Патриша Грасо
Теменужки в снега (8)

7

— По дяволите! — изръмжа Джон, който вече започваше да се ядосва.

Каретата му току-що бе свила вляво от Пикадили по посока на Бъркли Скуеър, а след това бе спряла толкова неочаквано, че той едва не бе паднал от седалката. Забелязал струпаните пред тях карети, Джон извика:

— Какво, по дяволите, става там?

— Задръстване — извика Галагър.

Джон отвори вратата на каретата и изскочи навън.

— Обръщай към Парк Лейн — нареди на кочияша си той. — Ще продължа пеш.

— Да, ваша светлост.

Джон тръгна по улицата и скоро забеляза трима мъже да излизат от Монтгомъри Хаус. Лорд Финч, лорд Самърс и майор Гримейс спряха за малко пред къщата и размениха няколко думи, след което се разделиха и всеки се запъти към каретата си.

Посещението им в Монтгомъри Хаус бе доказателство, че Джон бе изпълнил успешно задачата си да въведе Изабел и сестрите й в обществото. Но защо фактът, че Изабел вече е обект на внимание от страна на мъжете от висшето общество, не му носеше удовлетворение? Мисълта, че тя можеше да се омъжи за някой от тях тримата, го изпълни с отвращение. Е, той бе неин настойник и всеки, който искаше да получи ръката й, се нуждаеше от неговото позволение, а той никога не би дал съгласието си за един брак между Изабел и някоя от тези лустросани маймуни.

След секунди вече бе пред входа на Монтгомъри Хаус и тъкмо се канеше да изкачи стълбите към входната врата, когато чу нечий глас:

— Цветя за вашата дама, господине?

Джон се обърна и видя момичето. Той дълго се взира в окъсаните му дрехи, а след това погледът му спря върху пълната с теменужки и незабравки кошница.

Джон се отвращаваше от уличните търговци. Един такъв амбулантен търговец бе продал на Ленор билките, които… Прогонвайки ужасния спомен, Джон отвърна сухо:

— Не, благодаря.

След това обърна гръб на момичето и изкачи стълбите към входната врата.

— Добър ден, ваша светлост — поздрави го Пебълз и отстъпи крачка встрани, за да може той да влезе.

— Добър ден. — Джон се озова във вестибюла.

От първия етаж до слуха му долетя смях. Изглежда, Изабел и сестрите й се радваха на голяма популярност, нямаше да е трудно да омъжи трите сестри. В края на краищата нямаше намерение още дълго да играе ролята на неин настойник.

— Дамите са в салона — осведоми го Пебълз. Погледът на Джон спря на една масичка, върху която имаше сребърен поднос с визитни картички.

— Какви са тези картички. Нали дамите приемат посетителите си? — попита той.

— Госпожица Изабел има мигрена — осведоми го Пебълз, — а повечето от посетителите идват при нея.

Джон посегна към купчината с визитки и внимателно огледа всяка една от тях.

— Моите уважения, ваша светлост, но визитките са предназначени за господарката ми — обади се Пебълз.

Джон впери настойчив поглед в иконома.

— Известно ли ви е, че пред вас стои настойникът на Изабел?

Лицето на възрастния мъж се разведри.

— Изключително съжалявам, ваша светлост. Бях забравил, че…

— Този път ще си затворя очите за непростимото ви държание, защото оценявам лоялността ви към госпожица Изабел.

— Благодаря, ваша светлост. Да съобщя ли за вас?

Вместо отговор Джон прегледа последните три визитки. В него отново се надигнаха сляп гняв и ревност — чувства, с които смяташе, че отдавна се е простил. Никола дьо Жавел, Уилям Гримсби и дори собственият му брат, Рос, бяха идвали в Монтгомъри Хаус, за да поднесат почитанията си на Изабел.

В отговор на смутеното покашляне на Пебълз Джон вдигна поглед и обясни:

— Тръгвам си.

— Няма ли да оставите визитката си? — попита Пебълз с глас, в който се долавяше саркастична нотка.

След като бе решил, че икономът на семейство Монтгомъри е непоправим, Джон го погледна и поклати глава:

— Бих искал веднага да отнесете визитката ми на Изабел — рече той и тикна визитката си в ръката на възрастния мъж.

След това пъхна в джоба си останалите визитки пред слисания иконом. Двамата се спогледаха мълчаливо.

Най-сетне на устните на Пебълз се появи едва забележима усмивка.

— Видях шайката от хубостници, ваша светлост — рече той, — и мога само да одобря постъпката ви.

— Това ми носи необикновено облекчение — провлачено отвърна Джон.

Отново пред къщата, Джон погледна към Пикадили. Само на няколко метра от него стоеше опърпана възрастна жена, която му махаше с ръка. Дали не му даваше знак да я последва? Той се обърна, но не видя никого, освен продавачката на цветя.

Възрастната жена отново му махна.

Джон се запъти към нея, но тя изчезна по стълбите към парка на Монтгомъри Хаус. На най-горното стъпало Джон спря като вкаменен и съзря Изабел, която седеше сама на една пейка.

Навела глава над ръкоделието си, тя приличаше на някой рус ангел. От друга страна, никой не знаеше по-добре от него, какво можеше да се крие зад женската миловидност.

— Къде изчезна възрастната жена? — извика Джон, докато слизаше по стълбите към парка.

Неочакваната му поява уплаши Изабел.

— Какво, моля?

— Забелязах странна възрастна жена, която изчезна по тези стълби — Джон се приближи към пейката и се завъртя в кръг, оглеждайки безлюдния парк. — Не я ли видяхте?

Изабел зяпна от учудване.

— Възрастна жена, казвате. С овехтяла черна наметка?

— Да, същата.

Изабел поклати глава.

— Не съм я виждала.

— Знаете как е била облечена, а твърдите, че не сте я виждала? — Отговорът й го озадачи.

— Разбира се. Вече съм я виждала. — Изабел му се усмихна сдържано. — Жизел винаги носи едни и същи дрехи.

— Значи се казва Жизел?

Изабел кимна.

— От време на време идва, за да изпроси нещо за хапване. Вероятно е изчезнала в кухнята, без да съм я видяла.

Джон прие обяснението й и видимо се отпусна.

— Как, мислите, ще си намерите съпруг, ако седите тук сама? — попита той и седна до нея.

— Не съм сама. Вие сте при мен — отвърна Изабел и умислено зарея невиждащ поглед към градината. След известно време отново се обърна към него. — Съжалявам, че ме заварвате в толкова меланхолично настроение. Питам се къде ли е Майлс и какво ли прави сега.

— Братята ни са в Ню Йорк и се надявам, че сделките им вървят добре — обясни Джон. — Няма причини за безпокойство. Най-късно до лятото Джейми и Майлс ще си бъдат в Лондон.

Изабел го дари с лъчезарна усмивка. Мисълта за скорошното завръщане на брат й видимо подобри настроението й. Неочаквано Джон бе обзет от желанието някоя очарователна млада жена да очаква него със същия трепет. Преди много време се бе оказал достатъчно глупав, за да повярва, че е открил своята голяма любов. Ленор Гримсби се бе омъжила за него заради титлата и бе превърнала живота му в ад, докато…

— Какво правите тук, когато салонът е пълен с обожатели? — попита Джон, опитвайки да прикрие унинието си.

— Мъча се да се отърва от тях — отвърна Изабел с пресилена усмивка. — Плета шал.

— За кого?

— За момичето, което продава цветя на Бъркли Скуеър — отвърна Изабел. — Забелязах, че няма никаква топла дреха. Любовта към ближния е добродетел.

— Не можете да промените света, Бел.

— Вярно, но бих могла да стопля едно бедно дете.

— Това да не би да е начин да си спечелите още някой бял камък? — пошегува се Джон. — Ще ви трябват доста, за да компенсирате вчерашната лъжа относно външния вид на сестрите си.

— Бог е снизходителен към благородните лъжи.

— Госпожице Монтгомъри, обяснете ми защо вашите лъжи да са благородни — Джон протегна дългите си крака. Погледът му спря върху дланите й, които стискаха недовършения шал. Имаше дълги тънки пръсти, а дланите й бяха така нежни, че той…

— Има ли някакъв проблем?

— Не — отвърна Джон и я погледна. Какво друго можеше да й каже?

„Тъкмо си мислех как бих се почувствал, ако дланите ви ме погалеха нежно? Дали щях да изпитам опиянението на страстта?“ О, небеса. Тя би припаднала, ако узнаеше истинските му мисли.

Изабел го гледаше вторачено, а миловидното й лице бе придобило смутено изражение.

— Очаквам да ми обясните за благородните си лъжи — каза след дълго мълчание Джон.

— Осъдителната е винаги болезнена, а една благородна предотвратява нечий гняв или обида — обясни Изабел. — С други думи, една лоша лъжа причинява болка, а благородната спестява някому болка.

— Госпожице Монтгомъри, радвам се да науча, че и вие, подобно на всички останали, грешите понякога — рече Джон и се наведе към нея.

Изабел се изчерви.

— Разбира се. Но защо го казвате?

— Грешниците и престъпниците винаги намират оправдание за делата си — подразни я той. — Всъщност всяка лъжа е осъдителна.

Макар да му хвърли възмутен поглед, устните й се разтегнаха в усмивка.

— Аз съм на друго мнение, ваша светлост.

Джон стана и неочаквано смени темата.

— Преди да си тръгна, искам да ми обещаете нещо.

— Доколкото е по силите ми — отвърна с наведена на една страна глава.

— Стойте настрана от граф Рипън. Уилям Гримсби не е подходяща партия за вас. Всеки друг, но не и той.

Опърничавото изражение, което се бе появило на лицето й, подсказа на Джон, че току-що бе направил грешка. Изабел не бе изразила желание да си търси съпруг, така че той просто трябваше да си мълчи за Гримсби.

— Предпочитам сама да си съставям мнение за хората — отвърна Изабел с подигравателна усмивка. — По разбираеми причини не давам ухо на слухове.

— Проклятие, Бел. Аз ви давам възможност да вземете участие в светския сезон и…

— Никога не съм изразявала желание да участвам в светския сезон в Лондон — напомни му тя и стана от пейката.

— Не забравяйте за бала на семейство Дебре идната седмица — Джон понечи да си тръгне.

— Няма да отида.

— Напротив, ще бъдете там — извика през рамо той и се втурна нагоре по стъпалата, които извеждаха на улицата.

— Не, няма.

Джон не се обърна повече. Той мразеше жени, които винаги държаха да имат последни думата. На улицата погледна наляво и на няколко метра по-надолу забеляза малката продавачка на цветя. Понечи да тръгне в обратна посока към Пикадили. „Бих могла да стопля едно дете“ — спомни си думите на Изабел. Само като се сетеше, че една дама от висшето общество плете шал за някаква продавачка на цветя! Не можеше да си представи никоя друга дама, която би го сторила, и тази мисъл извика на лицето му усмивка. Джон спря.

— Ей! — извика той и се обърна рязко. — Ела тук, малката!

Смутеното момиче се приближи към него.

— Да, господине?

— Как се казваш, дете?

— Моли, господине.

Джон бръкна в джоба си. Всичко, което имаше у себе си, бяха една пет и една десетфунтова банкнота, с други думи, прекалено много дори за всичките цветя на момичето. С ясното съзнание, че може да стане за смях, той даде на момичето петфунтовата банкнота и погледна скришом Изабел, на чието лице се бе появила одобрителна усмивка.

— Вземам всичките ти цветя — обясни Джон на слисаното момиче. — Задръж рестото и си купи нещо за ядене.

Моли тикна в ръцете му всичките теменужки и незабравки.

— Бог да ви пази, господине.

— Теб също, дете.

След тези думи той с бързи стъпки се отправи по Пикадили към имението си на Парк Лейн. Почти можеше да чуе звука от падането на един бял камък в блюдото на небесната му везна.

 

Измина една дълга самотна седмица.

За да избегне обожателите, Изабел всеки ден се извиняваше с мигрена. Повече не видя настойника си, макар в „Таймс“ всекидневно да имаше информация за нощния му живот. Той съпровождаше госпожа Аманда Стенли в операта, а на едно празненство в тесен кръг в дома си госпожа Луси Спенсър бе танцувала с него неприлично много пъти. И което бе още по-лошо, Жизел не се появи повече, така че Изабел бе оставена насаме с мислите си.

Накрая тя взе важно решение за бъдещия си живот. От бала на семейство Дебре щеше да се изправи лице в лице със света. Щеше да флиртува с всичките си обожатели, като разбира се, ги държи настрана, докато Майлс не се върне от Америка. След това възнамеряваше да се върне в Стратфорд. Животът й бе толкова спокоен, преди да се появи херцог Ейвън и да развали всичко.

 

Точно седмица след последната си среща с херцога Изабел пристигна заедно с херцогинята и сестра й на бала на семейство Дебре. Делфиния, Лобелия и Рю също бяха там.

Никога преди Изабел не бе изглеждала толкова очарователно. Балната й рокля бе изработена от бледовиолетов муселин със златни нишки. Горната й част се придържаше от тънки презрамки, които подчертаваха безупречната белота на шията и раменете й. Златната й коса бе сплетена на плитка и вдигната на кок на тила й. Изабел съзнаваше, че е облечена не по-лошо от останалите жени в залата. Защо тогава не притежаваше тяхната самоувереност? Чувстваше се толкова несръчна, колкото малкото сираче, което бе свирило на флейта край брега на Ейвън.

Тогава една мисъл проблесна в съзнанието й като светкавица. Дори и да се обличаше и държеше като останалите момичета, в сърцето си тя никога нямаше да прилича на тях.

Изабел докосна златния си медальон с надеждата, духът на покойната й майка да й даде сила да понесе тази и всички останали вечери до завръщането на Майлс. Тогава си спомни за херцог Ейвън. Какво ли щеше да си помисли, забелязвайки нейната промяна? Но защо за нея бе толкова важно да му се хареса? В крайна сметка той бе чисто и просто един нетърпимо високомерен и арогантен мъж. Изабел огледа присъстващите. Джон все още не бе пристигнал. Делфиния вече танцуваше с майор Гримейс, докато Лобелия и Рю разговаряха с господата Спюинг и Ханкок.

— Добър вечер, ваша светлост — дочу тя един чувствен женски глас.

— Госпожо Монтаг — прозвуча друг.

Изабел се обърна и видя Аманда Стенли и Луси Спенсър, които усмихнато поднасяха почитанията си на майката и лелята на Джон. И макар да бъбреха с възрастните жени, погледите и на двете не се откъсваха от Изабел.

— Както виждам, тази вечер веселите вдовици са излезли на лов — самодоволно рече херцогинята.

Младите жени се усмихнаха учтиво. Очевидно с усилие успяваха да запазят спокойствие, но не смееха да се покажат непочтителни към майката на херцога.

— Познавате ли вече госпожица Изабел Монтгомъри? — попита херцогинята.

— Официално все още не — отвърна Аманда Стенли.

— Макар сестрите й вече да ни разказаха това-онова за нея — подигравателно добави Луси Спенсър.

Решена да не позволи да бъде смутена, Изабел дари двете жени с дръзка усмивка.

— Сигурна съм, че скъпите ми сестри не са пестили похвалите по мой адрес — тя се обърна отегчено, установявайки, че не й бе трудно да се държи високомерно.

Тогава зърна Никола дьо Жавел, който си проправяше път през множеството и очевидно се бе насочил към нея. През последните дни бе успяла да го държи настрана, подобно на останалите си обожатели. Сега трескаво обмисляше как да избегне танца с него. Почувства се като животно в капан и простена вътрешно при мисълта за допира от пръстите му, докато я водеше под звуците на валса.

— Добър вечер, ваша светлост… Госпожо Монтаг — Никола поздрави първо двете възрастни жени. — Добър вечер, Изабел. Липсваше ми.

Изабел се насили да се усмихне.

— Имах мигрена, Никола.

— Сега изглеждаш напълно възстановена — той улови ръката й. — Ела, танцувай с мен.

Неочаквано нечии пръсти стиснаха дланта й.

— Съжалявам, Ники. Госпожица Монтгомъри вече ми обеща този танц — Уилям Гримсби я погледна настойчиво. — Нали така, госпожице?

— Разбира се, лорд Гримсби — потвърди Изабел. Изпита облекчение и се почувства поласкана от мисълта, че един от най-привлекателните мъже в залата я кани.

— Наричайте ме Уилям — помоли я граф Рипън, докато я водеше към дансинга.

— Само ако вие ме наричате Изабел — отвърна тя. — Благодаря ви, че ме спасихте от този танц с Никола.

— Не харесвате ли Дьо Жавел?

— Не особено.

— Защо?

— Прилича ми на невестулка — призна Изабел с иронична усмивка.

Граф Рипън се подсмихна.

— А на мен ми прилича по-скоро на плъх.

— Но не притежава интелигентността на тези животни — отвърна тя.

Гримсби се засмя.

— Вие, скъпа Изабел, ми напомняте освежаващ есенен вятър след летните жеги.

— Приемам това за комплимент — отвърна тя и го дари с усмивка, пълна с копнеж. И защо не, фриволното държание бе също толкова лесно, колкото и проявите на високомерие.

— Танцувате божествено — поласка я Гримсби с галантна усмивка. — Между другото, как стана така, че Сен-Жермен бе избран за ваш настойник?

— Брат ми помолил негова милост временно да изпълнява ролята на мой настойник — обясни Изабел. — През лятото, веднага щом Майлс се върне от Америка, пътищата ни с херцога се разделят. Всъщност трябва да призная, че изборът на брат ми е бил правилен, тъй като авторитетът на негова милост държи Никола на разстояние.

— Тогава, изглежда, не бихте се съгласила да се омъжите за Дьо Жавел?

— Предпочитам да си умра стара мома — думите й го накараха да се ухили. — Бихте ли ми отговорил на един въпрос?

Граф Рипън кимна.

— Защо двамата с Джон не можете да се понасяте?

— Враждата ни е от чисто делово естество — отвърна той.

— Разбирам.

— Не, не разбирате — усмихнато отвърна Уилям. — Уверявам ви обаче, че различията ни скоро ще бъдат изгладени.

— Благословени са миролюбивите — цитира Библията Изабел, — защото те са истински Божии чеда.

Видимо изненадан от констатацията й, граф Рипън тъкмо се канеше да отвърне нещо, когато обърка такта. Изабел проследи погледа му.

Херцогът на Ейвън стоеше на входа на залата и ги пронизваше с леден тъмен поглед.

Изабел бе неспособна да откъсне очи от заплашителното изражение на лицето му, а в душата й се прокрадна усещането, че е сгрешила, приемайки поканата на графа за този танц.

— Господине, бих искала да се върна при нейна светлост рече най-сетне Изабел.

— Не позволявайте на Сен-Жермен да ви уплаши — отвърна Уилям.

— Моля, господине — в този момент музиката заглъхна и спести неудобството да си проправя път сред танцуващите двойки. Преди оркестърът да засвири нов валс, Изабел се усмихна на графа. — Още веднъж благодаря, Уилям.

Без да дочака отговора му, Изабел напусна дансинга и се насочи към херцогинята. Добра се до нея почти едновременно с настойника си.

Джон я улови за ръка и я поведе обратно към дансинга.

— Вие сте почти гола — с упрек в гласа прошепна той.

— В сравнение с роклите на останалите дами моята е направо строга — отвърна Изабел. При следващите й думи в гласа й можеше да се долови хаплива нотка: — Погледнете само Аманда Стенли и Луси Спенсър.

Тъмните очи на Джон се присвиха заплашително.

— Защо танцувахте с Гримсби?

— Той ме накара — невъзмутимо отвърна Изабел.

— Ще скочите ли от някой мост, ако ви накара?

— Поведението ви е смехотворно — Изабел понечи да се обърне и да напусне дансинга.

Джон стисна китката й, принуждавайки я да остане.

— Да не сте посмяла.

Изабел се примири със съдбата си. В края на краищата най-важното бе да не предизвика скандал.

— Стойте далеч от Гримсби — предупреди я Джон. — Той не е мъж за вас.

— Намирам Уилям за доста привлекателен — отвърна Изабел и го дари с по-сладка от мед усмивка.

— Уилям, така значи? — повтори Джон. — Чуйте ме добре, госпожице Монтгомъри. Гримсби желае да ме компрометира пред всички и не би се посвенил да ви използва, за да осъществи намеренията си.

— Не ви вярвам — отвърна Изабел. — Граф Рипън е човек на честта — веднага след края на валса Изабел обясни: — Следващият танц вече е обещан.

Трябваше час по-скоро да се огледа за някой партньор. Погледът й спря на един слаб тъмнокос мъж, който стоеше облегнат на една от стените и я наблюдаваше. За пръв път в живота си тя се отправи към барон Редисдейл.

— Готова съм — рече Изабел.

— За какво? — попита Никола дьо Жавел.

— За нашия танц, забравихте ли?

Дьо Жавел прие поканата й. Той улови Изабел за ръка и я поведе към дансинга.

Допира на пръстите му й бе противен, но тя се опита да изглежда доволна. По време на валса направи всичко възможно, за да държи Никола на разстояние, като тайно се питаше дали гневът на херцога не е за предпочитане пред този танц.

— Трябва да говоря с теб на четири очи — настойчивият глас на Никола я изтръгна от обърканите й мисли.

— Какво има? — недоверчиво попита Изабел.

— Имам вести от брат ти — отвърна той. — Моля те, ела с мен навън.

Изабел дълго го гледа, без да проговори. Последното нещо, което би й хрумнало, бе разходка с Никола дьо Жавел. След това обаче й хрумна, че Никола бе запознат със сделките на брат й и вероятно казваше истината. Но защо Джон не бе получил известие от Майлс? А може и да бе получил, но да не бе успял да й съобщи за това заради спора, избухнал между тях.

Изабел потърси с поглед херцога и го видя да танцува с Аманда Стенли. Теменуженосините й очи се върнаха към лицето на Никола, а след това тя кимна.

Докато напускаха залата, Изабел погледна крадешком Никола и го видя как кимна на някого в залата. Проследявайки погледа му, забеляза Делфиния едва доловимо да кимва в отговор. Дали двамата не си разменяха някакви тайни знаци? И ако да, какво означаваха те? Нещо не бе наред.

Изабел се поколеба дали не правеше грешка, но след това желанието да научи нещо за Майлс я накара да продължи.

— Сигурен ли си, че е прилично да излизаме само двамата? — угрижено попита Изабел.

Никола й се усмихна окуражително.

— Уверявам те, че навън има и други двойки.

Когато очите й свикнаха с тъмнината, Изабел изпита облекчение. Макар да виждаше само на няколко метра пред себе си, тя забеляза по водещата към улицата алея да се разхожда още една двойка и реши, че безпокойството й било напразно. Никола я отведе в обратната посока, а когато стигнаха стената, отделяща имението на семейство Дебре от съседното, той се ухили потайно.

— Е, какво пише Майлс? — попита Изабел. Неочаквано Никола стисна ръцете й над лактите и я дръпна към себе си. За няколко мига ужасът парализира ята й. Хрумна й абсурдната мисъл, че той е много поен, отколкото бе предполагала.

— Изабел, аз те обожавам — прошепна Никола, докато устните му търсеха нейните.

— Пусни ме, идиот! — извика Изабел и започна да се съпротивлява.

— Обичам те — повиши глас той, притискайки я още по-силно. — Бих искал да те направя…

— Дамата каза да я пуснете — прозвуча от мрака един глас. Никола се подчини и Изабел трескаво заотстъпва. Когато се обърна, видя пред нея да стои Уилям Гримсби.

— Бог да ти прости, Никола — рече Изабел и побърза да застане до спасителя си. — Уилям, бих искала да се върна вътре.

По обратния път към къщата се сблъскаха с Джон. Изражението на настойника й ужаси Изабел. Тя се опита да му обясни как стояха нещата.

— Никола ме подмами да изляза навън с него, а Уилям ми се притече на помощ.

Джон прониза с поглед Гримсби. Уилям кимна кратко, обърна се и понечи да влезе в къщата.

— Ако още веднъж се опитате да злепоставите госпожица Монтгомъри — предупреди Джон, — с най-голямо удоволствие ще сложа край на презрения ви живот. Разбрахте ли ме? — Барон Редисдейл кимна и се втурна в къщата. — Глупостта ви ме вбесява — каза Джон, който неочаквано се бе обърнал към нея. — Да излезете с мъж в някакъв тъмен парк! Това можеше да ви злепостави, и тогава нямаше да ви остане друг избор, освен да се омъжите за въпросния мъж.

Изабел мълчаливо му обърна гръб и понечи да влезе в къщата, но Джон я улови над лакътя и внимателно, но по нетърпящ възражение начин я накара да го погледне.

— Не се опитвайте отново да ми избягате, докато говоря с вас — изръмжа той.

— Следвам само съветите ви, ваша светлост — отвърна тя. — Трябва веднага да се върна в къщата, в противен случай ще се компрометирам и няма да ми остане никакъв друг избор, освен да застана пред олтара с вас. А това, уверявам ви, би било участ, по-жестока дори от смъртта.

— Сарказмът не ви подхожда — упрекна я Джон.

— Вашата грубост също е неуместна.

Гневът му сякаш започваше да се уталожва.

— Права сте — за нейно най-голямо учудване каза Джон. — Просто трябваше да ви предупредя колко опасни и коварни могат да бъдат мъжете.

— Държахте се много неучтиво с граф Рипън — констатира Изабел. — Дори не му благодарихте за това, че ми се притече на помощ.

— Защо да го правя? — на устните на Джон трепна едва доловима усмивка. — В края на краищата той узурпира задълженията ми като ваш настойник.

— Ваша светлост, вие сте непоправим.

— Изабел, чуйте ме добре. Гримсби ме мрази и ще се опита да ви използва, за да ми навреди.

— Не ви вярвам — възрази тя. — Защо всъщност враждувате с графа?

Джон сведе поглед.

— Гримсби иска да ме разори. — Изабел го погледна и почувства, че крие нещо. — Посветете се на потенциалните кандидати за женитба, които се тълпят около вас, и изберете някой от тях — мисълта, че тя можеше да се омъжи за някой от младите глупаци в балната зала на семейство Дебре го изпълни с погнуса и напълно му развали настроението. — Бих искал час по-скоро отново да изчезнете от живота ми. До гуша ми дойде от това, да отговарям за вас.

— Не съм ви молила да поемате отговорност за мен — гневно отвърна тя, защото не искаше да бъде в тежест никому, най-малко пък на него.

— Да, но брат ви ме помоли — лаконично отвърна Джон. — Чуйте ме, Изабел. Съжалявам, че…

— Имам главоболие — прекъсна го Изабел. — Прибирам се у дома.

— Ще наредя на Галагър да ви откара до Монтгомъри Хаус — отвърна Джон и й подаде ръка.

Погледът на теменуженосините й очи спря върху протегнатата му длан, след което младата жена мина покрай него с високо вдигната глава и влезе в къщата.

Нямаше намерение да му прощава високомерието, докато той продължаваше да се меси в живота й. Изабел се закле да не стъпи на светско събитие дотогава, докато Жизел не се появи отново, за да я закриля.