Карл Май
През пустинята (8)

Осма глава
По бреговете на река Тигър

„Господ ще е жесток към вас, защото той иска да унищожи всички измислени богове и всички острови на езичеството трябва да почитат само него — всеки там, където е. И той ще простре ръка през нощта, за да погуби Асур. Ниневия той ще превърне в пустош, и то суха като пустинята, в която да се събират всички животни от езическите страни; червени рибари и корморани ще обитават кулите им и ще пеят по прозорците им, а по гредите на таваните им ще има гарвани, защото пущинакът ще достига праговете на къщите им. Това е веселият град, който беше толкова сигурен и уверяваше самия себе си: няма други като мен. Как опустя той толкова, че да живеят в него диви животни? Който мине край него, го освирква и пляска с ръце.“

Спомних си тези думи на пророк Зефания (глава 2, 11–15), когато при залез-слънце спирахме лодката си на десния бряг на река Тигър. Цялата местност от дясната и лявата страна на реката прилича на гроб. Голям, невероятно голям, запустял гроб. Руините на стария Рим и Атина се осветяват от слънцето, а паметниците на някогашния Египет се издигат в небесата като фигури на великани. Те говорят достатъчно красноречиво за могъществото, богатството и естетическия усет на онези народи, които са ги издигнали. Но тук, по бреговете на двете реки, Ефрат и Тигър, има само безредни купища развалини, през които бедуинът язди нехайно, без дори и да предполага, че под копитата на коня му лежат погребани възторжените викове и въздишките на хилядолетия. Къде е кулата, която хората са изградили в Синеар, като са си говорили един на друг: „Елате, хайде да си построим град и кула, чийто връх да стигне до небето, за да се прочуем!“ Те построили града и кулата, но мястото запустяло. Искали са да останат в историята, но имената на племената и народите, които последователно са обитавали този град и са проповядвали в кулата идолопоклонничеството, както и тези на князете и наместниците, покрили се със златото и кръвта на милиони, са забравени и могат да бъдат възстановени от нашите изследователи само с много големи усилия…

Но как стигнах до Тигър и до @парахода, който ни откара до бързеите на Келаб?

Вървях с атайбехите до пустинята Ед Дахна, тъй като след бягството си от Мека не се осмелявах да се показвам в западната част на страната. Близостта на Маскат ме примамваше да посетя този град. Направих го без всякакви придружители, разгледах прочутите зидове, укрепените улици, джамиите и португалските църкви, наслаждавах се също и на белуджистанската лична гвардия на имама и накрая седнах в едно от откритите кафенета, за да изпия чаша кешрех. Това питие се вари от люспите на кафеени зърна и се подправя с канела и карамфил. Съзерцанието ми бе смутено от една появила се на входа особа.

Погледнах натам и видях пред себе си мъж, който заслужаваше да бъде разгледан по-подробно.

Висок цилиндър се крепеше върху тясната му продълговата глава, която по отношение на растителността върху нея почти приличаше на пустиня. Посред безкрайно широка уста с тесни устни се беше изпречил нос, който впрочем беше достатъчно остър и дълъг и издаваше намерението си да стигне до брадичката. От широката, безупречно изгладена яка на ризата му стърчеше гол, мършав врат. Надолу следваха вратовръзка на сиво каре, сива карирана жилетка, сиво карирано сако и сиви карирани панталони, също такива гамаши и покрити със сив прах ботуши. В дясната си ръка сивокарираният мъж носеше подобна на жезъл мотичка, а в лявата държеше двуцевен пистолет. От най-горния му джоб любопитно надничаше сгънат вестник.

— Верин кахве! (Дайте кафе!) — каза той с гърлен глас, чийто тембър напомняше на звука, издаван от кречетало за плашене на врабчета.

После седна на едно сение, което всъщност трябваше да представлява нещо като маса, той обаче го използва за стол. Донесоха му кафето, мъжът наведе нос над питието, помириса го, изля го на улицата и остави чашата на земята.

— Верин тютюн! (Дайте тютюн!) — заповяда той сега. Дадоха му запалена вече лула, той дръпна веднъж, изкара дима през носа си, изплю се и хвърли лулата до чашата.

— Верин… — Човекът се замисли, но не можа да се сети за турската дума, а арабски, изглежда, изобщо не знаеше. След това без колебание изръмжа: — Верин ростбиф!

Кафеджията не го разбра.

— Ростбиф! — повтори чужденецът, като с уста и с всичките си десет пръста имитираше ядене.

— Кебап! — обясних аз отзивчиво на гостилничаря, който веднага изчезна зад вратата, за да приготви ястието. То се състои от малки четириъгълни парченца месо, които се пекат на шиш върху жарава.

С това обърнах вниманието на сивокарирания мъж върху себе си.

— Арабин? — попита той.

— Не.

— Турчин?

— Не.

Той вдигна тънките си вежди във въпросително очакване.

— Англичанин?

— Не. Немец съм.

— Немец? Какво прави тук?

— Пия кафе.

— Veri well! Какъв сме?

— Аз съм writer!^[1]

— Ах! Какво тук търси, в Маскат?

— Разглеждам.

— А след това?

— Още не знам.

— Има пари?

— Да.

— Как се казва?

Назовах му името си. Той зяпна и тънките му устни образуваха равностранен четириъгълник, който позволяваше да се видят широките дълги зъби на мъжа. Веждите му се вдигнаха още по-високо отпреди, а носът му се заклатушка, сякаш се опитваше да се осведоми какво ще каже дупката под него. След това той бръкна в джоба на сакото си и извади оттам един бележник, разлисти го, а после вдигна ръка нагоре, за да свали шапката си и да ми се поклони.

— Welcome, sir! Познавам вас!

— Вие — мен? Мога ли да попитам откъде?

— Аз приятел на сър Емъри Ботуел, член на Травълърс Клъб, Лондон, Ниър стрийт 47.

— Наистина ли? Вие познавате сър Емъри? Къде е той сега?

— Пътува. Насам-натам, не знам. Били ли сте с него в Алжир?

— Наистина.

— Лъвове стреля?

— Да.

— После лов на пустинни разбойници?

— Така е.

— Имате време?

— Хм! Защо питате?

— Чел за Вавилон — Ниневия, разкопки, поклонници на дявола. Искам там също копае, Fowlingsbull взема, подаря на Британски музей. Не знае арабски, искам имам ловец. Идвате с мен — плаща добре, много добре!

— Мога ли да попитам за името ви?

— Линдси, Дейвид Линдси — няма титли, не иска сър Дейвид Линдси казва.

— Вероятно възнамерявате да ходите по Тигър и Ефрат.

— Yes. Имам параход — пътува нагоре, слиза — параход чака или обратно в Багдад — купува коне и камили — пътува, ловува, копае, подарява Британски музей, Травълърс Клъб. разказва. Вие идва с мен?

— Предпочитам да съм сам.

— Разбира. Можете напуснете мен, когато пожелае — ще плати добре, хубаво плати — само идвате.

— Кой още ще бъде с нас?

— Колкото иска вие — но по-добре вие, аз, двама слуги.

— Кога тръгвате?

— Вдругиден, утре, днес — все едно!

Едва ли можех да получа по-подходящо предложение. Не се колебах много и тръгнах. Благоразумно поставих условието, че по всяко време ще мога да поема по собствения си път. Сър Дейвид ме заведе на пристанището, където беше акостирал един чуждестранен малък параход, и само след около половин час установих, че едва ли можех да си пожелая по-добър спътник от този англичанин. Той искаше да стреля по лъвове и всевъзможни други диви животни, да посети поклонниците на дявола, а най-много от всичко желаеше да изкопае някой Fowlingsbull (крилат бик), както го наричаше той, и да го подари на Британския музей. Това бяха авантюристични планове, но тъкмо по тази причина спечелиха пълното ми одобрение. По време на пътешествията си бях срещал и още по-странни чудаци от Дейвид Линдси.

За съжаление той не ме пусна да се върна при атайбехите и трябваше да изпратя човек да вземе нещата ми и да съобщи на Халеф накъде тръгвам. Когато мъжът се върна, ми разказа, че Халеф искал да отиде с още един атайбех в земите на шаммарите, за да водят преговори по присъединяването на атайбехите към тях. Щял да вземе моята хе джина и да ме намери.

Новината ми хареса. Фактът, че Халеф беше избран за тази мисия, ми доказваше, че той се радва на особено доверие от страна на шейха. Тръгнахме нагоре по Персийския залив, разгледахме Басра и Багдад, а след това, пътувайки срещу течението на Тигър, стигнахме до мястото, където се намирахме в момента.

Тук Саб ал Асфал се вливаше в Тигър, а двата бряга бяха обрасли с гъста бамбукова джунгла. Както вече казах преди това, нощта настъпваше, но Линдси настояваше да слезем на сушата и да опънем палатки. Нямах особено желание за подобно нещо, но не можех да го оставя сам просто така и го последвах. Екипажът на параходчето се състоеше от четирима души. На разсъмване малкият плавателен съд трябваше да се върне в Багдад и без да вземе под внимание съвета ми, англичанинът реши да разтовари всичко, дори и четирите коня, които беше купил в Багдад.

— По-добре да не правим това, сър Дейвид — предупредих го аз.

— Защо?

— Защото утре на дневна светлина ще стане по-лесно.

— Може и вечерта — плаща добре!

— И ние, и конете сме на по-сигурно място в парахода, отколкото на сушата.

— Тук има ли крадци, разбойници, убийци?

— На арабите никога не бива да се вярва, а не сме и подготвени.

— Няма да им вярваме и ще се подготвим — имаме пушки. Всеки негодник ще бъде застрелян.

Линдси не промени намерението си. Свършихме работата чак след два часа. Двете палатки бяха опънати, а между тях и брега вързахме конете. След като вечеряхме, легнахме да спим. На пост застанах аз, а след мен втори и трети бяха двамата слуги. Самият Линдси пое четвъртото дежурство. Нощта беше чудно хубава, пред нас шумяха водите на широката река, а зад нас се издигаха възвишенията на Джебел Кануке. Блещукащите звезди осветяваха всичко достатъчно добре, но земята, на която се намирах, все пак беше загадка. Нейното минало приличаше на водите на Тигър, изчезващи там долу в сенките на джунглата. С Асирия, Вавилония и Халдея се свързват спомените за всички народи и огромни градове, но тези спомени приличаха на ретроспекцията на една мечта, чиито подробности са забравени.

Когато дежурството ми свърши, събудих единия от прислужниците и му дадох нужните напътствия. Казваше се Бил, беше ирландец и създаваше впечатлението, че силата на мускулите му е трийсет пъти по-голяма от тази на ума му. Усмихваше се под мустак на указанията ми, а после започна да се разхожда напред-назад. Аз заспах.

Когато се събудих, то съвсем не беше по моя воля. Някой ме буташе по ръката. Пред мен стоеше Линдси в сивия си кариран костюм, който беше решил да не сваля дори и в пустинята.

— Сър, събудете се!

Скочих и попитах:

— Случило ли се е нещо?

— Хм… да!

— Какво?

— Неприятно!

— Но какво?

— Конете ги няма!

— Конете ли? Отскубнали ли са се?

— Не знам.

— Тук ли бяха все още, когато вие поехте поста?

— Йес!

— Но нали сте пазели!

— Йес!

— Къде?

— Там.

Сър Дейвид посочи към един самотен хълм, който беше доста далеч от палатките ни.

— Там ли? Защо там?

— Ами там е хълмът с развалините. Отидох заради крилат бик.

— И като се върнахте, конете ги нямаше?

— Йес.

Излязох от палатката и огледах мястото, където бяха вързани конете. Краищата на въжетата бяха все още там; някой ги беше прерязал.

— Не са се отскубнали, а са откраднати — обясних аз. Устата на Линдси се разтегна в познатия четириъгълник и той доволно се разсмя.

— От кого?

— От крадци.

Англичанинът направи още по-доволна физиономия.

— Много добре, от крадци. Къде са, как се казват?

— Откъде да знам?

— Но аз също не знам. Хубаво, много хубаво! Приключение!

— Още не е минал и час от кражбата. Да чакаме още пет минути, докато се развидели достатъчно, за да открием следите на крадците.

— Хубаво… отлично! Вие бил прериен ловец — следи намира, преследва, убива. Огромно удоволствие — плаща добре, много добре!

Той влезе в палатката, за да направи необходимите според него приготовления. След малко в светлината на изгрева различих следите на шестима мъже и му съобщих това свое откритие.

— Шест? Ние колко?

— Само двама. Двама трябва да останат да пазят, докато се върнем.

— Йес! Заповядва това и после тръгва!

— Добър бегач ли сте, или да взема със себе си Бил?

— Бил ли? Ами! Защо дошъл на Тигър? Приключения! Тича добре — тича като елен!

След като даде необходимите инструкции, Линдси прехвърли загадъчната мотичка през рамо до пушката и ме последва. Трябваше да настигнем крадците, преди да са се присъединили към някоя по-голяма група, и аз бързо се понесох напред. Дългите карирани крака на спътника ми бодро се движеха наравно с мен. Истинско удоволствие беше да се тича с него.

Всичко това се случи през пролетта. Ето защо земята не приличаше на пустиня, а на ливада, само че цветята растяха на снопове или на храсти. Не бяхме изминали много път и ето че крачолите ни вече се бяха боядисали от цветния прашец. Благодарение на високата растителност следите личаха много добре. Накрая те водеха към един малък доста пълноводен приток, идващ от Джебел Кануке. На брега му следата свършваше на място, където тревата беше доста отъпкана от конски копита, и новият оглед показа, че оттук нататък следите са не четири, а десет. Двама от шестимата крадци бяха тичали дотук, където са били скрити всичките им коне.

Линдси направи кисела физиономия.

— Отвратително — ще се пукна от яд!

— За какво?

— Ще избягат!

— Как така?

— Всички коне са с тях — ние тича.

— Ами! Въпреки всичко ще ги настигнем, ако издържите. Но това съвсем не е необходимо. Трябва не само да се гледа, но и да се мисли.

— Добре. Да мисли!

— Тези хора случайно ли са дошли до нашия лагер?

— Хм.

— Може би да, а може би не. Струва ми се, че конекрадците са следвали парахода по суша, а той спираше всяка вечер. Ако е така, значи засега следите им ще водят на запад, защото трябва да минат през реката, а при прилив не могат да имат доверие на чуждите коне.

— Значи трябва да заобиколят?

— Да. Ще трябва да потърсят брод или някое по-подходящо място за преминаване, а после отново да се върнат към предишната посока.

— Хубаво, добре — много добре!

Той свали дрехите си и се приближи до брега.

— Да, сър Дейвид, а добър плувец ли сте?

— Йес.

— Тук не е съвсем безопасно, когато оръжията и дрехите трябва да се запазят сухи. Увийте дрехите около шапката си като тюрбан!

— Добре, много добре — ще го направи.

Аз също свих дрехите си на вързоп и го сложих на главата си. После влязохме във водата. Този англичанин наистина беше толкова сръчен плувец, колкото и издръжлив бегач. Благополучно стигнахме до другия бряг и отново облякохме дрехите си.

Линдси се постави изцяло под мое ръководство. Бързо изминахме още около две английски мили на юг и след това завихме на запад, където хълмовете ни осигуряваха добра видимост надалеч. Изкачихме се на едно възвишение и се огледахме. Докъдето ни стигаше погледът, не се виждаше жива душа.

— Нищо, няма никой — лошо.

— Хм, и аз не виждам нищо.

— Значи все още имаме време да преследваме крадците там долу, до рекичката. Няма да си тръгна оттук, докато не взема обратно четирите коня.

— Аз също.

— Не. Вие трябва да идете при своето имущество.

— Имущество? Ами! Като се върна, ще си купя ново — с удоволствие плаща приключения — много добре.

— Стой! — прекъснах аз Линдси. — Не се ли движи там нещо?

— Къде?

Посочих с ръка. Той широко разтвори очи и уста и разкрачи крака. Ноздрите му се издуха — изглеждаше така, сякаш носът му също имаше способността да вижда или най-малкото да надушва и предусеща нещата от голямо разстояние.

— Наистина — аз също вижда.

— Идва към нас.

— Йес. Ако са те, ще застреля всички.

— Сър Дейвид, това са хора!

— Крадци! Трябва умре — непременно умре!

— Тогава съжалявам, но трябва да ви напусна.

— Напуска? Защо?

— Ако ме нападнат, браня кожата си, но не убивам човек без нужда. Мислех, че сте англичанин?

— Уел! Англичанин — няма убива, само коне взема.

— Изглежда, наистина са те.

— Йес. Десет точки — вярно.

— Четири са без ездачи и шест с ездачи.

— Хм. Добър прериен ловец — имал право. Сър Емъри много ще разказва. Остава при мен — добре плати, много добре!

— Точно ли стреляте?

— Хм, доста.

— Тогава елате! Трябва да се дръпнем назад, за да не ни забележат. Ще ги притиснем между хълма и реката. Да повървим още десетина минути на юг: там възвишението е толкова близо до водата, че за противниците ни няма да е възможно да се изплъзнат.

Бързо се спуснахме пак надолу и скоро стигнахме до мястото, което бях посочил. Реката беше обрасла с тръстика и бамбук, а в подножието на хълма се виждаха мимози и висок пелинов храсталак. Имахме възможност да се скрием.

— Сега какво? — попита англичанинът.

— Скрийте се в тръстиката й пуснете крадците да минат покрай вас. Аз ще се промъкна зад мимозите до изхода на тази теснина, а когато крадците се озоват между нас, и двамата ще излезем от прикритията си. Ще стрелям само аз, тъй като вероятно ще се ориентирам по-добре в обстановката, а вие ще употребявате оръжието си само по моя изрична заповед или ако животът ви наистина е в опасност.

— Well, добре, много добре — великолепно приключение!

Той изчезна в тръстиката, а и аз също се отправих към мястото си. След известно време се чу конски тропот. Те идваха. Минаха покрай Линдси, без да предчувстват нещо лошо и без да се огледат. После видях, че англичанинът се появи от тръстиката, и също излязох от прикритието си. Арабите веднага спряха конете си. Пушката ми беше преметната през рамо, държах в ръка само карабината „Хенри“.

— Ес селям алейкюм! — казах аз. Приятелският поздрав слиса крадците.

— Алейк — отговори единият от тях. — Какво правиш тук?

— Чакам братята си, за да ми помогнат.

— Да ти помогнат ли? За какво?

— Виждаш, че съм без кон. Как бих могъл да мина така през пустинята? Ти имаш четири коня повече. Няма ли да ми продадеш един от тях?

— Не продаваме нито един от тези коне.

— Чувам, че си любимец на Аллах. Не искаш да ми продадеш този кон само защото твоето добро сърце ти заповядва да ми го подариш.

— Аллах да излекува разума ти! Никога не бих подарил кон.

— О, олицетворение на милосърдието, ти ще опиташ някога четирикратно блаженството на рая, защото явно искаш да ми подариш не само един кон, а и четирите, защото точно толкова ми трябват.

— Аллах керим! (Господ е милостив!) Този човек съвсем е откачил.

— Помисли, братко, че лудите вземат това, което не им се дава доброволно! Огледай се! Може би ще дадеш на онзи там онова, което отказваш на мен.

Едва като видяха англичанина, на арабите им стана ясно какво е положението. Те бързо приготвиха копията си за хвърляне.

— Какво искате? — попита единият.

— Конете, които ни откраднахте на разсъмване.

— Ти наистина си луд! Ако сме ти взели конете, не би могъл да ни настигнеш пеша.

— Мислиш ли? Знаете ли, че тези четири коня са на франките, които са пристигнали с онзи кораб? Как можете да си помислите, че франките ще се оставят да бъдат ограбени безнаказано и че не са по-умни от вас! Знаех, че ще минете по обиколен път покрай реката, преплувах я и пристигнах преди вас. Наистина бяхме измамени. Не искам да проливам човешка кръв, затова ви моля доброволно да върнете конете. После можете да отидете където поискате.

Крадецът се изсмя.

— Вие сте двама, а ние шест.

— Добре! Тогава всеки ще прави каквото му харесва.

— Махни се от пътя! — заплаши арабинът.

Казвайки това, той насочи към мен украсеното си с щраусови пера копие и подкара коня си напред. Вдигнах карабината. Изстрелът изтрещя; конят и ездачът паднаха. За по-малко от минута се прицелих и стрелях още пет пъти. Другите пет коня също паднаха, останаха невредими само нашите четири животни, които бяха вързани заедно. Този, който държеше въжето, го пусна. Използвахме създалата се за момент суматоха, скочихме върху конете и препуснахме.

Зад нас се чуха гневните викове на арабите. Но ние дори не им обърнахме внимание, а смеейки се, оправяхме поводите на конете си.

— Прекрасно, великолепно, хубаво приключение — струва колкото сто коня! Ние двама — те шест, те ни взеха четири коня, ние на тях шест — отлично, чудесно! — ликуваше Линдси.

— Истинско щастие е, че всичко мина така успешно и хубаво, сър Дейвид. Ако конете ни се бяха изплашили, нямаше да можем да се измъкнем толкова бързо, а можехме да получим и някой и друг куршум.

— А ще заобикаляме ли, или ще яздим направо?

— Направо. Познаваме конете си, ще успеем да минем.

За кратко време отново стигнахме до палатките си, а малко след пристигането ни параходът потегли. Останахме сами в пустинята.

Линдси искаше да вземе много багаж, а също и хранителни продукти, но аз промених намеренията му. Щом някой иска да опознае една страна, трябва да се задоволява с това, което има в нея. Впрочем боеприпасите ни бяха предостатъчни, а туй беше главното. Пък и англичанинът разполагаше с доста пари, които можеха да ни стигнат за покриване на разходите по пътуванията за няколко години.

— Сега само на Тигър — каза той. — Веднага копае за крилат бик и други антики!

Добрият човек сигурно много беше чел и слушал за разкопките при Корсабад, Кара Коюнли, Хаман Али, Нимруд, Ески Кушаф и Ал Хадр и беше стигнал до мисълта и той от своя страна да обогати Британския музей, та по този начин да се прочуе.

— Веднага ли? — попитах аз. — Няма да стане.

— Защо няма да стане? Имам мотика с мен.

— С тази мотика няма да можете да направите кой знае колко. А който иска да копае тук, първо трябва да преговаря с правителството…

— Правителството ли? С кое?

— С турското.

— Ами! Ниневия принадлежала ли е на турците?

— Наистина не е, защото тогава за турците и дума не е ставало. Но сега развалините се намират в пределите на турската държава, въпреки че ръката на султана не е особено могъща по тези места. Същинските господари тук са арабските номади и който иска да копае, първо трябва да установи приятелски отношения с тях, защото иначе няма да е сигурен нито за имуществото си, нито за живота си. Затова ви и посъветвах да вземете подаръци за вождовете на племената.

— Копринените дрехи?

— Да. Тук те се търсят особено много и заемат малко място в багажа.

— Уел, тогава хайде да създава приятелски отношения, но веднага, незабавно, нали?

— Аз съм насреща. Само се питам на кой шейх най-напред да направим посещение.

— Отгатва!

— Най-могъщото племе в околността е аш шаммар. Но пасищата им са много нависоко по южните склонове на Синджар планина и на десния бряг на западна Уади Сарсар.

— На какво разстояние е Синджар?

— Повече от един градус географска ширина. Почти двеста километра.

— Много далеч. А какви други араби има тук?

— Обеидите, абу салман, абу фархан и други. Но трябва да разберем къде точно се намират тези племена, защото са чергарски и непрекъснато са на път. Щом стадата им опасат мястото, вдигат шатрите и продължават нататък. Затова често отделните племена живеят в кървава вражда помежду си. Ето защо трябва взаимно да се отбягват, което допринася за чергарския им начин на живот.

— Хубав живот. Много приключения, много развалини намира, много изкопава — отлично, превъзходно!

— Най-добре е да тръгнем навътре в пустинята и да попитаме първия срещнат бедуин къде се намира най-близкото племе.

— Добре — много хубаво! Да тръгваме още сега и да питаме!

— Днес ще трябва все още да останем тук.

— Остава и не копае? Не — не може. Вдига палатки и заминава!

Бях принуден да се подчиня на желанието му, а още повече, като си помислех за неотдавнашната неприятна среща, си казвах, че е по-добре да напуснем това място. И така, свихме леките палатки, които щяха да носят конете на слугите, яхнахме животните и се отправихме на път към езерото Сабака.

Чудесно беше да се язди през покритата с цветя степ. При всяка крачка на конете към нас се издигаха нови благоухания. С тази местност не можех да сравня дори и най-нежната и свежа савана на Северна Америка. Оказа се, че посоката, която сме поели, е сполучливо избрана, защото само след час забелязахме яздещи към нас конници. Изглеждаха великолепно с развяващите се наметала и щраусови пера. Те препускаха към нас с диви викове.

— Те крещят. Ще нападнат ли? — попита англичанинът.

— Не. Това е начинът, по който тези хора поздравяват. И ако някой прояви нерешителност в този случай, го смятат за страхливец.

— Уел. Няма да бъдем страхливци.

Линдси още не бе изрекъл последната дума и не бе успял да примигне, когато единият от арабите вече се целеше с острия връх на копието си в гърдите му и го отклони в последния миг, обръщайки коня си, преди острието да го докосне.

— Ес селям алейкюм! Накъде сте тръгнали? — поздрави единият.

— Мархаба — добре дошли! — отвърнах аз. — От кое племе сте?

— От племето на хадедихните, което се числи към големия народ на шаммар.

— Как се казва твоят шейх?

— Името му е Мохамед Емин.

— Станът му далеч ли е оттук?

— Ако искате да отидете при него, ще ви придружим.

Хората от племето хадедихни обърнаха конете си и тръгнаха с нас. Докато ние — със слугите след нас — седяхме достопочтено върху седлата си, те обикаляха в широки кръгове около нас, за да ни покажат ездаческото си изкуство. Най-майсторският им номер беше внезапно спиране посред бесен бяг, при което обаче конете много бързо се изтощават и лесно могат да се осакатят. Смятам, че имам право да твърдя, че един индианец с мустанг ги превъзхожда във всяко едно отношение. На англичанина му допадна демонстративната езда на тези хора.

— Великолепно! Хм, аз не мога така — бих си счупил врата!

— Виждал съм и по-добри ездачи.

— Ами! Къде?

— Една езда на живот и смърт в американската девствена гора, по някоя замръзнала река, когато конят не е подкован, или в някой каменист каньон е нещо съвсем друго.

— Хм. Ще отида и в Америка — язди в девствена гора, по заледена река, в каньон, хубаво приключение — великолепно! Какво казват тези хора?

— Те ни поздравяват и питат за целта на нашата езда. Ще ни заведат при техния шейх. Той се казва Мохамед Емин и е вожд на хадедихните.

— Храбри хора ли са?

— Всички те се обявяват за храбри и до известна степен са такива. Истинско чудо, нали? Тук жената трябва да върши всичко, а мъжът не прави нищо друго, освен да язди, да пуши, да граби, да се бие, да клюкарства и да мързелува.

— Хубав живот — чудесно. Иска бъде шейх. Много копае, намира няколко крилати бикове и изпраща в Лондон… хм!

Степта ставаше все по-оживена и ние забелязахме, че се приближаваме към хадедихните. Като пристигнахме, повечето от тях бяха в движение. Не е възможно да се опише гледката, която човек вижда при едно арабско племе по време на преместването му към ново пасище. Вече бях пребродил Сахара и голяма част от арабските страни и бях опознал много племена на западните араби. Но тук ми се предлагаше съвсем различна гледка. Разликата, съществуваща между оазисите на Сахара и Синеар, може да се наблюдава в живота и във всички отношения между техните обитатели. Яздехме през една почти безкрайна равнина, която нямаше никаква прилика с оазисите на пустинята. Тя повече напомняше огромен саванен килим само от цветя. Страшният самум явно не беше вилнял по тези места, нямаше и следа от движещи се дюни. Не се виждаха пустини, пресъхнали долини и човек би могъл да си помисли, че тук фата моргана няма властта да си играе с уморения самотен пътник. Просторната равнина се беше окичила с благоуханен живот, а и у хората не се забелязваше и следа от онова настроение в пустинята, от което иначе никой не можеше да се избави на запад от Нил. Над тези пъстри полета се разстилаха цветове, които ни най-малко не напомняха на изпепеляващия, при това често кърваво-мрачен и мъртвешки огън на голямата пустиня.

Намирахме се сред стада от овце и камили, наброяващи хиляди глави. Докъдето стигаше погледът — надясно и наляво, — пред нас и зад нас се люлееше море от пасящи и движещи се животни. Видяхме дълги редици от волове и магарета, натоварени с черни палатки, шарени рогозки, огромни казани и всякакви други вещи. Върху тези планини от предмети бяха завързани възрастни мъже и жени, които вече не бяха в състояние да вървят или да се задържат върху седлото без помощ. Върху някои от животните имаше и малки деца, закрепени в кошниците върху седлата така, че само главите им се показваха отгоре. За запазване на равновесието от другата страна товарното животно носеше малки агънца и козлета, които, блеейки и врещейки, поглеждаха отгоре. После следваха момичета, облечени само в плътно прилепнали арабски ризи; майки с деца на раменете, момчета, подкарали пред себе си овце, мъже върху едногърби камили, повели редом със себе си за поводите расовите си коне; и най-накрая многобройни ездачи, които препускаха из равнината, въоръжени с украсени с пера копия, и гонеха изоставащите животни, които не искаха да се покорят на реда в шествието.

Неповторима гледка представляваха ездитните камили, определени да носят върху себе си знатните дами. Често бях виждал в Сахара джемали, които носеха жените в подобни на люлки кошници, но тук още не бях срещал подобно приспособление.

Пред и зад гърбиците на камилата се слагат напречно два дълги пръта, чиито краища са събрани и завързани един за друг с кожени върви или въжета. Тази конструкция е украсена с ресни и пискюли от вълна във всички цветове, с нанизи от миди и перли. По същия начин са нагиздени и седлото, и поводите от двете страни на камилата. Върху гърбиците като трон е поставено едно състоящо се от летви и облечено в плат приспособление, което много прилича на будка и е окичено с всякакви пискюли и висулки. В тази „наблюдателна кула“ седи дамата. Една такава фигура е доста висока, а щом се появи в полезрението на човек, поради люлеещата се походка на камилата би могла да бъде взета за огромна пеперуда или гигантско водно конче, което разтваря и прибира крила.

Появата ни предизвикваше у всяка от групите, покрай които минавахме, голям шум. Самият аз сигурно имах по-малко вина за това от сър Дейвид Линдси, в когото, както и в прислужниците му, човек от пръв поглед разпознаваше европееца. В сивия си кариран костюм той биеше много повече на очи, отколкото ако арабин, облечен в живописната си носия, се появеше на някой площад в Мюнхен или Лайпциг. Водачите ни яздеха пред нас, докато съзряхме една голяма шатра, пред която стърчаха множество забучени в земята копия: жилището на шейха. В момента всички бяха заети с опъването на други палатки в кръг около нея.

Придружителите ни скочиха от конете и влязоха вътре. Само няколко мига по-късно те отново се появиха, съпровождани от един достолепен старец. Този мъж беше с фигура и външност на истински патриарх. Сигурно тъкмо така е изглеждал Абрахам, когато е излязъл от къщата си в Хаин Мамре, за да посрещне гостите си. Снежнобялата брада покриваше гърдите му, но въпреки това той не правеше впечатление на сломен от възрастта старец, напротив, изглежда, все още можеше бодро да понася всички трудности. Тъмните му очи не ни изгледаха особено гостоприемно и дружелюбно. Той вдигна ръка към сърцето си и поздрави:

— Селям.

Така поздравява всеки мохамеданин, когато при него идва неверник, а всеки мюсюлманин той посреща с „Ес селям алейкюм“.

— Алейкюм — отговорих аз и скочих от коня. Като изрекох тази дума, шейхът изпитателно ме погледна. След това попита:

— Мюсюлманин ли си или гяур?

— Откога синът на едно благородно племе на шаммар посреща гостите си с подобен въпрос? — отвърнах аз. — Не казва ли Коранът: „Нахрани чужденеца и му дай да пие; пусни го да отпочине при теб, без да го питаш откъде идва и накъде отива!“ Нека Аллах ти прости, че поздравяваш гостите си като турски гавазин!

Той махна с ръка.

— Всеки е добре дошъл при племето шаммар и при хадедихните, но не и лъжците и предателите.

Казвайки това, шейхът хвърли многозначителен поглед към англичанина.

— Кого имаш предвид с тези думи? — попитах го аз.

— Мъжете, които идват от чужбина, за да насъскват пашата срещу синовете на пустинята. За какво й е на кралицата на Острова^[2] вицеконсул в Мосул?

— Тези трима мъже не са от консулството. Ние сме уморени пътници и не искаме от теб нищо друго освен глътка вода за нас и няколко фурми за конете ни.

— Щом не сте от консулството, ще получите всичко, което пожелаете. Влезте и бъдете добре дошли!

Завързахме конете за копията отпред и влязохме в палатката. Там ни дадоха да пием камилско мляко. Яденето се състоеше само от постен, твърд, полупрегорен ечемичен хляб — знак, че шейхът не гледаше на нас като на гости. Докато ядяхме оскъдната храна, той ни гледаше мрачно, без да каже нито дума. Сигурно имаше основателни причини да мрази чужденците, но забелязах, че беше любопитен да узнае нещо повече за нас.

Линдси се огледа в палатката и попита:

— Лош човек, нали?

— Изглежда.

— Зяпа ни така, сякаш иска да ни изяде. Какво каза той?

— Шейхът ни поздрави като неверници. Все още не сме негови гости и трябва да внимаваме.

— Не сме негови гости ли? Но нали ядем и пием при него?

— Мохамед Емин не ни подаде хляба със собствената си ръка, а сол изобщо не получихме. Той вижда, че сте англичанин, а, изглежда, мрази англичаните.

— Защо?

— Не знам.

— Питайте!

— Не може, защото няма да е учтиво. Но мисля, че ще успеем да разберем.

Приключихме със скромната гощавка и аз се изправих.

— Ти ни даде хляб и вода, Мохамед Емин. Благодарим ти и ще славим гостоприемството ти навсякъде, където отидем! Сбогом! Аллах да благослови теб и хората ти!

Такова бързо сбогуване шейхът не беше очаквал.

— Защо бързате да си тръгнете? Останете и си починете!

— Ще си вървим, защото слънцето на твоето благоволение не грее над нас.

— Въпреки това в моята шатра сте на сигурно място.

— Мислиш ли? Не вярвам на сигурността в шатрата на един арабин от племето шаммар.

Мохамед Емин посегна към камата си.

— Искаш да ме обидиш ли?

— Не. Само казвам какво мисля. Шатрата на един шаммар не предлага сигурност на домакина, а още по-малко пък на онзи, който никога не се е наслаждавал на гостоприемство!

— Да те намушкам ли искаш? — заплаши ме той. — Кога някой шаммар не е спазвал законите на гостоприемството?

— Те са били нарушавани не само по отношение на чужденците, но дори и за членовете на собственото ви племе.

Това, което казах, действително беше ужасно обвинение. Но не виждах защо трябваше да бъда учтив с един човек, който се отнасяше с нас като с просяци, и продължих:

— О, няма да ме намушкаш, шейх, защото, първо, казах истината и, второ, по-скоро моята кама би те улучила, отколкото твоята — мен.

— Докажи правотата на думите си!

— Ще ти разкажа една история. Внимавай! Имало едно време едно голямо и могъщо племе, което се разпадало на по-малки афрак.^[3] Това племе се управлявало от велик и храбър шейх, в чието сърце обаче съжителствали лукавството и притворството.. Хората му били недоволни от него и постепенно започнали да го изоставят и да се присъединяват към вожда на една фирка.^[4] Тогава шейхът изпратил да повикат подвластния му вожд на разговор. Той обаче не дошъл. Шейхът изпратил собствения си син, който бил храбър и обичал истината.. Синът казал на васала: „Последвай ме! Заклевам те в Аллах, че в шатрата на моя баща не те грози опасност. Гарантирам живота ти с моя!“ Но васалът отговорил: „Няма да отида при баща ти дори и хиляда пъти да се закълне, че ще ме пощади. На теб обаче вярвам. И за да докажа, че ти се доверявам, ще тръгна с теб без свита.“ Те яхнали конете си и препуснали. Като влезли в шатрата на шейха, видели, че е пълна с воини. Посетителят бил поканен да седне до шейха. Дали му храна и правото да произнесе речта за гостоприемството, но след като се нахранил, бил нападнат. Синът на шейха искал да го спаси, но също бил задържан. Чичото на шейха съборил васала в краката си, стиснал главата му между коленете и главата на предадения човек била отрязана с нож така, както се обезглавява овца. Синът на шейха разкъсал дрехите си и започнал да упреква баща си, но трябвало да избяга, защото в противен случай също щял да бъде убит. Знаеш ли този разказ, шейх Мохамед Емин?

— Не, не го знам. Такава история въобще не може да се случи.

— Случила се е, и то в твоето собствено племе. Предаденият се казва Неджрис, синът Фархан, чичото Хаджар, а шейхът е бил прочутият шейх на племето на шаммарите Софук. Мохамед Емин се смути.

— Откъде знаеш тези имена? Ти не си шаммар, нито пък обеид или абу салман. Говориш езика на западните араби, а оръжията ти са като на хората от Ал Джезирех.^[5] От кого чу този разказ?

— Позорът на едно племе се разчува също толкова бързо, колкото и славата му. Знаеш, че казах истината. Как бих могъл тогава да ти се доверя? Ти си хадедихн, а хадедихните са част от шаммарите. Отказваш ни гостоприемство, затова ние ще си тръгнем.

Шейхът направи жест, изразяващ несъгласието му.

— Ти си свободен, но тези неверници трябва да платят джизийех^[6] , преди да си тръгнат.

— Нищо няма да плащат, защото са под моя закрила.

— Твоята закрила не им трябва, щом са под тази на своя консул, Аллах да го погуби!

— Твой враг ли е?

— Да, консулът е мой враг. Той придума наместника на Мосул да арестува сина ми. Пашата насъска срещу мен обеидите, абухамедите и джоварите да заграбят стадата ми и сега искат да се обединят, за да погубят мен и цялото ми племе.

— Тогава извикай на помощ другите шаммарски племена!

— Не могат да дойдат, защото наместникът е събрал войска, за да завладее със сила пасищата им в Синджар. Трябва да разчитам само на себе си. Аллах да ни закриля!

— Мохамед Емин, чух, че обеидите, абу-хамедите и джоварите са разбойници. Аз не ги обичам и съм приятел на племето шаммар. Шаммарите са най-благородните и храбри араби, които познавам. Бих желал да победиш всички твои врагове!

Не исках да го лаская с тези думи. Те бяха по-скоро мое искрено убеждение. Това сигурно бе проличало в тона ми, защото видях, че те направиха хубаво впечатление.

— Ти наистина ли си приятел на шаммарите?

— Да, и много съжалявам, че между вас се сеят раздори и мощта ви е почти сломена.

— Сломена ли? Аллах е велик и шаммарите са все още достатъчно храбри, за да се бият с противниците си. Кой ти разказа за нас?

— Четох и чух за вас преди много време. Последните сведения получих обаче отвъд Белад ал Араб при синовете на атайбехите.

— Какво? — попита той изненадано. — Ти си бил при атайбехите?

— Да.

— Те са многобройни и могъщи, но над тях тегне проклятие.

— Имаш предвид шейх Малек, който е бил отлъчен.

Мохамед Емин съвсем се стъписа.

— Аллах акбар, ти познаваш Малек, моя приятел и брат?

— Познавам него и неговите хора.

— Къде ги срещна?

— Натъкнахме се на тях близо до Джеда и заедно прекосихме пустинята на Маскат през Билад ал Араб до Ад Дахна.

— Ти всичките ли ги познаваш?

— Да.

— Също — извинявай, че говоря-за жена, но тя не е жена, а мъж — също и Амша ли, дъщерята на Малек?

— Познавам я. Тя е била жена на Абу Саиф и се беше заклела да му отмъсти.

— И успя ли да си отмъсти?

— Да. Абу Саиф е мъртъв. Хаджи Халеф Омар, моят слуга, го уби и затова получи Ханех, дъщерята на Амша, за жена.

— Твоят слуга ли? Значи ти не си обикновен воин?

— Аз съм немзи и пътувам през различни страни, за да търся приключения.

— Ах, сега вече ми е ясно. Ти постъпваш като Харун ал Рашид; ти си шейх и си тръгнал на битки и приключения. Твоят слуга е убил могъщия Баща на сабята. Значи ти като негов господар си още по-велик герой от него. Къде е този доблестен Хаджи Халеф Омар?

И през ум не ми мина да оспорвам това благоприятно за мен мнение.

— Сигурно скоро ще го видиш — обясних аз. — Шейх Малек го изпрати при племето шаммар, за да пита дали ще може да живее с хората си под негова закрила.

— Ще бъдат добре дошли при мен. Разкажи ми за тях!

Подчиних се и го информирах за срещата си с атайбехите, доколкото сметнах за необходимо. Като свърших, шейхът каза:

— Извинявай, че се държах нелюбезно с теб, но все още не знаех всичко това. Щом тези англичани са с теб, те са мои приятели. Сега ще бъдете мои гости. Позволи ми да се оттегля и да поръчам да приготвят пиршеството.

Сега вече се чувствах на сигурно място тук. Бръкнах под дрехата си и извадих шишето със „светената“ вода.

— На бинт ам^[7] ли ще поръчаш яденето? — попитах аз.

— Да.

— Тогава я поръси с няколко капки от този съд! Това е вода от кладенеца Зем Зем. Аллах да е с нея!

— Ефенди, ти си храбър герой и благородник. Ела и сам я напръскай! Жените на шаммар не се срамуват да покажат лицата си пред мъжете.

Всъщност вече бях чувал, че жените и момичетата от племето шаммар не са привърженички на фереджетата, и по време на днешното си пътуване бях срещнал много от тях, чиито лица видях непокрити.

Шейхът отново стана и ми даде знак с ръка да го последвам. Не вървяхме дълго. Близо до шатрата му имаше още една палатка. Като влязохме в нея, забелязах три арабки и две негърки. Явно негърките бяха робини, а другите — жени на Мохамед Емин. Две от тях мелеха между два камъка брашно от ечемик, а третата ръководеше работата. Явно тя беше господарката.

В единия ъгъл на палатката имаше много чували с ориз, фурми, кафе, ечемик и боб, над които беше проснат скъп килим. Всичко това представляваше тронът на господарката. Тя все още беше млада, стройна и с по-светла кожа на лицето от другите жени. Чертите й бяха правилни, очите тъмни и искрящи. Устните й бяха начервени, а веждите боядисани в черно. Челото и бузите й бяха украсени с изкуствени бенки; а по голите й ръце и крака се виждаха татуировки. На всяко от ушите й висеше по една голяма златна халка, а такава имаше и на носа си, и по нея блестяха множество скъпоценни камъни. Сигурно по време на хранене й пречеше. Около шията й висяха цели нанизи от перли, корали, асирийски висулки и пъстри камъчета, а отделни сребърни гривни стягаха глезените, лактите и китките й. Другите жени имаха по-малко украшения.

— Селям! — поздрави шейхът. — Водя ви един велик герой от племето на алеманите, който иска да ви дари с благословията на Зем Зем.

Всички жени веднага се хвърлиха ничком на пода. Дори и знатната дама се спусна от трона си и коленичи. Излях няколко капки вода в ръката си и напръсках с тях жените.

— Приемете я, цветя на пустинята! Богът на всички народи да ви приеме с радост за това, че вашето ухание освежава сърцето на вашия господар.

Щом жените забелязаха, че отново прибрах съда, станаха и побързаха да ми благодарят. После шейхът заповяда:

— Погрижете се да приготвите гощавка, достойна за този мъж. Ще поканя толкова гости, че палатката ми да се напълни и всички да се радват на честта, която ни беше оказана днес.

Върнахме се обратно в шатрата му. Докато влязох, Мохамед Емин се забави малко вън, за да даде заповедите си на няколко бедуини.

— Къде бяхте? — попита Дейвид Линдси.

— В палатката на жените.

— Ах! Не е възможно!

— Напротив.

— Тези жени позволяват да ги виждат?

— Защо не?

— Хм. Чудесно! Оставаме тук! Също ще видим жени!

— Според обстоятелствата. Те ме смятат за благочестив човек, защото имам вода от кладенеца Зем Зем, всяка капка от която според вярванията на тези хора върши чудеса.

— Ах, жалко! Нямам Зем Зем!

— Няма и да ви е необходима, защото не разбирате арабски!

— Има ли тук развалини?

— Не. Но мисля, че няма да е необходимо да ходим надалеч, за да намерим такива.

— Тогава да пита! Намира развалини, копае крилат бик. Впрочем тук ужасна храна.

— Ще се оправи. Веднага ще получите истинско арабско угощение.

— Ах! Няма такива изгледи — шейхът.

— Отношението му към нас се промени. Познавам един негов приятел и това ни спечели правото да се възползваме от закона за гостоприемството. Накарайте обаче слугите да излязат! Арабите може да се обидят, ако трябва да седят под един покрив с тях.

След като шейхът се върна, не мина много време и гостите започнаха да се събират. Бяха толкова много, че шатрата наистина се напълни. Насядаха в кръг според ранга си, а шейхът се разположи в средата между мен и англичанина. Скоро робините донесоха яденето в палатката и няколко младежи го поднесоха.

Най-напред сложиха пред нас софра. Това е нещо като покривка за маса от щавена кожа, обточена по краищата с цветни ивици, ресни и други украшения. Същевременно тя има множество джобове и като се сгъне, може да се използва като торба за хранителни продукти. След това донесоха кафето. Най-напред всеки от нас получи по една малка пълна чашка. После дойде ред на паница със салатах. Това е едно много освежително ястие от изцедено мляко с резенчета краставици, които са леко подсолени и поръсени с пипер. Същевременно пред шейха сложиха едно гърне. То съдържаше прясна вода и от него се подаваха гърлата на три бутилки. Както скоро забелязах, две от тях бяха пълни с ракия, а третото с благоуханна течност, с която домакинът ни напръскваше след всяко блюдо.

Последва огромна паница, пълна с течно масло. Тук го наричат самн и арабите много обичат да го ядат или пият като предястие или десерт, както и по всяко друго време. След това ни дадоха малки кошнички с фурми — великолепни, сплескани аш шелеби, които се пакетират подобно на смокините или сушените сливи. Дълги са около пет сантиметра, с малки костилки и чудесен аромат и вкус. Освен това видях и редките фурми адшва, с които никога не се търгува, защото за тях Пророкът е казал:

„Който по време на постите изяжда шест или седем адшва, не бива да се страхува нито от отрова, нито от магия.“ Имаше също халва, най-сладката — джузерийе, — най-зелената, както и ал Оирни и ас сейхани. За по-малко знатните гости бяха донесени балах, сушени на дървото фурми, наред с джебели и хилайех. Имаше също келадат аш шам, сирийски гердани; за да запазят жълтия си цвят, ги потапят още неузрели в кипяща вода. После се нанизват на връвчица и се сушат на слънце.

След фурмите донесоха съд с кануфа.^[8] Сега шейхът вдигна ръце.

— Бисмиллях! — извика той и даде знак за започване на пиршеството.

Той бъркаше с пръсти в различните паници, купички и кошници и слагаше първо в моята, а след това и в устата на англичанина от всичко, което смяташе за най-хубаво. Бих предпочел да използвам собствените си пръсти, но нямаше как да откажа, иначе щях да го обидя непростимо. Линдси обаче, след като му бяха натъпкали веднъж юфка между устните, беше разкривил уста по познатия начин във формата на четириъгълник и повече не я затвори, докато не го предупредих:

— Яжте, сър Дейвид, ако не искате да нанесете смъртна обида на тези хора!

Англичанинът затвори уста, преглътна хапката, а после каза:

— Бр! Но аз има при себе си нож и вилица.

— Не ги вадете. Трябва да се придържате към обичаите на страната.

— Ужасно!

— Какво казва този мъж? — попита шейхът.

— Очарован е от благосклонността ти.

— О, аз ви обичам!

При тези думи той бръкна в киселото мляко и го размаза под дългия нос На достопочтения англичанин. Ощастливеният по този начин човек изпръхтя няколко пъти, за да си поеме въздух и да събере смелост, а след това с помощта на езика си се опита да вкара този дар на благоразположението от долния край на лицето си във вътрешността на онзи отвор, който би трябвало да се нарича преддверие на храносмилателния апарат.

— Ужасно! — оплакваше се той. — Наистина ли трябва да търпя това?

— Да.

— Без съпротива?

— Без! Но можете да им отмъстите.

— Как?

— Гледайте какво ще направя аз!

Бръкнах в юфката и пъхнах в устата на шейха част от нея. Още не я беше глътнал, когато Дейвид Линдси гребна от течното масло и му набута една шепа. Случи се нещо, което не бях очаквал от шейха като мюсюлманин: той прие подарък от един неверник без съпротива. Във всеки случай той си запазваше правото по-късно да се измие и отново да се пречисти с по-дълго или по-кратко постене.

Докато шейхът хранеше нас двамата по този начин, аз щедро разпределях моите дажби сред останалите. Те смятаха това за голямо облагодетелстване и подлагаха уста с видимо удоволствие. Скоро от храната не остана нищо.

Тогава шейхът силно плесна с ръце. Донесоха една суни. Това е огромна, украсена с рисунки и надписи паница, чийто диаметър е над метър и половина. Беше пълна с биргани — смесица от ориз с овнешко, плуващо в разтопено масло. Последва уара маши, ястие от резенчета овнешко с много подправки, сетне донесоха кебап — малки, печени на дървени клечки парченца месо, а също и кима — варено месо, нарове, ябълки, дюли, и най-накрая рахат — захарен сладкиш, подобен на тези, които и ние често си похапваме за десерт.

Най-накрая ли казах.! О, не! Защото, когато си мислех, че яденето вече е приключило, донесоха още едно основно ястие: цял печен на шиш овен. Повече не можех да ям.

— Ал хамдулиллях! — извиках аз след това, измих ръцете си в гърнето с вода и ги избърсах в дрехата си.

Това беше знак, че повече няма да ям. На трапезата ориенталецът не признава досадното подканване към госта да си взема. Щом някой каже своето „ал хамд“ , повече не го измъчват с подкани. Англичанинът забеляза това.

— Ал хамдулиллях! — извика и той, бръкна с ръце във водата, но след това смутено ги погледна.

Шейхът забеляза и му поднесе своя хаик.

— Кажи на приятеля си — обърна се той към мен, — че може да избърше ръцете си в моята дреха! Англичаните не разбират много от чистота, защото нямат такава дреха, в която да се бършат.

Предадох на Линдси предложението на шейха и той с най-голяма готовност се възползва от него.

После опитахме ракията, а след нея на всеки от нас беше поднесено кафе и по една лула. Едва тогава шейхът започна да ме представя на хората си.

— Чуйте, мъже от племето хадедихни аш шаммар! Този човек е герой от Европа. Името му е…

— Кара Бен Немзи — прекъснах го аз.

— Да, името му е Кара Бен Немзи ефенди. Той е най-великият воин на своята страна и най-мъдрият учен на своя народ. Обикаля из всички страни, за да търси приключения. Нека чуем дали му харесва да тръгне с нас срещу нашите врагове!

Това неочаквано ме постави в особено положение. Какво да отговоря? Защото от насочените към мен погледи се виждаше, че очакват от мен отговор. Реших бързо.

— Ще се боря за правото и доброто, срещу всичко, което е несправедливо и неправилно — отговорих аз. — Имате подкрепата ми. Преди това обаче трябва да заведа този мъж, мой приятел, там, където съм му обещал.

— Къде?

— Ще ви обясня. Преди много хиляди години по тези земи е живял един народ, който е имал големи градове и прекрасни дворци. Народът е загинал, а градовете и дворците му лежат засипани под земята. Който разкопае надълбоко, може да види и да научи как е изглеждало всичко преди хилядолетия и моят приятел иска да направи точно това. Той желае да търси в земята старинни знаци и надписи, за да ги разгадае и прочете.

— А злато, което да вземе със себе си? — намеси се шейхът.

— Не — отвърнах му аз. — Линдси е богат, има толкова злато и сребро, колкото му е необходимо. Търси само надписи и подобни неща. Всичко друго англичанинът ще остави на обитателите на тези земи.

— А ти какво ще правиш?

— Трябва да го заведа на такова място, където той ще намери търсеното.

— За това чужденецът няма нужда от теб и в такъв случай ти би могъл да тръгнеш с нас на бой. Ние самите ще му покажем такива места. Цялата страна е осеяна с развалини.

— Но ако не съм с него, той няма да може да разговаря с никого. Вие не разбирате неговия език, а той не говори вашия.

— Тогава ще трябва първо да дойде да се бие с нас, а след това ще ви покажем много места, където можете да намерите колкото искате надписи и подобни неща.

Линдси забеляза, че говорим за него.

— Какво казват те? — осведоми се той.

— Питат ме какво търсите тук.

— Казахте ли им, сър?

— Да.

— Е?

— Ще ви покажат антики. Но не мога да остана с вас.

— А какво друго ще прави?

— Ще тръгна Да се бия заедно с тях. Смятат ме за голям храбрец.

— Хм! Но аз не разбирам тези хора.

— И аз им казах същото.

— Какво отговориха?

— Трябва да дойдете да се биете с нас, а след това ще ни покажат къде могат да се намерят надписи и подобни неща!

— Уел! Тръгваме с тях!

— Не може!

— Защо?

— Излагаме се на опасност. Какво ни засяга чуждата вражда?

— Не ни интересува. Затова можем да тръгнем с когото си искаме.

— Добре трябва да помислим.

— Страхувате ли се, сър?

— Не.

— Тъй си и мислех. Хайде тогава отива с тях! Кажете им го!

— Да не ви хрумне после нещо друго!

— Няма.

Линдси обърна гръб, а това беше сигурен знак, че е казал последната си дума. И така аз отново заговорих шейха:

— Преди малко ти заявих, че се боря за всичко, което е справедливо и добро. Вашето дело справедливо и добро ли е?

— Да ти разкажа ли?

— Да.

— Чувал ли си за племето джехеш?

— Да, това е вероломно племе. То често се съюзява с абу-салман и арабите таи, за да напада съседите си.

— Значи знаеш. Те нападнаха също и нас и ни отвлякоха много стада. Ние обаче настигнахме разбойниците и си взехме всичко обратно. Сега шейхът на джехеш ни обвинява пред наместника и го е подкупил. Наместникът изпрати да ме повикат при него с най-добрите воини от моето племе на разговор в Мосул; Бях ранен и не можех да яздя, нито да вървя. Затова изпратих при него сина си. Пашата се държал вероломно, арестувал го и го изпратил на някакво място, което още не знам къде е, защото никой от мъжете на моето племе не смее да иде в Мосул. Племената на шаммарите бяха възмутени от това предателство и убиха няколко от войниците на наместника. Сега той негодува и насъсква срещу нас едновременно обеидите, абу-хамедите и джоварите, въпреки че те не са под негово владичество, а са подчинени на върховната власт на Багдад.

— Къде се намират враговете ти?

— Сега се въоръжават.

— Не искаш ли да се съюзиш с другите племена на шаммарите?

— Къде ще пасат тогава нашите стада?

— Имаш право. Искате да се разпределите и да подмамите пашата в пустинята, за да го убиете, нали?

— Така е. Със своята войска той не може да направи на шаммарите нищо. С моите врагове обаче нещата стоят другояче. В пустинята те са като у дома си. Не бива да ги допускам до пасищата си.

— Колко воини има твоето племе?

— Хиляда и сто.

— А противниците ти?

— Повече от три пъти по толкова.

— Колко време ще ти трябва да събереш воините на твоето племе?

— Един ден.

— Къде лагеруват обеидите?

— По долното течение на Саб ал Асфал.

— А абу-хамедите?

— Близо до Ал Фатха, на това място, където Тигър пресича Хамрин планина.

— От коя страна?

— От двете.

— А джоварите?

— Между Джебел Кхернина и десния бряг на Тигър.

— Изпратил ли си съгледвачи?

— Не.

— Трябвало е да го направиш.

— Няма как. Всеки от моите хора веднага ще бъде разпознат по татуировките, че е шаммар, и ако го срещнат врагове, с него е свършено. Но…

Мохамед Емин спря по средата на изречението и изпитателно ме погледна. След това продължи:

— Ефенди, ти наистина ли си приятел на Малек, атайбеха, а също и наш приятел?

— Да.

— Ела с мен. Ще ти покажа нещо.

Той излезе от палатката. Ние с англичанина и всички присъстващи араби го последвахме. Докато бе траяло пиршеството, до голямата шатра бяха разпънали по-малка за двамата слуги и минавайки оттам, забелязах, че и тях богато бяха угостили с храна и напитки. Извън кръга на палатките стояха вързани конете на шейха. Той ме поведе към тях. Всички те бяха превъзходни, но два от тях особено много ме очароваха. Единият беше млада, бяла кобила, най-красивото животно, което някога бях виждал. Ушите й бяха дълги, тесни и прозрачни, ноздрите високи, издути и тъмночервени, а гривата и опашката й — като от коприна.

— Прекрасно! — извиках неволно.

— Кажи: машаллах! — помоли ме шейхът.

По отношение на така нареченото „урочасване“ арабите са много суеверни. Ако на някого нещо много му харесва, трябва да каже „машаллах“ , ако не иска да си навлече неприятности.

— Машаллах! — повторих аз.

— Вярваш ли, че с тази кобила съм преследвал дивото магаре на Синджар, докато то падна от умора!

— Невъзможно!

— В името на Аллах! Вие можете да го потвърдите!

— Потвърждаваме го! — извикаха арабите в един глас.

— Само смъртта може да ме раздели с тази кобила — заяви шейхът. — Кой друг кон още ти харесва?

— Този жребец. Каква симетрия на формите, какво благородство, а и този чудно хубав цвят, черно, преливащо в синьо!

— И това далеч не е всичко. Жребецът притежава три от най-висшите добродетели на един добър кон: той е бързоног, смел и издръжлив.

— По какво се познава?

— Козината на задницата му образува кръгове: това показва, че е бързоног. Тя се вие на кръгове и там, където започва гривата: това пък е знак, че е издръжлив. А кръговете в средата на челото са белег за огнен и горд дух. Никога няма да изостави ездача си в беда и ще мине с него през хиляди врагове. Имал ли си някога такъв кон?

— Да.

— Ах! Тогава си много богат човек.

— Не ми струваше нищо — беше мустанг.

— Какво е мустанг?

— Див кон, когото най-напред трябва да уловиш, а след това да укротиш.

— Би ли купил този жребец, ако аз искам, а ти можеш?

— Незабавно!

— Можеш да го спечелиш!

— Невъзможно.

— Напротив. Ще го получиш като подарък.

— При какво условие?

— Ако ни донесеш сигурни сведения къде ще се обединят обеидите, абу-хамедите и джоварите.

За малко не извиках от радост ю-ху-ху. Цената беше висока, но конят беше много по-скъп.

Не се колебах дълго и попитах:

— За кога са ти необходими тези сведения?

— Колкото може по-скоро.

— А кога ще получа коня?

— Щом се върнеш.

— Имаш право, не мога да го искам предварително. Но така няма да мога да изпълня поръчението.

— Защо?

— Защото всичко се свежда до това, да яздя кон, на който мога да разчитам във всяко отношение.

Мохамед Емин заби поглед в земята.

— Знаеш ли, че при такива обстоятелства конят може да бъде загубен?

— Знам. Но това зависи и от ездача. Ако яздя такъв жребец, не ми се вярва да се намери човек, който да може да улови мен или коня.

— Толкова добре ли яздиш?

— Не яздя като вас. Първо конят на един шаммар трябва да свикне с мен.

— Значи те превъзхождаме.

— Превъзхождате ли ме? Добри стрелци ли сте?

— Препускайки в галоп, можем да свалим гълъб от палатката.

— Добре! Дай ми коня и изпрати след мен десет воини! Няма да се отдалечавам от лагера на повече от десет дължини на копие и ви разрешавам да стреляте по мен, когато пожелаете. Няма да успеете нито да ме хванете, нито да ме улучите.

— Ти се шегуваш, ефенди!

— Говоря сериозно.

— Ами ако се хвана за думите ти?

— Направи го!

Очите на арабите светнаха от удоволствие. Сигурно всеки от тях беше превъзходен ездач. Горяха от желание шейхът да приеме предложението ми.

Мохамед Емин обаче гледаше нерешително пред себе си.

— Знам какви мисли те вълнуват, шейх — казах аз. — Погледни ме! Разделя ли се един мъж с такива оръжия, каквито аз нося?

— Никога!

— Виж, слагам ги тук в краката ти, като залог, че не съм дошъл да ти открадна жребеца. А ако и това не е достатъчно, нека моята дума, както и приятелят ми също бъдат залог.

Той се усмихна успокоен.

— Така да бъде! Значи десет мъже?

— Да. Може и дванайсет или петнайсет.

— Които ще имат право да стрелят по теб?

— Да. Ако бъда застрелян, не бива да бъдат упреквани. Избери най-добрите си ездачи и стрелци!

— Ти си безумно смел, ефенди!

— Така си мислиш.

— Само зад теб ли могат да се движат?

— Воините ти могат да яздят както и накъдето поискат, за да ме хванат или да ме улучат с куршум.

— Аллах керим, ами че ти тогава си вече мъртъв.

— Щом се върна и спра на това място, играта свършва.

— Добре, както пожелаеш. Аз ще яздя своята кобила, за да мога да наблюдавам всичко.

— Само ми разреши преди това да огледам жребеца!

Оседлах го, яхнах го и докато шейхът избираше хората си, които трябваше да ме хванат, установих, че мога да се осланям на жребеца. Тогава слязох от него и махнах седлото. Благородното животно веднага разбра, че му предстои нещо необикновено. Очите му заискриха, гривата му настръхна, а копитата му започнаха да потрепват като краката на танцьорка, която иска да изпробва дали подът на залата е достатъчно добре „полиран“. Прехвърлих през врата му едно въже, направих примка и я вързах от едната страна на здраво стегнатия подкоремен ремък.

— Ти махаш седлото? — попита шейхът. — За какво ти е това въже?

— Скоро ще видиш. Направи ли избора си сред твоите воини?

— Да. Ето тези десетимата.

Всички останали араби също яхнаха своите намиращи се наблизо коне.

— Хайде тогава да започваме! Виждате ли онази самотна палатка, на около шестстотин крачки оттук? Щом стигна до нея, можете да стреляте по мен. А и от преднина нямам нужда. Напред!

Скочих върху жребеца и той полетя като стрела. Десетимата хадедихни го следваха неотлъчно по петите. Великолепен кон беше. Не бях изминал и половината от определеното разстояние, когато намиращият се на най-предна позиция преследвач вече изоставаше с петдесет крачки.

Наведох се настрани, за да пъхна ръка във въжето на шията, а крака си в примката отстрани. Малко преди да стигна до посочената палатка, се огледах. Десетимата мъже бяха приготвили дългите си пушки или пистолети за стрелба. Завих с жребеца си под прав ъгъл. Единият от преследвачите внезапно спря коня си, както само един арабин може да го направи. Застана така, сякаш излят от бронз. Вдигна пушката си и изстрелът изтрещя.

— Аллах, уаллах, таллах! — се чу.

Бяха помислили, че съм улучен, защото изчезнах от гърба на коня. Но аз се бях смъкнал встрани, както правят индианците, и благодарение на въжето и примката висях от едната страна на животното, която не беше обърната към преследвачите. Като погледнах под шията на врания жребец, се убедих, че вече никой не се целеше в мен, и веднага пак седнах върху коня, обърнах го надясно и продължих напред.

— Аллах акбар, машшалах! — се разнесе след мен. Добрите хорица още не можеха да си обяснят какво е станало.

Те пак увеличиха скоростта си и отново вдигнаха пушките. Насочих жребеца наляво, отново увиснах на въжето и примката и преминах покрай тях под остър ъгъл. Хадедихните не можеха да стрелят, защото щяха да улучат коня. Въпреки че тази гонитба изглеждаше опасна, с моя превъзходен кон тя приличаше по-скоро на детска гоненица. С индианци не бих посмял да правя подобно нещо. Обиколихме няколко пъти разпръснатия лагер, след това препуснах в галоп, като продължавах да вися отстрани на коня, към мястото, откъдето беше започнала ездата.

Като слязох от коня, по него нямаше и следа от пот и пяна. Наистина той едва ли можеше да бъде купен с пари. Един след друг пристигнаха и преследвачите. Всичко на всичко срещу мен бяха отправени пет изстрела, но нито един от тях не ме беше улучил. Старият шейх ме хвана за ръката.

— Хамдулиллях! Слава на Аллах, че не си ранен. Притеснявах се за теб. В племето на шаммарите няма ездач като теб.

— Лъжеш се. В твоето племе сигурно има много мъже, които яздят по-добре от мен, но не са знаели, че ездачът може да се скрие отстрани на коня си. Ако не ме улучи нито един куршум, то го дължа не на себе си, а на този жребец. Ще разрешиш ли да променим малко играта?

— Как?

— Всичко ще остане както преди, с тази разлика, че сега и аз ще имам оръжие и ще мога да стрелям по твоите десет мъже.

— Аллах да ни пази от такова нещастие, защото ти сигурно всичките ще ги свалиш от конете.

— Е, сега вярваш ли, че ако яздя този жребец, не е необходимо да се страхувам от обеиди, нито от абу-хамеди или пък джовари?

— Вярвам..

Той явно се бореше с някакво решение и накрая добави:

— Ти си Кара Бен Немзи, приятел на моя приятел Малек, и аз ти се доверявам. Вземи коня и тръгни на изток! Ако не ми донесеш вест, той си остава мой. Но събереш ли ми достатъчно сведения, тогава ще е твой. После ще ти кажа и тайната му.

Всеки сравнително добър арабски кон има своя тайна. Това означава, че е научен, като му се даде определен знак, да развива най-голямата скорост, на която е способен, и да не я намалява, докато не рухне или не бъде спрян от своя господар. Ездачът не поверява тайната му дори на най-добрия си приятел, баща си или брат си, на сина си, жена си; и я използва само когато се намира в най-голяма опасност.

— Чак тогава ли ще науча тайната му? — отвърнах аз. — Ами ако се случи така, че само тя да може да спаси и мен, и коня?

— Имаш право, но все още не си притежател на жребеца.

— Ще стана! — извиках аз уверено. — А ако не стана, тайната му ще бъде погребана с мен и никой вече няма да я научи.

— Тогава ела!

Мохамед Емин ме дръпна настрани и ми прошепна:

— Когато враният жребец трябва да полети във въздуха като сокол, леко сложи ръка между ушите му и високо извикай думата „Рих“!

— Рих не означава ли вятър?

— Да, Рих е името на коня, защото е по-бърз от вятър. Препуска като вихър.

— О, благодаря ти, шейх. Ще изпълня заръката ти така, сякаш съм син на хадедихните или все едно, че съм самият ти. Кога да тръгна?

— Утре на разсъмване, когато пожелаеш.

— Какви фурми да взема със себе си за жребеца?

— Рих яде само балахат. Нали не е необходимо да ти обяснявам как трябва да се грижиш за един такъв кон?

— Не.

— Спи днес до него и му кажи до ноздрите стотната сура от Корана, в която се говори за бързоногите коне. Тогава той ще те обикне и ще ти се подчинява до сетния си дъх. Знаеш ли тази сура?

— Да.

— Кажи я.

Шейхът наистина беше много загрижен за мен и коня си. Изпълних желанието му.

— В името на Аллах, всемилостивия! За най-бързоходните пръхтящи коне и тези, изпод чиито копита хвърчат искри, също и за тези, които се нахвърлят срещу врага, съперничейки по бързина на настъпващото утро, които вдигат след себе си облаци прах и минават през вражеските орди. Наистина човекът е неблагодарник спрямо Бога и сам трябва да признае това. Прекалено много е привързан към земните блага. Не знае ли той, че когато се извади на бял свят всичко погребано в земята и всичко скрито в човешките гърди, тогава в този ден Господ напълно ще го опознае?

— Да, знаеш тази сура. Казвал съм я на врания кон хиляда пъти нощем. Направи го и ти и той ще разбере, че си станал негов господар! Хайде да се върнем в шатрата!

До този момент англичанинът беше само зрител и сега се приближи до мен.

— Защо стреляха по вас?

— Исках да покажа на арабите нещо, което още не бяха виждали.

— Ах, хубаво, великолепен кон!

— Знаете ли, сър Дейвид, на кого принадлежи той?

— На шейха.

— Не, мой е.

— Чуйте, сър, името ми е Дейвид Линдси. Не позволявам да се подигравате с мен. Запомнете това!

— Добре, тогава ще запазя всичко останало за себе си.

— Какво?

— Че утре сутринта ви напускам.

— Защо?

— Отивам на разузнаване. Вече знаете за враждебните настроения срещу нашите нови приятели. Трябва да се опитам да разбера кога и къде ще се съберат вражеските племена и ако успея, ще получа за награда тъкмо този вран жребец.

— Щастливец! Идва с вас… да търси с вас… да събира сведения!

— Не може.

— Защо?

— Не бихте могли да ми помогнете с нищо, а само ще ми навредите. Облеклото ви…

— Ами ще се преоблека като арабин!

— Без да разбирате дума арабски?

— Вярно. Колко време няма да ви има?

— Още не знам. Няколко дни. Трябва да се спусна чак до малката река Заб, а това е доста далеч оттук.

— Труден път! Лош народ от араби!

— Ще го имам предвид.

— Добре. Остава тук, ако направи на мен една услуга.

— И каква е тя?

— Да търси не само бедуини.

— А какво още?

— Руини. Трябва да копае, да намери крилат бик, да изпрати в Лондон на музея.

— Ще го направя, можете да разчитате на това.

— Уел! Готово, влизаме!

Отново заехме предишните си места в шатрата и прекарахме останалата част от деня, разказвайки разни неща, така както обичат да правят арабите. Вечерта ни свириха и пяха, но само с два инструмента; рубабах, нещо като цитра с една струна, и табл, малък барабан, който обаче в сравнение с тихите еднообразни тонове на рубабаха вдигаше ужасен шум. След това беше казана молитвата преди лягане и всички се оттеглиха за сън.

Англичанинът спеше в палатката на шейха. Аз обаче отидох при жребеца, който лежеше на открито, и се проснах между краката му. Дали наистина трябваше да кажа пред ноздрите му стотната сура? Сигурно! Но не суеверието ме подтикваше да направя това, опазил ме Господ! Конят беше свикнал с нея и по този начин щяхме да се сближим по-бързо, а произнасяйки думите близо до ноздрите му, той щеше да опознае миризмата на новия си господар. Лежах между копитата му както дете между краката на вярно, разбрано нюфаундлендско куче.

На разсъмване шатрата на шейха се отвори и оттам излезе англичанинът:

— Спахте ли, сър? — попита той.

— Да.

— Аз не. Много оживено в палатка.

— Хората ли ви досаждаха?

— Не. Fleas, lice и gnats!^[9]

Който владее английски, знае какво имаше предвид той. Разсмях се.

— Скоро ще свикнете с тези неща, сър Дейвид — утеших го аз.

— Никога. Впрочем не можах да спя, защото мислих и за вас.

— Така ли?

— Можехте да заминете, без пак да поговорите с мен.

— Непременно щях да се сбогувам с вас.

— Може би щеше да е твърде късно.

— Защо?

— Имам много неща да ви питам.

— Тогава питайте!

Още през изминалата вечер трябваше да казвам на Линдси какво ли не; сега той извади тефтера си.

— Ще помоля да ме заведат на руини. Трябва да говори арабски. Да ми казват разни неща. Как се казва приятел?

— Кабил.

— А враг?

— Хасъм.

— Трябва да плаща. Как е долар?

— Риял френч.

— Как се казва кесия?

— Нимян.

— Ще копае камъни. Как е камък?

— Хаджар.

Така той ме питаше за много думи и си записваше всичко. Скоро лагерът се оживи и трябваше да отидем в шатрата на шейха, за да закусим.

Докато правехме това, обсъдихме още много неща. После се сбогувах, качих се на коня и напуснах новите ни приятели.