Патриша Грасо
Теменужки в снега (10)

9

— Джон Сен-Жермен, веднага пусни невинното момиче!

Все още замаян от страст, Джон обърна поглед в посоката, от която бе дошъл гласът. В същия миг дочу смутената въздишка на лежащата до него жена.

„Мили Боже“ — възкликна мислено и мигновено осъзна ситуацията, в която се намираше. Собствената му майка стоеше в спалнята му, а той държеше в обятията си полуголо момичето, на което бе настойник.

— Веднага щом стана, се облечи — прошепна в ухото на Изабел.

Джон стана от кушетката така, че майка му да не може да види Изабел, която трескаво оправи блузата си. Джон осъзна, че ситуацията бе дори по-критична, отколкото бе решил отначало. Спалнята му бе по-оживена от площад в пазарен ден.

Джон огледа всеки от присъстващите. Майка му не бе на себе си от гняв, леля му — също. На лицето на Делфиния Монтгомъри до вратата бе изписан ужас. Най-лошото обаче бе реакцията на брат му, който стоеше и се хилеше като полуидиот. По дяволите, чувстваше се като ученик, спипан при първата му целувка.

Джон погледна крадешком Изабел, която сега стоеше до него. Бе се загърнала в наметката си, а само допреди миг руменото й от страст лице сега бе бяло като платно.

— Съжалявам, ваша светлост — обади се Добс, който стоеше зад натрапниците. — Направих всичко възможно, за да предотвратя това.

— Оценявам усилията ви — рече Джон. — Върнете се към задълженията си.

Икономът побърза да напусне помещението.

Джон се обърна към дамите и понечи да ги покани в салона, но забеляза Делфиния Монтгомъри да се приближава към него. Тъй като си даваше сметка, че тя навярно не е на себе си от гняв, Джон мълчаливо я изчака да се приближи. Вместо да пристъпи към него обаче, тя спря пред Изабел и неочаквано вдигна ръка, за да я зашлеви. Джон беше по-бърз.

— Ако още веднъж посегнете на бъдещата ми съпруга, горчиво ще съжалявате — заплаши я той, без да пуска китката й.

— Бъдеща съпруга? — удивено повтори Изабел.

— О, каква чудесна новина — възкликна херцогинята. Естер кимна в знак на съгласие.

— Винаги съм знаела, че си възпитала добре синовете си, Теса.

Джон не сваляше поглед от Делфиния.

— Разбрахте ли предупреждението ми, госпожо Монтгомъри?

Делфиния кимна.

— Всъщност не е необходимо да се жертвате — отвърна тя. — Ники ще се ожени за малката.

— Няма да се омъжа за Дьо Жавел — извика Изабел.

— И дума не може да става за това — каза Джон. — Вече обещах на Бел да я направя своя жена. Нали така, съкровище?

Изабел бе готова на всичко, за да избегне женитбата с Дьо Жавел.

— Да, аз приех предложението на негова милост — отвърна тя, без да се колебае. — Убедена съм, че когато се върне, Майлс ще одобри решението ми.

— Рос, отведи дамите в салона, за да мога да се облека — нареди на брат си Джон. — Слизам веднага.

— Госпожице Монтгомъри, настоявам да ви съпроводя — рече Рос, когато Изабел се запъти към вратата. — Нали няма да вземете да припаднете?

Изабел поклати глава. Джон добре можеше да си представи плахата усмивка, появила се на очарователното й лице.

— Разбира се, че няма да припадне — намеси се леля Естер. — Скъпата Изабел е направена от твърдо дърво. Не мислиш ли, Теса?

— Със сигурност — съгласи се майката на Джон, докато излизаше от стаята. — Точно затова е най-добрата партия за сина ми.

Когато десет минути по-късно Джон слезе в салона, госпожа и госпожица Монтгомъри изглеждаха така, сякаш някой току-що бе починал. Все още бледа като платно, Изабел седеше върху една покрита с червено кадифе кушетка, вкопчена в позлатените й облегалки. Мащехата й седеше срещу нея и й хвърляше гневни погледи.

Защо жена като нея, която видимо даваше мило и драго да получи достъп до висшето общество, се противопоставяше на брака на заварената си дъщеря с първия херцог на Англия?

— Преди да обсъдим подробностите — привлече вниманието на присъстващите Джон, — бих искал да зная как така всички изведнъж се оказахте в дома ми.

Пръв заговори Рос.

— Прибирах се вкъщи след тежка нощ и ми се прииска да те видя.

— И на мен ми хрумна същото — рече майка му. — Имах чувството, че си в затруднение.

— А на мен сякаш някой ми прошепна на ухото, че Изабел е тук.

— Точно така — потвърди Рос.

— И с мен стана същото — добави херцогинята.

— Имаш ли да ми кажеш нещо за това?

— Не чух никакви гласове — отвърна тя, видимо учудена от въпроса му.

— Кой друг знаеше, че си се запътила насам? — в гласа на Джон се долавяше хаплива нотка.

Изабел понечи да отвърне нещо, но след това размисли. След кратко мълчание тя отвърна, без да откъсва поглед от противоположната стена на салона:

— Единствено Бог знаеше къде отивам.

„Лъже“ — реши Джон и гневно я стрелна с поглед. Беше очевидно, както и това, че току-що го бе накарала да обещае да се ожени за нея. Нямаше друго обяснение за случилото се тази сутрин. Тя не бе по-различна от Ленор. Мили Боже, нищичко ли не бе научил от нещастния си брак?

— Истинско чудо, нали? Засега да оставим настрана този въпрос и да обсъдим подробностите около сватбата — рече Джон. Не искаше да обвинява Изабел в присъствието на майка си, която очевидно харесваше момичето. Той се обърна към херцогинята. — Вие с леля Естер и госпожа Монтгомъри ще се заемете с подготовката на сватбеното тържество. Разбира се, всички разходи са за моя сметка.

— О, с удоволствие — възкликна херцогинята.

— Теса, всъщност никога не съм участвала в подготовката на сватбено празненство — възрази сестра й.

— Убедена съм, че ще се справим с лекота — отвърна херцогинята. — Това е като подготовката на бал.

— Сватбената церемония ще се състои в църквата „Света Троица“ в Стратфорд. След това ще дадем прием за двеста гости в Ейвън Парк — каза Джон. — Двадесет и четвърти юни ми се струва подходяща дата.

— Но това означава, че ще имаме само единадесет седмици за подготовката — възпротиви се майка му.

— Или ще се задоволиш с тези единадесет седмици — рече Джон с нетърпящ възражение тон, — или ще избягаме и ще се оженим само двамата.

Херцогинята и сестра й въздъхнаха при мисълта за възможен скандал. Рос се подсмихна. Джон се обърна към Делфиния.

— Днес, точно в пет часа следобед, ще дойда в Монтгомъри Хаус. Бъдете готова за подписване на брачното споразумение — въпреки нещастното си изражение, Делфиния успя да кимне. — Бих искал да предотвратя възможни слухове по адрес на Изабел — рече Джон. — В замяна на вашата дискретност ще помогна на дъщерите ви да се омъжат за Спюинг и Ханкок. Допускам, че двамата господа са набелязаните жертви.

— Не бих формулирала така намеренията на дъщерите си — ледено отвърна Делфиния.

— Нека не спорим за думите, скъпа тъщо — рече Джон с изкуствена усмивка. — Споразумяхме ли се?

— Да, ваша светлост.

— Тъй като за момента това е всичко, ще ви помоля да ме извините. Рос, остани за малко. Бих искал да поговоря с теб на четири очи.

Херцогинята, леля Естер и Делфиния се изправиха. Единствено Изабел не помръдна от мястото си.

— Никой не ме попита какво искам аз — едва чуто промълви тя.

Джон улови дланта й и й помогна да се изправи. Той надникна в най-очарователните теменуженосини очи, които някога бе виждал.

— Съкровище, не след дълго ще бъдеш херцогиня — обясни й той. — Какво повече искаш?

Широко отворените й очи хвърляха гневни искри, Джон не повярва на очите си. Русата вещица се държеше така, сякаш тя бе измамената. Ако беше мъж, със сигурност би направила кариера в политиката.

— Ще се видим по-късно — обясни Джон. — Дотогава ще се почувстваш по-добре. Междувременно направи списък на хората, които би желала да поканиш на сватбеното тържество.

Херцогинята улови Изабел под ръка и я изведе от салона. Леля Естер и Делфиния ги последваха.

— Мислех, че се отвращаваш от блондинки — рече Рос, след като дамите бяха излезли.

Джон хвърли на брат си неодобрителен поглед.

— Не разбирам как позволих на тази малка вещица да ме хване в капана си. Тя не е можела да знае, че съм си вкъщи.

— Изабел Монтгомъри не е вещица — отвърна Рос. — Тя е точно такава, каквато изглежда. Предишният ти брак ти пречи да разсъждаваш трезво, макар да не разбирам защо. Ленор нямаше вина за трагичния инцидент, отнел живота й, и този на нероденото ви дете.

— Какво друго обяснение имаш за това, че всички вие се появихте в дома ми точно в този съдбовен момент? — попита Джон, сякаш не бе чул последните думи на брат си.

— Нямам обяснение — отвърна Рос. — Признай, братко, че от мига, в който си я видял, искаш да имаш Изабел Монтгомъри.

— Един мъж трябва да бъде господар на желанията си — рече Джон с нотка на сарказъм.

— Както кажеш. Аз лично имам чувството, че никога няма да съжаляваш за това, за тази женитба — каза Рос. — Съжалявам само, че няма някоя по-малка сестра, която да прилича на нея.

— Изабел има две доведени сестри — отвърна Джон с дяволита усмивка — Бих могъл да уредя нещо.

— Не си прави труда.

— Едно ме озадачава — обясни на брат си Джон. — Защо Делфиния е против брака ми с Бел?

Рос сви рамене.

— Вероятно повече би се радвала да види омъжена за теб някоя от родните си дъщери.

— Не ми се вярва. — Джон направи гримаса. — Не вярвам, че госпожа Монтгомъри е таяла подобни надежди. Засега мотивите й остават неясни. Между другото, ще станеш ли мой кум?

— За мен ще бъде чест — отвърна Рос. — Питам се какво ли ще каже за това Майлс Монтгомъри, когато се върне.

— Граф Страфорд ми даде да разбера, че ако пожелая, мога да взема сестра му за жена — отвърна Джон.

Рос се закиска.

— Не ми се вярва да е очаквал, че ще го разбереш толкова буквално. Мога ли да направя нещо за теб?

— Осведоми „Таймс“, че херцог Ейвън ще се жени отново и им съобщи името на избраницата — отвърна Джон. — Докато се занимаваш с това, ще помоля адвоката си да изготви брачния договор, а след това ще трябва да се огледам из бижутерийните магазини за някой годежен пръстен.

Рос кимна и се запъти към вратата.

— В пет часа бъди в Монтгомъри Хаус — извика след него Джон. — Имам нужда от свидетел за подписването на брачния договор.

След това се приближи до прозореца. Надяваше се брат му да е прав и Изабел наистина да се окаже такава, каквато изглеждаше. Имаше усещането, че този брак твърде много се различава от предишния. Да, Изабел Монтгомъри бе лицемерна и коварна, но въпреки това той я желаеше. С цялото си същество.

 

— Първоаприлска шега ли бе това?

Изабел стоеше до прозореца и с упрек гледаше възрастната жена, която както обикновено седеше пред камината.

— Дете мое, не зная за какво говориш — отвърна Жизел с невинно изражение.

— Можеш ли да правиш нещо друго, освен да седиш в това кресло и да ми създаваш неприятности? — възкликна Изабел, възмутена от тази очевидна лъжа. Как бе възможно едно от небесните Божии създания да лъже, без дори окото му да мигне?

— Ако не се държиш почтително, ще си тръгна — предупреди я Жизел. — Е, какви неприятности съм ти причинила?

— Намесата ти ме постави в безизходна ситуация — обясни Изабел.

Жизел се усмихна самодоволно.

— Наречи го провидение, дете мое. Какво ще кажеш да посвирим малко?

— Нямам желание — в гласа на Изабел звучеше потиснат гняв. Тя прекоси стаята и се огледа в огледалото. — Както виждаш, облечена съм за годежа си с херцог Ейвън, който трябва да се появи всеки момент.

— Изглеждаш чудесно — похвали я възрастната жена. — Не забравяй, че в живота има и по-лоши неща от това, да се омъжиш за Джон Сен-Жермен.

Наказвайки своя ангел хранител с презрителен поглед, Изабел се погледна в огледалото и остана приятно изненадана. Въпреки това все още нямаше отговор на въпроса, защо херцогът поиска да я направи своя жена. Бе облякла вечерна рокля от черно кадифе. Полите и деколтето й бяха обшити със златно, а широко скроената горна част имаше дълги ръкави. Златната й коса бе прибрана на тила в стегнат кок. Единственото бижу, което носеше, бе златният медальон с миниатюрата на майка й.

— Цветът на роклята и кокът са абсолютно демоде — подхвърли Жизел. — Може би трябваше да избереш някоя рокля в по-жизнерадостни цветове. Какво ще си кажат хората от висшето общество, когато научат, че на собствения си годеж си била облечена в черно?

— Ако се интересувах от мнението на висшето общество, нямаше да разговарям с теб.

— Предавам се — на сбръчканото лице на възрастната жена трепна усмивка. — Надявам се, Лобелия и Рю са ти помогнали в обличането.

Изабел се усмихна неволно. Тя прекоси стаята, седна в свободното кресло и взе мазолестата длан на Жизел в своите.

— Прости ми грубостта, но къде се бави обещаният от теб принц?

Обезсърчена от въпроса на младата жена, Жизел поклати глава.

— Дете мое, Джон Сен-Жермен е тъмният принц.

— Не ти вярвам.

— Вече ти казах, че принцовете не носят непременно корони.

— Джон не прилича на мъжа, чието лице зърнах във водите на Ейвън — възрази Изабел.

— Тогава ти го видя с очите на десетгодишно момиче — рече Жизел. — Сега си жена, която сутринта със сигурност бе доста силно привлечена от него.

Изабел се изчерви от смущение. Дали нейният ангел хранител не е бил наблизо, докато те двамата с Джон… Тя се опита да прогони тази обезпокоителна мисъл. В този момент на вратата се почука.

— Да? — извика Изабел.

— Госпожице, всички са в салона и ви очакват — осведоми я икономът.

— Благодаря, Пебълз.

Изабел излезе от стаята си и бавно се запъти към салона, който се намираше на първия етаж. Преди да влезе, дочу през отворената врата едната от доведените й сестри да се оплаква:

— Невероятно, как е успяла да оплете херцога — жалваше се Рю.

Думите й бяха последвани от звучна плесница, Изабел чу и гласа на мащехата си.

— Не можеш ли поне един-единствен път да си затваряш устата?

Изабел стисна медальона си, изправи рамене и влезе в салона, но спря още на прага, смутена от вперените в нея погледи. Когато чу братът на херцога да се смее тихо, тя отново посегна към медальона си.

— На собствения си годеж се е облякла в черно — възкликна Лобелия.

— Изабел Монтгомъри — заплашително повиши глас Делфиния, — веднага се качи горе и…

С властен жест Джон я накара да замълчи, след което стана и се приближи към Изабел. Тъмните му очи потърсиха погледа й, в който не се забелязваше и следа от смущение. Тя забеляза, че ъгълчетата на устните му трепнаха, сякаш с усилие се въздържа да не се усмихне.

Учуди я фактът, че Джон не бе ядосан, а дълго се вглежда в очите й. След това той поднесе дланта й към устните си и я целуна.

— Бел, тази вечер изглеждаш очарователно — спокойно рече той. — Считам себе си за най-щастливия сред мъжете.

За части от секундата Изабел се запита дали не й се подиграва. Каквито и да бяха намеренията му, тя трябваше да поговори насаме с него и да му даде възможност да се откаже от прибързаното си решение.

— Ваша светлост, мога ли…

— След случилото се помежду ни тази сутрин няма нужда от формалности — прекъсна я той, снишавайки глас, така че само тя да го чуе.

Изабел се изчерви.

Джон постави длан на поруменялата й буза и се вгледа в лицето й.

— Пари ли?

Изабел погледна крадешком останалите присъстващи.

— Преди да подпишем договора, трябва да говоря с теб.

Джон кимна.

— Връщаме се веднага — обясни на останалите той, след което отново се обърна към нея. — Ела, да отидем в кабинета на брат ти.

Изабел мълчаливо го поведе към края на коридора, усещайки с всяка фибра на тялото си мъжественото му излъчване.

Когато влязоха в работния кабинет, Джон затвори вратата и придърпа към писалището едното от стоящите пред камината кресла. След това се настани на стола на Майлс и не й остави никакъв друг избор, освен да седне срещу него като просител. Тази проява на надменност не й убягна.

Изабел постави длани в скута си, след което наведе очи към тях, защото не успяваше да събере смелост да вдигне поглед.

— Не трябва да се жениш за мен, Джон.

— На мен ли говориш или на ръцете си? — попита той.

Изабел го погледна и се овладя.

— Просто ти предлагам възможност да се откажеш от тази абсурдна женитба.

— Защо да е абсурдна?

— Та ние не се познаваме.

Джон се ухили.

— Тогава ме питай за онова, което искаш да знаеш.

— Къде ще живеем? — попита тя първото нещо, което й хрумна.

— Където искаш — отвърна той.

Не можеше да очаква подкрепа от негова страна.

— Предпочитам Стратфорд пред Лондон — обясни Изабел.

— Тогава ще прекарваме по-голямата част от годината в Стратфорд.

„Мили Боже“ — помисли си Изабел. Никога не бе виждала херцога толкова отстъпчив.

— Безпокои ли те нещо друго? — попита той.

— Бих искала много деца — отвърна тя.

— Аз също, съкровище.

— Няма нужда да ме наричаш съкровище, когато сме сами — изфуча Изабел, вбесена от начина, по който херцогът употребява това обръщение. — Както знаеш, аз съм силно вярваща. Възнамерявам да кръстя дъщерите си на седемте добродетели.

— И кои са те? — попита Джон, нарочно премълчавайки обръщението съкровище.

Учудена от въпроса му, Изабел го погледна в очите.

— Вяра, надежда, доброта, скромност, умереност, справедливост и храброст.

Джон повдигна въпросително вежди.

— Храбрата Фортитюд Сен-Жермен?

Изабел го дари с най-пленителната си усмивка и кимна. Мислеше, че той все пак щеше да промени мнението си. Думите му я завариха напълно неподготвена.

— Аз съм по-скоро за седемте смъртни гряха, особено за мързела — рече Джон, без дори да мигне. — Бих искал да кръстя синовете си на тях.

Изабел го зяпна невярващо.

— Слоут Сен-Жермен, ленивецът? — попита.

— Звучи добре — той се подсмихна и развали ефекта от думите си. — Само се шегувам, Бел. Има ли нещо друго?

Изабел поклати глава.

— Нямам опит в женитбите, затова всъщност не зная какво да попитам.

— Разбирам — отвърна Джон. — Написа ли списък на гостите си?

— Ето. — Изабел се наведе над писалището, за да открие листа, който бе оставила там преди няколко часа.

Джон разгъна грижливо хартията и я погледна учудено.

— Но тук има само три имена. Майлс, Пебълз и Джунипър.

— Това са единствените хора на света, на които гледам като на свои приятели и семейство — обясни тя.

— Ами мащехата и доведените ти сестри?

— Никога не съм гледала на тях като на свое семейство.

— Защо?

Изабел сведе поглед, защото бе сигурна, че ако го погледне, в очите му ще види съжаление.

— Винаги са ме изолирали.

— Въпреки това Делфиния и дъщерите й трябва да бъдат поканени.

— Вероятно си прав — отстъпи тя. — Тогава нека седнат от твоята страна на църквата.

Джон избухна в звучен смях, а Изабел се усмихна измъчено, тъй като съзнаваше колко глупаво бе държанието й.

— Майлс навярно няма да се върне до сватбата — рече Джон, отново поглеждайки листа. — Пебълз е вашият иконом. А коя е Джунипър?

— Госпожица Джунипър бе моя бавачка до деня, в който почина баща ми — обясни Изабел. — Гледам на нея като на своя довереница.

— На колко години беше, когато почина баща ти?

— На десет години.

Джон смръщи чело.

— Защо изгуби мястото си госпожица Джунипър? Вероятно в онзи момент повече от всякога си имала нужда от нея.

— Делфиния каза, че освободила Джунипър, защото пиела студен чай. Студен или горещ, какво значение има? Не, истинската причина бе, че Джунипър ме обичаше и се отвращаваше от сестрите ми!

Джон, изглежда, се бореше с една усмивка, но накрая се предаде.

— Скъпа, студен чай наричат брендито. Изглежда, госпожица Джунипър е обичала чашката.

— Не би ли могла Джунипър да се грижи за децата ни? — попита Изабел. — Сигурна съм, че тя би се радвала да живее в дома ни.

— Ще помисля върху това — нерешително рече Джон.

— Ако Майлс не се върне дотогава, бих искала Пебълз да ме отведе до олтара — каза Изабел, сигурна, че той ще отхвърли молбата й.

— Не мога да допусна това — отвърна Джон и смръщи чело. — Пебълз е прислужник и присъствието му пред олтара ще ни направи за смях.

— За мен Пебълз е член на семейството ми — възрази тя.

— Ако трябва, ще дойдеш до олтара сама — настояваше Джон. — Ще позволя на Пебълз и госпожица Джунипър да седнат на първия ред в църквата.

— Какъв благороден жест — отвърна Изабел също толкова саркастично. След това добави, за да го ядоса: — Ами моят ангел хранител? Къде ще седи той?

— Ангелите могат да седят, където си искат — отвърна Джон с пленителна усмивка. — Това ли е всичко.

— Да.

Джон стана, но вместо да се запъти към вратата, коленичи пред нея. Взря се в теменуженосинята бездна на очите й и като взе дланта й, попита:

— Изабел Монтгомъри, ще ми окажеш ли честта, да станеш моя съпруга и херцогиня?

Слисана и трогната от нежността му, Изабел кимна.

— Да, Джон, ще се омъжа за теб.

Той бръкна в джоба си и извади малка, покрита с кадифе, кутийка. Отвори я и взе от нея един пръстен.

— Обиколих цял Лондон за него — каза и го постави на пръста й.

Изабел погледна годежния си пръстен. Никога преди не бе виждала нещо подобно. Цветни пъпки от аметисти, заобиколени от листа от блестящи смарагди, и всичко това върху подложка от диаманти.

— Бижутерът го нарече „Теменужки в снега“. Точно на това ми приличаш ти — на една очарователна теменужка насред снега — промълви Джон с дрезгав глас.

Изабел го погледна, грейнала от щастие. Предсказанието на нейният ангел хранител се бе сбъднало. Джон Сен-Жермен бе тъмният принц, чието лице бе зърнала преди много години във водите на Ейвън.