Патриша Грасо
Теменужки в снега (11)

10

Не биваше да се жени за Изабел Монтгомъри.

Тази мисъл му минаваше през главата навярно за стотен път, откакто преди пет дена се бяха сгодили. Веднъж вече бе женен за една лекомислена жена, която дълбоко го бе наранила, а Изабел изглеждаше още по-непостоянна. За разлика от Ленор, имитирала чувства поне в началото, Изабел Монтгомъри се държеше хладно и недружелюбно.

Защо желаеше жена, която не изпитваше нищо към него? Дали причината бе в острия й ум? Или в необикновената й красота? Или съдбата бе пожелала вечно да бъде правен на глупак от жените?

Джон стоеше в работния си кабинет и гледаше през прозореца към обширния парк. Предпочиташе това помещение в задната част на градската си резиденция, защото предлагаше гледка към земите му и го откъсваше за кратко от градския шум. Когато му омръзнеше да се занимава със счетоводни книги, договори и делова кореспонденция, можеше да протегне крака и да се загледа през прозореца, без пред погледа му да се изпречват карети или забързани минувачи. Днес обаче усамотението не му носеше радост, а го караше да съжалява за последната си грешка, за годежа си с Изабел Монтгомъри.

След известно време Джон се отърси от тези мисли и се съсредоточи върху пробуждащия се живот в градината му. Чашките на нарцисите се подаваха изпод форзициите, а моравата край господарската къща се бе превърнала в море от теменужки, което отново му напомни за Изабел.

— Простете, ваша светлост.

Гласът на иконома накара Джон да загърби прозореца.

— Да, Добс?

— Барон Бароус пристигна току-що, ваша светлост.

— Поканете го да влезе — нареди Джон и седна на стола си зад махагоново писалище.

Добс кимна и напусна помещението. Няколко мига по-късно се върна заедно с барона и затвори след него вратата, за да могат двамата мъже да разговарят необезпокоявани.

— Седнете, Спюинг — Джон посочи едното от поставените пред писалището му кресла.

— Благодаря, ваша светлост — Стивън Спюинг седна и огледа крадешком кабинета. — Възхищавам се на изискания ви вкус.

— Намирам кабинета си за доста уютен — Джон посегна към кристалната гарафа и двете кристални чаши, които стояха на сребърен поднос върху писалището му. — Едно уиски?

— С удоволствие, ваша светлост.

Джон наля и подаде едната чаша на барона. След това вдигна своята:

— За ваше здраве.

— И за ваше също — побърза да отвърне по-младият мъж.

Двамата мъже изпразниха чашите си.

— Моите поздравления за предстоящата женитба, ваша светлост — каза Спюинг.

— О, значи вече сте научил новината? — попита Джон, докато тъмните му очи изучаваха младия мъж.

— Всъщност, ваша светлост, цял Лондон само за това говори — поде баронът. След това, сякаш опасявайки се, че херцогът може да се ядоса, че е обект на слухове, добави: — „Таймс“ пръв съобщи новината.

— Да, зная — Джон се ухили и отново напълни чашите. — Всъщност не съм ви поканил, за да говорим за моята сватба, а за вашата.

— Моята? — изненадано повтори Спюинг. — Как да разбирам това, ваша светлост?

— Както знаете, в момента аз съм настойник на сестрите Монтгомъри — обясни Джон, малко изопачавайки истината. — Какви всъщност са намеренията ви спрямо Лобелия?

— Напълно почтени, уверявам ви — Спюинг започна нервно да се върти в креслото си. — Питая силна симпатия към Лобелия.

— Така си и мислех — провлачено отвърна Джон. — Мъжът, който вземе Лобелия за жена, ще получи щедра зестра и дял, макар и малък, от моите сделки. — Джон направи кратка пауза, за да е сигурен, че тази информация е оказала нужното въздействие върху събеседника му. — Винаги съм ви ценял изключително много и ще се радвам вие да сте онзи, който ще спечели от брака с Лобелия. Зная, че тя не е красавица, но…

— Намирам, че Лобелия е изключително привлекателна — прекъсна го Спюинг. — Нали казват, че красотата е в очите на наблюдателя.

Джон кимна.

— Значи сериозно възнамерявате да поискате ръката й?

— Веднага, щом получа вашето позволение.

— Имате го — отвърна Джон. — Между другото, предпочитам да направите предложението си едва след приема, който ще дам по случай годежа си в имението на майка ми. Изабел не би останала особено доволна, ако радостната новина на Лобелия отвлече вниманието от нея. Знаете какви са жените.

— Разбирам, ваша светлост.

Джон се изправи и с това мълчаливо даде да се разбере, че смята разговора за приключен. Спюинг разбра намека и също стана.

Джон излезе иззад писалището си и стисна ръката на младия мъж. След това го съпроводи до двукрилата махагонова врата към коридора.

— В чест на римската богиня на щастието ще нарека първата ни дъщеря Фортуна — развълнувано рече Спюинг. — Вашето съгласие ме направи най-щастливият от всички мъже.

Джон кимна величествено като някой принц, който току-що бе приел почитанията на свой поданик.

— След обявяването на годежа ви ще обсъдим подробностите.

Когато отвори вратата пред младия мъж, той видя брат си Рос, който се бе запътил право към работния му кабинет.

— Още веднъж много благодаря, ваша светлост — рече Спюинг на сбогуване. — Високо ценя доверието, което ми гласувате.

След тези думи барон Бароус напусна кабинета на херцога. Минавайки край Рос, баронът му кимна бегло.

Рос влезе в кабинета на брат си и седна в току-що освободилото се кресло. След това си наля чаша уиски и се облегна назад.

— Високо ценя доверието, което ми гласувате, ваша светлост — изимитира Рос тона на обнадеждения барон. — Може ли да целуна земята, по която стъпва ваша светлост? Би ли желал ваша светлост да оближа праха от ботушите му?

Джон седна зад писалището си, наля си едно уиски и вдигна чаша към брат си.

— Моята първа жертва току-що падна в клопката ми. Веднага след приема по случай годежа ми с Изабел, Спюинг ще поиска ръката на Лобелия.

— Ами другата набелязана жертва? — попита Рос.

— Възнамерявам да хвана Ханкок едва след венчавката си — обясни Джон. — Не трябва да бъде прекалено очевидно, че съм купил мълчанието на Делфиния. Освен това две последвали толкова скоро едно след друго предложения към две от най-невзрачните момичета, който някога съм виждал, ще събудят подозрение, а аз не искам госпожиците да станат за смях. Ако изчакам до есента, предложението на Ханкок ще изглежда по-правдоподобно.

— Колко хитро от твоя страна — рече Рос.

— Приемам това за комплимент.

— Думите са неспособни да изразят възхищението ми.

Джон се ухили.

— Е, какво мога да направя за теб?

— Нищо. Тук съм, за да направя аз нещо за теб.

— Каква странна промяна. Да не си болен?

— Много смешно — ухилено рече Рос. — Шегата настрана, идвам право от „Уайтс“, където бях свидетел на забележителна гледка.

— И каква бе тя?

— Среща на клуба на губещите.

Джон въпросително повдигна тъмните си вежди.

— Уилям Гримсби и Никола дьо Жавел седяха заедно и изглеждаха потънали във важен разговор — обясни Рос. — Бяха доближили глави и разговаряха съвсем тихо. С две думи, изглежда, са се съюзили срещу някой общ противник, а именно срещу теб.

— Благодаря за предупреждението, но съм сигурен, че ще се справя с тях двамата — Джон стана. — Би ли ме извинил? Възнамерявам да посетя очарователната си годеница.

— Искаш ли да дойда с теб? — стана от креслото Рос.

— Не, благодаря.

Четвърт час по-късно Джон вече беше във вестибюла на Монтгомъри Хаус. До слуха му достигна далечна мелодия от флейта. Колкото повече наближаваше салона, толкова по-ясно се чуваше мелодията, която бе жизнерадостна като цвърченето на птиците през лятото или играта на слънчеви зайчета по кристалната синя повърхност на някое езеро. Да, днес годеницата му, изглежда, бе в чудесно настроение.

Той спря на вратата на салона и се загледа в Изабел. С меката си като коприна златисторуса коса, грациозния профил и розова рокля тя приличаше на някой ангел.

Сякаш усетила изпитателния му поглед, Изабел обърна глава и го видя. Веднага престана да свири и го дари с лъчезарна усмивка.

— Добро утро, Джон.

— Все още не мога да разбера как успяваш да направиш така, че изпълнението ти да звучи като дует — рече Джон, докато прекосяваше салона, за да седне в креслото до нея.

В очите на Изабел заблестяха палави искри.

— Моят ангел хранител изпълнява втория глас. Трябва да призная, че той свири по-добре от мен.

— Стига, запази музикалните си тайни — отвърна Джон с усмивка.

— Не вярваш в ангели? — Изабел му хвърли подигравателен поглед. — Какво ще кажеш тогава за акустиката на салона?

Джон избухна в звучен смях. Тя бе най-хитрата, но и най-очарователната вещица, която бе срещал някога.

— Както виждам, по някакво щастливо стечение на обстоятелствата си сама — каза той.

— Делфиния и дъщерите и са на визити — обясни тя.

— А теб това занимание не те привлича? — попита той, макар вече да знаеше отговора.

— Ни най-малко.

— Изпратих на госпожица Джунипър покана за нашата сватба и достатъчно пари, за да си купи подходяща рокля — рече Джон.

— Аз също можех да го сторя — отвърна Изабел. — Не бихме ли могли да изчакаме, докато Майлс се върне? Все пак съм единствената му сестра.

Джон се поколеба. С всеки изминал ден отношенията между Англия и Съединените щати се обтягаха все повече и повече, така че конфликтът вече изглеждаше неизбежен. Ако в момента на избухването на войната братята им се окажеха в Ню Йорк, това щеше да отложи отпътуването им за неопределено време. Той обаче не искаше да тревожи годеницата си.

— Не можем да чакаме, докато братята ни се върнат — отвърна Джон с нетърпящ възражение тон. Той се премести по-близо до нея и долови сладкото й ухание на теменужки. — Ухаеш толкова хубаво, че изпитвам желание да те излапам цялата.

Изабел се изчерви и смени темата.

— Много, много отдавна моят ангел хранител предрече, че ще се появиш в живота ми.

— Знаел е за съществуването ми още преди нашата първа среща?

— Да, всъщност моят ангел хранител е жена и се казва Жизел. Тя знае много повече, отколкото ние, смъртните — обясни му тя. — Предрече ми, че ще се омъжа за един тъмен принц.

— Значи се казва Жизел — Джон смръщи чело. — Всъщност аз съм само херцог, но ти благодаря, че ме направи принц.

— Принцовете не носят непременно корони — отвърна Изабел. — Приблизително така се изразява Жизел.

— Изглежда, тя притежава известно количество здрав човешки разум… Преди да съм забравил, искаш ли да се разходим утре из Хайд Парк?

— С най-голямо удоволствие.

Джон се наведе толкова близо до нея, че уханието й на теменужки замая сетивата му. С пленителна усмивка той наведе глава и я целуна нежно.

— Госпожице Монтгомъри, вие сте самото изкушение — прошепна тон току пред устните й.

— Плътското желание е един от седемте смъртни гряха, ваша светлост — обясни му Изабел и развали магията.

Джон стана, усмихвайки се.

— Тогава до утре в девет.

— Ще ви чакам — Изабел го съпроводи до вратата на салона. — Да се надяваме, че времето ще бъде хубаво.

— Дете мое, ще поръчам щедро слънце, безоблачно небе и нежен бриз.

— И може би няколко перести облачета за украса?

— Това може да се окаже по-трудно — отвърна Джон с хлапашка усмивка. — Ще видя какво мога да направя.

 

„Какво божествено провидение“ — възхитено помисли Изабел, когато на следващата сутрин дръпна завесите, за да погледне през прозореца.

Виолетовият хоризонт бе обагрен от светлите ивици на оранжевите слънчеви лъчи, които обещаваха чудесен ден с безоблачно небе, а напъпилите клони на дърветата дори не помръдваха — сигурен знак за тихо и спокойно време.

— Господ трябва да е чул негова милост — подхвърли тя през рамо. — Успял е да издейства прекрасна утрин за нашата разходка.

— Аз свърших това вместо него — промърмори Жизел, замислено гледайки огъня в камината.

— Защо си толкова мрачна? — Изабел прекоси стаята и седна срещу нея на облегалката на едното от креслата.

— Сен-Жермен ме чу и видя — оплака се възрастната жена, — и въпреки това все още се съмнява в моето съществуване.

— Изключително е трудно да убедиш един скептик, ако не и невъзможно — отвърна Изабел.

— Винаги съм си мислела, че да видиш, означава да повярваш — възрази Жизел.

— Само за мъжете на име Тома.

— Колко смешно.

— Дай време на Джон — рече Изабел. — Двете заедно ще укрепим вярата му в божественото провидение.

— Дете мое, изглежда, си отворила сърцето си за него — Жизел я погледна с бялото на очите си.

Думите й изненадаха Изабел.

— Как ти хрумна?

— Току-що се застъпи за него пред мен, твърдейки, че не бил абсолютно безнадежден случай.

Тъй като разговорът за растящата й симпатия към херцога й бе неприятен, Изабел стана.

— Още е много рано. Мисля, че ще си легна отново.

— Искаш ли да ти свиря, докато заспиш? — попита Жизел. — Както едно време, когато бе дете. Помниш ли?

— Беше божествено.

Изабел се пъхна под завивките и ги придърпа до брадичката си. Възрастната жена седна на ръба на леглото и засвири приспивна песен, докато младата жена не потъна в дълбок, непробуден сън.

Три часа по-късно Изабел вече бе готова за разходката из Хайд Парк. Носеше синя рокля от коприна и фино изпредена вълна, а към нея модна наметка и ботушки. Както обикновено, се бе отказала от шапката, а косата й бе сплетена на дебела плитка и прибрана в кок на тила.

След един последен поглед в огледалото, Изабел реши, че е готова. Тя погледна към камината, но нейният ангел хранител бе изчезнал.

— Тръгвам, Жизел — плахо извика Изабел. — Където и да си.

Тя се запъти към вратата, но замръзна на място, когато чу един познат глас да казва:

— Приятна разходка, дете мое.

Изабел се обърна, но стаята беше празна. Тя се усмихна на своенравието на своя ангел хранител и напусна стаята в чудесно настроение. Джон вече я очакваше. Той вдигна поглед, а усмивката му задъха пулса й.

„Дали това наистина не е любов? — запита се Изабел. — Или се разболявам?“

— Точността ти ме изненадва приятно — рече Джон, когато тя застана пред него. — Ненавиждам хората, които закъсняват.

— Винаги съм точна — увери го Изабел. — Чух обаче, че точността вече не била на мода сред дамите от висшето общество.

— Остани каквато си, Бел — Джон я поведе към вратата. — Харесвам те такава.

Прекрасният ден бе рядкост за началото на април. Слънцето грееше на безоблачното небе, а приятен бриз нежно галеше лицето й.

Джон й подаде ръка, за да й помогне да се качи в каретата, но Изабел спря и засланяйки очите си с ръка, погледна към небето.

— Какво правиш? — попита той.

— Търся облачетата, които поръчах — Изабел се обърна към него и забеляза, че той се хили.

Двамата седнаха плътно един до друг в тегленото от бели жребци ландо. Джон пое юздите и потегли в посока Пикадили. Оттам продължиха по Парк Лейн към входа на Хайд Парк.

В това приказно априлско утро всички знатни жители на Лондон бяха излезли на разходка в Хайд Парк. Повечето от тях поздравяваха учтиво херцог Ейвън и годеницата му и Изабел се учуди колко много хора познава бъдещият й съпруг и както по всичко личеше, го уважаваха.

— Не предполагах, че тези хора ме познават — каза Изабел, след като от една карета с възрастни дами й бяха помахали за поздрав.

— Приятелки на майка ми — обясни Джон. — Бяха на бала на дебютантките, даден в твоя чест.

— Поздравяват ме само заради теб — прибързано рече Изабел.

— Трябва да си вярваш повече — той се обърна към нея. — Да не би да се боиш от тези хора?

Тя сви рамене.

— Повярвай ми, съкровище — рече Джон. — Тези хора имат повече основания да се боят, че ти може да не ги приемеш.

— Само заради теб — Изабел се въздържа от повече коментари и вдиша с пълни гърди благоуханния пролетен въздух. — Как успя да осигуриш толкова прекрасен ден?

— Всемогъщият чу молбите ми.

— Молиш ли се?

— Зависи кой как го разбира — с усмивка отвърна Джон, от което по гърба й полази приятна тръпка. — Мисля, че забележителните личности са добре приети както тук, така й отвъд. Между другото, как е твоят ангел хранител?

— Ако трябва да бъда честна, тя е сърдита, задето отричаш съществуването й.

— Нали знаеш, че съм непоправим скептик.

Изабел се престори, че не бе чула шегата му. Ненадейно погледът й попадна на една двойка, яздеща право към тях. Когато разпозна Уилям Гримсби, стомахът й се сви. Спътницата му бе чернокоса красавица, която Изабел не бе виждала преди.

Дали граф Рипън бе узнал за годежа й с херцога? Обратното й изглеждаше невероятно. Цял Лондон знаеше за техния годеж, за който бе писал дори „Таймс“.

— Случило ли се е нещо? — попита Джон.

— Уилям Гримсби язди към нас — Изабел постави длан върху ръката му. — Надявам се вие двамата да се държите възпитано.

Джон обърна глава и погледна натам. Ведрото му допреди миг изражение помръкна. За най-голяма изненада на Изабел вместо в графа той впери поглед в чернокосата красавица.

Уилям Гримсби кимна, докато минаваше покрай тях, но чернокосата жена съвсем неочаквано спря коня си пред каретата.

— Добро утро, ваша светлост — рече жената с котешка усмивка.

— Как сте, Лизет? — вежливо отвърна Джон, но изражението му остана навъсено, което ясно говореше за неудоволствието му от появата на тази жена.

— Направо превъзходно — отвърна Лизет. — Но вие навярно отдавна знаете това, ваша светлост — погледът й спря върху Изабел, която с огромно усилие на волята му устоя. — Това вашата годеница ли е?

Джон кимна.

— Изабел, позволи ми да ти представя Лизет Дюпре.

Изабел би трябвало да се усмихне вежливо на дамата, но подигравателното изражение на Уилям я смути. Нещо ставаше и тя бе единствената, която нямаше представа какво бе то. Висящото във въздуха напрежение почти можеше да се пипне.

— Току-що наруши всички норми за приличие — обърна се към Джон Гримсби.

Изабел реши, че бе сбъркала в преценката си за графа, който бе всичко друго, освен общителен и тактичен. А и не разбра забележката му, а това неимоверно я ядоса.

— Изненадан съм да ви видя в компанията на Гримсби — обърна се Джон към жената.

— Очакват ви още много изненади, ваша светлост — Лизет пришпори коня си и двамата с графа се отдалечиха.

Изабел впери поглед в разкривеното от гняв лице на годеника си. Когато се огледа, тя забеляза, че са наблюдавани. Седящите в спрелите наоколо карети мъже и жени извръщаха поглед, когато срещнеха нейния.

— Какво означава всичко това? — попита тя.

— Нищо.

Изабел знаеше, че той лъже. Отгатна това по упорито вирнатата му брадичка.

— Стига разходки за днес — рече Джон и обърна каретата. Обратния път до Монтгомъри Хаус изминаха мълчаливо. След като я бе въвел в къщата, той веднага се сбогува и я остави сама с мислите за странната среща в Хайд Парк.

 

Дни наред Изабел не престана да се пита какво бе развалило настроението на Джон при появата на Уилям Гримсби и Лизет Дюпре. Дали бе ядосан на граф Рипън? На Лизет Дюпре? Или, още по-лошо, причината за това бе фактът, че чернокосата красавица се разхождаше в компанията на Уилям Гримсби? Бил ли е Джон влюбен в Лизет Дюпре? Нима ревнуваше? И защо не бе срещала Лизет Дюпре на никой от приемите, на които бе присъствала?

Изникваха все нови и нови мъчителни въпроси. Какво значеха думите на Гримсби, че Джон бил престъпил всички норми за приличие? За какви изненади говореше Лизет?

Изабел съзнаваше, че колкото и да си блъска главата над тези въпроси, дълбоко в себе си се бои от истината. Дори Жизел запазваше странно мълчание.

Наближаваше денят на свети Георги, за който бе насрочено празненството по случай годежа й с Джон, и Изабел бе погълната от трескави приготовления. В мигове на почивка тя сядаше и разглеждаше годежния си пръстен, който подобно на златния медальон бе източник на сила за нея.

Жизел я бе уверила, че Джон е обещаният тъмен принц и Изабел вярваше, че херцогът е нейната съдба, макар от деня на разходката им в Хайд Парк той да се държеше много дистанцирано. Двамата бяха родени един за друг. Единствено заедно можеха да открият истинско и трайно щастие. Може би междувременно тя наистина се бе влюбила в него, във всеки случай бе простила на Жизел за първоаприлската й шега. Съжаляваше единствено, че брат й не е в Англия. Ех, да можеше Майлс да се върне за сватбата й и да я отведе до олтара! Вместо това щеше да влезе в църквата така, както бе правила това в продължение на осемнадесет години — сама.

Вечерта на празненството по случай годежа й с Джон най-сетне настъпи. Изабел затвори след себе си вратата на стаята си и забърза по коридора на втория етаж към главното стълбище. От вълнение страните й бяха поруменели.

Носеше снежнобяла рокля с дълбоко деколте и бе обула обувки за танци.

Небрежно преметнала наметката на лявата си ръка, Изабел се опитваше да свали белите ръкавици, без при това да изпусне ветрилото си. Коридорът бе необичайно тих. Делфиния и дъщерите й навярно вече бяха тръгнали за имението на херцогинята.

Изабел спря за миг, за да се успокои, преди да слезе по стълбите. Надяваше се Джон да не е много ядосан от закъснението. В края на краищата човек не се сгодява всеки ден.

Изабел бавно заслиза към главния вход. Най-напред зърна Пебълз, който напрегнато наблюдаваше стълбището, а след това и нервно крачещия насам-натам Джон. Когато чу стъпките й, той се обърна и тя забеляза сърдитото изражение да изчезва от лицето му, на което сега се изписа възхищение и гордост.

— Чакането си заслужаваше — промърмори той, поднасяйки облечената й в ръкавица ръка към устните си. — Изглеждаш пленително.

Думите му накараха Изабел да се усмихне. Сега тя на свой ред огледа празничния му костюм, който го правеше да изглежда още по-привлекателен.

— Ти също изглеждаш чудесно — отвърна тя. Когато Джон я поведе към вратата, Изабел каза: — Възмутително, да закъснееш за тържеството по случай собствения си годеж. Сигурна съм, че Делфиния няма да пропусне да ме упрекне.

— Имението на майка ми е наблизо — успокои я Джон.

Хванати за ръка, двамата излязоха в тъмната мъглива нощ. Той й помогна да се качи в каретата и даде знак на Галагър да потегля.

Едва четвърт час по-късно двамата вече стояха на балюстрадата, от която можеха да огледат балната зала, побрала близо двеста души. В противоположния край на залата имаше малък оркестър, състоящ се от корнет, пиано, виолончело и две цигулки.

— Никакви флейти, ваша светлост? — не можа да скрие разочарованието си Изабел.

Джон се ухили.

— Какво непростимо невнимание, от страна на майка ми, да забрави любимия ни инструмент.

— Пристигнахме последни — рече тя, мръщейки чело.

— Внимавай, ще ти излязат бръчки — пошегува се той. — Колко хубаво, че пропуснахме посрещането на гостите.

Още преди да бе успяла да отговори, икономът обяви високо:

— Негова милост, херцог Ейвън, и госпожица Изабел Монтгомъри.

Двеста души — всъщност почти двеста — се обърнаха и погледнаха нагоре към тях, при което Изабел едва не припадна.

— Не мърдай от мястото си — прошепна Джон. — Ето го, брат ми идва.

Широко ухилен, Рос Сен-Жермен бързаше нагоре по стъпалата, за да ги поздрави. Той се здрависа с брат си и целуна ръка на Изабел.

— Мама зачеркна задължителния кадрил за сметка на валсовете — каза. След това се обърна към присъстващите и съобщи така, че да бъде чут от всички: — Обявявам официално годежа на херцога на Ейвън с госпожица Изабел Монтгомъри.

Последваха вежливи аплодисменти.

— Да вървим — при първите звуци на валса Джон я поведе надолу по стъпалата и вместо да започне да поздравява гостите си, поведе Изабел към дансинга. Скоро към тях се присъединиха и други двойки. — Танцуваш просто божествено — каза Джон и й намигна.

— Двете с моя ангел хранител се упражнявахме изключително старателно — не закъсня с отговора Изабел.

— Съкровище, ти си непоправима — каза Джон. — Надявам се само след венчавката опърничавата ми годеница да поомекне малко и да успее да си извоюва пред децата ни по-голям авторитет, отколкото това се удаде на мен.

— Приемам това за комплимент — отвърна Изабел с лъчезарна усмивка.

— Ще се моля дъщеря ни да е очарователна като майка си, а сина ни — търпелив като баща си — добави Джон.

— Имаш предвид Слоут Сен-Жермен, ленивеца?

Джон се разсмя гръмогласно. Ведрото настроение на херцога и годеницата му им спечели одобрителните усмивки на стоящите наоколо гости.

— Лобелия и Спюинг са неразделни — каза Изабел, забелязала доведената си сестра. — Няма да се изненадам, ако той поиска ръката й.

— Ах, наистина ли? — отвърна Джон. — Не съм забелязал.

Не след дълго Изабел видя Чарлс Ханкок да танцува с красива млада жена. Тя обиколи с поглед залата, докато накрая не откри сестра си Рю да стои до Делфиния.

— Какво има? — попита Джон.

Изабел посочи с едва забележимо кимване доведената си сестра.

— Жал ми е за Рю. Тя се надяваше, че между нея и Ханкок може да се получи нещо.

— Никой не може да предвиди бъдещето — възрази Джон. — Тази вечер ми изглеждаш изключително спокойна. Нито веднъж не съм те видял да посегнеш към медальона си.

— Дължа го на теб — рече Изабел, а теменуженосините й очи проблясваха като два аметиста. Тя сниши глас, сякаш се канеше да му довери някоя тайна. — Докато стояхме горе, си представих всички гости по бельо.

Джон избухна в звучен смях.

— Какво лошо момиче.

Изабел кимна.

— Имах превъзходен учител.

— Благодаря за комплимента, съкровище.

След още три валса Джон и Изабел напуснаха дансинга. Той отиде да донесе бутилка шампанско, а Изабел се приближи към сестра си.

— Защо си толкова тъжна, Рю? — попита Изабел и я дръпна настрана.

— Тази вечер Чарлс нито веднъж не ме е поканил на танц — проплака Рю. В очите й напираха сълзи. — Спюинг, напротив, не се отделя от Лобелия.

— Никой не може да предвиди бъдещето — повтори Изабел думите на Джон. — Може би днешната вечер ще завърши щастливо за теб.

— Лесно ти е да говориш — отвърна Рю. — Само след два месеца ще се омъжиш за един херцог.

— Знаеш ли, като се замислих — промърмори Изабел, — ми хрумна нещо. Предсказание.

— Какво искаш да кажеш?

— Помниш ли колко суеверна беше старата ни готвачка?

Рю кимна.

— Днес е двадесет и четвърти април, което означава, че утре е празникът в чест на свети Марко. От утре по залез-слънце ще започнеш да постиш, а през нощта ще опечеш един сладкиш от пшенично и ечемичено брашно и яйчена черупка сол. След това ще оставиш кухненската врата отворена. Бъдещият ти съпруг ще влезе и ще обърне сладкиша.

— Мисля, че си струва да опитам — изражението на Рю се разведри.

— Ако не помогне, поне няма да навреди.

— Ами ако никой не дойде? — Тази мисъл накара Рю да пребледнее.

— Не ставай глупава — отвърна Изабел.

— Сигурна съм, че моят приказен принц ще дойде — малко по-весело рече Рю.

След вечерята и последните валсове, малкото останали гости се събраха в залата за игра на карти, от която долитаха оживени разговори. Изабел напразно се бореше с една прозявка.

— Ще те изпратя до вкъщи — Джон й се усмихна нежно.

— Някои от гостите ни все още не са си тръгнали — възрази Изабел.

— Ако си тръгнем, те няма да имат друг избор и ще трябва да сторят същото — обясни той.

След като бе донесъл наметката й, Изабел с радост се остави да бъде изведена от залата. Икономът на херцогинята им отвори вратата и те слязоха по стълбището.

Галагър бе спрял каретата до отсрещния тротоар на улицата. Когато ги забеляза, той понечи да се приближи, но Джон му даде знак да остане на мястото си. Двамата с Изабел стъпиха на улицата, но спряха за миг, дочувайки един женски глас:

— Изабел!

Джон и Изабел се обърнаха и направиха няколко крачки към Лобелия и Спюинг, които стояха на стълбището пред входната врата.

— Стивън поиска ръката ми — развълнувано извика Лобелия. — Елате, ще…

В този миг нощната тишина бе прорязана от оглушителен изстрел.

Джон се хвърли към Изабел и я закри с тялото си. Отекна втори изстрел, след него един самотен конник прелетя в галоп по улицата и изчезна в нощната мъгла.

— Ранена ли си? — попита Джон, докато й помагаше да се изправи.

Трепереща от страх, Изабел поклати глава.

— А ти?

— Не — лицето му бе разкривено от гняв.

Лобелия стоеше на стълбището и пищеше, сякаш се бяха опитали да убият нея, докато Спюинг видимо се колебаеше дали да се опита да я успокои, или да се увери, че херцогът и годеницата му са добре. След секунди Галагър вече бе при тях. Рос и останалите гости също излязоха, привлечени от вдигналата се врява.

— Какво се е случило? — попита Рос.

— Стреляха по нас — Джон се обърна към кочияша си. — Галагър, незабавно осведоми „Боу Стрийт Ранърс“. Ще прекараш нощта тук — каза той на Изабел, докато я водеше по стълбите към дома на майка си. — Утре сутринта ще се върнеш в Монтгомъри Хаус и ще си събереш нещата. Искам час по-скоро да напуснеш Лондон. — Във вестибюла той обясни на майка си: — Възнамерявам да я изпратя на сигурно място в Ейвън Парк.

— Разбирам — отвърна херцогинята.

— Не се безпокой — намеси се леля Естер. — Ние ще я закриляме.

Изабел не знаеше дали да плаче, или да се смее. Не можеше да си представи как две възрастни дами щяха да я закрилят. Освен това нямаше нужда от закрила. Бе готова да заложи живота си, че куршумът не бе предназначен за нея. Тя отвори уста, за да възрази, но Джон я изпревари:

— Ако се съпротивлява, я заключи в стаята й — обърна се към майка си той. — Изабел стисна устни. — Отведи я горе и я сложи да си легне — добави той.

— В опасност си ти, не аз! — не можа да се сдържи Изабел. — Не мога да те оставя сам в такъв час!

— Благодаря за загрижеността — тихо рече Джон, — но тази нощ негодникът със сигурност няма да направи повторен опит да ме убие — Той я целуна по устните. — Двамата с Рос ще обсъдим ситуацията в работния ми кабинет.

— Но утре…

— Утре ще заминеш за Ейвън Парк — обясни той. — Няма да мога да се съсредоточа, ако постоянно се безпокоя за сигурността ти.

— Разбирам — промърмори Изабел. — Тази работа не ми харесва, но ще ти се подчиня. Обещай ми да се пазиш.

Той я прегърна през раменете и я съпроводи до главното стълбище. След това се наведе към нея и шеговито пошушна на ухото й.

— Ако ми се случи нещо, няма да ти се наложи да се омъжиш за мен. Само преди две седмици тази мисъл доста би ти допаднала.

— Не желая зло никому — имитирайки тона му, тя прошепна: — Ако ти се случи нещо, ще бъда принудена да се омъжа за Никола дьо Жавел. Моля те, бъди предпазлив.