Патриша Грасо
Теменужки в снега (9)

8

Къркорещият стомах й напомни за часовете, които бяха изминали, откогато бе сложила нещо в устата си. Мили Боже, изпитваше вълчи глад.

Изабел стоеше пред огледалото в единия от ъглите на стаята си и докато отново прехвърляше през ума си събитията от предишната вечер, тя несъзнателно приглаждаше с длани бялата си батистена рокля. Накрая се отърси от обзелия я унес и се обърна, за да излезе от стаята.

— Слава Богу — изненадано възкликна тя, видяла Жизел да седи в любимото си кресло пред камината. — Къде беше цяла седмица?

— Навсякъде и никъде — отвърна Жизел с небрежен жест. — Да не би да си се безпокоила за мен?

— Липсваше ми.

Изабел прекоси стаята, за да седне на пода пред креслото на възрастната жена.

— Благодаря ти, дете мое.

— Нуждаех се от съвета ти.

— В такъв случай наистина съжалявам, че отсъствах толкова дълго — отвърна Жизел.

— Прощавам ти.

— Прошката е божествен дар — рече Жизел.

— Къде беше толкова дълго? — попита Изабел. — Да не би да трябва да се грижиш и за някой друг.

— Не, дете мое. Всеки човек си има свой ангел хранител — отвърна Жизел. — За какво си искала да се посъветваш с мен?

— Херцог Ейвън те е видял… тогава, в градината… — прошепна Изабел.

— Да, зная.

— Но как е възможно? Никой преди не те е виждал.

Възрастната жена сви рамене.

— Негова милост има голямо сърце.

— Негова милост изобщо няма сърце.

— Заблуждаваш се, дете мое. Джон Сен-Жермен крие чувствата си, защото се бои да не бъде наранен отново.

— Наранен? — изненадано попита Изабел. — От кого е бил?

— От покойната си съпруга.

— Какво се е случило?

— Знаеш, че не давам и пет пари за приказките на хората. Трябва да питаш лично негова милост — Изабел й хвърли изпълнен с укор поглед. — Няма да ме накараш да се размекна и да издам нещо — рече Жизел. — Ако искаш да узнаеш какво се е случило, трябва да го попиташ лично.

— Е, добре — отвърна Изабел и смени темата. — Кога се връща Майлс?

— Брат ти ще се върне, когато двамата с принца се венчаете.

— Нямам намерение да се омъжвам, преди да съм се влюбила — възрази Изабел. — Бих искала да прекарам още много дни с теб, свирейки на флейта край Ейвън.

— Аз не съм от този свят и не мога да остана вечно — рече Жизел. — След време отново ще седиш на брега на Ейвън, но вече с дъщеря си.

Думите й накараха Изабел да се усмихне. Наистина в момента тя не възнамеряваше да се омъжва, но един ден щеше да има собствено семейство.

— Приеми поканата на граф Рипън за разходка в Хайд Парк — думите на Жизел накараха Изабел да наостри слух.

— Но графът не ме е канил на разходка — отвърна Изабел.

— Ще го направи.

— Уилям Гримсби ли е тъмният принц?

— Да нямаш проблеми със зрението? — отвърна Жизел. — Уилям Гримсби е рус.

Ядосана, Изабел скочи и стрелна с поглед своя ангел хранител.

— Ти си непоправима.

— Иди да закусиш — усмихнато рече възрастната жена.

Изабел се запъти по коридора към кухнята. Докато минаваше покрай стаята на мащехата си, дочу зад вратата един познат глас. Тя спря неволно и се ослуша.

— Но нали ти сама ме накара — оплакваше се Никола дьо Жавел.

— Казах ти да я прелъстиш, а не да я насилваш — възмутено отвърна Делфиния.

— Предположих, че ще се омъжи за мен, ако я компрометирам — защитаваше се Никола.

— Заблуждавал си се.

— Ако Гримсби не се бе намесил…

— Престани да хленчиш, Никола — прекъсна го Делфиния. — Звучиш като някое настъпено кутре.

— Какво ще правим сега? — попита Никола.

— Една-две седмици ще стоиш настрана от Монтгомъри Хаус — обясни Делфиния. — Дотогава това произшествие ще бъде забравено и ще можеш отново да започнеш да я ухажваш. И, за Бога, използвай стълбището за прислугата, защото не бих искала да те види тук.

Защо Никола дьо Жавел толкова държеше да се ожени за нея, въпреки че не я обичаше? Тя не притежаваше почти нищо. Наистина Майлс щеше да й даде щедра зестра, но защо Никола си губеше времето с нея, вместо да ухажва някоя богата наследница.

Изабел не се нуждаеше от повече подробности. Озадачена от странния разговор, тя се запъти към главното стълбище. Поне през следващите една-две седмици нямаше да й се наложи да се крие от Никола.

— Съжалявам, господине — достигна до нея гласът на Пебълз. — Госпожица Изабел все още е в стаята си.

— Тогава ще оставя визитката си — чу тя един мъжки глас.

Изабел надникна през перилата и видя Уилям Гримсби да разговаря с иконома.

— Добър ден, господине! — извика тя и се втурна надолу по стълбите.

Двамата мъже се обърнаха към нея. Граф Рипън й се усмихна.

— Разбрахме се да ме наричате Уилям, забравихте ли?

Изабел кимна и отвърна на усмивката му.

— На какво дължа честта?

— Безпокоях се за вас и реших да се уверя, че снощната случка не ви е разстроила прекалено — обясни той.

Изабел се изчерви.

— Аз съм добре, но трябваше да изтърпя лекцията на настойника си относно общуването насаме с мъже.

— Този път не мога да не се съглася със Сен-Жермен — отвърна Уилям. След това добави, мръщейки чело: — Изглежда, херцогът не остана особено доволен от факта, че ви се притекох на помощ.

— Херцог Ейвън наистина е мой временен настойник — каза Изабел, — но той не може да ми нарежда какво да правя.

— При тези обстоятелства бихте ли имала нещо против утре сутрин да дойдете на разходка с мен в Хайд Парк? — попита Уилям.

Въпреки съвета на Жизел младата жена се поколеба за миг. Настойникът й нямаше да одобри избора й на компаньон, макар графът да бе спасил доброто й име.

— Вероятно се съмнявате, че Сен-Жермен би одобрил решението ви — подхвърли Уилям.

— С най-голямо удоволствие ще дойда с вас утре сутринта. — Изабел го дари с победоносна усмивка. Изглеждаше доста по-самоуверена, отколкото се чувстваше в действителност.

— Да кажем към девет?

Изабел кимна.

— Девет часът е превъзходно време за разходка.

Поднасяйки дланта й към устните си, Уилям промърмори:

— Времето до утре сутринта ще ми се стори цяла вечност, госпожице.

— Наричайте ме Изабел, забравихте ли?

Уилям се ухили.

— До утре, Изабел.

Младата жена проследи с поглед графа и съжали за решението си. Чувстваше се задължена да приеме поканата му в знак на благодарност за това, че я бе защитил от племенника на мащехата й, а освен това й допадаше галантното му държание. И което бе най-важно, Жизел я бе посъветвала да приеме поканата му.

Въпреки това мисълта за реакцията на херцога, когато узнаеше за тази разходка, не й даваше покой. Изабел напълно изгуби апетит и реши да се върне в стаята си и да поговори със своя ангел хранител.

Потънала в мисли, тя се запъти към стаята си. Сякаш от огромно разстояние долови някакво почукване на входната врата и стъпките на иконома.

— Изабел!

Младата жена спря. Гласът на херцог Ейвън не звучеше особено радостно.

Изабел се обърна и устоя на погледа на тъмните му очи. Защо беше толкова привлекателен? Тайнствената аура на херцога я привличаше по странен и необясним начин, нещо, което не би могла да изпита с русия граф.

— Елате при мен — нареди й Джон. — Бих искал да поговорим.

— Да не би да възнамерявате да ми се извините за снощи?

Джон прекоси вестибюла и спря пред стълбището.

— Какво искаше от вас Гримсби?

Изабел решително го погледна в очите и отвърна:

— Уилям се осведоми как се чувствам… — тя се поколеба, а след това добави, свеждайки поглед: — Покани ме на разходка в Хайд Парк.

— Забранявам ви да предприемате каквото и да било заедно с него.

— Забранявате ми? — невярващо повтори Изабел.

— Гримсби е опасен човек. Не искам да имате нищо общо с него.

— Онова, което искате вие, не ме интересува ни най-малко — отвърна Изабел, обърна се и се втурна нагоре по стълбите.

 

На другата сутрин Изабел стана по-рано от обикновено, за да се подготви за разходката в Хайд Парк. Тя облече дълга до глезените синя рокля с висока яка, подходяща наметка с качулка и черни ботуши от дивечова кожа. Макар качулките вече да бяха излезли от мода, Изабел ненавиждаше глупавите дамски шапки, с които човек се чувстваше така, сякаш има на главата си птиче гнездо.

С всяка изминала минута чувството й за вина растеше.

— Не мислиш ли, че би трябвало да откажа поканата? — обърна се Изабел към възрастната жена, която седеше пред камината. — Бих могла да се извиня с нов пристъп на мигрена.

— Лъжата е ужасен грях.

— Да, но всеки следващ път е по-лесно от предишния.

— Дете мое, бих искала да ти напомня, че миротворците са благословени и истински чада Божии — обясни Жизел.

— Говориш с недомлъвки.

Жизел я дари с многозначителна усмивка.

— Наистина ли?

Изабел стисна медальона си и се загледа в празното пространство, питайки се какво ли означаваха думите на възрастната жена. Не след дълго тя се впусна към своя ангел хранител.

— Бих могла да използвам възможността, за да помиря Джон и Уилям.

— Чудесна идея — отвърна възрастната жена.

Устните на Изабел се разтеглиха в усмивка.

— И освен това е единствено моя.

— Време е да тръгваш, дете мое. Вече е девет часът.

Изабел се появи във вестибюла точно в момента, в който Пебълз отваряше входната врата пред граф Рипън.

— Добро утро, Уилям — усмихнато поздрави тя графа. — Както виждате, точна съм.

— Какво приятно изключение от правилото — рече Уилям и поднесе дланта й към устните си.

— Какво искате да кажете?

— Дамите от висшето общество обикновено карат кавалерите си да ги чакат — обясни той.

Изабел се изчерви.

— О, не знаех.

— Радвам се. — Уилям се усмихна. — Уверявам ви, че очарованието на това прекрасно пролетно утро бледнее пред необикновената ви красота.

— Благодаря за комплимента — зарадвана промърмори Изабел. Толкова лесно се свикваше с ласкателствата на мъжете.

— Това е самата истина. — След тези думи графът на Рипън я изведе навън и й помогна да се качи в тегленото от два бели коня ландо. Той също се качи и потеглиха към Пикадили.

Изабел се облегна назад и заоглежда околните сгради. Откакто бяха напуснали Стратфорд, разходките много й липсваха.

Изабел погледна безоблачното синьо небе. Природата се пробуждаше за нов живот. По това време на годината в Стратфорд червеношийките навярно вече подскачаха из стърнищата, скорците напяваха любовни песни на любимите си, а минзухарите поднасяха чашки към животворните лъчи на слънцето.

Неочаквано Изабел бе връхлетяна от ужасна носталгия. Тя с въздишка си помисли, че трябва да живее без радостта от тази гледка до края на светския сезон в Лондон.

— Случило ли се е нещо? — попита Уилям.

Изабел си наложи да се усмихне и поклати глава.

— Изпитвам носталгия по Стратфорд.

— Мога да ви разбера — съчувствено рече Уилям. — Аз също понякога копнея за усамотението на фамилното ни имение в Северна Англия.

Думите му, които напълно отговаряха на собствените й чувства, я накараха да наостри слух.

— Трябва да сме сродни души.

След като бяха оставили Пикадили зад себе си, свиха по посока на Парк Лейн, а оттам към Хайд Парк.

— Изабел!

Изабел се обърна и видя Лобелия, която седеше в една карета със Стивън Спюинг, барона на Бароус. Тя помаха на сестра си, но лъчезарната усмивка застина на лицето й, когато видя Джон Сен-Жермен да язди до Аманда Стенли.

— Снощи беше в компанията на Луси Спенсър — подхвърли Уилям.

— Не ме интересува с кого излиза настойникът ми — излъга Изабел. — Ако трябва да бъда честна, с нетърпение очаквам завръщането на брат си, за да се отърва най-сетне от херцог Ейвън.

— Не мога да ви упрекна за това — отвърна Уилям.

„Благословени миротворците, защото те са истински чада Божии“ — помисли си Изабел, а изрече на глас:

— Всъщност той не е толкова лош.

— Дяволът притежава способността да се превъплъщава във всевъзможни образи — Уилям я погледна крадешком.

Теменуженосините очи на Изабел огледаха спътника й.

— Не е ли възможно двамата с Джон да изгладите различията си?

— Станалото не може да се върне — отвърна Уилям, без да я погледне.

— Какво искате да кажете?

Уилям накара конете да спрат, а след това я погледна настойчиво.

— Джон Сен-Жермен уби сестра ми — каза той накрая.

Изабел имаше чувството, че е получила удар в стомаха.

Беше пребледняла като платно, чак се задъха.

— Зле ли ви е? — с угрижено изражение се наведе над нея Уилям.

Рязкото движение с ръка на Изабел го накара да се отдръпне. Тя бавно се съвзе и понечи да защити настойника си.

— Господине, сигурна съм, че грешите — поде. — Понякога негова милост наистина се държи отвратително, но въпреки това той не би…

— Джон Сен-Жермен взе сестра ми Ленор за жена и е виновен за преждевременната й смърт — с неприкрита омраза каза Уилям. — Възнамерявам да му поискам сметка за това.

Изабел бе слисана. Защо Джон бе скрил истинската причина за враждата си с Гримсби?

— Не се чувствам добре — прошепна Изабел, ужасена от смущаващото откритие и зловещия блясък в очите на графа. — Моля ви, откарайте ме обратно вкъщи.

— Не възнамерявах да ви развалям прекрасната сутрин — Уилям, изглежда, бе възвърнал самообладанието си, защото лицето му се разведри.

— Вярвам ви, но въпреки това бих искала да се прибера у дома — този път Изабел наистина почувства непоносимо главоболие.

Уилям кимна и обърна конете. Краткия път до Бъркли Скуеър изминаха в мълчание. Пред Монтгомъри Хаус Уилям понечи да й помогне да слезе, но тя отказа и съвсем не по дамски скочи от колата. След това се втурна по стълбите към входната врата.

— Изабел! — извика Уилям.

Без да се обърне, Изабел отвори входната врата, а след това я затръшна след себе си. Тя затвори очи и се облегна на масивната врата от дъбово дърво, сякаш това щеше да облекчи изопнатите й до скъсване нерви и да й помогне да овладее чувствата си.

— Зле ли ви е, госпожице? — попита Пебълз.

— Вие ми се свят — отвърна Изабел и отвори очи.

— Ще ви помогна да се качите в стаята си.

Изабел поклати глава, но веднага съжали за това. С треперещи колене тя прекоси вестибюла и се запъти по стъпалата към стаята си.

— Опитът да помиря тези двама мъже бе най-голямата грешка, която можех да сторя — извика тя, прекрачвайки прага на стаята си.

— За каква грешка говориш, дете мое? — Жизел я погледна през рамо.

— Джон Сен-Жермен е убил сестрата на Уилям.

— Дете мое, понякога ме изумяваш — рече Жизел и сякаш потъна в земята.

— Не ме изоставяй! — извика Изабел и се завъртя в кръг, търсейки възрастната жена с поглед. — Имам нужда от теб!

— Онова, от което имаш нужда, е време, за да помислиш.

 

В продължение на седмица тя отказваше да приеме, когото и да било.

Рано сутринта на последния мартенски ден Изабел седна в едното от креслата пред камината в стаята си. Разбунените й чувства не й даваха покой. За да се поразсее, тя поднесе флейтата към устните си, но не посмя да засвири. Защо Жизел я бе изоставила в мига, в който имаше най-голяма нужда от нея?

Изабел остави флейтата на пода до креслото си и въздъхна дълбоко. Вече цяла седмица се опитваше да избяга от смущаващите мисли, които се тълпяха в главата и. Може би вместо това бе по-добре да се изправи срещу тях.

Дали Уилям Гримсби бе казал истината? Наистина ли херцог Ейвън бе убил жена си и бе избегнал наказанието благодарение на титлите и социалното си положение?

Изабел просто не можеше да повярва, че Джон е способен на убийство. Решаващата точка бе, че Уилям Гримсби вярваше в това. Въпреки непрестанните си конфликти с херцога, Изабел съзнаваше, че му бе длъжница за това, че я бе избавил от брака с племенника на мащехата й. Трябваше да предупреди Джон, че Гримсби жадува за отмъщение.

— Най-сетне една разумна мисъл.

Изабел рязко извърна глава и видя Жизел да седи в другото кресло.

— Най-сетне — с облекчение въздъхна тя. — Къде беше?

— Навсякъде и никъде — отвърна Жизел, свивайки рамене. — Значи вече си убедена, че негова милост е неспособен да извърши убийство?

— Заблуждавам ли се?

— Никога не се съмнявай в себе си, дете мое.

— Виж само — Изабел посочи с ръка стаята си.

Възрастната жена се огледа и се усмихна. Стаята бе превърната в истинско море от теменужки и незабравки.

— Може би един ден продавачката на цветя ще ти оплете шал — подсмихна се Жизел.

— За какво говориш?

Жизел се закиска.

— През последната седмица Джон Сен-Жермен изкупи всичките цветя на бедното момиче.

— Откъде знаеш това?

— Отварях си очите и ушите.

— Не те видях нито веднъж.

— Дете мое, мислиш ли, че един ангел хранител ще остави в беда смъртния, за когото е отговорен?

— През цялото време си била тук, в къщата?

— Това, че не можеш да ме видиш, не означава, че съм изчезнала — рече Жизел. — Любовта не може нито да се види, нито да се пипне, но тя съществува.

Изабел кимна замислено.

— Също както омразата — добави тя, мислейки за Уилям Гримсби.

— Омразата отравя човешката душа. Човек намира покой само в любовта — обясни й Жизел. — Появих се, защото видях, че се вразумяваш, и исках да ти дам един съвет.

Изабел я погледна с очакване.

— Утре сутринта трябва да отидеш в имението на Сен-Жерменови и да поговориш с негова милост — рече Жизел.

— Не мога да го направя — възпротиви се Изабел. — Неприлично е жена да посещава мъж. Това ще съсипе името ми.

— Толкова рано сутринта няма да те забележи никой — отвърна Жизел. — Освен това утре е първи април, а на този ден са позволени известни волности. Празникът на глупците започва по залез-слънце и завършва по обяд на другия ден.

— Не зная — Изабел се колебаеше. — Какво ще стане, ако…

— Защо вие, смъртните, винаги сте толкова нерешителни? — ядосано я прекъсна Жизел. — Ако мълча, ме молиш за съвет. Предложа ли ти съвет, твърдиш, че не можеш да го приемеш. Щастието обича смелите. Дете мое, някога да си получавала от мен лош съвет?

Изабел смутено поклати глава.

— Прости ми. Ще се вслушам в божествената ти мъдрост.

— Благодаря ти, Господи, за малките чудеса, които правиш — промърмори Жизел, вдигайки поглед към небето.

 

Точно в осем на следващата сутрин Изабел открехна вратата на стаята си и се ослуша. Къщата бе притихнала. Тя подаде глава през вратата, за да се убеди, че коридорът е пуст. След това погледна старата си приятелка и прошепна:

— Пожелай ми успех.

— Приятно приключение — отвърна Жизел.

В коридора Изабел затвори безшумно вратата на стаята си и се спусна към стълбището за прислугата в задната част на къщата. Загърната в черна наметка с качулка и обута в черни ботуши, тя изглеждаше като някое селско момиче, отиващо на пазар. Под наметката бе облякла тънка вълнена рокля и затворена ленена блуза. Не бе безопасно за заможен на вид човек да обикаля лондонските улици толкова рано. Поне така я бе уверила Жизел.

Изабел се втурна в кухнята, уплаши подобаващо прислугата и като се усмихна лъчезарно, рече:

— Не можах да спя и реших да изляза, за да глътна малко чист въздух.

След това изхвръкна през задната врата.

— Чист въздух в Лондон? — дочу удивлението на една от кухненските прислужници.

Навън Изабел скри русата си коса под качулката и се втурна по стълбите към улицата. Скоро тя вече бе оставила зад себе си Бъркли Скуеър и забърза по посока на Пикадили и Парк Лейн, където живееше херцогът.

След четвърт час Изабел вече стоеше пред дома на Джон Сен-Жермен. Тя се огледа, но улицата беше безлюдна. Изкачи трескаво стълбите към входната врата и почука енергично. Надяваше се да й отворят, преди някой минувач да я бе видял.

След миг младата жена се оказа очи в очи с иконома на Сен-Жерменови, който не успя да скрие изненадата си.

— Добс — с облекчение въздъхна тя.

— Госпожице Монтгомъри, какво правите тук?

— Трябва да говоря с негова милост — настоятелно рече тя.

Добс отстъпи, за да я пусне да влезе.

— Побързайте, госпожице, преди някой да ви е видял — той затвори вратата след нея.

Изабел се огледа с невиждащ поглед. Сега мислите й бяха напълно заети с онова, което щеше да каже на херцога.

— Негова милост все още не е слязъл — обясни Добс. — Имате ли нещо против да почакате в салона?

Изабел нерешително прехапа долната си устна. Ако останеше в дома на херцога повече от предвиденото, посещението й нямаше да остане незабелязано.

— Коя е стаята на негова светлост? — попита тя, насочвайки се към мраморното стълбище.

— Госпожице Монтгомъри! — възмутено възкликна Добс.

Изабел вече бе сложила крак върху първото стъпало.

— До няколко минути трябва да съм си тръгнала, иначе ще забележат изчезването ми.

— Стаята на негова милост е на втория етаж, първата врата вдясно.

Изабел се втурна нагоре по стълбището и спря едва пред въпросната врата. Поколеба се за миг, но след това събра цялата си смелост и почука на вратата.

— Влез — дочу тя гласа на херцога.

Изабел отвори вратата и влезе в помещението, но разкрилата се пред очите й гледка я накара да замръзне на място. Настойникът й, който току-що бе приключил утринния си тоалет, бе облечен само с черен копринен халат.

— Мислех, че вече сте ми приготвил дрехите, Добс — рече Джон, докато отстраняваше от лицето си остатъците от пяната за бръснене.

Изабел стоеше изгубила ума и дума. Джон се обърна бавно, а на лицето му се изписаха смущение и гняв. Той хвърли кърпата на пода.

— Какво правите тук? — с няколко големи крачки той се озова до нея. — Трябва веднага да си тръгнете.

— Бих искала да обсъдим нещо важно — на красивото й лице бе изписана непоклатима решителност. — Няма да мръдна оттук, преди да сте ме изслушал.

— Ако се разчуе за посещението ви тук, завинаги ще се простите с доброто си име.

— Плюя на това.

— Тогава ме изчакайте в салона — рече Джон, а докато й отваряше вратата, на устните му трепна едва доловима усмивка.

Изабел поклати глава.

— Мащехата ми не знае, че съм тук. Губите ми времето.

Джон кимна, за да й даде да разбере, че е на нейно разположение. Посочи елегантната кушетка пред камината.

— Елате, да седнем и да поговорим за онова, което по ваше мнение е толкова важно.

Изабел премести поглед от лицето му към стилната мебел пред камината, нервно облиза устни. Миг след това тя решително изправи рамене, мина покрай него и седна в единия край на кушетката.

Свела поглед към треперещите си длани, стиснати в скута й, Изабел забеляза, че херцогът бе седнал много близо до нея, че усещаше топлината на бедрото му. Неочаквано й се зави свят. Никога преди не бе седяла толкова близо до някой мъж. Защо, по дяволите, трябваше да бъде толкова привлекателен?

Когато го погледна, се уплаши, че ще се изгуби в бездната на тъмните му очи. Неочаквано сякаш изгуби дар слово.

— Благодаря за цветята — успя най-сетне да промълви тя.

— Няма за какво — отвърна Джон с подигравателна усмивка. — Е, какво е толкова важно, че да си струва заради това да заложете доброто си име?

— Уилям Гримсби разпространява слухове по ваш адрес — рече Изабел, мръщейки чело. Тя се поколеба за миг, след което допълни: — Твърди, че сте убил съпругата си.

— Е, и? Вярвате ли на думите му? — попита Джон, вземайки дланта й в своите.

— Не ставайте глупав. Вие не бихте навредил и на мравка — Джон се ухили. — Но твърденията на Гримсби могат да ви създадат неприятности — предупреди го тя.

— Не се безпокойте за Уилям — отвърна Джон. — Бившият ми шурей е безобидно дрънкало и не представлява заплаха за мен.

— Графът жадува за отмъщение за смъртта на сестра си — възрази тя. — Видях изпълнения му с омраза поглед.

— Заложила сте на карта доброто си име, за да ме предупредите?

— Може би — промърмори Изабел, и отново сведе поглед.

Съвсем неочаквано Джон поднесе ръката й към устните си и внимателно я накара да го погледне.

— Ленор Гримсби умря след помятане.

— О, Джон, толкова съжалявам — Изабел докосна с длан бузата му.

Джон извърна глава и целуна дланта, която го бе погалила.

— Човек би могъл да се изгуби в очите ви — дрезгаво рече той. — Винаги съм се опитвал да стоя на разстояние от вас.

Изабел наблюдаваше като омагьосана лицето му, което все повече се приближаваше към нейното. Видът на устните му накара пулса й да се учести.

Тя затвори очи. Устните им се сляха. Неговите бяха топли и нежни, а мъжественото му ухание опиваше сетивата й.

Изабел се чувстваше така, сякаш не притежаваше собствена воля. Когато силните му ръце я прегърнаха и привлякоха към мускулестото му тяло, тя го прегърна.

Предавайки се на това непознато възбуждащо усещане, Изабел отвърна на целувката му. Разтвори устни пред настойчивия му език, който проникна в устата й и вкуси от невероятната й сладост.

Изабел потръпна в прегръдката му. Разтапяйки се от целувката му, тя последва неговия пример и скоро езикът й се заигра с неговия. След това, докато Джон обсипваше с нежни целувки слепоочията, клепачите и шията й, тя се отпусна назад върху кушетката.

Когато устните им отново се сляха, Изабел забеляза, че той бе свалил наметката и вдигнал блузата й и сега се наслаждаваше на гледката на гърдите й, но това не я притесняваше. После търсещите устни на Джон последваха погледа му.

Изабел потръпна от страст. Влудена от желание, тя притисна девственото си тяло към неговото…