Патриша Грасо
Теменужки в снега (6)

5

„Двадесет и осми декември… Денят на невинните младенци от Витлеем, най-съдбовният ден в годината, през който не бива да се предприемат никакви начинания.“

Изабел стоеше до прозореца на стаята си и наблюдаваше зимния пейзаж. За да овладее смущението си, тя пое с пълни гърди ледения утринен въздух, после затвори покрития със скреж прозорец.

През нощта бе вилняла първата зимна буря, която, за разлика от съпроводените с гръмотевици летни абсолютно безшумно бе затрупала всичко наоколо с преспи.

По клоните на дърветата имаше скреж, а от покривите висяха ледени висулки. Недалеч от прозореца й няколко скорци кълвяха последните плодове на една копривка.

В снега под хранилките за птици, които по нейно желание бяха поставени в парка, личаха дребните следи на нейните пернати приятели.

Изабел обичаше този безметежен сезон. Обичаше дългите самотни вечери, които двете с Жизел прекарваха пред камината в спалнята й в разговори за нейното бъдеще и за тъмния принц, който един ден щеше да дойде, за да я спаси.

Херцог Ейвън бе направил на пух и прах тези мечти. Не след дълго щеше да се появи каретата му, за да я откара заедно с мащехата и сестрите й в Ейвън Парк.

Стиснала златния си медальон, Изабел бе обзета от странното предчувствие, че този ден напълно ще да промени живота й. Според суеверието това бе най-неподходящият ден за каквито и да било начинания.

Навярно трябваше да изпрати съобщение на херцога и да го помоли да отложат с един ден заминаването си за Ейвън Парк? Не, Делфиния никога нямаше да се съгласи.

— Дете мое, какъв смисъл има да отлагаш неизбежното?

Изабел се обърна и видя Жизел да седи в едното от креслата пред камината.

— Мили Боже, как ме уплаши. Споменах ли ти, че херцогът чува гласа ти?

— Поне дузина пъти.

— Какво може да означава това?

Жизел сви рамене.

— Ако херцог Ейвън е тъмният принц, то тогава не искам да бъда спасявана — обяви Изабел. — Негова милост е прекалено надут.

— Дете мое, всички мъже са високомерни — отвърна възрастната жена. — Да не би да предпочиташ женитбата с Никола дьо Жавел?

— Предпочитам да бъда оставена на мира.

— О, това би било съвършено противоестествено — отвърна Жизел. — Жената има нужда от мъж, който да я обича и да се грижи за нея.

— А от какво имат нужда мъжете?

— Това е постоянно даване и получаване — обясни Жизел. — Мъжът има нужда от жена, която да обича и за която да се грижи. Мъжът и жената трябва да се допълват един друг, образувайки едно цялостно същество.

— Милостиви Боже, да не би днес отново да си настроена философски? — иронично подхвърли Изабел.

— Аз съм по-висше същество.

— Всичко това е една съдбовна грешка — едва чуто прошепна Изабел. — Не зная как да се държа в обществото, сигурност ще стана за смях.

— Дете мое, няма никаква причина за безпокойство — успокои я Жизел и потупа дланта й. — Възнамерявам да те следвам неотлъчно.

— О, Боже, надявах се да не го кажеш — въздъхна Изабел.

— Що за ангел хранител ще съм, ако не бъда до теб в най-важното начинание в живота ти? — попита Жизел. — Всемогъщият никога не би ми простил, ако проявя такава престъпна небрежност към задълженията си.

Неочаквано почукване на вратата привлече вниманието им.

— Госпожице Изабел — чуха гласа на Пебълз, — семейството ви и каретата на херцога ви очакват.

— Идвам — извика Изабел и скочи. След това, обръщайки се към възрастната жена, рече: — Готова ли си за това злополучно начинание?

— Да ми прости Господ, но не мога да понасям мащехата и сестрите ти — отвърна Жизел. — Ще се видим в Ейвън Парк. — След тези думи тя изчезна.

— Страхливка — извика Изабел в празната стая и се отправи към вратата.

 

Час по-късно Изабел гледаше през прозореца на каретата. Все още не можеше да види господарската къща в Ейвън Парк, но знаеше, че вече се намираха в земите на херцога.

Пътуването по частния път към имението сякаш се проточи цяла вечност. Игнорирайки възбуденото бъбрене на сестрите си, Изабел наблюдаваше блестящия под слънчевите лъчи сняг и се питаше какво ли я очаква в Ейвън Парк.

Каретата мина по някакъв каменен мост и спря пред входа на господарската къща. Един прислужник отвори вратата на каретата и помогна на мащехата и сестрите й.

Изабел, която слезе последна от каретата, бе впечатлена от имението. Огромната господарска къща изглеждаше като излязла от някой приказен свят. Жълтият пясъчник и безчислените кули, фронтони и покриви, които се стремяха към небето, я правеха да изглежда по-скоро като някой величествен замък.

Изабел нямаше представа колко стаи имаше, но й бе ясно, че не би искала да е господарка на подобна къща. Херцогът със сигурност се нуждаеше от цяла армия прислужници, които да се грижат за къщата и земите.

Стиснала калъфа с флейтата си, тя се присъедини към мащехата си, която вече изкачваше стъпалата към отворената двукрила врата на парадния вход. Очакваше ги висок, безупречно облечен мъж с високомерно изражение. Множество лакеи се втурнаха да разтоварят и внесат багажа.

— Добре дошли в Ейвън Парк, дами — поздрави ги икономът на херцога. — Бихте ли ме последвали?

Следвайки по петите мащехата си, Изабел влезе в огромния вестибюл на триетажната господарска къща. Мраморни стъпала водеха към горните етажи и макар отвън Ейвън Парк да приличаше на стар замък, интериорът изглеждаше напълно модернизиран.

— Какъв изискан вестибюл — с нотка на завист възкликна Делфиния. — Не мислите ли като мен, скъпи мои?

— Прекрасен — каза Рю.

— Навярно е глътнал цяло състояние — добави Лобелия.

„Меко казано“ — помисли си Изабел, хвърляйки развеселен поглед към мащехата и сестрите си. Изглежда, херцогът на Ейвън бе богат като Крез, така че поне тази част от слуховете се бяха потвърдили. Като си помислеше за неумелите опити за сближаване на сестрите си, направо й дожаляваше за херцога.

— Госпожице?

— Какво, моля? — Изабел осъзна, че икономът се бе обърнал към нея.

— Може ли да взема това? — попита мъжът и посочи калъфа с флейтата.

— Не, благодаря. — Изабел я прегърна, както майка детето си.

— Щом желаете. Очакват ви в салона.

Икономът ги поведе по дълъг коридор към разкошно обзаведения салон. В огромното помещение имаше множество примамливи канапета, маси и столове. Копринени гоблени красяха стените, а подът бе покрит със скъпоценен килим в пастелни тонове.

Икономът обяви пристигането на гостите, а херцог Ейвън побърза да ги посрещне.

— Добре дошли в Ейвън Парк, дами.

— Колко мило, от ваша страна, че ни поканихте — отвърна Делфиния с чаровна усмивка.

— Толкова съм щастлива, че имам възможността да бъда тук — изпърха Лобелия.

— Аз също — добави Рю.

— Вие щастлива ли сте, че сте тук, госпожице Монтгомъри? — попита херцогът.

— Във всеки случай не съм нещастна, ваша светлост — излъга Изабел с лъчезарна усмивка.

— Нямате ли доверие на прислужниците ми? — попита Джон, забелязвайки флейтата в ръцете й.

Въпросът му я смути.

— Какво искате да кажете?

— Сигурен съм, че Добс е предложил да носи инструмента ви — каза той. — Изглежда обаче, вие не сте била готова да се разделите с него.

— Никой, освен мен не докосва флейтата на майка ми — обясни Изабел.

— Вероятно с нея ще трябва да я погребем един ден — отбеляза Делфиния.

— Възнамерявам да я предам на дъщеря си — обяви Изабел.

— Но първо трябва да си уловиш съпруг — напомни й Лобелия.

— А кой, освен братовчед ни Никола би се оженил за жена, която си говори сама? — подигравателно попита Рю.

— Някой глух навярно — Изабел погледна мащехата си с присвити очи. — А за теб би трябвало да намерим някой слепец.

От тази забележка Джон избухна в звучен смях.

— Джони, няма ли да ни представиш гостите си? — извика едната от жените, които седяха в дъното на помещението.

Той ги поведе през салона и по всички правила на етикета ги представи на леля си Естер и на майка си. След това направи знак на иконома и каза:

— Сигурен съм, че бихте желали да си отдъхнете малко. Добс ще ви покаже стаите ви.

Преди заедно с момичетата да последва иконома, Делфиния се обърна към херцога.

— Изненадана съм, че скъпият ми Никола не дойде да ни поздрави.

— Племенникът ви замина за Лондон заедно с брат ми — обясни Джон. След това взе от една маса някакво запечатано писмо и й го подаде. — Баронът ме помоли да ви предам това.

— Благодаря, ваша светлост — отвърна Делфиния. — Ще се видим по-късно. — Тя и дъщерите й се запътиха към иконома, който вече ги очакваше на вратата.

Изабел ги последва, но дочу името си и спря.

— Госпожице Монтгомъри — каза херцогинята. — Бихте ли останала при нас. Двете с госпожа Монтаг бихме искали да си побъбрим с вас.

Тази молба завари Изабел напълно неподготвена. Тя погледна херцога, който изглеждаше не по-малко изненадан от нея.

— Не ни излагай — просъска Делфиния и напусна стаята.

Изабел прекоси салона така, сякаш отиваше на ешафода. Радваше се, че Жизел все още не се бе появила. Ако в присъствието на херцогинята и сестра й я спипаха да си говори сама, двете жени никога нямаше да я приемат.

— Можеш да се върнеш в работния си кабинет. — Херцогинята хвърли на сина си пронизващ поглед. — Двете с Естер бихме искали да опознаем по-отблизо госпожица Монтгомъри. Разговорът ни само би те отегчил.

Джон кимна, но напусна помещението по-скоро с нежелание.

— Седнете — херцогинята посочи едно кресло. — Госпожице Монтгомъри, вече доста сме слушали за вас.

— Наистина — потвърди госпожа Монтаг. — Знаеш ли, Теса, намирам, че луничките й са очарователни.

Без да се замисли, Изабел докосна с пръст носа си. Мили Боже, какво трябваше да отвърне?

— Джони просто се е пошегувал с нас — продължи госпожа Монтаг. — О, тепърва ще се посмеем.

— Естер, би ли оставила на мен да водя разговора? — намеси се херцогинята.

Изабел нямаше представа за какво говореха. Забеляза, че двете жени си размениха многозначителни погледи и херцогинята кимна. Какво означаваше това?

Най-сетне херцогинята се покашля.

— Госпожице Монтгомъри…

— Моля, ваша светлост, наричайте ме Изабел.

Двете жени се усмихнаха и кимнаха.

— Шивачките ще пристигнат на втори януари — обясни госпожа Монтаг. — Трябва да се направят още безброй приготовления.

— Моите уважения, но е станала ужасна грешка — изплъзна се от устните на Изабел, която местеше ужасен поглед от едната жена към другата. — Аз не умея да се държа в обществото и не бих искала да компрометирам името Сен-Жермен.

— Ах, детинско бръщолевене. — Госпожа Монтаг направи категоричен жест с ръка. — Ще ви научим на всичко необходимо, а когато приключим, ще се държите като херцогиня.

— Наследила сте външността на майка си — каза херцогинята.

— Познавате майка ми? — учудено попита Изабел.

— Срещала съм я няколко пъти на различни светски събития — отвърна херцогинята. — Майка ви беше изключително красива жена, която обожаваше съпруга и децата си.

Изабел я дари с пленителна усмивка. Тъкмо се канеше, да каже нещо, когато чу един познат глас.

— Харесвам тази херцогиня.

Изабел рязко извърна глава и видя Жизел, която удобно се бе настанила в едно от креслата пред камината.

— Преждевременната й смърт силно ме разтърси — добави госпожа Монтаг, отново привличайки вниманието на Изабел.

— Навярно сега бихте желала да си отдъхнете малко — предложи херцогинята. — Бихме могли да продължим разговора си утре.

Изабел кимна в знак на съгласие. Изглежда, разговорът бе приключил.

— В коридора ще откриете Добс, който е на вашите услуги — обясни херцогинята.

Изабел стана от креслото и направи реверанс пред двете жени. Все така прегърнала калъфа с флейтата си, тя прекоси салона. Усещаше следящите я погледи. Докато отваряше вратата, долови гласа на госпожа Монтаг.

— Какво мислиш, Теса?

— Обнадеждена съм — гласеше отговорът на херцогинята. — Ако е дете на майка си, мисля, че ще успее.

Озадачена от чутото, Изабел се обърна и забеляза изпитателните погледи на двете жени. Възрастните дами й кимнаха, а тя им се усмихна. След това вратата се затвори след нея.

 

„Мястото ми не е тук“ — мислеше си Изабел, седнала в едното от креслата пред камината.

— Какво казваш? — попита отсреща Жизел.

Изабел посочи стаята.

— Чувствам се ужасно неловко сред целия този лукс.

— Вие смъртните свиквате с всяка ситуация — отвърна Жизел.

Погледът на Изабел се плъзна от огъня в камината към възрастната жена. След това момичето обърна глава и огледа разкошно мебелираната стая.

Помещението беше огромно, поне пет пъти по-голямо от стаята й в Арден Хол. Украсеното с изкусна дърворезба легло спокойно можеше да побере четирима или дори петима души, а завивката му бе в тон с балдахина, който трябваше да пази от нощните студове. Копринени гоблени във всички нюанси на виолетовото красяха стените, а на пода имаше килим, който най-вероятно бе донесен от Ориента.

— Няма да сляза за вечеря — обяви Изабел. — Ако Майлс не е до мен, само ще стана за смях.

— Ще се оправиш чудесно — увери я Жизел с окуражителна усмивка. — Вече успя да спечелиш сърцата на херцогинята и сестра й.

— Нямам какво да облека — нацупи се Изабел. — Лобелия и Рю съсипаха най-хубавите ми дрехи.

— Нямаш ли доверие на своя ангел хранител? — попита Жизел и бавно стана. Тя прекоси стаята, отвори един от сандъците с дрехи и извади теменуженосиня рокля. — Можеш да облечеш тази.

Изабел скочи и се втурна към нея.

— Тази рокля не е моя — извика тя. — Откъде я имаш?

— Ангелите правят чудеса всеки ден.

— Всички ли ще виждат роклята или само аз? — присвила очи, попита Изабел.

Жизел се подсмихна.

— Повярвай, дете мое, сестрите ти ще се пукнат от завист като те видят с нея. Освен това херцогът вече достатъчно е хлътнал по теб. Мислиш ли, че бих му дала да вкуси от виното, преди да е платил?

Тази забележка смути Изабел.

— Не те разбирам.

— Не е и необходимо — Жизел отново бръкна в сандъка и извади от там подходящите за роклята аксесоари.

— Откъде е всичко това? — попита Изабел.

— От майка ти — обясни възрастната жена. — След смъртта й баща ти запази нещата й, защото сърце не му даваше да се раздели с тях.

Очите на Изабел грейнаха от щастие. Тя плахо докосна роклята и прошепна:

— Мама е носила това? Да, почти мога да усетя присъствието й.

— Е, сега ще слезеш ли долу? — около устните на Жизел трепна хлапашка усмивка.

— Обичам те — извика Изабел и прегърна възрастната жена.

— Ела — рече Жизел миг по-късно. — Ще ти помогна да се облечеш.

Час по-късно Изабел вече стоеше на вратата на стаята си. Един последен поглед към възрастната жена, и вече бе в коридора.

Носеше теменуженосинята рокля с висока талия и набрани ръкави, а около раменете си изкусно бе увила кашмирена стола. Жизел бе сплела русата й коса на дебела плитка, която след това бе вдигнала на кок на тила й.

Изабел се чувстваше като принцеса. Тя се спусна по мраморното стълбище, спря и се поколеба накъде да тръгне.

— Последвайте ме — прозвуча гласът на изникналия изневиделица Добс. — Очакват ви в салона.

Изабел кимна и последва иконома.

— Благодаря ви, господин Добс — промълви тя, когато мъжът й отвори вратата на салона.

Още не пристъпила прага, видя всички погледи да се обръщат към нея. Изабел спря нерешително, обзета от смесени чувства.

— Закъсня — скара й се Делфиния.

— Откъде има тази рокля? — проплака Рю.

— Хм! Не е сложила ръкавици — установи Лобелия.

Без да им обръща внимание, Изабел обърна поглед към настойника си. Херцогът й се стори видимо зарадван от промяната във външността й, а в тъмните му очи забеляза някакъв странен блясък.

— Колко очарователна сте тази вечер — възкликна Джон, докато прекосяваше помещението, за да я посрещне. — Надявам се, ще ми позволите да ви отведа до масата.

Вежливо, но решително улови ръката й и я поведе към трапезарията. Останалите ги последваха.

Той седна начело на дългата маса. Отдясно майка му, Делфиния и Рю, а Изабел, леля му Естер и Лобелия — отляво.

Под строгия поглед на Добс двама лакеи поставиха пред всеки покрит сребърен поднос с вечерята. Супата от костенурки бе последвана от омари с грах и картофи, както и различни видове хляб. Десертът представляваше огромна торта.

По време на вечерята Изабел не говори много и пропусна край ушите си глупавите изявления на мащехата си относно последните светски клюки. Момичето се чувстваше изключително неловко в огромната трапезария с дългата няколко метра махагонова маса, кристални полилеи и съдове от сребро и порцелан. Винаги бе смятала, че в Арден Хол притежаваха целия възможен лукс и дори и не бе допускала, че е възможно някой да живее в подобен разкош.

Близостта на херцога, която Изабел чувстваше с всяка фибра на тялото си, допълнително засилваше смущението й и което бе още по-лошо, той непрекъснато я наблюдаваше. Дори храненето се превръщаше в истинско мъчение за нея.

— Моите уважения, ваша светлост — обърна се към херцогинята Делфиния, — но ще ви трябва огромно търпение, ако възнамерявате да научите заварената ми дъщеря как да се държи в обществото. Бог ми е свидетел колко усилия положих самата аз, за съжаление напълно безуспешно.

— Смея да твърдя, че на заварената ни сестричка няма да й е лесно да си намери съпруг — съгласи се с майка си Рю.

— Тя отказва дори да носи ръкавици, освен когато е много студено — добави Лобелия.

Изабел впери теменуженосините си очи в по-голямата сестра.

— Невъзможно е да се свири на флейта с ръкавици, Лобелия. Освен това, за разлика от теб аз притежавам поне приличието да не очерням някой от присъстващите така, сякаш той е глух.

Херцогът се подсмихна. Изабел погледна най-напред него, а след това и усмихващата се херцогиня.

— Уф! Ужасно е неучтиво да ме критикуваш на публично място — заяви Лобелия.

— Няма повече да търпя обидите ви — отвърна Изабел.

— Браво, дете мое! Крайно време беше да го сториш.

Изабел извърна рязко глава и видя Жизел да стои в близост до камината. Без да се замисли, момичето се тросна на възрастната жена:

— Тихо!

— Ето, отново! — възкликна Рю. — Изабел е луда.

— Боже мой — изплъзна се от устата на госпожа Монтаг. — Момичето си говори само.

Изабел осъзна какво бе сторила и опита да измисли някакво убедително оправдание.

— Аз… аз… аз… — Разумът й просто отказваше да й служи.

— Госпожица Монтгомъри притежава очарователния навик да мисли на глас — рече Джон и я избави от неловката ситуация.

— Понякога аз също го правя — защити я и херцогинята. Изабел дари майката и сина с усмивка на благодарност, след което се обърна към Рю:

— Ако беше израснала с две отвратителни доведени сестри, и ти щеше да си говориш сама.

Джон избухна в смях.

— Достатъчно, Изабел Монтгомъри — тросна й се Делфиния.

— Тя е луда, защо… — просъска Рю.

— Доколкото разбрах, е наследила умопомрачението си от майка си — прекъсна сестра си Лобелия.

При тази обида Изабел скочи. Стисна здраво златния медальон и заплаши сестра си:

— Ако още веднъж те чуя да злословиш по адрес на майка ми… — неспособна да измисли нещо достатъчно ужасно, тя се обърна и напусна трапезарията. Чу херцога да извиква името й, но не се обърна и не спря. Вместо да се качи в стаята си, излезе на двора.

Навън се загърна по-плътно в шала си и вдиша дълбоко студения нощен въздух. Известно време остана неподвижна, опитвайки се да си възвърне самообладанието. Когато вдигна поглед към нощното небе, видя хиляди звезди да й намигат от кадифения небосвод, но дори тази безметежна гледка не бе в състояние да я накара да се успокои.

Какво даваше право на Лобелия да злослови по адрес на майка й, която никоя от тях не познаваше лично?

В този момент Изабел усети върху раменете си нещо меко и топло и видя мъжка наметка. Тя погледна крадешком встрани и зърна херцога, който бе застанал до нея. Милият му жест и красивият мъжки профил бяха балсам за измъчената й душа.

— Ако бях мъж, бих извикала на дуел и трите — каза Изабел.

— Дуелите са забранени — обясни Джон. — Трябва да се покаете за гнева си, той е един от седемте смъртни гряха. Иначе ще съжалявате за постъпката си, когато блюдото с черните ви камъни започне да натежава.

Шеговитият му упрек я накара да се усмихне.

— Простете, че ви развалих вечерята.

— Нищо не сте развалила — успокои я той. — Майлс заслужава здрав пердах, задето толкова години ви е оставил под опеката на мащехата ви.

— Той не знае нищо — защити брат си Изабел. — Преди татко да почине, всичко бе различно.

Джон кимна.

— Не ви ли е студено?

Изабел поклати глава.

— Хайде да се поразходим в парка — предложи той.

Тръгнаха натам. Макар в мрака да не можеше да види кой знае какво, Изабел не се съмняваше, че градината не бе много по-различна от господарската къща.

— Знаех си, че няма да излезе нищо — каза тя, докато вървяха по някаква лъкатушеща пътечка. — Ако държите на името си, ваша светлост, позволете ми да се върна в Арден Хол.

— Наричайте ме Джон, забравихте ли? — Изабел го погледна скришом, усмихна се срамежливо и кимна. — Защо мислите, че дебютът ви ще бъде провал? — попита той.

— Не зная как да се държа в обществото — призна тя със сведен поглед. — Чувствам се толкова несигурна.

Джон спря неочаквано и внимателно, но настойчиво я накара да го погледне. След това повдигна с пръст брадичката й.

— Успехът в обществото изисква определено поведение — обясни той. — Когато се чувствате неуверена, просто си представяйте останалите присъстващи в помещението голи.

Изабел го зяпна учудено.

— О, не бих могла да го направя — клатейки глава, рече тя.

— Тогава си представете, че всички са само по бельо — отстъпи Джон. — Това можете, нали?

Изабел несъзнателно огледа стройното му мускулесто тяло. След това се закиска и рече:

— Вероятно бих могла да опитам.

Джон я дари с пленителна усмивка.

— Добро момиче — похвали я той с дрезгав глас.

— Лобелия и Рю ще развалят всичко — каза Изабел. — Видяхте как се държаха преди малко.

— За доведените ви сестри ще се погрижим по-късно — Джон й намигна и попита. — Знаете ли, че на езика на цветята лобелията означава злоба, а Рю — високомерие?

Изабел се подсмихна. Изглежда, сестрите й не го привличаха особено и по някаква необяснима за нея причина този факт я успокояваше.

— Сигурно ви е студено — каза Джон и я прегърна през раменете. След това, още преди тя да бе успяла да се възпротиви на подобна интимност, посочи хоризонта. — Как се нарича онази червеникава звезда?

— Бетелгойзе — отвърна тя.

— А онази?

— Сириус, най-ярката звезда на небосвода.

— Внимавала сте — похвали я той. — А как се казва онази там?

— Полярната звезда — отвърна Изабел. — Тя сочи къде е Север.

Джон бе толкова близо до нея, че от дъха му по гърба й полази приятна тръпка.

— Аз мога да бъда също толкова постоянен, колкото Полярната звезда.

Думите му, близостта му и мъжественото му излъчване смутиха Изабел. Не знаеше нито какво трябваше да каже, нито какво да направи. Никой мъж не бе разговарял така интимно с нея.

— Бих искала вече да се прибирам — каза тя, свеждайки поглед.

— Желанието ви е заповед за мен, Бел — отвърна Джон със закачлив тон.

Изабел чувстваше странна несигурност и не смееше да го погледне. Когато той свали ръката си от раменете й, тя изпита облекчение и същевременно разочарование. След това двамата се върнаха в къщата.

В подножието на мраморното стълбище Джон й целуна ръка.

— Приятни сънища, госпожице Монтгомъри — и понечи да си тръгне.

— Ваша светлост? — повика го Изабел.

Той се обърна.

— Благодаря ви, че сте толкова мил с мен — едва чуто рече тя.

— Няма за какво да ми благодарите — той й се усмихна пленително. — Да мога да утеша едно хубаво момиче ми е достатъчна благодарност.

Изабел се изчерви.

— Ще се моля за вас, ваша светлост.

— Благодаря — отвърна той и й намигна. — Но не прекалявайте.

Вече в стаята си, Изабел се огледа, но Жизел бе изчезнала. Момичето облече нощницата, разреса косата си и се пъхна в огромното легло. Още щом затвори очи, вече знаеше, че тази нощ нямаше да успее да мигне. Непознатата обстановка и разходката с херцога бяха изопнали нервите й до краен предел. Усетила някой да сяда на леглото, Изабел отвори очи и видя Жизел.

— Херцогът, изглежда, те харесва — каза възрастната жена.

— Негова милост умее да ласкае опърничави жени — отвърна Изабел.

— Останах с впечатлението, че говори сериозно.

— Да не би да си подслушвала?

— Никога не бих го сторила — възмути се възрастната жена. — Просто изпълнявам задълженията си на ангел хранител… Сега затвори очи и сънят няма да те накара да го чакаш дълго.

Изабел затвори очи. Миг след това ги отвори отново, но възрастната жена сякаш бе потънала в земята. Скоро момичето потъна в дълбок непробуден сън.

 

Докато решеше русата си коса пред огледалото, Изабел си пожела тайно шивачките да пристигнат час по-скоро, за да не й се налага повече да носи старите си дрехи. След като се огледа за последно, тя напусна стаята си и се запъти по коридора към мраморното стълбище.

Питаше се как трябваше да се държи, когато срещне херцога. Изабел забави крачка. Предната вечер бе толкова интимен с нея, че тя не знаеше на какво да отдаде това — на интерес, от негова страна, на обикновена любезност или Бог знае на какво. Джон бе най-привлекателният мъж, когото бе виждала и въпреки съмнителната си слава се отличаваше с изключителна галантност. Дали той не бе принцът, който трябваше да я спаси?

Докато слизаше по стълбите, й направи впечатление необичайното оживление във вестибюла и тя се запита какво можеше да означава тази суетня. Сякаш отгатнал мислите й, изневиделица изникна изключително привлекателният херцог. Беше облечен за път и тъкмо посягаше към наметката си.

— Добро утро, ваша светлост — извика Изабел.

Херцогът се обърна, но я изгледа по-скоро недружелюбно. В действителност не изглеждаше никак въодушевен от това, че я виждаше.

— Госпожице Монтгомъри, шивачките пристигнаха няколко дена по-рано от предвиденото — хладно рече той.

Изабел кимна.

След това погледът й спря върху наметката му. Забелязал това, Джон обясни:

— Заминавам за Лондон. Цялата тази шетня и тържество на женската суетност ми е противна.

— Заминавате преди Силвестър? — изплъзна се от устата на Изабел.

Джон кимна.

Доброто й настроение в миг се изпари, но въпреки това тя направи усилие да се усмихне.

— Тогава значи няма да сте тук, когато в нощта на Силвестър звездите застанат по местата си.

— Където и да съм на Силвестър — отвърна Джон, а напрегнатото изражение на лицето му се смекчи, — ще гледам небето и ще мисля за вас.

— Колко мило от ваша страна — промърмори Изабел.

— Помолих майка ми най-късно до март да сте в градската резиденция на брат си — обясни Джон, неочаквано сменяйки темата. — Не ме разочаровайте.

Изабел мълчеше.

— Разбрахте ли ме, Бел?

— Отлично.

Джон се обърна и изчезна през входната врата, без да се сбогува.

Изабел го последва и застана на вратата до Добс. Тя проследи с поглед херцога, който се качи в каретата и даде знак на кочияша да потегля.

— Опитва се да избяга от чувствата си към теб — каза Жизел.

— Никак не ми се вярва — възрази Изабел.

— Какво не ви се вярва? — попита Добс и я погледна надменно.

— Нищо, господин Добс — Изабел поруменя от смущение. — Просто мислех на глас.

— Разбирам, госпожице — икономът се отдалечи.

— Съжалявам — извини се Жизел и се усмихна. — Забравих, че никой, освен теб не може да ме чуе или види.

— Прощавам ти — рече Изабел. — Моля те, не го прави повече.

— Казахте ли нещо? — неочаквано се обърна към нея Добс.

Изабел отново усети по страните й да избива руменина. Поклати глава. Когато икономът кимна и продължи по пътя си, тя се втурна към стаята си, където направи опит да се успокои. Горещо се надяваше Добс да не спомене пред никого, че я бе спипал да си говори сама.