Карл Май
През пустинята (13)

Послеслов

„Каквото поиска Аллах, става,

а каквото не иска — не става.“

Ето че най-после Аллах поиска на български език да започне да излиза шесттомникът на Карл Май „Под сянката на падишаха“, или „Спомени за пътешествия из турската империя“,^[1] съдържащ едни от най-търсените и обичани приключенски романи от Ориента, които по своята значимост, художествена стойност и влияние върху читателите се нареждат непосредствено след трилогията „Винету“. Ето и заглавията на отделните романи:

„През пустинята“, „През дивия Кюрдистан“, „От Багдад до Стамбул“, „Из дебрите на Балканите“, „През страната на скипетарите“ и „Жълтоликия“.

Някой би възразил, че на нашия книжовен пазар отдавна се продават заглавията „През пустинята“ и „През дивия Кюрдистан“, но нека се имат предвид поне следните три съображения:

1) Да се спре поредицата след издаването на втория том е най-малкото равностойно, да речем, на издаването само на първата част от „Граф Монте Кристо“. Тоест представете си да не знаете какво става по-нататък след бягството на главния герой от крепостта Иф или пък да се издаде само половината от интересен криминален роман и останалото да се предостави на въображението на отчаяния читател. Казвам всичко това, защото убийството при солените езера в Тунис, а и други престъпления биват наказани едва в следващите части от шесттомника и изобщо целият приключенски епос получава завършен вид едва на Адриатическото крайбрежие („Жълтоликия“).

2) Досега предлаганите варианти на първите два тома представляват съкратения наполовина оригинал.

3) За единия от тях е използван френският превод-адаптация на съответния роман.

Това са все дела (разбирай престъпления) в сферата на преводната ни литература, които са немислими в страна с установено законодателство в областта на книгоиздаването. Но нека самите читатели преценят какви поражения са нанесени на споменатите два романа.

Предисторията на шесттомника сигурно представлява интерес за любопитния читател на приключенска литература. Почти всички от по-известните произведения на писателя, създадени особено през неговите първи два творчески периода (творческият път на Карл Май се разделя на четири творчески периода), излизат на книжовния пазар значително по-късно във формата на отделни романи, подредени след години в познатите ни 74 тома събрани съчинения. Както трилогията „Винету“, така и предлаганата шесттомна поредица са представлявали отначало по-къси или по-дълги приключенски разкази, отпечатани първо в различни вестници и списания. Така например в основата на шесттомника са текстове, които Карл Май публикува с прекъсване дълги години в католическия седмичник „Дойчер Хаусшац“, Пустет Ферлаг, Регенсбург, между 1888 — 1888, като наново подрежда и преразпределя поредица от разкази, написани за издателя Фезенфелд. И така шестте разказа, започнали да излизат на страниците на „Дойчер Хаусшац“ от януари 1881 г., по-късно се обединяват (едва в 1892) и образуват първия том „През пустинята“ и първата половина от втория „През дивия Кюрдистан“. Ето как до края на 1892 шестте познати ни тома излизат във формата на отделни книги, като в края на шестия том „Жълтоликия“ се появява и значително по-късно написаният епилог за смъртта на врания жребец Рих.

Драматичното действие в огромния по своя обем приключенски ориентало-балкански цикъл (3765 страници във варианта на Фезенфелд) се разгръща почти изцяло в границите на тогавашната огромна Османска империя, такава, каквато е била около 1870. Незабравимите герои на Карл Май изминават пътя от Тунис в посока към Египет, от Нил до кюрдските планини, после през Багдад стигат до Истамбул и през Мелник до Адриатическото крайбрежие. Главоломните поврати, опасностите, които трябва да преодолеят по своя път в борбата си срещу престъпността, тиранията и несправедливостта, са само една от причините, които оставят у нас незабравими впечатления и ни карат да изпитаме неповторими емоции. И както е типично за Карл Май, динамичното действие, приключенията и загадките започват незабавно — Кара Бен Немзи и Хаджи Халеф се натъкват неочаквано на следа в пясъка, която ги отвежда до човешки труп, жертвата на кърваво злодеяние. Оттук нататък за читателите вече няма покой.

Но макар и съвсем накратко, се налага да направим и един друг паралел, за да оценим по достойнство художествените постижения на писателя както в целия му „ориенталски“ цикъл, така и в споменатите шест тома. Въпреки че, когато става дума за индианските романи на Карл Май или за неговия цикъл от Дивия запад, не бива да забравяме, че в случая имаме работа с едно напълно самобитно и оригинално творчество, все пак трябва да се има предвид и фактът, че по онова време преди Карл Май съществува дългогодишна школа и традиция в индианския роман или в романа на Дивия запад. Ще спомена само няколко имена, за които е доказано, че са повлияли „индианското“ творчество на немския писател. Това е преди всичко Фенимър Купър, както и Чарл Сийлсфилд, Фридрих Герстекер и Мьолхаузен. Обаче „ориенталския“ или „източен“ приключенски роман не е дотам развит, нито има такива именити предшественици. Ето защо и в това отношение трябва да отдадем заслуженото на Карл Май. Прави са литературоведите, които твърдят, че за масовия немски читател от онези десетилетия „душата и духът на Ориента“ са разкрити най-вече благодарение на приказките от „Хиляда и една нощ“ и на романите на Карл Май. За несравнимото майсторство на писателя, създало тези бестселъри на приключенския жанр, сбито, но много съдържателно, говори мисълта на Вл. Мусаков: „Карл Май успя да оживи дори и пустинята.“

Интересна е оценката за шестте тома и на известният издател Фезенфелд, който при търсенето на „четивни и касови“ материали за издателството си се натъква на „Под сянката на падишаха“ от „някой си Карл Май. Започнах да чета и вече не можах да се откъсна от този приключенски разказ. Забравих всичко, и семейство, и работа, и ядене, и пиене! Да събера тези разкази, разпокъсани в отделни списания, да ги подредя в книги и в този вид да ги даря на немската младеж, на целия народ — ето тази мисъл не ми даваше повече покой“.

Както винаги по законите на черно-бялата живопис, типична за жанра, двата лагера са ясно очертани — от една страна са „рицарите“, защитаващи доброто — Кара Бен Немзи (ориенталският вариант на Олд Шетърхенд), неговият слуга или по-скоро приятел Хаджи Халеф и техните спътници, а от другата страна са престъпниците — братята Хамд и Баруд ал Амазат, Абрахим Мамур, Абу Саиф, Манах ал Барша, както и Жълтоликия с цялата си банда. Макар че непрекъснато повтарящите се мотиви и похвати, неразделни атрибути на приказката, възприети и от приключенския жанр (ненапразно Карл Май сам се нарича хакавати — разказвач на приказки) като борбата на доброто срещу злото, преследване, отвличане, пленяване, освобождаване, подслушване, двубои, загадки, тайни и тяхното разкриване и какво ли още не, поне теоретично, на пръв поглед би следвало да доведат до еднообразие и известно спадане на читателския интерес, на практика става тъкмо обратното — талантът на писателя винаги намира нови варианти, а непрекъснатата смяна на кулисите, новите усложнения, новите действащи лица и новите опасности дават своите положителни резултати. Разбира се, с инструментариума на приключенския жанр Карл Май сътворява един наистина незабравим „ориентало-балкански“ епос. Ала тези както и повечето романи на писателя не са изградени еднопластово, не са така елементарни и повърхностно конципирани, както, да речем, книгите на един Салгари. Колкото и да са изтъркани думите „идейност“ или „идейни“ и философски внушения, ми се струва, че не можем да минем без тях, ако желаем да разберем структурните особености, дълбочината, многопластовостта на тези романи, както и авторовата стратегия при създаването им, а оттам и истинската им стойност.

Още първият том „През пустинята“ започва така: „Истина ли е, сихди, че искаш да си останеш гяур, неверник, който е по-презрян и от псе и по-отвратителен от плъх, който се храни с нечистотии?“ Това са думи на незабравимия Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Абас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах към Кара Бен Немзи. Така започва един от вечните им спорове (в случая на верска основа), които, лишени от всяка натрапчивост, често развеселяват читателите. В крайна сметка нито Кара Бен Немзи става мюсюлманин, нито пък Хаджи Халеф християнин, макар че най-сетне той прояжда и шунка. Ала под често комичната „покривка“ нещата са по-дълбоки и по-сериозни. Неведнъж в романите на Карл Май става дума за религиозни въпроси и нашего брата, възпитаван дълги години във войнстващ атеизъм, махва с ръка и понякога е склонен да прескочи подобни „скучни“ места, както явно са постъпвали и някои „преводачи“. Но религиозният въпрос и морал са неделима част от мирогледа на писателя. Карл Май възлага големи надежди на религията за превръщането на „човека-животно“ в „благороден човек“. Не е вярно, че писателят противопоставя християнството на мюсюлманството. Тъкмо обратното доказват особено по-късните му произведения. Често той подчертава непреходните стойности и в двете религии в духа на религиозната толерантност, за която непрекъснато пледира. Стремежът му към „обща световна религия“, пропагандирането на практическото християнство му навличат упреци и от протестанти, и от католици. А колко съвременни са неговите мисли в това отношение! Но този далеч не е единственият сериозен проблем, занимаващ писателя. Интересно е, че в определени исторически периоди отделни произведения на Карл Май предизвикват в определени среди отрицателни реакции. Даже и някои от предлаганите шест романа! Но, слава Богу, те са конюнктурни! Да оставим настрана факта, че само допреди десетина години по принцип Карл Май бе нежелан у нас, но така например нежелан беше (или още е?) романът „През дивия Кюрдистан“ в съседна Турция. Защо? Защото хуманистът Карл Май защитава правото на живот и самостоятелно развитие на кюрдите. А именно той не би могъл да напише тази своя книга „малко тъй по-иначе“. И какво? Да не я издаваме ли? Или да се съобразяваме с лошото настроение на д-р Ковачевич, литературоведка от сръпския университет, която в своя статия гневно протестира срещу това, че, видите ли, в своите „балкански романи“ (4, 5, 6 том от шесттомника) Карл Май споменавал всички други националности, като сърби, българи, скипетари (албанци), турци, цигани, румънци, само не и македонци, макар героите му да преминават през българския град Мелник и после през географската област, наречена Македония. Но това е просто едно лично мнение по националния въпрос на Балканите на един писател, творил преди около век! Може би е дразнещ и фактът, че тъкмо там Карл Май прави един кратък исторически екскурс, споменавайки за Златния век в развитието на българската култура и държава при цар Симеон? Но пък за нас точно тези пасажи имат голяма стойност! Няма да правим капитал и от факта, че образите на българите (Илия, Анка, Яник) са положителни, защото това може да е резултат както на чиста случайност, така и на обичайната любов на писателя към потиснатите, но просто сме длъжни да направим достояние на нашия читател прекрасния образ на българката Анка, носителка на голяма морална чистота. Заслужава нашето внимание и напълно правдивата картина на някогашния Мелник, оживено търговско средище с население от около 17 000 души, описан така увлекателно от Карл Май, град, който няма почти нищо общо със съвременната музейна руина.

Интересни изводи могат да се направят и от един кратък паралел между сагата (цикъла) за Дивия запад и ориенталската сага (цикъл), родени под перото на писателя. Докато в Дивия запад Олд Шетърхенд има до себе си най-често един Винету, направо легендарен образ, който му е най-малкото равностоен, то при пътешествията и приключенията в ориенталския цикъл (имам предвид не само споменатите шест тома) най-близкият сподвижник на главния герой е Хаджи Халеф Омар, един симпатичен и весел герой, чийто ръст е обратно пропорционален на неговата болезнена жажда за слава и мания за самоизтъкване, и то чрез близостта си с главния герой. Споровете и преживяванията с това жизнено, храбро и своенравно човече са източник на неподправен хумор и не напразно той е един от най-големите любимци на читателите. Но малкият Халеф с голямото име иначе не е равностоен на Кара Бен Немзи. В някои литературни анализи Халеф е сравняван със Санчо Панса и в това има нещо вярно. Но само нещо. По-важното в композиционно отношение и във функционално значение е ролята на този образ като коректив, като инструмент, чрез който често се стига до истината, до разкриването на загадката, до важни морално-философски обобщения. Във функционално отношение този образ донякъде е аналогичен на образа на Сам Хокинс.

Подобни двойки герои са по-типични за криминалната литература, поточно за детективския роман, и в това няма нищо чудно, понеже Май в композиционно отношение често си служи с похватите на криминалното четиво, използва също така и негови мотиви. Затова по-скоро бих казал, че отношенията на Кара Бен Немзи и Халеф напомнят тези между Шерлок Холмс и доктор Уотсън, като естествено това сравнение се прави с известни уговорки и резерви.

Безспорни са увлечението и интересът на Карл Май към Ориента. Писателят се прекланя пред неговата мъдрост, завладян е от неговата загадъчност, натъжен е от неговата съдба. За него, пацифиста, демократа и хуманиста; няма нищо по-важно от разбирателството между Изтока и Запада, от мирното сътрудничество между Ориента и Окцидента. Колко актуални тъкмо днес са думите му от неговия роман „Ардистан“: „Нека пътищата, водещи от Запада към Изтока, да не бъдат повече пътища на войната, а пътища на мира! Нека спрат транспортите с оръжия и войници! Нека разцъфти търговията! Тогава човекът ще бъде достоен за името човек!… И ако дойде решаващият и труден час, в който както в Далечния изток, така и в Далечния запад трябва да се реши съдбовният въпрос дали да бъде мир или война, Изтокът и Западът ще застанат един до друг като могъщи неразделни приятели и ще накарат народите да оставят мечовете си да ръждясат!“

Големият и нестихващ интерес на читателите към приключенските романи от поредицата „Под сянката на падишаха“ намира своето логично отражение и в ранното и нееднократно филмиране на тези романи. Първият ням филм по приключения от Ориента датира още от 1920 година. А първият озвучен филм, и то създаден без значителни отклонения от самото произведение (за разлика от филмите, базиращи се на цикъла за Дивия запад) е завършен през 1936 година под заглавието „През пустинята“. Изобщо в една трета от всичките 23 филма, снимани по произведения на Карл Май, действието се развива в Ориента. „Ориенталските“ филми са снимани предимно в Испания, а филмът „Жълтоликия“, прожектиран и у нас под злощастното заглавие „Шутът“, е заснет в Югославия и България. Създадени са и два по-значителни телевизионни сериала: „С Карл Май в Ориента“ и „Кара Бен Немзи Ефенди“. Да споменем и най-известните изпълнители на ролята на Кара Бен Немзи: Фред Раупах (загинал през Втората световна война), американеца Лекс Баркър, известен и у нас, както и Карл Михаел Фоглер.

Някои от направените по-горе бележки може би обясняват огромния интерес към творчеството на Карл Май особено през тази юбилейна за автора година, когато се навършват 150 години от рождението му и 80 години от неговата кончина. Романите му са преведени на 29 езика, последните от които са японски и литовски. Общият им тираж е вече далеч над 100 милиона и никой не може точно да го изчисли. Но всъщност нека предоставим на нашия читател сам да си отговори на въпроса, защо романите на „необикновения литературен феномен“ Карл Май в много европейски страни се превърнаха в трайни бестселъри и нека при тази своя преценка той не се влияе от мнението на Алберт Айнщайн, който казва: „Повечето приключенски книги, които съм чел, са ми доскучавали, но романите на Карл Май никога!“.