Дебора Райли
Фалшивият годеник (17)

Глава 17

Скъпо дневниче,

Решена съм да приема настоящата ситуация. В края на краищата, вече съм си у дома, където се чувствам най-удобно. Най-опитните търговци в цяла Англия завиждат на успехите ми. Многобройните ми приятели организираха празненства за „добре дошла“. Вярната ми прислуга е решена да задоволи всеки мой каприз. Малко са жените, които се наслаждават на такова спокойно и независимо съществуване. Освен това никога няма да покажа слаб характер и да пропилявам дните си, изплаквайки мъката си. Не съм някой трагичен персонаж от шекспирова пиеса, а интелигентна зряла жена, която ще преодолее всяко препятствие в живота си. Дори и ако това препятствие е една огромна мъка, която отказва да изчезне.

Из дневника на госпожица Джейн Мидълтън

15 септември 1814

Хелион седеше в офиса си, разположен на горния етаж на старото кафене, по-точно някогашното кафене. Малко хора вече си спомняха, че едва преди четири месеца сградата бе пълна развалина. Още по-малко елегантните младежи, които пълнеха най-известното заведение в цял Лондон. Бе му коствало седмици на непосилен труд и една прилична сума пари, за да превърне порутения локал в елегантен игрален дом.

„Леговището на Хелион“, да сме по-точни.

Хелион се чувстваше много горд, докато пресмяташе значителните приходи от миналата седмица. Знаеше, без да е прекалено суетен, че до голяма степен успеха на клуба се дължеше на него. Не само заради безкрайните часове, които му бе посветил, но и защото скандалната му репутация привличаше най-уважаваните господа. Всички искаха да са познати с най-известния донжуан на Лондон.

Все още имаше доста работа. Салоните бяха доста тесни, дори и след като премахнаха кухнята, за да се направи място за няколко игрални маси. Скоро щеше да е принуден да отстъпи и този частен офис за абонаментна стая.

Това означаваше, че трябва да си търси къде да живее. Беше се преместил на тавана, след като продаде къщата си, за да осигури средствата за ремонта на старата сграда. Но това бяха второстепенни неща, за които щеше да се погрижи по-късно. Заключи парите в касата и прибра ключа в долното чекмедже на бюрото си. В този момент вратата се отвори и на прага застана Бидълс.

— За Бога! Мислех, че никога няма да успея да си пробия път дотук — извади дантелена кърпичка, за да почисти жълтото си сако. — Изглежда, че „Леговището на Хелион“ прави фурор.

Настанявайки се удобно зад бюрото, Хелион подпря брадичка, притвори очи и огледа приятеля си. Мнозина биха предположили, че господинът с удължено лице е дошъл да се увери, че инвестицията му върви успешно, но Хелион не се числеше към късметлиите. Макар че приятелят му му оказа голяма помощ в създаването на клуба, рядко можеше да се види без преданата си съпруга, дори и тук. Или в случай, че е получил заповед от Ана да убеди Хелион, — за пореден път — че прави грешка.

— Да, така изглежда — промърмори.

Бидълс се направи, че не забелязва студения тон на приятеля си.

— Обаче трябва да ти призная, че не всички са доволни от успеха ни. Когато минавах, съседката вляво лисна едно гърне върху ми.

— Сигурен ли си, че не е заради ужасното сако?

— Ужасно? — изглеждаше обиден. — За твое сведение този нюанс на жълтото е модния хит на сезона.

— Не мога да си представя къде, освен ако нямаш предвид диваците в колониите.

— Невежа! — Бидълс вдигна малката кошница, която държеше скрита зад гърба си. — Иде ми да си тръгна, без да ти дам угощението, което донесох.

— Какво угощение?

— Печен фазан, картофи в крем от пресни гъби, сирене, пресен хляб и грозде — заяви гордо, поставяйки кошницата на бюрото.

— Цял пир.

— И ще изядеш всичко това, преди да си тръгна — заповяда Бидълс, след като видя гримасата на другия, когато ароматът на храната изпълни стаята.

Хелион въздъхна примирено. Бог да го пази от любопитни приятели.

— Проклятие! Не си ми майка. Нямам нужда някой да ми виси на главата.

— И аз нямам желание да го правя, скъпи ми приятелю, — подигра му се Бидълс. — За нещастие, Ана е уверена, че си на прага на самоунищожението и няма да ме остави на мира, докато не се възстановиш.

Хелион изръмжа. Ако един любопитен приятел беше дразнение, то една любопитна жена бе абсолютно проклятие. Господ знаеше, че добрата, но упорита Ана нямаше да го остави на мира, докато не се ожени или не влезе в лудница. Никога не й хрумваше, че той може да се справя чудесно и сам.

— Нищо ми няма.

— Освен, че си изтощен, отслабнал и не съм те виждал да излезеш от проклетото място, откакто го купи.

— Не е за изненадване: открих, че поддържането на успешен бизнес е доста изморително.

— И това е всичко?

— Бидълс…

Мъжът размаха кърпичката си.

— Гледай ме с цялата омраза, която искаш, няма да млъкна. Въпреки, че не искаш да си признаеш, страдаш за госпожица Мидълтън.

Хелион не можа да спре усмивката, която се появи на устните му.

— Страдам? Не си ли малко мелодраматичен?

— Отричаш ли?

— Пъхаш си носа в работи, които не те засягат.

— Няма да е за пръв път, както добре знаем и двамата.

Този път Хелион избухна в смях. Нима не бе вярно? Този островръх нос бе душил в толкова чужди дела, колкото никой друг.

— Вярно е.

— За Бога, върви да я видиш и й признай, че я обичаш.

Хелион дори не се изненада. Съвсем скоро бе приел чувствата си към Джейн. Забавно! Ако бе достатъчно интелигентен, за да помисли както трябва, щеше да си спести мъката от последните месеци. Макар че, до известна степен приемаше, че си е заслужил страданието.

Джейн имаше право, когато го обвини, че го е страх да стане независим. Прекалено дълго бе позволявал жестоките критики на чичо му да му вгорчават живота: че е демон, петносан с кръвта на безотговорните му родители, осъден да причинява само срам на фамилията, че единственото, което може да предложи, са скандал и предателство на тези, които обича.

Когато най-накрая взе в ръце юздите на живота си, успя да се отърве от всички незараснали рани. Можеше и да е демон, но сега имаше да предложи и други неща, освен простия скандал.

Бе чудесно, но може би си бе дал сметка прекалено късно.

— Не е толкова просто — призна с въздишка.

— Всъщност, открих, за моя изненада, че е много лесно.

— Не и когато става въпрос за Джейн — усети пробождане в сърцето само при споменаването на името й. — От самото начало се опитвах да я командвам, да я заплашвам и да я съблазнявам. Казах, че се възхищавам на независимия й дух, а в действителност исках да я манипулирам.

Приятелят му го слушаше натъжен и смълчан. После каза:

— Значи смяташ, че е по-благородно да я осъдиш да прекара живота си с някой, който никога няма да я обича колкото теб?

Устоя на импулса да спори. Бидълс само се притесняваше за него. И не бе негова вината, че Хелион е провалил всичко.

— Мисля, че е по-благородно да й се даде свободата да реши, дали иска да чуе обяснението ми в любов.

— Тя не може да вземе това решение, докато стои в Съри. И след като забрани на Ана да я информира за настоящата ти дейност, би могла да предположи, че преследваш друга наследница.

За миг Хелион спря да диша. Наясно бе с риска. Страхът, че вече го е пратила по дяволите и го е заместила с някой верен, скучен и досаден фермер, го караше да се поти нощем. Но при спомена за пребледнялото лице и изпълнените с болка очи при последната им среща, чувстваше, че не може да отиде в Съри и просто да й каже, че я обича. До момента бе правил всичко погрешно, що се отнася до госпожица Мидълтън. Поне веднъж трябваше да го направи добре.

Прочисти гърло и погледна към Бидълс с тъжна усмивка.

— Всъщност, надявам се, че тя скоро ще дойде в Лондон.

— Да не си полудял? Мисля, че би предпочела да се хвърли в най-дълбоката пропаст. Опитът й тук не й е вдъхнал голяма обич към този град.

— Ще видим.

Бидълс наблюдаваше как приятелят му разсеяно оправя един свещник върху бюрото.

— Познавам това изражение, Хелион. Какво си намислил?

Като знаеше, че този хитрец ще си даде сметка за плана му, ако не внимава, застана сериозен.

— Нищо неприлично в случая — отговори. — Само предложих възможност на Джейн да ми каже в очите, дали ме е забравила, или все още я вълнувам. Ще открием истината след няколко дни.

Въпреки любопитството, което го глождеше, за пръв път в живота си Бидълс изглежда разбра, че намесата му е нежелана.

— Желая ти късмет, приятелю — най-накрая отстъпи пред неизбежното.

— Благодаря — Хелион се усмихна иронично. — Когато става въпрос за госпожица Мидълтън, ще ми е нужен всичкия късмет, който мога да събера.

 

Хотелът беше един от най-елегантните в Лондон. Разположен в спокоен квартал, приютяваше заможни хора, които предпочитаха тихо място за краткия си престой в града.

На Джейн не й правеха впечатление мебелите от полиран дъб, нито добре обучения персонал, готов да задоволи всяка поръчка. Бе дошла в Лондон само с една цел: да се срещне с Хелион и да разбере защо й е върнал петте хиляди, които му плати.

Когато слугата дойде с новината в къщата й в Съри, тя не знаеше какво да каже. Не очакваше Хелион да се свърже с нея… не и след ужасната им раздяла. Още по-малко очакваше, че ще й връчат пакета с огромната сума. Защо би направил подобно нещо? Напук? От гордост? За да я изхвърли завинаги от живота си?

Каквато и да бе причината, Джейн откри, че я изяжда свирепа и необяснима ярост.

Не беше ли достатъчно, че не може да отговори на любовта й, както тя желаеше? Тя, която го имаше запечатан в сърцето си и не можеше да си се представи омъжена за друг? Че се чувстваше толкова самотна, че се страхуваше да не се разболее от мъка? Трябваше ли да й хвърля в лицето единствения й подарък, като че беше нещо без значение? Ситуацията бе непоносима. Без да осъзнава какво прави, опакова набързо багажа си и отпътува за Лондон.

Искаше да го види. Да чуе от собствените му устни какво обяснение ще й даде.

Като пристигна в хотела миналата вечер, веднага изпрати бележка в дома му, очаквайки да получи отговор на следващата сутрин. Не бе толкова суетна, за да си помисли, че той ще дотича на момента. Хелион не би се показал толкова недодялан. Но сигурно би бил любопитен при внезапното й идване… Но денят мина без знак от негова страна, че е получил бележката й, и нов страх започна да я измъчва. И ако я пренебрегне? Ако реши, че не си заслужава да се срещне с нея? Сърцето й се сви. Не, за Бога, не! Толкова бе страдала през последните месеци. Не би могла да издържи, ако разбере, че Хелион иска да я нарани.

Прекара деня, потопена в тревожно мълчание. Беше толкова нервна, че когато накрая някой почука на вратата, душата й щеше да излезе от тялото.

— Най-накрая! — възкликна, стискайки зъби. Спъна се в подгъва на роклята докато бързаше да отвори. — Бях започнала да си мисля… О! — разочарова се, като видя един униформен слуга в коридора. — Какво има?

— Добър вечер, госпожице Мидълтън, — слугата направи дълбок поклон. — Изпраща ме господин Колфилд.

Джейн се подпря на рамката, а сърцето й заплашваше да се разкъса на две.

— Няма ли да дойде?

— Помоли ме да ви заведа при него. Не е далече.

Джейн изненадано премигна. Това не го беше очаквала. В действителност, не знаеше, дали да не се обиди от такъв неуважителен жест. Но нали затова бе дошла — да се срещне с него.

— Много добре.

Взе шапката, ръкавиците и малкия пакет, който почиваше на една ниска масичка. В мълчание слязоха по стълбите на хотела и излязоха на улицата, където ги чакаше черен лъскав екипаж. С усещането, че вече не контролира ситуацията, Джейн се остави да й помогнат да се настани вътре, преди да потеглят през натоварените улици на Лондон. Насаме с мислите си, се опита да игнорира бясното препускане на сърцето си и да се убеди, че няма място за безпокойство: ще му върне парите и си отива. Обикновена трансакция.

„О, да, много обикновена“ — подигра й се един глас вътре в нея. Последната такава с Хелион й бе коствала сърцето, бъдещето и всяка надежда за подходящ брак. Нямаше нищо обикновено, когато ставаше въпрос за този мъж.

Унесена в мисли, Джейн не обърна внимание, кога екипажът бавно навлезе из тесните улички. Дори не погледна през прозорчето, когато спряха и кочияшът й помогна да слезе. Чак когато един младеж, облечен в скромно сако и черни панталони, й подаде ръка, си направи труда да види къде се намира.

— Господи! — възкликна, като разпозна старото кафене, въпреки очевидните промени. — Има някаква грешка.

— Не, няма — настоя младежът с усмивка и я поведе навътре. — Господин Колфилд ви очаква.

Прекалено объркана, за да спори, Джейн се спря на прага и огледа помещението. Вече не изглеждаше изоставено. Тъжната атмосфера бе изчезнала. На нейно място се виждаше един уютен клуб, определено мъжки, с полирани мебели и огромен брой посетители, прави или седнали около масите. Но тя нямаше много възможност да разгледа подробно, тъй като я поведоха по тесните стълби към горния етаж.

— Не се бойте, господин Колфилд ви очаква в офиса си.

Джейн смаяно поклати глава.

— Това игрален клуб ли е?

— Да, госпожице, — и на лицето му се появи израз на гордост. — Най-посещавания в цял Лондон. През повечето вечери има толкова народ, че е трудно да се влезе.

Очевидно. Като бизнес дама можеше да забележи интереса на хората в залата. Това обаче не обясняваше присъствието й тук.

— Кога отвори това място? — поиска да узнае, макар че предполагаше, че е отскоро. В края на краищата продаде сградата само преди няколко месеца.

— Господин Колфилд отвори преди три месеца.

Джейн се препъна и сърцето й подскочи.

— Хелион? Това принадлежи на Хелион?

— На него и на лорд Бидуел — поясни младежът.

Костваше й доста време да асимилира чутото. Хелион — собственик на игрален клуб? Изглеждаше невероятно. Абсолютно немислимо. Не защото се съмняваше в способностите му. Всъщност, се показа доста заинтересован, когато посети кафенето. Но…

Но какво? Наистина ли смяташе, че не може да успее по такъв брилянтен начин? Възможно ли е да е толкова дребнава, че да завижда на успеха му?

— Боже мой! — въздъхна с ясното съзнание, че все пак се оказва дребнава.

За щастие спътникът й разбра погрешно възклицанието и широко се усмихна.

— Удивително, нали?

— Невероятно — призна с измъчена усмивка.

Достигнаха площадката и младежът я поведе към вратата в дъното.

— Пристигнахме.

Поклони се и я остави сама. Джейн се поколеба за момент. Проклятие! Всичко изглеждаше толкова лесно, когато тръгваше от Съри. Не правеше ли ужасна грешка? Добре де, не можеше завинаги да остане в коридора. Не й оставаше друго, освен да продължи. Изправяйки рамене, задължи краката си да прекрачат прага. Мислеше, че е подготвена, но сърцето й спря и имаше трудности с дишането, когато Хелион се изправи зад бюрото и тръгна към нея.

Боже! Продължаваше да е все така божествено красив, какъвто го помнеше: перфектни златисти коси, тъмни като греха очи, докоснати от ангел черти. И елегантната стойка, караща всяка жена да въздиша подире му.

И въздъхна. И страда. И прокле съдбата, че доведе този мъж в живота и в сърцето й, само за да й го отнеме после.

— А… Джейн! — Въведе я в стаята, махна й шапката и ръкавиците и я настани на един стол. — Ако ми позволиш да отбележа, изглеждаш прекрасно, както винаги.

— Благодаря — едва отрони тя.

Той се подпря на бюрото, кракът му леко я докосна. Джейн стисна зъби при вълната от удоволствие, която я заля.

— Извини ме, че не дойдох да те видя, както ме помоли — започна спокойно. — Установих, че е трудно да напусна клуба, когато има толкова работа.

— Да — прочисти гърло. — Твоят човек ми каза, че си собственик на заведението.

— Заедно с Бидълс.

— Но… как?

Той тъжно се усмихна, виждайки я толкова изненадана.

— Като всеки друг инвеститор, предполагам. Купих собствеността на доста изгодна цена, както знаеш, и продадох къщата си, за да посрещна първоначалните разходи. После си беше чист късмет, че „Леговището на Хелион“ се превърна в предпочитания клуб на лондонските джентълмени.

Небрежното му отношение не заблуди Джейн дори за миг. Бе усвоила изкуството на бизнеса още като дете, никой не знаеше по-добре от нея какво коства едно такова начинание.

— Не. Успехът никога не е въпрос на късмет. Очевидно е, че имаш талант.

Той скръсти ръце притеснено.

— Изглеждаш изненадана.

Изненадана, зашеметена, абсолютно смаяна — малко бе да се каже.

— Предполагам, че ме завари неподготвена.

— Ти самата ми каза, че мога да постигна всичко, което си поставя за цел — напомни й.

— Аз… да.

— Разбира се, в онзи момент не ти повярвах. Защото ти бях ядосан и защото се чувствах наранен — намръщи се. — Когато имах време да успокоя наранената си гордост, реших, че най-лошото, което може да ми се случи, е да се проваля. Нещо, което не ми се струваше толкова ужасно, както преди.

Джейн отклони поглед към малкия пакет, забравен в полата й.

— Много се радвам за теб.

— Аз също — отговори. — За първи път от много време се гордея със себе си.

Усети думите му като нож в сърцето. „Стига“ — заповяда си сама. Тя го бе подтикнала да вземе живота си в ръце, да открие силата, която се криеше някъде в дълбините му. Само чудовище би му пожелал да е толкова нещастен като нея.

— И трябва да си горд. Успял си да постигнеш такъв успех, на който мнозина биха завидели.

— Не знам дали е за завиждане, но постигнах независимост — тихо се засмя. — И най-хубавото е, че чичо ми бълва пяна от устата си, тъй като смята, че петня името му с този бизнес.

С усилие на волята Джейн вдигна поглед и му се усмихна.

— Тогава значи си успял да му отмъстиш.

— Е, не както бях предвидил, но при всички случаи отмъщението е сладко.

На Джейн й бе трудно да преглътне. Боже, не издържаше! Не мислеше, че ще й е толкова трудно да го види отново. Или може би знаеше, но предпочете да не се вслуша в сърцето си. Раздвижи се неспокойно на мястото си. Трябваше да си тръгне, преди да се направи на глупачка. Но първо да свърши работата, за която е дошла.

— Предполагам, че не трябва да те задържам, когато си толкова зает — посочи тя към документите на бюрото му.

Хелион не помръдна, но Джейн усети как се напрегна елегантното му тяло. Като тигър в очакване, преди да нападне.

— Не бързам — хвърли й изпепеляващ поглед. — Любопитен съм да узная какво те води в Лондон. Помня като каза веднъж, че предпочиташ бесилката, пред това да се върнеш.

Лицето й доби сериозно изражение при излишното напомняне.

— Нямаше да дойда, ако не ставаше въпрос за нещо важно.

— Работа?

— В известен смисъл — и преди да прецени доколко е разумно, му връчи пакета с треперещи ръце. — Дойдох, за да ти върна това. — Той продължи да я гледа втренчено. — Петте хиляди либри, които изпрати в Съри.

Не можеше да предвиди как ще реагира. Изненада? Облекчение? Яд? Но не и това недоверчиво изражение.

— Дойде дотук, за да ми върнеш парите, които ти принадлежат?

По някакъв начин въпросът му я накара да се почувства глупаво.

— Имахме споразумение — каза през зъби.

— Което се провали, както си спомняш: не си намери съпруг — добави саркастично той. — Поне не такъв, какъвто желаеше.

Неприятна топлина започна да пълзи под кожата й. Проклятие! Предполагаше се, че не трябва да засяга такава деликатна тема.

— Договорът ни се ограничи в рамките на това, да ме приемат в обществото. Ти изпълни своята част и аз трябва да изпълня моята.

— И ако ти кажа, че не искам парите ти?

— Ще ти отговоря, че не са мои, а твои. Какво ще правиш с тях, си е твоя работа.

— Добре. Искам да ги дам на теб.

Джейн стисна здраво зъби. Не бе забравила впечатляващата му красота. Нито начинът, по който я караше да тръпне. Нито дори аромата му, изпълващ сънищата й в продължение на месеци. Бе забравила, обаче, колко лесно успява да я разгневи.

— Защо си толкова упорит?

Не отговори, само се изправи бавно с мрачно изражение.

— Защото не искам тези пари, или каквото и да било друго, да застават между нас.

Сърцето й пропусна един удар.

— Не разбирам.

Без да откъсва поглед от нея, Хелион махна пакета от ръцете й и я изправи.

— Защо дойде в Лондон, Джейн? — настоя.

Тя едва чу въпроса. А и как би могла? Бяха толкова близо един до друг. Прекалено. Цялото й тяло гореше. И тези проклети пръсти, които докосваха раменете й… Имаше късмет, че все още може да диша. Но не и да мисли.

— Казах ти…

— Глупости — прекъсна я, галейки с палец шията й. — Ако искаше да върнеш парите, можеше да ги изпратиш по куриер. Не беше нужно да биеш целия този път до Лондон.

Разбира се, че бе необходимо. Много необходимо. За нещастие, в този момент не можеше да се сети за причината.

— Защото… беше… аз…

Изражението му се разнежи, като видя как неистово се бори да запази самообладание.

— Защото искаше да ме видиш?

— Защо ще искам да те видя? — прошепна.

Хелион я прегърна, притискайки я към мускулестото си тяло.

— Очаквам да е, защото ме обичаш. Така, както аз те обичам.

Ако не я държеше здраво, Джейн щеше да се свлече на пода. Олюля се в ръцете му.

— Какво каза?

Той нежно й се усмихна.

— Казах, че те обичам, Джейн Мидълтън.

— Но… не можеш.

— А, не! Веднъж вече се опита да ми обясниш какво изпитвам. Сега аз ще го направя.

Тя остана слисана при тази сурова заповед. Държанието му бе много по-различно от онова на безгрижния донжуан, който познаваше.

— Наистина ли?

— Наистина — промърмори той. — Обичам те. Обичам независимия ти дух и безграничната ти смелост. Обичам интелигентността ти. Обичам това, че се надсмиваш над обществото и неговите приумици, че предпочиташ да си стоиш в библиотеката, вместо да отидеш на бал. Обичам аромата ти. И без никакво съмнение, обичам вкуса ти. — Прониза я с поглед, като че ли подпечатваше искреността на думите си. — Обичам те, сладко мое зверче, и това няма нищо общо с голямото ти богатство.

Джейн дори не си напомни да диша. Че защо, щом сърцето й беше в гърлото, а главата й се въртеше? Беше сън, един чудесен и невероятен сън. И не искаше да се събужда.

— О, Хелион! — въздъхна. — Бях толкова нещастна!

— Прости ми — опря чело в нейното. — Бях идиот. Толкова се страхувах да призная, че си се превърнала в нещо много по-важно за мен от самия живот, че рискувах да те загубя завинаги.

Сълзи от щастие потекоха по лицето й.

— Аз също се държах като глупачка.

Усмивката му погали бузата й.

— Моята логична и винаги разумна женичка? Никога!

Джейн го хвана за реверите на сакото.

— Не мога да си представя, как съм могла някога да си мисля, че ще се задоволя с удобен и скучен съпруг.

— Аха.

— Хелион…

— И за най-глупавия бе очевидно, че само един донжуан може да ти свърши работа.

Една сладка еуфория, почти непоносима, изпълни сърцето й. Дори и в най-смелите си фантазии не си позволяваше да мисли, че той ще отвърне на любовта й. Изглеждаше й като невъзможен сън. Сега бавно си позволи да повярва в щастието.

— И, разбира се, един успял бизнесмен — пошегува се тя.

Тъмните му очи дяволито проблеснаха. С рязко движение я взе на ръце и се запъти към скритата врата, водеща към задната стая.

— Хелион, какво правиш?

— Мисля да преговаряме по едно ново предложение — дръзко й се усмихна.

— Виждам — изгаряща топлина запълзя по вените й и усети тръпки на удоволствие по най-интимните си части. — И в какво се състои предложението?

— Само в едно нещо.

— Кое?

Той се спря и погледна зачервеното й лице.

— Да ме обичаш.

Джейн нежно го погали.

— Мисля, че приемам условията, господин Колфилд — отговори с дрезгав глас, който издаваше огромната й любов към него. — Но трябва официално да подпишем договора.

— И аз така смятам. Ясно е, че споразумението ще трае доста време. Всъщност, цял живот. Ще трябва да помисля за нещо наистина специално.

Джейн докосна устните му.

— Вярвам в теб, любов моя.

Хелион издаде задавен стон, наблюдавайки пълните й с любов очи.

— Сладко мое зверче.

— Скъпи ми, Хелион.