Карл Май
През пустинята (2)

Втора глава
Пред съда

Въпреки дълбокото ми убеждение, че синът на убития ни водач ще дойде, той можеше, вместо да мине през езерото, да го заобиколи. И така чакахме с нарастваща тревога. Следобедът отмина, а до вечерта имаше само още два часа. Тогава различихме очертанията на човешка фигура, бавно приближаваща се от изток към мястото, където се намирахме ние. Тя приближаваше все повече и повече и ето че също ни забеляза.

— Хамдулиллях! Това е Омар Бен Садек — каза Халеф, сви ръце пред устата си като тръба и извика: — Омар, насам!

Човекът ускори крачките си и не след дълго стигна до нас. Той позна приятеля на своя баща.

— Добре дошъл, Халеф Омар! — поздрави той.

— Хаджи Халеф Омар! — поправи го Халеф.

— Извинявай! Радостта ми, че те виждам, е виновна за тази грешка. В Крие при татко ли си ходил?

— Да — отговори Халеф.

— Къде е той? Щом ти си в блатото, и той сигурно е някъде наблизо.

— Да, наблизо е! — обясни Халеф тържествено.

— Къде?

— На Омар Бен Садек, вярващия, му подобава да бъде силен, щом му е такъв късметът.

— Говори, Халеф, говори! Нещастие ли се е случило?

— Да. Аллах прибра баща ти при прадедите му.

Младежът стоеше пред нас, неспособен да каже нито дума. Той гледаше говорещия с изпълнени с ужас очи, а лицето му пребледня. Най-сетне успя да продума, но каза нещо съвършено различно от онова, което бях очаквал.

— Кой е този човек? — попита той.

— Това е Кара Бен Немзи, когото заведох при баща ти. Преследвахме двама убийци, които тръгнаха през блатото.

— Баща ми ли ви водеше?

— Да, той. Убийците бяха подкупили Арфан Ракедим и ни устроиха засада. Те застреляха баща ти. Той и конете потънаха в блатото, а нас Аллах спаси.

— Къде са убийците?

— Единият умря под солта, а другият замина с водача си за Фетнаса.

— Значи пътеката тук е разрушена?

— Да, не можеш да вървиш по нея.

— Къде потъна баща ми?

— Там, на трийсет крачки оттук.

Омар отиде дотам, докъдето соленият пласт беше здрав, гледа известно време втренчено пред себе си и след това се обърна на изток:

— Аллах, ти, Бог на всемогъществото и справедливостта, чуй ме, Мохамед, ти, Пророк на най-височайшия, чуй ме! Вие, халифи и мъченици на вярата, чуйте ме! Аз, Омар Бен Садек, няма да обръсна брадата си и няма да вляза в джамия, докато убийците на моя баща не идат в ада! Заклевам се!

Бях дълбоко потресен от тази клетва, но не можех да възразя срещу нея. След това Омар седна при нас и помоли с почти неестествено спокойствие:

— Разкажете ми!

Халеф изпълни желанието му. Когато той свърши, младежът стана.

— Елате! — Само тази единствена дума изрече той и тръгна по посока на Фетнаса.

Преди това бяхме минали през най-трудните места на пътя. Вече нямаше такава голяма опасност, от която да се страхуваме, въпреки че вървяхме през нощта. Сутринта стъпихме на брега на полуостров Нифсауа и видяхме пред себе си Фетнаса.

— И сега какво? — попита Халеф.

— Само ме следвайте — отговори Омар.

Това бяха първите думи, които чух от него от вчера насам. Той тръгна към най-близката до брега колиба. Пред нея седеше един възрастен мъж.

— Ес селям алейкюм! — поздрави Омар.

— Ве’алейкюм ес селям! — благодари старецът.

— Ти си Абдуллах ел Хамис, продавачът на сол, нали?

— Да.

— Виждал ли си водача Арфан Ракедим от Крие?

— Той пристигна тук с един чужденец малко преди разсъмване.

— И какво направиха след това?

— Водачът остана при мен да си отпочине, а после отиде при Бир Рекеб, за да се върне оттам към Крие. Чужденецът обаче си купи кон от сина ми и попита къде е пътят за Кбили.

— Благодаря ти, Абулмилх.^[1]

Омар продължи пътя си мълчаливо и ни заведе в една колиба, където хапнахме малко фурми и пийнахме по чашка лагми. След това тръгнахме към Бешни, Негуа и Мансурах, където на запитванията си получавахме отговори, според които следвахме търсения от нас човек. От Мансурах не беше далеч до големия оазис Кбили. Тогава там все още имаше един турски векил, който под надзора на бея в Тунис управляваше полуострова Нифсауа. За целта на разположение му бяха предоставени десет войници.

Най-напред се насочихме към едно кафене. Но Омар не го свърташе на едно място. Той ни остави и се върна чак след час.

— Видях го — съобщи той.

— Къде? — попитах веднага.

— При векила^[2]. Той е негов гост и е облечен в разкошни одежди. Ако искате да говорите с него, трябва да побързате, защото сега е време за прием.

Любопитството ми беше възбудено във висша степен. Един преследван, с обявена за главата му награда убиец беше гост на султански наместник! Странно!

Омар ни преведе през празен мегдан до ниска, каменна къща, по чиито външни стени нямаше и следа от прозорци. Пред вратата стояха войници, които се упражняваха под ръководството на един онбашия^[3], а таббаала^[4] гледаше облегнат на вратата. Пуснаха ни, без да се формализират, а един негър ни попита какво желаем. Той ни отведе в селямлъка, помещение с голи стени, чиято единствена подредба се състоеше от стар килим, постлан в един от ъглите на стаята. Върху него седеше човек с безизразни черти на лицето и пушеше тютюн от една прастара персийска хукаа^[5].

— Какво искате? — попита той.

Тонът, с който бе зададен този въпрос, не ми се понрави. Затова му отговорих с контравъпрос:

— Кой си ти?

Той ме погледна слисано.

— Векилът! — изплъзна се от устата му.

— Искаме да говорим с госта, който днес или вчера е пристигнал при теб.

— Кой си ти?

— Ето паспорта ми.

Подадох документа на турчина. Той му хвърли един поглед, сгъна го и, го пъхна в джоба на шалварите си.

— Кой е този човек? — продължи да пита той, сочейки към Халеф с ръка.

— Моят слуга.

— Как се казва?

— Името му е Хаджи Халеф Омар.

— А кой е другият?

— Това е водачът Омар Бен Садек.

— А ти самият кой си?

— Нали прочете.

— Не съм го прочел.

— Написано е в паспорта ми.

— Написано е със знаците на неверниците. От кого го имаш?

— От френския консул в Алжир.

— Френският консул в Алжир няма власт тук. Паспортът ти има стойност на празен лист хартия. И така, кой си?

Реших да използвам името, което ми даде Халеф.

— Казвам се Кара Бен Немзи.

— Ти си син на немзите? Не ги познавам. Къде живеят?

— На запад от Турция до държавата на французите и англичаните.

— Оазисът, в който живееш, голям ли е, или имате само много малки оазиси?

— Населяваме един-единствен оазис, но той е толкова голям, че в него живеят петдесет милиона души.

— Аллах акбар! (Велики Боже!) Има оазиси, в които гъмжи от твои творения. Този оазис има ли потоци?

— В него има петстотин реки и милиони потоци. Много от тези реки са толкова големи, че по тях плават кораби, които събират повече хора, отколкото живеят в Басма или Рахмат.

— Аллах керим! (Милостиви Боже!) Какво нещастие, ако всички тези кораби бъдат погълнати в един и същи час от реките! В кой Бог вярват немзите?

— Вярват в твоя Бог, но не го наричат Аллах, а Отец.

— Значи не са сунити, а шиити?

— Те са християни.

— Господ да те погуби! Значи ти си християнин?

— Да!

— Гяур? И се осмеляваш да говориш с векила на Кбили? Ще заповядам да те набият с тояги по ходилата, ако не се постараеш веднага да се махнеш от очите ми!

— Сгреших ли нещо, закона ли престъпих, или те обидих?

— Да. Един гяур не може да си позволява да се явява пред очите ми. Но давай по-нататък! Как се казва водачът ти?

— Омар Бен Садек.

— Добре! Омар Бен Садек, откога служиш на този немзи?

— От вчера.

— Не е много. Ще бъда милостив и ще заповядам да ти ударят само двайсет тояги по ходилата. После се обърна към мен и продължи:

— А как се казва слугата ти там?

— Аллах акбар (Господ е велик), но за съжаление ти е дал толкова малко ум, че не можеш да запомниш наведнъж две имена. Както вече ти казах, името на слугата ми е Хаджи Халеф Омар!

— Ти да ме опозориш ли искаш, гяур? След това ще произнеса присъдата ти! И така, Халеф Омар, ти си хаджия, а служиш на неверник? Това налага двойно наказание. Откога си при него?

— От пет седмици.

— Значи ще получиш шейсет удара по ходилата и ще стоиш пет дни без храна и вода. А сега пак ти, как беше името ти?

— Кара Бен Немзи.

— Добре, Кара Бен Немзи, извършил си три големи престъпления.

— Какви, сихди?

— Не съм ти никакъв сихди: трябва да ме наричаш дженабънъс или хасретинъс, тоест Ваша милост или Ваше височество! Престъпленията ти са следните: първо, подмамил си двама правоверни да ти служат. Това прави 15 удара с тояги. Второ, ти се осмели да нарушаваш кефа ми. Това прави още петнайсет удара. Трето, ти се усъмни в умствените ми способности. Затова получаваш двайсет удара, или общо петдесет удара по стъпалата. И тъй като е мое право за всяка присъда да изисквам верги, налог, всичко, което имаш в себе си, отсега нататък ще принадлежи на мен; конфискувам го.

— О, велики господарю, възхищавам ти се. Твоята справедливост е огромна, мъдростта ти е още по-голяма, милостта ти безгранична, а благоразумието и хитростта ти нямат равни на себе си! Моля те, благородни бей на Кбили, разреши ни да видим госта ти, преди да изтърпим наказанието си.

— Какво искаш от него?

— Предполагам, че е мой познат, и искам да му се полюбувам.

— Гостът ми не е твой познат. Защото той е велик воин, верен поданик на султана, когото Аллах ще благослови, и е ревностен последовател на Корана; тоест той никога не е бил познат на някой неверник. Но за да види как векилът на Кбили наказва престъпленията, ще пратя да го извикат. Не ти ще му се любуваш, а той ще се наслаждава на наказанието, което ще получиш. Моят гост знаеше, че ще дойдете.

— А! И откъде знаеше?

— Минали сте покрай него, без да го забележите, и той веднага ми съобщи за вас. Ако не бяхте дошли сами, щях да изпратя да ви доведат.

— Той е дал сведения за нас? Какви?

— Ще узнаете. А после ще изтърпите по едно още по-тежко наказание.

Във всеки случай нашето посещение при този султански служител взе много странен обрат. Един векил с десет войници в такъв отдалечен оазис не би могъл да бъде нищо друго освен най-много чауш или мюлязъм , а по онова време в Турция притежателите на такива звания не са били нещо по-различно от слуги, които чистели ботушите и пълнели лулите на по-високопоставените от тях. Бяха изпратили добрия човечец в Кбили, за да му дадат възможност да се погрижи сам за себе си, а после го бяха забравили. Впрочем беят на Тунис вече бе изгонил всички турски войници от страната, а бедуинските племена бяха под закрилата на султана дотолкова, че всяка година той изпращаше на вождовете им уговорените почетни наметала, а те му се отблагодаряваха, като изобщо не мислеха за него. Така че за препитанието си почтеният векил трябваше да разчита само на изнудването и понеже по отношение на туземците това беше опасно дело, един чужденец като мен му бе добре дошъл. Той не знаеше нищо за Германия, нямаше представа за значението на консулствата, живееше сред разбойнически номадски племена, беше убеден, че съм беззащитен и безнаказано може да прави с мен всичко, каквото си поиска.

Без съмнение вярно беше и това, че разчитах само на себе си, но и през ум не ми минаваше да се страхувам от „негово височество“. Нещо повече, доставяше ми удоволствие, че той така безочливо искаше да ни ощастливи с боя с тояги. Същевременно бях любопитен да узная дали неговият гост наистина бе търсеният от нас арменец. Вече предчувствах какво престъпление ни беше преписал. Във всеки случай той бе стар познат на векила и използваше това обстоятелство, за да ни обезвреди по някакъв начин.

Наместникът плесна с ръце и веднага се появи един черен слуга, който се хвърли на земята пред него като пред самия султан. Векилът му прошепна няколко думи, след което слугата отново се оттегли. Не след дълго вратата се отвори и влязоха

1 Чауш — фелдфебел. — Бел. нем. изд.

2 Мюлязъм — лейтенант. — Бел. нем. изд.

десетте войници със своя онбашия. В съшитите си от всякакви парцали дрехи, които по нищо не приличаха на военна униформа, те представляваха доста жалка гледка. Повечето от тях бяха боси, обаче всички носеха пушки, с които можеше да се прави всичко друго, но не и да се стреля. Те безразборно се хвърлиха един през друг на пода пред векила, който най-напред ги изгледа с възможно най-господарския си поглед, а след това издаде своята заповед:

— Калкънъз! (Станете!)

Войниците се изправиха, а онбашията извади от ножницата тежкия си сарас.

— Сърия гиринис! (Стройте се в редица!) — изръмжа той с глас като на мечка.

Те се строиха един до друг; държейки пушките в кафявите си ръце кой както му падне.

— Силях омуза! (Пушки на рамо!) — заповяда после онбашията.

Пушките се вдигнаха нагоре, блъскаха се една в друга, в стената или в главите на представителните юнаци, но след известно време все пак се озоваха върху раменете на притежателите си.

— Селям дур! (За почест!)

Пушките отново се оплетоха в забъркан възел и нищо чудно, че на една от тях цевта падна. Войникът невъзмутимо се наведе, взе я, огледа я от всички страни, за да се убеди, че дупката, от която се стреля, е все още там, след това извади от джоба си канап от палмово лико и внимателно завърза цевта за ложата на пушката. Най-накрая с доволна физиономия той постави поправеното оръжие в онова положение, в което беше разпоредено в последната заповед.

— Рахат дурун! Лаф етмейин! (Мирно! И не говорете!)

При това нареждане бойците видимо здраво стиснаха устни и със сериозно намигане дадоха да се разбере, че безспорно имат намерение да не издадат нито звук. Те забелязаха, че са ги довели да охраняват трима престъпници, а това означаваше да ни направят впечатление.

Наистина трябваше да полагам големи усилия да остана сериозен при това необикновено зрелище. Както забелязах, в резултат на ведрото ми настроение двамата ми придружители бяха добили смелост.

И ето че вратата отново се отвори. Очакваният гост влезе. Беше Хамд ал Амасат.

Без да ни удостои с поглед, той се запъти към килима, седна до векила и пое лулата от ръката на негъра, който се беше появил. Едва тогава вдигна глава и ни изгледа с презрение.

Тогава наместникът взе думата и ме попита:

— Този ли е човекът, когото искаше да видиш? Познат ли ти е?

— Да.

— Ти каза истината, той е твой познат. Това означава, че го познаваш, но не ти е приятел.

— Бих му бил много задължен за приятелството. Как се казва той?

— Нарича се Абу ен Насър.

— Това не е вярно. Името му е Хамд ал Амасат.

— Гяур, не се осмелявай да ме обвиняваш в лъжа, иначе ще получиш двайсет тояги повече! Приятелят ми наистина се казва Хамд ал Амасат. Но трябва да знаеш, кучи сине, че още когато бях миралай в Стамбул, една нощ бях нападнат от гръцки бандити; тогава дойде Хамд ал Амасат, поговори с тях и ми спаси живота. От онази нощ насам той се казва Абу ен Насър, баща на победата, защото никой не може да му се противопостави, а какво остава за един гръцки бандит.

Не можах да се сдържа и високо се изсмях.

— Ти си бил в Стамбул миралай, тоест полковник? В кои части?

— В гвардията, сине чакалов.

Пристъпих една крачка към него и вдигнах дясната си ръка.

— Само да се осмелиш още веднъж да ме обидиш, такъв шамар ще ти зашлевя, че утре сутринта носът ти ще прилича на минаре. Ти, негоднико, ще ми разправяш, че си бил полковник! Тия можеш да ги дрънкаш само тук, на твоите бабаити в оазиса, но не и на мен! Разбра ли?

Наместникът се изправи изненадващо бързо. Досега не му се беше случвало подобно нещо и главата му не можеше да го побере. Той ме гледаше втренчено, сякаш бях призрак, а след това не знам дали от яд или от стеснителност, заеквайки, каза:

— Гяур, аз можех да стана дори лива-паша , ако не ми харесваше повече службата тук, в Кбили.

— Да, ти си истински образец на смелост и храброст. Бил си се с бандити, които твоят приятел е победил само с думи. Чуваш ли: с думи! Явно той им е бил много добър познат, а може би и член на бандата им. Хамд ал Амасат извърши убийство с грабеж в Алжир. В Уади Тарфауи уби един човек, а в Шот ал Джерид застреля моя водач, бащата на този младеж, защото искаше да погуби мен. Преследвах го до Кбили и ето че го намирам като приятел на един човек, който твърди, че бил на служба

1 Лива-паша — генерал-майор. — Бел. нем. изд.

при султана с чин полковник! Обвинявам го пред теб в убийство и, искам от теб да го арестуваш!

Сега се изправи и „бащата на победата“.

— Този човек е гяур! — извика той. — Пил е вино и не се чува какво говори. Първо трябва да изтрезнее и тогава да се оправдава.

Това вече беше прекалено. В следващия миг сграбчих арменеца, вдигнах го и го тръшнах на пода. Той отново скочи и извади нож.

— Кучи сине, ти посегна на един правоверен и трябва да умреш!

След тези думи той яростно се нахвърли върху мен. Аз обаче му отвърнах с добре премерен удар в слепоочието, от който той се строполи и остана да лежи неподвижен на пода.

— Хванете го! — заповяда векилът на войниците си, сочейки към мен.

Очаквах, че те веднага ще се нахвърлят върху мен, но за мое удивление видях да правят нещо съвсем друго. А именно онбашията излезе пред хората си и заповяда:

— Силяхваръ йере койун! (Оставете оръжието!) Всички едновременно се наведоха, оставиха пушките си на пода и после отново се върнаха в предишното си положение.

— Сага дьон! (Надясно!)

Смелите бойци се обърнаха надясно и сега стояха в колона един зад друг.

— Адамъ ортайа алънъз, кошунус! (Обградете го, ходом марш!)

Като на плац за учение те вдигнаха левия крак и фланговият започна да отмерва такта: „сол-сага, сол-сага“ (Леви-десни, леви-десни!), замаршируваха те около мен и като се наредиха в кръг, спряха по команда на онбашията.

— Тутунус! (Хванете го!)

Двайсет ръце със сто кафяви, мръсни пръсти се протегнаха напред към мен отляво и дясно и ме хванаха за наметалото. Положението беше толкова комично, че от смях не можех да направя и едно движение, за да се освободя.

— Бей хазретлерим, херифи тутук! (Ваше височество, хванахме го!) — обяви командващият храбрия отряд.

— Бир даха коювермеин! (Не го изпускайте!) — заповяда наместникът със строга физиономия.

Стоте пръста се впиха в наметалото ми още по-здраво отпреди и само церемониалното достойнство, с което се извършваше всичко, беше виновно, че едва сдържах смеха си.

Докато ставаше това, Абу ен Насър отново се беше изправил. Очите му горяха от гняв и жажда за отмъщение, когато каза на векила:

— Заповядай да го застрелят!

— Да, той трябва да бъде убит. Преди това обаче трябва да го разпитам, защото съм справедлив съдия и не искам да осъждам никого, преди да съм го чул. Изложи обвинението си!

— Този гяур — започна убиецът — вървеше с един водач и слугата си през соленото блато. Там той се натъкна на нас и събори спътника ми във водата и моят приятел злочесто се удави.

— Защо го направи?

— За да си отмъсти.

— За какво искаше да си отмъщава?

— В Уади Тарфауи уби един човек. Ние го заварихме и искахме да го заловим, но той успя да избяга.

— Можеш ли да се закълнеш в думите си?

— Кълна се в брадата на Пророка!

— Това е достатъчно… Чу ли обвинението? — бях запитан после аз.

— Да.

— И какво ще отговориш?

— Че обвинителят е подлец. Той беше убиецът и в разказа си просто размени извършителите.

— Абу ен Насър се закле, а ти си гяур. Не вярвам на теб, а на него.

— Питай слугата ми! Хаджи Халеф ми е свидетел.

— Той служи на неверник и затова думите му нищо не струват. Ще наредя да свикат Великия съвет на оазиса, който, ще чуе думите ми и ще произнесе присъдата си над теб.

— Ти не искаш да ми повярваш, защото съм християнин, а все пак се доверяваш на един неверник. Този Хамд ал Амасат или, от мен да мине, Абу ен Насър, е арменец, тоест също не е мюсюлманин, а християнин.

— Моят приятел се закле в Пророка.

— Това е низост и грях, за което Господ ще го накаже. Щом ти не искаш да ме чуеш, ще го обвиня пред съвета на оазиса.

— Един гяур не може да обвинява правоверен, а съветът на оазиса не би могъл и с пръст да го докосне, защото приятелят ми притежава буюрулду и с него е „под сянката на падишаха“.

— И аз съм под сянката на своя крал. И също разполагам с редовен паспорт. Той е в джоба ти.

1 Под сянката на падишаха — под закрилата на падишаха, — Бел. пр.

— Той е написан на езика на гяурите и ще се омърся, ако го прочета. С твоя случай ще се занимаем още днес, но най-напред ще си получите заслужения бой: ти петдесет, твоят слуга шейсет, а водачът ти двайсет удара по стъпалата. Изведете ги на двора, аз идвам след вас!

— Алъкоюн еллери! (Отдръпнете ръцете си!) — заповяда онбашията.

Стоте пръста ме пуснаха.

— Тюфеклери каддърънъз! (Вдигнете пушките!)

Юнаците се спуснаха към пушките си и отново ги взеха.

— Ортая алън хер ючуну! (Обградете тримата!)

Те веднага обкръжиха Халеф, Омар и мен. Отведоха ни на двора, в средата на който имаше каменен блок във формата на скамейка. По това личеше, че е предназначен за тези, които трябваше да бъдат наказвани.

Тъй като се бях подчинил спокойно, моите двама спътници ме следваха също без да се съпротивляват, но по очите им познавах, че само чакат да видят какво ще направя аз, за да сложат край на този фарс.

След като ни държаха известно време пред каменната скамейка, се появи векилът с Абу ен Насър. Пред тях вървеше негърът и носеше килима. Той го разстла на земята и щом двамата седнаха, им подаде огън за изгасналите лули. Наместникът посочи към мен.

— Елли даяк вурун она! (Ударете му петдесет тояги!) Моментът настъпи!

— Паспортът ми още в джоба ти ли е? — попитах аз наместника.

— Да.

— Дай ми го!

— Никога няма да си го получиш обратно.

— Защо?

— Защото нито един правоверен не бива да се омърсява с него.

— Ти наистина ли смяташ да ги накараш да ме бият?

— Определено!

— Тогава ще ти покажа какво прави един немзи, когато е принуден да търси своята справедливост.

Малкият двор беше обграден от три страни с висок зид, а четвъртата беше препречена от сградата. Към пътя имаше само един изход, там, откъдето бяхме дошли. Нямаше зяпачи, значи бяхме трима срещу тринайсет. Не бяха ни взели оръжията, така изискваше рицарският закон на пустинята. Векилът беше абсолютно безопасен, а и войниците му също. Само Абу ен Насър можеше да стане опасен. Преди всичко трябваше да обезвредя него.

— Имаш ли някаква връв? — попитах тихо Омар.

— Да, тази на наметалото ми.

— Извади я! — А на Халеф казах: — Застани на изхода и не пускай никого!

— Потърси си я! — беше отговорил междувременно векилът.

— Веднага! — Казвайки това, аз внезапно се измъкнах от войниците и скочих върху Абу ен Насър, извих ръцете му на гърба, така че в позата, в която беше седнал, не можеше да се помръдне:

— Завържи го! — заповядах на Омар.

Тази заповед бе излишна, защото Омар веднага ме беше разбрал и вече омотаваше с връвта си ръцете на арменеца. Още преди някой да успее да предприеме нещо срещу нас, той бе завързан. Неочакваната ми атака страшно изненада векила и неговата охрана. Сега с дясната ръка извадих ножа си, а с лявата хванах наместника за тила. От страх той разпери крака и ръце, сякаш беше умрял. За сметка на това пък се оживиха войниците.

— Кошун имдад арайън! (Идете да доведете помощ!) — изръмжа онбашията, който пръв дойде на себе си.

Сабята му пречеше, той я хвърли и побягна към изхода. Другите го последваха. Там обаче вече бе застанал славният Халеф с готово за стрелба оръжие.

— Гери, бурада дураджаксънъз! (Назад! Не мърдайте оттук!) — извика той.

Храбрите бойци се стъписаха, обърнаха се и се разбягаха на всички страни, за да търсят закрила в ъглите на зидовете.

Омар също беше извадил ножа си и седеше до мен с мрачен поглед, готов да забие острието в сърцето на Абу ен Насър.

— Мъртъв ли си? — попитах аз векила.

— Не, но ти сигурно ще ме убиеш?

— Това зависи от теб, въплъщение на справедливостта и смелостта. Животът ти виси на косъм.

— Какво искаш от мен?

Още преди да му отговоря, се разнесе ужасеният вик на жена. Погледнах нагоре и забелязах ниска, дебела женска фигура, която се носеше към нас с видимо усилие, почти търкаляйки се.

— Дур! (Стой!) — изпищя тя. — Йолдюрме ону беним ко-джам дър. (Не го убивай, той е мой мъж!) ; Значи тази закръглена дама, която изпод диплите на дрехите си се носеше към мен с движения, наподобяващи плуване, беше милостивата госпожа наместничка. Явно зад прозореца с решетките на женските покои тя е искала да наблюдава изпълнението на наказанието, но за свой ужас е трябвало да установи, че наказанието щеше да бъде наложено на съпруга й. Попитах я спокойно:

— Коя си ти?

— Векелин каръсъйъм (Аз съм жената на векила) — отвърна тя.

— Евет, авратъмдър кбилинир гюлю (Да, това е жена ми — розата на Кбили) — потвърди векилът, пъшкайки.

— Как се казва тя?

— Адъм Айша (Казвам се Айше) — съобщи тя.

— Евет, адъ Айша (Да, тя се казва Айше) — прозвучаха като ехо думите от устата на турчина.

Значи това бе розата на Кбили и се казваше Айше. Към такова едно нежно същество трябваше да бъда отстъпчив.

— Ако ми покажеш руменината на лицето си, о цвете на оазиса, ще отдръпна ръката си от него — казах аз.

Яшмакът веднага се отметна от лицето й. Тя беше живяла достатъчно дълго време сред арабите, чиито жени ходеха с незакрити лица, и затова беше станала по-малко сдържана, отколкото трябваше да бъде една туркиня. Впрочем тук, както тя си мислеше, ставаше дума за скъпоценния живот на съпруга й.

Видях едно безцветно, безизразно женско лице, което беше толкова пълно, че в него едва можеха да бъдат различени очите и чипото носле. Мадам Айше бе сигурно на четирийсет години, но беше решила да заличи белезите на възрастта си с високо изписани черни вежди и начервени устни. По една черна точка на всяка от страните й придаваше особен израз, а щом ръцете й се подадоха изпод дрехите до лактите, забелязах, че не само ноктите, но и целите й ръце бяха боядисани с къна.

— Благодаря ти, слънце на Джерид — поласках я аз. — Ако ми обещаеш, че векилът ще остане на мястото си, без да мърда, няма да му се случи нищо лошо.

— Каладжак. Сана, сьос вериним. (Ще стои кротко. Обещавам ти.)

— Тогава трябва да е благодарен на твоята прелест, че няма да го размажа като инджир , сложен в пресата за изсушаване. Гласът ти е мелодичен като флейта, очите ти блестят като слънцето, а фигурата ти е като на Шехеразада. Само заради теб правя тази жертва и го оставям да живее.

Аз отдръпнах ръката си от наместника. Той се изправи със стон на облекчение, но послушно остана в седящата си поза.

1 Инджир — смокиня. — Бел. нем. изд.

Айше внимателно ме огледа от главата до петите, а след това любезно ме попита.

— Кой си ти?

— Аз съм Кара Бен Немзи, чужденец, чиято родина е далеч отвъд морето.

— Хубави ли са вашите жени?

— Хубави са, но не приличат на жените от Шот ал Кебир.

Мадам Айше се усмихна доволно и аз разбрах, че съм спечелил нейната благосклонност.

— Немците са много умни, много храбри и учтиви хора, вече бях чувала за това — заключи тя. — Добре си дошъл при нас! Но я ми кажи, защо си вързал този човек? Защо войниците ни избягаха от теб? И защо искаше да убиеш великия наместник?

— Вързах този човек, защото е убиец. Войниците ви избягаха от мен, защото разбраха, че ще ги победя. А векила вързах, защото искаше да ме налага с тояги, а след това и вероятно да ме осъди на смърт, без да ми даде дължимата справедливост.

— Ще получиш справедливост!

Тези думи ме наведоха на натрапчивото убеждение, че и в Ориента чехълът има същата магическа сила, както и на Запад. Векилът усети, че авторитетът му е застрашен, и се опита да го защити.

— Аз съм справедлив съдия и ще…

— Сен сус! (Ти сега мълчи!) — заповяда му тя. — Знаеш, че познавам този човек, който се нарича Абу ен Насър, баща на победата, но е по-добре, ако се казва Абу ал Ялан, баща на лъжата. Той е виновен, че те изпратиха в Алжир тъкмо когато щеше да станеш мюлязъм. Той е виновен, че и след това дойде в Тунис и че тук ще бъдеш погребан в самота, и колкото пъти е идвал при теб, все е трябвало да правиш неща, които са ти причинявали вреда. Аз го мразя и нямам нищо против този чужденец да го убие.

— Абу ен Насър не може да бъде убит, той е под сянката на падишаха.

— Тут агзънъ! (Затваряй си устата!) Той е под сянката на падишаха, но този чужденец е под сянката на наместничката, под моята сянка! Чуваш ли? А който е под моята закрила, ти не можеш да пипнеш с пръст. Стани и тръгвай след мен!

Той се изправи. Тя се обърна и тръгна, а той направи физиономия, че трябва да я последва. Това обаче не съответстваше на моите намерения.

— Стой! — заповядах аз, като пак го хванах за врата. — Ти оставаш тук!

Тогава госпожа Айше се обърна.

— Нали каза, че ще го освободиш? — попита тя.

— Да, но само при условие, че остане на мястото си.

— Но той не може да седи тук цяла вечност!

— Имаш право, о, роза на Кбили, но ще трябва да остане тук, докато се уреди моят въпрос.

— Той вече е уреден.

— По какъв начин?

— Нали ти казах, че си добре дошъл при нас?

— Да, вярно е.

— Това означава, че си наш гост и можеш да останеш тук с хората си, докогато искаш.

— А Абу ен Насър, когото ти нарече Абу ел Ялан?

— Той е твой и можеш да правиш с него каквото пожелаеш.

— Истина ли е това, векил?

Турчинът се поколеба, преди да отговори, но един строг поглед на неговата господарка го накара да проговори.

— Да — увери ме послушният векил.

— Заклеваш ли се?

— Заклевам се.

— В Аллах и неговия Пророк ли?

— Трябва ли? — попита той мадам, розата на Кбили.

— Трябва! — отговори Айше решително.

— Е тогава се кълна в Аллах и Пророка!

— Сега може ли да дойде с мен? — попита ме тя.

— Може — отвърнах.

— Ела след това да ядеш с нас овнешко с кускус.

— Има ли тук някое сигурно място, където мога да затворя Абу ен Насър? — попитах аз господарката.

— Не. Вържи го за ствола на палмата, там до зида! Няма да ти избяга, защото ще заповядам на войниците да го пазят.

— Аз сам ще го охранявам — отговори Омар вместо мен. — От мен няма да може да избяга и със смъртта си ще заплати за живота на моя баща. Ножът ми е остър като погледа ми.

От момента на залавянето му убиецът все още не беше проронил нито дума, но той ни гледаше сърдито и страшно, докато ни следваше към палмата, за която го завързахме. Нямах намерение да го убивам, но беше станал обект на кърваво отмъщение и знаех, че никакво застъпничество пред Омар нямаше да помогне, за да го помилва. Еддем биддем, или както турците казват кан канъ йодер, за кръв с кръв се плаща. Въпреки всичко, което се беше случило, на мен ми се искаше без мое знание да успее да избяга, макар че той сигурно не би ме пощадил, ако имах нещастието да попадна в ръцете му.

И така аз поверих Хамд ал Амасат на Омар и се отправих с Халеф към селямлъка. По пътя дребното човече ме попита:

— Сихди, ти твърдеше, че този човек е арменски християнин, но трябва да се съгласиш, че е много зъл. Съзнаваш ли сега, че християните са лоши хора? Ти трябва да приемеш правата вяра, ако не искаш вечно да се пържиш в ада.

— Ти самият ще се пържиш там.

— Защо?

— Нали ми разказа, че в Дерк асфал, в седмия и най-дълбок кръг на ада, се пържат всички лъжци и лицемери и трябва да ядат от дяволските глави, растящи по дървото саккум.

— Да, но какво общо имам аз с това?

— Ти си лъжец и лицемер!

— Аз ли, сихди? Езикът ми говори само истината, а в сърцето ми няма притворство. Който ме нарича такъв, какъвто ме нарече ти, ще получи от мен куршум.

— Ти лъжеш, че си видял Мека, и се представяш за хаджия. Да разкажа ли това на векила?

— Аман, аман — извинявай! Не можеш да причиниш такова нещо на Халеф Омар, на най-верния си слуга, когото можеш да намериш.

— Добре, няма да го направя, но ти знаеш при какво условие ще мълча.

— Знам го и ще го спазвам, но ти ще станеш истински правоверен дори и да не искаш, сихди!

Влязохме в селямлъка, където векилът вече ни очакваше. Физиономията, с която ме посрещна обаче, не беше особено любезна.

— Седни! — покани ме той.

Приех поканата му и седнах съвсем близо до него, а Халеф се зае с лулите, които междувременно бяха поставени в единия ъгъл на стаята.

— Защо поиска да видиш лицето на жена ми? — започна той разговора.

— Защото съм европеец и съм свикнал да гледам лицата на тези, с които разговарям.

— Лоши обичаи имате! Нашите жени се забулват, а вашите се излагат на показ. Нашите жени носят дълги горни и къси долни дрехи, а вашите носят къси горни и дълги долни дрехи, а често и горните, и долните са къси. Виждали ли сте някога някоя от нашите жени при вас? А вашите момичета идват при нас и защо? От любопитство! Аиб! (Позор!)

— Векил, това ли е гостоприемството, което ми обещахте?

Откога имате обичай да посрещате гостите си с обиди? Не ми трябва нито овнешкото ти, нито кускусът ти и затова пак слизам в двора. Последвай ме!

— Извинявай, ефенди! Исках само да ти кажа какво си мислех, но не съм възнамерявал да те обиждам.

— Който не иска да обижда, не бива винаги да казва каквото мисли. Бъбривият мъж прилича на счупена стомна, от която никой няма нужда, защото тя нищо не може да задържи.

— Седни пак — помоли ме той — и ми разкажи къде срещна Абу ен Насър.

Подробно му разказах нашето приключение. Той ме изслуша мълчаливо и накрая направи недоверчива физиономия.

— Значи смяташ, че той е убил търговеца в Блида?

— Да.

— Но не си бил там?

— Да, обаче си направих съответните изводи.

— Само Аллах може да предполага, той е всезнаещ. А мисълта на човека е като лош ездач, когото непослушният кон отвежда не там, където той иска да отиде.

— Само Аллах може да предполага, защото е всезнаещ ли? О, векил, умът ти е уморен от многото овнешко с кускус, което си изял! Тъкмо защото Аллах е всезнаещ, няма нужда да прави изводи. Който прави предположения, той търси резултат от възприятията си, без предварително да знае нещо.

— Чувам, че си алим, който е посещавал много училища, защото говориш с думи, които никой не може да разбере. И значи смяташ, че Абу ен Насър е убил човека в Уади Тарфауи?

— Да.

— Беше ли там?

— Не.

— Мъртвият ли ти го разказа?

— Всеки, дори и овните, които ядеш, знаят, че мъртвите не могат да говорят.

— Ефенди, сега ти самият говориш непочтително. Значи не си бил там, а мъртвият не е могъл да ти каже. Откъде знаеш тогава, че Абу ен Насър е убиец?

— Видях една следа и тръгнах по нея, а когато го срещнах, той си призна за убийството.

— Това, дето си намерил следа, не е доказателство, че той е убиец, защото никой досега не е убивал някого, оставяйки след себе си следа. А това, че ти е признал за убийството, въобще не може да ме заблуди; той е шакаджъ, шегаджия, който просто е искал да си направи шега.

— С убийства никой не си прави шеги.

— Е, защо пък не с човек като теб. Значи ти смяташ, че той е застрелял водача Садек?

— Да.

— Ти беше ли там?

— Разбира се.

— И видя всичко?

— Дори много добре. Хаджи Халеф Омар също е свидетел.

— Е добре, значи Абу ен Насър е застрелял Садек. И затова ти твърдиш, че той е убиец?

— Естествено.

— Ефенди, дано Аллах избистри мисълта ти, защото трябва веднага да признаеш, че човек не бива да прави изводи.

— Как така?

— Тъй като си бил свидетел как Абу ен Насър е застрелял водача, ти си правиш извода, че той е убиец?

— Да. Точно така.

— Не е така! А ако е било кръвно отмъщение? Има ли в твоята страна кръвно отмъщение?

— Не.

— Тогава ти казвам, че този, който убива заради кръвно отмъщение, не е убиец. Никой съдия не може да го порицае. Само роднините на убития имат право да го преследват.

— Но Садек не е обиждал твоя гост.

— Тогава племето, към което принадлежи Садек, го е обидило.

— Но в случая няма нищо такова. Този Абу ен Насър, който всъщност се казва Хамд ал Амасат, а преди това, разбира се, е носил арменско име, застреля водача Садек, чийто син Омар е тук, а както ти преди малко обясни, този Омар има право върху живота на убиеца. Трябва да се споразумееш с Омар, но се погрижи този „баща на победата“ повече да не ми се мярка пред очите, иначе ще си разчистя сметките с него. Впрочем я първо ми върни паспорта! Ще ми трябва на други места.

— Ефенди, сега от думите ти струи мъдрост. Ето ти паспорта! Веднага ще говоря с Омар да освободи Абу ен Насър. Но ти можеш да бъдеш мой гост колкото дълго пожелаеш.

Той стана и излезе на двора. Предварително знаех, че всичките му усилия пред Омар щяха да бъдат напразни. И действително след известно време наместникът се върна с мрачна физиономия и не изрече нито дума, докато не донесоха опеченото на шиш овнешко, приготвено от прелестните къносани пръсти на „розата на Кбили“. Халеф и аз здравата си похапвахме и тъкмо векилът ми казваше, че Омар ще се храни вън на двора, защото не биваше да се отделя от жертвата си, вън се чу силен вик. Ослушах се, а викът се повтори:

— Брех, ефендине! (Ефенди, на помощ!)

Този вик беше отправен към мен. Скочих и изтичах на двора. Омар лежеше на земята и се боричкаше с войниците, но от пленника нямаше и следа. На изхода към улицата стоеше негърът и ми се усмихваше с невинна физиономия.

— Избяга, сихди — ето го, препуска там!

С три скока се озовах навън и видях как Абу ен Насър изчезва между палмите. Той яздеше бързоходна камила, която явно чудесно се справяше с разстоянията. Разбрах всичко. Мисията на векила в двора беше завършила с неуспех, но въпреки това той е искал да спаси Абу ен Насър. Беше заповядал на негъра да приготви камила, а на войниците — да хванат Омар и да освободят заловения. Единайсетте храбри юнаци все пак се бяха решили на нещо и номерът бе успял.

Разбира се, те скъпо заплатиха този успех. Омар беше използвал ножа си и след като най-сетне разпръснах кълбото борещи се, видях, че повечето от тях бяха ранени.

— Той избяга, ефенди! — изпъшка от яд и напрежение младият водач.

— Видях.

— Накъде?

— Натам.

С ръка показах посоката.

— Накажи тези хора тук, ефенди, а аз ще тръгна след убиеца.

— Той обаче има бързоходна камила — напомних му аз.

— Въпреки това ще го настигна.

— А какво ще яздиш?

— Ефенди, тук имам приятели, които ще ми дадат добро ездитно животно, както и фурми и мехове с вода. Преди още убиецът на баща ми да стигне до линията на хоризонта, аз ще съм по следите му. А ако ме последваш, ще попаднеш на моите дири.

Омар Бен Садек бързо се отправи на път. Халеф бе видял всичко и ми помогна да освободя Омар от ръцете на войниците. Той кипеше от гняв.

— Защо освободихте този човек, кучи синове, потомци на мишки и плъхове?

Разгневеният човек сигурно щеше да продължи конското си евангелие, ако не се беше появила жената на векила. Тя бе плътно забулена.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Твоите хора нападнаха водача ми…

— Ах вие, подлеци и мерзавци! — извика Айше, тропайки с крак и размахвайки червените си юмруци изпод фереджето.

— … и освободиха арестувания…

— Вие, разбойници и измамници! — гневно продължи розата на Кбили и ръкомахаше така, сякаш искаше да ги хване.

— По заповед на векила — добавих аз.

— На векила ли? Този непокорен червей, некадърник и инат! Но ръката ми ще го достигне, и то веднага, на момента!

Айше се обърна и се понесе към селямлъка, изпълнена с гняв.

О, ти, благословено влияние на чехъла, твоят скиптър е един и същ и на север, и на юг, на изток и на запад. Халеф направи доволна физиономия и каза:

— Тя е наместникът, а той — наместничката, а ние сме на по-сигурно място тук, отколкото ако имахме буюрулду и бяхме под сянката на султана. Хамдулиллях (слава на Аллаха), че не съм толкова щастлив, да съм векил с такава наместничка!…