Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Синовете на Крондор (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The King’s Buccaneer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 51 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Реймънд Фийст. Сага за войната на разлома (Том трети)

Принц на кръвта. Кралският корсар

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2000 г.

ИК „Бард“ ООД, 2000 г.

ISBN: 954–585–154–6

История

  1. — Добавяне

Глава 2
Пътуване

В палата цареше суматоха.

Арута бе прекарал утрото насаме с Анита и докато закусваха, тя се бе съгласила, че година-две при Мартин е подходящо решение за Николас. Тя самата бе живяла в Крудий като гостенка на Арута през последните години от Войната на разлома и имаше мил спомен от това скромно градче на Далечния бряг. Колкото и сурови да изглеждаха условията в него според стандартите на Крондор, все пак там беше опознала добре любимия си Арута с всичките мрачни и по-светли страни от характера му. Разбираше тревогите на Арута, че Николас един ден може да затъне в неспособността си да ръководи съдбините на другите; знаеше също така, че при такъв развой на нещата Арута ще приеме това като личен провал. Отстъпи, въпреки че най-малкото им дете щеше много да й липсва, защото разбираше, че това е необходимо колкото за Николас, толкова и за самия Арута. От уважение към нея, той беше предпазвал Николас от грубата реалност на света. Най-убедителният му аргумент се оказа простото му твърдение, че Николас е третият поред възможен претендент за короната след двамата си братя, а досега нищо в живота му не го е подготвило за ужасната й тежест, ако злата съдба неочаквано му поднесе короната, както се беше случило с чичо му Луам.

Анита освен това беше доловила зад думите му още нещо, нещо повече от обичайното безпокойство поради това, че младежът за пръв път ще напусне родния си дом, но не можеше да каже какво. Но преди всичко тя разбираше, че съпругът й гори от желание да държи нещата в ръцете си, да осигури напътствието си, закрилата и подкрепата си за Николас и че да го остави да замине сега е още по-трудно за него, отколкото за нея.

Само час след заявлението на Арута, че Николас и Хари ще тръгват за Крудий с Амос, хилядата и едно неща, които трябваше да се приготвят за пътуването, бяха хвърлили целия дворцов персонал в пълна паника. И все пак Арута от опит знаеше, че когато на другия ден корабът потегли, всичко, което ще е нужно на принца и на спътника му, ще е на борда.

„Кралски орел“ чакаше в пристанището, готов да откара оръжията и провизиите за новия гарнизон, който херцог Мартин се канеше да основе. Амос поемаше командването му и щяха да тръгнат за Крудий рано заранта. Решението да се тръгне толкова внезапно беше взето както защото Арута не искаше да му остава време, за да премисли и да се разколебае, така и за да се възползват от благоприятното време. Радващите се на лоша слава Тъмни проливи щяха да са плавателни през следващите няколко месеца, но дъждовете заплашваха да хванат Амос на връщане. А дойдеше ли лошото време, проливите между Горчиво море и Безкрайно море щяха да станат твърде опасни за преминаване.

Амос тръгна по дългия коридор към жилищата за гости. През всичките години, откакто беше живял в Крондор, никога не си беше правил труда да си търси жилище извън двореца, както повечето членове на дворцовия персонал. Беше единственият от кръга на личните съветници и командири на Арута, останал неженен, и не му беше трябвало семейно жилище, освен за дворцовите му задължения. И макар да прекарваше в открито море близо три четвърти от времето си, дните, прекарвани в морето, все едно бяха малко.

Но сега умът му се бореше с мисълта как ще се промени животът му след това последно пътуване. Постоя за миг разколебан, след което почука на вратата. Една слугиня бързо я открехна и като видя адмирала, я разтвори широко. Амос влезе и завари Алисия полегнала на един диван.

Хвана ръката й, наведе се и я целуна по бузата. Макар слугите да знаеха много добре, че е прекарал нощта тук, си дадоха вид, че не знаят — в името на дворцовия етикет. Амос се беше измъкнал от покоите на Алисия още преди зазоряване, беше се върнал в покоите си, беше се преоблякъл и бе прескочил до пристанището да прегледа подготовката на „Кралски орел“.

— Амос — каза принцесата. — Не очаквах да те видя преди вечеря.

Амос не отговори с шега, което изненада Алисия. Вечерта беше разбрала, че нещо му се върти в ума, защото колкото и пламенен да беше, се беше държал някак разсеяно. На няколко пъти й се бе сторило, че се кани да й каже нещо, но той веднага превключваше на някаква несъществена тема.

Амос се озърна и когато се увери, че са останали само двамата, седна тежко до нея, взе ръцете й в своите и каза:

— Алисия, скъпа, много мислих по въпроса…

— Какъв въпрос? — прекъсна го тя.

— Чакай да довърша — рече той. — Ако не успея да го кажа, току-виж ще си изтърва нервите, ще вдигна платната и ще се махна.

Тя се помъчи да не се усмихне — толкова сериозен изглеждаше. Но вече имаше ясна представа какво ще последва.

— Аз вече остарявам…

— Все още си младеж — отвърна тя закачливо.

— По дяволите, достатъчно ми е трудно, за да ме поднасяш и ти с ласкателствата си! — Тонът му беше по-скоро объркан, отколкото ядосан, затова тя не се засегна. Лицето й остана сериозно, но очите й светнаха весело.

— Алисия, в живота си съм вършил много неща, с които не се гордея и някои от тях съм ти признал. Други по-скоро бих искал да забравя. — Замълча, търсейки подходящите думи. — Така че, ако не си съгласна, ще те разбера и няма да се обиждам.

— За какво да съм съгласна, Амос?

Амос почти се изчерви и отвърна:

— За венчавка.

Алисия се засмя, стисна силно ръцете му, надигна се и го целуна.

— Глупчо. Че за кого другиго да се венчая? Нали обичам теб.

Амос се ухили.

— Е, значи се разбрахме, а? — Прегърна я и я притисна до гърдите си. — Само че няма да съжаляваш после, нали?

— Амос, мога да те уверя, че на моите години съм преживяла достатъчно поводи за съжаление. Омъжих се за Ерланд, защото беше брат на краля, а баща ми беше херцог на Тимънс, а не защото изпитвах нещо към него. След време заобичах мъжа си, защото той беше добър и грижовен, но никога не съм била влюбена в него. Когато той умря, реших, че любовта е нещо, което ще виждам вече само при младите. После обаче се появи ти… — Хвана брадичката му и закачливо разтърси главата му като на малко дете. После ръката й отиде на бузата му и я погали. — Не, вече нямам време за лош избор. Колкото и да си груб, ти имаш бърз ум и щедро сърце и каквото и да си правил в миналото, то е минало. Ти си единственият дядо, когото внуците ми познават — макар че никога няма да го кажат — но точно така го чувстват. Не, това няма да е грешка. — Отпусна се в ръцете му и той отново я прегърна и въздъхна доволен.

Алисия усети, че в очите й напират сълзи, и примигна да ги махне. Амос винаги се беше чувствал неловко пред откритата изява на чувства. Отношенията им бяха интимни вече от няколко години, но тя разбираше причините за сдържаността му да направи предложението, защото знаеше, че не е свикнал на трайна привързаност. Това, че се грижеше за Арута и семейството му, беше едно, но част от Амос все си оставаше отчуждена. Знаеше, че го таи от доста време, но нямаше да си позволи да го насили да й го каже, освен ако той сам не реши. Годините я бяха научили на мъдрост, каквато повечето млади жени не притежаваха. Не искаше да го отблъсне от себе си, като го помоли да избере между любовта си към нея и любовта към морето.

Амос я пусна с неохота.

— Е, колкото и да ми се иска да поостана, съпругът на дъщеря ти ми възложи задача.

— Пак ли тръгваш? Но ти току-що дойде! — В гласа й се долавяше искрено разочарование.

— Да, така е. Но Николас трябва да отиде в двора на Мартин за година-две, да поукрепне малко, а и трябва да се закарат припаси в новия гарнизон в Барран, на северозапад от Крудий. — Той се вгледа в зелените й очи и каза: — Това е последното ми пътуване, любов моя. Няма да е за дълго, а после сигурно бързо ще ти омръзна, като остана завинаги под чехъла ти.

Тя поклати глава и се усмихна.

— Едва ли. Ще си намериш много работа в именията ми. Ще ни чакат земи за гледане, слуги за надзираване, а и се съмнявам, че Арута ще ти позволява да се задържаш извън двора за повече от месец. Той цени ума ти и съветите ти.

Поговориха си още малко и Амос каза:

— Има да свършим още доста неща. Трябва да се уверя, че корабът е готов, а ти няма да е зле да обсъдиш с Анита тази работа с женитбата.

Разделиха се и Амос напусна покоите й с олекнала душа и в същото време обзет от необичайно желание да продължи да пътува на запад и след като остави Николас. Обичаше Алисия като никоя друга от многото, които бе срещал през живота си, но перспективата за брак все още му изглеждаше доста страшничка.

Като зави на ъгъла, едва не се сблъска с Гуда Буле. Побелелият наемник отстъпи смутено и се поклони малко непохватно.

— Моля да ме извините, ваше благородие.

Амос превключи на кешийски и отвърна:

— Няма нужда от извинения… как се казваше?

— Гуда Буле, господине.

— А, да — каза Амос. — Извинявай.

Гуда присви очи и рече:

— Да ме прощавате, но май ви познавам.

Амос потърка брадичка.

— Е, бил съм в Кеш един-два пъти.

Гуда се усмихна иронично.

— Аз пътувах с керваните, като охранник. Доста хора съм виждал.

— Е, може да е било на някое пристанище, понеже никога не съм влизал в Кеш по-навътре, отколкото е необходимо. Може да сме се срещали в Дърбин.

Гуда сви рамене.

— Може би. — После се огледа. — Моят спътник изчезна някъде, както му се случва често, затова реших да се поразтъпча и да позяпам. — Поклати глава. — Бях в палата на императрицата преди няколко години, когато пътувах със сина на вашия принц. — Погледна през високите сводести прозорци. — Много различно е тук, но е интересно да се види.

Амос се ухили.

— Ами погледай тогава. Тръгваме призори.

Гуда присви очи.

Тръгваме ли?

Амос се ухили още по-широко.

— Аз съм адмирал Траск. Арута ми каза, че вие двамата ще тръгнете с нас.

— Къде отиваме? — попита Гуда.

— Ха! — избоботи Амос. — Явно твоя странен приятел още не ти е казал. Двамата тръгвате с нас за Крудий.

— Разбира се, че не ми е казал — изсумтя Гуда. — Той никога нищо не ми казва.

Амос го плесна дружески по гърба.

— Е, не съм сигурен много защо, но си добре дошъл. Ще се наложи да делите една каюта с дребосъка, но изглежда, си свикнал с компанията му. Утре, още преди да се е съмнало, ще се видим на двора пред портата.

— Разбира се, че ще съм там. — И след като Амос го остави, Гуда поклати глава и промърмори кисело. — И защо трябва да ходим в Крудий, Гуда? Никаква представа нямам, Гуда. Ще ходим ли да търсим Накор, Гуда? Разбира се, Гуда. А после ще го удушим ли, Гуда? — Кимна и си отговори сам: — С най-голямо удоволствие, Гуда.

 

 

Николас бързаше през плаца, където се водеше следобедната строева подготовка. Търсеше Хари.

Младият скуайър се оказа точно там, където принцът очакваше да го намери: гледаше футболния отбор на Крондор, който се подготвяше за мача с гостуващия отбор на Илит. Този спорт, игран по правилата на принца на Крондор, уточнени от самия Арута преди около двадесет години, се беше превърнал в национален за Западните владения и сега градските шампиони се срещаха редовно за решителни двубои. Преди години един предприемчив търговец беше направил близо до палата игрище с щандове около него. През следващите години го беше подобрил, беше го разширил и сега то се бе превърнало в истински стадион, който можеше да побере четиридесет хиляди зрители. Очакваше се следващия шестък, когато щеше да се играе мачът, да се запълни. Гостуващите илитци, „Златните“ от Северния квартал, играеха с крондорските „Каменни“ на Гилдията на мелничарите и пекарите.

В момента отборът се упражняваше в атака. Петима от Каменните налетяха срещу вратаря и тримата защитници и след три ловки паса вкараха гол. Хари се обърна и каза:

— Не обичам да пропускам мачове.

— И аз — отвърна Николас. — Но помисли си само: пътешествие по море!

Хари изгледа приятеля си, забеляза, че е обзет от радостна възбуда, и попита:

— Ама ти наистина искаш да отидеш, а?

— А ти не искаш ли?

Хари сви рамене.

— Не знам. Крудий ми се струва много забутано място. Чудя се как ли ще са момичетата там. — Ухили се, а Николас му отвърна с гримаса. Николас беше толкова свенлив с момичетата, колкото Хари беше безсрамен. Все пак принцът обичаше да е край Хари, когато той се задяваше с по-младите знатни девойчета в двора или пък със слугинчетата, защото си мислеше, че може да научи нещо от него… стига скуайърът да не се държеше толкова просташки с тях като предния ден. Понякога Хари можеше да бъде чаровен, но в повечето случаи поведението му в „тънката част“ беше доста грубо за вкуса на Николас.

— Сигурно ще ти липсва това, че тамошните момичета няма да ти угаждат като нашите, но аз се чувствам все едно че излизам от клетка — каза Николас.

— Толкова ли е зле? — Обичайната напереност на Хари изчезна.

Николас обърна гръб на тренировката и тръгна към двореца, Хари го последва.

— Винаги съм бил най-малкият, най-слабият… недъгавият.

Веждите на Хари се повдигнаха.

— Недъгав, как пък не! От фехтовката с теб имам повече белези и синини, отколкото от всички останали взети заедно, а не мисля, че съм те поразявал повече от един-два пъти.

Николас се усмихна с кривата усмивка, която бе наследил от баща си.

— Е, давам ти някоя и друга точка.

Хари сви рамене.

— Виждаш ли? Аз не съм чак толкова лош, но ти си изключителен. Как може да се смяташ за недъгав?

— Вие в Лъдланд празнувате ли Празника на представянето?

— Не, той е само за кралската фамилия — отвърна Хари. — Нали?

Николас поклати глава.

— Не. По-рано обичаят е бил всяко дете с благородна кръв да бъде представяно пред хората трийсет дни след раждането му, за да видят всички, че е родено без недостатък. Обичаят е отмрял в Източните владения отдавна, но доскоро се практикуваше широко в Западните. Братята ми са били представени, както и сестра ми… всички деца от кралската фамилия. Без мен обаче.

— Добре де, баща ти не е пожелал да те покаже пред хората — каза Хари. — И какво от това?

Николас сви рамене.

— Понякога не е важно какъв си ти самият; важно е как хората се отнасят към теб. Винаги са се държали с мен, сякаш нещо не ми е наред. Тежко е.

— И смяташ, че ще е по-различно в Крудий? — попита Хари. Вече стигнаха оградата на стадиона и доближаваха двореца.

— Не познавам добре чичо Мартин, но го харесвам — каза Николас. — Струва ми се, че животът ми в Крудий ще е по-различен.

— Дано да не се окаже прекалено различен — подхвърли Хари и се зазяпа в едно хубаво слугинче, което изприпка покрай тях.

 

 

Арута, Анита и цяла тълпа стояха на кея и махаха на принц Николас. Очите на Анита блестяха, но тя все още успяваше някак да сдържи сълзите си. Николас й беше най-скъпото чедо, но тя бе виждала вече и другите си три деца да напускат дома и това й помагаше да запази спокойствие. Въпреки това бе хванала съпруга си под мишницата и се държеше здраво за него. Нещо в поведението му я тревожеше.

Николас и Хари стояха на кърмата на заминаващата лодка и също махаха на изпращачите си. Зад тях стоеше Амос, без да откъсва очи от скъпата на сърцето му Алисия. Николас извърна поглед от баба си към Амос и подхвърли:

— Е, да ти казвам ли вече „дядо“?

Амос го изгледа заканително.

— Само да си посмял, и ще те пусна да плуваш до Крудий. И излезем ли от залива, ще ме наричаш „капитане“. Както казах и на баща ти преди двадесет години, принц или не, на един кораб няма друг господар освен капитана. На борда аз съм и върховният жрец, и кралят, и мисли му, ако го забравиш.

Николас се ухили на Хари. Още не можеше да повярва, че Амос ще се превърне в такъв тиран, щом излязат в открито море.

Изтеглиха на буксир кораба от кея и Амос се обърна към пристанищния лоцман и извика:

— Хващай кормилото! — А на екипажа си изрева: — Вдигай всички горни платна! Приготви главните платна и брамстенга!

След като първите три платна се изопнаха, корабът сякаш оживя. Николас и Хари усетиха тласъка под краката си. Лоцманът завъртя кормилото и корабът се килна леко надясно. Амос остави момчетата и тръгна към кърмата.

Корабът бавно се понесе през залива, подминавайки величествено по-малките съдове наоколо. Николас попиваше с очи всяка подробност, докато екипажът сновеше нагоре-надолу по такелажа да изпълни командите на лоцмана. Щом наближиха изхода на залива, срещнаха два връщащи се от патрул кораба. Щом забелязаха герба на кралския дом на Крондор, те свалиха за почест флаговете си. Николас им замаха с ръка.

— Не е много достойно за сана ви, ваше височество — заяде се Хари.

Николас го сръга с лакът и се засмя:

— Много важно!

При самото устие корабът се завъртя от напора на вятъра и за малко спря. Приближи се малка гребна лодка и лоцманът и помощникът му бързо слязоха в нея. Корабът остана под командата на Амос.

След като лодката се отдалечи, Амос се обърна към първия си помощник — казваше се Родес.

— Опънете всички платна!

Николас неволно се хвана за перилото, защото вятърът изведнъж изпълни платната и корабът сякаш подскочи напред и се понесе устремно над водата. Слънцето започна да напича през ранната утринна мъгла и небето изсветля до яркосиньо. Над кораба закръжиха чайки, чакащи да изхвърлят сметта през борда.

Николас посочи над носа, Хари погледна и видя надбягващите се с кораба делфини. Момчетата се засмяха възбудено.

Бреговата ивица на залива започна да се стапя зад тях. Амос вдигна очи към слънцето, после се обърна към помощник-капитана.

— Право на запад, Родес. Тръгваме към Острова на чародея.

 

 

Шест дни меняха курса заради преобладаващите западни ветрове и ето, че най-после юнгата от мачтата извика:

— Земя!

— Накъде? — изрева Амос.

— Два пункта на щирборд, капитане! Остров!

Амос кимна.

— Огледай добре сушата, Родес. Има едно заливче на югозапад, където можем да се задържим на дрейф. Предай, че ще останем само ден-два. Никой да не напуска кораба без разрешение.

— Че то никой няма да иска и да стъпи на Острова на чародея без изрична заповед, капитане.

Амос кимна. Знаеше кой живее сега там, но старите суеверия умираха трудно. От години за обиталището на Черния Макрос се носеше мълва, че е свърталище на демони и други тъмни твари. Магьосникът Пъг, роднина на Арута след осиновяване, с когото Амос се беше срещал неведнъж, се бе преместил да живее на острова преди девет години и по някакви свои причини не беше особено гостоприемен. Без да се замисля, Амос добави:

— И предай на всички да си отварят очите.

После се огледа и забеляза, че последното му предупреждение е съвсем излишно. Очите на всички на кораба се бяха приковали в малкото петно земя, което растеше с всяка минута. Амос изпита лека и нетърпелива възбуда, защото макар да знаеше, че Пъг не е канил гости, се съмняваше, че магьосникът ще нападне кораб, развял флага на Крондор.

Накор и Гуда се качиха на палубата и дребният мъж се втурна към носа. Принц Николас и скуайър Хари вече бяха там. Николас се ухили, зарадван от появата на дребосъка. Накор беше започнал да му допада; оказал се бе забавна компания в иначе скучното пътешествие.

— Е, сега ще видиш най-после някои неща — рече Накор.

— Вижте, замък — посочи Гуда.

С приближаването им на стръмното, издадено към морето полуостровче се откроиха контурите на замък. След малко пред очите им започнаха да се различават детайли. Приличаше на грамада от черен камък, издигаща се над скалистия издатък, отделена от останалата част на острова с тесен провлак, заливан от белогривите вълни. Над тесния ров се издигаше подвижен мост, но макар да беше спуснат, мястото не изглеждаше никак гостоприемно. От единствения прозорец високо на една от кулите проблясваше зловеща синкава светлина.

Корабът се плъзна южно от скалите в основата на стръмния бряг под замъка и скоро навлязоха в малко спокойно заливче. Николас, Хари, Гуда и Накор чуха вика на Амос:

— Сваляй всички платна! Спусни котвата!

След няколко минути корабът спря и Амос пристъпи към тях.

— Е, кой ще слезе на брега освен тези двамата — рече той и посочи Накор и Гуда.

— Не съм сигурен, че разбрах добре въпроса, Амос… капитане — каза Николас.

Амос като че ли намигна на момчето и рече:

— Е, значи, изглежда, баща ти е бил още по-малко словоохотлив с теб, отколкото с мен. На мен ми каза само да се завъртя край Острова на чародея за малко, за да можеш да навестиш братовчед си Пъг. Мислех, че знаеш това.

Николас сви рамене.

— Не съм го виждал от много малък. Почти не го познавам.

— Ти идваш — каза Накор. После посочи Хари. — Ти също. — Обърна се към Амос. — За теб не знам. Мисля, че и ти трябва да дойдеш, но не съм сигурен. Гуда идва с мен.

Амос поглади брадата си.

— Арута каза да постъпя, както ти поискаш, Накор, тъй че ще поразкърша и аз старите си кокали.

— Добре — отвърна дребният мъж с широка усмивка. — Да тръгваме. Пъг ни чака.

— Той знае ли, че сме тук? — попита Хари.

Гуда поклати глава.

— Не. Захъркал е и не е забелязал, че през последните три часа насам се приближава толкова голям кораб.

Николас се изсмя, а Хари прояви приличието да се изчерви. Амос се извърна към екипажа си — повечето моряци висяха по такелажа и гледаха примигващата светлина от далечния замък — и подвикна:

— Спуснете лодка!

 

 

Амос се затътри след другите четирима, които го чакаха горе на пътеката. От пътеката, водеща към замъка, се отклоняваше друга и Накор пое по нея.

— Замъкът е насам, кешиецо! — извика му Амос.

— Аз съм исаланец — отвърна Накор. — Кешийците са по-високи, тъмни хора и тичат насам-натам почти голи. А Пъг е насам.

— По-добре да не спориш с него, адмирале — каза Гуда и тръгна след него.

Скоро пред очите им се разкри малка долина. Беше обрасла с храсталаци и вековни дървета. Пътеката като че ли чезнеше в края на леса в подножието на хълма.

— Къде ни водиш? — каза Гуда.

Накор почти подскачаше и тропаше с тоягата си по пътеката.

— Насам, насам. Не е далеко.

Момчетата почти се затичаха и скоро настигнаха исаланеца.

— Накор — каза Николас. — Откъде знаеш, че Пъг е тук?

Накор сви рамене.

— Номер.

Озоваха се пред вдъхващ страх храсталак и дървета, толкова нагъсто едно до друго, че изглеждаше невъзможно да се мине през тях.

— Сега накъде? — попита Хари.

Накор се ухили.

— Виж. — Той посочи напред по пътеката с тоягата си. — Тук гледай. Не нагоре.

После закрачи бавно и след това се обърна, така че продължи заднишком, влачейки върха на тоягата си по земята. Момчетата тръгнаха напред, приковали очи във върха на тоягата, вдигаща прах по тясната пътечка. Закрачиха бавно и след малко Николас осъзна, че вече би трябвало да са притиснати от гъстата растителност, но въпреки това пътеката пред тях си оставаше чиста.

— Не гледайте нагоре — каза Накор.

Обкръжи ги непрогледен сумрак, но продължаваха да виждат съвсем ясно пътеката, където я докосваше тоягата. После изведнъж се появи светлина и Накор каза:

— Сега можете да гледате.

Вместо сред гъстата гора стояха пред голямо имение с ниски, добре поддържани плодни дръвчета по краищата. От другата страна на имението пасяха овце, а по една широка ливада обикаляше малко стадо коне. Николас погледна през рамо и видя Амос и Гуда, които се озъртаха, все едно че се бяха изгубили. Накор каза:

— Много се бавят. Ще ида да ги доведа.

— Не е нужно — чу се глас зад тях.

Николас се обърна и видя мъж в черен халат, малко по-нисък от него самия, който ги гледаше със загадъчна усмивка. Очите на младия принц се разшириха, защото само допреди миг не беше възможно непознатият да е бил тук. Мъжът махна с ръка и изведнъж Амос и Гуда зяпнаха с ококорени очи.

— Махнах илюзията — каза мъжът.

Накор се ухили.

— Нали ви казах? Беше номер.

Мъжът погледна двете момчета и Накор, след това се загледа към приближаващите се Амос и Гуда. След малко брадатото му лице се отпусна и сякаш години паднаха от плещите му, когато промълви:

— Капитан Амос! Представа нямах.

Амос закрачи към него и протегна ръка.

— Пъг, радвам се, че те виждам. — Здрависаха се и Амос отбеляза: — Но ти изобщо не си се променил след битката при Сетанон!

Пъг се усмихна весело и отвърна:

— Това вече съм го чувал. Кои са ти приятелите?

Амос махна с ръка на Николас да се приближи и рече:

— Имам удоволствието да ти представя твоя братовчед принц Николас.

Пъг се усмихна топло на момчето.

— Ники, не съм те виждал, откакто беше почти бебе.

Амос продължи.

— А това е Хари Лъдламски, неговият скуайър, а тези двамата са Гуда Буле и…

Преди да е довършил, Накор се намеси:

— Аз съм Накор Синия ездач.

Най-неочаквано Пъг се разсмя на глас.

— Ти! Чувал съм за тебе. — Искрено развеселен, той им махна с ръка. — Е, добре дошли във Вила Беата.

Даде им знак да го последват и ги поведе към странно изградения дом. Голямата постройка в средата, бяла и с червен керемиден покрив, беше обкръжена с ниска ограда от бял камък, подслонила градина с плодни дървета и цветя. В центъра на градината имаше мраморен фонтан — три танцуващи делфина пръскаха весели струи. По-нататък се виждаха помощни пристройки.

— Какво е Вила Беата? — попита Николас.

— Това място. На езика на онези, които са го построили, означава „благословен дом“, или поне така са ми казвали. А и сам се убедих.

Амос се обърна към Накор.

— А ти как разбра, че не трябва да ходим в замъка?

Дребният мъж се ухили и сви рамене.

— Не знам. Просто го разбрах.

Пъг каза през рамо:

— Ако бяхте отишли в замъка, щяхте да го заварите запустял, освен няколкото малки капанчета в най-високата кула. Разбрах, че помага за спокойствието ми да поддържам легендата за Черния чародей. Предупредителите, които съм разположил там, щяха да ме известят, че сте влезли, и щях да отида да видя кои са тези натрапници, но така си спестихте половин ден загубено време. — Погледна Накор и му рече: — С теб трябва да поговорим преди да си заминете.

Накор кимна енергично и каза:

— Харесва ми къщата ти. Разумно е замислена.

Пъг се засмя и също кимна.

Като стигнаха до вратата в ниската ограда, той я отвори широко и изчака всички да влязат, преди да я притвори.

— Да ви предупредя: не всички от слугите ми са хора и някои може да ви стреснат. Но никой няма да ви навреди.

Сякаш за да илюстрира мисълта му, пред главния вход се появи някакво едро и длъгнесто същество. Мечът на Гуда изхвърча наполовина от ножницата, преди да се опомни и да си го прибере. Съществото приличаше на таласъм, макар че беше по-високо от всички таласъми, които Гуда бе срещал. Освен това чертите на лицето му изглеждаха някак по-изтънчени, въпреки че не му липсваше тежкият костен ръб над веждите и смешно големият нос, присъщ на таласъмското племе. Но беше облечено във фино скроени дрехи и се държеше някак с достойнство. Таласъмът се поклони изискано и каза:

— Господарю Пъг, напитките са готови.

— Това е Гатис — поясни Пъг. — Служи като иконом в дома ми. Той ще ви осигури удобствата. — Погледна към небето и добави: — Мисля, че гостите ни ще вечерят и ще пренощуват тук. Подгответе им стаи. — Обърна се към петимата си гости. — Имаме много свободно място и смятам, че ако се отпуснете тази вечер и си отдъхнете, няма да ви се отрази зле. — После се загледа в Николас и подхвърли: — Много приличаш на баща си на твоите години.

— Вие сте познавали баща ми, когато е бил на моите години? — учуди се Николас.

Младоликият Пъг кимна и се обърна към цялата компания.

— Заповядайте. Ще дойда да си поговорим, след като си отдъхнете.

После влезе в къщата и ги остави насаме със странното същество на име Гатис.

Странното създание им заговори с малко съскащ глас, сигурно заради големите си остри зъби, но иначе думите му бяха вежливи.

— Ако имате нужда от нещо, благородни господа, моля, уведомете ме и ще се постарая да удовлетворя потребностите ви тутакси. Моля, последвайте ме.

Поведе ги през просторно преддверие с голяма двукрила порта, отваряща се към още по-просторна централна градина. Отляво и отдясно се изпъваха дълги коридори. Той ги поведе по левия, после на първия ъгъл завиха надясно. Минаха през една врата вляво и видяха портик, свързващ друга голяма сграда с главната. Гатис ги поведе към нея и обясни:

— Това са покоите за гостите, господа.

Гуда отново едва не извади меча си, когато от вратата се заклатушка един трол, понесъл голям вързоп чаршафи. Съществото беше облечено в обикновена туника и панталони, но без никакво съмнение си беше трол. Без никакво суетене създанието се дръпна настрана, поклони се на гостите и ги пропусна да минат.

Гатис каза:

— Това е Солунк, носачът ни. Ако ви потрябват кърпи или топла вода, дръпвате въженцето на камбанката и той ще се отзове. Не може да говори на кралска реч, но разбира достатъчно, за да изпълни молбите ви. Ако се окаже, че сте поискали нещо, което не е разбрал, ще доведе мен. — Разведе ги всички по стаите и ги остави сами.

Николас се оказа в спретнато подредена, макар и не претрупана с мебел и украса стая. Единият й ъгъл беше зает с най-обикновен креват с дебела завивка, под широк прозорец, гледащ към една от по-малките пристройки зад главната къща.

Той се обърна и започна да разглежда останалите вещи в стаята — проста писалищна маса с един стол, голям гардероб и ракла. Отвори раклата и видя вътре грижливо подредени чисти чаршафи, а в гардероба намери дрехи с различна кройка, цвят и тъкан и с различни размери, сякаш всеки гостувал тук беше оставил по нещо за спомен.

На вратата се почука. Николас отвори и видя на прага трола Солунк. Той посочи голямата метална вана, носена от двама мъже, а след това Николас. Момчето го разбра, кимна и доотвори вратата.

Мъжете поставиха ваната в средата на стаята и излязоха. Тролът отвори гардероба и без колебание избра чифт панталони и туника, които изглеждаха с подходящи размери за Николас. После порови малко в раклата под чаршафите и извади долни гащи и трико. Двамата мъже скоро се върнаха с големи ведра, напълниха ваната с топла вода и оставиха кърпа и парче ароматен сапун.

Тролът измънка въпросително и показа с жест уж че трие гърба на Николас, а момчето отвърна:

— Не, благодаря. Ще се оправя сам.

 

 

Николас се облече и установи, че дрехите му прилягат почти толкова добре, колкото собствените му. Нахлузи си ботушите и излезе.

Реши да се поразходи и да поразгледа. Влезе в главната сграда, мина по главния коридор и зави към една широка врата към вътрешната градина. Също като в онази пред къщата, в градината преобладаваха плодни дръвчета и цветя. Точно където пътеките се пресичаха, имаше фонтан, подобен на другия отвън, а до него — малка бяла каменна скамейка. Там седеше Пъг и говореше с някаква жена.

Когато Николас се приближи, Пъг се изправи, обърна се към събеседничката си и каза:

— Ваше височество, имам удоволствието да ви представя една моя приятелка, лейди Риана. Риана, това е принц Николас, синът на Арута Крондорски.

Жената стана и направи изискан реверанс и смайващо зелените й очи пронизаха момчето. Възрастта й беше неразгадаема — можеше да е и на осемнадесет, и на тридесет и няколко. Чертите й бяха фино изваяни. „Аристократична“ беше единствената дума, която можа да хрумне на младия принц. В присъствието й сякаш се почувства с низко потекло, а тя — знатна благородничка. Но колкото и да беше красива, в поведението и жестовете й имаше нещо, което можеше да се нарече само „чуждо“; косата й не беше просто руса, а направо златна, а кожата й беше с цвета на слонова кост и в същото време почти блестеше под лъчите на слънцето. Николас се поколеба за миг, но се поклони и промълви:

— Милейди.

Пъг се усмихна и рече:

— Риана е дъщерята на един стар приятел. Дойде да поучи малко при мен.

— Да учи?

Пъг кимна и даде знак на момчето да седне. Николас зае мястото му, а самият Пъг приседна на ръба на фонтана.

— Повечето тук са слуги или приятели, но има и мои ученици.

— Аз мислех, че сте построили академията в Звезден пристан като място за учене — каза Николас.

Пъг се усмихна и отвърна с лека ирония:

— Академията е като повечето други човешки институции, Николас, което означава, че с времето ще става все повече привързана към собствените си подходи, все повече ще се грижи за „традицията“ и все по-малко — за развитието си. Виждал съм от първа ръка резултатите от подобно отношение и не желая да видя, че се повтарят отново. Но влиянието ми в Звезден пристан е ограничено. Минаха седем години след последното ми посещение там и осем, откакто живях с тамошните магове. Напуснах скоро след като жена ми почина. — Той замислено вдигна очи към небето.

После махна с ръка, обгръщайки всичко наоколо.

— Тук ще взимам при себе си всички, които са обещаващи, а някои от тях са от други светове. Съмнявам се, че някои от тези, които вече срещна тук, ще бъдат добре приети там.

Николас поклати глава.

— Разбирам. — И стараейки се да прояви учтивост, заговори Риана. — Милейди, и вие ли сте от някой от онези далечни светове?

Тя се усмихна, но в гласа й се доловиха чуждоземни нотки:

— Не. Родена съм тук наблизо, ваше височество.

Николас усети, че космите по кожата му настръхват по причини, които не можеше да назове. Жената беше необикновено красива, и все пак красотата й беше някак друга, нещо, което не можеше да го привлече и трогне. Той само се усмихна, понеже не можа да измисли каква друга учтивост да каже.

Пъг като че ли усети неудобството му и рече:

— На какво дължа удоволствието от това ваше гостуване, Николас? Бях твърде изричен в молбата си към баща ти никой да не ме смущава тук. И хайде да си говорим на „ти“. Нали сме роднини.

Николас се изчерви.

— Наистина не зная, Пъг. Татко каза, че Накор е настоял и по някаква причина той се чувства задължен да уважи молбата му. Самият аз съм на път за двора на Мартин в Крудий, за да послужа там известно време като скуайър и… да се позакаля малко повече по границата, предполагам.

Пъг се усмихна и Николас отново се почувства спокоен.

— Е, условията там са по-груби, отколкото в Крондор, но Крудий трудно може да се нарече граница. Градът се е разраснал два пъти повече в сравнение с времето на моето детство, поне както ми разказват. Херцогството там се разраства. Мисля, че ще ти хареса.

— Надявам се — отвърна с усмивка Николас, но без много да го вярва. Опита се да запази равнодушие, но през последните няколко дни го беше обзела неочаквана тъга по дома. Любопитството от пътешествието се беше поизхабило и уморителното пътуване, без нищо да може да прави, освен по цял ден да си седи в каютата или да обикаля по тясната палуба, си беше казало своето.

Накор и Гуда се появиха на входа на градината: воинът бе облечен с фина копринена риза и торбести панталони, затъкнати във високите му охлузени ботуши. Мечът беше останал в стаята, но щръкналите на пояса ками се виждаха добре. Дребният комарджия на свой ред се беше облякъл в къса светлооранжева роба, която изглеждаше малко безвкусна за Николас, но на него самия явно му харесваше. Той се забърза напред и се поклони на Пъг.

— Благодаря ти за този хубав халат.

Но като зърна Риана, очите му се ококориха и устните му се разтвориха в едно широко „О“. Той бързо изговори няколко фрази на непознат за Николас език. Зелените очи на жената се разшириха и тя погледна Пъг с израз, който според Николас можеше да се нарече само „паника“. Нещо в думите на дребния мъж я беше изплашило ужасно.

Пъг вдигна пръст към устните си и Накор се озърна към Гуда и Николас, след което се засмя смутено и рече:

— Извинявайте.

Николас се извърна към Гуда, който каза:

— Аз не питам.

— Амос и Хари трябва скоро да дойдат — вметна Пъг. — Можем да се преместим в трапезарията.

Трапезарията се оказа просторна квадратна стая встрани от централната сграда и от другата страна на пристройката за гостите. В средата имаше ниска квадратна маса с възглавнички от всички страни. След като Амос и Хари също влязоха, Пъг рече:

— Аз лично предпочитам да се храня по цурански обичай; надявам се, че няма да възразите.

— Стига да има ядене — и прав ще стоя, ако трябва — каза Амос и спря, като видя Риана. Пъг им я представи.

Хари не можеше да откъсне очи от жената и едва не падна на възглавниците, докато идваше при Николас. Седна до принца и му прошепна:

— Коя е тази?

Николас му отвърна тихо.

— Вълшебничка. Или поне се учи при Пъг. И недей да шепнеш; не е учтиво.

Хари се изчерви и млъкна. Влязоха двама слуги, понесли плата с храна. Бързо подредиха платата пред всеки и излязоха, а след малко се върнаха с чаши вино.

— Нямам много опит в забавленията, така че моля да ме извините, ако нещо липсва — каза Пъг.

— Ние нито сме канени — отговори Амос от името на всички, — нито сме предупредили за идването си, така че нищо не може да липсва.

Пъг се усмихна.

— Много си учтив, адмирале.

— Мислех, че татко разполага с някакъв начин да се свързва с теб — каза Николас.

— Само за спешни неща, и то при крайна нужда — отвърна Пъг. — Досега не му се е налагало да използва устройството, което му дадох. Откакто напуснах, в Кралството цари мир.

Разговорът се насочи към дворцови клюки и други дреболии. Накор беше станал необичайно мълчалив, както и лейди Риана. Пъг се оказа сладкодумен домакин и успя да въвлече двете момчета в разговора, без да се забележи.

Николас, както и Хари, бяха свикнали да си пийват вино откакто бяха пораснали достатъчно, за да могат да седят на масите на бащите си, но както при повечето деца на благородници, им го поднасяха разредено с вода. Сегашното се оказа гъсто кешийско и след първите две чаши момчетата видимо се оживиха. Когато Амос подхвана третия си разказ за своите славни и дивни приключения, Пъг каза:

— Моля да ме извините за малко. Накор, може ли да поговорим насаме?

Дребният исаланец скочи и се забърза към вратата, която Пъг му посочи. Напуснаха трапезарията и влязоха в друга от многобройните градини на имението.

— Казаха ми, че това гостуване е било твоя идея — рече Пъг.

— Никога не съм очаквал да срещна…

— Как разбра? — прекъсна го Пъг.

Исаланецът сви рамене.

— Не знам. Просто го разбрах.

Пъг спря до една малка пейка и попита:

— Кой си ти?

Накор седна на пейката.

— Как кой? Човек. Разбирам разни неща. Правя разни номера.

Пъг го загледа мълчаливо и продължително. После също седна и промълви:

— Народът на Риана ми се довери. Дъщеря е на едного, когото познавах преди двадесет години. Те са последните от расата си и повечето хора ги смятат за легенда.

— Виждал съм един веднъж — невъзмутимо отвърна дребният мъж. — Бях хванал пътя от Тооуомба към Инджун, през планините. По залез видях един в далечината, беше решил да си поотдъхне на един висок връх, под лъчите на слънцето. Стори ми се доста странно, че трябва да седи там сам-самичък, но после прецених, че на него сигурно също му се струва странно, че аз съм сам. Затова, понеже беше въпрос на гледна точка, реших да не смущавам медитацията му. Но го погледах няколко минути. Беше красиво същество, също като вашата лейди Риана. — Той поклати глава. — Удивителни същества. Бих искал да си поприказвам с някое от тях.

— Риана е млада — каза Пъг. — Съвсем наскоро е започнала да придобива интелигентност след години живот като диво същество, както е при тяхната раса, и все още едва разбира своята същност, както и новата си сила. По-добре да ограничим контактите й с хора за известно време.

Накор сви рамене.

— Щом казваш. Нали я видях. Това е достатъчно.

— Ти си рядък човек — усмихна се Пъг.

Накор отново сви рамене.

— Защо все пак е това гостуване, Накор?

Обикновено ухилената физиономия стана сериозна.

— Две са причините. Исках да срещна теб, защото тъкмо твоите думи ме отведоха в Звезден пристан.

— Моите думи?

— Преди време си казал на един мъж на име Джеймс, че ако срещне някого като мен, трябва да каже: „Магия няма.“ — Пъг кимна. — И така, когато ми го каза това нещо, аз отидох в Звезден пристан, за да те потърся. Нямаше те, но се позадържах там. И заварих много сериозни хора, които не разбираха, че магията е само фокуси.

Пъг усети, че се е ухилил.

— Чух, че доста си стреснал Ватум и Корш.

Накор също се ухили.

— Те са много суетни мъже, които приемат учението си твърде на сериозно. Пообиколих сред учениците и посъбрах доста, които споделят моето мнение. Наричат се „Сините ездачи“ в моя чест и са обединени срещу тесногръдите възгледи на онези две бабички, които си оставил да ръководят.

Пъг се засмя.

— Братята Корш и Ватум са между най-способните ми ученици. Не мисля, че би им харесало особено, ако разберат, че ги наричаш „бабички“.

— Ясно, че няма да им хареса. Но се държат точно като бабички. „Не казвай това, не споделяй онова.“ Те просто не разбират, че магия няма.

Пъг въздъхна.

— Когато се вгледах в онова, което десетгодишният ми труд беше донесъл в Звезден пристан, видях повторението на миналото, нова конгрегация на Великите, каквато я познавах на Келеуан. Куп мъже, отдадени на своята сила и величие, за сметка на останалите.

Накор кимна.

— Обичат да изглеждат загадъчни и да се правят на важни.

Пъг се разсмя.

— О, да ме беше видял на Келеуан преди толкова години, щеше да кажеш още по-лоши неща за мен.

— Срещал съм аз някои от твоите Велики — отвърна Накор. — Порталът на разлома все още действа и все още търгуваме с Империята. Господарката на империята е умна в преговорите и поне засега всички са доволни и щастливи и от двете страни. От време на време гостува и по някой Велик. А и по някой от онези магьосници, не-човеците от Чакахар. Това не го ли знаеш?

Пъг поклати глава и въздъхна.

— Ако и магьосници на чо-джа са се появили в Звезден пристан, значи с контрола на Конгрегацията над Империята е свършено. — Очите му се замъглиха и той добави: — Има неща, за които не съм и допускал, че ще ги видя, докато съм жив, Накор. Краят на тази традиция е свързан най-вече с тях. Повечето от онова, което придаваше на Конгрегацията сила, се основаваше на страха и лъжата. Лъжи за магьосници, лъжи за Империята и лъжи за онези, които са извън нейните граници.

Накор като че ли разбра думите му.

— Лъжите могат да живеят дълго. Но не и вечно. Би трябвало да се завърнеш, да посетиш и да видиш.

Пъг поклати глава, без да е сигурен дали дребничкият му събеседник има предвид Келеуан, или Звезден пристан.

— От близо девет години съм оставил миналото зад гърба си. Децата ми вече приличат на възраст като мен и скоро ще започнат да изглеждат по-стари. Видях как жена ми умря, както и учителят ми. Стари мои приятели, и на двата свята, отпътуваха към Залата на смъртта. Никакво желание нямам да видя как децата ми се състаряват. — Пъг се изправи и закрачи напред-назад. — Не зная дали проявих мъдрост, Накор. Знам само, че се боях. Ужасно се боях.

Накор кимна.

— Ние си приличаме донякъде.

Пъг се обърна и се взря в дребния човек.

— В какъв смисъл?

Накор се ухили.

— Живял съм три пъти по-дълго от нормалния човешки живот. Раждането ми е записано в архивите на Кеш по времето на император Саджанаджаро, прадядото на жената на император Диигаи. Преди девет години видях императрицата, бабата на жена му. Беше старица, управлявала повече от четиридесет години. Спомням си я като бебенце, а тогава бях също като сега. — Накор въздъхна. — Никога не съм бил доверчив към другите, но разбирам какво искаш да кажеш. Никой от онези, които познавах като дете, отдавна не е жив.

— А коя беше другата причина да дойдеш?

— Виждам неща — отвърна Накор. — Не знам как се получава, но има моменти, в които просто знам. Николас е тръгнал на път, който ще го отведе далече отвъд Крудий. И в бъдеще го чака голяма опасност.

Пъг дълго помълча, замислен над думите на дребния мъж. Най-сетне рече:

— Какво трябва да направя аз, за да помогна?

Накор поклати глава.

— Аз не съм роден мъдрец. Понякога не разбирам и собствените си дарби. — Въздъхна. — Ти, както изглежда, си човек с големи дарования и познания. Живееш сред чудни същества и не го смяташ за странно. Видях работата, която си оставил в Звезден пристан, и трябва да призная, че е впечатляваща. Да те съветвам тъкмо аз би било самонадеяно.

— Самонадеяно или не, посъветвай ме.

Накор замислено прехапа устни.

— Струва ми се, че момчето е свързваща брънка. — Описа кръг с ръката си и поясни: — Тъмни сили се задвижват и ще бъдат привлечени към него. Каквото и да направим, не можем да отменим това; трябва да сме готови да му помогнем.

Пъг помълча дълго.

— Преди около тридесет години бащата на Николас също беше такава брънка, защото неговата смърт щеше да донесе победата на тъмни сили. — Пъг кимна. — Е, добре. Ще помогна на Николас.

Накор стана.

— Трябва да си лягаме. Ти би искал да си тръгнем утре.

Пъг се усмихна.

— Точно за теб бих искал да останеш. Мисля, че би се оказал ценна добавка за нашата тукашна компания, но разбирам какво е човек да е увлечен от собствената си съдба.

Лицето на Накор помръкна и той отново стана толкова сериозен, колкото при първата им среща.

— От тази компания петима трябва да прехвърлят морето, а с други четирима тепърва имаме да се срещаме. — Очите му се присвиха, сякаш се взираше в нещо далечно и невидимо. — Деветима ще тръгнат и някои не ще се върнат.

Пъг го изгледа с тревога.

— Знаеш ли кои?

— Аз съм един от деветимата — отвърна Накор. — На никой човек не е дадено да знае собствената си участ.

— А момчето? — попита след малко Накор и Пъг отвърна:

— По причините, които вече ти изтъкнах, не би ми било приятно да се въвличам в живота на който и да е смъртен, дори да се падат мои близки. — Поклати глава, като че ли подразнен. — Но не мога да изоставя онези, към които изпитвам обич. Ще помогна на момчето, когато му дойде времето.

Накор се ухили.

— Добре. Заради това казах на баща му, че трябва да дойдем.

— Ти наистина си необикновен човек, Накор.

Накор се засмя и кимна.

Върнаха се в трапезарията и завариха Амос да довършва поредния си разказ за удоволствие на Гуда и Николас. Риана изглеждаше притеснена, а Хари като че ли изобщо не го забелязваше, омаян от външността й.

Разговорът отново се прехвърли към злободневни неща и клюки от Крондор. Скоро след това прозевките показаха, че на гостите им е време да се оттеглят.

 

 

Николас тъкмо беше заспал, когато нечия ръка го разтърси. Събуди се с разтуптяно сърце и видя надвесения над него Хари.

— Какво? — попита той хрипливо.

— Няма да повярваш! Хайде, ставай!

Николас бързо скочи от леглото и отиде с Хари в стаята му в другия край на дългия коридор. Хари му каза:

— Тъкмо заспивах и чух странен звук…

Махна на Николас да дойде до прозореца и прошепна:

— Тихо.

Николас погледна през прозореца и видя лейди Риана, застанала на една далечна морава. Не можеше да се сбърка златната коса, сияеща под светлината на две от луните на Мидкемия. Хари прошепна:

— Тя издаваше тези странни звуци, като че ли правеше заклинание или пееше, но…

— Но тя е гола! — възкликна Николас.

— Но само преди миг беше с дрехи, честна дума! — Жената наистина беше гола и като че ли беше изпаднала в някакъв транс. Хари подсвирна тихо и възкликна: — Какво прави?

Николас усети, че го полазват студени тръпки. Въпреки смайващата красота на жената на моравата, във външността й нямаше нищо съблазнително или похотливо. Почувства се неловко и дори нещо повече — обзе го страх.

— Виж! — каза Николас.

Около жената се появи златен нимб и засия ослепително. Момчетата се принудиха да извърнат очи от нарастващото сияние. Когато погледнаха отново, светлината беше намаляла, но нимбът се бе уголемил. Стана колкото къща, после — колкото кораба на Амос… мантията от светлина растеше, а вътре в нея нещо придобиваше очертания. А след това светлината угасна и на мястото, където доскоро стоеше лейди Риана, едно могъщо същество от легендите разпери широките си по сто разкрача криле. Златни люспи заблестяха под сребърната светлина на двете луни, дългият сребрист врат се изви и огромната глава се извърна към небето. След това драконът подскочи, плесна с гигантските си криле, блъвна огън и се понесе към небето.

Двете момчета не можеха да помръднат. След като драконът се скри в небето, момчетата се обърнаха и се спогледаха. По лицата и на двамата се стичаха сълзи на страх и възхита. Великите дракони не съществуваха. Имаше по-малки същества, наричани дракони, змейове или виверни, но те бяха просто летящи гущери, лишени от разум. И не живееха по Западните владения, но според мълвата бяха нещо обичайно в южен Кеш. Но златните дракони, които могат да говорят и да вършат магии — те просто не съществуваха. Те бяха митични същества… и въпреки всичко те бяха видели как една жена, с която преди малко бяха вечеряли, се превърна в най-могъщото и величаво същество и как отлита в небесата на Мидкемия.

Николас не можеше да спре сълзите си, толкова развълнуван беше. Хари най-после се окопити и промълви:

— Дали да не събудим Амос?

Николас поклати глава.

— Не го казвай на никого. Никога. Разбра ли?

Хари кимна, забравил обичайната си хлапашка самоувереност и превърнал се в едно обикновено изплашено момче.

— Няма.

Николас остави приятеля си и се върна в стаята си. И като влезе, сърцето му подскочи, защото видя Пъг. Чародеят бе седнал на леглото му.

— Затвори вратата.

Николас се подчини и Пъг каза:

— Риана не може да издържи дълго с жалката храна, която изяде на вечеря. Трябват й много сили, за да поддържа човешката си външност. Ще половува няколко часа.

Николас пребледня. За пръв път в живота си се почувства толкова далече от дома и от закрилата на своя баща и майчината обич. Знаеше, че Пъг им се води роднина, но той също така беше могъщ магьосник, владеещ тайнствени изкуства, а Николас току-що беше видял нещо, което не трябваше да вижда.

— Няма нищо да кажа — успя да прошепне той.

Пъг се усмихна.

— Знам. Седни.

Николас седна до Пъг и Пъг каза:

— Я ми дай да ти видя крака.

Не се наложи да му казват кой и Николас повдигна левия си крак, та Пъг да разгледа деформираното му стъпало. Пъг го огледа продължително и каза:

— Преди време татко ти ме попита дали мога да ти оправя крака. Казвал ли ти е?

Николас поклати глава. Все още беше толкова уплашен от видяното, че не можеше да разчита, че гласът му няма да секне, ако се опита да проговори.

Пъг го изгледа.

— Беше когато чух за този дефект. И за усилията да го излекуват.

— Мнозина се опитваха — пак прошепна Николас.

— Знам.

Пъг стана, отиде до прозореца и се загледа в ясната нощ, пълна с искрящи звезди. Обърна се към Николас и рече:

— Казах на баща ти, че не мога. Не беше истина.

— Защо? — попита Николас.

— Защото колкото и да те обича баща ти, Николас — а Арута обича децата си дълбоко, колкото и да му е трудно да го показва — никой родител няма правото да промени природата на едно дете.

— Но защо излекуването ми нямаше да е редно? — попита Николас.

— Не знам дали ще ме разбереш, Николас. — Пъг се върна и седна до момчето. — Всички ние имаме в себе си способността да преодоляваме себе си, стига да решим да го направим. Повечето от нас обаче не само че не се опитват, но дори не признават пред себе си тази способност.

— Виж, според всичко, което разбирам от магия, а разбирам доста, леченията, прилагани върху теб като малък, е трябвало да подействат. Нещо обаче е пречело на тези заклинания да подействат.

— Искаш да кажеш, че сам не съм позволявал да ме изцерят?

— Нещо такова. Но не е толкова просто.

— Всичко бих дал, за да бъда нормален — каза Николас.

Пъг стана.

— Наистина ли?

Николас замълча дълго и после каза:

— Мисля, че да.

Пъг се усмихна успокоително.

— Лягай да спиш, Николас. — Извади нещо от джоба на халата си и го постави на нощната масичка. — Този амулет е дар. Почти същият е като онзи, който дадох на твоя баща. Ако ти потрябвам, за каквото и да е, стисни го силно в дясната си ръка и изречи името ми три пъти. Ще дойда.

Николас взе амулета от масичката и видя, че е с формата на трите делфина, също като онези във фонтана пред къщата на магьосника.

— Защо?

Пъг се усмихна широко.

— Защото сме роднини и приятели. А в бъдещите дни можем да си потрябваме. И защото оставям на теб и на твоя приятел да опазите една тайна.

— Лейди Риана?

— Тя е твърде млада и глупава — да се остави да я видят така. В нейната раса първите стадии от живота преминават почти без мисъл, като при обикновените животни. На всеки десет години драконът се скрива в пещера, за да смени кожата си, и всеки път излиза оттам с различен цвят. Мнозина са загивали точно в този момент, защото при преобличането си са безпомощни. Едва онези, които са преживели най-дълго, многократно повече от един човешки живот, се появяват със златна кожа и будно съзнание. Когато най-после дойде разумът, той ги безпокои. В древни времена други от нейната раса щяха да я учат. — Пъг отвори вратата. — Малко велики дракони са останали. Веднъж майката на Риана ми помогна в едно изпитание, така че аз помогнах на детето. Няма да е разумно да позволим на хората да знаят, че сред тях вървят не-хора.

Николас промълви.

— Татко ми е казвал, че с времето ще има много неща, които ще науча, но няма да мога да ги казвам на други хора. Сега разбирам.

Пъг не каза нищо и затвори вратата. Николас се отпусна на леглото, но дълго време сънят отказваше да го споходи.