Дебора Райли
Фалшивият годеник (6)

Глава 6

Скъпо дневниче,

Страхувам се, че открих у себе си един много обезпокояващ дефект: арогантност.

Не става дума за изкуствената суетност на някоя прелестна госпожица, нито за отношението на превъзходство на аристокрацията, а за това, че се мисля за по-умна от другите.

Винаги съм била умна. Като дете бях отлична ученичка и поглъщах всяка попаднала ми книга с изненадваща лакомия. Когато пораснах, започнах да изучавам тънкостите на татковия бизнес и за кратко време станах по-компетентна от повечето му служители. Този естествен талант ми даде вяра в собствените ми способности. Не съществуваше дилема, която да не мога да разреша, нито проблем, който да не преодолея, нито цел, която да не достигна. Не съм мислила, че мога да срещна личност, която да не превъзхождам. Или, че ще попадна в дълбоки води, без да знам да плувам. Тогава Хелион нахлу в живота ми… Боже Господи! Какво направих?

Из дневника на госпожица Мидълтън

14 май 1814

Трапезарията беше пълна с гости.

Джейн се спря на вратата с гримаса: не умираше от желание да се изправи срещу елегантната тълпа. Не и без по-добро снаряжение от балната рокля и сатенените пантофки. От пристигането й в Лондон на няколко пъти щяха да я стъпчат. Но този път не трябваше да се притеснява. Не и с Хелион до себе си.

С дразнеща лекота той си пробиваше път в навалицата; не забавяше крачките си, понеже — нали си беше арогантен — задължаваше другите да се отдръпнат. И бе необходимо само пръста си да мръдне, за да донесат веднага маса и тапициран стол за дамата му.

Джейн се усмихна като видя как той спокойно се приближи до дългата маса, взе чиния и я напълни с храна. Колко чудесно бе да усещаш тази вътрешна увереност, да можеш да прекосиш всяко помещение с такава сигурност. После забеляза, че не бе единствената, която съзерцаваше изваяната мъжка фигура, затова сведе глава към ръцете си. Не бе дошла на този скучен бал, за да въздиша по Хелион, укори се сурово тя.

Беше тук, за да си намери съпруг. И въпреки мнението на Хелион за възможните кандидати, ще направи именно това.

Пренебрегвайки неспокойното си сърце, успя да изобрази една спокойна усмивка, когато фалшивият й годеник седна до нея и й поднесе чинията. В началото бе прекалено заета да успокоява нервността си, причинена от близостта му, за да забележи чинията. После вдигна глава и погледна с изненада в черните му очи.

— Шампанско, стриди, аспержи и ягоди? Странна комбинация.

Пренебрегвайки добрите маниери, Хелион се наведе през масата с развеселен поглед.

— Изборът ми няма да мине незабелязано за онези, които следят развитието на нашето ухажване.

Джейн отпи малко от шампанското; би направила каквото и да е, за да отвлече вниманието си от близостта на устните му.

— И защо някой ще се интересува от храната, която сте ми избрали?

— Защото всеки знае, че това са мощни афродизиаци.

Джейн почти се задави със скъпото вино.

— Господине, вече ви предупредих, че не искам да ме смятат за лека жена.

Той се засмя гърлено и се заигра с една къдрица, която падаше върху слепоочието й.

— Сладка моя Джейн, ако наистина бяхте лека жена, нямаше да съм толкова отчаян, че да ви тъпча с афродизиаци — Хелион тъжно се усмихна при вида на скандализираната й физиономия. — Не се притеснявайте, хората ще предположат само, че много искам да ви имам, а не, че сте готова да предложите услугите си. В края на краищата, такова нещо не може да се види всеки ден — един донжуан с лоша репутация да бъде воден за носа от една невинна госпожица, пък била тя и богата наследница.

Джейн остави внимателно чашата си с шампанско и го погледна със смръщени вежди. Въпреки небрежния тон и подигравателната стойка, имаше известно раздразнение в думите му.

— И това ви притеснява?

— Кое — да бъда воден за носа ли?

— Разбира се, че не. И двамата знаем, че е невъзможно — тя задържа погледа си върху него, опитвайки се да забрави за ръката, галеща бузата й. Невъзможно бе една обикновена милувка да кара сърцето й да препуска бясно. — Исках да кажа дали ви притеснява, че ви смятат за зестрогонец.

Той равнодушно сви рамене.

— Рядко обръщам внимание на хорските приказки.

— Предполагам, че е хубаво да се чувстваш недосегаем.

— Хубаво… — повтори тъжно — по-скоро въпрос на необходимост. Когато си роден в скандал, бързо се научаваш да не обръщаш внимание на клюките.

— В скандал? — Джейн изглеждаше объркана.

— Само не ми казвайте, че никой не ви е осведомил за моите гнусни семейни истории!

— Знам, че сте племенник на дук.

— А, да, чичо ми, толкова горделив и праведен — каза го със сарказъм, което изненада Джейн. — За нещастие, или за мое щастие, баща ми не беше такъв лицемер. Като втори син правеше каквото си иска. Беше страстен картоиграч и женкар, обиколи целия свят. Когато реши да се ожени за една френска актриса, бе отхвърлен и от семейството си, и от обществото. Тримата се радвахме на щастливо отчуждение до деня, в който родителите ми загинаха при пожар. Аз бях десетгодишен.

Инстинктивно Джейн докосна ръката му.

— О, Хелион, толкова съжалявам. Винаги е много тежко да загубиш родители.

— Да.

— И още повече да ги загубиш и двамата едновременно на такава крехка възраст… — гласът й заглъхна, като си припомни собствената загуба — сигурно си бил много самотен.

Усетил съчувствието й, Хелион се скри зад маска на безгрижност.

— Положението не се подобри, когато чичо ми ме прибра в дома си, тъй като винаги ми напомняше, че съм син на лека жена без образование, и че петня името на фамилията.

Джейн не можа да си поеме дъх. О, небеса, колко ли е страдал!

— Какъв ужасен човек!

— Доста. Разбира се, успях да издържа, понеже знаех, че ще си отмъстя. Все пак бях единствения му наследник от мъжки пол.

Изведнъж Джейн се сети за онази нощ, когато се запознаха. Разбра, че не се тревожеше толкова за загубата на наследството, колкото за това, че бе загубил единствената възможност да си отмъсти на омразния дук.

— О!

Хелион наклони глава подигравателно.

— Точно така! Успя да ми попари надеждите, като се ожени за младо момиче, напълно способно да го дари с наследник. Отне ми не само отмъщението, а и възможността да платя дълговете си.

Младата жена го гледаше с нежност. А тя бе още по-опасна от необузданото желание, което изпитваше към него. Не трябваше да си позволява съчувствие. Съвсем скоро щеше да напусне живота й, дори без да се обърне назад. Не можеше да му позволи да открадне сърцето й.

— За щастие, сега можеш да ги платиш — каза небрежно. — А аз трябва да си търся съпруг. Връщаме ли се в балната зала?

 

Ана Халифакс усети, че сърцето й бие учестено, докато наблюдаваше къщата. Нищо необикновено. Също както и останалите къщи по улицата, беше скромна тухлена постройка, с малка градинка отзад. Единственото странно в нея бе, че проследи лорд Бидуел от елегантните улици на Мейфеър дотук.

Намръщи се при вида на дебелите капаци на прозорците, които не позволяваха да се надникне вътре. Анализира възможностите си.

Някакъв странен импулс я бе накарал да следва господина, когато го видя скришом да напуска бала на лейди Стандуел. Разбира се, държанието му през цялата вечер бе подозрително. Първо следваше навсякъде Джейн, която безуспешно се опитваше да се справи с тълпата обожатели, а после отведе Хелион да разговарят насаме в един ъгъл на салона. А миг след това огледа скришом наоколо и се изниза през задната врата.

И Ана го последва. Нямаше идея какво бе намислил, но знаеше, че не е нещо добро. И ако по някакъв начин се отнасяше за приятелката й, бе решена да го предотврати на всяка цена.

Не знаеше какво ще направи като стигнат целта си. И без това трудно следваше бързия му ход из тъмните улички. Сега разбра, че няма никакъв план. Дали да не се върне на бала и да предупреди Джейн, че е наблюдавана? Или да се успокои и да открие какво точно крои лорд Бидуел?

Здравият разум й нашепваше да се върне на бала. Какво разбираше тя от това да се промъква като крадец или от шпиониране на джентълмени? Вероятно по-скоро ще я сполети някакво нещастие, отколкото да открие тайните на този негодник.

От друга страна, благоразумието й се струваше скучно. Беше си обещала да скъса с досадното си ежедневие, да направи нещо вълнуващо, като Джейн. Сега, когато й бе предоставена възможността, не можеше да й обърне гръб от страх. Приключението я зовеше и ако не приемеше, щеше да съжалява цял живот.

Изпъчи гърди и заповяда на краката си да се задвижат към тясната врата. Не й се мислеше за възможните последици, ако я хванат да се промъква тайно в дома на ерген. Или нещо по-лошо: да завари лорд Бидуел точно по средата на тайна среща с негови съзаклятници.

Вместо това концентрира вниманието си върху усилието да не се спъне в подгъва на копринената си рокля и да падне по очи на пода. Продължи, без да вдига шум по един тъмен коридор. В дъното му имаше затворена врата. Настъпи момента, когато щеше да разбере дали е смелата и дръзка жена от представите си.

Вдиша дълбоко, протегна ръка и отвори вратата.

В началото не успя нищо да види заради тъмнината. Стаята бе голяма, обвита в сенки. Направи стъпка напред, после още една. Къде, по дяволите, бе лорд Бидуел? Беше сигурна, че е влязъл малко преди нея. После се чу слаб шум, който отекна в тъмното, и се запали свещ. Ана се скова от изненада при вида на ексцентричния лорд, застанал пред мраморната камина в другия край на стаята.

— Най-накрая, скъпа моя! — възкликна той с подигравателен тон. — Започнах да се притеснявам за вас — да не настинете от влажния въздух в градината. Да ви предложа малко коняк за разгряване?

Девойката усети как гърлото й се свива, докато мъжът прекосяваше малката всекидневна, за да й налее питие. После много учтиво й сервира чашата. Ана стисна кристала между овлажнените си ръце.

— Милорд… аз…

— Изпийте първо коняка си — прекъсна я той, тъй като забеляза колко е нервна. — Добър е, ако ми позволите да отбележа. Контрабанден внос, разбира се.

Отчаяна, Ана отпи една голяма глътка от силния алкохол, позволявайки на изгарящата му топлина да се разнесе по цялото й тяло. Трябваше да помисли. Трябваше да… какво? Прословутата й интелигентност я бе напуснала.

— Изненадахте ме — успя да промълви.

Мъжът срещу нея вдигна вежди.

— Така ли?

— Да… аз… мислех, че къщата ви е в Мейфеър.

— Да.

— О! — огледа нервно малката стая. Бе обзаведена просто, с няколко мебели от дъбово дърво, а стените бяха тапицирани в червено. Нямаше нищо, което да я издава като свърталище на шпиони, нито като бърлога на шантажист. Изглеждаше като всяка друга обикновена стая. — Какво е това място?

— О, моля ви, скъпа моя, не се правете, че не знаете — гласът му я галеше като коприна. — Това е любовното ми гнезденце.

Ана отвори широко очи. Не бе предвидила такава възможност.

— Любовно гнездо?

Лорд Бидуел взе чашата от ръцете й и я остави на близката масичка. После погали бузата й.

— Тук се наслаждавам на компанията на прелестни жени, както ще разберете. Иначе защо ме последвахте?

Ана усети как тялото й се напрегна и го погледна смаяно. Не можеше да повярва, че този невъзможен господинчо е знаел, че го следи. И да твърди, че е тръгнала да търси любовна авантюра! За толкова отчаяна ли я смята, че да тръгне да гони мъжете по улицата?

— Грешите, милорд. Не ви следях.

— Не?

— Не, аз… — млъкна, защото не искаше да разкрива истинските си намерения. — Изгубих се в мъглата и се обърках.

Тихият му смях изпълни полутъмната стая.

— Явно доста сте се объркала, за да стигнете до този квартал.

— Щом казвате…

— И какво правехте в градината ми?

— Нали ви казах, изгубих се.

Той се приближи още малко, а на нея й настръхна кожата.

— Възможно е, разбира се, но малко вероятно — промърмори. — Да ви кажа ли аз как виждам нещата?

Младата жена го погледна предпазливо.

— Имам ли избор?

— Предполагам, че най-накрая сте се предала на страстта, която измъчва невинната ви душа — светлите му очи проблеснаха заплашително — и тази страст е още там.

Сърцето на Ана пропусна един удар. Къде отиде лекомисления шут? Безобидният денди? Този решителен съблазнител я сварваше неподготвена. И освен това я възбуждаше.

— Трябва да сте полудял.

Бидълс очерта с пръст чувствителната линия на ухото й.

— Не се правете на скромна, скъпа моя. Трябваше само да ми пошушнете и веднага щях да се отзова. Винаги съм готов да задоволя една дама. И по-специално една прелестна млада дама.

Прелестна? За нея ли говореше? Поклати глава. Трябваше да се уплаши или поне да се ядоса. Той се опитваше да я обърка и успяваше, за нещастие.

— Господине!

— Да? — наведе се да целуне шията й.

Ана подскочи като ужилена. За Бога! Кой можеше да предположи, че една обикновена милувка е способна да причини такава буря в женското тяло? Като постави ръцете си на гърдите му, се опита да го отблъсне.

— Господине, трябва да спрете.

В този момент Бидълс приличаше на преследвач, подушил жертвата си.

— Но ние едва започнахме.

— Не.

Минаха няколко минути в мълчание, през които той я гледаше замислено. После й се усмихна загадъчно.

— Може би имате право. С тези неща не трябва да се бърза.

Преди да успее да разкрие намеренията му, той положи ръка на раменете й и я поведе към малка масичка, скрита между сенките.

— Първо ще се насладим на една вкусна вечеря и шампанско, а после ще продължим вълнуващата си игра. Надявам се да ви хареса печения фазан.

Още по-нервна след последните ласки, Ана безпомощно се загледа във вече наредената маса. Умът й, обикновено бърз, сега изглежда бе в затруднение, не успяваше да се задържи на висотата на господина.

— О!

— Какво има?

Ана разгледа масата — печен фазан, гъби с масло, картофи, суфле. И накрая посочи мотива за безпокойството си:

— Има прибори за двама.

— Точно така…

— Но… — обърна се и срещна подигравателния му поглед. — Кого очаквахте?

— Вас, скъпа моя.

 

За всеки страничен наблюдател Хелион изглеждаше безгрижен. С тренирано изражение на непоносима скука се облегна на стената в балната зала. Черният официален костюм още повече изтъкваше силното му мускулесто тяло. Разбира се, още с идването си бе потърсил Джейн. Даже наруши етикета, като я покани за втори валс и после на танца преди вечерята, за да може да я придружи в трапезарията.

Сега сам се възпираше да не иска още. Репутацията му на донжуан не вредеше на актрисите и на леките жени. Но пречеше, когато се касаеше за уважавани госпожици. Злите езици можеха да разрушат репутацията на Джейн, ако той покажеше нещо повече от обикновен флирт.

По тази причина стоеше облегнат на стената, в лошо настроение и наблюдаваше ятото пауни, борещи се за вниманието на Джейн. Стисна устни. Изглежда жената насърчаваше глупаците, а те се разтапяха по нея.

Проклятие! Разрешаваше на лорд Стилуел да стои прекалено близко, а господин Томас й вееше с ветрилото право в усмихнатото лице. И онзи демон Тат, който с цялата си арогантност бе отхвърлил предупреждението му, се опитваше да я впечатли.

Хелион скърцаше със зъби от яд. Не че не уважаваше желанието й да си намери подходящ съпруг. Същото искаха всички момичета, които идваха в Лондон за сезона. Нито я винеше, че се радва на тълпата от обожатели след тъжните седмици, прекарани по тъмните ъгли. Трябваше да чувства известно задоволство от факта, че е победила обществото в собствената му игра. „Но ти я желаеш — промърмори един настоятелен глас — и не можеш да понесеш, че друг ще открадне невинността й.“

Със замислен поглед видя един момък, който в този момент се изчервяваше от ентусиазъм. Би трябвало да се срамува, че иска да прелъсти една девственица. В действителност, винаги се бе възмущавал от онези мъже, които прелъстяваха невинни девойки, а после ги изоставяха. Но не възмущение преобръщаше стомаха му в този момент, а една свирепа необходимост да прекоси салона, да метне като кукла госпожица Мидълтън на рамото си и да я отнесе.

— Хелион, бих искал да говоря с теб.

Грубият и нахален глас предизвика у него неприятно настръхване. Бавно се обърна и застана срещу единствения си жив роднина.

За един кратък миг си помисли да игнорира дребния пълен мъж. Никога не бе харесвал компанията на лорд Фалсдейл, дори и при най-добри обстоятелства. В момента обаче искаше само да го прати по дяволите, за да насочи отново вниманието си върху младата госпожица, която безочливо флиртуваше в другия край на претъпкания салон.

За нещастие, чичо му бе колкото глупав, толкова и упорит. Хелион знаеше, че няма да си тръгне, докато не хвърли в лицето му поредното си порицание, единственото нещо, заради което винаги го търсеше. Скръсти ръце на гърдите си и загледа натрапника с подигравателна усмивка.

— Фалсдейл, каква неочаквана чест! — възкликна. — А аз си мислех, че само нашествие на французите би те изкарало от леглото на подрастващата ти булка. Макар че, предполагам, на твоите години трябва да се въздържаш от силни преживявания.

Лицето на аристократа посиня от негодувание, въпреки че се опитваше с всички сили да запази достойнство.

— Не се прави на умник, Хелион. Никак не ми е забавно.

— Не съм изненадан: нищо не събужда чувството ти за хумор.

— И най-вече не ми е забавен последния скандал, който донесе на нашата фамилия.

— Скандал? — попита язвително.

— Не се прави, че не знаеш за какво ти говоря!

— Нямам ни най-малка представа. А и да ти призная, не ме интересува.

— Разбира се, че не! — възкликна Фалсдейл презрително, а червенината по лицето му се засили. — Какво ти пука, че семейството ти е в устата на хората? Ти винаги се радваш да хвърляш позор върху всички нас. Но го очаквах — баща ти беше същия неблагодарник.

С огромно усилие на волята Хелион успя да обуздае гнева си. Баща му бе платил скъпо за скандала си. Също и Хелион. Нямаше да даде на този самовлюбен глупак удоволствието да разбере, че е налучкал болното му място.

— Или си много смел, или си глупав, Фалсдейл — промърмори със смразяващо спокойствие. — Искаш ли да позная кое от двете?

Дукът се поколеба за момент. Можеше да го провокира и заплашва, но и двамата знаеха, че старецът не бе на висотата на своя племенник, което още повече го ядосваше.

— Отричаш ли, че си свързал името си с това на госпожица Мидълтън?

Хелион се усмихна студено. Разбира се, това трябваше да се очаква. Чичо му бе непоправим сноб.

— И защо да не го правя? Смятам, че е една очарователна млада дама.

— И не се срамуваш?

— Какво срамно има в това да се наслаждаваш на компанията на приятна и уважавана госпожица? Мислех, че ще се зарадваш. В края на краищата, посвети доста време да критикуваш връзките ми с пропаднали жени.

— Всички знаят, че се интересуваш единствено от парите й — обвини го.

Въпреки добрите си намерения, Хелион установи, че започва да побеснява.

— Само глупаците вярват безпрекословно на празните приказки, които се разпространяват из Лондон. И само най-наивните от тях биха взели за чиста монета подобни смехотворни глупости.

— Твърдиш, че наистина те привлича това момиче без красота и с потекло на търговец?

— А също така е и умна, смела и абсолютно откровена.

— Ставаш смешен.

Хелион присви очи и хвърли убийствен поглед на чичо си. Този претенциозен тъпак не бе достоен дори да произнася името на госпожица Мидълтън. Лично ще го прати по дяволите, ако й се подиграва.

— Внимавайте, чичо — предупреди го той.

Фалсдейл премигна. Можеше да почувства как напрежение между тях расте и с всяка минута става все по-опасно.

— Какво каза?

— Не позволявам на никого да критикува госпожица Мидълтън в мое присъствие. И още по-малко на теб.

— Ба! Не се преструвай, че изпитваш нещо към нея!

— Не се преструвам за нищо — поправи го. — Аз не само се възхищавам на госпожица Мидълтън, но и съм горд от честта да се наричам неин приятел.

— Невъзможно! Че тя е като плашило! Какво друго може да те привлича в нея, освен парите й?

Хелион знаеше, че само един удар в меката брадичка ще просне чичо му на пода. Даже премери дистанцията, но прецени, че единствено щеше да предизвика бъркотия. Имаше и по-добри начини да го победи. Подигравателната усмивка отново се върна на лицето му.

— А ти, естествено, разбираш от лов на зестри, нали, чичо?

Фалсдейл внимателно го погледна.

— Какво искаш да кажеш?

Младежът го огледа преценяващо.

— Кое, мислиш, привлича у теб едно младо момиче? Отпуснатия корем или птичия мозък?

Ударът уцели право в целта и старецът започна да трепери от яд.

— Някой ден ще отидеш твърде далеч, Хелион — процеди той през зъби.

— И тогава? — попита младежът небрежно.

— Тогава ще се разправя с теб веднъж завинаги.

Хелион щеше да се разсмее с цяло гърло при мисълта, че лорд Фалсдейл ще го победи по някакъв начин, но нещо встрани привлече вниманието му. Рязко се обърна и видя как Джейн напуска салона под ръка с господин Барнет.

— Проклятие!

— Какво става? — настоя нахално Фалсдейл.

Хелион го хвана за ръката и го приближи към себе си достатъчно, за да не остане никакво съмнение за обзелата го ярост.

— Върни се при женичката си, чичо, и не смей повече да се месиш в моите работи — го заплаши той. — Следващия път няма да съм толкова снизходителен.

При тези думи Фалсдейл пребледня.

— По дяволите, Хелион…

Младежът не му даде време да довърши. Бутна го настрана и започна да си пробива път в навалицата.

Какво й ставаше на тази жена, по дяволите? Не си ли даваше сметка колко опасно е да остава насаме с някой мъж? Макар че в случая се касаеше само за един ерудиран, сериозен и скучен джентълмен. За Бога! Та кой не би се възползвал от един миг насаме, за да опита от невинността й? Вътрешностите му горяха, докато забързано прекосяваше коридора. Нямаше и следа от двойката, но той не спря. Отваряше врата след врата и оглеждаше стаите. Вече в края на коридора стигна библиотеката и там откри Джейн, застанала в центъра на помещението.

Подозрението се превърна в убийствена ярост, когато видя как Барнет внимателно прегръща Джейн и я целува. Заслепен от гняв, дори не си даде сметка какво прави, стисна го за гърлото и му фрасна един по носа. Мъжът нададе вой и се приземи на пода.

— Хелион, за Бога! — възкликна Джейн уплашено. — Спрете веднага!

Не си направи труда да се обърне. Само гледаше втренчено негодника, който се бе осмелил да докосне тази жена. Неговата жена.

— Върнете се в балната зала! — му нареди.

Барнет несигурно се изправи, все още с ръка на кървящия си нос.

— Чакайте, не можете…

— Върнете се в залата или се пригответе за среща на разсъмване.

Другият се олюля ужасен и за малко пак да се стовари на пода.

— Няма нужда от насилие — продума страхливо.

— Опасявам се, че съм доста жесток — подчерта Хелион със сериозен глас.

— Стига, Хелион! — обади се Джейн зад него.

Той продължи, все още, без да я поглежда:

— Следващия път, когато се опитате да останете насаме с госпожица Мидълтън, ще получите куршум в задника. Разбрахте ли ме добре?

— Аз… да, да. Разбрах.

Отстъпвайки към вратата, Барнет направи опит да се поклони на дамата и бързо излезе.

Едва тогава Хелион бавно се обърна. Страхуваше се да не е припаднала. Очакваше да я види ужасена от цялата сцена. Но, изненадващо, тя изглеждаше спокойна, с изключение на лекото изчервяване по бузите и решителния блясък в очите.

— Можете ли да ми обясните за какво бе всичко това? — попита тя.

— Нарани ли ви? — изръмжа, готов да последва Барнет и да го накаже и за най-малката драскотина.

— Разбира се, че не. Само ме целуна.

Хелион смръщи вежди и пристъпи към нея. Само целувка? Само една целувка?! Къде й беше умът?

— Този любовник има късмет, че не го удуших.

— Господин Барнет не е любовник, а уважаван джентълмен.

Хелион сви ръцете си в юмруци. Проклятие! Защо бе толкова спокойна? Мигар не разбираше, че е била обект на прелъстяване?

— Той ви доведе тук, нали? Това не е точно постъпка на джентълмен.

Девойката вдигна брадичка като жест на предизвикателство.

— За ваше сведение, аз го помолих да ми покаже библиотеката.

Хелион се обърка.

— Какво казахте?

— Разказа ми за египетската мумия, която наскоро е станала притежание на лорд Стануел и аз настоях да ми я покаже.

Искаше му се здраво да я разтърси, но се въздържа. За Бога! Смяташе тази жена за интелигентна, за най-интелигентната, която бе срещал някога. А сега този неин акт на глупост го порази. И ако не бе забелязал, че излизат от салона? Ако зависеше само от милостта на негодника?

— Това беше много глупаво, Джейн — укори я строго той. — Оставането насаме с него е като покана за интимност. Очаквам да сте си взела поука.

Далеч от мисълта за благодарности, тя стоеше с отпуснати до тялото ръце и го гледаше сериозно. Изглеждаше ядосана. Което бе нелепо, разбира се.

— Не съм глупачка, Хелион. Знаех какво ще се случи, когато помолих господин Барнет да ме придружи тук.

— Знаехте?

— Или поне това очаквах.

Той разтърси глава — не можеше да приеме, че Джейн съвсем съзнателно е разрешила на онзи мухльо да я докосва и целува.

— Искахте да ви докосва?

Тя се изчерви до корените на косите си.

— Да, така е, исках да ме целуне.

— Защо?

— Мисля, че е очевидно.

Очевидно? Единственото очевидно нещо бе факта, че би удушил всеки, който се осмели да навлезе в неговата територия.

— Обяснете ми, моля.

Джейн навлажни устни. Несъзнателният жест още повече възбуди Хелион, който вече не се побираше в кожата си от ярост.

— Не мога да си избера съпруг, без да съм сигурна, че ще си допаднем във всички аспекти на брака.

Преди да успее да се въздържи, Хелион пристъпи към нея и я хвана за раменете.

— Избрахте господин Барнет? — попита с дрезгав глас.

— Все още не.

— Но го целунахте?

— Да.

Пръстите му инстинктивно стегнаха схватката си. Тази вечер емоциите му бяха подложени на изпитание до краен предел. Първо неприятната среща с чичо му, а после и шокът да види Джейн в обятията на друг. Не можеше да мисли ясно. Приближи я още малко, колкото да усети топлината й, да успокои мъката в сърцето си.

— Сбъднаха ли се очакванията ви? — попита и положи ръце на талията й.

Тя го посрещна смело, но не можа да скрие нервността си пред настоятелния поглед.

— Беше… приятно.

Заля го вълна на облекчение.

— Приятно? Не е много положително мнение.

Тя се отдръпна от прегръдката му.

— Хелион…

— Накара ли ви да тръпнете, да стенете? — промърмори той.

После постави ръцете си на гърба й, за да я привлече към вече възбуденото си тяло. Джейн отвори широко очи като почувства желанието му.

— Хелион, стига!

Той продължи да мърмори с дрезгав глас:

— Накара ли ви страстно да го желаете? Молеше ли ви да сложите край на мъките му?

— Господин Барнет е един много уважаван и приятен човек — промълви тя.

Погледна го притеснено. Добре, помисли си той със задоволство и вече поуспокоен. Целувката на Барнет може и да е била приятна, но не я е разтърсила, не е разбунила най-тъмните й желания.

— Той не е за вас, Джейн.

— Аз трябва да реша това.

— Така ли мислите?

Джейн преглътна с усилие.

— Хелион, какво става?

Той си пое дълбоко дъх заедно с отчаяното желание да я има.

— Това — и започна да я целува с неудържима страст.