Карл Май
През пустинята (10)

Десета глава
Победата

Половин час по-късно хадедихните потегляха, но не като безреден разпръснат орляк, както обикновено правят арабите, а в стегнати, добре подредени редици. Всеки знаеше къде му е мястото.

Пред нас яздеха воините на коне, зад нас следваха тези с камилите, а под водачеството на все още държеливи старци идваха жените, които бяхме взели да се грижат за ранените. Накрая бяха хората, определени за свръзка с пасищата и надзор на пленниците.

Когато дискът на слънцето изплува на хоризонта, всички слязоха от седлата и се проснаха на земята, да кажат утринната си молитва. Величествена беше гледката на стотиците лежащи в праха хора пред Бога, който още днес можеше да извика при себе си всеки един от нас.

От постовете узнахме, че междувременно не се беше случило нищо особено. И така, стигнахме безпрепятствено до разпрострялата се надлъж и нашир Джебел Дерадж, зад която от запад на изток се ширеше долината. Избраните за стрелци воини слязоха от седлата. Конете им бяха вързани в равнината в необходимия ред, за да не възникне бъркотия в случай на отстъпление. Недалеч от тях бяха разтоварени камилите и опънати шатрите, които те бяха носили. Както вече споменах, те бяха определени за ранените. В меховете имаше достатъчно вода, но превръзките бяха много малко, неуредица, за която много съжалявах.

Постовата верига с Абу Мохамед бяхме поставили зад нас, така че непрекъснато да имаме връзка със съюзниците си. Почти всеки час идваха от тях съобщения, от които научавахме, че враговете още не са открили приближаването ни.

Още от снощи Линдси беше много сдържан в приказките си. Не ми беше останало никакво време да му обърна внимание. В този момент той застана до мен.

— Къде ще се бие, сър? Тук? — попита той.

— Не. Зад този хълм — отвърнах аз.

— Да остана при вас?

— Както желаете.

— Къде сте вие? Пехота, конница?

— При конницата. Но ние също ще стреляме и ще се сражаваме, ако е необходимо.

— Оставам при вас.

— Тогава чакайте тук! Моята част ще стои на това място, докато дойда да ги поведа.

— Няма ли влезе вътре в долината?

— Не, оттук ще потеглим нагоре към Тигър, за да попречим на враговете да се измъкнат на север.

— Колко мъже?

— Сто.

— Уел. Много добре, отлично!

Заех тази позиция с определено намерение. Наистина бях приятел и брат на хадедихните, но ми беше неприятно да убивам хора, които не са ми направили нищо, дори и в открит бой. Спорът, който трябваше да бъде разрешен между тези араби чрез битка, не ме засягаше лично и тъй като нямаше изгледи враговете да се отдръпнат на север, бях помолил да се присъединя към частта, натоварена със задачата да попречи на напредването на враговете оттам. С най-голямо удоволствие бих останал на мястото, където щяха да бъдат превързвани ранените.

Но това беше невъзможно. Щеше да изглежда като липса на смелост.

Мохамед Емин вече въвеждаше конницата си в долината и аз се присъединих към нея. Тя беше разположена по дължина от двете страни на долината, вляво и вдясно. После следваха пехотинците. Една трета от тях се изкачи на десния хълм, друга трета на хълма вляво, за да може — скрита зад многобройните скали — да нападне врага отгоре. Последната трета, която в по-голямата си част се състоеше от хора на шейх Малек, остана на входа, за да направи траншея след влизането на врага в долината й после зад този вал да вземе врага под обстрел. Обърнах се и се отдалечих с моите сто души.

Продължихме да яздим на север, докато намерихме един проход, който ни даваше възможност да преминем отвъд планината. След час Съзряхме пред себе си река. По-нататък вдясно, значи на юг, имаше едно място, където два планински склона се спускаха близо до водата, тоест образуваше се полукръг, от който човек трудно можеше да се измъкне, ако веднъж влезе в него. Разположих хората си тук, защото на тази позиция лесно можехме да спрем дори и десетократно превъзхождащ ни противник.

След като поставих предни постове, слязохме от конете и се настанихме удобно. Линдси ме попита:

— Тук познато, сър!

— Не, сър Дейвид — отговорих аз.

— Дали има развалини?

— Не знам.

— Да попита?

Осведомих се и му преведох отговора:

— По-нагоре.

— Как се казва?

— Калат Шергат.^[1]

— Там крилати бикове?

— Хм. Най-напред би трябвало да се види.

— Още колко време до боя?

— До обяд, а може би и по-късно. За нас може и да няма битка.

— Ще огледа ли между другото?

— Какво?

— Калат Шергат. Копае, изпраща на Лондонския музей, става известен. Уел!

— Това едва ли е възможно сега.

— Защо не?

— Защото дотам ще трябва да яздите четирийсет километра.

— Ах! Хм! Лошо! Остава тук.

Линдси се излегна зад един храст от млечка, но аз реших да разузная наоколо. Дадох на хората необходимите указания и поех на юг по течението на Тигър.

Моят вран жребец, както и всички коне на шаммарите, беше отличен катерач. Можех да се осмеля да изкача планината с Рих и щом попаднах на подходящ терен, тръгнах нагоре, за да мога да огледам всичко отвисоко. Горе, иззад едно прикритие, насочих далекогледа си към източния хоризонт. Забелязах, че там отвъд реката кипеше оживление. На южния, т. е. на левия, бряг на малката река Саб долината гъмжеше от конници почти до Тел Хамлиа, а в долната част се виждаха огромни купчини кози мехове, от които се канеха да правят салове. Те трябваше да послужат на обеидите да се прехвърлят на другия бряг. Отсамния бряг на Тигър не можех да огледам заради хълма, зад който се намираше долината Дерадж. Тъй като имах още време, реших да се изкача и на другия хълм.

Ездата към билото на възвишението беше много изморителна и мина повече от час, докато стигна до най-високата точка. Но конят ми все още беше учудващо бодър. Вързах го и се заизкачвах по нещо като скален зид. Пред мен се откри Уади Дерадж. В най-отдалечения й край се виждаше готовият защитен вал, зад който се намираха бранителите, а тук-там зад скалите забелязах скритите стрелци. Долу точно под мен беше засадата на конницата.

След това насочих далекогледа си на юг. Там се виждаха много наредени една до друга шатри, но забелязах, че хората вече се готвеха за тръгване. Това бяха абу-хамедите и джоварите. На това място някога бяха лагерували ордите на Сарданапал, Ксеркс и Алиат. Тук бяха седели на колене воините, когато на пети май, в петата година от царуването на онзи владетел, едно лунно затъмнение било последвано от пълно слънчево затъмнение, станало причина битката при Халис да бъде толкова Страшна. Те бяха поили конете си от водите на Тигър, когато Навухудоносор тръгнал за Египет, за да свали крал Хофра, а това били същите води, над които звучала предсмъртната песен на Нериколосар и Навонат чак до планините Карачок, Сибар и С^р Хасана.

Видях как надуха козите мехове и ги завързаха един за друг, видях и ездачите, които водеха конете за поводите и се качваха на саловете. После отблъснаха саловете и стигнаха до отсамния бряг. Струваше ми се, че чувам виковете на съюзниците им, които се метнаха на конете си, за да изпълнят една блестяща фантазиа.^[2]

Искаше ми се враговете така да преуморят конете си, че после, когато щяха да имат нужда от тях, да са капнали.

Седях така почти цял час. Всички обеиди се бяха прехвърлили вече отсам и видях как врагът се отправи на север. Отново се спуснах долу, яхнах коня си и се върнах. Решителният час наближаваше!

Трябваше ми повече време, докато стигна до мястото, откъдето беше възможно да се спусна надолу по хълма. Вече се канех да завия към долината, когато далеч на северния хоризонт нещо проблесна: Сякаш слънчев лъч се бе отразил в стъкло. Можехме да очакваме врага само от юг, но все пак извадих далекогледа си и потърсих мястото, където бях забелязал проблясващата светлина. Най-сетне я открих и близо до реката съзрях голям брой черни точки, които се движеха надолу по течението й. Сигурно бяха конници и слънцето се беше отразило в някой от тях.

Врагове ли бяха? Намираха се на такова разстояние северно от скривалището на моите хора, на каквото бях аз на юг от тях. Нямаше време за колебания, трябваше да ги изпреваря.

Без да се бавя, пришпорих Рих, който бързо се спусна надолу, а след като долината остана зад нас, той се понесе като птица. Бях убеден, че ще успея да стигна навреме.

Като се приближих до моето подразделение, събрах хората и им казах какво бях наблюдавал. После половината от хадедихните се скриха зад издадените напред скали в южния край, а останалите се притаиха зад храстите от млечка и каучуковите дървета, за да отрежат обратния път на задаващите се конници.

Не ни се наложи да чакаме дълго и скоро чухме тропот на копита. Линдси лежеше до мен и се ослушваше, държейки пушката си готова за стрелба.

— Колко са? — попита той кратко.

— Не мога да ги преброя точно — отвърнах аз.

— Приблизително?

— Двайсет.

— Ами! Защо тогава положихме толкова усилия?

Сър Дейвид стана, направи няколко крачки напред и седна върху един камък. Двамата му слуги го последваха.

Тогава иззад скалите се появиха конниците, предвождани от висок, силен воин, който под абата си носеше люспеста броня. Нея бях видял преди малко да блести. Мъжът имаше царска осанка и, изглежда, никога в живота си не беше изпитвал страх, защото, като съзря неочаквано пред себе си необикновената фигура на англичанина, дори окото му не трепна, само ръката му бавно посегна към ятагана.

Предводителят направи още няколко крачки напред и изчака хората му да се приближат, след това махна с ръка на един мъж, който яздеше встрани от него. Този другият беше много дълъг и мършав и висеше върху дръгливия си кон така, сякаш ездата беше нещо много необичайно за него. Веднага се виждаше, че не е арабин. След направения му знак той попита англичанина на арабски:

— Кой си ти?

Линдси стана, поздрави, сваляйки шапка, и направи лек поклон, но не каза нито дума.

Човекът повтори въпроса си на турски.

— I’m Englishman (англичанин съм) — гласеше отговорът.

— О, поздравявам ви, уважаеми господине! — прозвуча сега на английски. — Голяма изненада е да срещнеш тук в тази пустош син на Албиона. Мога ли да узная името ви?

— Дейвид Линдси.

— Това вашите слуги ли са?

— Yes!

— Но какво правите тук?

— Nothing (нищо).

— Все пак с присъствието си тук сигурно преследвате някаква цел?

— Yes!

— И каква е тя?

— To dig (да правя разкопки).

— На какво?

— Fowlingbulls.

— Ах! — засмя се мъжът надменно. — За това са необходими средства, време, хора и разрешение. Как дойдохте тук?

— С параход.

— Къде е той?

— Върна се в Багдад.

— И вие слязохте само с двама слуги?

— Да.

— Хм, странно. И къде ще отидете най-напред?

— Където има крилати бикове. Кой е този? Линдси посочи арабина с люспестата броня. Мършавият човек му преведе досегашния разговор, а след това отговори:

— Този прочут мъж е Есла ал Махем, шейх на арабите обеиди, чиито пасища са там отвъд.

Учудих се на този отговор.

— Кой сте вие? — продължи да пита англичанинът.

— Аз съм грък и преводач при английския вицеконсул в Мосул.

— Ах! И къде отивате?

— Да присъствам на боен поход срещу арабите хадедихни.

— Боен поход? Нападение? Битка? Защо?

— Тези хадедихни са непокорно племе, което веднъж завинаги трябва да бъде научено на ред. Закриляли са много джесиди, когато тези поклонници на дявола бяха нападнати от пашата на Мосул. Но как стана така, че…

Човекът спря по средата на изречението, защото иззад скалата изцвили един от нашите коне, а друг последва примера му. Шейхът веднага хвана юздите, за да препусне напред и да провери какво става, но тогава се появих аз.

— Разрешете да ви се представя и аз!

Есла ал Махем спря изненадан.

— Кой сте вие? — попита преводачът. — Също ли сте англичанин? Облечен сте досущ като арабин!

— Аз съм немец и подпомагам този господин в начинанието му. Искаме да правим разкопки тук, а същевременно и да се запознаем с нравите на тази страна.

— Кой е този? — попита шейхът гърка.

— Един алеман.

— Алеманите правоверни ли са?

— Християни са — отговорих му аз на арабски.

— Ти говориш нашия език?

— Разбира се.

— С този англичанин ли си?

— Да.

— Откога сте в тази местност?

— Вече няколко дни.

Веждите му се сбърчиха.

— Познаваш ли хадедихните? — продължи да пита той.

Да, познавам ги. Дори съм рафик на техния шейх.

— Тогава с теб е свършено!

— Така ли?

— Ще те пленя, теб и тези Тримата тук!

— Ти си силен — отвърнах аз спокойно, — но и Цедар Бен Хули, шейхът на абу-хамедите, също беше силен.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Той също ме плени, но не можа да ме задържи.

— Аллах акбар! Ти ли си мъжът, който е убил лъва?

— Аз съм.

— Тогава си мой. Но от мен няма да можеш да се измъкнеш!

— Или ти си мой и няма да можеш да ми се изплъзнеш. Огледай се!

Обеидът направи това, но не забеляза никого.

— Станете, мъже! — заповядах аз на висок глас. Всички хадедихни веднага се надигнаха и насочиха оръжията си срещу него и хората му.

— Ти си умен като лисица и убиваш лъвове, но мен няма да уловиш! — извика той.

Есла ал Махем извади ятагана от ножницата, насочи коня си към мен и замахна да нанесе смъртоносен удар. Не беше трудно да се предпазя от него. Стрелях по коня му — той се преметна, шейхът падна на земята и аз бързо го сграбчих. Започна се борба, която ме убеди, че той е изключително силен мъж. Трябваше да смъкна тюрбана на шейха и да му нанеса зашеметяващ удар в слепоочието, за да сломя съпротивата му.

Докато се водеше кратката борба, около мен вреше и кипеше. Но разигралата се сцена не можеше да се нарече бой. Когато заемахме позиция в засада, бях заповядал на хадедихните в случай на нужда да стрелят само по конете. Вследствие на това още при първия залп, който те дадоха, когато шейхът се нахвърли върху мен, всички коне на обеидите бяха или убити, или ранени. Воините бяха хвърлени на земята, а от всички страни към тях се насочиха дългите копия на хадедихните, които петократно превъзхождаха противниците си. Дори и реката не даваше възможност за бягство, тъй като куршумите ни можеха да достигнат всеки плувец. Когато се разтървахме, враговете стояха безпомощно скупчени един до друг. Вече бях прехвърлил шейха им на двамата слуги на Линдси и единствената ми мисъл беше, какво да направя, че всичко да завърши без проливане на кръв.

— Откажете се от всяка съпротива, воини на обеидите! В ръцете сте ни! — извиках аз. — Вие сте двайсет души, но ние наброяваме над сто конници, а шейхът ви е мой пленник!

— Застреляйте го! — заповяда им Бела ал Махем, който бързо се беше съвзел.

— Ако някой от вас вдигне оръжие срещу мен, тези двама мъже ще убият шейха ви! — отговорих аз.

— Застреляйте го, този вълк, този чакал и заек! — извика Бела ал Махем въпреки моята заплаха.

— Това не бива и през ум да ви минава, защото тогава ще е свършено с вас!

— Вашите братя ще отмъстят за вас и за мен! — горещеше се шейхът.

— Вашите братя? Обеидите? А може би също и абу-хамедите и джоварите?

Той ме погледна изумен.

— Какво знаеш за тях? — изсъска той.

— Че в този момент са нападнати и победени от воините на хадедихните по същия начин, както аз залових теб и хората ти.

— Лъжеш! Ти си псе, което лае, но нищо не може да направи. Моите воини ще хванат и отведат теб и всички синове и дъщери на хадедихните.

— Аллах да пази главата ти, да не изгубиш разсъдъка си! Щяхме ли да те чакаме тук, ако не знаехме какво си решил да предприемеш срещу шейх Мохамед Емин?

— Откъде знаеш, че съм бил на гроба на Хаджи Али?

Не знаех нищо за това, но реших да се опитам да разбера дали догадките ми са верни и отвърнах:

— Бил си на гроба на Хаджи Али, за да измолиш успех за твоя военен поход. Но този гроб е на левия бряг на Тигър, а после си дошъл на този бряг, за да огледаш Уади Мур, където се намират другите племена на шаммарите.

По изражението на лицето му разбрах, че съм бил прав в предположенията си. Естествено той се изсмя презрително и излъга:

— Умът ти е плитък и муден като тинята в реката. Освободи ни и нищо няма да ти се случи!

Изсмях се и попитах:

— А какво ще ни се случи, ако не го направя?

— Моите хора ще ме търсят и ще ме намерят. Тогава зле ще си изпатите.

— Очите ти са слепи, а ушите глухи. Нито си видял, нито си чул какво е станало, преди хората ти да преминат през Тигър.

— Че какво би могло да се случи? — попита Бела ал Махем презрително.

— Очакват ги точно така, както аз очаквах теб.

— Къде?

— В Уади Дерадж.

Той видимо се изплаши. Затова добавих:

— Виждаш, че планът ви е разкрит. Знаеш, че бях при абу-хамедите. Те и алабейдите, които вие често ограбвате, се съюзиха с хадедихните и ще ви обградят в Уади Дерадж. Чуй!

Долавяше се приглушено пукане.

— Чуваш ли изстрелите? Хората ти вече са обградени в долината и ще бъдат избити, ако не се предадат.

— Вярно ли е това?

— Вярно е!

— Тогава ме убий!

— Ти си страхливец!

— Израз на страх ли е да искаш смърт?

— Да. Ти си шейх на обеидите, баща на твоето племе, и твой дълг е да му помогнеш в беда. А ти искаш да го напуснеш.

— Ти луд ли си? Как бих могъл да помогна на воините си, като съм пленен!

— Със съвет. Хадедихните не са чудовища, които са жадни за кръв. Те ще спрат нападението си, а след това ще сключат мир с вас. На съвещанието им шейхът на обеидите не бива да липсва.

— Още веднъж: истината ли казваш?

— Да, казвам я… Стой!

Този вик беше предназначен за гърка. Досега той бе стоял спокойно, но ето че изведнъж скочи и един от моите хора, които се бяха приближили, за да слушат разговора ни — събори го и избяга. Успя да стигне до издадените напред скали и изчезна зад тях.

— Застреляйте всеки, който мръдне! С тези думи се втурнах подир беглеца. Като стигнах до скалата, той вече се беше отдалечил на сто крачки.

— Стой! — извиках след него.

Преводачът бързо се огледа, но продължи да тича. Много ми беше жал, но бях принуден да стрелям по него. Все пак реших само дано да го раня. Прицелих се добре и натиснах спусъка. Пробяга още няколко крачки и спря. Сякаш невидима ръка го хвана за рамото, завъртя го и той падна.

— Донесете го — наредих аз.

Няколко хадедихни изпълниха заповедта ми, изтичаха до гърка и го довлякоха. Куршумът беше заседнал в лявото му бедро.

— Виждаш, Есла ал Махем, че говоря сериозно — обърнах се отново към шейха. — Заповядай на хората си да се предадат!

— А ако не им заповядам?

— Тогава ще ги принудим и ще се пролее вашата кръв, нещо, което искаме да избегнем.

— А ще ми свидетелстваш ли по-късно, че съм се предал само защото сте били пет пъти повече от нас и защото си ми казал, че моите хора са обградени в Уади Дерадж?

— Ще ти свидетелствам.

— Предайте си оръжието! — изсъска през зъби шейхът. — Но Аллах да те погуби в най-дълбоката джехенна, ако си ме излъгал!

Обеидите бяха обезоръжени.

— Сър — извика ми изведнъж Линдси, докато ставаше всичко това.

— Какво? — попитах аз и се обърнах.

Той здраво държеше ръката на ранения грък.

— Яде хартия този тип!

Приближих се към него. В юмрука си преводачът стискаше парче хартия.

— Дайте го! — казах му аз заповеднически.

— Не!

— Ами!

Стиснах ръката му силно, той изкрещя от болка и разтвори пръсти. Хартията беше част от плик за писмо и съдържаше една-единствена дума: Багдад. Другата част от плика и самото писмо човекът или вече беше глътнал, или все още се намираха в устата му.

Отговорът му беше подигравателна усмивка, а в същото време видях как негодникът източи врат, за да може по-лесно да преглътне. Веднага го хванах за гърлото. Поради не особено нежната ми хватка той отвори уста от страх. Успях да извадя на бял свят още едно малко топче хартия. Парчетата съдържаха няколко написани с шифър редове, но въпреки това изглеждаше невъзможно отделните късчета да се подредят, както са били. Погледнах гърка с пронизващ поглед и го попитах:

— От кого беше това писмо?

— Не знам — отговори той.

— От кого го получихте?

— Не знам.

— Лъжец! — продължих аз на арабски. — Имаш ли желание да си останеш тук да лежиш в плен и най-окаяно да умреш?

Той страхливо ме погледна и аз го заплаших:

— Ако не отговориш, няма да те превържат и ще те оставя тук за храна на лешоядите и чакалите.

— Трябва да мълча — обясни той.

— Тогава замълчи завинаги! Станах. Това оказа въздействие.

— Питай, ефенди! — извика той изплашен.

— От кого имаш това писмо?

— От английския консул в Мосул.

— За кого беше предназначено?

— За консула в Багдад.

— Знаеш ли съдържанието му?

— Кълна се, че не успях да прочета нито една буква.

— Но предполагаш какво може да съдържа, нали?

— Политика.

— Така си и мислех.

— Нищо друго не мога да ви кажа.

— Клетва ли си дал?

— Да.

— Хм. Ти си грък. Откъде си?

— От Лемнос.

— Предположих. Истинският турчин е честен, порядъчен човек и ако се промени или се е променил, вината за това носите вие. Вие, които се наричате християни, но сте по-лоши и от най-лукавите езичници. Ако някъде в Турция се извърши някакво мошеничество или подлост, то непременно някой грък има пръст в това. Ако те бях принудил или подкупил, ти щеше да нарушиш клетвата си, шпионино! Как стигна до службата на преводач в Мосул? Мълчи! Досещам се как е станало, защото знам как всички вие се превръщате в това, което сте! Можеш да останеш верен на клетвата си, защото добре познавам политиката, за която говориш. Защо насъскваш тези племена едно срещу друго? Защо веднъж подстрекавате срещу тях турците, а друг път персите? И това го правят християни! Други, които действително съблюдават учението на Спасителя, разпространяват думите на любов и милосърдие в тази страна, а вие сеете бурени в пшеницата, за да я задушите, и сеитбата ви носи богата реколта. Ти служиш и на руснаците.

— Да, ефенди.

— Къде?

— В Стамбул.

— Хайде! Виждам, че поне си способен да признаеш истината, и затова няма да те предам на отмъщението на хадедихните.

— Не го прави, ефенди! Душата ми ще те благославя!

— Запази си благословията! Как се казваш?

— Александрос Колетис.

— Носиш известно име, но нямаш нищо общо с този, който го е прославил. Бил!

— Сър! — отговори повиканият от мен човек.

— Можете ли да превързвате рани?

— Това не, сър, но да запушвам дупки от куршуми умея много добре.

— Добре. Направете го!

Ирландецът превърза гърка. Кой знае дали нямаше да постъпя по друг начин, ако знаех при какви обстоятелства щях да срещна този мъж по-късно. Обърнах се към вързания шейх:

— Есла ал Махем, ти си храбър мъж и аз много съжалявам, че трябва да гледам един толкова смел воин вързан. Ще ми обещаеш ли неотлъчно да стоиш до мен и да не правиш опити за бягство?

— Защо?

— За да наредя да те развържат.

— Обещавам.

— Заклеваш ли се в брадата на Пророка?

— И в брадата на Пророка, и в моята!

— Накарай хората си да дадат същия обет.

— Закълнете ми се, че няма да избягате от този мъж! — заповяда той.

— Заклеваме се! — прозвуча в отговор.

— Тогава повече няма да сте вързани — уверих ги аз.

Веднага свалихме въжетата на шейха.

— Ефенди, ти си великодушен воин — каза той. — Ти нареди да убият само конете ни, но нас пощади. Аллах да те благослови! Пожелавам ти го, въпреки че моят кон ми беше по-скъп и от брат.

По благородните черти на лицето му разбрах, че всякакво предателство или вероломство са чужди на този човек, и му заявих:

— Ти си тръгнал на бой срещу сродниците на твоето племе, подведен от чужди езици. Бъди за в бъдеще по-силен. Искаш ли да получиш отново меча, камата и пушката си?

— Ще ми ги върнеш ли, ефенди? — учуди се той.

— Ще го направя. Шейхът е най-благородният човек в племето си. Не бих искал да се отнасям с теб като с хутайех или килавийех.^[3] Ти трябва да се появиш пред Мохамед Емин, шейха на хадедихните като свободен мъж, с оръжията си в ръка!

Дадох му ятагана и другите оръжия. Есла ал Махем скочи и ме погледна изумен.

— Как е името ти, ефенди?

— Хадедихните ме наричат Кара Бен Немзи.

— Ти си християнин, ефенди! Сега разбирам, че насраниете не са псета, а, напротив, понякога са по-благородни и по-мъдри от мюсюлманите. Защото повярвай ми: с това, че ми върна оръжията, ти ме победи много по-лесно, отколкото можеше да стане с оръжията, които носиш със себе си и с които би могъл да ме убиеш! Покажи ми камата си!

Направих го. Той огледа острието и след това каза:

— Това желязо мога да счупя на две с ръце. А я виж моята джанбийе.

Той извади камата си от ножницата. Тя беше произведение на изкуството, с две остриета, леко закривена, чудесна изработка, а от двете страни на арабски беше изписан девизът: „В ножницата само след победа.“ Тази кама сигурно беше изработена от онези стари известни майстори на оръжия в Дамаск, които днес вече не са живи и с които никой не може да се сравнява.

— Харесва ли ти? — попита шейхът.

— Сигурно струва колкото петдесет овце!

— Кажи сто или сто и петдесет, защото тази джанбийе са носили десет от моите предци и тя никога не се е чупила. Нека бъде твоя! Дай ми вместо нея твоята!

Това беше размяна, която не биваше да се отхвърля, ако не исках много да обидя шейха. И аз му подадох моята кама.

— Благодаря ти, Есла ал Махем. Ще нося този нож като спомен от теб и за честта на твоите предци.

— Тя никога няма да те изостави в беда, докато ръката ти е крепка — увери ме той.

В този момент чухме тропот на конски копита и веднага след това иззад скалата, която прикриваше скривалището ни на юг, се появи един конник. Беше моят Халеф.

— Сихди, трябва да дойдеш! — извика той, като ме видя.

— Какво става, Хаджи Халеф Омар?

— Ние победихме!

— Трудно ли беше?

— Лесно стана. Всички са пленени!

— Всички ли?

— С шейховете им! Хамдулиллях! Само Есла ал Махем, шейхът на обеидите, липсва.

Обърнах се към шейха.

— Виждаш ли, че ти казах истината? — После попитах Халеф: — Абу-мохамедите пристигнаха ли навреме?

— Те вървяха толкова плътно зад джоварите и така затвориха долината, че нито един враг не можа да се измъкне. Кои са тези мъже?

— Това е шейхът Бела ал Махем, за когото ти спомена…

— Твои пленници ли са?

— Да, ще дойдат с мен.

— Уалах, биллях, таллах! Разреши ми да се върна веднага, за да занеса тази вест на Мохамед Емин и Малек. Той препусна обратно.

Шейх Есла яхна един от нашите коне, а гъркът беше качен на друг; останалите обеиди трябваше да вървят пеша. И така колоната ни потегли. Ако победата в Уади Дерадж не беше струвала повече кръв, отколкото нашата победа, можехме да бъдем доволни. Споменатият вече проход ни изведе от другата страна на планината. Като слязохме в равнината, тръгнахме право на юг. Още много преди да стигнем до Уади, забелязах четирима ездачи, които приближаваха към нас. Препуснах срещу тях. Бяха Малек, Мохамед Емин и шейховете на абу-мохамедите и алабейдите.

— Ти си го пленил? — извика Мохамед Емин срещу мен.

— Есла ал Махем ли? Да.

— Слава на Аллах! Само той липсваше. Колко мъже изгуби в битката?

— Нито един.

— Има ли ранени?

— От нашите не. Само един от враговете получи куршум.

— Значи Аллах е бил милостив към нас. Имаме двама убити и единайсет ранени.

— А враговете?

— На тях не им провървя. Бяха напълно обградени, така че никой не успя да избяга. Стрелците ни се целеха точно, но самите те не можеха да бъдат улучени, а конниците ни се държаха плътно един до друг, както ти ги беше научил. Като излязоха от клисурите, пометоха всичко пред себе си.

— Къде е сега врагът?

— Пленен в Уади. Предадоха всичките си оръжия и никой не може да се изплъзне, защото сме обградили долината. Ха, ето че виждам Есла ал Махем! Но да вярвам ли на очите си? Той е въоръжен!

— Да, обеща ми да не бяга. Не знаеш ли, че храбрият враг трябва да се уважава?

— Той искаше да ни унищожи!

— За това ще бъде наказан.

— Щом си му оставил оръжията, така да бъде. Ела!

Препуснахме към бойното поле, а другите ни последваха по възможно най-бързия начин. На мястото за превързване на ранените цареше оживление, а известен брой въоръжени хадедихни бяха образували кръг, в средата на който седяха победените и вързани шейхове. Изчаках, докато Есла се приближи, и предпазливо го попитах:

— Искаш ли да останеш с мен?

Както и очаквах, отговорът му гласеше:

— Те са мои съюзници, мястото ми е при тях. Той влезе в кръга и седна. Никой не каза нито дума, но се видя, че при появата му другите двама шейхове се изплашиха. Вероятно бяха възлагали някакви надежди на него.

— Заведи пленниците си долу в долината! — каза Мохамед Емин.

Постъпих според желанието му. Като влязох в Уади Дерадж, пред очите ми се разкри изключително живописна гледка. За да се облекчи движението, в защитния вал беше направен проход, а от двете страни на склоновете на долината бяха поставени наблюдателни постове. Цялата Уади гъмжеше от пленени хора и коне, а в дъното й се бяха разположили нашите съюзници, доколкото бяха успели да си намерят място. Някои от хадедихните се занимаваха със събирането на вражеските коне, за да ги изведат в равнината, където на огромен куп бяха събрани плячкосаните оръжия.

— Погрижихте ли се за ранените врагове? — попитах аз Мохамед Емин.

— Превързаха ги, както ти пожела.

— А сега какво ще правим?

— Днес ще празнуваме победата си и ще организираме най-голямата фантазиа, каквато тук никога не е имало.

— Имаме ли време за такъв празник?

— Какво би могло да ни попречи? — отвърна той с въпрос.

— Работата. И приятели, и врагове трябва да се подкрепят.

— Ще определим хора, които да свършат това.

— Колко време смятате да държите пленниците тук?

— Докато им бъде позволено да си тръгнат.

— А кога ще стане това?

— Възможно най-скоро. Нямаме ядене за продължително време за толкова голяма войска от приятели и врагове.

— Виждаш ли, че имах право? Празник на радостта ще се устрои, но едва когато има време за него. Най-напред трябва да се съберат шейховете, за да обсъдят всичко необходимо, а тогава решенията на това събрание да се изпълнят по най-бързия начин. Кажи на шейховете, че шест хиляди души не могат да стоят тук заедно в продължение на много дни!

Мохамед Емин тръгна, а към мен се приближи Линдси.

— Чудесна победа, нали? — каза той.

— Великолепна.

— Как свършил моята работа, сър?

— Отлично!

— Хубаво! Хм! Много хора тук.

— Вижда се.

— Дали сред тях няма някои, които да знаят къде има руини?

— Възможно е. Може би трябва да попитаме.

— Питайте, сър!

— При първата възможност!

— Сега, веднага!

— Извинете, сър Дейвид, но сега нямам време. Може би присъствието ми на съвета, който ще започне след малко, е необходимо.

— Добре. Но след това ще пита! Нали?

— Разбира се.

Отправих се към шатрите.

Там ми се отвори доста работа, защото по превързването на ранените имаше още какво да се прави. Като се погрижих за всичко, влязох в шатрата, където шейховете провеждаха съвета си. Вътре цареше оживление. Още не бяха успели да се споразумеят по основните въпроси и мисля, че дойдох тъкмо навреме.

— Ти ще ни посочиш изход от положението, Кара Бен Немзи — каза Мохамед Емин. — Бил си по всички страни на земята и знаеш кое е справедливо и полезно.

— Питайте, ще ви отговоря!

— На кого принадлежат оръжията на победените?

— На победителите.

— А конете им?

— Също.

— А облеклото им?

— Разбойниците им го вземат, но истинските правоверни им го оставят.

— На кого се полагат парите и украшенията им?

— Истинският правоверен взема само оръжията и конете.

— На кого принадлежат стадата им?

— Ако враговете ви не притежават нищо друго освен стадата си, то те им принадлежат, но от тях трябва да платят разходите по войната и годишен налог.

— Ти говориш като приятел на нашите врагове — изръмжа той. — Ние ги победихме и сега животът им и всичко, което имат, ни принадлежи.

— Говоря и като ваш, и като техен приятел. Ти казваш, че техният живот ви принадлежи.

— Но това е така!

— Искате ли да им го отнемете?

— Не. Ние не сме палачи и убийци.

— Ами нали искате да вземете стадата на враговете си? Могат ли те да живеят без стадата си?

— Не.

— Ако им вземете стадата, значи им отнемате и живота. Да, в този случай вие самите се ограбвате.

— Как така?

— Нали победените трябва в бъдеще да ви плащат налози?

— Разбира се.

— И от какво? Може ли един бен араб да плаща налози, ако няма стада?

— Устата ти говори мъдро и ясно.

— Чуйте по-нататък! Ако вземете всичко от победените — дрехите им, скъпоценностите, стадата, — така ги принуждавате да крадат и да грабят, за да не умрат от глад. И къде ще крадат те?. Най-напред при своите съседи, а това сте вие. Къде ще грабят? Първо при този, който ги е докарал до просяшка тояга и ги принуждава да крадат, а това сте вие. Кое е по-добро? Да имате за съседи приятели или разбойници?

— Първото.

— Превърнете враговете си във ваши приятели, а не в разбойници! От победения се взема само това, с което може да навреди. Ако им вземете оръжията и конете, ще получите десет хиляди различни оръжия и три хиляди коне. Малко ли е това?

— Много е, ако човек размисли добре.

— Вашите врагове няма да имат нито оръжия, нито достатъчно коне, за да водят война. Ще ви бъдат подчинени и ще трябва да се поставят под вашата закрила, за да могат да се опълчат срещу другите си врагове, а тогава ще трябва да помагат и на вас срещу вашите неприятели. Е, казах каквото мислех по този въпрос.

— Трябва още много неща да ни кажеш! Колко да вземем от стадата им?

— Толкова, на колкото възлизат загубите, които ви е причинило нападението им.

— А колко налог трябва да се иска от тях?

— Предявява се такова искане, че на победените да им остане достатъчно, за да не живеят в мизерия. Но един умен шейх трябва да внимава васалите му да не станат отново прекалено силни, та да си отмъстят за поражението.

— Остана само кръвното отмъщение. Ние избихме много от техните воини.

— А те няколко от вашите. Преди да бъдат освободени пленниците, нека роднините се съберат и определят кръвнината.

Вие трябва да платите повече от тях и можете веднага да отделите от плячката каквото дължите.

— Ще ни бъде ли донесено военно обезщетение?

— Не. Налага се да си го вземете. Пленниците ще останат тук, докато получите всичко, което ви се полага. А за да сте сигурни в получаването на налога, трябва винаги да държите при себе си като заложници няколко от заможните хора на победените племена. Ако налогът не се плаща, тогава заложниците ще бъдат в опасност.

— Разбира се, нали ще ги убием. А сега трябва да ни кажеш и последното! Как да разпределим помежду си военното обезщетение и налога? Много е трудно да се направи.

— Напротив, много е лесно, ако сте приятели. Обезщетението ще вземете още докато сте тук заедно, а след това можете да го разделите според броя на хората.

— Така да бъде!

— Вие сте три племена — продължих аз, — победените също са от три племена, а броят на хората в тях е почти еднакъв. Защо всяко от вашите племена да не получава годишния си налог от едно от племената на противника? Вие сте приятели и другари. Заради опашката на една овца или заради рогата на един оик ли ще се карате и намразвате?

— Имаш право. Кой обаче трябва да отиде да вземе военното обезщетение от пасищата им?

— Да идат толкова хора, колкото са необходими за целта като две трети от тях да са от победителите и една трета от победените.

— Така е добре. А какво ще получиш ти от това военно обезщетение?

— Нищо. Аз ще продължа пътя си и нямам нужда от стада. Оръжие и кон си имам.

— А тримата мъже, които са с теб?

— Те също няма да вземат нищо. Имат си всичко, от което се нуждаят.

— Но ще трябва да вземеш поне каквото искаме да ти дадем от благодарност. Главата ти не е толкова стара, колкото която и да е от нашите, но въпреки това ти обучи нашите воини как се побеждава могъщ враг без жертви.

— Ако искате да ми благодарите, то отнасяйте се добре с онези, които бяха ранени като ваши врагове и лежат в палатките ви, а освен това вижте дали ще успеете да намерите някъде развалини, където могат да се изкопаят фигури и плочки с надписи на древни езици! Моят спътник би желал да открие такива неща. Е, чухте каквото имах да ви казвам. Аллах да ви дари с мъдрост, за да узная скоро какво сте решили!

— Трябва да останеш и да участваш в съвета ни!

— Не мога да добавя нищо повече. Сега и без мен можете да вземете правилно решение.

Излязох и занесох на пленените шейхове фурми и вода. Срещнах Халеф, който ме придружи в Уади Дерадж, за да разгледам по-подробно долината. Пленените абу-хамеди ме познаваха. Като минавах покрай тях, те скупчваха глави и си шушукаха. В дъното на долината бях посрещнат с радост от лагеруващите там абу-мохамеди. Бяха въодушевени от това, че толкова лесно са победили могъщите врагове. Ходех от група на група и докато стигна отново до шатрите, бяха минали доста часове.

През това време заминалите за пасищата на хадедихните пратеници се бяха погрижили да вдигнат бивака и да го преместят в непосредствена близост до Уади Дерадж. Цялата равнина гъмжеше от стада и вече имаше достатъчно овни за пиршествата, които тази вечер се очакваше да започнат във всяка шатра. Мохамед Емин вече ме търсеше.

— Думите ти са толкова добри, колкото и делата ти — каза той. — Вслушахме се в тях. Обеидите ще плащат налог на хадедихните, абу-хамедите на абу-мохамедите, а джоварите на алабейдите.

— Какво военно обезщетение ще плащат отделните племена?

Мохамед Емин ми назова цифрите. Те бяха доста големи, но не жестоки. Това много ме зарадва, от което следваше, че думите ми не са останали без резултат върху жестоките обичаи, които иначе се проявяват в подобни случаи. За робство не бе ставало и дума.

— Ще изпълниш ли една моя молба? — попита шейхът.

— С удоволствие, ако мога. Каква е тя!

— Ще доведем част от стадата на победените. За това мъжете, които изпращаме, имат нужда от мъдри и храбри водачи. Шейх Малек и аз трябва да останем тук при пленниците. Трябват ни трима предводители, един за обеидите, по един за абу-хамедите и джоварите. Шейховете на абу-мохамедите и алабейдите са готови; липсва само третият. Съгласен ли си да бъдеш ти?

— Съгласен съм.

— Къде искаш да отидеш?

— А къде отиват другите?

— Те ти предоставят правото да избираш пръв.

— Тогава отивам при абу-хамедите, защото вече съм бил там веднъж. Кога ще тръгнем?

— Утре. Колко души ще вземеш със себе си?

— Четирийсет от абу-хамедите и шейсет от твоите хадедихни. Хаджи Халеф Омар също ще ме придружи.

— Избери си хора!

— Споразумяхте ли се вече с шейховете на победените?

— Още не, но днес до последната молитва и това ще стане.

— Остави добрите воини на врага тук, а с нас изпрати само обикновените мъже. Те са достатъчно годни, за да карат стадата, а другите са ценни като заложници.

Отидох да избера хората си. По пътя срещнах Линдси.

— Питахте ли, сър? — заговори ме той.

— Още не.

— Защо не?

— Не е необходимо, защото поръчах на шейха да проучи.

— Чудесно! Великолепно! Шейховете знаят всичко. Ще намерят руини.

— И аз така мисля. Искате ли да пояздите малко с мен за развлечение?

— Къде?

— До долния край на Ал Фатха, където Тигър минава през Мукехил планина.

— Какво там?

— Да вземем военното обезщетение, което ще е под формата на стада.

— От кого?

— От племето на абу-хамедите, което някога ни открадна конете.

— Чудесно, сър! Идвам с вас! Колко души ще дойдат още?

— Сто.

— Добре! Великолепно! Внушително шествие! А руини има?

— Има доста могили, но на левия бряг.

— Няма ли да идем на другата страна?

— Не.

— Жалко! Много жалко. Бихме могли да потърсим. Да намерим крилат бик.

— Въпреки това ще намерим нещо превъзходно.

— Какво?

— Нещо вкусно, от което дълго сме се лишавали, а именно трюфели.

— Трюфели ли? Ах!

Сивокарираният отвори толкова широко уста, сякаш искаше да глътне наведнъж цял куп трюфели.

— Растат в изобилие в онази местност — обясних му аз — а освен това научих, че с тях въртят доста голяма търговия в Багдад, Басра, Керкук и Сюлейманийе. Стигнали дори чак до Керманшах.

— Идвам, сър, идвам! Трюфели! Хм! Великолепно!

Казвайки това, Линдси изчезна, за да съобщи голямата новина на двамата си слуги. Аз обаче се отдалечих и отидох да си избера хора.

До вечерта тримата победени шейхове наистина се видяха принудени да се съгласят с всички искания на победителите и ето че започна тържественото празненство, за което някои охранени овни трябваше да се разделят с живота си. Седях сред тази весела глъчка, обкръжен от ухаещи цветове и хиляди гласове и все пак бях сам със своите мисли. Преди много столетия дорифорите^[4] бяха мятали тук страшните си копия. Може би тук беше стояла шатрата на Холоферн, изработена от злато и пурпур и украсена със смарагди и скъпоценни камъни. А отвъд, върху шумящите вълни на реката, са били закотвени плавателни съдове, които Херодот описва по следния начин:

„Лодките имат кръгла форма и са направени от кожа. Строят се в Армения и някои области на Асирия. Скелетът им се изработва от върбови пръчки и клони и се покриват от външната страна с кожа. Кръгли са като щит, а между предната и задната част няма никаква разлика. Пода им лодкарите покриват с тръстика или слама и така лодките плават, натоварени с търговски стоки, най-вече палмово вино, надолу по Течението на реката. Имат две весла: на всяко от тях по един гребец. Единият дърпа веслото към себе си, а другият го отблъсква. Тези лодки имат различни размери. Някои са толкова големи, че могат да носят товар с тегло от пет хиляди таланта.^[5] По-малките имали по едно магаре на борда, а по-големите повече. Щом лодкарите пристигнат във Вавилон, разпродават стоките си, а след това предлагат за Продан скелета и тръстиката на сала. После натоварват върху магаретата си меховете и се връщат с тях в Армения, където си правят нови плавателни съдове.“

Въпреки че са изминали столетия, тези лодки са си останали същите. Но народите, които са живели тук, са изчезнали. Какво ли ще бъде, когато и днешното време ще принадлежи на миналото?

Тръгнахме на другия ден пред обед. Вървях отпред с Халеф и един от воините на абу-хамедите като водач, а останалите яздеха след мен. Дейвид Линдси със слугите си Бил и Фред беше в ариергарда.

Движехме се между планините Кхануке и Мукехил и скоро на левия бряг на Тигър Тел Хамлиа съзряхме малък изкуствен хълм. На десния бряг се намираше Калат ал Джебар, „крепостта на тираните“, една развалина, състояща се от няколко разрушени кръгли кули, свързани помежду си с валове. После стигнахме до Тел ад Дахаб, хълм на левия бряг на реката, а при Брей ал Бад — една доста стръмна скала — спряхме, за да обядваме. Надвечер се добрахме до Ал Фатха, където Тигър с усилие си пробиваше широк път през Мукехил планина. След като минахме през тази клисура, се разположихме за нощуване. Абу-хамедите не бяха въоръжени, но все пак разделих хадедихните на две групи, които трябваше да стоят на пост на смени. Ако само един-единствен пленник успееше да избяга, той щеше да предупреди племето си за пристигането ни и най-хубавите животни щяха да бъдат отведени или скрити.

Щом се разсъмна, отново тръгнахме на път. На това място Тигър беше широка и образуваше много острови. По левия бряг се простираха ниски хълмове, но на десния пред нас се ширеше открита равнина и тук някъде покрай реката сигурно беше и бивакът на абу-хамедите.

— Едно пасище ли имате или повече? — попитах аз водача.

— Само едно.

По лицето му познах, че не ми казва истината.

— Лъжеш.

— Не лъжа, ефенди.

— Е, добре. Ще се опитам да ти повярвам. Но ако забележа, че ме мамиш, ще ти пусна един куршум в главата.

— Няма да го направиш, защото ще ти кажа, че всъщност може би имаме две пасища.

— Или три.

— Само две.

— Но ако намеря три, свършено е с теб!

— Извинявай, ефенди. Междувременно хората ни може да са намерили още някое. Тогава са три.

— Ах! Може би са дори четири?

— Ти може да искаш да имаме и десет! — измърмори абу-хамедът.

Подхванах го изкъсо:

— Ти си абу-хамед и не ти е приятно да губиш заграбеното. Повече няма да те увещавам да кажеш истината.

— Четири имаме, ефенди — каза той страхливо.

— Добре. Сега млъкни, аз сам ще се убедя.

Междувременно бях огледал всичко с моя далекоглед и в далечината открих няколко движещи се точки. Бързо извиках този от хадедихните, който беше вторият командващ след мен. Струваше ми се, че Салех е човек, на когото можеше да се разчита.

— Имаме със себе си четирийсет абу-хамеди — обясних му аз. — Мислиш ли, че ще можеш да ги охраняваш с трийсет от нашите хора?

— И с десет мога, ефенди. Те нямат оръжия.

— Сега ще тръгна с Хаджи Халеф Омар напред, за да събера сведения. Когато слънцето застане точно над онзи храст, а аз още не съм се върнал, изпрати след мен трийсет хадедихни да ме търсят!

След това извиках англичанина и той се приближи с двамата си слуги.

— Ще ви бъде поверен много важен пост — казах му аз.

— Уел! — кимна той.

— Аз ще избързам напред, за да се осведомя докъде се простират пасищата на абу-хамедите. Ако до два часа още не съм се върнал, трийсет души от нашите ще тръгнат да ме търсят.

— Аз също?

— Не, ще останете тук при другите, за да охранявате пленниците. Ако някой направи опит за бягство, застреляйте го!

— Йес! Ако някой направи опит за бягство — застрелвам всички.

— Добре, но нищо повече!

— Няма — засмя се карираният и добави: — Но сър, когато говори с абу-хамеди, нали ще пита?

— Какво?

— За руини и крилати бикове.

— Разбира се… Напред, Халеф!

Препуснахме в галоп направо срещу точките, които бях открил с далекогледа си. Това беше пасящо стадо овце, при което стоеше един старец.

— Ес селям алейкюм! — поздравих го.

— Be алейкюм ес селям! — отвърна той с дълбок поклон.

— Мирно ли е пасището ти?

— Мирно е, господарю.

— От племето на абу-хамедите ли си?

— Ти го каза.

— Къде е бивакът ви?

— Долу, зад завоя на реката.

— Много пасища ли имате?

— Защо питаш, господарю?

— Защото нося послание до всички хора от твоето племе.

— От кого?

— От Цедар Бен Хули, твоя шейх.

— Хамдулиллях! Сигурно носиш радостна вест.

— За това по-късно. И така, кажи колко пасища имате?

— Шест. Три тук долу край реката и три на островите в нея.

— Населени ли са всички острови?

— Всички с изключение на един.

В тона на този отговор и в лицето на стареца имаше нещо, което ме озадачи. Аз обаче се направих, че нищо не съм забелязал, и попитах:

— И къде се намира този остров?

— Точно срещу нас виждаш първия, а този, за който говоря, е четвъртият, господарю.

Казах си наум, че трябва да държа под око този остров, а на висок глас продължих:

— Защо е необитаем?

— Защото трудно се стига до него. Там реката е много опасна. Хм! Значи тогава чудесно можеше да се използва за местопребиваване на пленници. Това си помислих и продължих да питам:

— Колко мъже има в бивака ви?

— Ти наистина ли си пратеник на нашия шейх, господарю? Това недоверие увеличи и моето.

— Такъв съм. Говорих с него и с шейховете на обеидите и джоварите.

— Какво послание носиш?

— Посланието на мира.

— Защо шейхът не изпрати някой мъж от своето племе?

— Мъжете на абу-хамедите идват непосредствено след мен.

Не исках повече да увещавам стареца да говори и потеглих напред, но близо до брега покрай реката, за да преброя островите. Когато оставихме зад себе си и третия, Тигър правеше завой и ето че пред очите ни се появиха шатрите на бивака. Равнината наоколо гъмжеше от камили, говеда, кози и овце. Конете бяха малко. Видях също и няколко мъже, но те бяха стари и немощни, тоест безопасни. Тръгнахме по пътеката към шатрите.

Пред една от палатките стоеше младо момиче и галеше вързания там кон. Щом ме видя, то изпищя, скочи върху животното и препусна. Трябваше ли да последвам избягалата? Не го направих. Пък и нямаше да има кой знае каква полза, защото вече бях заобиколен от всички намиращи се в лагера хора: старци, болни, жени и момичета. Един възрастен мъж сложи ръка върху шията на коня ми и попита:

— Кой си ти, господарю?

— Аз съм пратеник, когото ви изпраща Цедар Бен Хули.

— Шейхът с каква вест те изпраща?

— Ще ви кажа, след като всички се съберете тук. Колко воини е оставил?

— Петнайсет млади мъже. Айма сигурно е отишла да ги доведе.

— Тогава разреши ми да сляза от коня! Ти обаче — обърнах се аз към Халеф — веднага продължи нататък, защото и джоварите трябва да узнаят същата вест!

Халеф знаеше какво искам да кажа. Той обърна коня си и препусна по обратния път.

— Не може ли другарят ти да остане, за да си почине, да се нахрани и утоли жаждата си? — попита старецът.

— Той не е уморен и не е гладен — обясних му аз, — а задачата му не търпи отлагане. Къде са младите воини?

— На острова.

Ах, пак този остров.

— Какво правят там?

— Те — запелтечи старецът… — пасат стадата.

— Далеч ли е този остров оттук?

— Не. Виж, вече идват!

Наистина откъм реката към нас препускаше група въоръжени мъже. Това бяха младежите от племето, още почти момчета; бяха оставили тях и старците. Младежът, който беше най-отпред, а същевременно и най-представителният, вдигна боздугана си и както яздеше, го хвърли по мен, като извика:

— Кучи сине, ти се осмеляваш да дойдеш при нас?

За щастие държах пред себе си тежката пушка и успях да отбия удара с приклада й. Но копията на всичките момчета се насочиха към мен. Не им обърнах особено внимание, а смушках врания си жребец с колена и го притиснах плътно до оня на нападателя. Изглежда, само той от момчетата беше на около двайсет години.

— Момче, ти се осмеляваш да нападаш гост на твоето племе? При тези думи го дръпнах към себе си и го сложих пред мен върху жребеца. Той висеше в ръката ми с отпуснати крайници като дървен палячо. Беше го обзел страх.

— Сега мушкайте, ако искате да убиете някого! — добавих аз. Разбира се, те не направиха това, защото заложникът ми седеше пред мен като щит. Но момчетата не стояха съвсем нерешително. Някои от тях слязоха от конете и се опитаха да се доближат до мен отстрани или отзад, докато останалите продължаваха да ми отвличат вниманието. Дали да ги раня? Щеше да е жалко. Оттеглих коня си назад, плътно до една шатра, така че да си осигуря тила, и попитах:

— Какво съм ви направил, та искате да ме убиете?

— Ние те познаваме — отвърна единият. — Повече няма да можеш да ни избягаш. Ти си човекът с лъвската кожа!

— Говориш много смело, момче с агнешка кожа!

Тогава една жена с вой вдигна ръце нагоре и извика:

— Той ли е? Не му причинявайте нищо, защото е страшен!

— Ще го убием! — упорстваше бандата.

— Той ще ви разкъса и след това ще изчезне във въздуха!

— Няма да изчезне, а ще остане тук — изсмях се аз и блъснах пленника си сред нападателите. После скочих от коня и се мушнах в шатрата. С един замах на камата си разширих входа дотолкова, че да мога да издърпам Рих при себе си, за да не го излагам на опасност. Така бях защитен от жилата на тези оси.

— Хванахме го! Хамдулиллях, хванахме го! — ликуваха вън.

— Обкръжете шатрата! Не го пускайте да излиза! — изкрещя друг глас.

— Застреляйте го през платното на палатката! — отекна вик.

— Не, ще го хванем жив. Враният му кон е при него; а него не трябва да нараняваме. Шейхът иска да го има.

Сигурен бях, че никой няма да се осмели да влезе при мен. Затова се разположих удобно и си взех от студеното месо, което беше върху един поднос близо до мен. Впрочем този недоброволен арест не продължи дълго. Халеф беше яздил с най-голяма бързина и съвсем скоро земята вън се разтърси от препускащите в галоп трийсет ездачи.

— Аллах керим! — чух да викат. — Това са врагове!

Излязох от шатрата. От цялото население на лагера вече не се виждаше нито един човек. Всички се бяха скрили в палатките.

— Сихди! прозвуча гласът на Халеф.

— Тук съм, Хаджи Халеф!

— Сториха ли ти нещо?

— Не. Обградете лагера, за да не може никои да избяга! Който се опита, ще бъде застрелян!

Тези думи бяха произнесени достатъчно високо, за да бъдат разбрани от всички. Исках само да ги изплаша. След това изпратих Халеф да мине от шатра на шатра и да изкара навън всички старци. Петнайсетте момчета не ми трябваха. Докато старците се съберат, мина доста време. Бяха се изпокрили и сега се приближаваха разтреперани и изплашени. Като насядаха около мен в страхливо очакване, аз започнах преговорите.

— Познахте ли по татуировката на моите хора към кое племе принадлежат?

— Да, ефенди! Това са хадедихни.

— Къде са вашите воини?

— Ти сигурно знаеш, господарю.

— Да, знам и искам да ви го кажа: всички са пленени от хадедихните и никой не може да се измъкне.

— Аллах керим!

— Да, Аллах да е милостив към тях и към вас!

— Той лъже! — прошепна един от тях, на когото старостта още не беше сломила храбростта. Обърнах се към него:

— Казваш, че лъжа? Брадата ти е бяла, а гърбът ти се е превил под тежестта на годините; затова ти прощавам думите. Защо мислиш, че ви лъжа?

— Как могат хадедихните да пленят цели три племена?

— Щеше да разбереш, ако знаеше, че не са били сами. Хадедихните се съюзиха с абу-мохамедите и алабейдите. Те знаеха всичко. А когато преди бях заловен от вашите воини, идвах от абу-мохамедите, с които обсъждах военния план. Посрещнахме вашите хора в Уади Дерадж и ги сразихме. Чуйте сега каква заповед ще дам!

Излязох на двора на шатрата, в която се намирахме, и махнах с ръка на Халеф да се приближи.

— Върни се обратно и доведи пленените абу-хамеди!

Сега старците наистина се изплашиха, а говорителят попита:

— Възможно ли е, господарю?

— Казвам ви истината. Всички воини от племето ви са в наши ръце. Те или ще бъдат убити, или ще платите откупа, който ще бъде поискан за тях.

— Шейх Цедар Бен Хули също ли е пленен?

— И той.

— Тогава да беше говорил за откупа с него.

— Направих го.

— И какво каза той?

— Шейх Цедар ще го плати и ми даде четирийсет души от своите хора, за да го вземат.

— Аллах да ни пази! Колко е?

— Ще чуете! Колко глави наброяват стадата ви?

— Не знаем.

— Лъжете! Всеки арабин знае броя на животните, които притежава неговото племе. Хайде отговаряйте! Колко коне имате?

— Двайсет освен онези, които бяха взети за боя.

— За вас те са вече загубени. Колко камили?

— Триста.

— Говеда?

— Хиляда и двеста.

— Магарета и катъри?

— Може би трийсет.

— Овце?

— Девет хиляди.

— Племето ви не е богато. Откупът ви ще възлиза на десет коня, сто камили, триста говеда, десет магарета и катъри и две хиляди овце.

Тогава старците нададоха ужасни вопли. В този момент ми беше жал за тях, но нищо не можех да променя, а като сравних цифрите с тези, които при други обстоятелства биха могли да бъдат поискани, чувствах съвестта си напълно чиста. За да сложа край на това вайкане, извиках малко грубо:

— Млъкнете! Шейх Цедар Бен Хули се съгласи с това.

— Не можем да дадем толкова много — гласеше отговорът.

— Можете. Ограбеното лесно се връща.

— Нищо не сме грабили.

— Млъкнете! Знам, че сте харамии^[6] и освен това се стремите към тази съмнителна почетна титла. Не бях ли самият аз нападнат от вас?

— Това беше шега, господарю.

— Тогава шегите ви са много опасни. Колко пасища имате?

— Шест.

— Също и на островите ли?

— Да.

— И на острова, на който преди това бяха вашите млади мъже ли?

— Не.

— Да, но ми казаха, че пасете там стадата си. Устните ви са пълни с лъжи. Кой се намира на този остров?

Абу-хамедите смутено се спогледаха, след това старецът каза:

— Там има мъже.

— Какви мъже?

— Чужденци.

— Откъде?

— Не знаем.

— А кой знае?

— Само шейхът.

— Кой доведе тези мъже при вас?

— Нашите бойци.

— Вашите воини? А само шейхът знае откъде са? Виждам, че ще трябва да искам от вас три хиляди овце вместо две хиляди! Или предпочитате да говорите?

— Господарю, не ни е разрешено.

— Защо?

Шейхът ще ни накаже. Бъди милостив към нас.

— Добре, ще ви спестя това затруднение.

Тогава между шатрите се чу тропот на копита: бяха пленниците с тяхната охрана. При тази гледка във всички шатри се разнесоха неописуеми викове, въпреки че никой не се показа навън. Станах.

— Сега можете да видите, че говоря истината. Тук са четирийсет от вашите воини, за да вземат откупа. Влезте в шатрите и накарайте всички обитатели да излязат пред бивака. Няма да ви се случи нищо, но трябва да ви кажа няколко думи.

Постараха се да съберат тълпата от старци, жени и деца. След като накрая всички се бяха събрали, пристъпих към пленените бойци:

— Виждате тук вашите бащи, майки, сестри и деца! Те са в ръцете ми и аз ще ги отведа в плен, ако не се подчините на заповедите, които сега ще получите. Наоколо имате шест пасища. Ще ви разпределя в шест групи, всяка от които под наблюдението на моите воини ще се отправи към някое пасище, за да докара животните тук. След час всички стада да са събрани тук.

Стана това, което казах. Абу-хамедите се разделиха под наблюдението на хадедихните и аз оставих при мен само дванайсет от нашите мъже. Сред тях беше Халеф.

— Халеф, сега ще се отдалеча — казах му аз.

— Къде отиваш?

— На острова. Ти ще следиш тук за спазването на реда и ще ръководиш подбора на животните. Погрижи се от тези хора да не се взема само най-доброто! Разпределянето трябва да стане справедливо!

— Не са го заслужили, сихди!

— Да, но аз искам така. Разбираш ли, Халеф?

Тогава към мен се приближи Дейвид Линдси.

— Питахте ли, сър?

— Още не.

— Не забравяйте!

— Няма. Сега искам да ви поверя друг пост.

— Уел!.

— Пазете жените!

— Йес!

— Ако някоя понечи да бяга, тогава…

— … да я застрелям.

— Не, за Бога!

— Ами какво?

— Оставете я да бяга!

— Уел, сър!

Линдси изрече тези две думи, но от смайване забрави да си затвори устата, а аз се обърнах, смеейки се. Впрочем бях твърдо убеден, че дори само един поглед към карирания щеше да убие всяко желание у жените да бягат.

Взех двама хадедихни и се отправих към Тигър. Скоро застанах пред четвъртия остров. Той беше дълъг и тесен, обрасъл с гъста тръстика, която надвишаваше човешки бой. Не можах да забележа там жива душа, но островът сигурно криеше някаква тайна, която непременно трябваше да разкрия.

— Намерете сал! — заповядах на двамата.

— Къде искаш Да идеш?

— На острова.

— Ефенди, това е невъзможно. Не виждаш ли увличащото течение? Всеки сал би се разбил сред талазите му.

Мъжът беше прав, но въпреки това бях убеден, че има някаква връзка между брега и острова, а като се вгледах по-зорко, забелязах, че в горния му край тръстиката беше утъпкана.

— Вижте там! Не виждате ли, че е имало хора?

— Така изглежда, ефенди.

— Значи трябва да има д плавателен съд. Търсете!

Те тръгнаха нагоре и надолу по брега, но се върнаха с празни ръце. И аз самият дълго търсих напразно. Най-накрая обаче открих: но не сал, не лодка, а едно приспособление, чието предназначение веднага ми стана ясно. За стеблото на едно дърво беше вързано дълго дебело въже от върбово лико. Единият му край бе увит около дънера, но самото въже беше скрито под гъстия храсталак. Като го издърпах, на другия му край се показа мех от козя кожа. Върху него беше закрепена напречна дъска, за която явно човек трябваше да се държи с ръце.

— Вижте, ето го сала. А той не може да се разпадне. Ще преплувам до другата страна, а вие тук внимавайте да не ми пречат.

— Опасно е, ефенди.

— И други са преминавали отвъд.

Съблякох дрехите си и надух меха. Отворът му се завързваше с въженце.

— Дръжте въжето и бавно го отпускайте с ръце!

Хванах здраво напречната дъска и се спуснах във водата. Течението ме грабна веднага. То беше толкова силно, че един мъж трябваше да напрегне всичките си сили, за да задържи въжето. Да се прехвърли човек от едната на другата страна, бяха необходими усилията на повече хора. Успях благополучно да се добера до брега, въпреки че силно се блъснах в него. Първата ми грижа беше да закрепя въжето така, че да не може да се изгуби. После извадих камата, която бях взел със себе си.

От края на острова през тръстиковия гъсталак водеше тясна, утъпкана пътека, по която скоро стигнах до малка, направена от бамбук и тръстика колиба. Тя беше толкова ниска, че бе невъзможно човек да стои вътре изправен. В нея имаше няколко ката дрехи. Това бяха изпокъсаните одежди на трима мъже. Нямаше следи, от които да се забелязва, че притежателите на дрехите скоро са били тук. Но пътеката продължаваше по-нататък.

Тръгнах по нея и скоро ми се стори, че чувам стонове. Забързах напред и стигнах до едно място, където тръстиката беше изсечена. На това малко оголено петно забелязах три човешки глави, поставени на земята върху вратовете им. Поне така изглеждаше. Бяха обезобразени и подпухнали, а причината за това лесно можеше да се установи, защото при идването ми във въздуха се вдигна гъст облак от папатаци и комари. Очите и устните на главите бяха затворени. Мъртвешки глави ли бяха това и защо бяха сложени тук?

Огледах се и предпазливо докоснах единия. Тогава между устните му се изплъзна болезнен стон, очите се отвориха и втренчено ме погледнаха със стъклен поглед. Наистина рядко ми се беше случвало в живота да се плаша от нещо, но в този миг се ужасих толкова, че отстъпих няколко крачки назад.

После отново се приближих и още веднъж огледах всичко. Наистина тримата мъже бяха погребани до шия във влажната гниеща почва.

— Кои сте вие? — попитах аз високо. Тогава всички три чифта очи се отвориха и се втренчиха в мен с обезумели погледи. Устните на единия се отвориха.

— О, Ади! — простена той бавно.

Ади? Не беше ли това името на големия светец на джесидите, на така наречените поклонници на дявола?

— Кой ви сложи тук? — продължих да питам аз. Устата отново се отвори, но вече не беше в състояние да издаде звук. Започнах усърдно да си проправям път през гъстия тръстиков храсталак до най-близкия бряг на острова и напълних шепите си с вода. Бързо се върнах обратно и дадох на мъчениците да пият. Те жадно засърбаха. Много малко количество можех да донеса наведнъж, тъй като по пътя водата капеше между пръстите ми. Затова се наложи доста пъти да ходя до реката, докато те успеят да поутолят малко страшната си жажда.

— Има ли тук мотика?

— Взеха я — прошепна единият.

Изтичах до горния край на острова. Моите придружители стояха от другата страна. Сложих ръка на устата си, за да надвикам шума на водата, и им изкрещях:

— Донесете лопата или мотика и доведете тримата англичани, но тайно!

Те изчезнаха. Не биваше да викам Халеф, защото той беше необходим там, където беше. Чаках с нетърпение — най-сетне хадедихните се появиха с тримата повикани от мен мъже и с вече споменатата „мотика-жезъл“ на англичанина.

— Сър Дейвид! — извиках към него. — Елате насам! Бил и Фред също! Донесете мотиката!

— Моята мотика? Намерили крилати бикове?

— Ще видим.

Отвързах меха и го бутнах във водата.

— Дърпайте!

След известно време сър Дейвид вече беше на острова.

— Къде? — попита той.

— Чакайте! Първо да дойдат и другите!

— Уел!

Линдси махна на хората от другата страна да побързат и скоро двете яки момчета бяха при нас. Бил носеше мотиката. Аз отново вързах меха.

— Елате, сър Дейвид!

— Ах! Най-сетне!

— Сър Дейвид Линдси — казах аз, — ще ме извините ли?

— За какво?

— Не съм намерил никакви крилати бикове.

— Никакви? — Той спря и зяпна от учудване. — Никакви? Ах!

— Но открих нещо друго, нещо ужасно, което направи присъствието ви тук наложително. Елате!

Взех мотиката и закрачих напред.

Като стигнахме до мястото, англичаните отскочиха назад, надавайки викове на ужас. Сега гледката беше наистина по-страшна и отпреди, защото заровените хора бяха отворили очи и въртяха глави, за да се бранят от ятата насекоми.

— Заровили са тези мъже тук — казах аз.

— Кой? — попита Линдси.

— Ще разберем.

Развъртях мотиката с такова усърдие, а останалите ровеха с ръце така упорито, че след около четвърт час успяхме да извадим тримата нещастници. Всичките им дрехи бяха съблечени, а ръцете и краката им вързани с ликови въжета. Знаех, че при някои особено лоши заболявания арабите заравяха болните си до шия в земята и придаваха на това „опаковане“ значителна лечебна сила. Но тези мъже бяха вързани, тоест не бяха болни.

Освен това болните не ги оставяха беззащитни на измъчващите ги ята комари.

Занесохме освободените хора до реката и ги напръскахме с вода. Това възвърна жизнените им сили.

— Кои сте вие? — попитах ги аз.

— Баадри! — беше отговорът.

Баадри? Това беше името на едно село, населено изключително с поклонници на дявола. Значи все пак предположенията ми бяха верни.

— Пренесете ги отвъд! — заповядах аз.

— Как? — попита англичанинът.

— Първо ще преплувам отсреща аз, за да помагам при дърпането, а същевременно ще взема и дрехите им. Вие ще дойдете след мен, като всеки от вас вземе по един от тях със себе си.

— Уел! Обаче няма да е лесно.

— Ще държите човека на ръце напречно пред себе си.

Навих дрехите във формата на тюрбан и ги сложих на главата си. След това наредих да ме издърпат на другия бряг. Това, което, се случи после, беше за мен и за двамата хадедихни къртовски труд, а останалите ги грозеше голяма опасност. Все пак успяхме благополучно да изтеглим и шестимата на брега.

— Облечете дрехите на мъжете! — заповядах аз. — Сетне ще останат тук скрити. Вие, сър Дейвид, тайно ще им донесете храна, а другите ще ги охраняват.

— Уел! Питайте кой ги е заровил!

— Сигурно е шейхът.

— Да го пребият до смърт негодника!

Това последно приключение ни беше отнело повече от час. Като стигнахме до лагера, равнината гъмжеше от хиляди животни. Извършването на подбора беше тежка работа, но дребният хаджия се справяше със задачата си. Беше яхнал моя жребец, явно с намерението да се придвижи по-бързо, а и за да му се възхищават. Хадедихните вършеха работата си с въодушевление. Но пленените абу-хамеди, които трябваше да им помагат, не можеха да прикрият гнева по лицата си. Там, където седяха жените и старците, се лееха дори горещи сълзи, а между устните им се прокрадваха полугласни проклятия.

Тогава силно впечатление ми направи следното. В една група хора забелязах жена, която, кой знае защо, наблюдаваше действията на моите хора със зле прикрито злорадство. Затова трябваше да има особени причини и аз се замислих какви ли ще са те.

— Последвай ме! — заповядах аз на жената.

— Господарю, бъди милостив! Нищо не съм направила! — замоли се тя изплашена.

— Нищо лошо няма да ти се случи! — успокоих я аз. Заведох жената в шатрата, в която вече бях седял. Там и се представих, погледнах я изпитателно и я попитах:

— Ти имаш враг в твоето племе и сега се радваш, че той е понесъл загуби вследствие на вашето поражение, нали?

Тя изненадано ме погледна.

— Ефенди, откъде знаеш това?

— Бъди откровена! Кой е той!

— Ти ще му кажеш.

— Няма, защото той е и мой враг. Мразиш шейх Цедар Бен Хули, нали?

Тогава тъмните й очи проблеснаха.

— Да, ефенди, мразя го, защото той нареди да убият бащата на моите деца.

— Защо?

— При един от последните му разбойнически набези моят господар отказал да му се подчини.

— Защо?

— Защото шейхът задържа за себе си почти цялата плячка.

— Бедна ли си?

— Чичото на моите деца ме взе при себе си. Но и той е беден.

— Колко животни има той?

— Едно говедо и десет овце. Но ще трябва да ги даде, защото, като се върне шейхът, ние бедните ще понесем всички загуби. Шейхът и неговият род няма да обеднеят, ще обеднее само племето.

— Цедар Бен Хули няма да се върне, ако си откровена. Ще го задържа като заложник и ще дам на племето абу-хамед шейх, който да е справедлив и честен. Чичото на твоите деца може да задържи, което има.

— Ефенди, ръцете ти раздават милосърдие. Какво искаш да узнаеш от мен?

— Знаеш онзи остров там, в Тигър, нали?

Жената пребледня.

— Защо питаш за него?

— Защото искам да говоря с теб за това.

— О, не го прави, ефенди. Който издаде тази тайна, шейхът ще го убие.

— Ако ми издадеш тайната, той няма да се върне. И така, за какво служи островът?

— Там са пленниците на шейха.

— Какви пленници?

— Той хваща пътници, които минават през равнината или по реката, и им взема всичко. Ако не притежават нищо, ги убива.

Ако обаче са богати, ги задържа в плен, за да изнудва близките им за откуп.

— И тогава хората се озовават на острова?

— Да, в тръстиковата колиба. Пленниците не могат да избягат, защото им връзват ръцете и краката.

— А какво става, когато шейхът получи откуп?

— Въпреки това той убива хората, за да не го издадат.

— А ако не искат или не могат да платят?

— Тогава шейхът ги измъчва.

— В какво се състоят изтезанията, на които ги подлага?

— Цедар Бен Хули прилага най-различни мъчения. Често заповядва да ги заровят в земята.

— Кой е надзирател там?

— Той и синовете му.

Онзи, който навремето, през първата ми нощ на брега на Тигър, открадна конете ни, а след това ме разпозна, когато ме заловиха като съгледвач, също беше негов син. Забелязах го сред победените в Уади Дерадж. Затова попитах:

— Колко синове има шейхът?

— Двама.

— Има ли някой от тях тук?

— Младежът, който искаше да те убие, когато ти дойде в лагера.

— Сега има ли още пленници на острова?

— Двама или трима. Но не знам точно. Повече знаят само мъжете, които са участвали в залавянето.

— Как попаднаха чужденците в ръцете на шейха?

— Дойдоха по реката с един келек и вечерта хвърлиха котва недалеч от брега. Тогава той ги нападна.

— Колко време е минало, откакто са пленени?

Жената малко се замисли, а след това каза:

— Може би около двайсет дни.

— А как се отнася с пленниците?

— Не знам.

— Имате ли тук много тахтиревани?^[7]

— Намират се.

Извадих няколко монети. Те бяха от парите, които бях намерил в дисагите на камилата на Абу Саиф.

— Благодаря ти. Ето вземи!

— О, господарю, твоята милост е по-голяма от…

— Остави това! — прекъснах я аз. — Пленен ли е чичото на твоите деца?

— Да.

— Ще бъде освободен. Иди при дребния мъж, който язди черния кон, и му кажи от мое име да ти остави животните! Шейхът няма да се върне.

— О, господарю…

— Добре. Върви и на никого не казвай за какво сме говорили!

Жената тръгна, а и аз излязох навън. Преброяването на животните почти привършваше. Потърсих Халеф. Като му махнах с ръка, той препусна към мен.

— Кой ти позволи да яздиш моя вран жребец, Хаджи Халеф Омар?

— Исках да свикне с моите крака, сихди!

— Рих едва ли се страхува особено от тях — казах аз. — А сега внимавай, Халеф! При теб ще дойде една жена да си иска обратно едно говедо и десет овце. Върни й ги!

— Подчинявам се, сихди!

— Слушай по-нататък! Вземи три тахтиревана тук от лагера и оседлайте с тях три камили!

— Кой ще бъде в тях, сихди?

— Погледни нататък към реката! Виждаш ли храстите и дървото вдясно?

— Виждам и двете.

— Там лежат трима болни мъже, които трябва да сложим в кошовете. Иди в шатрата на шейха! Всичко, което е вътре, е твое. Вземи оттам завивки и ги сложи в кошовете, за да лежат болните на меко! Но кого носят камилите, никой не бива да узнае нито сега, нито по пътя!

— Знаеш, сихди, че правя всичко, каквото заповядаш. Но сам не мога да свърша толкова много работа.

— Англичаните са там, а има също и двама хадедихни. Те ще помогнат. Сега ми дай жребеца! Аз поемам надзора.

След един час бяхме готови с всичко. Докато вниманието на присъстващите беше насочено към стадата, Халеф успя незабелязано да качи болните върху камилите. Целият дълъг керван от животни беше готов за тръгване. Тогава потърсих младежа, който днес ме беше посрещнал за добре дошъл с боздугана си. Видях го да стои сред другарите си и насочих коня си натам. Линдси стоеше със слугите си съвсем наблизо.

— Сър Дейвид, имате ли вие или някой от слугите ви в себе си нещо като връв?

— Мисля, че тук има много въженца.

Линдси се приближи към няколкото коне, които трябваше да бъдат оставени на племето. Те бяха вързани за коловете на шатрите с въжета. С няколко замаха той преряза повечето от тях, а после се върна.

— Виждате ли онова смугло момче, сър Дейвид? Смигнах му крадешком.

— Виждам го, сър.

— Предавам го на теб. Той е трябвало да надзирава онези тримата и затова ще дойде с нас. Здраво вържете ръцете му на гърба и закрепете въжето за вашето седло или за стремето. Трябва малко да се понаучи да тича.

— Йес, сър! Много добре!

— Той няма да получава нито храна, нито вода, докато не стигне Уади Дерадж.

— Заслужил го е!

— Вие ще го охранявате. Ако ви избяга, с вас се разделяме и тогава сам вървете да си търсите крилати бикове.

— Здраво ще го държа. А при нощуване ще го закопавам.

— Тогава напред!

Англичанинът се приближи към момчето и сложи ръка на рамото му.

— Ела с мен, обеснико!

Линдси го хвана здраво, а двамата слуги изкусно вързаха ръцете му. В първия момент момчето беше слисано, но после се обърна към мен:

— Какво означава това, ефенди?

— Ще дойдеш с нас!

— Аз не съм пленник, ще остана тук.

Тогава към нас си проправи път една стара жена.

— Аллах керим! Какво ще правите със сина ми, ефенди?

— Той ще ни придружи.

— Той ли? Звездата на моята старост, славата на другарите си, гордостта на своето племе? Какво е направил, че го връзваш като убиец, когото трябва да сполети кръвно отмъщение?

— Бързо, сър Дейвид, вържете го за коня и тръгвайте напред.

Същевременно дадох знак за тръгване и препуснах. Първо изпитвах съжаление към племето за тежкото наказание, което то трябваше да понесе, но след видяното всяко лице тук ме отвращаваше и щом лагерът и жалните писъци останаха зад гърба ни, се чувствах така, сякаш бях избягал от разбойническа пещера.

Халеф беше застанал начело на колоната с трите си камили. Приближих се към него.

— Удобно ли са настанени мъжете?

— Като върху дивана на падишах, сихди.

— Ядоха ли?

— Не. Пиха мляко.

— Още по-добре. Могат ли да говорят?

— Казаха само няколко думи, но на език, който не разбирам, сихди.

— Сигурно е кюрдски.

— Кюрдски ли?

— Да. Мисля, че са поклонници на дявола.

— Поклонници на дявола? Аллах да ни пази от трижди проклетите дяволи! Как може човек да се моли на дявола, сихди?

— Те не му се молят, въпреки че от такова наименование човек би могъл да си направи подобно заключение. Те са почтени, работливи и честни хора, полухристияни, полумохамедани.

— Аха! Затова говорят език, който мюсюлманите не разбират. Можеш ли да разговаряш с тях?

— Не.

Той подскочи едва ли не уплашено.

— Не! Сихди, това не е вярно! Ти знаеш всичко!

— Казвам ти, че изобщо не разбирам този език.

— Изобщо?

— Хм! Знам един език, който е сроден с него. Може би ще успея да намеря няколко думи, за да се разбера с тях.

— Виждаш ли, че имах право, сихди?

— Само Господ знае всичко, знанията на хората са несъвършени — отвърнах аз. — Дори нямам представа дали Ханех — светлината на твоите очи — е доволна от своя Халеф.

— Доволна ли, сихди? При нея на първо място е Аллах, после Мохамед, след него дяволът, който ти й подари на ланец и който шейх Малек пази вместо нея; но накрая е Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абу Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах.

— Значи ти си след дявола?

— Не след шейтана, а след твоя подарък, сихди!

— Тогава бъди благодарен на Ханех и я слушай!

Като казах това, оставих дребосъка сам.

Връщането ни по обратния път беше много по-бавно от отиването. На залез-слънце стигнахме до едно място под Калат ал Джебар, цялото обрасло с цветя и пищна зеленина и поради това много подходящо за нощуване. Главната задача беше да се охраняват както стадата, така и абу-хамедите и затова взех необходимите мерки. Късно вечерта, когато вече бях легнал да спя, Линдси още веднъж дойде при мен.

— Ужасно, страшно, сър!

— Какво има? Да не е избягал пленникът ви?

— Той ли? Не! Лежи здраво вързан!

— Какво тогава е толкова ужасно?

— Забрави най-важното.

— Как така? Хайде, говорете!

— Трюфелите!

Изсмях се гръмогласно.

— Наистина е ужасно, сър Дейвид, още повече, че в лагера на абу-хамедите видях пълни чували с тях.

— Сега откъде ще вземем трюфели?

— Утре ще ги имаме, можете да разчитате на това!

— Хубаво! Лека нощ, сър!

Заспах, без да съм разговарял с тримата освободени воини.

На другата сутрин рано-рано отидох при тях. Кошниците бяха поставени така, че седящите в тях можеха да се виждат един друг. Външно изглеждаха много по-добре и вече се бяха съвзели дотолкова, че нямаха затруднения с говоренето.

Както скоро забелязах, и тримата добре говореха арабски, въпреки че предишния ден в полубезсъзнание бяха казали само няколко думи на родния си език. Като се приближих до тях, единият радостно ме погледна.

— Аллах да те благослови! — извика той, преди още да успея да поздравя. — Това си ти! Познах те!

— Кой съм аз, приятелю?

— Този, който ми се яви, когато смъртта протягаше ръка към сърцето ми. О, Кара Бен Немзи ефенди, колко съм ти благодарен!

— Какво? Ти знаеш името ми?

— Зная го, защото, откакто сме се събудили, Хаджи Халеф Омар ни разказа много славни неща за теб и твоите славни дела.

Обърнах се към Халеф:

— Дърдорко!

— Сихди, нямам ли право да говоря за теб? — защити се дребосъкът.

— Да. Но без хвалби!

После отново се обърнах към спасените:

— Достатъчно ли сте укрепнали, та да можете да говорите?

— Да, ефенди.

— Тогава ми кажете, кои сте?

— Аз се казвам Пали, този тук е Селек, а онзи Мелаф.

— Къде е вашата родина?

— Родината ни се нарича Баадри, на север е от Мосул.

— Как попаднахте в положението, в което ви намерихме?

— Нашият бей ни изпрати в Багдад, за да занесем на наместника послание от него.

— В Багдад ли? Не сте ли подчинени на Мосул?

— Господарю, пашата на Мосул е лош човек, който жестоко ни потиска. Наместникът на Багдад има доверието на султана и трябваше да го помоли за нас.

— Как стигнахте дотам? Първо до Мосул и след това по реката ли?

— Не. Отидохме до река Гомел, направихме си сал и тръгнахме за Газир Су, а оттам към Саб ал Кабир, която се влива в Тигър. Там хвърлихме котва и докато спяхме, бяхме нападнати от шейха на абу-хамедите.

— Той обра ли ви?

— Цедар Бен Хули ни взе всичко, което носехме със себе си. После искаше да ни принуди да пишем на нашите да изпратят откуп за нас.

— Но вие не го направихте?

— Не, защото сме бедни и не можем да плащаме откуп.

— Но вашият бей сигурно щеше да го направи?

— И на него трябваше да пишем, ала и това отказахме. Той сигурно щеше да плати, но знаехме, че ще е напразно, защото въпреки всичко щяха да ни убият.

— Имали сте право. Щели са да ви вземат живота дори откупът да беше платен.

— Първо само ни измъчваха. Биха ни, часове наред висяхме окачени за ръцете и краката и накрая ни заровиха в земята.

— И през цялото време сте били вързани?

— Да.

— Знаете ли, че палачът ви е в наши ръце?

— Хаджи Халеф Омар ни разказа.

— Шейхът ще си получи заслуженото!

— Ефенди, не му отмъщавай!

— Какво? Да не му отмъщавам ли?

— Да. Ти си мюсюлманин и мислиш за отмъщение, но ние имаме друга религия. Бяхме върнати към живота и искаме да му простим.

Това значи бяха поклонниците на дявола!

— Грешите — казах аз. — Не съм мюсюлманин, а християнин.

— Християнин ли? — извика той изненадан. — Какъв по-точно? Халдеец ли?

— Не. Аз съм франк.

— Знаеш ли за Девата, която е родила Бога?

— Да.

— А Иса, сина на Отеца, а светото кръщение?

— Да.

— Вярваш ли също, че Иса, синът на Бога, отново ще дойде?

— Вярвам.

— О, господарю, вярата ти е добра! Радваме се, че те срещнахме! Прояви към нас любов и прости на шейха на абу-хамедите това, което ни е причинил!

— Ще видим! Знаете ли накъде яздим сега?

— Да. Към Уади Дерадж.

— Там ще намерите хадедихните и ще бъдете добре дошли при шейха им.

След този кратък разговор походът продължи. При Калат ал Джебар успях да открия доста трюфели, от което англичанинът изпадна във възторг. Той събра доста от тях и ми обеща да ме покани на пастет от трюфели, който сам щял да приготви.

Като превали обяд, завихме между планините Кхануке и Муке-хил и се насочихме направо към Уади Дерадж. Нарочно не изпратих никого да съобщи за пристигането ни, за да изненадам шейх Мохамед Емин. Но постовете на абу-мохамедите ни забелязаха и дадоха знак за всеобщо ликуване, което изпълни цялата долина. Мохамед Емин и Малек веднага препуснаха срещу нас и ни поздравиха с добре дошли. Моето стадо пристигна първо.

Към пасищата на хадедихните нямаше друг път освен през Уади. Но тук все още се намираха всички пленници и човек можеше да си представи погледите на абу-хамедите, когато край тях мина дългото шествие с плячката. Най-сетне отново бяхме в равнината и аз скочих от коня.

— Кой е в тахтиреваните? — попита Мохамед Емин.

— Трима мъже, които шейх Цедар Бен Хули е изтезавал до смърт — отвърнах аз. — Ще ти разкажа за тях по-късно. Къде са пленените шейхове?

— Тук, в шатрата. Ето ги, идват.

Те тъкмо излизаха отвътре. Очите на шейха на абу-хамедите заблестяха коварно, като позна стадата си. Той се приближи към мен.

— Да не си докарал повече, отколкото трябваше?

— Животните ли имаш предвид?

— Да.

— Докарал съм толкова, колкото ми беше заповядано.

— Ще ги преброя.

— Направи го — отвърнах хладно. — Всъщност наистина докарах нещо в повече.

— Какво?

— Искаш ли да видиш?

— Трябва да видя.

— Тогава извикай онзи там!

Казвайки това, посочих към по-големия му син, който тъкмо се появи на входа на шатрата. Той му махна с ръка.

— Елате с мен всички! — казах аз.

Мохамед Емин, Малек и тримата пленени шейхове ме последваха към мястото, където бяха легнали трите камили с тахтиреваните. Халеф веднага накара джесидите да се покажат.

— Познаваш ли тези мъже? — попитах Цедар Бен Хули. Той изплашено отстъпи назад, синът му също.

— Джесидите! — извика той.

— Да, джесидите, които бавно си искал да умъртвиш, както си убил много други досега, чудовище!

Тогава очите на шейха засвяткаха като очите на пантера.

— Какво е направил? — попита обеидът Есла ал Махем.

— Нека ти разкажа! Ще се учудиш, като разбереш какъв човек е твоят съюзник.

Описах по какъв начин и в какво състояние съм видял тримата мъже. Когато свършихме, всички се отдръпнаха от Цедар Бен Хули. В този момент на входа на долината се появиха трима ездачи: Линдси с двамата му слуги. Той беше закъснял. До коня му се влачеше по-младият син на шейха.

Цедар Бен Хули видя младия мъж и моментално се обърна към мен:

— Аллах акбар! Какво е това! Вторият ми син — пленен?

— Както виждаш!

— Какво е направил?

— Помагал е в позорните ти дела. Освен това искаше да посегне и на мен. Заповядах да го пленят и сега идва ред да бъдете наказани. Твоите двама синове ще трябва да охраняват в продължение на два дни главата на заровения си в земята баща. След това отново ще бъдеш свободен — наказание, което е прекалено малко за теб и синовете ти. Върви, развържи сина си!

Цедар веднага се хвърли към коня на англичанина и хвана въжето. Сър Дейвид тъкмо беше слязъл от седлото, отблъсна ръката на шейха и извика:

— Махай се! Това момче е мое!

Тогава Цедар Бен Хули измъкна един от затъкнатите в колана на англичанина огромни пистолети, зареди и стреля. Линдси светкавично се обърна, но въпреки това куршумът одраска ръката му. В следващия миг изтрещя втори изстрел. Ирландецът Бил беше вдигнал пушката си, за да защити господаря си, и куршумът му мина през главата на шейха. Двамата му синове се хвърлиха върху стрелеца, но ги хванаха здраво и ги спряха.

Отвърнах поглед ужасен. Наказанието, което бях замислил за злодея, беше прекалено малко. Ето че се беше изпълнило и обещанието, което бях дал на онази жена; шейхът нямаше да се върне в бивака си.

Мина известно време, докато всички отново се успокоим. Тогава чух Халеф да пита:

— Сихди, къде да заведа тези трима мъже?

— Това ще реши шейхът на хадедихните — гласеше отговорът ми.

Споменатият се приближи към тримата.

— Мархаба — добре дошли! Останете при Мохамед Емин, докато оздравеете!

Селек бързо вдигна поглед.

— Мохамед Емин ли? — попита той.

— Така се казвам.

— Ти не си шаммар, а хадедихн, нали?

— Хадедихните са част от шаммарите.

— О, шейх, тогава имам вест за теб.

— Вест ли?

— Да. Това се случи в Баадри, преди да се отправим на път.

Отидох до потока да налея вода. Там имаше отряд арнаути, които охраняваха един силен младеж. Той ме помоли да му дам вода и като се преструваше, че пие, ми прошепна: „Иди при хадедихните, при Мохамед Емин, моя баща, и му кажи, че ще ме отведат в Амадие!“ Това исках да ти кажа!

Шейхът смаян отстъпи назад.

— Амад ал Гандур, моят син! — извика той. — Той е бил, той е бил! Как изглеждаше?

— Беше висок колкото теб, но по-широкоплещест, а черната му брада стигаше до гърдите.

— Това е моят син! Хамдулиллях! Най-сетне, най-сетне попаднах на следа от него! Радвайте се, хора, радвайте се с мен, защото днешният ден ще е празник за всички приятели и съмишленици! Кога говори с него?

— Шест седмици изминаха оттогава, господарю.

— Благодаря ти. Шест седмици са много време. Но синът ми няма да страда дълго. Ще го освободя дори ако е необходимо да превзема и разруша цяла Амадие. Кара Бен Немзи, ще дойдеш ли с мен, или ще ме изоставиш в беда?

— Ще дойда.

— Аллах да те благослови! Елате, нека съобщим тази вест на всички мъже на хадедихните.

Мохамед Емин забърза към Уади, а Халеф се приближи към мен с въпроса:

— Сихди, наистина ли ще отидеш?

— Ще отида.

— Мога ли да те придружа?

— Халеф, мисли за жена си!

— Ханех е в добри ръце, но ти, сихди, имаш нужда от верен слуга. Мога ли да дойда с теб?

— Добре, ще те взема. Но преди това питай шейх Мохамед Емин и шейх Малек дали разрешават!