са готови да умрат. Време им е да се задвижат. Схващаш ли?

— Мисля, че да. Затова някой с по-тежки рани ще се справи, докато друг ще умре.

— Да. Не трябва да се чувстваш виновен за това нещо. Това е избор, който всеки прави сам, въпреки че може и да не го осъзнава. То е извън властта на принцове и на жреци. То е битка между човешкия дух и съдбата.

— Мисля, че вече разбирам — каза Николас. — Когато корабът потъна под водата, се задавих. Не можех да дишам и пропадах все по-надолу и по-надолу, и си помислих, че ми е дошло време да умра.

— Какво изпита?

— Бях ужасно изплашен, но след това, преди да бъда изхвърлен нагоре във въздуха, изпитах странно спокойствие.

Накор кимна.

— Това е урок. Но не ти е било дошло времето. За някои от тези мъже е дошло. Трябва да приемеш това.

— Но не съм длъжен да ми харесва.

Накор се ухили.

— Точно затова може би един ден от теб ще стане добър владетел. Но засега трябва просто да се изкачиш по тази скала, нали?

Николас се усмихна успокоен и в същото време — с тъга.

— Знам. Ако сега не поведа, никога няма да мога.

— Помислял ли си за амулета? — попита го Накор.

Николас кимна.

— Пъг каза да го дам на Антъни, а той трябва да го използва само при най-голяма нужда. — Извърна глава и се загледа към пещерата все едно че виждаше Антъни, приведен над някой от ранените и болните. — Вярвам, че той ще разбере кога е настъпила най-голямата нужда. Засега смятам, че трябва да направим всичко, за да се спасим без негова помощ.

— Трябва да тръгвате.

Николас погледна нагоре и видя, че слънцето вече напълно се е отдръпнало от лицето на скалите. Кимна и тръгна към входа на пещерата.

— Марк, Калис. Време е.

Калис пъргаво скочи, вдигна дългото намотано въже и върза единия му край на широк клуп. После пъхна едната си ръка и главата през намотката. Марк и Николас направиха същото с другите две въжета. Когато се качаха горе, щяха да завържат една за друга трите намотки и да спуснат въжето, за да осигурят по-леко изкачване за останалите. Хари дойде при Ник и му каза:

— Искам да ми разрешиш аз да тръгна вместо теб.

— Ти ли? — ухили се Ник и сложи ръка на рамото на приятеля си. — Благодаря ти, но не съм аз този, чиито ръце се схванаха на терасата на замъка, помниш ли? Височините никога не са ти харесвали.

— Знам, но ако някой трябва да пада…

— Никой няма да пада.

Николас отмести приятеля си и влезе в пещерата. Моряците се струпаха около него и той им каза:

— Би трябвало да се качим горе преди залез-слънце. Ще пуснем въжето и ще започнете да се катерите един по един. — После се обърна към Амос. — Ти определяй реда на изкачването и кой да остане да помогне на по-слабите. Ако можем, искам всички да се качат горе до мръкване.

Амос кимна, но и двамата знаеха, че искането му е невъзможно. Един от моряците се затътри напред. Кракът му беше подут от счупения глезен и лицето му беше восъчно бледо, но мъжът каза бодро:

— Лично ще се погрижа колкото може повече хора да се качат, ваше височество.

Николас кимна мълчаливо и излезе от пещерата. На входа се обърна и видя как Амос подаде камата си на моряка и той бързо я скри. Досети се защо мъжът бе поискал оръжието. Гладът и жаждата не бяха най-добрият начин да умре човек.

Николас бързо се изкачи по тясната пътечка по ръба на скалите и стигна до каменния комин. Калис и Марк вече го чакаха.

— Аз ще тръгна пръв, защото имам най-голям опит — каза Калис. — Марк, ти си след мен. Николас, наблюдавай внимателно къде си поставяме ръцете и краката. Понякога това, което изглежда най-здраво, може да се окаже податливо. В камъка има цепнатини, в които се събира вода, и когато замръзне, тя го напуква. Проверявай всяка опора преди да отпуснеш тежестта на нея. Ако се умориш или изпаднеш в затруднение, обади се. Няма да бързаме.

Николас кимна, облекчен, че елфът е поел водачеството. Не беше време за спорове чий ранг е по-висок. Обърна се към Хари и му нареди:

— Когато пуснем въжето, другите да започнат да се катерят. — Сложи ръка на рамото му и прошепна: — И се погрижи на всяка цена Амос да тръгне преди теб. Ако се наложи, удари го с някой камък по главата и ще го издърпаме, само не го оставяй сам с ранените.

Хари кимна.

Калис се хвана за една издатина и се издърпа нагоре, опрял крака от двете стени на цепнатината. Пресегна се към противоположната стена на пролуката, хвана се и се изкатери още по-нагоре. Марк и Николас го наблюдаваха внимателно и когато той се озова на десетина стъпки над тях, започна да се катери Марк.

Николас следеше внимателно братовчед си и когато той се изкачи достатъчно високо, се закатери след него. Изведнъж го обзе паника, защото му се стори, че почти няма за какво да се хване. Поколеба се за миг, след което се издърпа нагоре, опирайки крака там, където бе видял, че стъпваха другите двама. Тъпа болка прониза лявото му стъпало и той тихо изруга:

— О, не сега, по дяволите!

— Какво става? — попита го Марк отгоре.

— Нищо — отвърна Николас, погледна нагоре и се изненада от дълбокия мрак на комина след яркото небе допреди минута. Напрегна се да различи силуетите на Калис и Марк и загледа как се катерят. След това изпъна свободната си ръка към другата стена на комина и продължи нагоре.

 

 

Представата му за време се замъгли — времето се превърна в поредица от кратки паузи, в които той се крепеше на скалата и следеше как Калис и Марк малко по малко се изкачват нагоре. На три пъти Калис им извика предупредително за възможни податливи места по стените, а веднъж кракът му се подхлъзна и върху Марк и Ник се посипаха камъчета.

На няколко пъти Николас трябваше да се спре, за да оправи дишането си, но установи, че общо взето придвижването не изисква повече напрежение на ръцете и краката от неподвижното висене.

По едно време погледна надолу и се изненада, че са преодолели едва една трета от стръмнината. Реши да не го прави повече, защото разочарованието бе последвано от рязка, пареща болка в левия крак.

Въпреки че беше в дълбока сянка, на челото му изби пот и когато за пореден път погледна нагоре, тя за миг го заслепи. Той изтри очите си с рамо и тихо изруга.

Времето се точеше бавно, но всеки изтекъл час ги доближаваше до върха. И тъкмо когато започна да се обнадеждава, чу думите на Калис:

— Имаме проблем.

Николас вдигна очи нагоре, но не можа да види Калис над силуета на Марк, затова извика:

— Какво?

— Тук отворът се разширява.

— Какво да правим? — попита Николас.

— Коварно е, но има начин. Щом стигнете тук, ще видите, че лявата страна се отделя нагоре и настрани. Ще ви се стори, че е нужно само да се протегнеш още малко, но е опасно. По-добре е да отстъпиш малко, да разлюлееш крака натам и да изпълзиш на гръб по дясната страна, опирайки се в лявата със стъпала. Разбра ли?

— Мисля, че да — отвърна Николас. — Ще гледам Марк.

Марк остана неподвижен като че ли много дълго и Николас усети, че ръцете и краката му се схващат. Лявата му ръка започна да се хлъзга по скалата и изведнъж го жегна паника, но той стисна зъби и се хвана по-здраво. Задиша дълбоко, за да се успокои и си каза: „Съсредоточи се. Не позволявай на нищо да те разсее.“

После чу гласа на Марк:

— Калис мина.

Николас загледа как братовчед му се изкачи на още десетина стъпки, след което замахна с десния си крак и го опря здраво на лявата стена, притискайки гърба си в дясната. Удържайки се на единия крак, трябваше след това да повдигне другия, след което да използва ръцете си, за да се изкатери още. Изкачването беше бавно, но на Ник не му се стори чак толкова трудно. Само един тъничък глас в главата му прошепна: „Не се заблуждавай.“

Парещата болка в лявото стъпало го жегна пак и целият му ляв крак запулсира. Той стисна очи, за да се съсредоточи върху това да запази тежестта си върху лявото стъпало. Инстинктът му крещеше да го отпусне, но той продължи да натиска насила. След това десният му крак се опря здраво на отсрещната стена и той освободи другия от тежестта и погледна нагоре.

Марк изведнъж се подхлъзна, извика и увисна на ръце, стиснал съвсем малка издатина.

— Дръж се! — извика му Ник.

После раздвижи изтръпналите си крака, напрегна мускули и бързо се закатери по хлъзгавия отвор.

— Върни се! — изрева му отгоре Марк. — Ако… падна… ще те съборя. — По задъхания му говор Николас разбра, че се бори отчаяно да не изтърве опората си.

Николас пренебрегна предупреждението и продължи нагоре към още по-рискована позиция. Примига да предпази очите си от праха и чакъла, които се сипеха отгоре, и се приближи още малко към Марк. Изобщо не виждаше Калис.

Щом се добра точно под люлеещите се стъпала на Марк, вдигна глава и му извика:

— Стой мирно за малко!

Марк застина увиснал, а Николас се извъртя и се намести под него. Леко подпря с едната си ръка петата на ботуша на Марк и изпъшка:

— Само не ме ритай, че ще паднем и двамата. — И едва устоя на инстинктивното желание да се хване за висящия пред лицето чу ботуш.

После се закрепи колкото можа по-здраво, подпря с длан ботуша на Марк и извика:

— Сега бавно стъпи!

Марк отпусна тежестта си върху ръката на братовчед си. Лицето на Николас се сгърчи от усилие. Краката му трепереха и лявото му стъпало гореше от болка, но държеше здраво, докато Марк натискаше.

Осъзна, че е започнал да диша на пресекулки, насили се и вдиша и издиша дълбоко. Сълзи потекоха по лицето му от болката по гърба и по краката му, но се удържа, защото знаеше, че изгуби ли концентрация само за миг, двамата с Марк ще се сринат по каменния улей надолу и ще станат на пихтия.

После изведнъж му олекна — Марк отново се закатери нагоре. Николас пожела боговете да му дадат поне миг отдих, но си даваше сметка, че се е озовал в най-опасното положение от началото на изкачването. Сега трябваше леко да се смъкне надолу и след това отново да продължи катеренето.

С пламнали рамене и крака, Николас пипнешком се хлъзна надолу и изведнъж усети, че се е заклещил.

— Калис! — извика принцът.

— Какво? — извикаха му отгоре.

— Лошо.

— Какво? — попита Марк и погледна надолу.

— Заклещих се. Стъпалата ми останаха над раменете ми. Не мога да ги смъкна, а и няма място, за да се изтласкам с рамене.

— Стой неподвижно! — извика елфът. — Вече съм почти до върха!

Николас знаеше, че след като Калис се изкачи, ще може да пусне въжето и да го издърпа. Трябваше само да се задържи здраво на място.

Секундите се проточиха като мравешки парад по градинска пътечка. Ник бе приковал очи в безмилостната повърхност на скалата пред себе си, защото знаеше, че ако погледне надолу, ще падне.

Усети, че паниката в душата му се надига. Лявото му стъпало вече пулсираше толкова болезнено, колкото когато го бе наранил в Крудий. Искаше му се да сгъне прасеца си, за да облекчи малко болката, но ако го направеше, щеше да се подхлъзне. Затвори очи и си помисли за Абигейл.

Спомни си как седеше в градината с нея в онази последна вечер и си спомни издутия й бюст под роклята, къдриците й, позлатени от светлината на горящите на стената факли. Ухаеше на летни полски цветя и треви, а очите й бяха като две огромни сини езера. Отново преживя сладостния миг на първата целувка и сякаш усети допира на сочните й устни върху своите. Каза си, че трябва с цената на всичко да се изкачи горе. Ако изобщо се надяваше да види отново Абигейл, не можеше да си позволи да пропадне.

Изведнъж усети, че нещо го шибна в лицето и един глас му извика:

— Вържи го около кръста си!

Николас отвори очи, видя въжето и протегна лявата си ръка към него. Хвана го, изтегли още малко и го уви през кръста си. Притисна здраво раменете си към скалата, без да обръща повече внимание на болката от разкъсаната кожа и пламналите мускули, бръкна отдолу и напипа въжето с дясната си ръка. Издърпа го, провря го покрай тялото си в теснината и непохватно го завърза.

— Не знам дали ще издържи.

— Не е далече. Само го стисни здраво.

Той стисна въжето с дясната ръка и извика:

— Готов ли си?

— Готов — последва отговорът отгоре.

Ник пусна лявата си ръка, сграбчи въжето и краката му загубиха опората на отсрещната стена. Изведнъж провисна на въжето, завъртя се, люшна се към скалите и охлузи лицето си. Въжето удържа и Ник извика:

— Дърпай!

И започна да се издига нагоре по-бързо, отколкото мислеше, че е възможно. А после се озова на самия ръб на урвата и видя две огромни кафяви очи, втренчени в него.

Козата изблея изненадано и побягна, Николас се остави да го извлекат от дупката, претърколи се по гръб и зяпна към още синьото небе. После понечи да седне, но мускулите му се сгърчиха в спазъм и той изрева от болка.

— Стой неподвижно — предупреди го Марк. — Просто легни и отдъхни.

Николас се обърна и видя застаналия малко по-настрани Калис да навива въжето.

— Той сам ли ме издърпа?

Марк кимна.

— Много по-силен е, отколкото си мислех.

— Родителите ми не са съвсем обикновени — каза Калис.

След това взе мълчаливо въжето на Марк и завърза единия му край към своето със здрав възел. Оправи го, след което отново го нави, проверявайки всяка педя за възможни разкъсвания и след като прецени, че ще свърши работа, каза:

— Трябва ми и третото.

Марк помогна на Николас да седне и макар всички мускули да го боляха, той установи, че все пак може да се движи. Остави се Марк да издърпа въжето от рамото му и се огледа. Бяха на някаква полянка с бодлива трева, растяща под някакви странни дървета, с кора, която растеше малко настрани и изострена като върхове на саби. На върха като ветрила се разперваха големи и широки листа и хвърляха прохладна сянка. Ромонът на вода някъде наблизо издаваше наличието на извор и недалече от него той видя малко стадо кози, сред които и онази, която го беше посрещнала при появата му.

Калис пристъпи до ръба на скалния улей и извика:

— Чувате ли ме?

Глух глас отдолу показа, че чуват, макар че Николас не можа да разбере думите. Той махна с ръка на Марк да му помогне да се изправи и каза:

— Радвам се, че успяхме.

Марк се усмихна — първият открит израз на нещо друго освен омраза, откакто се бяха видели за пръв път.

— А аз се радвам, че ти беше зад мен. — И му протегна ръката си.

Николас я стисна.

— Би трябвало да кажа, че беше удоволствие, но ще те излъжа. — Раздвижи схванатите си рамене и добави: — Не знам дали остана нещо по мен, което да не ме боли.

Марк кимна.

— Знам.

— Колко изкачихме?

— По-малко от триста стъпки според мен.

— Стори ми се, че са две мили.

— Познато ми е това чувство — отвърна Марк.

— Ще ми трябва помощ — прекъсна го Калис.

— Ти почини малко — каза Марк на Николас и отиде да хване въжето с Калис.

След по-малко от пет минути главицата на Бриза изникна над ръба и тя се изкатери, стана, изтупа се от прахта и се усмихна на Марк.

— Не ми е за пръв път да се катеря. Стори ми се по-разумно да тръгна първа. Гуда е след мен.

Плещестият наемник се показа на ръба и веднага се изправи. Погледна Калис и каза:

— Аз ще те сменя.

Зае мястото му най-отпред и заби яките си крака в земята.

— Ако имахме още стотина стъпки въже, щяхме да го вържем за ей оная финикова палма.

— Това ли било то? — каза Николас и изпъшка от усилието.

— Да. Ако искаш, ще ти покажа как да се изкатериш по нея. Горе трябва да има фурми. У дома може да е почти зима, но тук е пролет.

— Мисля, че катеренето за днес ми стига — отвърна Николас, докато един от моряците се прехвърляше през дупката. Щом мъжът се изправи, Калис му кимна и каза.

— Помагай.

Без да пита, морякът хвана въжето. Николас се дотътри до изворчето и коленичи, пъшкайки от болка. Отпи няколко дълбоки глътки, изправи се, вдиша дълбоко и погледна нагоре. Изведнъж небето над него се завъртя и помръкна.

Свести се след няколко часа, когато вече се беше стъмнило — и видя лицето на Хари, надвесено над него и осветено от пламъците на огъня.

— Колко мина?

— Припаднал си преди два часа. Гуда ми каза да те оставя да си починеш.

Николас седна и установи, че все още му се вие свят и цялото тяло го боли от отоците и драскотините, но поне мускулите му вече не бяха схванати.

Хари му помогна да се изправи. Николас се огледа и видя, че са наклали огън в средата на поляната. Около огъня седяха мъже и се хранеха.

— Всички ли се качиха?

— Всички, които ще могат да продължат — каза Амос.

Николас преброи хората. На поляната имаше само четиридесет и шест души.

— Още единайсет?

— Шестима бяха твърде болни, за да могат да се изкачат — отвърна горчиво Амос. — А въжето се скъса, докато другите петима се катереха. Вече се мръкваше, изпаднаха в паника и не изчакаха хората пред себе си. Трима можеше да издържи, но не и петима.

— Не можем ли да им спуснем част от храната? — каза Николас.

— Ела с мен — подкани го Гуда.

Николас погледна Амос и той му кимна. Калис също дойде и тримата тръгнаха през поляната. Изведнъж Николас спря.

Тревата пред тях продължаваше още трийсетина метра, а отвъд нея имаше пясък, докъдето им стигат очите.

— Мъжете долу са мъртви — каза Калис. — Трябва да го приемеш. Ще ни е нужна всичката храна, която можем да носим.

— Докъде се простира тази пустиня? — попита Ник.

— Не знам — отвърна Гуда. — Огледах я малко преди да се стъмни съвсем, но според мен ще ни трябват поне три-четири дни, докато я прекосим. Можем само да се надяваме, че ще намерим още някой оазис по пътя.

— Има и още нещо — намеси се Калис.

— Какво?

Но вместо младия принц на елфите отговори Гуда.

— Козите. Някой ги е оставил. По-старите имат клеймо на едното ухо. Младите го нямат. — Той се потупа замислено по сивата брада. — Пътувал съм из Джал-Пур. Пустинните хора оставят животни в оазисите. Така едно определено племе изразява правата си над водата. Другите племена не ги закачат. Ако вземеш от водата на друго племе без разрешение, това може да доведе до кръвна вражда.

— Смяташ, че някой ще дойде тук? — каза Николас.

— Рано или късно — отвърна наемникът. — Не знам дали някакви контрабандисти използват скалите, или са просто номади, които не обичат чужденци, нито защо са оставили стадо точно тук, на края на света, но не мога да обещая, че много ще се зарадват, ако им изколим стадото. При това няма да ги оставят за дълго време. Тия кози за по-малко от година ще опоскат цялата зеленина в оазиса. Това малко стадо е хранителният им запас и няма да скачат от радост, ако им изядем припасите.

— А ние разполагаме с една сабя и един меч, с един лък и колчан стрели и с две дузини ками и ножове за четиридесет и шестима — изтъкна Калис.

— Не е кой знае колко за една армия — съгласи се Николас. — Как сме с храната и водата?

— Имаме достатъчно фурми, козе месо и вода, за да издържим пет дни, ако пестим — каза Гуда.

Ник си спомни за някои неща, които му бяха разказвали за пустинята и попита:

— През нощта ли ще се движим?

— Предвид здравето ни, така ще е най-добре — каза Гуда. — Ще обясня на всички как най-добре да могат да си почиват през деня, а ще се движим нощем.

— Тогава ще изкараме нощта и утрешния ден тук, за да посъберем сили — каза Николас. — Тръгваме утре по залез.